1.

Настоящото преюдициално запитване се отнася до член 4 от Директива 2004/83/ЕО ( 2 ), както и до членове 8 и 23 от Директива 2005/85/ЕО ( 3 ).

2.

Запитването е отправено във връзка с жалба, подадена от жалбоподателя в главното производство Х, гражданин на трета държава, срещу решение на International Protection Appeals Tribunal (Съд за разглеждане на жалби във връзка с международна закрила, Ирландия, наричан по‑нататък „IPAT“), с което той отхвърля жалбите му срещу решенията, с които се отхвърлят молбите му за убежище и за субсидиарна закрила. Спорът е между жалбоподателя в главното производство, от една страна, и IPAT, Minister for Justice and Equality (министър на правосъдието и равенството, Ирландия), Ирландия и Attorney General (главен прокурор, Ирландия), от друга страна (наричани по‑нататък заедно „ответниците“).

3.

High Court (Висш съд, Ирландия) отправя седем преюдициални въпроса, които се съсредоточават върху три проблема, свързани, на първо място, с обхвата на задължението на решаващия орган да си сътрудничи с кандидата за международна закрила, и последиците, които могат да се изведат от евентуално нарушение на това задължение; на второ място, с последиците от неприемането на решение по молби за убежище и за международна закрила в разумен срок и на трето място, с въздействието върху общата достоверност на твърденията на кандидата на декларация с невярно съдържание в първоначалната му молба, която той оттегля при първа възможност за това, след като в това отношение е дал обяснения.

4.

Съгласно член 1, раздел А, точка 2, първа алинея от Конвенцията за статута на бежанците ( 4 ) терминът „бежанец“ се прилага към всяко лице, което „при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения; или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене […], не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея“.

5.

В допълнение към някои разпоредби на първичното право, а именно членове 41 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по‑нататък „Хартата“), член 4 и член 15, буква в) от Директива 2004/83 ( 5 ), както и член 8, параграфи 2 и 3, член 23, параграфи 1 и 2 и член 39, параграф 1, буква а) от Директива 2005/85 ( 6 ) са от значение за настоящото дело.

6.

Жалбоподателят в главното производство е пакистански гражданин, който е влязъл в Ирландия на 1 юли 2015 г., след като е пребивавал в Обединеното кралство от 2011 г. до 2015 г., без да подаде молба за международна закрила.

7.

На 2 юли 2015 г. жалбоподателят в главното производство подава молба за предоставяне на статут на бежанец в Ирландия. Първоначално молбата се основава на декларация с невярно съдържание, която жалбоподателят в главното производство впоследствие оттегля, като се позовава на факта, че е бил в непосредствена близост до избухване на бомба по време на терористично нападение на погребение в Пакистан, при което са загинали около 40 души, включително двама негови познати. Жалбоподателят твърди, че това събитие го е засегнало дълбоко, поради което се страхува да живее в Пакистан и има опасения за тежки посегателства, ако бъде върнат обратно. Заявява, че страда от тревожност, депресия и нарушения на съня. На 14 ноември 2016 г. Office of the Refugee Applications Commissioner (Служба на комисаря по молбите на бежанци, Ирландия) отхвърля молбата му.

8.

На 2 декември 2016 г. жалбоподателят в главното производство подава жалба срещу това решение пред Refugee Appeals Tribunal (Съд за разглеждане на жалби във връзка с бежански статут, Ирландия). Производството по тази жалба е спряно поради законодателни изменения от 31 декември 2016 г. в резултат на влизането в сила на International Protection Act 2015 (Закон за международната закрила от 2015 г.), с който се уеднаквяват различните процедури във връзка с международна закрила, предвидени преди това, и се създават по‑специално International Protection Office (Служба за международна закрила, Ирландия, наричана по‑нататък „IPO“) и IPAT.

9.

На 13 март 2017 г. жалбоподателят в главното производство подава молба за субсидиарна закрила, която е отхвърлена от IPO. На 13 февруари 2018 г. той подава жалба срещу това решение пред IPAT.

10.

С решение от 7 февруари 2019 г. IPAT отхвърля двете жалби.

11.

На 7 април 2019 г. жалбоподателят в главното производство подава жалба пред High Court (Висш съд) с искане за отмяна на решението на IPAT.

12.

В подкрепа на жалбата жалбоподателят в главното производство изтъква, първо, че датиращата от 2015 г. до 2017 г. информация, с която се е запознал IPAT, за страната на произход е непълна и остаряла, поради което IPAT не е взел предвид ситуацията, преобладаваща в Пакистан към момента на приемане на решението от 7 февруари 2019 г. Освен това твърди, че IPAT не е разгледал надлежно информацията, с която е разполагал.

13.

Второ, срокът за произнасяне по молбата от 2 юли 2015 г. бил явно неразумен и нарушавал принципа на ефективност, член 47 от Хартата и минималните стандарти, установени от правото на Съюза.

14.

Трето, твърди, че IPAT е бил информиран за психичното състояние на жалбоподателя в главното производство, но не се е уверил, че разполага с всички необходими доказателства, за да може правилно да се произнесе по молбите. По‑специално, горепосоченият съд е трябвало да поиска да се извърши съдебно‑медицинска експертиза, която обикновено се използва в подкрепа на молбата за убежище на лице, което е било подложено на изтезания, или дори друга експертиза за психичното му здраве.

15.

Четвърто, що се отнася до други релевантни за молбата му аспекти, на жалбоподателя в главното производство не е дадена възможност да се ползва от породилото се съмнение, въпреки че психичното му здраве не е било надлежно установено и взето предвид. Така някои релевантни елементи от доводите му не са били проверени или са били пренебрегнати и не е имало сътрудничество между него и компетентните институции, по‑специално по отношение на посочената съдебно‑медицинска експертиза.

16.

Пето, при обстоятелствата по делото, характеризиращи се с факта, че жалбоподателят в главното производство е признал, че предишните му твърдения за събитията са били неверни и че има вероятност да страда от психични проблеми, би било необосновано да се направи извод, че твърденията му не са достоверни по отношение на ключови аспекти на доводите му.

17.

