1.

Настоящото преюдициално запитване отново повдига въпроса за обхвата на член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент (ЕС) № 604/2013 ( 2 ), съгласно който, когато е невъзможно кандидат за международна закрила да бъде прехвърлен в първоначално посочената за компетентна за разглеждането на молбата му държава членка (наричана по-нататък „компетентната държава членка“), тъй като са налице основателни опасения да се смята, че в тази държава членка съществуват системни недостатъци в процедурата по предоставяне на убежище, което създава риск от нечовешко или унизително отношение спрямо него по смисъла на член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз ( 3 ), държавата членка, която определя компетентната държава членка, продължава да разглежда критериите, предвидени в глава III, за да установи дали друга държава членка може да бъде посочена за компетентна.

2.

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между X, сирийски гражданин, и Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (държавен секретар по въпросите на правосъдието и сигурността, Нидерландия) (наричан по-нататък „държавният секретар“) във връзка с отказа на последния да разгледа молбата му за международна закрила, тъй като държавата членка, компетентна да направи това, е Република Полша. X оспорва прехвърлянето му в тази държава членка с довода, че е бил връщан неколкократно обратно на външната граница на Полша, а впоследствие и задържан незаконно според твърденията му на граничния пункт на тази държава членка при условия, които освен това не са били съобразени с нуждите му.

3.

По настоящото дело Съдът следва да продължи да обогатява практиката си. Всъщност, ако в решение от 21 декември 2011 г., N. S. и др. ( 4 ) извежда принципа, на който почива член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“, той уточнява неговия обхват впоследствие в решения от 16 февруари 2017 г., C. K. и др. ( 5 ), и от 19 март 2019 г., Jawo ( 6 ). Настоящото дело се различава от тези предходни съдебни решения, доколкото прехвърлянето е невъзможно поради допускането от обичайно компетентната държава членка на тежки и системни нарушения на основните права на гражданите на трети държави по нейните граници.

4.

В рамките на настоящия анализ, първо, ще изложа причините, поради които считам, че посочените в точка 2 от настоящото заключение практики сами по себе си не позволяват да се приеме наличието на сериозно и категорично основание да се смята, че при прехвърляне в обичайно компетентната държава членка кандидатът за международна закрила ще бъде изложен на реален риск от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата в хода на процедурата за разглеждане на молбата му за международна закрила и след нейното приключване.

5.

На следващо място, ще обясня, че при тези обстоятелства компетентният орган е длъжен да изпълни решението за прехвърляне, без да извършва преди това проверки или да изисква от обичайно компетентната държава членка изпращането на допълнителна информация или предоставянето на индивидуални гаранции относно условията за приемане на кандидата и за поемането на отговорност за него.

6.

На последно място, в светлината на установените вече от Съда принципи в практиката му, ще внеса уточнения относно режима за доказване и условията на сътрудничеството, които трябва да бъдат водещи при установяването на риск от нечовешко или унизително отношение към кандидата в контекста на член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“.

7.

Съгласно съображения 19, 32 и 39 от Регламент „Дъблин III“:

[…]

[…]

8.

Съгласно член 3 от този регламент, озаглавен „Достъп до процедурата за разглеждане на молба за международна закрила“:

„1.   Държавите членки разглеждат всяка молба за международна закрила на гражданин на трета държава или на лице без гражданство, който подава молба на територията на която и да било от тях, включително на границата или в транзитните зони. Молбите се разглеждат от една-единствена държава членка, а именно от онази, за която критериите, предвидени в глава III, сочат, че е компетентна за това.

2.   Когато не може да бъде посочена компетентна държава членка, на основата на критериите, изброени в настоящия регламент, първата държава членка, пред която е представена молбата за международна закрила, е компетентна за разглеждането ѝ.

Когато е невъзможно кандидатът да бъде прехвърлен в първоначално посочената за компетентна държава членка, тъй като са налице основателни опасения да се смята, че в тази държава членка съществуват системни недостатъци в процедурата по предоставяне на убежище и на условията за приемане на кандидати, което създава риск от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от [Хартата], определящата държава членка продължава да разглежда критериите, предвидени в глава III, за да установи дали друга държава членка може да бъде посочена за компетентна.

Когато прехвърлянето не може да се осъществи съгласно настоящия параграф към никоя държава членка, посочена въз основа на предвидените в глава III критерии, или към първата държава членка, в която е подадена молбата, определящата държава членка, става компетентна държава членка.

[…]“.

9.

Жалбоподателят, сирийски гражданин, роден през 1992 г., подава на 9 ноември 2021 г. в Полша молба за международна закрила. На 21 ноември 2021 г. той пристига в Нидерландия, където на 22 ноември 2021 г. подава нова молба за международна закрила. На 20 януари 2022 г. Нидерландия иска от Полша да приеме обратно жалбоподателя на основание член 18, параграф 1, буква б) от Регламент „Дъблин III“. На 1 февруари 2022 г. Полша се съгласява да го приеме обратно на основание член 18, параграф 1, буква в) от този регламент. С решение от 20 април 2022 г. държавният секретар оставя без разглеждане подадената от жалбоподателя молба за международна закрила.

10.

