–

за хърватското правителство, от G. Vidović Mesarek, в качеството на представител,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и I. Gavrilova, в качеството на представители

–

за Европейската комисия, от M. Heller и M. Mataija, в качеството на представители

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 5, точка 3 и член 22, точка 5 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между установеното в Хърватия дружество HRVATSKE ŠUME d.o.o., Zagreb, правоприемник на HRVATSKE ŠUME javno poduzeće za gospodarenje šumama i šumskim zemljištima u Republici Hrvatskoj p.o., Zagreb и установеното в Германия дружество BP Europa SE Hambourg, правоприемник на Deutsche BP AG, което от своя страна е правоприемник на The Burmah Oil (Deutschland) GmbH, по повод на връщането — поради неоснователно обогатяване — на сума, недължимо платена в изпълнително производство, обявено впоследствие за недействително.

3

Съображения 2, 8, 11 и 12 от Регламент № 44/2001 гласят:

[…]

[…]

4

Съгласно член 2, параграф 1 от този регламент:

„При условията на настоящия регламент, искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

5

Член 3 от посочения регламент гласи:

„1.   Срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени в раздели 2—7 от настоящата глава.

2.   По-специално правилата за национална компетентност, установени в приложение I, няма да се прилагат в техен ущърб“.

6

Член 5 от същия регламент се намира в раздел 2 (озаглавен „Специална компетентност“) и гласи:

„Срещу лице, което има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка:

[…]

[…]“.

7

Член 22 от Регламент № 44/2001 се намира в раздел 6 (озаглавен „Изключителна компетентност“) и предвижда:

„Следните съдилища ще притежават изключителна компетентност независимо от местоживеенето:

[…]

8

Съображение 34 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1) гласи:

„Следва да се гарантира приемственост между Брюкселската конвенция [от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с последващите конвенции за присъединяването към нея на новите държави членки, наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“], Регламент [№ 44/2001] и настоящия регламент и за тази цел следва да се установят преходни разпоредби. Същата нужда от приемственост се прилага и по отношение на тълкуването от Съда на Европейския съюз на [Брюкселската конвенция] и на регламентите, които я заменят“.

9

Съгласно член 66 от Регламент № 1215/2012:

„1.   Настоящият регламент се прилага само по отношение на съдебни производства, образувани по отношение на автентични актове, формално съставени или вписани и по отношение на съдебни спогодби, одобрени или сключени на или след 10 януари 2015 г.

2.   Независимо от член 80, разпоредбите на Регламент (ЕО) № 44/2001 продължават да се прилагат към съдебни решения, постановени в рамките на образувани съдебни производства, към автентични актове, формално съставени или вписани, и съдебни спогодби, одобрени или сключени преди 10 януари 2015 г., включени в приложното поле на посочения регламент“.

10

Член 80, първо изречение от Регламент № 1215/2012 предвижда:

„Настоящият регламент отменя Регламент [№ 44/2001]“.

11

Съображение 7 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II) (ОВ L 199, 2007 г., стр. 40) гласи:

„Предметът и разпоредбите на настоящия регламент следва да са в съответствие с Регламент [№ 44/2001] и актовете, уреждащи приложимото право към договорни задължения“.

12

Член 2 от Регламент № 864/2007 е озаглавен „Извъндоговорни задължения“ и в параграф 1 предвижда:

„За целите на настоящия регламент понятието „вреда“ обхваща всички последици, произтичащи от непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие или culpa in contrahendo“.

13

Член 10 от този регламент е озаглавен „Неоснователно обогатяване“ и гласи:

„1.   В случай че извъндоговорно задължение, произтичащо от неоснователно обогатяване, включително плащане на недължими суми, е свързано със съществуващо отношение между страните, като например отношение, породено от договор или непозволено увреждане, което е в тясна връзка с неоснователното обогатяване, се прилага правото, което урежда това друго отношение.

2.   Когато приложимото право не може да бъде определено въз основа на параграф 1 и към момента на настъпване на факта, породил неоснователното обогатяване, страните имат обичайно местопребиваване в една и съща държава, се прилага правото на тази държава.

3.   Когато приложимото право не може да бъде определено въз основа на параграфи 1 или 2, се прилага правото на държавата, в която е настъпило неоснователното обогатяване.

4.   Когато от обстоятелствата като цяло следва, че извъндоговорното задължение, произтичащо от неоснователно обогатяване, е явно по-тясно свързано с държава, различна от посочената в параграфи 1, 2 и 3, се прилага правото на тази държава“.

14

Член 12 от посочения регламент е озаглавен „Culpa in contrahendo“ и предвижда в параграф 1:

„Правото, приложимо към извъндоговорно задължение, произтичащо от делови отношения, предхождащи сключването на договор, независимо дали договорът е бил действително сключен или не, е правото, което е или би било приложимо към договора, ако той би бил сключен“.

15

В съответствие с разпореждане за принудително изпълнение на Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб, Хърватия) на 11 март 2003 г. в полза на ответника в главното производство принудително е събрано вземане в размер на 3792600,87 хърватски куни (HRK) (около 500000 EUR) чрез директен дебит по сметката на жалбоподателя в главното производство. Тогава той започва дело за установяване на недействителността на съдебното изпълнително производство. В рамките на посоченото дело на 21 май 2009 г. Vrhovni sud (Върховен съд, Хърватия) постановява окончателно решение, в което приема, че това изпълнение е недействително. Ето защо ответникът в главното производство, който се обогатил неоснователно, бил длъжен да върне на жалбоподателя в главното производство неоснователно платените суми, заедно със законната лихва.

16

След постановяването на това решение жалбоподателят в главното производство не е могъл съгласно националните процесуални разпоредби да предяви искане за връщане в рамките на същото изпълнително производство, тъй като е изтекъл предвиденият за предявяването на такова искане едногодишен срок, считано от деня на изпълнението. Ето защо на 1 октомври 2014 г. той започва отделно съдебно производство за връщане на недължимо платеното пред Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб, Хърватия), който обявява, че не е компетентен съгласно разпоредбите на Регламент № 1215/2012. Всъщност последният съд приема, че при предполагаема липса на приложимо специално правило за предоставяне на компетентност трябва да се приложи общото правило за предоставяне на международна компетентност и че поради това международна компетентност имат съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника в главното производство, т.е. германските съдилища.

17

Жалбоподателят в главното производство обжалва определението на Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб) пред Visoki trgovački sud (Апелативен съд, Хърватия) — запитващата юрисдикция по настоящото дело. Посочената юрисдикция счита, че първоинстанционният съд е приложил неправилно Регламент № 1215/2012, доколкото съгласно член 66, параграф 1 от него той се прилагал само за съдебни производства, образувани след 10 януари 2015 г., а главното производство е образувано преди това. Следователно Регламент № 44/2001 бил приложим ratione temporis.

18

При това положение, на първо място, запитващата юрисдикция изразява съмнения относно правилното тълкуване на понятието „квазиделикт“ и изтъква колебанията си във връзка с тълкуването на член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001. Тя посочва, че институтът на неоснователното обогатяване спада към квазиделиктите, като това по принцип било основание за прилагането на тази разпоредба в главното производство и обосновавало международната компетентност на хърватските съдилища. Прилагането на посочената разпоредба обаче било затруднено, доколкото предвиденият в нея критерий за привръзка е вредоносното събитие, а в случай на неоснователно обогатяване не е налице вредоносно събитие.

19

Практиката на Съда не съдържала отговор на този въпрос, при все че определени аспекти можели да бъдат релевантни. Запитващата юрисдикция отбелязва, че по-специално съгласно решение от 28 януари 2015 г., Kolassa (C‑375/13, EU:C:2015:37) понятието „дела относно [деликтна или квазиделиктна отговорност]“ обхваща всякакви искове, с които се цели ангажиране на отговорността на ответник и които не се отнасят към „дела, свързани с договор“, по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001. В същия смисъл в решение от 21 април 2016 г., Austro-Mechana (C‑572/14, EU:C:2016:286) Съдът постановил, че член 5, точка 3 от посочения регламент следва да се тълкува в смисъл, че иск, с който се претендира заплащането на „справедливо възнаграждение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество (ОВ L 167, 2001 г., стр. 10; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 230), попада в обхвата на понятието дела относно деликт или квазиделикт. В заключението си по дело Siemens Aktiengesellschaft Österreich (C‑102/15, EU:C:2016:225) генерален адвокат Wahl предлага обаче Съдът да тълкува член 5, параграф 3 от Регламент № 44/2001 в смисъл, че иск за връщане на недължимо платеното поради неоснователно обогатяване не представлява искане, по което се образува „дел[о] относно [деликтна или квазиделиктна отговорност]“.

20

Второ, запитващата юрисдикция иска да се установи как следва да се тълкува член 22, точка 5 от Регламент № 44/2001, приложим в областта на изпълнението на решенията, тъй като разглежданият понастоящем иск за връщане на недължимо платеното се вписвал в рамките на производство по принудително изпълнение. В това отношение посочената юрисдикция уточнява, че ако жалбоподателят в главното производство е започнал отделно съдебно производство, това се дължи само на обстоятелството, че е изтекъл предвиденият в националното право срок за предявяване на искане за връщане в рамките на производство по принудително изпълнение.

21

При тези условия Visoki trgovački sud (Апелативен търговски съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

22

В самото начало следва да се припомни, първо, че съгласно член 80, първо изречение от Регламент № 1215/2012 той отменя и заменя Регламент № 44/2001, който от своя страна заменя Брюкселската конвенция, посочена в точка 9 от настоящото решение. Следователно даденото от Съда тълкуване на разпоредбите от Регламент № 1215/2012 или посочената конвенция се отнася и за разпоредбите от Регламент № 44/2001, когато тези разпоредби могат да се квалифицират като „еквивалентни“. Такъв е случаят по-специално с член 5, точка 3 от посочената конвенция и от Регламент № 44/2001, от една страна, и член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012, от друга страна (вж. в този смисъл решение от 24 ноември 2020 г., Wikingerhof, C‑59/19, EU:C:2020:950, т. 20 и цитираната съдебна практика).

23

На второ място, що се отнася до определянето на приложимото законодателство ratione temporis към спора в главното производство, следва да се уточни, че член 66, параграф 2 от Регламент № 1215/2012 предвижда, че Регламент № 44/2001 продължава да се прилага за решения, постановени по образувани съдебни производства, към автентични актове, формално съставени или вписани, и към съдебни спогодби, одобрени или сключени преди 10 януари 2015 г., които попадат в приложното поле на последния регламент.

24

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че главното производство за връщане на недължимо платеното е образувано пред хърватските съдилища на 1 октомври 2014 г.

25

От това следва, както впрочем приема запитващата юрисдикция, че Регламент № 44/2001 е приложим ratione temporis към спора в главното производство.

26

С втория си въпрос, който следва да се разгледа на първо място, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 22, точка 5 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че иск за връщане поради неоснователно обогатяване попада в обхвата на изключителната компетентност, предвидена в тази разпоредба, когато този иск е предявен, тъй като е изтекъл срокът, в който връщането на неоснователно платените суми в производство по принудително изпълнение може да се поиска в същото изпълнително производство.

27

В това отношение следва да се припомни, че докато член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001 установява като общо правило компетентността на съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника, същият регламент предвижда и специални правила, позволяващи на ищеца в определени случаи да предяви иск срещу ответника пред съдилищата на друга държава членка.

28

Специалните правила за компетентност на тези алтернативни основания обаче подлежат на стриктно тълкуване и не допускат тълкуване, излизащо извън хипотезите, изрично предвидени в посочения регламент (решение от 4 октомври 2018 г., Feniks, C‑337/17, EU:C:2018:805, т. 37 и цитираната съдебна практика).

29

Следователно само като изключение от общото правило член 22, точка 5 от Регламент № 44/2001 предвижда, че по дела за изпълнение на съдебни решения изключителна компетентност притежават съдилищата на държавата членка по мястото на изпълнение, независимо от местоживеенето. Като изключение от общото правило за компетентност тази разпоредба не трябва да се тълкува в по-широк смисъл, отколкото изисква нейната цел (вж. в този смисъл решение от 7 март 2018 г., E.ON Czech Holding, C‑560/16, EU:C:2018:167, т. 26 и 27 и цитираната съдебна практика).

30

От съображения 2 и 11 от посочения регламент обаче е видно, че той има за цел да уеднакви стълкновителните норми за установяване на подсъдността по граждански и търговски дела чрез правила за компетентност, които са във висока степен предвидими. В този смисъл посоченият регламент преследва цел за правна сигурност, която се изразява в укрепване на правната защита на установените в Европейския съюз лица, като едновременно позволява на ищеца лесно да определи съда, който може да сезира, а на ответника — разумно да предвиди пред кой съд може да бъде призован (решение от 7 март 2018 г., E.ON Czech Holding, C‑560/16, EU:C:2018:167, т. 28 и цитираната съдебна практика).

31

В този контекст в приложното поле на член 22, точка 5 от Регламент № 44/2001 попадат исканията за разрешаване на спор, свързан с прилагането на сила, принуда или мерки за отнемане на движимо или недвижимо имущество, за да се гарантира реалното изпълнение на съдебните решения и актове (вж. по аналогия решение от 3 септември 2020 г., Supreme Site Services и др., C‑186/19, EU:C:2020:638, т. 72 и цитираната съдебна практика).

32

Иск, с който се претендира връщане поради неоснователно обогатяване, обаче няма за цел да се разреши на спор, свързан с прилагането на сила, принуда или мерки за отнемане на движимо или недвижимо имущество, за да се гарантира реалното изпълнение на съдебно решение или акт по смисъла на цитираната в предходната точка съдебна практика. Става въпрос за отделен иск, който сам по себе си не е нито изпълнително производство, нито жалба срещу такова производство. От това следва, че такъв иск не попада в приложното поле на член 22, точка 5 от Регламент № 44/2001 дори ако неоснователното обогатяване произтича от отмяната на принудително изпълнение.

33

В случая хърватското правителство по същество твърди, че е налице тясна връзка между главното производство за връщане на недължимо платеното поради неоснователно обогатяване и изпълнителното производство, тъй като, от една страна, нищожността на съдебното решение, обжалвано в рамките на изпълнителното производство, довела до неоснователното обогатяване, а от друга страна, връщането на недължимо получената сума можело да се иска в рамките на изпълнителното производство, ако не бил изтекъл предвиденият за целта срок, като последното обстоятелство не се дължало на небрежност от страна на жалбоподателя в главното производство.

34

Следва обаче да се отбележи, че както общата структура на Регламент № 44/2001, в резултат на която се възприема стриктно тълкуване на разпоредбите на член 22 от него, така и изискването разпоредбите на този регламент да се тълкуват в такъв смисъл, че да са във висока степен предвидими, както следва от съображение 11 от посочения регламент, водят до изключване от приложното поле на член 22, точка 5 от същия регламент на иск за връщане поради неоснователно обогатяване, който е предявен, тъй като е изтекъл срокът, в който връщането на неоснователно платените суми в производство по принудително изпълнение може да се поиска в същото изпълнително производство.

35

Освен това Съдът е постановил във връзка с член 16, параграф 5 от Брюкселската конвенция, чийто текст е възпроизведен в член 22, точка 5 от Регламент № 44/2001, че основният мотив за изключителната компетентност на съдилищата по мястото на изпълнение на съдебното решение е, че само съдилищата на държавата членка, на чиято територия е поискано принудителното изпълнение, следва да прилагат разпоредбите относно действията на органите по принудителното изпълнение на тази територия (вж. в този смисъл решение от 26 март 1992 г., Reichert и Kockler, C‑261/90, EU:C:1992:149, т. 26).

36

При липсата на молба за принудително изпълнение обаче иск за връщане поради неоснователно обогатяване не попада в обхвата на член 22, точка 5 от Регламент № 44/2001.

37

Ето защо с оглед на изложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 22, точка 5 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че иск за връщане поради неоснователно обогатяване не попада в обхвата на предвидената в тази разпоредба изключителна компетентност дори ако той е предявен, тъй като е изтекъл срокът, в който връщането на неоснователно платените суми в производство по принудително изпълнение може да се поиска в същото изпълнително производство.

38

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че иск за връщане поради неоснователно обогатяване попада в обхвата на предвидената в тази разпоредба компетентност.

39

В това отношение следва да се припомни, че докато член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001 установява общата компетентност на съдилищата на държавата членка на ответника, член 5, точка 1, буква а) и член 5, точка 3 от този регламент предвиждат специални правила за компетентност съответно по дела, свързани с договор, и по дела относно деликт или квазиделикт, които позволяват на ищеца да предяви иска си пред съдилищата на други държави членки. Тези правила за специална компетентност подлежат на стриктно тълкуване, както бе припомнено в точка 28 от настоящото решение.

40

Освен това двете правила за специална компетентност, предвидени в посочените разпоредби, трябва да бъдат тълкувани самостоятелно въз основа на систематиката и целите на Регламент № 44/2001, за да се осигури еднаквото му прилагане във всички държави членки. Това изискване, което важи в частност за разграничаването на съответните приложни полета на тези две правила, означава, че понятията „дела, свързани с договор“ и „дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ не могат да се схващат като препращане към квалификацията, дадена в приложимия национален закон на правоотношението, разглеждано пред националната юрисдикция (вж. по аналогия решение от 24 ноември 2020 г., Wikingerhof, C‑59/19, EU:C:2020:950, т. 25 и цитираната съдебна практика).

41

Така за исковете на договорно основание член 5, точка 1, буква а) от посочения регламент дава възможност на ищеца да сезира съда на мястото на изпълнение на съответното задължение, докато за исковете на деликтно или квазиделиктно основание член 5, точка 3 от същия регламент предвижда, че те могат да бъдат предявени пред съда на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие.

42

Що се отнася по-специално до исковете на деликтно или квазиделиктно основание, следва да се отбележи, че съгласно постоянната практика на Съда понятието „дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001 обхваща всички искове, с които се цели подвеждането на ответника под отговорност и които не се отнасят към делата, свързани с договор, по смисъла на член 5, точка 1, буква а) от този регламент (вж. по аналогия решение от 24 ноември 2020 г., Wikingerhof, C‑59/19, EU:C:2020:950, т. 23 и цитираната съдебна практика).

43

От това следва, че за да се установи дали иск за връщане поради неоснователно обогатяване спада към делата относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт по смисъла на член 5, точка 3 от този регламент, следва да се провери дали са изпълнени две условия, а именно, от една страна, искът да не е свързан с договор по смисъла на член 5, точка 1, буква а) от посочения регламент и от друга страна, той да цели ангажиране на отговорността на ответника.

44

Що се отнася до първото условие, понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на последния член обхваща всяко искане, основано на правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго (вж. в този смисъл решение от 11 ноември 2020 г., Ellmes Property Services, C‑433/19, EU:C:2020:900, т. 37 и цитираната съдебна практика).

45

Следва да се отбележи обаче, че както изтъква генералният адвокат в точка 45 от своето заключение, в случая на искане за връщане поради неоснователно обогатяване задължението за връщане, на което се позовава ищецът, по правило не произтича от задължение, доброволно поето към него от страна на ответника, а се поражда независимо от волята на последния. Следователно такова искане за връщане по правило не спада към делата, свързани с договор по смисъла на член 5, точка 1, буква а) от Регламент № 44/2001.

46

Това тълкуване се потвърждава от тълкуването на член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001 във връзка с член 2 от Регламент № 864/2007, който в областта на стълкновителните норми има същото значение като член 5, точка 3 в областта на споровете за подсъдност, като следва да се припомни, че тези два регламента трябва, доколкото е възможно, да се тълкуват съгласувано. Всъщност член 2, параграф 1 от Регламент № 864/2007 предвижда, че задължението за връщане, произтичащо от неоснователно обогатяване, се счита за извъндоговорно задължение, попадащо в обхвата на посочения регламент, за което съгласно член 10 от него са предвидени специални стълкновителни норми (вж. в този смисъл решение от 21 януари 2016 г., ERGO Insurance и Gjensidige Baltic, C‑359/14 и C‑475/14, EU:C:2016:40, т. 45 и 46).

47

За да се даде изчерпателен отговор на запитващата юрисдикция, следва обаче да се добави, че, както отбелязва генералният адвокат в точки 48—52 от заключението си, искане за връщане поради неоснователно обогатяване може при определени обстоятелства да бъде тясно свързано с договорно правоотношение между страните по спора и вследствие на това да се счита за спадащо към „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1, буква а) от този регламент.

48

Сред тези обстоятелства е хипотезата, при която искането за връщане поради неоснователно обогатяване е свързано с съществуващо преди това договорно правоотношение между страните. Такъв например е случаят, както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 50 от заключението си, когато ищецът се позовава на договорно задължение, което според него е недействително или не е изпълнено от ответника, или за което той счита, че е „изпълнил свръх дължимото“, за да обоснове своето право да иска връщане.

49

В това отношение Съдът вече е постановил, че искане за връщане на престации, извършени въз основа на недействителен договор, спада към посочените дела (вж. в този смисъл решение от 20 април 2016 г., Profit Investment SIM, C‑366/13, EU:C:2016:282, т. 55 и 58).

