1.

Corte costituzionale (Конституционен съд, Италия) иска от Съда тълкуване на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584/ПВР ( 2 ), чието транспониране в италианското право би могло да е в противоречие с италианската конституция.

2.

Запитването дава възможност на Съда да задълбочи вече богатата си практика относно европейската заповед за арест (наричана по-нататък „ЕЗА“). Следва да се изясни по-специално дали свободата на действие, призната на държавите членки в член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, им позволява да приемат факултативно основание за неизпълнение на ЕЗА, което няма да се прилага за гражданите на трети държави.

3.

Съображение 12 гласи:

„Настоящото рамково решение спазва основните права и се съобразява с принципите, признати в член 6 от [ДЕС] и отразени в Хартата на основните права на Европейския съюз[ ( 3 )], и по-специално глава VI от нея. Никоя разпоредба от настоящото рамково решение не може да се тълкува като забраняваща отказа да се предаде лице, за което е издадена [ЕЗА], когато са налице почиващи на обективни елементи основания да се счита, че въпросната заповед е издадена с цел преследване или наказване на лице поради неговия пол, раса, религия, етническа принадлежност, националност, език, политически убеждения или сексуална ориентация, или че неговото положение е свързано с някое от тези основания. Настоящото рамково решение не е пречка държава членка да приложи своите конституционни норми, свързани със справедливия процес, свободата на сдружаване, свободата на печата и свободата на словото в други медии“.

4.

Член 1 („Определение на понятието [ЕЗА] и задължение за изпълнението ѝ“) предвижда:

„1.   [ЕЗА] е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване от друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.

2.   Държавите членки следва да изпълнят всяка [ЕЗА] въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение.

3.   Рамковото решение няма [за ефект] изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от [ДЕС]“.

5.

Член 4 („Случаи, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано“) предписва:

„Изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни [ЕЗА]:

[…]

[…]“.

6.

Член 5 („Гаранции, предоставени от издаващата държава членка, в особени случаи“) гласи:

„Съгласно законодателството на изпълняващата държава членка изпълнението на [ЕЗА] от изпълняващия съдебен орган може да бъде обвързано от следните условия:

[…]

7.

Съображение 9 прогласява:

„Изпълнението на наказанието в изпълняващата държава следва да увеличи възможността за социална реинтеграция на осъденото лице. За да се увери, че изпълнението на наказанието от изпълняващата държава ще постигне целта за улесняване на социалната реинтеграция на осъденото лице, компетентният орган на издаващата държава следва да вземе предвид някои елементи като например връзките на лицето с изпълняващата държава, както и дали то счита тази държава за мястото на своите семейни, езикови, културни, социални или икономически и други връзки с изпълняващата държава“.

8.

Според текста на съображение 12:

„Настоящото рамково решение следва също така да се прилага, mutatis mutandis, и към изпълнението на наказания в случаите по член 4, параграф 6 и член 5, параграф 3 от [Рамково решение 2002/584]. Това означава, inter alia, че без да засяга това рамково решение, изпълняващата държава може да провери наличието на основание за отказ от признаване и изпълнение съгласно член 9 от настоящото рамково решение, включително и да извърши проверка за двойна наказуемост, доколкото изпълняващата държава е направила декларация по член 7, параграф 4 от настоящото рамково решение, като условие за признаването и изпълнението на съдебното решение, за да се прецени дали лицето да бъде предадено или да се изпълни наказанието в случаите по член 4, параграф 6 от [Рамково решение 2002/584Р]“.

9.

Съображение 16 гласи:

„Настоящото рамково решение следва да се прилага в съответствие с приложимото общностно законодателство, и по-специално Директива 2003/86/ЕО ( 5 ) […] [и] Директива 2003/109/ЕО ( 6 ) […]“.

10.

Член 3 („Цел и приложно поле“) указва:

„1.   Целта на настоящото рамково решение е да установи пр[а]вила, съгласно които държавите членки, с оглед улесняване на социалната реинтеграция на осъденото лице, да признават постановените съдебни решения и да изпълняват наказанието.

2.   Настоящото рамково решение се прилага, когато осъденото лице се намира в издаващата или в изпълняващата държава.

3.   Настоящото рамково решение се прилага само по отношение на признаването на съдебни решения и изпълнението на наказания по смисъла на настоящото рамково решение […]“.

11.

Член 25 („Изпълнение на наказания след [ЕЗА]“) предвижда:

„Без да се засягат разпоредбите на Рамково решение [2002/584], разпоредбите на настоящото рамково решение се прилагат mutatis mutantis, доколкото са съвместими с разпоредбите на това рамково решение, към изпълнението на наказанията в случаи, когато държава членка се задължава да изпълни наказание съгласно член 4, параграф 6 от това рамково решение, или когато, действайки съгласно член 5, параграф 3 от това рамково решение, тя е поставила условие за последващо връщане на осъденото лице в съответната държава [членка] за изтърпяване на наказанието, за да се избегне възможността съответното лице да остане ненаказано“.

12.

Съгласно член 18-bis, алинея 1, буква c):

„Предаването може да бъде отказано, „ако ЕЗА е издадена с оглед на изпълнение на присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, когато издирваното лице е италиански гражданин или гражданин на друга държава — членка на Съюза, и който законно и действително пребивава или се намира на италианска територия, при условие че въззивният съд разпореди наказанието лишаване от свобода или мярката, изискваща задържане, да бъдат изпълнени в Италия в съответствие с вътрешното право“.

13.

Според член 19, алинея 1:

„Изпълнението на ЕЗА от страна на италианския съдебен […] орган е подчинено на тези условия:

[…]

14.

O. G., молдовски гражданин, е осъден с влязла в сила присъда в Румъния на пет години лишаване от свобода ( 9 ). Запитващата юрисдикция отбелязва, че според съда, поставил пред нея въпрос за противоконституционност, O. G. е „трайно установен в Италия от семейна и трудова гледна точка“ ( 10 ).

15.

На 13 февруари 2012 г. Judecătoria Brașov (Районен съд Брашов, Румъния) издава срещу O. G. ЕЗА с оглед на изпълнението на наказанието.

16.

На 7 юли 2020 г. Corte d’appello di Bologna (Апелативен съд Болоня, Италия) разпорежда издирваното лице да бъде предадено на издаващия съдебен орган.

17.

На 16 септември 2020 г. след подадена жалба от O. G. Corte di Cassazione (Върховен касационен съд, Италия) отменя решението на апелативния съд, като му връща делото и му указва да прецени дали следва да сезира Corte costituzionale (Конституционния съд) с въпрос за конституционосъобразност.

18.

Въззивният съд поставя на Corte costituzionale (Конституционен съд) въпроса дали член 18-bis, алинея 1, буква c) от Закон № 69 от 2005 г. е в съответствие с членове 2, 3, 11, член 27, алинея 3 и член 117, алинея 1 от италианската конституция.

19.

Съмненията на въззивния съд се основават, накратко, на това, че съгласно разпоредбата, която инкорпорира в италианското право факултативното основание за отказ на изпълнение, предвидено в член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584:

20.

След като отбелязва, че този аспект на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 все още не е бил разглеждан от Съда ( 11 ), Corte costituzionale (Конституционен съд) отправя до него следните въпроси:

21.

Преюдициалното запитване е постъпило в Съда на 22 ноември 2021 г. Взето е решение делото да бъде разгледано с предимство.

22.

Писмени становища са представили австрийското, унгарското и италианското правителство, както и Европейската комисия.

23.

В проведеното на 11 октомври 2022 г. съдебно заседание се явяват само италианското правителство и Комисията.

24.

Целта на първия въпрос по същество е да се определи дали член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 в светлината на член 1, параграф 3 от него и на член 7 от Хартата е съвместим с италианския закон, по силата на който е изключено гражданин на трета държава, осъден в издаващата ЕЗА държава (Румъния) на наказание лишаване от свобода, да изтърпи наказанието си в изпълняващата държава (Италия) където, изглежда ( 12 ), пребивава законно и трайно.

25.