Той подава жалба срещу това решение пред Rechtbank Den Haag, zittingsplaats ’s-Hertogenbosch (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Хертогенбос, Нидерландия), запитващата юрисдикция, и същевременно иска да бъдат разпоредени временни мерки от съдията по обезпечителното производство. На 3 юни 2022 г. съдията допуска поисканите мерки и забранява прехвърлянето на жалбоподателя в Полша до постановяването на решение по жалбата му.

11.

Жалбоподателят твърди, че полските органи са нарушили основните му права и поради това се опасява, че след прехвърлянето му в Полша това ще се случи отново. Във връзка с това той заявява, че след влизането му в Полша полските органи трикратно са го извеждали от територията на Съюза в Беларус чрез т.нар. процедура „pushback“. Тази процедура засяга човешкото достойнство, което с оглед на практиката на Европейския съд по правата на човека, е абсолютна пречка за прехвърляне на основание на Регламент „Дъблин III“ ( 7 ). Жалбоподателят подкрепя изявленията си, като се позовава на доклади на неправителствени организации (НПО) и на практиката на Съда, на Европейския съд по правата на човека и на националните юрисдикции. Жалбоподателят критикува и начина, по който е третиран от полските органи на границата, където той по-специално не се е ползвал от помощта на преводач, за да получи разяснения или информация. Той все пак е получил документ на арабски език, в който се обяснява Регламент „Дъблин III“. По съвет на организация той приема да му бъдат снети дактилоскопични отпечатъци. Жалбоподателят се оплаква и от условията, при които е задържан след подаване на молбата му за международна закрила, тъй като нямал достатъчно храна и не преминал медицински преглед. На последно място, жалбоподателят твърди, че съдебната власт в Полша не е независима и иска запитващата юрисдикция да постави на Съда същите преюдициални въпроси като тези, отправени по делото, по което е постановено определение на председателя на Съда от 20 май 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid ( 8 ).

12.

Държавният секретар обаче счита, че може изцяло да се основе на принципа на взаимно доверие по отношение на Полша, така че може да се предположи, че след прехвърлянето му в тази държава членка жалбоподателят няма да се окаже в положение, противоречащо на член 4 от Хартата. Той уточнява, че практиката на „pushback“ не е от значение за целите на преценката на законосъобразността на решението за прехвърляне, доколкото тази практика няма да бъде приложена по отношение на жалбоподателя след неговото прехвърляне. Освен това той подчертава, че жалбоподателят не е доказал, че положението, в което той ще се окаже след прехвърлянето си в Полша, ще достигне особено високата степен на сериозност, определена от Съда в решение Jawo.

13.

Държавният секретар посочва, на последно място, че не вижда никаква причина да се възползва от дискреционната клауза, предоставена му от член 17 от Регламент „Дъблин III“, като разгледа спонтанно подадената от жалбоподателя молба за международна закрила.

14.

Запитващата юрисдикция счита, че следва да се произнесе по въпроса доколко нарушенията на основните права на гражданите на трети държави, произтичащи от практиките „pushback“ и мерките на незаконно задържане, наложени от обичайно компетентната държава членка, засягат принципа на взаимно доверие между държавите членки.

15.

При тези условия Rechtbank Den Haag, zittingsplaats ’s-Hertogenbosch (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Хертогенбос) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

16.

Писмени становища са представили жалбоподателят, нидерландското, белгийското, чешкото, германското, италианското, унгарското, австрийското и полското правителство и Европейската комисия.

17.

Предлагам на Съда първият и вторият преюдициален въпрос да бъдат разгледани заедно.

18.

От една страна, с първия въпрос Съдът е приканен да уточни дали член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“ трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска изпълнението на решение за прехвърляне на кандидат, когато преди приемането на такова решение е доказано, че обичайно компетентната държава членка е извършила спрямо него „тежки и системни нарушения на правото на Съюза“. Макар този въпрос да е формулиран твърде общо, от акта за преюдициално запитване явно се установява, че въпросите на запитващата юрисдикция се съсредоточават върху два вида практики, които тази държава членка, изглежда, прилага при опит на гражданите на трети държави да преминат нейните външни граници или непосредствено, след като са успели да направят това, а именно практиката на обратно връщане и мерките за задържане на граничните пунктове.

19.

Още в началото бих искал да отбележа обаче, че този въпрос не се поставя в случая, когато кандидатът изтъква наличието на извънредни тясно свързани с него обстоятелства като например особено уязвимо положение, хипотеза, посочена от Съда в точка 95 от решение Jawo, която той разглежда в решение от 16 февруари 2017 г., C. K. и др. ( 9 ).

20.

От друга страна, с втория въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да уточни, в случай че приеме, че тези практики не са пречка за изпълнението на решението за прехвърляне, до каква степен компетентният орган е длъжен да се увери, че кандидатът няма да бъде изложен на риск от нечовешко или унизително отношение в резултат на това прехвърляне.

21.

Съгласно член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“ кандидат за международна закрила не може да бъде прехвърлен в обичайно компетентната държава членка, ако са налице основателни опасения да се смята, че ще бъде изложен на риск от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата, поради системни недостатъци в процедурата по предоставяне на убежище и на условията за приемане на кандидатите в тази държава членка. С тази разпоредба се кодифицира установената от Съда практика в решение N. S. и др.