High Court (Висш съд) приема, на първо място, че IPAT не е изпълнил задължението си за сътрудничество, тъй като не е получил актуална информация за страната на произход и съдебно‑медицинска експертиза. Този съд обаче иска да се установи дали IPAT е бил длъжен по силата на правото на Съюза да се снабди с такава експертиза и дали е съвместимо с правото на Съюза да се изисква в съответствие с националното право жалбоподателят в главното производство да докаже наличието на вреди, произтичащи от това неизпълнение, за да иска отмяна на решението на IPAT.

18.

По-нататък, този съд иска да се установи какви последици следва да се изведат от факта, че между подаването на молбата на 2 юли 2015 г. и приемането на решението на IPAT на 7 февруари 2019 г. са изминали повече от три години и половина, което той приема за необосновано.

19.

Накрая, запитващата юрисдикция има съмнения дали една‑единствена декларация с невярно съдържание, която жалбоподателят в главното производство оттегля при първа възможност за това, след като в това отношение е дал обяснения, може да оправдае поставянето под въпрос на общата достоверност на твърденията му.

20.

В този контекст с акт от 23 ноември 2021 г., постъпил в секретариата на Съда на 9 декември 2021 г., High Court (Висш съд) решава да спре производството и да отправи на Съда следните преюдициални въпроси:

21.

Запитващата юрисдикция е поискала делото да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.

22.

На 17 декември 2021 г. по предложение на съдията докладчик, след изслушване на генералния адвокат, първи състав на Съда реши, че няма основания за уважаване на искането.

23.

Писмени становища представят жалбоподателят в главното производство, ответниците, германското и нидерландското правителство и Европейската комисия. Жалбоподателят в главното производство, ирландското правителство и Комисията участват в съдебното заседание, проведено на 16 ноември 2022 г.

24.

С искане за разяснения от 20 септември 2022 г. Съдът иска от запитващата юрисдикция да разясни приложимото законодателство и ролята, която е възложена на IPAT. Тази юрисдикция отговаря с акт от 21 октомври 2022 г.

25.

Ответниците оспорват допустимостта на седемте преюдициални въпроса.

26.

Първо, те твърдят, че първият въпрос е хипотетичен, тъй като се основава на предположение, което не е подкрепено от запитващата юрисдикция, и то по две причини. От една страна, противно на формулировката на този въпрос, запитващата юрисдикция не е установила „пълно неизпълнение на задължението за сътрудничество“ и не би могла да направи такава констатация въз основа на фактите по делото. От друга страна, с този въпрос се иска Съдът да се произнесе с решение по фактите по делото, което не е от неговата компетентност. Според ответниците тези съображения се отнасят и за втория и третия въпрос поради връзката им с първия въпрос.

27.

Второ, ответниците твърдят, че четвъртият и петият въпрос също са хипотетични, тъй като запитващата юрисдикция не е установила неизпълнение на задължението за постановяване на решение в разумен срок.

28.

Трето, според ответниците шестият въпрос не е необходим за разрешаването на спора в главното производство, тъй като IPAT е взел предвид медицинските доказателства, представени от жалбоподателя в главното производство, без да ги оспорва.

29.

На последно място, четвърто, ответниците твърдят, че седмият въпрос е хипотетичен и на него не следва да се отговаря, тъй като жалбоподателят в главното производство уточнява, че не оспорва заключенията на IPAT относно достоверността на неговите твърдения и противно на мисълта, на която навежда формулировката на този въпрос, декларацията с невярно съдържание не е единственото обстоятелство, което е накарало IPAT да приеме, че достоверността на твърденията на жалбоподателя в главното производство не е доказана. В това отношение други релевантни елементи се отнасят до факта, че той е споменал основни елементи, свързани с минали събития, едва на много късен етап и не е поискал международна закрила в първоначалната си молба.

30.

Според мен тези възражения не са убедителни.

31.

Припомням, че съгласно постоянната съдебна практика преюдициално запитване е недопустимо, ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси ( 9 ).

32.

В този контекст трудно може да се приеме, че преюдициалните въпроси нямат връзка с действителността, че са хипотетични или че не съдържат необходимите фактически елементи.

33.

В конкретния случай, що се отнася до твърдения хипотетичен характер на първия, втория, третия и шестия въпрос, несъмнено е вярно, че фактите, описани от запитващата юрисдикция, не представляват доказателство за „пълно неизпълнение на задължението за сътрудничество“ от страна на IPAT ( 10 ). От тези въпроси обаче става ясно, че запитващата юрисдикция иска да се установи конкретно дали тези факти представляват нарушение на задължението за сътрудничество на компетентните органи с молителя и какви са последиците, които евентуално следва да се изведат от тази констатация, като се имат предвид ограниченията, които националното право налага на тези органи ( 11 ).

34.

Що се отнася до четвъртия и петия въпрос, фактът, че запитващата юрисдикция все още не е установила неизпълнение на задължението за постановяване на решение в разумен срок, но възнамерява да го направи, не е достатъчно основание да се направи извод, че в случая става дума за хипотетични въпроси.

35.

Освен това от акта за преюдициално запитване става ясно, че шестият въпрос се отнася до евентуалното задължение за получаване на съдебно‑медицинска експертиза в допълнение към представените от жалбоподателя в главното производство. Фактът, че IPAT е взел предвид, без да е оспорил, представените от заинтересованото лице медицински доказателства, не е от значение за това задължение и не поставя под въпрос релевантността на този въпрос.

36.

На последно място, що се отнася до седмия въпрос, следва да се отбележи, че ответниците оспорват фактическите констатации на запитващата юрисдикция и преценката ѝ на релевантността на този въпрос за решаването на спора в главното производство. Не Съдът, а запитващата юрисдикция обаче трябва да установи и прецени фактите, свързани с достоверността на твърденията на жалбоподателя в главното производство.

37.

Накратко, именно запитващата юрисдикция следва да определи правните въпроси по делото, които заслужават тълкуване на правото на Съюза.

38.

Ето защо преюдициалните въпроси следва да се приемат за допустими и да бъдат разгледани по същество.

39.

Преди да пристъпя към разглеждане на преюдициалните въпроси, считам, че би било полезно да припомня накратко контекста, в който се вписват директиви 2004/83 и 2005/85.

40.