В съответствие с член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 съдебният орган може да откаже да изпълни ЕЗА, издадена с оглед на изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, при условие че са налице тези две кумулативни условия:

26.

Като транспонира в правния си ред това факултативно основание за отказ на изпълнение, италианският законодател въвежда две изменения:

27.

За да се даде отговор на първия преюдициален въпрос, ми се струва уместно да се анализира: а) свободата на преценка на държавите при прилагането на член 4 от Рамково решение 2002/584, б) тълкуването на същия член от гледна точка на правото на равенство и в) отражението, което други защитени от Хартата основни права биха могли да имат върху отговора.

28.

Съгласно постоянната практика на Съда, когато прилагат член 4 от Рамково решение 2002/584, и особено точка 6 от него, държавите членки разполагат с „определено право на преценка“ ( 14 ). Тази свобода на преценка обаче не включва правото да се разширяват хипотезите на неизпълнение, изчерпателно определени ( 15 ) в Рамково решение 2002/584 ( 16 ).

29.

В съответствие със същата съдебна практика изпълнението на ЕЗА е правилото, а отказът е предвиден като изключение, което трябва да се тълкува стриктно ( 17 ).

30.

Няма пречка държавите членки да решат да ограничат или да не се възползват от възможността, предоставена им с член 4 от Рамково решение 2002/584. Тъй като това са незадължителни основания за отказ на изпълнение, всяка държава членка е свободна да реши кога да не ги прилага: в такъв случай нейните изпълняващи съдебни органи не могат да откажат да предадат лице, издирвано по силата на ЕЗА ( 18 ).

31.

Всъщност, както приема Съдът, позволеното с Рамково решение 2002/584 решение на държавите членки да не възприемат този мотив за отказ на изпълнение „[…] само укрепва въведената с това рамково решение система за предаване и така способства за установяването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие“ ( 19 ).

32.

Това е така, защото „като ограничава случаите, при които изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни [ЕЗА], съответната правна уредба само улеснява предаването на издирваните лица в съответствие със закрепения в член 1, параграф 2 от Рамково решение 2002/584 принцип на взаимно признаване, който е основното правило, въведено с това решение“ ( 20 ).

33.

Свободата на избор на националния законодател обаче не е неограничена. Няколко са причините за това.

34.

На първо място, Рамково решение 2002/584 не изменя „задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от [ДЕС]“ ( 21 ). Ето защо по отношение на интересуващия ни тук въпрос член 4, точка 6 от него не допуска начини на транспониране от държавите членки, водещи до нарушаване на основните права или на принципите по член 6 ДЕС.

35.

На второ място, свободата на преценка на държавите членки при транспонирането на посочения член 4, точка 6 е ограничена както от текста на разпоредбата, така и от целта, която обслужва Рамково решение 2002/584, и от общия контекст, в който се вписва, тоест от правото на Съюза като цяло.

36.

От тази гледна точка съм съгласен с Комисията, че нито текстът на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, нито преследваната от него цел, нито контекстът, в който се вписва, подкрепят възприетото от италианския законодател решение ( 22 ).

37.

Що се отнася до буквалния текст на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, той не придава релевантност на гражданства, различни от това на изпълняващата държава членка. Той предвижда само издирваното лице да е гражданин на тази държава.

38.

Следователно гражданствата, различни от това на изпълняващата държава членка, са без значение и се заменят от категорията „пребиваващ“ (или намиращ се). Приложното поле на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 се определя за гражданите на всяка държава, различна от изпълняващата, от понятието пребивава (или се намира).

39.

Що се отнася до целта на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, Съдът е постановил, че тя е „по-конкретно да се позволи на изпълняващия съдебен орган да отдаде особено значение на възможността за увеличаване на шансовете за социална реинтеграция на издирваното лице след изтичане на срока на наложеното му наказание“ ( 23 ).

40.

За да се постигне целта за реинтеграция, гражданството на издирваното лице само по себе си не е релевантно — разпоредбата има за цел лице, което пребивава или се намира ( 24 ) в изпълняващата държава членка, да може да се възползва от тази възможност.

41.

Що се отнася до нормативния контекст, в който трябва да се тълкува член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, е уместно да се спомене Рамково решение 2008/909 за взаимно признаване на съдебни решения по наказателни дела. То е приобщаващо и включва чужденците, независимо с какво гражданство са, към които, ако имат определена уседналост в изпълняващата държава ( 25 ), се разширява целта за реинтеграция при изпълнение на наказанията лишаване от свобода.

42.

В съответствие с член 25 от Рамково решение 2008/909, то се прилага mutatis mutandis и, доколкото е съвместимо с Рамково решение 2002/584, към изпълнението на наказанията на основание член 4, точка 6 от него ( 26 ).

43.

Следователно всичко навежда на мисълта, че законодателят на Съюза, чувствителен към реинтеграцията като цел на изпълнението на наказанието ( 27 ), е замислил член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 като начин за постигането ѝ, когато са налице изброените по-горе специфични обстоятелства, без факторът гражданство (с изключение на гражданството на самата изпълняваща държава) да оказва влияние.

44.

Съдът приема, че поради гореизложеното гражданите на изпълняващата държава членка и гражданите на други държави членки, пребиваващи или намиращи се в нея, които са интегрирани в нейното общество, по принцип не би трябвало да се третират по различен начин ( 28 ).

45.

Въпросът, който се поставя сега, е дали правило, валидно за гражданите на държавите членки, трябва да важи и за гражданите на трети страни, що се отнася до неизпълнението на ЕЗА.

46.

Според мен няма причина да не бъде така.

47.

Несъмнено правният статут на гражданите на трети държави не трябва да се приравнява поначало към този на гражданите на държавите членки ( 29 ). Въпреки всичко разликата в третирането на първите и вторите обаче не може да има превес, когато самото вторично право на Съюза предвижда, изрично или имплицитно, единен режим за тези две категории. В такъв случай действа принципът на равенство пред закона, закрепен в член 20 от Хартата.

48.

Предвид неприкосновеността на задължението за спазване на основните права и на принципите, прогласени в член 6 ДЕС, член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 изключва възможността член 4, точка 6 от него да допуска начини на транспониране от държавите членки, водещи до нарушаване на Хартата или на основните принципи на Съюза.

49.

Сред тези принципи е принципът на равенство, който член 2 ДЕС и член 20 от Хартата гарантират. По това дело и двата члена предоставят достатъчно солидна основа за преценка, даваща основание да се твърди, че инкорпорирането на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 в италианското право е несъвместимо с тях.

50.

По-конкретно, принципът на равенство пред закона трябва да се прилага в предлагания от мен смисъл, като се има предвид, че член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 не придава релевантност на критерия гражданство, заменен с критерия лицето да пребивава (или да се намира), с изключение единствено на гражданите на изпълняващата държава членка.

51.

По този начин в приложното поле ratione personae на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 се включват лицата, които не са граждани на изпълняващата държава членка, но се намират или пребивават в нея ( 30 ). Следователно законът, пред който гражданите на трети държави имат право да бъдат третирани равнопоставено, не дава основание те да бъдат третирани различно от гражданите на държавите — членки на Съюза.

52.

Затова свободата на действие при транспонирането на тази разпоредба от правото на Съюза не може да се изразява в нормативен режим, който третира по-зле гражданите на трети държави в сравнение с гражданите на държава членка. Както подчертава Комисията, с оглед на целта на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, положението на гражданин на трета държава, който действително пребивава в изпълняващата държава, е сравнимо с положението на гражданин на държавата членка.

53.

За тази цел постоянното и действително пребиваване на гражданин на трета държава предполага по принцип степен на интеграция в държавата, в която се намира, равностойна на тази на гражданите на последната. Такава връзка с изпълняващата държава членка може да улесни социалната реинтеграция на издирваното лице, след като то изтърпи в нея наложеното му наказание лишаване от свобода ( 31 ).

54.

Според мен гореизложеното е достатъчно, за да се приеме несъвместимостта на спорната национална норма с член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584. Ето защо не считам, че е необходим анализ на (допълнителното) въздействие на други основни права по Хартата при тълкуването на този член.

55.

Сред тези права са закрепените в член 7 от Хартата (зачитане на личния и семейния живот), на който се позовава запитващата юрисдикция, и в член 24, параграф 3 от Хартата (право на детето да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с баща си и с майка си), на което се позовава Комисията ( 32 ).

56.

Логично, тези права нямат възможност за осъществяване, преодоляваща изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Могат обаче да бъдат съобразени при избора наказанието да се изтърпява в една държава членка (изпълняващата ЕЗА), вместо в друга (издалата ЕЗА), когато става въпрос за лице, пребиваващо или намиращо се в първата, което запазва семейните си връзки в нея.

57.

Това благоприятства правото на издирваното лице да поддържа в минимална степен семейни отношения, съвместими с престоя му в пенитенциарно заведение. Тези отношения ще бъдат най-осъществими там, където се намира центърът на жизнените му интереси, т.е. в държавата, в която пребивава действително.

58.

В случай че, както предлагам, Съдът отговори утвърдително на първия преюдициален въпрос, Corte costituzionale (Конституционният съд) иска да се установи „въз основа на какви критерии и предпоставки следва да се приеме, че тези връзки [на гражданина на трета държава с изпълняващата държава] са достатъчно значими, за да наложат на изпълняващия съдебен орган да откаже предаването“.

59.

Според мен текстът на втория въпрос заслужава две предварителни бележки, свързани с предпоставките за неизпълнение на ЕЗА и с твърдяното „задължение“ да се откаже предаването.

60.

Въпросът се отнася само до едно от двете изисквания, които член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 налага за евентуалния отказ да се предаде издирваното лице.

61.

Член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 се отнася преди всичко до условията (гражданство на изпълняващата държава, пребиваване или местонахождение), удостоверяващи, че издирваното лице е свързано с изпълняващата държава членка. Тези връзки трябва да са достатъчни, за да се улесни евентуалната социална реинтеграция на лицето след изтърпяване на наложеното му наказание ( 33 ).

62.

Разглежданата разпоредба обаче установява още едно задължително изискване: ангажиментът на изпълняващата държава членка ( 34 ) наказанието лишаване от свобода, дало основание за ЕЗА, да се изпълни в нея. По настоящото дело запитващата юрисдикция го приема за изпълнено и се придържа стриктно към връзката на издирваното лице с изпълняващата държава членка.

63.

Макар запитващата юрисдикция да споменава „задължението“ да се откаже предаването, когато установените връзки са достатъчно значими, член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 не предвижда такова задължение във всички случаи. Той се ограничава да предвиди, че съдебният орган „може“ да откаже да изпълни ЕЗА, ако са изпълнени предвидените в тази разпоредба условия.

64.

Както принципът на взаимно признаване, на който се основава системата на Рамково решение 2002/584, не предполага абсолютно задължение за изпълнение на ЕЗА ( 35 ), така и, след като в националното право е въведено оспореното тук факултативно основание за неизпълнение, изпълняващият съдебен орган трябва да разполага със свобода на преценка, за да изясни дали приема, или отказва да изпълни ЕЗА ( 36 ).

65.

Според формулировката на Съда:

66.

Следователно не е достатъчно изпълняващият съдебен орган да установи, че двете условия по член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 са изпълнени. Освен това той трябва да прецени дали има легитимен интерес, който да обосновава наложеното в издаващата държава членка наказание да се изпълни на територията на изпълняващата държава членка ( 39 ).

67.

Поради това отговорът на втория преюдициален въпрос, отнасящ се до критериите за определяне на уседналостта на издирваното лице в изпълняващата държава членка, би трябвало да указва на запитващата юрисдикция, че:

68.

Посоченото в член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 факултативно основание за неизпълнение е продиктувано от възможността да се увеличат шансовете за социална реинтеграция на издирваното лице след изтърпяване на наложеното му наказание. Затова е оправдано изпълняващата държава членка да следва тази цел само по отношение на лицата, за които е доказана определена степен на интеграция в обществото на посочената държава членка ( 40 ).

69.

Следователно критериите, за които запитващата юрисдикция пита, трябва да позволят да се установи достатъчна степен на интеграция, поради която вероятността за реинтеграция на издирваното лице да е значително по-благоприятна в изпълняващата държава членка, отколкото в издаващата държава членка.

70.

Така се схваща по-добре, че член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 споменава, от една страна, гражданството на изпълняващата държава членка, а от друга страна, използва без разлика понятията „пребивава“ и „намира се“ в тази държава:

71.

По-специално, „за да се определи дали в конкретен случай между издирваното лице и изпълняващата държава членка е налице връзка, която позволява да се заключи, че то попада в обхвата на понятието „се намира“ по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение, следва да се направи обща преценка на редица обективни елементи, които характеризират положението на това лице, сред които по-конкретно фигурират продължителността, естеството и условията на престоя на издирваното лице, както и семейните и икономическите връзки, които то има с изпълняващата държава членка“ ( 43 ).

72.

Същите обективни елементи служат a fortiori, когато издирваното лице не само се намира, но и пребивава в изпълняващата държава членка.

73.

От тази гледна точка съм съгласен с Комисията, че може да е показателен списъкът на факторите, изброени в съображение 9 от Рамково решение 2008/909 относно взаимното признаване на присъдите, с които се налагат наказания лишаване от свобода: „семейни, езикови, културни, социални или икономически и други връзки с изпълняващата държава“.

74.

Както правилно отбелязва запитващата юрисдикция ( 44 ), в практиката на Съда може да се открият решения, в които степента на интеграция на издирваното лице в изпълняващата държава членка е обвързана с неговата реална и ефективна връзка с обществото на тази държава членка.

75.

Разбира се, тази съдебна практика е разработена за хипотези, при които издирваното лице е било гражданин на държава членка. В съответствие с отговора, който предлагам на първия преюдициален въпрос, критериите за оценка на интеграцията на гражданите на държавите членки в изпълняващата държава може да послужат и за гражданите на трети държави.

76.

При това положение изпълняващият съдебен орган следва да направи цялостна преценка на факторите, позволяващи му да определи дали издирваното лице, независимо от неговото гражданство, е достатъчно свързано с обществото на изпълняващата държава членка, за да предвиди, че като изтърпи наложеното му наказание на територията на тази държава членка, шансовете му за социална реинтеграция са по-големи и следователно са по-големи шансовете да се постигне целта на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584.

77.

Сред тези фактори са предходната продължителност на пребиваването ( 45 ), естеството и солидността на семейните връзки на издирваното лице в изпълняващата държава членка (свързани съответно с липсата на същите тези връзки в държавата по произход), неговата степен на интеграция, както и езиковите, културните, трудовите, социалните или икономическите връзки, които лицето е развило в тази държава членка.

78.

Този списък, разбира се, не е изчерпателен, тъй като в конкретен случай може да има и други особени обстоятелства, които съдът трябва да прецени, когато се произнася по предаването на издирваното лице.

79.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на Corte costituzionale (Конституционен съд, Италия) по следния начин:

„Член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г.,

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска национална правна уредба, която, след като е избрала да предвиди съответното факултативно основание за неизпълнение на европейска заповед за арест, издадена с оглед на изпълнение на присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, абсолютно забранява на изпълняващите съдебни органи да откажат предаването на граждани на трети страни, които се намират или пребивават на нейна територия, независимо от връзките, които поддържат с последната.

Релевантни за установяване на достатъчна връзка между издирваното лице и изпълняващата държава членка са всички критерии, които, преценени в тяхната цялост, позволяват да се предположи, че след изтърпяването на наказанието в тази държава, шансовете за реинтеграция на лицето, независимо от неговото гражданство, са по-големи, отколкото в издаващата държава членка.

Предходната продължителност на пребиваването, естеството и условията на престоя на издирваното лице, както и семейните, езиковите, културните, трудовите, социалните и икономическите връзки с изпълняващата държава членка са фактори, които, наред с други, изпълняващият съдебен орган трябва да прецени в това отношение“.