22.

В решение Jawo Съдът разширява обхвата на контрола, който трябва да упражни сезираната с жалба срещу решение за прехвърляне юрисдикция, с мотива че общата европейска система за убежище и принципът на взаимно доверие се основават на уверението, че „прилагането на тази система на нито един етап и в нито една форма не води до сериозна опасност от нарушения на член 4 от Хартата“ ( 10 ), като с тази разпоредба се въвежда забрана за нечовешко и унизително отношение с общ и абсолютен характер ( 11 ). Следователно този контрол трябва да се отнася както до опасността от нечовешко или унизително отношение, на която е изложен кандидатът в момента на прехвърлянето, така и до опасността, на която той е изложен като кандидат в хода на процедурата по разглеждане на молбата му, и след приключването ѝ като лице със статут на бежанец или на лице, ползващо се със субсидиарна закрила ( 12 ), или като гражданин на трета държава в очакване да бъде изведен при отказ да му бъде предоставена международна закрила ( 13 ).

23.

Съдът възлага на компетентния орган осъществяването на контрол, включващ два етапа.

24.

Първият етап се състои в оценката на реалната опасност лице да бъде подложено на нечовешко или унизително отношение въз основа на обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни. Тези данни трябва да му позволят да прецени функционирането на системата за международна закрила в компетентната държава членка, и по-специално дали действително съществуват системни или общи, или засягащи определени групи лица недостатъци ( 14 ) при приемането и поемането на отговорност за кандидатите и евентуално дали индивидуалните гаранции, които тази държава членка може да предложи, са подходящи и достатъчни. Тези данни може да произхождат по-специално от международни съдебни решения, като решения на Европейския съд по правата на човека, както и от решения, доклади и други документи, изготвени от органите на Съвета на Европа или които са част от системата на Организацията на Обединените нации или също редовни и потвърждаващи доклади на международни НПО. В това отношение е интересно да се посочи, че според Европейския съд по правата на човека компетентните органи „по принцип са известни с познаването на общите недостатъци, много от които са описани в надеждни доклади, изготвени по-специално от [Върховен комисариат на Организацията на обединените нации за бежанците], Съвета на Европа и органите на Европейския съюз“ ( 15 ).

25.

Що се отнася до критериите, съгласно които компетентният орган трябва да извърши тази проверка, Съдът е постановил, че за да попадат в обхвата на член 4 от Хартата, тези недостатъци трябва да са с особена висока степен на сериозност, която зависи от всички обстоятелства по случая ( 16 ). Според Съда тази степен е налице в положения, характеризиращи се с крайна материална нищета на заинтересованото лице, която не му позволява да задоволява най-основните си потребности, по-специално от храна, лична хигиена и дом, което би увредило физическото или психическото му здраве, или би довело до несъвместимо с човешкото достойнство влошаване на положението му ( 17 ). Ето защо посочената степен не би била налице дори в положения, които се характеризират с голяма несигурност или значително влошаване на условията на живот на заинтересованото лице ( 18 ).

26.

Вторият етап при упражняването на този контрол трябва да позволи на компетентния орган да прецени конкретно и точно дали са налице сериозни и категорични основания да се смята, че засегнатото лице ще бъде изложено на реална опасност от нечовешко или унизително отношение поради третирането, на което ще бъде подложено при разглеждането на молбата му и след приключването на тази процедура. Тази преценка налага извършването на индивидуална и прогностична оценка на риска, на който то ще бъде изложено.

27.

В случая доводите на жалбоподателя не се отнасят до наличието на извънредни тясно свързани с него обстоятелства, а по-скоро до съществуването на нарушения или недостатъци при провеждането от страна на обичайно компетентната държава членка на процедурите за приемане на гражданите на трети държави и на кандидатите за международна закрила на нейните граници. Както посочва запитващата юрисдикция, жалбоподателят се оплаква, от една страна, че неколкократно е бил връщан обратно на външната граница на Полша, преди да подаде молбата си за международна закрила, и от друга страна, от третирането, на което е бил подложен при влизането му на територията на Полша и при подаването на молбата му за международна закрила, тъй като е бил задържан на граничния пункт. Запитващата юрисдикция подчертава в това отношение, че прилагането на двете посочени практики е удостоверено с обективна, достоверна, точна и надлежно актуализирана информация.

28.

Не мисля, че макар да са потвърдени от такава информация, тези доводи са достатъчни, за да се изключи прилагането на принципа на взаимно доверие и да се попречи на изпълнението на приетото в приложение на член 29 от Регламент „Дъблин III“ решение за прехвърляне.

29.

Всъщност, доколкото се отнасят до практики във връзка с условията за преминаване на външните граници на държава членка и до подаване на молбите за международна закрила на тези граници, посочените доводи не дават възможност да се докажат предвидимите условия за поемане на отговорност за кандидата при прехвърляне в тази държава членка.

30.

Що се отнася до практиката за обратно връщане на гражданите на трети държави от границата на държава членка, такава практика явно представлява тежко накърняване на основните им права. Какъвто и да е правният статут на заинтересованото лице, принципът на забрана за връщане, закрепен в член 78, параграф 1 ДФЕС, както и в членове 18 и 19 от Хартата, е основна съставна част на забраната за изтезание и нечовешко или унизително отношение или наказание. Този принцип забранява принудителното отвеждане, експулсирането или също екстрадирането не само в държава, в която лице би могло да бъде изложено на опасност от преследване или тежко увреждане (пряко връщане), но и в страна, в която то би било изложено на сериозна опасност от последващо принудително отвеждане в посочената държава (непряко връщане).

31.

Европейският съд по правата на човека разглежда законосъобразността на тази практика, която се обозначава също с понятията „незабавно експулсиране“ или също „принудително връщане“, в контекста на член 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ( 19 ) или на член 4 от Протокола към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи относно признаването на някои права и свободи, освен вече провъзгласените в Конвенцията и в Първия допълнителен протокол към Конвенцията ( 20 ), съответно изменен с Протокол № 11, озаглавен „Забрана за колективно експулсиране на чужденци“ ( 21 ). Той я свързва с експулсирането, обозначаващо всяко принудително извеждане на гражданин на трета страна от територията на държава, независимо от законосъобразността на пребиваването на засегнатото лице, от времето, прекарано от него на тази територия, от мястото на задържането му, от качеството му на мигрант или на търсещо убежище лице или от поведението му при преминаване на границата ( 22 ). Гражданинът на трета държава фактически е лишен от възможността да получи достъп до територията на държавата. Този достъп обаче е абсолютна предпоставка за привеждане в действие на процедура за установяване и оценка на особените нужди на най-уязвимите лица. Поради това за някои граждани на трети държави може да се окаже невъзможно да подадат молба за международна закрила.

32.

Мисля, че в този контекст практиката на обратно връщане от границата на държава членка засяга доброто функциониране на общата европейска система за убежище във външното ѝ измерение, доколкото тя не гарантира достъпа до международна закрила.

33.

Все пак фактът, че обичайно компетентната държава членка е изправена пред големи трудности във връзка с интегрираното управление на границите си и на прилагането на Регламент (ЕО) № 562/2006 ( 23 ), в резултат на което прилага практики на границата, които могат да нарушат основните права на засегнатите лица, сам по себе си не може да съставлява сериозно и категорично основание да се смята, че при прехвърляне в тази държава членка кандидатът за международна закрила би бил изложен на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата в хода на разглеждане на молбата му за международна закрила и след приключване на тази процедура ( 24 ). Както подчертава държавният секретар пред запитващата юрисдикция, практиката на обратно връщане не е от значение за целите на преценката за законосъобразността на решението за прехвърляне, доколкото след извършване на прехвърлянето тази практика няма да бъде приложена по отношение на жалбоподателя.

34.

Естеството и сериозността на опасността от нечовешко или унизително отношение, на която е изложен кандидатът, поради прехвърлянето му в обичайно компетентната държава членка, трябва да се преценяват с оглед на точни данни относно недостатъците или случаите на бездействие, които са налице в тази държава членка при положения обективно сходни на положението, в което този кандидат следва да се окаже в резултат от изпълнението на това прехвърляне в качеството му на кандидат в хода на процедурата по разглеждане на молбата му, впоследствие в качеството му на лице, ползващо се със статут на бежанец или със статут на субсидиарна закрила след приключване на тази процедура, или в качеството си на гражданин на трета държава, подлежащ на връщане при отхвърляне на молбата му ( 25 ). Данните за практиките, с които си служи обичайно компетентната държава членка при опитите за преминаване на нейните външни граници или при подаването на молби за международна закрила на границите ѝ, не позволяват да се презумира как ще бъде третирано заинтересованото лице в хода на процедурата по разглеждане на молбата му и след нейното приключване. Макар тези данни да свидетелстват за наличието на сериозни нарушения на основните права на гражданите на трети държави, те не би трябвало да се считат за данни, които са от значение при преценката на риска от нечовешко или унизително отношение, която компетентният орган трябва да извърши на основание на член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“, тъй като има опасност да се блокира функционирането на този регламент.

35.

Този извод се налага също и по отношение на случаите на бездействие, които са налице в обичайно компетентната държава членка, при третирането на гражданите на трети държави при преминаване на границите и при приемането на задържаните на граничните пунктове кандидати за международна закрила. Тези недостатъци се отнасят до положения, които не са сходни на положението, в което следва да се окаже кандидатът, по отношение на когото е взето решение за прехвърляне както поради статута на гражданин на трета държава, така и поради приложимото законодателство. При липсата на данни, удостоверяващи съществуването на системни или общи, или засягащи определена група лица недостатъци при прилагането на Директива 2013/33, и по-специално при достъпа до материалните условия на приемане, тези съображения също не са достатъчни, за да представляват сериозно и категорично основание да се счита, че при прехвърляне в тази държава членка засегнатото лице би било изложено на реална опасност от нечовешко или унизително отношение в хода на процедурата за разглеждане на молбата му за международна закрила или след нейното приключване, като се окаже именно в положение на крайна материална нищета ( 26 ).

36.

В заключение при липсата на обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, чрез които може да се докаже съществуването в обичайно компетентната държава членка на системни или общи недостатъци, засягащи системата на международна закрила, или на недостатъци, засягащи поемането на отговорност и третирането на обективно определима група лица, към която принадлежи кандидатът, за компетентния орган няма валидно основание да презумира, че начинът, по който ще бъде третиран кандидатът в хода на процедурата по разглеждане на молбата му, и след нейното приключване, ще го изложи на риск от нечовешко или унизително отношение. Напротив, този орган е длъжен да основе преценката си на факта, че основните права, включително тези, чието основание е Конвенцията за статута на бежанците ( 27 ), допълнена с Протокола за статута на бежанците ( 28 ) и ЕКПЧ ( 29 ), ще бъдат спазени в съответствие с принципа на взаимно доверие.

37.

Ето защо при тези обстоятелства на компетентния орган не може да се разреши да изисква от обичайно компетентната държава членка да му предоставя допълнителна информация или индивидуални гаранции по отношение на условията за приемане и на живот на кандидата в хода на процедурата по разглеждане на молбата му и след нейното приключване, тъй като би бил нарушен принципът на взаимно доверие, което трябва да имат държавите членки, принцип, на който почива общата европейска система за предоставяне на убежище. Освен това, доколкото биха изисквали допълнително време, такива стъпки не биха позволили да се гарантира бързото определяне на компетентната държава членка и бързата обработка на молбите — цели, които законодателят на Съюза впрочем се стреми да постигне в рамките на Регламент „Дъблин III“ ( 30 ).

38.

С оглед на тези съображения считам, че член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“, разглеждан в светлината на член 4 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска изпълнението на решение за прехвърляне на кандидат за международна закрила, който неколкократно е бил връщан обратно на външната граница на държавата членка, обичайно компетентна съгласно този регламент за разглеждането на неговата молба, и спрямо когото е била налагана твърдяна за незаконосъобразна мярка за задържане на граничния пункт на тази държава членка, доколкото компетентният орган не разполага с информация, доказваща наличието на сериозни и категорични основания да се смята, че поради прехвърлянето му в посочената държава членка той би бил изложен на реален риск от нечовешко или унизително отношение в хода на процедурата по разглеждане на молбата му и след нейното приключване.

39.

При липсата на такава информация компетентният орган е длъжен да изпълни решението за прехвърляне в съответствие с член 29 от посочения регламент, без преди това да извършва проверки или да изисква от обичайно компетентната държава членка да му изпрати допълнителна информация или да предостави индивидуални гаранции за начина, по който ще бъде третирано заинтересованото лице, в хода на процедурата по разглеждане на молбата му за международна закрила и след нейното приключване.

40.

Предлагам на Съда да разгледа заедно третия и четвъртия преюдициален въпрос.

41.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска, от една страна, Съдът да уточни режима за доказване, приложим при привеждането в действие на член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“. Тя по-специално иска да се посочи какви следва да са доказателствата и степента на доказване, които са необходими за установяването на риска от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата в резултат на прехвърляне в обичайно компетентната държава членка.

42.

От друга страна, запитващата юрисдикция поставя на Съда въпроса за съществуването на задължение за сътрудничество, вменено на компетентния орган за целите на установяването на такъв риск, и евентуално за неговия обхват. Във връзка с това тя приканва Съда да уточни доколко компетентният орган има задължение да извършва проверки за съществуването на риск от нечовешко или унизително отношение в обичайно компетентната държава членка или да изисква индивидуални гаранции в случай на извършвани от нея тежки и системни нарушения на основните права.

43.

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи как липсата на ефективна съдебна защита в обичайно компетентната държава членка се отразява на режима за доказване или на условията за сътрудничеството, въведени във връзка с прилагането на член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“.

44.

Законодателят на Съюза не урежда режима за доказване, приложим във връзка с привеждането в действие на член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“. Мисля обаче, че структурата на този регламент и утвърдените в практиката на Съда правила позволяват да се изведат принципите, на които трябва да почива този режим.

45.

На първо място, преценката, която трябва да се извърши в приложение на член 3, параграф 2, втора алинея от посочения регламент, изисква кандидатът да има възможност да представи всички доказателства, с които разполага и които допринасят за доказването на наличието на риск от нечовешко или унизително отношение при прехвърляне в обичайно компетентната държава членка.

46.

Кандидатът трябва да разполага с тази възможност на етапа на индивидуалното интервю, и при необходимост, при подаване на жалбата срещу решението за прехвърляне.

47.

Индивидуалното интервю е сред общите принципи и гаранциите, предвидени в глава II от Регламент „Дъблин III“. Член 5, параграф 1 от същия регламент изисква от компетентния орган да проведе индивидуално интервю с кандидата, с цел да се улесни процесът на определянето на компетентната държава членка и да се даде възможност информацията, предоставена на кандидата в съответствие с член 4 от посочения регламент, да бъде правилно разбрана. Това интервю трябва преди всичко да бъде повод за кандидата да направи подробни декларации и/или да представи всички преки и косвени доказателства, посочени в член 21, параграф 3 и в член 22, параграф 3 от същия регламент, които позволяват да се презумира компетентността на държава членка и въз основа на които е подадено искането за поемане на отговорност ( 31 ). Тези преки и косвени доказателства се отнасят до прилагането на критериите за определяне на компетентната държава членка, изброени в глава III от Регламент „Дъблин III“, което не обхваща предвидения в член 3, параграф 2 от този регламент „критерий за изключване“ ( 32 ). Според мен обаче няма никаква пречка това индивидуално интервю да бъде и повод за кандидата да изложи опасенията си и евентуално да представи доказателствата, които могат да установят съществуването на риск от нечовешко или унизително отношение, ако се предвижда евентуалното му прехвърляне в друга държава членка. Всъщност текстът на член 5, параграф 1, първа алинея от посочения регламент е достатъчно широко формулиран, за да позволи това тълкуване, което освен това способства и за постигането на преследваната от законодателя на Съюза цел, чрез изискването за провеждане на индивидуално интервю, а именно укрепване на правата на кандидатите и приобщаването им възможно най-добре към процеса на определяне на компетентната държава членка ( 33 ). На последно място, струва ми се, че това тълкуване се подкрепя от изведените от Съда принципи в решения от 19 март 2019 г., Ibrahim и др. ( 34 ), и от 16 юли 2020 г., Addis ( 35 ), които се отнасят до преценката на сериозната опасност от нечовешко и унизително отношение, на която би бил изложен кандидатът при връщане в държавата членка, в която той вече се ползва с международна закрила. Във връзка с това препращам към точки 55—57 от настоящото заключение.

48.

След приемането на решение за прехвърляне кандидатът може да посочи причините, поради които такова прехвърляне крие риск от нечовешко или унизително отношение, в жалба, подадена срещу това решение на основание член 27, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“. Настоящото дело е пример за това.

49.

Що се отнася, на второ място, до доказателствата, които той трябва да представи, в становището си Комисията посочва, че с оглед на решение Jawo „кандидатът трябва да представи обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, от които се установява наличието на системни или общи недостатъци, или засягащи определени групи лица и с особена висока степен на сериозност“.

50.

Не съм съгласен с този анализ.

51.

От една страна, струва ми се, че това тълкуване води до възлагане на прекомерна тежест на доказване на кандидата, като се имат предвид трудностите, пред които той може да е изправен при събиране на доказателствата, и по-специално средствата, с които разполага.

52.

Съгласен съм, че по принцип кандидатът следва да представи доказателства, от които може да се установи наличието на основателни опасения да се смята, че при изпълнение на решението за прехвърляне, той би бил изложен на реален риск от нечовешко или унизително отношение. Все пак мисля, че е необходимо да се подхожда предпазливо по отношение на изискванията, свързани с естеството на необходимите доказателства и степента на доказване, тъй като те зависят от обстоятелствата по всеки конкретен случай. Поради това споделям становището на полското правителство, че сама по себе липсата на какъвто и да е документ, потвърждаващ декларацията на кандидата, не може да предреши извода, че тя не се ползва с доказателствена сила. Всъщност някои кандидати са в състояние да изложат конкретно опасенията си, като представят относима информация, и дори писмени доказателства относно условията за поемането на отговорност спрямо тях, тъй като, преди да напуснат обичайно компетентната държава членка, те са пребивавали в това качество на нейната територия. Други кандидати обаче, не са в състояние да представят доказателства в подкрепа на изявленията им, а ако разполагат с такива, да представят най-относимите от тях. Във връзка с това в становището си нидерландското правителство подчертава, че кандидатът може да представи наличната информация относно съответната държава членка, като докладите, изготвени от Asylum Information Database (AIDA) или споразуменията за сътрудничество, сключени между тази държава членка и Агенцията на Европейския съюз в областта на убежището (AUEA), или също докладите на организациите за защита на правата на човека. Макар на етапа на обжалването на решение за прехвърляне някои кандидати да могат ефективно да се възползват от средствата за защита, предоставени им чрез правната и езикова помощ, не съм убеден, че в повечето случаи те изобщо познават полезните източници на информация във връзка със спазването на основните права на кандидатите в държава членка и евентуално разполагат със средствата за достъп до тях.

53.

При тези обстоятелства, макар от кандидата да може да се изисква да докаже надлежно действителното си лично положение, въз основа на естеството и обхвата на неговите декларации и евентуално на писмените или на косвените доказателства, с които разполага, от него не може да се очаква да представи обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, които позволяват да се докаже наличието на недостатъци в обичайно компетентната държава членка, както и степента на сериозност на опасността, на която е изложен. Според мен отговорността за тези стъпки е възложена на компетентния орган, който единствен може да извърши изискваната при прилагането на член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“ правна преценка.

54.

От друга страна, не виждам никаква причина кандидатът да носи по-голяма тежест на доказване, от тежестта, когато трябва да докаже, че при връщане в държавата членка, в която вече се ползва с международна закрила, е изложен на риск от отношение, което е в разрез с член 4 от Хартата.

55.

Бих искал да припомня, че в решение от 19 март 2019 г., Ibrahim и др. ( 36 ), постановено същия ден като решение Jawo, Съдът приема в този смисъл, че член 33, параграф 2, буква a) от Директива 2013/32/ЕС ( 37 ) допуска дадена държава членка да се ползва от предоставената с тази разпоредба възможност да отхвърли като недопустима молба за международна закрила с мотива, че на кандидата вече е предоставена такава закрила от друга държава членка, когато очакваните условия на живот, които посоченият кандидат би имал като лице, ползващо се от такава закрила в тази друга държава членка, не биха представлявали за него сериозна опасност да бъде изложен на нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата ( 38 ).

56.

В този контекст Съдът очертава същите принципи като тези в решение Jawo, като го прилага по аналогия. Така той приема, че когато органите на държава членка разполагат с данни, които кандидатът е посочил, за да докаже наличието на такава опасност в държавата членка, вече предоставила международна закрила, тези органи са длъжни въз основа на обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни и с оглед на гарантирания от правото на Съюза стандарт за закрила на основните права да преценят дали действително съществуват системни или общи, или засягащи определени групи лица недостатъци ( 39 ). Що се отнася до степента на сериозност, напълно логично тя е идентична на определената в решение Jawo и предполага засегнатото лице да бъде изложено на опасността да се окаже в положение на крайна материална нищета ( 40 ).

57.

В решение от 16 юли 2020 г., Addis ( 41 ), Съдът приема, че преценката дали има опасност от отношение, което е в разрез с член 4 от Хартата, трябва да се извърши, след като на кандидата е била дадена възможност да представи всички обстоятелства, по-специално от личен характер, които могат да потвърдят наличието на такава опасност ( 42 ). Поради това Съдът постановява, че личното интервю трябва да даде възможност на решаващия орган не само да прецени конкретното положение на кандидата и доколко същият е уязвим, но и да се увери, че той е бил поканен да представи „всички обстоятелства, с които може да се докаже, че прехвърлянето в държавата членка, предоставила му международна закрила, би го изложило на опасност от отношение, което е в разрез с член 4 от Хартата“ ( 43 ).

58.

Следва да се посочи, че в случая Съдът не поставя никакво изискване, както законодателят на Съюза, що се отнася до естеството и силата на доказателствата, които кандидатът е длъжен да представи в подкрепа на своите твърдения. Поради това според мен няма никаква причина за отклонение от тези принципи при прилагането на член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“, доколкото не следва да се прави разлика между положението на кандидата, който твърди, че е изложен на риск от нечовешко или унизително отношение, в зависимост от това дали е върнат в държавата членка, в която вече се ползва от международна закрила, или в компетентната държава членка.

59.

Въз основа на изложеното правя извод, че кандидатът следва да направи подробни декларации и евентуално да представи всички доказателства, с които разполага, от които може да се установи наличието на основателни опасения да се смята, че той би бил изложен на реален риск от нечовешко или унизително отношение поради прехвърлянето му в обичайно компетентната държава членка.

60.

На следващо място с третия си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да уточни доколко компетентният орган е длъжен да си сътрудничи с кандидата, за да се установи дали при прехвърляне в обичайно компетентната държава членка е налице риск от нечовешко или унизително отношение. Такова задължение, доколкото би изисквало от този орган да провери и да прецени задълбочено дали съществува реална опасност от нечовешко и унизително отношение, би позволило да се компенсират срещаните от кандидата трудности, за да се докаже съществуването на такава опасност, тъй като освен това той не се ползва със същите процесуални гаранции като гаранциите, предвидени в Директиви 2011/95 и 2013/32.

61.

С Регламента „Дъблин III“ не се въвежда никакво задължение за сътрудничество между кандидата и компетентния орган във връзка с прилагането на член 3, параграф 2, втора алинея от този регламент.

62.

От една страна, Регламентът „Дъблин III“ се основава преди всичко на принципите на взаимно доверие и на административно сътрудничество между държавите членки. Макар кандидатът да се изслушва от компетентния орган в рамките на индивидуално интервю, съгласно глава VII от посочения регламент процедурата по определяне на компетентната държава членка се основава по-специално на обмена на информация, на обмена на данни и на административните договорености между компетентните органи на държавите членки. Ето защо съгласно съображение 1 от него целта на Регламент № 1560/2003 е ясно да се определят мерките за ефективно прилагане на Регламент „Дъблин III“, „за да улеснят сътрудничеството между органите на държавите членки, компетентни по прилагането на въпросния регламент, както по отношение на предаването и обработването на исканията с цел поемане на отговорност и приемане обратно, така и по отношение на искането на информация и осъществяването на прехвърляния“.

63.

От друга страна, с член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“ се кодифицират принципите, изведени от Съда в решение N. S. и др., без законодателят на Съюза да включва особени разпоредби относно наличието на евентуално задължение за сътрудничество между кандидата и компетентния орган.

64.

При празнотата в този текст, в становището си полското правителство предлага разпоредбите, предвидени в член 4 от Директива 2011/95, да се прилагат по аналогия, като запитващата юрисдикция счита в това отношение, че по естеството и обхвата си задължението за сътрудничество, което би било въведено за целите на доказването на опасност от нечовешко и унизително отношение при прехвърляне в обичайно компетентната държава членка, би било сходно със задължението, установено в рамките на Директива 2011/95.

65.

Прилагането по аналогия изисква, ако не идентичност, най-малкото сходство на положението, по отношение на което има празнота в правната уредба, и уреденото от законодателя на Съюза положение. Макар Регламентът „Дъблин III“ да се различава по своя предмет и по целта си от Директиви 2011/95 и 2013/32 ( 44 ), положението по член 3, параграф 2, втора алинея от този регламент относно доказването на риск от нечовешко или унизително отношение при прехвърляне на кандидата в обичайно компетентната държава членка, и положението по член 4 от Директива 2011/95 относно установяването на реална опасност от понасяне на тежки посегателства при връщане на кандидата в страната му на произход, си приличат по предназначението на всяка от посочените разпоредби. Наистина преценката на опасността, извършвана в рамките на процедурата по определяне на компетентната държава членка, е с по-ограничен обхват. Тя обаче има същата цел, както преценката, извършвана в хода на разглеждането на молба за международна закрила, а именно да се гарантира спазването на основните права на кандидата и тя включва същите участници.

66.

Не мисля обаче, че се налага прилагане по аналогия. Всъщност в решения N. S. и др. от 16 февруари 2017 г., C. K. и др. ( 45 ) и Jawo, Съдът въвежда имплицитно задължение за сътрудничество между кандидата и компетентния орган при прилагането на член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“, чиито условия приличат на условията по член 4 от Директива 2011/95.

67.

В двата случая направените от кандидата декларации по време на индивидуалното интервю и евентуално представените от него писмени или косвени доказателства са само отправна точка в процеса на извършваната от компетентните органи оценка на фактите и обстоятелствата ( 46 ). Както в разпоредбите, предвидени в член 4, параграфи 3 и 5 от Директива 2011/95 ( 47 ), Съдът изисква компетентният орган да прецени реалната опасност от нечовешко или унизително отношение, на която е изложен кандидатът, не само с оглед на обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни във връзка с функционирането на системата за международна закрила в обичайно компетентната държава членка, но и на конкретното положение на кандидата, тъй като тогава този орган е длъжен да извърши преценка във всеки отделен случай ( 48 ).

68.

Признавам, че обхватът на това сътрудничество между кандидата и компетентния орган при прилагането на член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“ се различава от сътрудничеството, въведено в рамките на член 4 от Директива 2011/95 в хипотеза, при която при тази преценка се разкрива съществуването на сериозни и категорични основания да се смята, че кандидатът ще бъде изложен на опасност от нечовешко или унизително отношение поради прехвърлянето му в компетентната държава членка. Всъщност в този случай според мен принципите на взаимно доверие и на административно сътрудничество, на които е основан Регламент „Дъблин III“, изискват компетентният орган да поиска от обичайно компетентната държава членка за всеки отделен случай да изпрати допълнителна информация или да предостави индивидуални и подходящи гаранции по отношение на условията за приемане или за поемане на отговорност за кандидата, така че при изпълнението на решението за прехвърляне да се спази член 4 от Хартата. Ако тези гаранции се окажат недостатъчни, посочената разпоредба всъщност предполага задължението това решение да не се изпълнява, тъй като член 3, параграф 2 от Регламент „Дъблин III“ изисква от компетентния орган да продължи проверката за изпълнението на критериите по глава III от същия регламент, за да установи дали друга държава членка може да бъде посочена за компетентна (втора алинея) или той самият разглежда молбата за международна закрила (трета алинея).

69.

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи, на последно място, доколко неефективните или недостатъчни способи за защита, които водят до липсата на ефективна съдебна защита в компетентната държава членка, засягат режима за доказване или условията за сътрудничество, приложими при въвеждането в действие на член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент „Дъблин III“.

70.

Подобно на нидерландското правителство, считам, че евентуалното съществуване на недостатъци в обичайно компетентната държава членка само по себе си не се отразява на този режим на доказване или на тези условия за сътрудничество между кандидата и компетентния орган. Разгледано отделно, това обстоятелство не представлява нарушение на член 4 от Хартата. В съчетание с наличието на недостатъци в системата за международна закрила, то обаче има значение за обхвата на преценката на опасността, която компетентният орган следва да извърши, и евентуално за допълнителната информация или за индивидуалните гаранции, които той може да изисква.

71.

С оглед на всички тези съображения мисля, че компетентният орган, в сътрудничество с кандидата, следва да прецени дали съществуват сериозни и категорични основания да се смята, че той ще бъде изложен на реален риск от нечовешко или унизително отношение поради прехвърлянето му в обичайно компетентната държава членка. Макар кандидатът да е длъжен да направи подробни декларации и евентуално да представи всички доказателства, с които разполага, чрез които може да се докаже съществуването на такава опасност, компетентният орган от своя страна е длъжен да прецени тези доказателства и да извърши оценка на риска не само с оглед на обективните, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни относно функционирането на системата за международна закрила в тази държава членка, но и на конкретното положение на кандидата, като евентуално изиска от посочената държава членка индивидуални и подходящи гаранции по отношение на условията за приемане или за поемане на отговорност за него.

72.

Предвид всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Rechtbank Den Haag, zittingsplaats ’s-Hertogenbosch (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Хертогенбос, Нидерландия) преюдициални въпроси по следния начин:

„Член 3, параграф 2, втора алинея от Регламент (ЕС) № 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство, разглеждан с оглед на член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз,

трябва да се тълкува в смисъл, че: