1.

В съдебно производство, образувано по искане на притежателя на марка за спиране на разпространението на неразрешени стоки, как да се постигне равновесие между защитата на притежателя на марката и тази на дистрибутора на стоките, който пред съда се позовава на изчерпването на правата върху марката? Може ли съгласието на притежателя на марката за пускане на стоките в ЕИП да бъде мълчаливо? Съвместима ли е общата формулировка на диспозитива на съдебното решение и препращането към фазата на принудително изпълнение на установяването на пуснатите в ЕИП стоки с принципа на ефективна съдебна защита? Как се разпределя тежестта на доказване?

2.

Съгласно член 9 от Регламент 2017/1001 ( 2 ):

„Регистрацията на марка на ЕС предоставя на притежателя ѝ изключителни права.

[…]

3.   По-специално може да бъде забранено […]:

[…]

[…]“.

3.

Съгласно член 15 от Регламент 2017/1001:

„Марка на ЕС не дава право на притежателя да забрани използването ѝ за стоки, които са били пуснати на пазара в Европейското икономическо пространство под тази марка от притежателя или с негово съгласие“.

4.

Член 129, параграф 3 от Регламент 2017/1001, озаглавен „Приложимо право“, гласи:

„Освен ако не е предвидено друго в настоящия регламент, съдът за марките на ЕС прилага процедурния правилник, приложим по отношение на същия вид искове относно национална марка в държавата членка, на територията на която се намира съдът“.

5.

Член 3, параграф 2 от Директива 2004/48 ( 3 ) предвижда:

„Също така тези мерки, процедури и средства за защита са ефективни, пропорционални и разубеждаващи и се прилагат по начин, чрез който се избягва създаването на препятствия пред законната търговия и се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотреба с тях“.

6.

Член 325 от Ustawa z dnia 17 listopada 1964 r. — Kodeks postępowania cywilnego (Закон от 17 ноември 1964 г. — Граждански процесуален кодекс, консолидиран текст с изменения (Dz. U. 2019 г., позиция 1460) (наричан по-нататък „Граждански процесуален кодекс“) гласи:

„Диспозитивът на съдебното решение трябва да съдържа наименованието на съда, имената на съдиите, секретаря и прокурора, ако той е встъпил по делото, датата и мястото на заседанието и на постановяването на решението, имената на страните и предмета на делото, както и решението на съда по исканията на страните“.

7.

Съгласно член 758 от Гражданския процесуален кодекс Sądy Rejonowe (районните съдилища) и съдебните изпълнители, свързани с тези съдилища, са компетентни в областта на принудителното изпълнение.

8.

Съгласно член 767, параграфи 1 и 2 от този кодекс:

„1.   Освен ако в закона не е предвидено друго, актовете на съдебните изпълнители могат да бъдат обжалвани пред Sąd Rejonowy (Районен съд). Възможно е да се обжалва и неиздаването на документ от страна на съдебния изпълнител. Жалбата се разглежда от съда в района на действие на съдебния изпълнител.

[…]

2.   Жалбата може да бъде подадена от някоя от страните или от друго лице, чиито права са нарушени или застрашени от действието или от бездействието на съдебния изпълнител.

[…]“.

9.

Член 843, параграф 3 от посочения кодекс предвижда:

„В жалбата жалбоподателят трябва да изложи всички оплаквания, които могат да бъдат повдигнати на този етап, като в противен случай той губи правото да се позове на тях впоследствие в производството“.

10.

Член 1050, параграфи 1 и 3 от същия кодекс предвижда:

„1.   Когато длъжникът трябва да извърши действие, което не може да бъде извършено от друго лице и чието извършване зависи изключително от неговата воля, съдът, в чийто съдебен район трябва да се извърши действието, по искане на кредитора и след изслушване на страните, определя срок на длъжника за извършване на действието, като в противен случай налага глоба, ако той не направи това в определения срок.

[…]

3.   Ако срокът, предоставен на длъжника за извършване на определено действие, е изтекъл, без длъжникът да го е извършил, съдът по искане на кредитора налага глоба на длъжника и същевременно определя нов срок за извършване на действието, като в противен случай налага по-голяма глоба“.

11.

Член 1051, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс гласи:

„Когато длъжникът е задължен да не предприема действия или да не възпрепятства действията на кредитора, съдът, в чийто съдебен район той не е изпълнил задължението си, по искане на кредитора го осъжда да заплати глоба, след като изслуша страните и установи, че длъжникът не е изпълнил задължението си. Съдът действа по същия начин и в случай на ново искане от страна на кредитора“.

12.

Harman International Industries, Inc (наричано по-нататък „ищецът“) със седалище в Стамфорд (Съединени американски щати) притежава изключителните права върху няколко марки на Еевропейския съюз, регистрирани с номера 001830967, 005336755, 015577621, 003191004, 003860665, 0150221652, 001782523, 005133251 и 009097494.

13.

