1.

С разглежданото преюдициално запитване се иска тълкуване на член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията от Лугано от 2007 г. ( 2 ) с цел да се изясни кой съд е компетентен да се произнесе по спор, при който банка иска от клиент погасяване на дебитното салдо по разплащателната му сметка.

2.

Особеното в случая е, че към датата на сключване на договора и двете страни са били с местоживеене в една и съща държава (Германия), но към датата на предявяване на иска пред съда клиентът е с местоживеене в Швейцария ( 3 ). С други думи, международният характер на случая не е бил налице изначално, а е възникнал впоследствие.

3.

Ако не греша, Съдът все още не се е произнасял по член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията ( 4 ). Той обаче се е произнасял относно равнозначната разпоредба от Регламент (ЕО) № 44/2001 ( 5 ), който на свой ред е заменен с действащия понастоящем Регламент (ЕС) № 1215/2012 ( 6 ).

4.

Според мен, разгледани в тяхната съвкупност, решенията на Съда в тази област не предоставят достатъчно яснота по въпрос, чието значение за стопанската дейност на субект, който сключва договор с потребител, не е за подценяване.

5.

В рамките на дял II, раздел 1 („Общи разпоредби“), членове 2 и 3 предвиждат:

6.

В рамките на дял II, раздел 4 („Компетентност при потребителски договори“), членове 15, 16 и 17 гласят:

– Член 15, параграф 1, буква в):

„1.   По отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от разпоредбите в настоящия раздел, без да се засягат разпоредбите на член 4 и член 5, [точка] 5, ако:

[…]

– Член 16, параграф 2:

„2.   Другата страна по договора може да заведе дело срещу потребител […] само в съдилищата на държавата, обвързана по настоящата конвенция, където има местоживеене потребителят“.

– Член 17, параграф 3:

„Разпоредбите на настоящия раздел могат да се дерогират само със споразумение [за избор на съд]:

7.

Commerzbank AG, чието седалище е във Франкфурт на Майн (Германия), има клон в Дрезден (Германия), чрез който през 2009 г. открива сметка на клиент, който в онзи момент също е с местоживеене в Дрезден, като тази сметка се води под формата на разплащателна сметка.

8.

Клиентът получава от банката кредитна карта, плащанията по която се осъществяват чрез посочената сметка. Банката допуска овърдрафт в случаите, когато клиентът извършва плащания с кредитната си карта, без по разплащателната сметка да има достатъчно покритие.

9.

През 2014 г. клиентът се премества в Швейцария. През януари 2015 г. той иска да прекрати договорните си отношения с Commerzbank AG. Към онзи момент разплащателната сметка е с дебитно салдо заради сума, с която кредитната карта е задължена през 2013 г., като клиентът отказва да плати това задължение, твърдейки, че то произтича от неправомерно използване на кредитната карта от трети лица без негово съгласие.

10.

През април 2015 г. Commerzbank прекратява договорното правоотношение с незабавно действие и обявява за изискуема сумата по дебитното салдо. Клиентът не погасява това задължение.

11.

Commerzbank предявява иск за заплащане на дължимата сума пред Amtsgericht Dresden (Районен съд Дрезден, Германия), който го отхвърля като недопустим поради липса на компетентност.

12.

След неуспешно въззивно обжалване Commerzbank подава ревизионна жалба пред Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), който отправя до Съда следните преюдициални въпроси:

13.

Преюдициалното запитване постъпва в Съда на 3 юли 2020 г.

14.

След публикуване на определението на Съда по дело mBank S.A. ( 7 ) и предвид връзката на същото с обсъжданите в настоящото преюдициално производство въпроси на 3 септември 2020 г. от запитващата юрисдикция е поискано да потвърди дали поддържа преюдициалните си въпроси.

15.

На 6 октомври 2020 г. Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) уведомява Съда, че оттегля втория въпрос, но поддържа първия.

16.

Писмени становища представят Commerzbank, швейцарското правителство и Комисията. Не е счетено за необходимо провеждането на съдебно заседание.

17.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали за прилагането на член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията:

18.

По отношение на тези две питания Комисията, швейцарското правителство и Commerzbank предлагат различни отговори и излагат различни доводи. С оглед на някои от тези доводи ( 8 ) считам за необходимо да припомня определени аспекти на дял II, раздел 4 от Конвенцията, който урежда компетентността при потребителските договори, преди да пристъпя към тълкуването на включения в този раздел член 15, параграф 1, буква в).

19.

Предвид на практика идентичния текст на разглежданата в настоящото производство разпоредба и на съответните членове от Регламенти № 44/2001 и № 1215/2012 е необходимо на всички тях да се осигури сходно тълкуване ( 9 ).

20.

Понятията по член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията — също като съдържащите се в посочените регламенти — трябва да бъдат тълкувани самостоятелно, за да се гарантира еднаквото им прилагане във всички държави, обвързани по нея ( 10 ).

21.

Основна цел на дял II, раздел 4 от Конвенцията е да осигури адекватна защита на потребителя като страна по договора, за която се счита, че е по-слаба в икономическо и по-неопитна в правно отношение от своя съдоговорител (cocontratante) ( 11 ) търговец ( 12 ).

22.

Тази цел не е абсолютна: нито законодателят е предвидил неограничена защита на потребителя, нито Съдът я възприема по този начин ( 13 ).

23.

Международният елемент в съответния случай е задължителна предпоставка за прилагането на Конвенцията. Дял II, раздел 4, който определя компетентността при потребителските договори, не представлява изключение от това правило ( 14 ). Предоставената с него защита има за цел да възстанови равновесието между съдоговорителите от гледна точка на международната съдебна компетентност ( 15 ).

24.

Чрез разпоредбите, които предвиждат исковете, заведени от или срещу потребител, да се предявяват в държавата, където същият има местоживеене, се премахват неудобствата за него от принуждаването му да участва в съдебни производства в друга държава. Приема се, че поради качеството му на „по-слаба страна“ той невинаги е в състояние да предвиди предварително международния характер на евентуално съдебно производство и да изчисли съответните рискове и разходи ( 16 ). Освен това се избягва разубеждаването на потребителя да упражни по съдебен ред правата си, ако ще трябва да ги защитава извън държавата по неговото местоживеене ( 17 ).

25.

Следователно защитата, предоставена на потребител, който има местоживеене в държава, обвързана по Конвенцията, се състои в: а) признаване на правото му да сезира като ищец същите съдилища, които биха били на разположение при спорове, произтичащи от вътрешни договори ( 18 ), и б) ограничаване на достъпа на търговеца до същите тези съдилища, когато той иска да предяви иск срещу потребителя.

26.

Различно разрешение би могло да има възпиращо действие спрямо склонността за потребление извън границите на собствената държава в рамките на вътрешния европейски пазар (или на пазара на Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ).

27.

Както вече посочих, защитата на потребителите от гледна точка на международната съдебна компетентност не е безусловна, нито се разграничава от останалите общи цели на Конвенцията.

28.

По отношение на икономическия оператор правилата за международната съдебна компетентност при потребителските договори дерогират предвидените в член 2 от Конвенцията (който предоставя компетентност на съдилищата на държавата по местоживеенето на ответника) и в член 5, точка 1 (относно специалната компетентност по дела, свързани с договор). Следователно тълкуването на тези правила трябва да бъде стриктно и те не следва да се прилагат спрямо положения, различни от предвидените в съответните разпоредби ( 19 ).

29.

Това е така, още повече че за предявилите искове потребители правилата на дял II, раздел 4 от Конвенцията определят forum actoris.

30.

Прилагането на тези правила спрямо конкретно фактическо положение изисква кумулативното изпълнение на три условия ( 20 ), чието тълкуване също трябва да бъде стриктно или дори стеснително ( 21 ).

31.

Повтарям, че правилата за международната съдебна компетентност при потребителски договори не действат извън общите принципи на Конвенцията. Укрепването на правната защита на установените в Европейския съюз лица, предвидимостта на съдебната компетентност и недопускането на множество производства по един и същ въпрос представляват общи цели, които трябва да бъдат съгласувани с грижата за защита на потребителя ( 22 ).

32.

Предвидимостта за икономическите оператори по въпроса къде могат да предявяват искове и къде срещу тях могат да бъдат предявявани искове, е от ключово значение. Тя насочва тълкуването на дял II, раздел 4 от Конвенцията към уравновесяване на привилегиите на потребителите. По-нататък ще обясня, че такъв е случаят с разпоредбата на член 15, параграф 1, буква в).

33.

Съгласно тълкуването, дадено ѝ от Съда, Конвенцията предвижда други мерки в същия смисъл. Без да претендирам за изчерпателност, мога да посоча следните мерки:

34.

Член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията, до чието тълкуване се отнася единственият останал преюдициален въпрос, по принцип допуска два прочита, от които биха могли да произтекат два отговора — отрицателен или положителен:

35.

Още тук ще посоча, че според мен по-голяма тежест имат доводите в подкрепа на първия отговор. Въпреки това е възможно да бъде намерено компромисно решение, което да уравновесява положението на потребителя и на търговеца, що се отнася до международната съдебна компетентност, когато първият от тях премести местоживеенето си в друга държава след сключването на договора.

36.

Съдът вече се е произнасял относно член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001 и член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012. Ето защо може с основание да се запитаме дали от неговите решения може да се направи извод, че въпросът относно същия текст от Конвенцията вече е разрешен.

37.

Не изключвам подход, който възприема като изходна точка решение Pammer и Hotel Alpenhof и след това се фокусира върху проверката за наличието на основания за разграничаване на дейността, която търговецът извършва в дадена държава, и дейността, която е насочена към тази държава, по смисъла на член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията. Ще се върна към този аспект по-нататък ( 27 ).

38.

Не считам обаче, че постановените досега решения, посочени в представените по делото становища, имат съществено значение за решаването на настоящия спор.

39.

Трудно мога да заключа от тези решения, че Съдът е възнамерявал да отговори мълчаливо на въпрос като разглеждания понастоящем. Запитващата юрисдикция, която изглежда познава практиката на Съда, не открива в нея еднозначен отговор. Утежняващите последици за търговеца, произтичащи от прилагането на правилата за защита на потребителя, когато този търговец е изненадан от промяна на местоживеенето на клиента, която не е имал предвид или не е могъл да предвиди, налагат изричен анализ в това отношение.

40.

Вярно е, че дело mBank S.A. се отнася до положение, подобно на разглежданото в настоящото производство. Съдът обаче е преформулирал ( 28 ) отправените му въпроси и е отговорил, че „понятието „местоживеене на потребителя“, посочено в член 18, параграф 2 от Регламент № 1215/2012, трябва да се тълкува в смисъл, че означава местоживеенето на потребителя към датата, на която искът е предявен в съда“. Съдът е ограничил съображенията си до този аспект ( 29 ).

41.

Решение по дело С‑327/10 ( 30 ) също не премахва съществуващото в настоящото производство съмнение. В него Съдът не отхвърля възможността договор между търговец и потребител, местоживеенето на които към датата на сключване на договора е в една и съща държава членка, да попада в обхвата на член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001. Съдът обаче не засяга обсъждания понастоящем въпрос ( 31 ).

42.

Подобен е случаят и с решение по дело С‑478/12 ( 32 ), което според мен също не разрешава разглеждания понастоящем проблем:

43.

Член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията от Лугано II изпълнява функцията, която преди това е имал член 13, параграф 1, точка 3 от Конвенцията от Лугано от 1988 г. ( 36 ), идентична в това отношение на Брюкселската конвенция.

44.

За да бъде разбрана посочената разпоредба, е необходимо да се проследи назад във времето нейното включване през 1978 г. в Брюкселската конвенция, както и да се разгледа последващото ѝ развитие.

45.

В първоначалната редакция (от 1968 г.) на Брюкселската конвенция защитата на потребителите от гледна точка на международната съдебна компетентност е уредена в членове 13—15. Тя се ограничава до договорите за продажба на изплащане и финансирането на такива продажби, като отразява моментното състояние на правото на първоначалните държави — членки на Европейската икономическа общност, в областта на защитата на потребителите.

46.

При подписването на Конвенцията за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия към Брюкселската конвенция ( 37 ) в член 13 от последната е добавена точка 3, която разширява обхвата спрямо всеки договор за предоставяне на услуги или доставка на стоки, при положение че освен това са изпълнени две условия:

47.

Тези кумулативни изисквания са вдъхновени от член 5, параграф 2, първо тире от Римската конвенция за приложимото право към договорните задължения ( 38 ). Същите се отнасят до един „пасивен“ потребител, т.е. потребител, когото търговецът ще потърси по неговото местоживеене, и имат за цел да гарантират съществуването на тясна връзка между договора и държавата по местоживеене на потребителя.

48.

Типичната хипотеза в двата текста е била тази на икономически оператор, който навлиза на пазара на друга държава чрез трансгранична реклама ( 39 ), или на предложения за сключване на сделки, отправяни лично до потребителя по-специално от търговски представители или амбулантни търговци ( 40 ).

49.

Международният характер на договора се е дължал на инициативата на икономическия оператор. Отговорът на потребителя на рекламата или на предложението на търговеца са били ограничени в рамките на собствената му държава. Следователно е било оправдано рискът от международния елемент и разходите за евентуално дело в тази държава да бъдат изцяло в тежест на търговеца.

50.

Съдът, пред който е трябвало да се предяви евентуален иск срещу потребителя и където последният е можел да предяви иск, е бил предвидим за всички.

51.

Член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001, възпроизведен в Конвенцията, разширява обхвата на глава II, раздел 4 спрямо всякакви договори и изменя необходимите условия за позоваване на защитната компетентност. Това е направено с цел да се гарантира закрилата на потребителите „с оглед на новите средства за комуникация и развитието на електронната търговия“ ( 41 ).

52.

Законодателят на Съюза заменя съответните изисквания спрямо търговеца и потребителя с други, приложими само спрямо първия от тях. Поведението на потребителя, мястото или начинът на сключване на договора са лишени от значение ( 42 ).

53.

Новата редакция на текста е обяснена в доклада Pocar към Конвенцията ( 43 ). В него се подчертава, че „Конвенцията не внася нови елементи по отношение на продажбата на стоки на изплащане […] или [по отношение на] заеми[те], изплатими на части, при които не е необходимо да съществува близост между договора и държавата, на чиято територия е местоживеенето на потребителя“, докато „за други договори разширяването на защитата до всички потребителски договори и разширяването на forum actoris, което е последица от него, не би било оправдано без наличието на фактор, свързващ другата договаряща страна и държавата по местоживеенето на потребителя“ ( 44 ).

54.

При тълкуването на израза „насочва дейностите си“ в член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001 Съдът обвързва прилагането му с намерението на търговеца да установи търговски отношения с потребителите на една или няколко държави членки и да сключи договори с тези потребители ( 45 ).

55.

Съдът ясно посочва, че разширяването на защитата на потребителите произтича от все същата хипотеза, тоест тази на търговец, установен в дадена държава членка, който се опитва да завладее потребителите в други държави членки.

56.

Само при тези обстоятелства е възможно търговецът да предвиди международната компетентност — която за него е задължителна — на съдилищата на въпросните други държави членки.

57.

Съдът е разяснил член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001, що се отнася до израза „насочва дейностите си“.

58.

Не намирам причини за различно тълкуване на посочената разпоредба в зависимост от това дали поведението на търговеца се състои в извършване на дадена дейност в държавата, където потребителят има местоживеене, или в насочване на тази дейност към същата държава.

59.

Според мен намерението на икономическия оператор, установен в дадена държава, който възнамерява да установи търговски отношения с потребители, които имат местоживеене в друга държава, и да сключи договори с тях, се изисква по един и същ начин и в двата случая.

60.

Подготвителните работи по Регламент № 44/2001 показват единния характер на понятието за дейност (извършвана в държавата по местоживеене на потребителя или насочена към тази държава) и потвърждават прилагането на разпоредбата спрямо потребителски договор, сключен „чрез интерактивен уебсайт, достъпен в държавата членка по местоживеене на потребителя“ ( 46 ). По този начин електронните договори се приравняват на договорите, сключени по телефон, факс или сходни средства, по отношение на които прилагането на член 16 е безспорно ( 47 ).

61.

В текста на разпоредбата думите „извършва“ и„насочва“ дейността са равностойни, като са свързани със съюза „или“, който в случая изразява еквивалентност на елементите, които свързва ( 48 ).

62.

Последиците в контекста на международната съдебна компетентност спрямо търговеца са едни и същи и в двата случая, поради което трябва да важат едни и същи условия.

63.

Член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията определя приложното поле на дял II, раздел 4 в зависимост от дейността на търговеца „в държава[та], където потребителят има местоживеене“, тъй като това местоживеене е определящо за компетентния съд в случай на евентуален спор.

64.

Съдът вече е определил понятието за местоживеене на потребителя по смисъла на член 18, параграф 2 от Регламент № 1215/2012 (съответстващ на член 16, параграф 2 от Конвенцията) като местоживеенето към датата на предявяване на иска ( 49 ).

65.

Договор, по който страна е потребител, ще бъде обхванат от посочената разпоредба, ако местоживеенето на този потребител — като международен елемент от значение ( 50 ) за определяне на международната съдебна компетентност — се намира в държавата, където търговецът извършва или към която е насочил своята дейност.

66.

Това тълкуване е в съответствие с изложеното относно историята на приемането на член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията и с целта да се гарантира предвидима международна съдебна компетентност за икономическите оператори.

67.

Текстът на член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията е субсидиарен в смисъл, че урежда потребителските договори, които не са обхванати от букви а) и б).

68.

Условие за прилагането на букви а) и б) — както и на всички разпоредби от Конвенцията — е наличието на международен елемент във всеки отделен случай. Не се изисква обаче конкретна връзка с местоживеенето на потребителя, установена от неговия съдоговорител.

69.

Отсъствието на специално условие е характерно за разпоредбата в първоначалната редакция на Брюкселската конвенция и е запазено до днес.

70.

Съдът е обяснил специфичния подход спрямо договорите по букви а) и б) с присъщите рискове при разсрочените плащания. Понастоящем член 15, параграф 1, буква а) от Конвенцията урежда единствено продажбата, при която продавачът е предал на приобретателя владението върху съответната стока, преди цената да бъде изцяло платена.

71.

В тези случаи, „от една страна, при сключването на договора купувачът може да бъде подведен по отношение на реалната сума, която трябва да плати и от друга страна, той трябва да носи риска от загубата на съответната вещ, независимо че ще продължава да дължи плащане на останалите неплатени вноски ( 51 )“.

72.

Сериозността на тези рискове се компенсира с отсъствието на допълнително изискване за близост между договора и държавата по местоживеене на потребителя за целите на прилагането на дял II, раздел 4 от Конвенцията.

73.

Историята на приемането на разпоредбата и нейната цел, практиката на Съда по отношение на нея (или на предхождащите я равностойни разпоредби), както и съвместният ѝ прочит с член 16, водят до следното тълкуване на член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията: необходимо е а) търговецът — посредством извършването на икономическата си дейност или отправянето на предложение — да създаде по собствена воля връзка с държава, обвързана по Конвенцията, различна от държавата, където същият е установен, и б) тази „друга държава“ да е държавата по местоживеене на потребителя, което именно служи (или ще послужи, когато настъпи съответният момент) за определяне на международната съдебна компетентност.

74.

От горното логично може да се заключи, че:

75.

Предложеното от мен тълкуване би могло обаче да влезе в противоречие с член 17, който урежда избора на съд при договорите по член 15.

76.

Член 17, параграф 3 признава за действителни клаузите за избор на съд, договорени между страните, които „по времето на сключване на договора“ са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава (обвързана по Конвенцията), и предоставящи компетентност на съдилищата на тази държава, стига това да не противоречи на нейното законодателство.

77.

На пръв поглед изглежда, че по този начин самата Конвенция допуска еднаквото местоживеене на двете страни (търговец и потребител) в една и съща държава към датата на сключване на договора да не представлява пречка да се извърши преценка на международния елемент и в крайна сметка — да се определи съдебната компетентност.

78.

Първоначалната редакция на Брюкселската конвенция (от 1968 г.) съдържа разпоредба, сходна на член 17, параграф 3 от Конвенцията от Лугано II, а именно член 15, параграф 3.

79.

В доклада Jenard нейното включване се обяснява със съображения за справедливост в полза на продавача или заемодателя, установен в същата държава като купувача или заемополучателя, когато последният се установи в друга държава след сключването на договора ( 52 ).

80.

В редакцията на Брюкселската конвенция от 1978 г. текстът на разпоредбата е изменен, за да бъде пояснено, че се има предвид еднаквото местоживеене към момента на сключване на договора, а не към момента на предявяване на иска ( 53 ).

81.

Споменаването на продавачи и заемодатели е заменено със сегашния израз. За тази промяна няма никакво обяснение.

82.

По въпроса за преместването на местоживеенето на потребителя след сключване на договора в доклада Schlosser изрично се споменава малката вероятност то да бъде обхванато от хипотезата по член 13, точка 3, в действащата по онова време редакция ( 54 ). По същия начин прилагането на член 15, параграф 3 в тези случаи също би било по изключение.

83.

Включването на член 17, параграф 3 в раздела, посветен на потребителските договори, няма връзка с включването на член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията или на съответстващите му разпоредби в предходните актове.

84.

Нещо повече, отправната точка при член 17, параграф 3 (местоживеене на съдоговорителите в една и съща държава, обвързана по Конвенцията, по времето на сключване на договора) всъщност е в противоречие с тази при член 15, параграф 1, буква в).

85.

Не изглежда обаче законодателят да е искал да изключи всякаква връзка между двете разпоредби, тъй като в противен случай той не би премахнал първоначалното споменаване на споразумението между продавач и купувач или заемодател и заемополучател.

86.

Считам, че противоречието (което законодателят може би не е забелязал) не трябва да бъде отстранено чрез включването в обхвата на член 15, параграф 1, буква в) на положения, за които той не е замислен и които поставят търговеца в положение на зависимост от другата страна ( 55 ), без в замяна да му бъде предоставено гарантиращо сигурност решение.

87.

Възможността за договаряне на компетентността при обстоятелствата по член 17, параграф 3 не е автоматична, тъй като в крайна сметка зависи от решението на всяка държава, обвързана по Конвенцията.

88.

Не съм сигурен и че посочената възможност на практика защитава търговеца от евентуална неочаквана промяна на обстоятелствата, предизвикана с едностранно волеизявление на потребителя.

89.

Описаното в член 17, параграф 3 от Конвенцията положение по дефиниция е вътрешно: естественото намерение на страните, които договарят съдебната компетентност, е да изберат териториалната компетентност. Разширяването ex lege на обхвата на първоначалното споразумение, което го превръща в споразумение за предоставяне на компетентност в международен план ( 56 ), не съответства на волята на страните и не виждам защо трябва да им бъде налагано.

90.

В обхвата на член 17, параграф 3 попадат клаузите за избор на съд, договорени преди възникването на какъвто и да е спор с конкретната цел да се неутрализира бъдещ международен елемент, произтичащ от промяната на местоживеенето на някоя от страните ( 57 ).

91.

Вероятността за наличието на такава клауза зависи от обстоятелствата, при които се сключва договорът: тя ще бъде по-голяма, ако още към онзи момент положението е свързано с някакъв международен елемент, и по-малка или отсъстваща в противен случай.

92.

Тази вероятност ще зависи до голяма степен и от опита на съответния икономически оператор, както и от националните разпоредби относно избора на съд:

93.

В крайна сметка тълкуване, което, за да примири член 15, параграф 1, буква в) и член 17, параграф 3 от Конвенцията, води до носене във всеки случай от търговеца на риска от възникване на международен елемент в резултат на последваща промяна на местоживеенето на потребителя:

94.

Ето защо считам, че това тълкуване не трябва да бъде възприето.

95.

В случай че Съдът не възприеме моето предложение, той вероятно ще трябва да предостави разрешение, което да обслужва както целта за защита на потребителя при наличието на международен елемент (включително създаден от него), така и целта за предвидимост за икономическия оператор по отношение на международната съдебна компетентност, която член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията свързва с неговата собствена трансгранична търговска дейност.

96.

Според мен преодоляването на описаното по-горе противоречие не е напълно невъзможно. Член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията би могъл да се тълкува в смисъл, че обхваща всяко положение, при което търговецът извършва икономическата си дейност във или я насочва към държави, различни от държавата, където е установен, като една от тези държави е тази, в която потребителят има местоживеене към датата на предявяване на иска.

97.

В този контекст обстоятелството, че при сключването на договора двете страни имат местоживеене в една и съща държава, обвързана по Конвенцията, няма да бъде пречка за прилагането на член 15, параграф 1, буква в) и следователно на дял II, раздел 4 от Конвенцията, с всички произтичащи от това последици.

98.

В същия контекст потребител, който впоследствие премести местоживеенето си в друга държава, обвързана по Конвенцията, ще може да предяви своя иск пред съдилищата по мястото, където е установен икономическият оператор, или пред съдилищата по новото си местоживеене. Икономическият оператор ще може да предяви иск единствено пред последните.

99.

Съзнавам, че ако към момента на изготвяне и сключване на договора икономическият оператор е установен в същата държава като потребителя, без да съществува никакъв признак за последващ международен елемент, по принцип този икономически оператор няма да има причини да предвижда предявяване на иск в друга държава във връзка с конкретния договор.

100.

В този случай предвидимостта се поставя на едно по-високо равнище на абстракция. Тъй като извършва определен вид дейност в друга държава, търговец, полагащ обичайна грижа, не може да не отчете обстоятелството, че срещу него може да бъде предявен иск в тази държава във връзка с всеки договор, който с оглед на неговия предмет се вписва във въпросната дейност ( 59 ), в случай че потребителят премести там своето местоживеене.

101.

При наличието на тази вероятност, за която той знае, тъй като тя произтича от собствената му дейност, полагащият обичайна грижа икономически оператор ще може да се възползва от инструмента, който му предоставя член 17, параграф 3, с други думи — да подпише споразумение за предоставяне на компетентност, посочващо съдилищата на държавата по общото местоживеене на двете страни към момента на сключване на договора (при условие че законодателството на посочената държава не забранява това).

102.

Това разрешение, което не е най-доброто, намира известна подкрепа в практиката на Съда:

103.

По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) по следния начин:

„Член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, подписана в Лугано на 30 октомври 2007 г., чието сключване е одобрено от името на Европейската общност с Решение 2009/430/ЕО на Съвета от 27 ноември 2008 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага, когато към момента на сключване на договора страните по него имат местоживеене (по смисъла на членове 59 и 60 от същата Конвенция) в една и съща държава, обвързана по Конвенцията, и международният елемент на правоотношението възниква едва впоследствие, тъй като потребителят е преместил местоживеенето си в друга държава, също обвързана по Конвенцията.

При условията на евентуалност, член 15, параграф 1, буква в) от Конвенцията би се прилагал, когато към момента на сключването на договора страните имат местоживеене в една и съща държава, обвързана по Конвенцията, и впоследствие потребителят се премести в друга държава, също обвързана по Конвенцията, при условие че икономическият оператор извършва в държавата по новото местоживеене на потребителя търговски или професионални дейности като тези, във връзка с които е сключен договорът“.