На първо място, следва да се отбележи, че както следва от съображение 3 от Директива 2004/83, Женевската конвенция представлява крайъгълен камък на международноправния режим за закрила на бежанците. Също така от съображения 16 и 17 на посочената директива е видно, че разпоредбите относно условията за предоставяне на статут на бежанец и съдържанието на статута са приети с оглед подпомагането на компетентните органи на държавите членки при прилагането на тази конвенция въз основа на общи понятия и критерии ( 12 ). Освен това, що се отнася до Директива 2005/85, от нейните съображения 2, 3, 5 и 7 е видно, че тя установява обща рамка от гаранции за осигуряване на пълното спазване на посочената конвенция. Член 33 от Конвенцията закрепва принципа на забрана за връщане. Този принцип е гарантиран като основно право в член 18 и член 19, параграф 2 от Хартата ( 13 ).

41.

Следователно разпоредбите на Директиви 2004/83 и 2005/85 трябва да се тълкуват в светлината на общия разум и целта на всяка от тези директиви, при зачитане на Женевската конвенция и другите относими договори, посочени в член 78, параграф 1 ДФЕС ( 14 ). Освен това, както следва от съображение 10 от Директива 2004/83 и от съображение 8 от Директива 2005/85, това тълкуване трябва да зачита и правата, признати в Хартата ( 15 ).

42.

На второ място, следва също така да се отбележи, че докато целта на Директива 2004/83 е да установи минимални стандарти за условията, на които следва да отговарят гражданите на трети държави, за да може да им бъде предоставена международна закрила, както и за съдържанието на тази закрила, целта на Директива 2005/85 е да установи минимални стандарти за процедурите за разглеждане на молби, като се уточнят правата на търсещите убежище лица.

43.

Именно в този контекст ще разгледам въпросите, поставени от запитващата юрисдикция. Най‑напред ще разгледам обхвата на задължението на решаващия орган да си сътрудничи с кандидата за международна закрила по смисъла на член 4 от Директива 2004/83, както и последиците, които да се изведат от евентуално нарушение на това задължение (раздел Б). След това ще се спра на последиците от неприемането на решения по молби за убежище и за международна закрила в разумен срок съгласно член 23 от Директива 2005/85 (раздел В). Накрая ще разгледам въпроса за общата достоверност на твърденията на кандидата (раздел Г).

44.

С първия, втория, третия и шестия си въпрос, на които предлагам да се даде общ отговор, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали задължението за сътрудничество по член 4, параграф 1 от Директива 2004/83 задължава решаващия орган да получи актуална информация за страната на произход на кандидат за убежище и за международна закрила и когато има данни за психични проблеми, които евентуално могат да са резултат от травматично събитие, настъпило в тази държава, да се снабди със съдебно‑медицинска експертиза за психичното му здраве. Освен това тя иска да се установи дали само по себе си нарушаването на това задължение може да доведе до отмяна на решението, с което се отхвърлят тези молби, или от кандидата може да се изисква да докаже, че решението е могло да бъде различно, ако не е имало такова нарушение.

45.

Струва ми се, че на тези въпроси може да се получи отговор чрез разглеждане на значението на изискването за сътрудничество в тежест на държавата членка по смисъла на член 4 от Директива 2004/83.

46.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че предоставената от кандидата информация за страната на произход не е била актуална дори към момента, в който той я е представил. По‑специално, като част от ключова констатация в спорното решение ( 16 ), IPAT се позовава на австрийско разследване от 2015 г. ( 17 ) и на доклад на Върховния комисар за бежанците на ООН (Служба на Върховния комисар за бежанците на ООН (ВКБООН) от 2017 г. ( 18 ). Според тази юрисдикция по същество посочените елементи не може да се приемат за актуална информация за страната на произход в контекста на това решение, постановено на 7 февруари 2019 г. ( 19 ). Така, въз основа на член 4 от Директива 2004/83, тълкуван от Съда в решение M., запитващата юрисдикция приема, че IPAT не е изпълнил задължението си за сътрудничество, тъй като не е получил подходяща и актуална информация за страната на произход на кандидата.

47.

A priori според мен този подход е разумен. Уместно е обаче да се изяснят някои аспекти.

48.

Следва да се припомни, че както следва от заглавието, член 4 от Директива 2004/83 се отнася до „оценяване на фактите и обстоятелствата“ на молбата за международна закрила. Според Съда това „оценяване“ се извършва на два отделни етапа. Първият етап се отнася до установяването на фактическите обстоятелства, които могат да представляват доказателства в подкрепа на молбата, а вторият етап се отнася до правната преценка на тези доказателства, при която се решава дали предвид фактите в конкретния случай са налице предвидените в членове 9 и 10 или 15 от Директива 2004/83 материалноправни условия за предоставяне на международна закрила ( 20 ).

49.

В този контекст се поставя въпросът какво всъщност е значението на изискването за сътрудничество с кандидата на всеки от тези два етапа.

50.

В самото начало следва да се припомни, че съгласно член 4, параграф 1 от Директива 2004/83, макар обичайно молителят да трябва да представи всички необходими доказателства в подкрепа на молбата си, съответната държава членка трябва да окаже съдействие на молителя при определянето на релевантните за тази молба доказателства ( 21 ). С други думи, тази разпоредба създава „позитивно задължение“ за органите на държавите членки да действат в сътрудничество с молителя, за да преценят фактите ( 22 ).

51.

В това отношение от член 4, параграф 2 от Директива 2004/83 е видно, че доказателствата, които могат да обосноват молба за международна закрила, са информацията относно молителя и всички документи, с които той разполага относно личното си положение, що се отнася по‑специално до неговата възраст, минало, до неговата самоличност или до неговото или неговите гражданство/а. Следователно тази разпоредба се отнася до всички относими елементи, за да се обоснове молбата, и следователно се отнася до информацията и документите, свързани с фактическите обстоятелства от миналото на молителя, включително тези, свързани със „страната или страните, както и [с] мястото или местата на предишно пребиваване“.

52.

Следва да се припомни също така, че Съдът вече е пояснил значението на изискването за сътрудничество в тежест на държавата членка на този първи етап от оценяването. Той е уточнил, че ако по каквато и да било причина доказателствата, предоставени от кандидата за международна закрила, не са пълни, актуални или относими, държавата членка трябва да му съдейства активно на този етап от производството, за да може да се съберат всички необходими доказателства в подкрепа на молбата му ( 23 ). Съдът е посочил също, че органите на държава членка може да имат по‑голям достъп от молителя до определен вид документи ( 24 ).

53.

Ето защо според мен е очевидно, че в контекста на този първи етап от оценяването, свързан с установяването на фактически обстоятелства, които могат да представляват доказателства в подкрепа на молбата, изискването за сътрудничество по член 4 от Директива 2004/83 налага на решаващия орган задължението да получи пълна и актуална информация за страната на произход на кандидата за убежище и за международна закрила.

54.

При това положение се поставя и въпросът дали е налице такова задължение за „сътрудничество“ в тежест на органите на съответната държава членка на втория етап от оценяването.

55.

Припомням, че по отношение на извършването на индивидуална оценка на молбата за международна закрила в член 4, параграф 3, буква а) от Директива 2004/83 се предвижда тази оценка да се извършва, като се вземат предвид по‑специално всички относими факти, свързани със страната на произход в момента на вземането на решение по молбата, включително законите и подзаконовите актове на страната на произход, както и начинът на тяхното прилагане.

56.

Както вече обясних ( 25 ), тази индивидуална оценка на молбата е вторият етап от „оценяването на фактите и обстоятелствата“ на молба за убежище или за международна закрила по смисъла на член 4 от Директива 2004/83. Този етап се отнася до правната преценка на доказателствата, представени в подкрепа на молбата, за да се определи дали те действително отговарят на условията за предоставяне на статут на бежанец или за международна закрила ( 26 ).

57.

Както обаче Съдът вече е постановил, единствено компетентният национален орган може да разгледа основателността на молбата, така че на този етап от производството е ирелевантно изискването този орган да оказва сътрудничество на молителя като посоченото в член 4, параграф 1, второ изречение от Директива 2004/83 ( 27 ). Във връзка с това следва да се припомни, че както от член 4, параграф 1, така и от член 8, параграф 2 от Директива 2005/85 е видно, че решаващият орган отговаря за „подходящото разглеждане“ на молбите, в резултат на което той постановява решението си по тях ( 28 ). По‑специално, от член 8, параграф 2, буква б) от тази директива следва, че държавите членки гарантират получаването на точна и актуализирана информация от различни източници за лицата, търсещи убежище ( 29 ), като например ВКБООН ( 30 ).

58.

Ето защо напълно споделям позицията на Комисията, че от тези разпоредби следва, че съгласно член 4, параграф 3, буква a) от Директива 2004/83 решаващият орган е длъжен да излезе извън рамките на обикновеното задължение за сътрудничество с молителя по отношение на информацията за положението в страната на произход. Всъщност, когато дадено лице отговаря на условията по Директива 2004/83, държавите членки са длъжни да предоставят исканата международна закрила, тъй като техните органи не разполагат с право на преценка в това отношение ( 31 ). Като се има предвид обаче, че съгласно член 28, параграф 1 от Директива 2005/85 държавите членки могат да приемат дадена молба за неоснователна само ако решаващият орган е установил, че кандидатът не отговаря на условията, за да кандидатства за статут на бежанец съгласно Директива 2004/83, този орган не би отхвърлил молба, без да е извършил „подходящо разглеждане“ на молбата и следователно без да е взел предвид актуална информация за положението в страната на произход.

59.

Това важи на още по‑голямо основание за условието за тежки посегателства, посочено в член 15, буква в) от Директива 2004/83, които се изразяват в тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт, какъвто е посоченият в главното производство ( 32 ). Всъщност Съдът е постановил, че установяването на наличието на този вид заплахи не е подчинено на условието молителят да представи доказателства, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. Според Съда степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие се преценява от компетентните национални органи, сезирани с молба, или от съдилищата на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба ( 33 ). Освен това следва да се припомни, че преценката дали установените обстоятелства представляват такава заплаха, че засегнатото лице може с основание да се опасява с оглед на личното си положение, че действително спрямо него ще бъдат извършени актове на преследване, трябва във всички случаи да се прави бдително и предпазливо, тъй като става въпрос за неприкосновеността на човека и индивидуалните свободи, които спадат към основните ценности на Съюза ( 34 ).

60.

Ето защо от гореизложеното следва, че член 4, параграф 3, буква a) от Директива 2004/83 налага на решаващия орган, в рамките на задължението му за подходящо разглеждане на молбата по смисъла на член 8, параграф 2, буква б) от Директива 2005/85, да получи точна и актуализирана информация за страната на произход на кандидата за убежище и за международна закрила. С други думи, този орган не може да се ограничи до разглеждане на частична или остаряла информация, предоставена от кандидата в подкрепа на неговата молба, а трябва да получи актуална информация.

61.

Запитващата юрисдикция уточнява, че жалбоподателят в главното производство е представил пред IPO медицински доклад, в който се посочва наличието на психични разстройства в резултат на това, че е бил в непосредствена близост до избухването на бомба по време на терористично нападение в страната му на произход ( 35 ). Този съд пояснява, че IPO е заявила пред IPAT, че чрез подобен доклад не може да се установи дали психичното разстройство, от което страда жалбоподателят, е било причинено от избухването на бомба. Освен това от акта за преюдициално запитване става ясно, че IPAT споделя тази позиция и приема, че съдебно‑медицинска експертиза, а именно „доклад Spirasi“, би могла да бъде „по‑полезна“ ( 36 ). Ето защо запитващата юрисдикция отбелязва, че както IPO, така и IPAT приемат, че представеният от жалбоподателя в главното производство медицински доклад не е достатъчен и че съдебно‑медицинска експертиза би била от значение.

62.

В този контекст се поставя въпросът дали установеното в член 4, параграф 1 от Директива 2004/83 задължение за сътрудничество задължава националните органи да получат такава експертиза.

63.

На първо място, що се отнася до първия етап от оценяването, свързан с установяването на фактическите обстоятелства, следва да се отбележи, че такова изискване не произтича от текста на тази разпоредба. Всъщност целта на Директива 2004/83 е да установи минимални стандарти за условията, на които следва да отговарят гражданите на трети държави, за да може да им бъде предоставена международна закрила. Ако обаче законодателят на Съюза е възнамерявал да наложи на държавите членки такова задължение, той със сигурност е щял да го уточни изрично. Следователно националните органи следва да разполагат със свобода на преценка при определянето на това дали съдебно‑медицинската експертиза е от значение за индивидуалната оценка, която националните органи трябва да извършат съгласно член 4, параграф 3 от Директива 2004/83 ( 37 ).

64.

Противно обаче на твърденията на ответниците, когато, както в случая, тези органи приемат, че въпросната съдебно‑медицинска експертиза е от значение или е необходима за оценяването на молбата за международна закрила ( 38 ), според мен от задължението за сътрудничество по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2004/83 следва, че те трябва да уведомят кандидата за това и да си сътрудничат с него, за да може да разполагат с такава експертиза ( 39 ). Както вече отбелязах, от наложеното на националните органи изискване за сътрудничество следва, че когато решаващият орган счита, че доказателствата, представени от кандидата за международна закрила, са непълни, остарели или неотносими, е необходимо той да си сътрудничи активно с кандидата, за да събере всички елементи, необходими ( 40 ) за установяване на фактическите обстоятелства, които могат да представляват доказателства в подкрепа на молбата.

65.

На второ място, що се отнася до втория етап от оценяването относно правната преценка на представените в подкрепа на молбата доказателства, следва да се припомни, че член 4, параграф 3, букви б) и в) от Директива 2004/83 предвижда, че индивидуалната оценка на молбата за международна закрила трябва да се извършва, като се вземат предвид относимата информация и документи, представени от молителя, включително информация, позволяваща да се определи дали молителят е бил или би могъл да бъде обект на преследване или на тежки посегателства, както и за статута и личното положение на молителя, за да се определи дали с оглед на тези обстоятелства актовете, на които е бил или може да бъде изложен, могат да се считат за преследване или тежки посегателства. По‑специално, Съдът вече е постановил, че член 4, параграф 3 от тази директива не изключва прибягването до експертиза при оценяването на фактите и обстоятелствата ( 41 ). Следователно компетентните национални органи трябва да адаптират правилата за оценяване на декларациите и писмените или други доказателства с оглед на особеностите на всяка категория молби за международна закрила ( 42 ).

66.

В това отношение изискването за получаване на съдебно‑медицинска експертиза за психичното здраве на кандидата, когато националните органи приемат, че това е от значение или е необходимо за преценка на доказателствата, се подкрепя от член 4, параграф 1 и член 8, параграф 2 от Директива 2005/85. Тези разпоредби изискват решаващият орган да извърши „подходящо разглеждане“ на молбите и след това да се произнесе по тях ( 43 ). Всъщност този орган няма да може да извърши такова подходящо разглеждане на молбите по смисъла на тези разпоредби, ако, макар да приема, че съдебно‑медицинската експертиза е от значение или е необходима за индивидуалното оценяване на въпросната молба, той не се снабди с такава.

67.

Ето защо считам, че член 4, параграф 3, букви б) и в) от Директива 2004/83 задължава решаващия орган, в рамките на задължението си да извърши подходящо разглеждане на молбата по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2005/85, когато счита, че съдебно‑медицинската експертиза за психичното здраве на кандидата е от значение или е необходима за индивидуалното оценяване на тази молба, да получи такава експертиза. Според мен едно различно тълкуване би било в разрез с целта на Директива 2004/83 и би обезсмислило както член 4, параграф 3 от тази директива, така и член 8, параграф 2 от Директива 2005/85.

68.

Преди да анализирам последиците от нарушаването на задължението за сътрудничество и на задължението за подходящо разглеждане на молбата (раздели в) и г), следва да се определи дали, както твърдят германското правителство и Комисията, член 39 от Директива 2005/85 изисква първоинстанционният съд да може да упражни ex nunc контрол по същество на решение, с което се отхвърля молба за убежище или за международна закрила (раздел а). При положителен отговор възниква въпросът дали IPAT следва да се счита за съдебен орган по смисъла на член 39 от Директива 2005/85 (раздел б).

69.

Следва да се припомни, че член 39, параграф 1, буква а) от Директива 2005/85 предвижда, че държавите членки гарантират, че кандидатите за убежище разполагат с право на ефективна защита пред съд срещу решение относно тяхната молба за убежище. Тази разпоредба обаче не уточнява, че е необходимо този съд да може да упражнява такъв контрол ex nunc. В това отношение в писменото си становище Комисията посочва, че според нея тези изисквания произтичат от съдебната практика на Съда.

70.

Във връзка с това следва да се отбележи, че такова изискване става ясно от член 46 от Директива 2013/32, който заменя член 39 от Директива 2005/85 и който не е приложим в случая. Струва ми се обаче, че е уместно да се отбележи, както констатира Комисията в хода на законодателната процедура по посочения член 46, че тази разпоредба „е повлиян[а] до голяма степен от развиващата се съответна съдебна практика на [Съда] и на Европейския съд за правата на човека“ ( 44 ). Ето защо следва да се провери дали член 39 от Директива 2005/85, както е тълкуван от Съда, предвижда това изискване.

71.

Първо, Съдът вече е отбелязал, че характеристиките на процедурата по обжалване, предвидена в член 39 от Директива 2005/85, трябва да се определят в съответствие с член 47 от Хартата, който представлява потвърждение на принципа на ефективна съдебна защита и съгласно който всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни средства за правна защита пред съд в съответствие с предвидените в този член условия ( 45 ). По‑конкретно, той е постановил, че за да бъде ефективно упражняването на това право, националният съд трябва да може в рамките на задълбочено изследване да провери обосноваността на мотивите, въз основа на които компетентният административен орган приема, че молбата за международна закрила е неоснователна ( 46 ). Във връзка с това следва да се припомни, че всяко решение за предоставяне на статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила трябва да се основава на индивидуална оценка ( 47 ).

72.

Второ, в контекста на Регламент (ЕС) № 604/2013 ( 48 ) Съдът постановява, че при жалба за отмяна, подадена срещу административно решение, при което сезираният съд не може да вземе предвид обстоятелствата, настъпили след приемането на това решение, съдебната защита не е достатъчно гарантирана, така че съответното лице да може да упражни правата, които черпи от този регламент и от член 47 от Хартата ( 49 ).

73.

Трето, следва да се добави, както е посочил генерален адвокат Mengozzi, че изискването за „цялостно разглеждане“, което не се ограничава само до приложимите правни норми, а обхваща и установяването и преценката на фактите, е отдавна установено от Европейския съд за правата на човека ( 50 ). Според този съд тази проверка трябва да бъде внимателна, независима, строга и цялостна и трябва да позволи да се отхвърли всяко съмнение, колкото и основателно да е, относно необоснования характер на молбата за международна закрила, независимо от обхвата на правомощията на органа, на който е възложена проверката ( 51 ).

74.

Ето защо следва да се приеме, че член 39 от Директива 2005/85, разглеждан във връзка с член 47 от Хартата, изисква първоинстанционният съд да може да упражнява контрол ex nunc на решение за отхвърляне на молба за убежище или за международна закрила.

75.

В отговора си на отправеното от Съда искане за разяснения запитващата юрисдикция уточнява, от една страна, че по смисъла на член 23 от Директива 2005/85 в първоинстанционното производство IPO взема решение да се предостави международна закрила или за отказ да се предостави такава ( 52 ). От друга страна, тази юрисдикция пояснява, че по спор като този в главното производство IPAT действа като съдебен орган, упражняващ първо ниво на съдебен контрол, пред който може да се подаде жалба във връзка с фактите и правните обстоятелства срещу първоинстанционно решение, взето от решаващия орган (а именно IPO) по смисъла на член 39 от тази директива ( 53 ). По‑специално, тя посочва, че IPAT взема решения ex nunc и има правомощието да изисква от министъра на правосъдието и равенството да проведе разследване и да представи информация ( 54 ).

76.

Ето защо считам, че доколкото съгласно член 4, параграф 3, букви a)—в) от Директива 2004/83 във връзка с член 8, параграф 2, буква б) от Директива 2005/85 решението на решаващия орган трябва да бъде взето след „подходящо разглеждане“, като се вземат предвид всички релевантни факти, свързани със страната на произход, включително, когато органът счита, че е от значение или е необходима, съдебно‑медицинска експертиза за психичното здраве на молителя, проверката от първоинстанционен съд на основателността на мотивите на този орган предполага, както правилно посочва Комисията в своето становище, разглеждане на точна и актуализирана информация за настоящото положение в страната на произход, която евентуално е в основата на административното решение, обект на проверката.

77.

Също така, макар този съд да приема, че представените от кандидата доказателства не са достатъчни, за да подкрепят твърдението му, че вече е бил подложен на тежки посегателства, или за да прецени по‑специално психичното му здраве, той следва да може да разпореди следствени действия, за да даде възможност на кандидата да представи съдебно‑медицинска експертиза. Това означава, че първоинстанционният съд, който разглежда жалбата, може да извърши проверка ex nunc, тоест не въз основа на обстоятелствата, с които органът, приел решението, е бил или е трябвало да бъде запознат към момента на това приемане, а на обстоятелствата, съществуващи към момента, в който съдът се произнася.

78.

Следователно IPAT, в качеството си на съд по член 39 от Директива 2005/85, разглеждан във връзка с член 47 от Хартата, е длъжен да получи и разгледа точна и актуализирана информация за настоящото положение в страната на произход на кандидата, включително да се снабди със съдебно‑медицинска експертиза, когато счита, че такава е от значение или е необходима, като се има предвид задължението му да гарантира ефективни правни средства за защита срещу решение на решаващия орган, в случая IPO, с което се отказва да се предостави право на убежище или на международна закрила.

79.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали само по себе си това задължение може да доведе до отмяна на решението, с което се отхвърлят молбите за убежище и за международна закрила.

80.

Следва да се отбележи, че в отговора си на искането на Съда за разяснения запитващата юрисдикция, като се позовава на точки 102 и 103 от решение D. и A., посочва, че ирландската система за предоставяне и отнемане на статута на бежанец включва и възможността да осъществи контрол спрямо IPO и IPAT по отношение на грешки при прилагане на правото при разглеждането на молбата ( 55 ). Следователно настоящото преюдициално запитване е отправено в рамките на такъв съдебен контрол.

81.

Според мен това означава, че запитващата юрисдикция осъществява контрол на второ ниво. Поради това нейният контрол се ограничава до евентуални грешки при прилагане на правото, както в случая — до нарушаване на задължението както на решаващия орган, така и на първоинстанционния съд да получат точна и актуализирана информация за страната на произход на кандидата, включително съдебно‑медицинска експертиза, когато считат, че това е от значение или е необходимо.

82.

Макар нарушаването на това задължение да може да доведе до отмяна на решението, с което се отхвърлят тези молби, в отговора си на искането за разяснения запитващата юрисдикция уточнява, че когато приема, че е допусната грешка при прилагане на правото, тя връща делото на IPAT, за да постанови този съд ново решение по жалбата във връзка с фактите и приложимото право. Следователно запитващата юрисдикция трябва да прецени дали е допусната такава грешка.

83.

Може ли от кандидата да се изисква да докаже, че решението е могло да бъде различно, ако не е било нарушено задължението за подходящо разглеждане на молбата?

84.

В писменото си становище германското правителство с основание поддържа, че макар първоинстанционният съд сам да извършва цялостно разглеждане, за да определи дали кандидатът за убежище има право на международна закрила въз основа на настоящите фактически обстоятелства, не е необходимо страните в производството да доказват, че решението на националния решаващ орган е могло да бъде различно.

85.

В това отношение следва да се отбележи, че макар да е вярно, че този въпрос спада към процесуалната автономия на държавите членки, това обаче не променя факта, както вече обясних, че ефективното упражняване на правото на убежище или на международна закрила, както и спазването на изискванията, произтичащи от член 47 от Хартата ( 56 ) и от принципа на забрана за връщане, изискват първоинстанционният съд да извърши разглеждане ex nunc, както е посочено в член 39 от Директива 2005/85 ( 57 ).

86.

Ето защо, като се има предвид значението на основните права, свързани с молбата за убежище и за международна закрила, не ми се струва релевантно, че при нарушаване на задължението на решаващия орган и на първоинстанционния съд да извършат подходящо разглеждане на молбата, тежестта на доказване, че решението би могло да бъде различно при липсата на такова нарушение, би могло да се вменява на кандидата. Напротив, в контекста на това разглеждане тежестта на такова доказване според мен е прекомерна, тъй като това задължение лежи върху националния орган и съд, а не върху кандидата.

87.

С четвъртия и петия си въпрос, които според мен трябва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали срок от повече от три години и половина, който е изтекъл между подаването на молбата за убежище и решението на IPAT, може да бъде оправдан със законодателните изменения в Ирландия в хода на производството, и ако това не е така, дали този период, който тя определя като „неразумен“, може сам по себе си да обоснове отмяна на решението, с което се отхвърлят молбите, предмет на главното производство.

88.

Преди да отговоря на тези въпроси, ще разгледам накратко разликите между сроковете по членове 23 и 39 от Директива 2005/85 и тяхното естество.

89.

В самото начало трябва да се отбележи, че от структурата и логиката на Директива 2005/85, и по‑специално от разграничението между първоинстанционните процедури, предвидени в глава III, и процедурите по обжалване, предвидени в глава V, става ясно, че трябва да се направи разграничение между срока за вземане на решение от решаващия орган, посочен в член 23 от тази директива, и срока за вземане на решение от първоинстанционния съд, посочен в член 39 от тази директива.

90.

Що се отнася, първо, до естеството на срока, предвиден в член 23 от Директива 2005/85, следва да се припомни, че член 23, параграф 2, първа алинея предвижда, че държавите членки гарантират, че тази процедура приключва в най-кратки срокове, без да се накърняват точността и пълнотата на разглеждането ( 58 ). Следователно от формулировката на тази разпоредба става ясно, че тя се отнася само до разумния срок, в който решаващият орган трябва да вземе решение в рамките на процедурата по разглеждане на молбата. Следователно този шестмесечен срок е ориентировъчен и не е задължителен за този орган.

91.

Това се подкрепя, от една страна, от целта на Директива 2005/85. Във връзка с това следва да се припомни, че Съдът вече е имал повод да подчертае, че установените с тази директива процедури представляват минимални стандарти и държавите членки в много отношения имат свобода на преценка за прилагането на тези разпоредби, като отчитат особеностите на националното право ( 59 ). По‑конкретно, той отбеляза, че намерението на законодателя на Съюза да предостави такава свобода на преценка, е отразено по‑специално в текста на съображение 11 и на член 23 от Директива 2005/85, посветен на процедурата по разглеждане ( 60 ). Всъщност бързото разглеждане на молбите за убежище, както е видно от това съображение, е в интерес както на държавите членки, така и на лицата, търсещи убежище ( 61 ).

92.

От друга страна, ориентировъчният характер на този срок се потвърждава и от член 23, параграф 2, втора алинея, букви а) и б) от Директива 2005/85. В тази разпоредба се предвижда, че когато не може да бъде взето решение в срок от шест месеца, държавите членки гарантират, че съответният кандидат е информиран за забавянето или е получил, ако е отправил искане за това, информация относно срока, в който се очаква решение по неговата молба. Съгласно посочената разпоредба тази информация не създава задължение за държавата членка да постанови решение в този срок.

93.

Второ, що се отнася до естеството на сроковете по член 39 от Директива 2005/85, следва да се припомни, че параграф 4 от този член предвижда, че държавите членки могат да определят срокове за разглеждане от първоинстанционния съд на решението, постановено от решаващия орган ( 62 ). Следователно от тази разпоредба става ясно, че тя не предвижда срок, нито ориентировъчен, нито задължителен, в който този съд трябва да се произнесе по жалба срещу решението на решаващия орган.

94.

След това уточнение трябва да се отбележи, че в случая решението на IPO, с което се отхвърля молбата за предоставяне на статут на бежанец, е постановено повече от 16 месеца след като жалбоподателят в главното производство е подал молбата си, докато решението на IPAT, с което се отхвърля жалбата му срещу това решение, е постановено две години и два месеца след подаването на жалбата. Запитващата юрисдикция обаче поставя въпроса дали решението, с което се потвърждава отказът да се предостави международна закрила на жалбоподателя в главното производство, е постановено от първоинстанционния съд три години и седем месеца след подаването на първата му молба за убежище.

95.

Ето защо, макар, както вече обясних, да трябва да се прави разграничение между ориентировъчния срок за процедурата по разглеждане, посочен в член 23, параграф 2 от Директива 2005/85, и срока за процедурата по обжалване, който може да бъде определен от държавите членки, посочен в член 39, параграф 4 от тази директива, и макар да съм съгласен с Комисията, че Директива 2005/85 не определя задължителен срок, в който трябва да бъде постановено окончателно решение, възниква все пак въпросът дали този срок от повече от три години и половина е разумен срок.

96.

Смятам, че това не е така, поради следните съображения.

97.

На първо място, вярно е, че при липсата на определени в правото на Съюза процесуалноправни норми относно реда за разглеждане на молба за международна закрила държавите членки запазват компетентността си, в съответствие с принципа на процесуална автономия, да предвидят този ред, като същевременно гарантират зачитането на основните права и пълната ефективност на разпоредбите на правото на Съюза относно международната закрила ( 63 ).

98.

Следва да се припомни, от една страна, че според Съда за ефективния достъп до статута, предоставен с международната закрила, е необходимо разглеждането на молбата да се извършва в разумен срок ( 64 ). Всъщност, както посочва генерален адвокат Bot, молбите за убежище и за субсидиарна закрила трябва „да се разглеждат внимателно и в разумен срок, като бързината на процедурата допринася не само за правната сигурност на молителя, но и за неговото интегриране“ ( 65 ).

99.

В това отношение според мен трябва да се вземе предвид както продължителността на процедурата по разглеждане на молбите пред решаващия орган, така и продължителността на производството по обжалване пред първоинстанционния съд, в случая съответно пред IPO и IPAT.

100.

Следва също така да се отбележи, че Съдът е припомнил, че прогласеното в член 41 от Хартата право на добра администрация е проявление на общ принцип на правото на Съюза. Така изискванията, произтичащи от правото на добра администрация, по‑конкретно правото на всяко лице отнасящите се до него въпроси да бъдат разглеждани безпристрастно и в разумен срок, намират приложение в рамките на следвана от националния компетентен орган процедура за предоставяне на статут на бежанец или на субсидиарна закрила ( 66 ).

101.

Това означава, че общата продължителност на процедурата за предоставяне на убежище или на международна закрила трябва да е съобразена с прогласеното в член 41 от Хартата право на добра администрация и с ефективността на правото на ефективни правни средства за защита. В това отношение следва да се припомни, че член 47, втора алинея от Хартата гласи по‑специално, че „[в]секи има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон“ ( 67 ). Трябва също така да се подчертае, че предвид личното положение на кандидатите за убежище или за международна закрила държавата членка, в която се намира този кандидат, трябва да гарантира, че няма да утежни евентуално положение на нарушаване на основните права на кандидата чрез необосновано дълги процедури за разглеждане.

102.

На второ място, що се отнася до обосновката на такъв неразумен срок, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда държавата членка не може да се позовава на законодателни изменения, направени по време на главното производство, за да обоснове неизпълнението на задължението си да се произнася в разумен срок по молбите за убежище или за международна закрила ( 68 ).

103.

На трето и последно място, що се отнася до въпроса дали само по себе си неспазването на разумен срок може да обоснове отмяна на решението, с което се отхвърля молба за убежище или за международна закрила, споделям мнението на Комисията, че неизпълнението на задължението за вземане на решение по такива молби в разумен срок не е релевантно основание за постановяване на решение в рамките на производство по обжалване по член 39 от Директива 2005/85 дали отказът да се предостави международна закрила, е в съответствие с правилата и критериите по Директива 2004/83.

104.

Всъщност целта на обжалването по член 39 от Директива 2005/85 е да се прецени дали решаващият орган правилно е преценил, че кандидатът не отговаря на условията за предоставяне на международна закрила. В това отношение въпросът дали дадено лице действително се нуждае от такава закрила, трябва да се преценява въз основа на критериите за предоставяне на такава закрила по Директива 2004/83. Фактът, че решението относно необходимостта от международна закрила не е взето в разумен срок, не е от значение за тази преценка и не може да се използва като основание за вземане на решение дали да се предостави закрила.

105.

С оглед на изложеното следва да се припомни, че в член 47, втора алинея от Хартата се посочва, че „[в]секи има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван“ ( 69 ). Съгласно постоянната съдебна практика зачитането на правото на защита е основен принцип на правото на Съюза ( 70 ). В случая, ако общата продължителност на процедурата води до нарушаване на правото на защита на търсещо убежище и международна закрила лице, само по себе си неспазването на разумния срок поради това нарушение може да обоснове отмяна на решението, с което се отхвърлят тези молби, което запитващата юрисдикция следва да провери ( 71 ).

106.

Със седмия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали декларация с невярно съдържание в първоначалната молба, която кандидатът е оттеглил при първа възможност за това, обосновава поставянето под въпрос на достоверността на неговите твърдения.

107.

Следва да се припомни, че член 4, параграф 1 от Директива 2004/83 предвижда възможността държавите членки да приемат, че молителят е длъжен да представи доказателства в подкрепа на молбата си за международна закрила, което според Съда се изразява в това да „представи всички необходими доказателства“ ( 72 ). В член 4, параграф 2 от посочената директива тези доказателства се определят по‑специално като състоящи се от „информациите на молителя и от всички документи, с които разполага молителят“. Освен това от член 4, параграф 5 от тази директива следва, че когато определени аспекти на декларациите на молителя не са подкрепени от документни или други доказателства ( 73 ), тези аспекти не се нуждаят от потвърждение, ако са изпълнени пет кумулативни условия, едното от които е, че „общата достоверност на твърденията на молителя е могла да бъде установена“ ( 74 ).

108.

Следва обаче да се отбележи, че нито в Директива 2004/83, нито в Директива 2005/85 се уточнява какво се разбира под „достоверност на твърдения“, и по отношение на доказателствата не се посочва каква информация трябва да се вземе предвид при преценката на „общата достоверност на твърденията“ на молителя от националните органи и от компетентните съдилища.

109.

Според ВКБООН „[д]остоверност на твърдения се установява, когато молителят представи непротиворечива и достоверна молба, която не противоречи на известната обща информация и на която следователно може да се вярва“ ( 75 ). От това определение е видно, че посочените критерии съответстват на едно от кумулативните условия по член 4, параграф 5 от Директива 2004/83, а именно: „декларациите на молителя са преценени за [непротиворечиви] и достоверни и […] [да] не противоречат на известните и относими към неговия случай общи и конкретни информации“ ( 76 ). Поради това според мен това определение не е от значение за определяне на критерия „обща достоверност на твърденията“ по смисъла на член 4, параграф 5, буква д) от посочената директива. По‑скоро следва да се направи извод, че този критерий трябва да се преценява от решаващия орган в рамките на задължението му да извърши индивидуална оценка на молба за международна закрила, като вземе предвид по‑специално личния статут и личното положение на молителя в съответствие с член 4, параграф 3, буква в) от посочената директива.

110.

В това отношение следва да се отбележи, че Съдът вече е припомнил изискването към компетентните органи съгласно член 13, параграф 3, буква а) от Директива 2005/85 ( 77 ) и член 4, параграф 3 от Директива 2004/83 да проведат интервюто, като отчитат личните и общите обстоятелства във връзка с молбата, включително уязвимостта на лицето, търсещо убежище, и да оценят молбата на лично основание, като вземат под внимание личния статут и личното положение на всяко лице ( 78 ).

111.

В този контекст сам по себе си фактът, че кандидат е направил декларация с невярно съдържание, не означава, че това твърдение е съществено или определящо за разглеждането на молбата, без наличието на допълнителни фактори, които да показват, че твърденията на кандидата са неоснователни ( 79 ). Всъщност с редица причини може да се обясни защо кандидатът е направил декларация с невярно съдържание ( 80 ). Така, макар доказателствата да са в противоречие с декларираното от кандидата, отговорният служител трябва да разреши проблема и да му даде възможност да обясни несъответствията ( 81 ).

112.

В случая от акта за преюдициално запитване става ясно, че молбата на жалбоподателя в главното производство първоначално се е основавала на една-единствена декларация с невярно съдържание и че той е оттеглил тази декларация, като е обяснил това при първа възможност. Освен това не може да се изключи, че психичните проблеми, от които, изглежда, страда жалбоподателят в главното производство, са повлияли на първоначалната му декларация.

113.

Ето защо съм съгласен с Комисията, че не би било пропорционално да се приеме въз основа на една-единствена декларация с невярно съдържание, която кандидатът е обяснил и оттеглил при първа възможност за това, че твърденията му не са достоверни.

114.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от High Court (Висш съд, Ирландия) преюдициални въпроси по следния начин: