–

за DS, от R. Buschmann,

–

за Европейската комисия, от B.‑R. Killmann и D. Recchia, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и на член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (OВ L 299, 2003 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между DS и Koch Personaldienstleistungen GmbH (наричано по-нататък „Koch“) по въпроса дали при изчисляването на количеството отработени часове, които дават право на увеличение за извънреден труд, се отчитат дните платен годишен отпуск.

3

Съгласно съображения 4 и 5 от Директива 2003/88:

4

Член 7 от тази директива, озаглавен „Годишен отпуск“, предвижда:

„1.   Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.

2.   Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение“.

5

В точка 3.1, свързана с „работното време“, Manteltarifvertrag für Zeitarbeit (Рамков колективен трудов договор при временна заетост) в редакцията му, приложима към фактите по главното производство (наричан по-нататък „MTV“), съдържа следния текст:

„3.1.1. Нормалната продължителност на месечното работно време за работници и служители на пълно работно време е 151,67 часа. […]

3.1.2. Нормалната продължителност на индивидуалното месечно работно време зависи от броя работни дни.

Месечното работно време е:

[…]

[…]“.

6

Точка 4.1.2. от MTV предвижда:

„Увеличението за извънреден труд се изплаща за изработените часове над:

[…]

Увеличението за извънреден труд е 25 %.

[…]“.

7

През август 2017 г., в който има 23 работни дни, DS, когото Koch е наело на временна работа на пълен работен ден, работил 121,75 часа през първите 13 дни, след което от оставащите 10 дни ползвал платен годишен отпуск, съответстващ на 84,7 работни часа.

8

Тъй като счита, че дните платен годишен отпуск е трябвало да се вземат предвид при определянето на броя отработени часове, DS сезира германските съдилища с иск Koch да бъде осъдено да му заплати увеличение в размер на 25 % за 22,45 часа, или 72,32 EUR, съответстващо на количеството отработени часове над прага от 184 часа.

9

Тъй като искът му е отхвърлен от първата и от въззивната инстанция, DS подава ревизионна жалба пред запитващата юрисдикция.

10

Bundesarbeitsgericht (Федерален трудов съд, Германия) отбелязва, че съгласно текста на точка 4.1.2 от MTV, за да се установи дали работникът е надвишил прага на почасовата квота за нормална продължителност на месечното работно време, могат да се вземат предвид само отработените часове. Всъщност изразът „изработени часове“ препраща към понятието за реално отработени часове, с изключение на периодите на отпуск.

11

Освен това съгласно MTV увеличението за извънреден труд служи да компенсира особена работна натовареност, каквато не възниква при ползването на платен годишен отпуск, така че целта на това увеличение е да обезщети наетото лице, което е положило труд извън договорните си задължения. Така посоченото увеличение е право, което се придобива чрез работа, и не е възможно периодите на отпуск да се вземат предвид.

12

Освен това тази юрисдикция сочи, че увеличенията за извънреден труд биха могли и да подтикнат работодателите да не се намесват в свободното времето на работниците, тъй като подобна намеса създава допълнителни разходи от 25 % от договорно определеното почасово заплащане.

13

Bundesarbeitsgericht (Федерален трудов съд) обаче констатира, че разпоредбите на MTV могат да насърчат работниците да не ползват минималния период за платен годишен отпуск. В случая, ако DS бе работил през часовете, съответстващи на използвания от него платен годишен отпуск, той щеше да надвиши с 22,45 часа почасовата квота за нормална продължителност на работното време и щеше да има за тези часове право на увеличение от 25 %.

14

Така запитващата юрисдикция изразява съмнения относно съвместимостта на въведената от MTV система — доколкото в крайна сметка тя води до редуциране на правото на увеличение за извънреден труд — с практиката на Съда, според която работниците не могат да бъдат разубеждавани да отстояват правото си на минимален период за платен годишен отпуск.

15

В това отношение същата юрисдикция счита, че главното производство е относително близко до това, по което е постановено решение от 22 май 2014 г., Lock (C‑539/12, EU:C:2014:351), доколкото и в двата случая неблагоприятните финансови последици не се отнасят до самото обезщетение за платен отпуск, а са възникнали през период, който предхожда или следва отпуска.

16

Запитващата юрисдикция припомня също, че в решение от 13 декември 2018 г., Hein (C‑385/17, EU:C:2018:1018, т. 47) Съдът е постановил, че когато произтичащите от трудовия договор задължения изискват от работника да полага извънреден труд, който има доста предвидим и обичаен характер и възнаграждението за който съставлява важен елемент от общото възнаграждение, полученото за този извънреден труд възнаграждение би трябвало да бъде включено във възнаграждението, дължимо през отпуска.

17

Ако обаче изведената от посоченото решение съдебна практика трябва да се приложи към главното производство, като се има предвид фактът, че всъщност извънредният труд, изглежда, е положен по изключение и е непредвидим, размерът на увеличенията, дължими за отработения извънреден труд, не би следвало да се включва във възнаграждението, изплатено по време на платения годишен отпуск. Следователно би било логично дните отпуск да не се отчитат при определянето на количеството часове, които дават право на увеличение за извънреден труд.

18

Накрая запитващата юрисдикция уточнява, че колективните трудови договори не могат да дерогират член 1 от Mindesturlaubsgesetz für Arbeitnehmer (Закон за минималния отпуск на работниците и служителите (Bundesurlaubsgesetz) (Федерален закон за отпуските), съгласно който всеки работник има право на отпуск за всяка календарна година и който трябва да се тълкува в съответствие с правото на Съюза в светлината на член 31, параграф 2 от Хартата и на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88.

19

При това положение Bundesarbeitsgericht (Федерален трудов съд) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допускат ли член 31, параграф 2 от [Хартата] и член 7 от Директива [2003/88] разпоредба в колективен трудов договор, която за изчисляването дали и за колко часа работникът има право на добавки за извънреден труд, взема предвид само действително отработените часове, но не и часовете, през които работникът се ползва от минималния си платен годишен отпуск?“.

20

С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 31, параграф 2 от Хартата, както и член 7 от Директива 2003/88 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредба на колективен трудов договор, според която часовете, съответстващи на използвания от работника платен годишен отпуск, не се отчитат като изработени часове, за да се определи дали е достигнат прагът на отработените часове, което дава право на увеличение за извънреден труд.

21

Първо, следва да се припомни, че съгласно член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 „държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици“.

22

Макар че съгласно текста на тази разпоредба са компетентни да определят условията за упражняване и осъществяване на правото на платен годишен отпуск, държавите членки са длъжни да не обвързват с каквото и да е условие самото съществуване на това право, което следва пряко от тази директива (решение от 29 ноември 2017 г., King, C‑214/16, EU:C:2017:914, т. 34 и цитираната съдебна практика).

23

Второ, що се отнася до член 7 от Директива 2003/88, Съдът е постановил, че правото на платен годишен отпуск на всеки работник трябва да бъде считано за особено важен принцип на социалното право на Съюза, който не може да бъде дерогиран и чието прилагане от компетентните национални органи може да бъде осъществено само в рамките, изрично посочени от тази директива (решение от 6 ноември 2018 г., Kreuziger,C‑619/16, EU:C:2018:872, т. 28 и цитираната съдебна практика).

24

Освен това правото на платен годишен отпуск не само е от особена важност като принцип на социалното право на Съюза, но е и изрично закрепено в член 31, параграф 2 от Хартата, на която член 6, параграф 1 ДЕС придава същата правна сила като тази на Договорите (решение от 25 юни 2020 г., Върховен касационен съд на Република България и Iccrea Banca SpA, C‑762/18 и C‑37/19, EU:C:2020:504, т. 54 и цитираната съдебна практика).

25

Така член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 отразява и уточнява закрепеното в член 31, параграф 2 от Хартата основно право на платен годишен отпуск (вж. в този смисъл решение от 8 септември 2020 г., г., Комисия и Съвет/Carreras Sequeros и др., C‑119/19 P и C‑126/19 P, EU:C:2020:676, т. 115). Всъщност, докато последната разпоредба гарантира правото на всеки работник на платен годишен отпуск, първата разпоредба прилага този принцип, като определя продължителността на посочения отпуск.

26

В това отношение трябва да се припомни, че както следва от член 51, параграф 1 от Хартата, нейното спазване е задължително, когато държавите членки прилагат правото на Съюза.

27

Ето защо, тъй като разглежданата в главното производство правна уредба представлява такова прилагане на Директива 2003/88, член 7, параграф 1 от нея следва да се тълкува в светлината на член 31, параграф 2 от Хартата, за да се определи дали тази разпоредба допуска такава правна уредба.

28

Трето, що се отнася до целта на Директива 2003/88, трябва да се припомни, че видно от съображение 4 от нея, тя цели подобряването на безопасността, хигиената и здравето на работниците при работа. Съображение 5 от тази директива пък уточнява, че работниците трябва да ползват почивка с достатъчна продължителност.

29

В този контекст член 1 от Директива 2003/88 предвижда, че тя определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време, по-конкретно по отношение на минималната продължителност на годишния отпуск.

30

С оглед на тези цели Съдът е постановил, че правото на годишен отпуск, предвидено в член 7 от Директива 2003/88, има двойна цел, а именно да позволи на работника да си почине от изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор, от една страна, и да разполага с период на отдих и свободно време, от друга (решение от 25 юни 2020 г., Върховен касационен съд на Република България и Iccrea Banca SpA, C‑762/18 и C‑37/19, EU:C:2020:504, т. 57 и цитираната съдебна практика).

31

Всъщност, за да се осигури ефикасна защита на неговата безопасност и здраве, работникът по правило трябва да може действително да ползва почивка (вж. в този смисъл решение от 20 януари 2009 г., Schultz-Hoff и др., C‑350/06 и C‑520/06, EU:C:2009:18, т. 23).

32

Следователно стимулите да не се ползва отпуск за почивка или да се направи така, че работниците да се откажат от него, са несъвместими с целите на правото на платен годишен отпуск, свързани по-специално с необходимостта да се гарантира, че работникът действително ползва почивка, за да се осигури ефикасна защита на неговата безопасност и здраве. В този смисъл всяка практика или бездействие от страна на работодател, които биха могли да разубедят работника да ползва годишния си отпуск, също са несъвместими с целта на правото на платен годишен отпуск (решение от 6 ноември 2018 г., Kreuziger, C‑619/16, EU:C:2018:872, т. 49 и цитираната съдебна практика).

33

По тази причина е постановено, че получаването на обичайното възнаграждение по време на платения годишен отпуск цели да се даде възможност на работника действително да ползва дните годишен отпуск, на които има право. Когато обаче възнаграждението, платено за платен годишен отпуск, предвиден в член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, е по-ниско от обичайното възнаграждение, получавано от работника през периодите на действително положен труд, има опасност същият да бъде насърчен да не вземе своя платен годишен отпуск, поне през периодите на такъв труд, тъй като това би довело, през тези периоди, до намаляване на неговото възнаграждение (решение от 13 декември 2018 г., Hein, C‑385/17, EU:C:2018:1018, т. 44 и цитираната съдебна практика).

34

По същия начин Съдът постановява, че работникът може да бъде разубеден да упражни правото си на годишен отпуск предвид неблагоприятни финансови последици, дори те да са отложени във времето, а именно за периода след този на годишния отпуск (вж. в този смисъл решение от 22 май 2014 г., Lock, C‑539/12, EU:C:2014:351, т. 21).

35

В случая запитващата юрисдикция, изглежда, приема, че точка 4.1.2 от MTV би могла да разубеди работник да упражни правото си на платен годишен отпуск, тъй като тази точка предвижда, че за да ползва евентуално увеличение за извънреден труд, само отработените часове могат да се вземат предвид, за да се установи дали работникът е надвишил прага на почасовата квота за нормална продължителност на месечното работно време.

36

В това отношение от акта за преюдициално запитване е видно, че ищецът в главното производство е отработил 121,75 часа през първите 13 работни дни на август 2017 г., след което през оставащите 10 работни дни през този месец е ползвал годишен отпуск. Ако обаче бе работил през последните 10 дни, той щеше да е отработил 84,7 часа освен тези 121,75 часа, така че — освен ако не се установи друго при проверките, които трябва да извърши запитващата юрисдикция — количеството часове, отработени през посочения месец, би било 206,45 и би надвишило с 22,45 часа прага на броя отработени часове, което дава право на увеличение за извънреден труд.

37

При все това, тъй като съгласно точка 4.1.2. от MTV референтната единица — с която се дефинира прагът на количеството часове, отчитано при увеличението за извънреден труд — е определена на месечна основа, фактът, че ищецът в главното производство е ползвал дни годишен отпуск през месеца, в който е положил извънреден труд, е довел до това, че с прилагането на същата точка 4.1.2. не е бил достигнат месечният праг от 184 часа.

38

При тези условия в резултат на упражняването от ищеца в главното производство на правото му на отпуск полученото за август 2017 г. възнаграждение е по-ниско от това, което той би получил, ако не бе ползвал отпуск през същия месец.

39

Също така, в случай че работник ползва отпуск в началото на месеца, прилагането на разглеждания в главното производство колективен трудов договор също би могло да доведе до намаляване на възнаграждението за този месец, тъй като извънредният труд, евентуално положен от този работник след отпуска, би могъл да бъде неутрализиран от ползваните в началото на месеца дни отпуск. Както обаче бе припомнено в точка 34 от настоящото решение, отложените във времето неблагоприятни финансови последици, а именно за периода след този на годишния отпуск, могат да разубедят работника за упражни правото си на годишен отпуск (вж. в този смисъл решение от 22 май 2014 г., Lock, C‑539/12, EU:C:2014:351, т. 21).

40

Следователно механизъм за отчитане на отработените часове като разглеждания в главното производство, по силата на който ползването на отпуск може да доведе до по-ниско възнаграждение на работника, тъй като се редуцира с увеличението, предвидено за действително положения извънреден труд, може да го разубеди да упражни правото си на платен годишен отпуск през месеца, в който е полагал извънреден труд, като това обстоятелство следва да се провери от запитващата юрисдикция в главното производство.

41

Както обаче бе припомнено в точка 32 от настоящото решение, всяка практика или бездействие от страна на работодател, които биха могли да разубедят работника да ползва годишния си отпуск, са несъвместими с целта на правото на платен годишен отпуск.

42

Тази констатация не може да бъде поставена под въпрос от обстоятелството, отбелязано от запитващата юрисдикция, че съгласно точка 4.1.2. от MTV правото на увеличение за извънреден труд се придобива от действително „изработените“ часове. Всъщност, освен ако не се установи друго при проверките, които тази юрисдикция следва да извърши в това отношение, макар да няма съмнение, че ищецът в главното производство е положил извънреден труд, към който е трябвало да се приложи увеличение от 25 %, правото на увеличение за извънреден труд е неутрализирано от това, че от една страна, референтната единица, с която се дефинира прагът на количеството часове, отчитани при такова увеличение, се определя на месечна основа и от друга, че през месеца, в който е положил извънредния труд, ищецът е упражнил правото си на платен годишен отпуск.

43

Освен това в делото, по което е постановено решение от 13 декември 2018 г., Hein (C‑385/17, EU:C:2018:1018, т. 47), както отбелязва запитващата юрисдикция, Съдът е разгледал въпроса за необходимостта да се взема предвид положеният от работника извънреден труд при изчисляването на обичайното възнаграждение, дължимо за предвидения в член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 платен годишен отпуск, а по този начин и условията за отчитане на въпросния извънреден труд при определяне на това обичайно възнаграждение, за да се гарантира, че през този отпуск работникът се ползва с икономически условия, сходни на тези, при които полага труд.

44

Този въпрос обаче трябва да се разграничи от разглеждания в настоящото дело въпрос за прага, от който се задейства плащането на увеличението за действително положения от работника извънреден труд за даден месец, така че условията, поставени от Съда в точка 47 от това решение относно обичайното възнаграждение за платения годишен отпуск, не са релевантни в случая.

45

Следователно механизъм за отчитане на отработените часове като разглеждания в главното производство не е съвместим с правото на платен годишен отпуск, предвидено в член 7, параграф 1 от Директива 2003/88.

46

От всички изложени по-горе съображения следва, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 в светлината на член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба на колективен трудов договор, според която часовете, съответстващи на използвания от работника платен годишен отпуск, не се отчитат като изработени часове, за да се определи дали е достигнат прагът на отработените часове, което дава право на увеличение за извънреден труд.

47

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (седми състав) реши:

Член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време в светлината на член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба на колективен трудов договор, според която часовете, съответстващи на използвания от работника платен годишен отпуск, не се отчитат като изработени часове, за да се определи дали е достигнат прагът на отработените часове, което дава право на увеличение за извънреден труд.