Обозначаваните с тези марки стоки на ищеца (аудиовизуално оборудване, в това число високоговорители, слушалки и аудиосистеми) се разпространяват на територията на Полша от едно лице, с което Harman International Industries има договор за дистрибуция, и с посредничеството на това лице неговите стоки се продават на крайни клиенти в магазини за електронно оборудване.

14.

Ищецът използва системи за означаване на своите стоки, въз основа на които според запитващата юрисдикция невинаги може да се установи дали той е предназначил съответната стока за пазара в Европейското икономическо пространство (ЕИП) или извън него. Всъщност означенията на част от бройките на стоките, носещи марките на ищеца, не съдържат съкращения с териториални обозначения, така че те не указват мястото, на което стоката е трябвало за първи път да се пусне на пазара със съгласието на ищеца. Поради това някои от означенията на опаковките присъстват както на опаковките на бройките от стоките, предназначени за пускане на пазара в ЕИП, така и на опаковките на бройките от стоките, предназначени за пускане на пазара извън ЕИП. За да се определи за кой пазар са предназначени съответните бройки, трябва да се използва информационният инструмент, с който разполага ищецът и който съдържа база данни за стоките с посочване на пазара, за който е предназначена всяка единична бройка.

15.

AB SA със седалище в Магнице (Полша) — дружеството ответник в главното производство (наричано по-нататък „ответникът“), извършва икономическа дейност с предмет дистрибуция на електронно оборудване. Ответникът пуска на полския пазар стоки, произведени от ищеца и обозначени с марките на ЕС на ищеца. Ответникът закупува въпросните стоки от друг продавач, а не от дистрибутора на стоките за полския пазар, с който има договор ищецът. Ответникът твърди, че е получил уверения от този продавач, че пускането на въпросните стоки на полския пазар няма да представлява нарушение на изключителните права на ищеца върху марките на ЕС, тъй като тези права са изчерпани вследствие на предходното пускане на стоките с тези марки на ЕС на пазара в ЕИП от самия ищец или с негово съгласие.

16.

Ищецът предявява иск пред Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава), действащ като първоинстанционен съд, като иска да се забрани на ответника да извършва действията, с които нарушава правата му върху въпросните марки на ЕС и които се изразяват в доставяне, пускане на пазара, внасяне, предлагане, рекламиране и складиране на високоговорители и слушалки, заедно с техните опаковки, ако са обозначени дори само с една от притежаваните от ищеца марки на ЕС и не са били вече пуснати на пазара в ЕИП от него или с негово съгласие. Освен това ищецът иска съдът да задължи ответника да изтегли от пазара или да унищожи тези високоговорители и слушалки, заедно с техните опаковки.

17.

Ответникът противопоставя на претенциите на ищеца принципа на изчерпване на предоставеното от марката на ЕС право, като съсредоточава защитата си върху полученото от продавача уверение, че въпросните стоки вече са били пуснати на пазара в ЕИП.

18.

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че системите за означаване на стоките на ищеца не позволяват да се определи дали стоките са предназначени за пазара в ЕИП или не. Поради това ответникът не е в състояние да докаже, че дадена бройка от стоката с марка на ЕС на ищеца е била пусната на пазара в ЕИП от него или с негово съгласие. Разбира се, ответникът може да се обърне към своя продавач; според запитващата юрисдикция е малко вероятно обаче той да успее да получи полезна информация за самоличността на лицето, от което доставчикът е получил въпросните бройки, или за лицата, които са част от веригата за дистрибуция на тези бройки на полска територия, тъй като доставчиците обикновено не са склонни да разкриват своите източници на снабдяване, за да не загубят клиенти.

19.

В така описания контекст запитващата юрисдикция отбелязва, че практиката на полските съдилища да използват в диспозитивите на съдебните актове, с които се уважават искове, общата формулировка „обозначени с марките на ищеца стоки, които не са били вече пуснати на пазара в [ЕИП] от ищеца (носител на правата върху марката на ЕС) или с негово съгласие“, създава сериозни затруднения за упражняването на правото на защита и несигурност при прилагането на правото. Според запитващата юрисдикция този начин на съставяне на диспозитива на решенията има като пряка последица практическата невъзможност те да бъдат изпълнени въз основа на съдържащата се в тях информация.

20.

Всъщност, независимо дали решението се изпълнява доброволно или от компетентния за изпълнението орган, за да бъде то практически изпълнимо, е необходимо да се получи допълнителна информация от ищеца или от ответника, за да се установят конкретните бройки стоки, обозначени с марката на ЕС.

21.

По-специално е необходимо конкретното сътрудничество на ищеца — притежател на марката, за да се получи достъп до базата данни, съдържаща информацията, необходима за установяване на стоките.

22.

Освен това от мотивите на преюдициалното запитване става ясно, че следваната практика при изпълнението на съдебните решения с общо формулиран диспозитив не е еднаква и се променя в зависимост от естеството на решението, което трябва да се изпълни, и в много случаи може да доведе и до изземване на стоки, които се разпространяват без каквото и да е нарушение на изключителното право върху марката. По същество конкретно е възможно защитата на изключителното право върху марка на ЕС да обхване стоки, за които това право е изчерпано.

23.

В допълнение към това въпросната практика поражда друга несигурност, свързана с процесуалните гаранции за страните в случаите на защита на предоставено от марка на ЕС изключително право. Всъщност от формулировката на преюдициалното запитване е видно, че доказването от ответника в рамките на съдебен спор, че определена бройка от стоката е пусната на пазара в ЕИП от ищеца или с негово съгласие, е много трудно.

24.

Съгласно разпоредбите на полското право, както посочва запитващата юрисдикция, средствата за защита, с които длъжникът разполага в обезпечителните и изпълнителните производства, а именно обжалването на актовете на съдебния изпълнител и оспорването на изпълнението чрез иск, не позволяват да се оспори ефективно начина на изпълнение на съдебното решение от органа на принудителното изпълнение, тоест да се определят ефективно бройките, които трябва да бъдат изключени от принудителното изпълнение.

25.

По всички тези причини запитващата юрисдикция се съмнява в съвместимостта на тази практика на полските съдилища с принципите на свободно движение на стоки, на изчерпването на предоставеното от марката на ЕС право, както и със задължението на държавите членки да установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна съдебна защита.

26.

Поради това Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша) спира производството и поставя на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 36, второ изречение ДФЕС във връзка с член 15, параграф 1 от Регламент (EC) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз и във връзка с член 19, параграф 1, второ изречение от Договора за Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че не допуска практика на националните съдилища на държавите членки, при която:

съдилищата посочват в текста на съдебните актове „стоките, които не са били пуснати на пазара в Европейското икономическо пространство от носителя на правата върху марката или с негово съгласие“, вследствие на което — заради общата формулировка на текста на съдебния акт — се оставя на органа на принудителното изпълнение да констатира до кои от обозначените с марката на ЕС стоки се отнасят постановените съдебни разпореждания и забрани (тоест да констатира кои стоки не са били пуснати на пазара в Европейското икономическо пространство от носителя на правата върху марката или с негово съгласие), като за да направи тези констатации, посоченият орган се опира на изявленията на носителя на правата върху марката или на предоставените от него инструменти (в това число информационни инструменти и бази данни), а допустимостта на оспорването на тези констатации на органа на принудителното изпълнение пред съд по исков ред е изключена или ограничена поради естеството на правните средства за защита, с които разполага ответникът в обезпечителното и в изпълнителното производство?“.

27.

С преюдициалния въпрос, отнасящ се до степента на точност, изисквана при формулирането на диспозитива на съдебно решение в областта на изчерпването на правата върху марка, посочено в член 15, параграф 1 от Регламент 2017/1001, запитващата юрисдикция изразява съмнения както по отношение на гарантирането на свободното движение на стоките, така и по отношение на ефективната съдебна защита на дистрибутора, който е ответник в съдебното производство по иск, предявен от притежателя на марка на ЕС, поради твърдяното неправомерно пускане в ЕИП на стоки, защитени с права върху марката.

28.

По-конкретно, според националната юрисдикция общата формулировка на диспозитива, постановен от съдебния орган в исковото производство, затруднява прекомерно защитата на дистрибутора на стоките, който е ответник в съдебното производство. Това поставя въпроса за разпределянето на тежестта на доказване в производството, по-специално на етапа на принудителното изпълнение, включително поради особената процесуална система на държавата членка, която според запитващата юрисдикция не може да осигури ефективна защита на ответника, тъй като му поставя строги изисквания за предприемане на възражение с цел оспорване на принудителното изпълнение.

29.

Ищецът, ответникът, полското правителство и Европейската комисия представят писмени становища.

30.

Ищецът счита, че на преюдициалния въпрос следва да се отговори отрицателно, тъй като всяко друго разрешение би било в противоречие с правилото за изчерпване на правата върху марката. По-специално, освен че оспорва описанието на фактите и тълкуването на полското законодателство, представено от запитващата юрисдикция, той счита, че ако се следват решенията, които тя предлага — по-специално налагането на притежателя на марката на задължението да посочва с точност върху стоките „марките или серийните номера“ — би била налице дискриминация по отношение на операторите, чиито права върху марката са били нарушени, тъй като такова задължение не е предвидено нито в правото на Съюза, нито в националното право.

31.

Ищецът оспорва и обстоятелството, че Harman има само един дистрибутор на стоките си на полския пазар и следователно не счита, че може да се допусне обръщане на тежестта на доказване, както е постановено в решение Van Doren + Q ( 4 ), тъй като — извън случаите на изключителна дистрибуция — ответникът носи тежестта да докаже наличието на съгласие за пускане на стоките на пазара извън ЕИП.

32.

Обратно на това ответникът, полското правителство и Комисията са на мнение, че на преюдициалното запитване трябва да се отговори утвърдително.

33.

Ответникът и полското правителство са съгласни с представянето на фактите от запитващата юрисдикция. По-специално, ответникът счита, че всяко съдебно решение, постановено от съд, би трябвало да даде възможност на ответника да го изпълни доброволно, без да използва информация, съдържаща се в базите данни на ищеца, които не са достъпни за него. Според него този практически проблем би могъл да бъде разрешен чрез въвеждането на единна система за означение, включваща задължението за посочване на пазара по местоназначение върху стоките.

34.

Полското правителство счита, че тъй като традиционните правила за разпределение на тежестта на доказване в производствата за нарушение на изключителни права върху марка биха могли в определени случаи да доведат практически до ограничение на свободното движение на стоки, би могло да се оправдае адаптирането му в приложение на принципите, посочени в решение Van Doren + Q. По-специално полското правителство счита, че спазването на посочените принципи би могло да бъде възможно само ако производството по събиране на доказателства бъде проведено изцяло от съда, който решава спора по същество.

35.

Обратно на това, макар Комисията да е съгласна с възможността да се възложи на притежателя на правата върху марката тежестта на доказване на съгласието за пускането на стоките извън ЕИП, тя счита, че правото на Съюза по принцип допуска възможността да се остави на органа на принудителното изпълнение задачата да определи кои изделия, носещи марката на ЕС, са предмет на разпореждания и забрани, наложени от съда. Тя обаче добавя, че съгласно принципа на ефективна съдебна защита подобно решение предполага ответникът в обезпечителни и изпълнителни производства да разполага с всички необходими средства, за да защити правото си в съда.

36.

От посоченото в документите по делото става ясно, че случаят, който е предмет на главното производство, се отнася по-специално до паралелния внос на „смесени“ стоки, тоест стоки, за които са изчерпани изключителните права на притежателя на марката и които могат да се движат свободно в ЕИП, и стоки, предназначени за пускане в продажба извън ЕИП, чието пускане в продажба в ЕИП нарушава правата на притежателя на марката.

37.

По-конкретно, запитващата юрисдикция твърди, че към момента на изземването е много трудно да се разграничат двете групи стоки и поради това много често единствената надеждна информация за определяне на мястото, където стоките са пуснати на пазара, идва от притежателя на марката.

38.

С общата формулировка на диспозитива, която само възпроизвежда разпоредбата на член 15, параграф 1 от Регламент 2017/1001, практически само отлага определянето на мястото, където стоките са били пуснати на пазара, до момента на принудителното изпълнение. Отлагането до етапа на принудително изпълнение представлява проблем, тъй като, както е видно от акта за преюдициално запитване, в полското право процесуалните права на ответника са много ограничени на етапа на принудителното изпълнение, по-специално поради необходимото участие на притежателя на правата върху марка на ЕС. Необходимото сътрудничество на ищеца — притежател на марката, не позволява на ответника — дистрибутор на стоките, да защити ефикасно и самостоятелно позицията си в съдебното производство.

39.

В моя анализ ще се съсредоточа върху два въпроса, които според мен са от съществено значение за отговора на преюдициалния въпрос, поставен от запитващата юрисдикция: принципа на изчерпване на правата върху марка във връзка с правната уредба относно свободното движение на стоки и ефективността на съдебната защита на ответника — дистрибутор на стоките по същото дело, както по отношение на общата формулировка на диспозитива, така и по отношение на разпределянето на тежестта на доказване.

40.

Както е известно, разпоредбата на член 15, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2017/1001 кодифицира ( 5 ) принципа на изчерпване на правата върху марка, съгласно който притежателят на правото на собственост върху знак, след като е пуснал на пазара пряко или във всеки случай с негово съгласие стока, обозначена с неговата марка, не може повече да се позове на правата, свързани с марката, за да забрани последващата продажба на тези стоки.

41.

Тази разпоредба възпроизвежда по същество по идентичен начин член 7 от Директива 89/104/ЕИО ( 6 ), който кодифицира съдебната практика относно принципа на изчерпване на правата върху марките, както член 13 от Регламент (ЕО) 40/94 ( 7 ) кодифицира тази относно марката на Общността. Директива 89/104/ЕИО е отменена с Директива 2008/95/ЕО, която на свой ред е отменена с Директива (ЕС) 2015/2436 ( 8 ). От друга страна, Регламент (ЕО) 40/94 е отменен с Регламент (ЕО) 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката ( 9 ), който на свой ред е отменен от Регламент (ЕС) 2017/1001. Макар член 15 от Регламент 2017/1001 — както и член 15 от Директива 2015/2436 — да е формулиран отчасти по различен начин в сравнение с отменените във времето разпоредби, счита се, че направеното от Съда тълкуване на предходните текстове може да запази актуалността си, като се има предвид, че двете разпоредби преследват една и съща цел за постигане на баланс между правата върху марката и защитата на свободното движение на стоки във вътрешния пазар.

42.

Основата на института е свързана с предоставянето на титуляря на правомощието да контролира само първото пускане в продажба на носещите марката стоки на референтния пазар, без да създава пречки или ограничения за последващото движение на защитените стоки, които биха били несъвместими с принципа на свободната търговия ( 10 ).

43.

Всъщност посочената разпоредба трябва да се разглежда и тълкува с оглед на член 36 ДФЕС ( 11 ), като се има предвид също, че тя осигурява пълна хармонизация ( 12 ) на правилата относно изчерпването на правата върху марка чрез кодификация на голяма част от практиката на Съда в областта на свободното движение на стоките ( 13 ).

44.

Следователно прилагането на разпоредбата на член 15, параграф 1 от Регламент 2017/1001 по никакъв начин не може да има за последица узаконяването или оправдаването на пречки за свободното движение на стоки и практически повторното въвеждане на междудържавни бариери и митници, премахнати с общия пазар ( 14 ), нито намаляването на процесуалните гаранции за страните в случаите, които се отнасят до защитата на предоставени от марка на ЕС изключителни права.

45.

С оглед на тези съображения следва да се прецени, както предлага запитващата юрисдикция, дали практиката на полските съдилища да формулират общо диспозитива на решението, във връзка с обстоятелството, че разграничението между категориите стоки, изглежда, може да се направи само въз основа на притежаваната от ищеца информация и бази данни, може да представлява средство за дискриминация или прикрито ограничение на търговията между държавите членки по смисъла на член 36 ДФЕС.

46.

Всъщност съгласно рамката, очертана от запитващата юрисдикция, тази практика би могла, макар и непряко, да запази такива ограничения и да разшири защитата на изключителните права върху марка на ЕС до стоки, за които тези права са изчерпани.

47.

Съдът многократно е постановявал, че член 36 ДФЕС ( 15 ), а следователно и забраната на ограниченията върху вноса и на мерките с равностоен ефект, може да допусне дерогации по съображения за защита на правата на индустриална и търговска собственост; въпреки това, тъй като забраната засяга упражняването на правата, а не тяхното съществуване, изключението е допустимо, доколкото дерогациите „изглеждат необходими за защитата на правата, които съставляват специфичния предмет“ ( 16 ) на правото на собственост ( 17 ).

48.

Притежателят на марката трябва сам да пусне ( 18 ) или да даде съгласие за пускането на пазара на всяка стока, която е означена с неговата марка ( 19 ). Равнопоставеността на двете хипотези — пускането на пазара на означени с марката стоки от притежателя или с негово съгласие — винаги е била потвърждавана още в първите решения, в които се установява принципът на изчерпване ( 20 ).

49.

Следователно наличието на съгласие представлява фактор, даващ възможност да се разбере кога защитата на правото върху интелектуална собственост трябва да отстъпи пред принципа на свободно движение на стоките.

50.

Що се отнася до определението за съгласие, в решение Ideal Standard се дават важни указания, като се уточнява, че то никога не може да бъде мълчаливо ( 21 ).

51.

В решение Sebago Съдът, позовавайки се на Директива 89/104/ЕИО относно марките, уточнява, че „за да е налице съгласие по смисъла на член 7, параграф 1 […], то трябва да бъде дадено за всяка бройка от стоката, за която се претендира изчерпване“ ( 22 ).

52.

В съединени дела Davidoff и Levi Strauss ( 23 ), които се отнасят до Директива 89/104, Съдът постановява, че определянето на характеристиките на съгласието за пускане на пазара в ЕИП по смисъла на член 7, параграф 1 от Директива 89/104 не трябва да се оставя на националните правни системи, тъй като в противен случай ще е налице различна защита в зависимост от приложимото право.

53.

Що се отнася до възможността за „неизрично“ съгласие, Съдът е уточнил, че е необходимо да се определят възможните форми на изразяване на съгласието на притежателя на марката за пускане на пазара в ЕИП, което трябва да бъде изразено по такъв начин, че да предава със сигурност волята за отказване от това право, но не е изключил възможността то „да следва мълчаливо от предходни елементи и обстоятелства, настъпили едновременно или след пускането на пазара извън ЕИП“ ( 24 ).

54.

Всъщност мълчаливото съгласие за пускане на пазара не може да бъде изведено просто от мълчанието на притежателя на марката, нито от факта, че притежателят не е съобщил за противопоставянето си за вноса в ЕИП на всички последващи купувачи на стоките или не е означил забрана върху тях, или не е наложил договорни ограничения при продажбата на стоките ( 25 ).

55.

Следователно при определени специфични условия съгласието може по изключение да се изведе и от съответните действия на притежателя на правата върху марка, въпреки че, нека да повторя, правилото е това за изричното съгласие.

56.

Кой трябва да представи доказателство за това изрично или мълчаливо съгласие в евентуално съдебно производство? Какъв вид проверки трябва да направи съдът, за да определи кои стоки, пуснати на пазара, все още са обхванати от защитата на марката и кои не са? Трябва ли тези проверки непременно да бъдат направени на етапа на разглеждане на спора по същество или могат да бъдат направени и на етапа на принудителното изпълнение?

57.

Това са двата аспекта, откроени в преюдициалния въпрос, които, макар да имат своя концептуална самостоятелност, произтичат от практиката за общо формулиране на диспозитива от полските съдилища и пораждат общ правен въпрос, а именно въпроса за ефективната защита в съдебното производство на ответника — дистрибутор на стоки, който в производство, образувано за защита на марка, повдига възражение за изчерпване на правата.

58.

Всъщност запитващата юрисдикция иска от Съда да прецени дали практиката на полските съдилища да приемат обща формулировка на диспозитива на решенията относно нарушаването на правата върху марка вследствие на паралелен внос съответства на основните принципи на свободно движение на стоки и на ефективна съдебна защита. По-конкретно запитващата юрисдикция отбелязва, че позоваването в мотивите и диспозитива на съдебното решение на „стоките, които не са били пуснати на пазара в ЕИП от заявителя или с негово съгласие“, може в зависимост от обстоятелствата да не е подходящо и достатъчно точно.

59.

Последицата от тази практика на изготвяне на диспозитива на съдебните решения според запитващата юрисдикция води до практическа невъзможност за изпълнението им, тъй като те се оказват лишени от необходимата информация, за да бъдат изпълнени. Всъщност, независимо дали решението се изпълнява доброволно или от компетентния за изпълнението орган, във всички случаи е необходима допълнителна информация, за да се установят стоките, за които се отнася съдебното решение.

60.

Също съгласно запитващата юрисдикция единствено притежателят на марката може да посочи местоназначението на разглежданите стоки и поради това е невъзможно ответникът да оспори тези проверки както на етапа на обезпечителното производство, така и на етапа на принудителното изпълнение, тъй като няма достъп до съответната информация.

61.

В описания по-горе контекст възниква въпросът за съвместимостта на полското право с принципите, установени в член 19, параграф 1 ДЕС и в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз: може ли ответникът дистрибутор да разчита на ефективна съдебна защита в държавата членка?

62.

По силата на член 19, параграф 1 ДЕС ефективната съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза, трябва да се гарантира на правните субекти чрез подходящи правни средства, установени от държавите членки ( 26 ).

63.

Така посоченият принцип на ефективната съдебна защита на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, „е общ принцип на правото на Съюза, който произтича от общите конституционни традиции на държавите членки, закрепен е в членове 6 и 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., а понастоящем е потвърден в член 47 от Хартата“ ( 27 ).

64.

Както е известно, в член 47, първа алинея от Хартата се посочва, че всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита в съответствие с предвидените в този член условия. На това право съответства наложеното на държавите членки задължение в член 19, параграф 1 ДЕС, а именно да установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза.

65.

Съгласно постоянната практика на Съда правото на ефективни правни средства за защита може да бъде изтъкнато пряко въз основа на член 47 от Хартата, без съдържанието на тази разпоредба да трябва да се уточнява с други разпоредби от правото на Съюза или с разпоредби от вътрешното право на държавите членки ( 28 ).

66.

Също така съгласно практиката на Съда основното съдържание на правото на ефективни правни средства за защита, прогласено в член 47 от Хартата, наред с други елементи включва възможността лицето, притежател на това право, да получи достъп до съд, който е компетентен да осигури спазването на правата, гарантирани му от правото на Съюза, и с тази цел да разгледа всички релевантни правни и фактически въпроси, за да разреши отнесения до него спор ( 29 ).

67.

По силата на принципа на процесуалната автономия обаче държавите членки имат правомощието да установят в полза на правните субекти процесуалните правила за съдебните производства, като при обхванатите от правото на Съюза положения тези правила трябва да „не са по-неблагоприятни, отколкото при подобни положения, уреждани от вътрешното право (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност)“ ( 30 ).

68.

Според постоянната практика на Съда принципът на равностойност „предполага съответната национална норма да се прилага еднакво за исковете и жалбите, основани на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и за исковете и жалбите със сходен предмет и сходно основание, с които правните субекти се бранят при нарушение на вътрешното право“ ( 31 ). Следователно спазването на този принцип изисква исканията, които могат да бъдат направени в случай на нарушение на правото на Съюза, да бъдат третирани по същия начин като сходните искания, които могат да бъдат направени в случай на нарушение на националното право ( 32 ).

69.

От друга страна, принципът на ефективност изисква, макар и при прилагане на принципа на процесуалната автономия, процесуалните правила да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза ( 33 ).

70.

Въпреки това, „правото на Съюза не принуждава държавите членки да въвеждат различни от установените във вътрешното право правни средства за защита, освен ако все пак от структурата на разглеждания национален правен ред личи, че няма никакво средство за защита пред съд, което да позволява дори и инцидентно да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, или че единствената възможност правните субекти да получат достъп до съд е да бъдат принудени да нарушат правото“ ( 34 ).

71.

От баланса между принципа на ефективна съдебна защита и принципа на процесуална автономия на държавите членки трябва да се изведат насоките, за да се прецени дали описаното от запитващата юрисдикция тълкуване противоречи на посочените по-горе принципи на правото на Съюза.

72.

Въпросът за правилното формулиране на диспозитива и за закрилата, предвидена в съдебното производство за защита на марката, по принцип се урежда от националното процесуално право. Всъщност съгласно член 129, параграф 3 от Регламент 2017/1001 съдът за марките прилага процедурните правила, приложими по отношение на същия вид производства относно национална марка в държавата членка, на територията на която се намира съдът, стига при всички случаи да са спазени принципите на равностойност и ефективност и да е гарантирано основното право на ефективна съдебна защита по смисъла на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз ( 35 ).

73.

Както отбелязва Комисията ( 36 ), точното формулиране на диспозитива и подходящите мотиви на съдебното решение са необходими, за да се осигури ефективна защита на гарантираните от правния ред на Съюза права, макар това да не изключва възможността органът на принудителното изпълнение да определя кои изделия, носещи марката на Съюза, са предмет на разпореждания и забрани, стига предвидените в националното право средства за защита да позволяват тези решения да бъдат обжалвани пред съд.

74.

От изложението на запитващата юрисдикция изглежда, че ответникът няма възможност доброволно да се съобрази с разпорежданията и забраните на съдебно решение, съдържащо обща формулировка, и може автоматично да бъде изложен на риск от изпълнителни производства, като освен това разполага с ограничени средства за защита.

75.

В този контекст, както, изглежда, предлага националната юрисдикция, би могло да се намери разрешение чрез налагането на задължение за посочване ex ante на пазара на местоназначението върху стоките.

76.

Според мен обаче простото констатиране на затруднението на ответника да получи информация относно първоначалния доставчик не може да представлява правно основание за налагането на такова задължение на притежателя. Всъщност в правото на Съюза няма текстове, телеологично тълкуване или контекст, които могат да доведат до такова разрешение.

77.

Поради това не считам, че има място за налагане на задължение за посочване върху стоките на местоназначението на тяхната употреба, което, освен че води до допълнителни разходи за притежателя, би могло практически да разреши въпроса в ограничена степен. Всъщност не би могло да се изключи, че действителното местоназначение на стока на практика е различно от посоченото и че следователно такова задължение може да усложни прехвърлянето на дистрибуцията на определена стока от един пазар на друг, по същество ограничавайки свободата на движение на стоките, предвидена в член 36 ДФЕС. Освен това налагането на подобно задължение, което води и до допълнителни финансови тежести за притежателите на правата върху марка, би могло евентуално да има като последица разпространението на практики на незаконен внос.

78.

За да бъде спазено обаче правото на ефективни средства за правна защита, трябва да се гарантира, че съдът може да разгледа въпроса кои стоки са били пуснати на вътрешния пазар и кои не.

79.

Предпочитаната хипотеза е тази проверка да бъде направена в хода на разглеждането на делото по същество, вследствие на което резултатът от проверката би бил възпроизведен в диспозитива на решението.

80.

Установяването на стоките в решението на съда, разглеждащ делото по същество, би било резултат от тълкуване в съответствие с правото на Съюза и следователно подходящо за пълното спазване на припомнените по-горе принципи за ефективна съдебна защита.

81.

Ако това не е възможно, както, изглежда, следва от изложението на запитващата юрисдикция, тъй като предполага предварителното посочване от притежателя на марката на крайното местоназначение на стоките, тази проверка би могла да се отложи за момента на принудителното изпълнение, при условие че в това производство ответникът може да използва процесуални средства, даващи възможност за произнасяне на „съд“ по фактическия въпрос, релевантен за решаването на спора, с който е сезиран, а именно по отношение на точното установяване на стоките, пуснати в ЕИП и защитени от марката.

82.

Накрая, уместно е при общата оценка на адекватността на националната процесуална система да не се пропусне да се вземе предвид евентуалното съществуване на система за гражданска отговорност за неоснователни изземвания, която, макар да представлява средство за защита ex post, би могла, от една страна, да се счита за средство за обезщетение на претърпените вреди в случай на незаконно изземване, и от друга страна, може да има възпиращ ефект по отношение на притежателя на правата, който по този начин би бил принуден да подава искания за налагане на обезпечителни мерки само в случаи на очевидно незаконен произход на стоките. Всъщност, както припомня ищецът в становището си ( 37 ), вече има примери за европейски национални законодателства, които предвиждат вътрешна процедура, следваща посочената схема, насочена към балансиране на целта за свободно движение на стоките и борбата с нарушенията.

83.

Разбира се, всяка преценка в конкретния случай трябва да се извърши от националния съд, който следователно трябва да провери дали с оглед на принципите на правото на Съюза, изложени в предходните съображения, националното процесуално право признава конкретно на ответника по иск в областта на защитата на марката на ЕС правото на пълна съдебна защита.

84.

Общото правило е, че тежестта на доказване на съгласието на притежателя на правата върху марка се носи от страната, която претендира съгласието. Съдът многократно е потвърждавал, че тежестта на доказване на съгласието на притежателя на марката се носи от страната, която претендира това съгласие ( 38 ).

85.

Възможно е обаче да възникнат ситуации, в които е необходимо адаптиране на това правило. Всъщност, както е постановено в решение Van Doren + Q, притежателят трябва да докаже спазването на условията за изчерпване на правата върху марка, ако прилагането на общото правило — тоест доказването от страна на ответника — може да доведе до това да се позволи на притежателя на правата да разпределя националните пазари ( 39 ), какъвто риск съществува, както Съдът потвърждава в посоченото по-горе решение, „когато […] притежателят на марката предлага стоките си на пазара в ЕИП, използвайки система за изключителна дистрибуция“ ( 40 ).

86.

Всъщност, ако ответникът не е в състояние да получи необходимата информация, за да определи дали въпросната стока е предназначена от притежателя на марката на ЕС за пускане на пазара в ЕИП, биха могли да настъпят отрицателни последици като фрагментирането на вътрешния пазар. Следователно в такива случаи тежестта на доказване може да се обърне, в резултат на което „притежателят на марката [трябва] да докаже, че стоките първоначално са пуснати на пазара от него или с негово съгласие извън ЕИП. Ако бъде представено такова доказателство, третото лице следва да докаже наличието на съгласие на притежателя за последващото пускане на стоките на пазара в ЕИП“ ( 41 ).

87.

Следователно доказването, че притежателят на марката използва система за изключителна дистрибуция, е достатъчно условие за обръщане на тежестта на доказване при посочените по-горе условия.

88.

От предоставената от запитващата юрисдикция информация обаче не става ясно дали в разглеждания случай този критерий е изпълнен — напротив, ищецът отрича да използва система за изключителна дистрибуция, макар да твърди, че само един оператор има статут на оторизиран дистрибутор на полска територия и освен създадената съвместно от Harman дистрибуторска мрежа има много други оператори, които разпространяват стоки на Harman в Полша, като и самият ответник е изпълнявал такава роля ( 42 ).

89.

Следователно националната юрисдикция ще трябва да провери дали в спорния случай дистрибуцията от страна на ищеца може да се счита за изключителна. Ако случаят е такъв, в приложение на решение Van Doren + Q тежестта на доказване може да бъде обърната, като по този начин се натовари ищецът — притежател на марката, да докаже неизчерпването на правата.

90.

В случай че наличието на изключителна дистрибуция не бъде установено, може да се допусне адаптиране на традиционните правила за доказване в производствата за установяване на нарушение на изключителни права върху марка с оглед на специфичните обстоятелства, свързани с предлагането на стоките на пазара. Ако върху разглежданите стоки липсва каквото и да било указание относно пазара на първото пускане, съдът, след като установи, че не съществува практически способ, който може да преодолее посочената трудност при доказването, ще адаптира тежестта на доказване в съответствие с посочения по-горе принцип на ефективна съдебна защита.

91.

Проверката, която националната юрисдикция трябва да извърши, има за цел да установи дали ответникът не е изправен пред „дяволско доказване“, тъй като фактическите обстоятелства, които могат да докажат изчерпването на правата върху марка, са напълно извън неговата сфера на влияние и знание.

92.

Отбелязвам обаче, че простата констатация за наличието на затруднение за ответника да получи информация от своя доставчик не може да бъде единственото обстоятелство, което обосновава адаптирането на тежестта на доказване.

93.

В случай че не бъде установена изключителна дистрибуция от страна на притежателя на марката, адаптирането на тежестта на доказване, свързана с изчерпването на правата върху марка, трябва да се счита за възможно само ако се установи, че за ответника практически е невъзможно да представи доказателства за обстоятелствата, които са в основата на претендираното от него право.

94.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша) преюдициален въпрос по следния начин:

„Член 15, параграф 1 от Регламент (EC) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз във връзка с член 36, второ изречение ДФЕС, с член 19, параграф 1 ДЕС и с член 47 от Хартата на основните права трябва да се тълкува в смисъл, че правото на Съюза допуска практика, при която в съдебно производство в областта на защитата на марка на ЕС съдът използва обща формулировка в диспозитива на решението, като следователно оставя на органа на принудителното изпълнение да определя стоките, за които се отнася решението, при условие че в рамките на принудителното изпълнение е позволено на ответника да оспори определянето на пуснатите на пазара стоки и има възможност съдът да разгледа и да реши кои стоки действително са били пуснати в ЕИП със съгласието на притежателя на марката. В съдебно производство в областта на защитата на марката на ЕС, когато ответникът се позовава на изчерпването на правата, но няма достъп до необходимата информация, националният съд трябва да прецени възможността за промяна на разпределението на тежестта на доказване както, в случай че бъде установено, че дистрибуцията е изключителна, така и в случай че доказването на фактическите обстоятелства в подкрепа на възраженията на ответника е практически невъзможно“.