50

Освен това подобна връзка съответства на целите за близост и добро правораздаване, преследвани с член 5, точка 1, буква а) от Регламент № 44/2001, които предполагат, че съдът, който се произнася по договора, може да се произнесе относно последиците от неговата недействителност, неизпълнение или „свръхизпълнение“ и съответно относно евентуално произтичащо от тях връщане, тъй като е налице особено тясна връзка между иска и съда на мястото, където съответното задължение е изпълнено или трябва да бъде изпълнено.

51

От изложеното по-горе следва, че иск за връщане поради неоснователно обогатяване не спада към делата, свързани с договор, и поради това отговаря на първото условие, посочено в точка 43 от настоящото решение, освен ако този иск е тясно свързан със съществуващо преди това договорно отношение между страните.

52

Що се отнася до второто условие, посочено в същата точка 43 от настоящото решение, следва да се провери дали иск за връщане поради неоснователно обогатяване има за цел да се ангажира отговорността на ответника.

53

В това отношение Съдът е постановил, че случаят е такъв, когато ответникът може да се смята отговорен за „вредоносно събитие“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001., доколкото е упрекван в действие или бездействие, което е в нарушение на задължение или наложена със закон забрана. Всъщност деликтна или квазиделиктна отговорност може да се носи само при условие че бъде установена причинно-следствена връзка между вредата и събитието, причинило тази вреда (вж. в този смисъл решение от 21 април 2016 г., Austro-Mechana, C‑572/14, EU:C:2016:286, т. 40, 41 и 50 и цитираната съдебна практика).

54

Следва да се добави, както отбелязва генералният адвокат в точка 61 от заключението си, че тези уточнения важат без разлика за всички дела относно деликти или квазиделикти, без да е необходимо да се прави специално разграничение във връзка с квазиделиктната отговорност. Всъщност освен факта, че изразът „квазиделикт“ не се съдържа в текста на член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001 на датски, естонски, нидерландски, португалски, словашки, фински и шведски език, понятието „квазиделикт“ не се отнася толкова до положения, за които е характерна липса на вредоносно събитие, колкото до положения, при които вредоносното събитие е причинено поради непредпазливост или поради небрежност. Следователно даден иск не може да спада към делата относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт, когато основанието за ангажиране на отговорността на ответника не е наличието на вредоносно събитие в изложения в предходната точка смисъл.

55

Иск за връщане поради неоснователно обогатяване обаче се основава на задължение, което не произтича от вредоносно събитие. Всъщност това задължение възниква независимо от поведението на ответника, така че не е налице причинно-следствена връзка, която да може да се установи между вредата и евентуално неправомерно действие или бездействие от негова страна.

56

Ето защо иск за връщане поради неоснователно обогатяване не може да спада към „дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ по смисъла на член 5, параграф 3 от Регламент № 44/2001.

57

Този извод не може да бъде оборен от решение от 21 април 2016 г., Austro-Mechana (C‑572/14, EU:C:2016:286), в което Съдът приема, че искът на организация за колективно управление на авторски права във връзка със задължението за заплащане на „справедливо обезщетение“ по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29, наложено съгласно националното право на предприятията, пускащи за първи път информационни носители на територията на страната с търговска цел и срещу заплащане, спада към делата относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001. Всъщност, както отбелязва генералният адвокат в точка 72 от заключението си, задължението, на което се основава искът, произтича от вредоносно събитие, а именно вредата за притежателите на авторски права, свързана с копирането за лично ползване върху пуснатите на пазара информационни носители.

58

Следва също да се отбележи, че е възможно иск за връщане поради неоснователно обогатяване да не спада нито към делата, свързани с договор, по смисъла на член 5, точка 1, буква а) от Регламент № 44/2001, нито към делата относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт по смисъла на член 5, точка 3 от този регламент. Такъв всъщност е случаят, когато този иск не е тясно свързан със съществуващо преди това договорно правоотношение между страните по съответния спор.

59

При това положение иск за връщане поради неоснователно обогатяване попада в обхвата на компетентност на съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника в съответствие с общото правило, предвидено в член 2, параграф 1 от Регламент № 44/2001.

60

По изложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че иск за връщане поради неоснователно обогатяване не попада в обхвата на предвидената в тази разпоредба компетентност.

61

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши: