1.

С настоящото преюдициално запитване Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд, Хърватия) отправя до Съда два въпроса във връзка с тълкуването на Регламент (ЕО) № 44/2001 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( 2 ), наричан по-нататък „Регламент „Брюксел I“).

2.

Тези въпроси са поставени в рамките на спор между HRVATSKE ŠUME d.o.o., Загреб, дружество по хърватското право, и BP EUROPA SE, дружество, установено в Хамбург (Германия), по повод парична сума, която е запорирана по банковата сметка на първото дружество и преминала в имуществото на второто в рамките на изпълнително производство. Тъй като впоследствие това производство е обявено за недопустимо, ищецът по главното производство иска връщането на въпросната сума, като се позовава на неоснователно обогатяване.

3.

На началния етап, на който се намира спорът в главното производство, запитващата юрисдикция трябва да определи дали хърватските съдилища са компетентни да разгледат този иск за връщане, или с него трябва да бъдат сезирани германските съдилища в качеството им на съдилища на държавата членка по местоживеене на BP EUROPA. Отговорът зависи по-специално от това дали такъв иск се отнася до „гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“.

4.

От Съда не за първи път се иска произнасяне по квалификацията на искове за неоснователно обогатяване от гледна точка на Регламент „Брюксел I“. Въпреки това той все още не е дал еднозначен отговор дали правилото за компетентност по „дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“, предвидено в член 5, точка 3 от този регламент, се прилага към такъв вид искове. Тъй като систематично тази разпоредба има връзка с разпоредбата за „дела, свързани с договор“, настоящото дело е повод Съдът да даде общ отговор относно тези две правила.

5.

В настоящото заключение ще обясня, че исковете за връщане при неоснователно обогатяване, от една страна, не са „свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“, освен когато имат тясна връзка с договорно отношение, което съществува или се предполага, че съществува между страните по спора, и от друга страна, не са „относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ по смисъла на член 5, точка 3 от този регламент.

6.

Съображения 11 и 12 от Регламент „Брюксел I“ гласят:

7.

Член 2, параграф 1 от този регламент гласи:

„При условията на настоящия регламент, искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

8.

Член 5, точки 1 и 3 от посочения регламент предвижда:

„Срещу лице, което има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка:

[…]

9.

Регламент „Брюксел I“ е заменен от Регламент (ЕС) № 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( 3 ) (наричан по-нататък „Регламент „Брюксел Iа“). Независимо от това съгласно член 66 от последния регламент той се прилага само по отношение на съдебни производства, образувани на или след 10 януари 2015 г. Тъй като искът, разглеждан по главното производство, е предявен на 1 октомври 2014 г., към него ratione temporis се прилага Регламент „Брюксел I“.

10.

В хърватското право правилата относно неоснователното обогатяване се съдържат в членове 1111—1120 от zakon o obveznim odnosima (Закон за облигационните отношения, Narodne novine бр. 35/05, 41/08, 125/11, 78/15 и 29/18).

11.

Член 1111 от този закон гласи:

„(1) Когато част от имуществото на лице по какъвто и да било начин премине в имуществото на друго лице, без това преминаване да се основава на правна сделка, акт на съд или на друг компетентен орган или закон, приобретателят е длъжен да я върне, а ако това е невъзможно, дължи обезщетение за стойността на извлечената полза“.

(2) За преминаване на имущество се счита и извличането на полза от изпълнението на даден акт.

(3) Задължението за връщане или обезщетяване за стойността е налице дори когато ползата е получена на липсващо или отпаднало впоследствие основание“.

12.

От акта за преюдициално запитване е видно, че на определена дата Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб, Хърватия), по искане на THE BURMAH OIL (Deutschland), GmbH, разпорежда принудително изпълнение на задължение на FUTURA d.o.o., Загреб (Хърватия) чрез запор в полза на първото дружество на парично вземане на второто дружество от трето дружество, а именно HRVATSKE ŠUME ( 4 ).

13.

Последното дружество отправя до Vrhovni sud Republike Hrvatske (Върховен съд, Хърватия) искане по извънреден способ за установяване на недопустимостта на разпоредените срещу него изпълнителни действия. Тъй като това искане няма суспензивно действие, принудителното изпълнение е извършено на 11 март 2003 г., като на тази дата сумата 3792600,87 хърватски куни (HRK) (около 503331 EUR) е удържана от неговата банкова сметка и преведена на DEUTSCHE BP AG — което междувременно става правоприемник на THE BURMAH OIL (Deutschland) — за събиране на въпросното вземане.

14.

В рамките на производството по искането на HRVATSKE ŠUME Vrhovni sud (Върховен съд) постановява с решение от 21 май 2009 г., че предприетите срещу това дружество изпълнителни действия са недопустими.

15.

На 1 октомври 2014 г. HRVATSKE ŠUME предявява пред Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб) иск за връщане на недължимо платеното поради неоснователно обогатяване ( 5 ) срещу BP EUROPA (което междувременно е станало правоприемник на DEUTSCHE BP). В него ищецът в главното производство твърди по същество, че решението на Vrhovni sud (Върховен съд) от 21 май 2009 г. е довело до отпадане на правното основание за преминаване на запорираното вземане в имуществото на DEUTSCHE BP и така това дружество се е обогатило неоснователно. При това положение BP EUROPA било длъжно да върне на HRVATSKE ŠUME въпросната сума, ведно със законната лихва.

16.

В своя защита BP EUROPA прави възражение за липса на компетентност на хърватските съдилища. С определение от 20 март 2019 г. Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб) отхвърля подадения от HRVATSKE ŠUME иск на това основание. По същество тази юрисдикция приема, че тъй като в Регламент „Брюксел Iа“ липсва правило за специална компетентност по делата за неоснователно обогатяване, приложимо е единствено общото правило за компетентност на съдилищата на държавата членка по местоживеене на ответника, предвидено в член 4, параграф 1 от този регламент. Ето защо ищецът в главното производство е трябвало да подаде иска си пред германските съдилища.

17.

HRVATSKE ŠUME обжалва това определение пред Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд на Република Хърватия). Тази юрисдикция отбелязва, че Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб) погрешно се позовава на Регламент „Брюксел Iа“, тъй като към предявения от ищеца по главното производство иск ratione temporis се прилага Регламент „Брюксел I“ ( 6 ). По-нататък, въззивната юрисдикция се пита дали хърватските съдилища могат да изведат компетентността си да разгледат този иск от член 5, точка 3 или от член 22, точка 5 от Регламент „Брюксел I“. В този контекст тази юрисдикция се пита, от една страна, дали иск за връщане на недължимо платеното при неоснователно обогатяване попада в обхвата на делата „относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ по смисъла на първата разпоредба. От друга страна, тя се пита дали въпросният иск е „във връзка с изпълнението на съдебни решения“ по смисъла на втората разпоредба, като се има предвид фактът, че твърдяното обогатяване е настъпило във връзка с изпълнително производство.

18.

При тези условия Visoki trgovački sud (Апелативен търговски съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

19.

Преюдициалното запитване от 6 май 2020 г. е постъпило в Съда на 8 юни същата година. Хърватското и чешкото правителство, както и Европейската комисия представят писмени становища пред Съда. По настоящото дело не е проведено съдебно заседание.

20.

Двата поставени от запитващата юрисдикция въпроса се отнасят до компетентността на съдилищата на държавите — членки на Съюза по Регламент „Брюксел I“ ( 7 ) да разгледат иск за неоснователно обогатяване. В съответствие с искането на Съда, настоящото заключение ще бъде фокусирано върху първия от тях.

21.

Най-напред следва да се припомни, че член 2, параграф 1 от този регламент предвижда общо правило за компетентност на съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника. В случая няма спор, че местоживеенето на BP EUROPA за целите на прилагане на този регламент е в Германия ( 8 ). Следователно тази разпоредба възлага компетентност на германските съдилища.

22.

Регламент „Брюксел I“ предвижда обаче и правила, които в определени хипотези позволяват на ищеца да предяви срещу ответника иск в съд на друга държава членка ( 9 ). В член 5 от този регламент по-конкретно се съдържат правила за специална компетентност, отнасящи се до спорове във връзка с отделни видове „дела“, които дават на ищеца възможност да предяви своя иск пред една или повече допълнителни юрисдикции.

23.

Такива правила съществуват в частност по „дела, свързани с договор“ и по „дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“. За исковете от първата категория член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“ позволява на ищеца да сезира съдилищата „по мястото на изпълнение на въпросното задължение“. За исковете от втората категория член 5, точка 3 от този регламент предвижда, че те могат да бъдат предявявани в съдилищата на „мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие“.

24.

Възможността на ищеца да се възползва от този избор на компетентен съд, зависи от квалификацията на предявения от него иск. Запитващата юрисдикция поставя именно въпрос за квалификация. По същество тя пита дали иск за връщане при неоснователно обогатяване като предявения от HRVATSKE ŠUME, при липсата на специално правило в Регламент „Брюксел I“ се привързва към делата „относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“, посочени в член 5, точка 3 от този регламент. В крайна сметка следва да се определи дали сезираният от това дружество хърватски съд може да извлече своята компетентност от тази разпоредба.

25.

Както посочих във въведението на настоящото заключение, квалификацията на исковете при неоснователно обогатяване от гледна точка на Регламент „Брюксел I“ в стриктен смисъл не е въпрос, непознат в практиката на Съда ( 10 ). Всъщност той вече е бил сезиран с множество дела, които засягат тези въпроси във връзка с различни разпоредби от този регламент ( 11 ). Въпреки това досега той не е давал еднозначен отговор на поставения в настоящото дело въпрос ( 12 ).

26.

Запитващата юрисдикция е склонна да счита, подобно на чешкото правителство и Комисията, че иск за неоснователно обогатяване попада в обхвата на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“. Както хърватското правителство, и аз не съм на това мнение. При това положение уточнявам, че макар първият преюдициален въпрос да се отнася само до посочения член 5, точка 3, от систематична гледна точка тази разпоредба е свързана с член 5, точка 1 от този регламент, както ще бъде изложено подробно по-нататък. Всъщност няма как да се произнесем по първия, без предварително да изключим втория. Ето защо ще ги разгледам един по един (раздел Б). Преди това накратко ще се спра на правния институт на неоснователното обогатяване, както е уреден в националните правни системи на държавите членки (раздел А).

27.

Доколкото ми е известно, всички национални правни системи на държавите членки познават под една или друга форма правния институт на неоснователното обогатяване (наричано още „несправедливо“, „необосновано“ или „неправомерно“ обогатяване) ( 13 ). По силата на този институт лице, което неоправдано се обогати в ущърб на друго лице, е длъжно да върне полученото на последното ( 14 ). Поначало се счита, че посоченият институт е израз на принципа на справедливост, според който никой не може да се обогатява за сметка на другиго ( 15 ).

28.

Очертанията на този институт са различни във всяка държава членка. В частност някои национални правни системи, като унгарското и полското право, съдържат обобщаващо понятие за неоснователно обогатяване, на което съответства един-единствен иск, исторически известен като „de in rem verso“. Други национални правни системи, сред които датското, испанското, френското и австрийското право, развиват този институт в различни варианти и съответните им искове, сред които по-специално връщането на недължимо платеното (condictio indebiti) се разграничава от останалите форми на неоснователно обогатяване. По-нататък, правната категория, към която е прикрепен този институт и евентуалните му варианти, е различна. Например във френското право неоснователното обогатяване (и връщането на недължимо платеното) са сред „квазиконтрактите“, понятие, което впрочем е непознато в други правни системи като германското право, докато в Common law посоченият институт е част от по-нов правен отрасъл, наричан law of restitution ( 16 ).

29.

Въпреки това тези нюанси не са определящи за целите на прилагане на правилата на международното частно право на Съюза. В частност ми се струва, че не е необходимо да се разграничава връщането на недължимо платеното от неоснователното обогатяване — второто понятие в широк смисъл обхваща първото. Освен това точната класификация на последния институт в националното право на всяка държава членка не е толкова важна, колкото фактът, че той попада по принцип в категория sui generis, която не е прикрепена нито към договорното право, нито към правилата, приложими за гражданската отговорност.

30.

Всъщност в националните правни системи на държавите членки неоснователното обогатяване е самостоятелен източник на задължение. По-точно, получаването на такова обогатяване поражда задължение за връщане. Обогатилият се е длъжен да върне на обеднилия се полученото имущество (или съответно паричната равностойност на това имущество), от което първият се е възползвал несправедливо в ущърб на втория. По този начин законът се стреми да поправи едно несправедливо положение, като налага възстановяване на statu quo ante. Ищецът се позовава на това задължение в рамките на иск за неоснователно обогатяване ( 17 ). Ето защо по-нататък в настоящото заключение за удобство ще говоря за иск/искове или искане/искания за връщане при неоснователно обогатяване.

31.

В тези различни национални правни системи предявяването на такъв иск предполага по общо правило да са изпълнени едновременно четири условия, а именно: 1) обогатяване на ответника, 2) обедняване на ищеца, 3) наличие на корелативна връзка между обогатяването и обедняването, както и 4) липса на „основание“ (с други думи, на правно основание), което да ги оправдае ( 18 ).

32.

HRVATSKE ŠUME твърди, че тези условия, както са предвидени в хърватското право, в случая са изпълнени. Както пояснява запитващата юрисдикция, запорът на милиони HRK по банковата сметка на ищеца в главното производство и преминаването на тази сума в имуществото на THE BURMAH OIL (Deutschland) е довело до обогатяване на второто дружество и корелативно свързаното с него обедняване на първото. Макар това преминаване на богатство първоначално да е имало „основание“ в изпълнителното производство, водено от THE BURMAH OIL (Deutschland) срещу FUTURA, и по-конкретно в изпълнителните действия, разпоредени от Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб) срещу HRVATSKE ŠUME, Vrhovni sud Republike Hrvatske (Върховен съд) е приел тези действия за недопустими и така това „основание“ е отпаднало с обратна сила ( 19 ).

33.

След проследяването на основните принципи на неоснователното обогатяване е необходимо да се разгледа квалификацията на исковете на това основание от гледна точка на член 5, точка 1 и на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“. В това отношение се налага да се припомнят някои методически положения.

34.

При липсата на дефиниции в Регламент „Брюксел I“ Съдът многократно е постановявал, че „дела, свързани с договор“, за които се отнася първата разпоредба, и „дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“, посочени във втората, са самостоятелни понятия от правото на Съюза, които трябва да се тълкуват въз основа най-вече ( 20 ) на систематиката и целите на този регламент, за да се осигури еднаквото прилагане на предвидените в него правила за компетентност във всички държави членки. Следователно свързването на даден иск с едната или другата категория не зависи нито от предвидените във вътрешното право на сезираната юрисдикция (наричано „lex fori“) разрешения, нито от квалификацията, възприета в приложимото право (наричано „lex causae“) ( 21 ).

35.

Що се отнася, от една страна, до систематиката на Регламент „Брюксел I“, Съдът многократно приема, че тя се основава на общото правило за компетентност на съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника, предвидено в член 2, параграф 1 от този регламент, докато правилата за специална компетентност, които се съдържат по-специално в член 5 от него, представляват изключения от това общо правило и като такива подлежат на стриктно тълкуване ( 22 ).

36.

От друга страна, що се отнася до целите на Регламент „Брюксел I“, от съображение 12 от него следва, че правилата за специална компетентност, предвидени в член 5, точка 1 и в член 5, точка 3 от този регламент, преследват по-специално ( 23 ) цели за близост и за добро правораздаване. В това отношение Съдът многократно приема, че предоставената на ищеца от тези разпоредби възможност за избор е въведена, като се отчита наличието на особено близък фактор на привръзка, свързващ иска и съда, който може да бъде сезиран да го разгледа, „в областите“, които тези разпоредби уреждат, с оглед надлежната организация на производството ( 24 ).

37.

В светлината на тези общи съображения, в своята практика Съдът постепенно дава определение за „дела, свързани с договор“ и „дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“.

38.

От една страна, от постоянната практика на Съда, която води началото си от решение Handte ( 25 ), се установява, че прилагането на член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“„предполага определянето на правно задължение, което е поето доброволно от едно лице спрямо друго и на което се основава искът на ищеца“ ( 26 ). С други думи, всеки иск, който се основава на такова задължение, попада в обхвата на „дела, свързани с договор“ по смисъла на тази разпоредба ( 27 ).

39.

От друга страна, в съответствие със също толкова постоянната съдебна практика, започнала с решение Kalfelis и доуточнена наскоро в решение Wikingerhof, „делата относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ включват „всички искове, с които се цели подвеждането на ответника под отговорност и които не се отнасят към делата, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от този регламент, „и по-специално не са основани на правно задължение, съгласието за което е дадено свободно от едно лице спрямо друго“ ( 28 ).

40.

От съвместния прочит на тези дефиниции се установява, както обясних в моето заключение по дело Wikingerhof ( 29 ) и както Съдът постанови в едноименното решение ( 30 ), че свързването на иск с „делата, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“ или с „делата относно непозволено увреждане, деликт или квазиделикт“ по смисъла на член 5, точка 3 от този регламент зависи от задължението, на което се основава този иск.

41.

По същество „тестът“ за квалификация се състои в идентифициане на задължението, на което се позовава ищецът срещу ответника, след това в определяне на естеството на това задължение, което на свой ред зависи от факта или действието, съставляващо източникът на последното. Както ще се спра отново по-нататък, ако въпросното задължение произтича от договор или друга форма на доброволно поемане на задължение от едно лице спрямо друго, това задължение, а следователно и искът са „свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“. Обратно, ако разглежданото задължение произтича от „вредоносно събитие“, задължението и искът са „относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ по смисъла на член 5, точка 3 от този регламент ( 31 ). Накрая, ако източникът на това задължение е друг, прилагането на едната или на другата разпоредба е изключено.

42.

В този контекст Регламент (ЕО) № 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения („Рим I“) ( 32 ) (наричан по-нататък „Регламент „Рим I“), от една страна, и Регламент (ЕО) № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) ( 33 ) (наричан по-нататък „Регламент „Рим II“), от друга, дават полезни указания за определяне на естеството на дадено задължение и по този начин — за произнасяне по квалификацията на иска, който се основава на него. Всъщност, макар тези регламенти да нямат съвсем същото приложно поле както съответно член 5, точка 1 и член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ ( 34 ), в областта на стълкновението на закони те все пак са отражение на тези разпоредби и доколкото е възможно, тези три регламента трябва да се тълкуват съгласувано ( 35 ).

43.

След като припомних гореизложеното, в следващите раздели ще обясня защо исковете за връщане при неоснователно обогатяване по принцип не са „свързани с договор“, освен в някои случаи (раздел 1), и защо не са „относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ (раздел 2).

44.

Както обясних в точка 38 от настоящото заключение, „делата, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“ включват всички искове, основаващи се на „правно задължение, поето доброволно от едно лице спрямо друго“, т.е. на„договорно задължение“ в самостоятелния смисъл, придаден на това понятие от международното частно право на Съюза ( 36 ). Такова задължение произтича от договор или друга форма на задължение, поето доброволно от едно лице спрямо друго ( 37 ).

45.

В рамките на иск за неоснователно обогатяване задължението за връщане, на което се позовава ищецът, по правило не произтича от такова задължение, доброволно поето към него от страна на ответника. Напротив, това задължение се поражда независимо от волята на обогатилия се. Макар в случая праводателят на BP EUROPA да е започнал изпълнителното производство, довело до обогатяването му, неговата воля се е ограничила до това. Той не е имал намерение да поема задължение към HRVATSKE ŠUME. Посоченото задължение за връщане всъщност произтича пряко от закона, който от съображения за справедливост прикрепва определени правни последици към липсата на „основание“, оправдаващо това обогатяване.

46.

Следователно задължението, произтичащо от неоснователно обогатяване, по общо правило не представлява „доброволно поето задължение“ по смисъла на съдебната практика по член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“. Ето защо исковете за връщане при такова обогатяване, по принцип не се числят към „делата, свързани с договор“, посочени в тази разпоредба ( 38 ).

47.

Прочитът на Регламент „Рим II“ потвърждава това тълкуване. Всъщност от член 2, параграф 1 от този регламент е видно, че задължението за връщане, произтичащо от неоснователно обогатяване, се счита за „извъндоговорно задължение“, попадащо в обхвата на посочения регламент ( 39 ), за което в член 10 от него са предвидени специални стълкновителни норми.

48.

Предвид това гореизложеното тълкуване подлежи на известно нюансиране. Действително, както Комисията съвсем правилно отбелязва, исковете за връщане при неоснователно обогатяване могат да се вписват в различен контекст. В частност, макар че такъв иск може да бъде предявен между лица, които вън от него не са обвързани от никакво правоотношение, какъвто a priori е случаят на HRVATSKE ŠUME и на BP EUROPA ( 40 ), той може и да е тясно свързан със съществуващо или предполагаемо договорно правоотношение между страните по спора.

49.

Както Съдът постановява в решение Profit Investment SIM ( 41 ), исковете за връщане на недължимо платеното въз основа на недействителен (нищожен, отпаднал и т.н.) договор попадат в обхвата на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“. Според мен същото тълкуване се налага и по отношение на исковете за връщане след разваляне на договор поради неизпълнение или в случай на недължимо платено в рамките на договор, например когато длъжник по договор изпълни задължение в по-голям от действителния размер.

50.

Всъщност, макар такива искове за връщане понякога (но не винаги) да се основават на материалноправните норми относно неоснователното обогатяване ( 42 ), за целите на прилагането на правилата за компетентност по Регламент „Брюксел I“ трябва да се счита, че техният източник е договор. По същество ищецът се позовава на „договорно задължение“, което според него е недействително или не е изпълнено от ответника, или за което той счита, че е „изпълнил свръх дължимото“, за да обоснове своето право на връщане, в което се състои претендираното „поправяне“ (remedy). Следователно по същество такъв иск се основава основно на въпросното „договорно задължение“, тъй като задължението за връщане, на което се позовава ищецът, няма самостоятелно съществуване ( 43 ).

51.

Нещо повече, в съответствие с целите за близост и за добро правораздаване, преследвани от член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“, разглеждащият договора съд трябва да може да се произнесе по последиците от неговата недействителност, неизпълнение или „свръхизпълнение“, и по-специално по произтичащите от тях задължения за връщане ( 44 ). В частност компетентността не би трябвало да варира според това дали в отговор на неизпълнението на договорно задължение от страна на ответника ищецът претендира обезщетение за вреди, или разваляне на договора и връщане на разменените престации ( 45 ). Освен това произнасянето по такива искове за връщане в същината си предполага сезираният съд да разреши въпросите от договорен характер (като например тези за съдържанието на разглежданото договорно задължение, неговата действителност или начина, по който то е трябвало да бъде изпълнено от ответника), като прецени съответните доказателства. Ето защо е налице особено тясна връзка между иска и съда „по мястото на изпълнение на въпросното задължение“ по смисъла на тази разпоредба ( 46 ).

52.

Освен това, от една страна, член 12, параграф 1, букви в) и д) от Регламент „Рим I“ гласи, че приложимото към договора право (наречено „lex contractus“) урежда съответно последиците от неизпълнението на договорните задължения и последиците от недействителността на договора. Следователно законодателят на Съюза е изразил становище в полза на „договорния“ характер на исковете за връщане вследствие на развалянето на договор или обявяването му за недействителен, както и на задълженията, които са в основата им. От друга страна, от член 10, параграф 1 от Регламент „Рим II“ следва, че когато извъндоговорно задължение, произтичащо от неоснователно обогатяване, е свързано със съществуващо преди това договорно отношение между страните (обикновено когато длъжник по договор плати повече от реално дължимото), приложимо към това задължение е правото, което урежда това отношение, т.е. lex contractus. По този начин е осигурена, доколкото е възможно, съгласуваността между тези два регламента и Регламент „Брюксел I“.

53.

Що се отнася сега до член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“, припомням, че от цитираната в точка 39 от настоящото заключение съдебна практика, чието начало е поставено с решение Kalfelis, се извеждат две кумулативни условия: даден иск е „относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ по смисъла на тази разпоредба, доколкото, от една страна, с него „се цели подвеждането на ответника под отговорност“ и от друга страна, той „не се причислява към делата, свързани с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от този регламент.

54.

От предходния раздел е видно, че исковете за връщане при неоснователно обогатяване не се причисляват към „делата, свързани с договор“, доколкото се основават не на „доброволно поето правно задължение“, а на „извъндоговорно задължение“, освен когато са тясно свързани с предходно съществуващо или предполагаемо договорно отношение между страните по спора.

55.

Следователно остава да се разгледа дали такъв иск „цели подвеждането на ответника под отговорност“ по смисъла на „съдебната практика Kalfelis“.

56.

Както вече посочих, също като хърватското правителство, и аз не съм на това мнение ( 47 ).

57.

Припомням, на първо място, че член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ предоставя компетентност „по дела относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ на съда „на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие“. Следователно идентифицирането на такова „вредоносно събитие“ е задължително за прилагането на тази разпоредба. Става въпрос за предпоставка за всеки иск „относно гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“.

58.

От решение Bier ( 48 ) насетне Съдът разделя понятието „вредоносно събитие“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ в две отделни понятия: „вреда“ (или с други думи, „увреждането“) и „събитието, причинило тази вреда“ ( 49 ). В тази рамка Съдът се позовава на конститутивните елементи на извъндоговорната отговорност, които се извеждат от общите принципи на националните правни системи на държавите членки ( 50 ). Така той приема, че „деликтна или квазиделиктна отговорност може да се носи само при условие че бъде установена причинно-следствена връзка между вредата и събитието, причинило тази вреда“ ( 51 ).

59.

Следователно даден иск „цели подвеждането на ответника под отговорност“ по смисъла на решение Kalfelis, ако се основава на „вредоносно събитие“, за което отговорност носи ответникът и което е причинило вреда на ищеца ( 52 ). В съответствие с практиката на Съда и общите принципи, изложени в предходната точка, такова „вредоносно събитие“ е противоправен факт, т.е. действие или бездействие, които противоречат на задължение или на всеобща забрана, наложени от закона на всички, и с което е причинена вреда другиму ( 53 ).

60.

Същевременно запитващата юрисдикция се пита дали проведеното в текстовете на редица езици на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ разграничение между дела относно „деликт“ и „квазиделикт“ не изисква по-широко тълкуване на приложното поле на тази разпоредба. В този контекст тя е склонна да счита, че второто понятие би могло да включва, обратно на първото, юридически факти, които са различни от „вредоносните събития“.

61.

Според мен случаят не е такъв. Съдът с основание никога не е правил разграничение в практиката си по член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ между „квазиделикти“ и „деликти“. Освен това такова разграничение няма в текста на този регламент на всички езици ( 54 ), като наличието на термина „квазиделикт“ в някои от тях няма за цел да разшири приложното поле на тази разпоредба. Всъщност става въпрос за заемка от френското право, което има особеността да разграничава гражданската отговорност, произтичаща от волеви действия (деликти) от тази, произтичаща от вредоносни юридически факти, извършени по непредпазливост или небрежност (квазиделикти) ( 55 ). В обобщение, посоченият термин се ограничава да посочи в текста на съответните езици, че тази разпоредба обхваща „вредоносните събития“, независимо дали те са настъпили умишлено или по небрежност ( 56 ). „Деликти“ и „квазиделикти“ са две проявления на едни и същи „събития“. Освен това, както посочва самата запитваща юрисдикция, ако понятието „квазиделикт“ обхващаше други видове юридически факти, посоченият член 5, точка 3 нямаше да дава критерий за компетентност за съответните искове.

62.

От гореизложените съображения следва, че един иск „цели подвеждането на ответника под отговорност“ по смисъла на решение Kalfelis и следователно е свързан с „гражданска отговорност, деликт или квазиделикт“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“, когато се основава на извъндоговорно задължение, което, както обясних в точка 41 от настоящото заключение, произтича от „вредоносно събитие“ („деликт“ или „квазиделикт“), както е дефинирано в точка 59 от това заключение ( 57 ). За сметка на това иск, който се основава на извъндоговорно задължение, произтичащо от друг юридически факт, различен от „вредоносно събитие“, не се обхваща от тази разпоредба. В обобщение, посочената разпоредба не обхваща съвкупността от извъндоговорни задължения, а една подкатегория от тях, която ще квалифицирам като „деликтни и квазиделиктни задължения“.

63.

Така, макар категорията на „делата относно гражданска отговорност, деликт и квазиделикт“, тълкувана в решение Kalfelis, да обхваща много различни видове отговорност ( 58 ), все пак, обратно на твърдяното от Комисията, не става въпрос за „остатъчна категория“, която поглъща всички искове, основаващи се на гражданскоправно или търговскоправно задължение, което не е „свързано с договор“ по смисъла на член 5, точка 1 от Регламент „Брюксел I“ ( 59 ). В това решение Съдът посочва само, че тази разпоредба и член 5, точка 3 от този регламент се изключват взаимно и към един и същ иск за гражданска отговорност не могат да се прилагат едновременно двете разпоредби ( 60 ). Следователно съществуват искове, които не могат да се привържат нито към едната, нито към другата, тъй като се основават на задължения, които не са нито „договорни“, нито „деликтни или квазиделиктни“.

64.

На второ място, макар един иск за връщане при неоснователно обогатяване да почива по принцип на извъндоговорно задължение ( 61 ), това задължение не произтича от „вредоносно събитие“, за което отговорност носи ответникът, по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ ( 62 ). Действително, както запитващата юрисдикция по същество изтъква, неоснователното обогатяване не може да се счита за такова „събитие“. Следователно, обратно на твърдяното от чешкото правителство и Комисията, не става въпрос за „квазиделикт“ по смисъла на тази разпоредба.

65.

Всъщност задължението за връщане, което е в основата на такъв иск, произтича от полученото от ответника обогатяване и от липсата (или по-скоро, в случая, отпадането с обратна сила) на „основанието“, което го оправдава ( 63 ). Ето защо, както основателно изтъква хърватското правителство, подобен иск не предполага каквото и да е вредоносно действие или бездействие, което може да се вмени на ответника. Въпросното задължение се поражда спонтанно, независимо от неговото поведение ( 64 ).

66.

Чешкото правителство отвръща, че правопораждащият факт на обогатяването, а именно в случая проведеното изпълнително производство, което впоследствие е обявено за недопустимо, би трябвало да се приравни на „вредоносно събитие“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“.

67.

Според мен обаче няма място за такова приравняване. Най-напред, в стриктен смисъл задължението, което е в основата на иск за връщане при неоснователно обогатяване, не произтича от правопораждащия факт на това обогатяване, а от самото обогатяване. След това, невинаги ответникът носи отговорност за този правопораждащ факт. Много често е обратното — отговорността за него е на ищеца например когато поради грешка преведе недължима парична сума. Накрая, макар в случая провеждането на изпълнителното производство да е по инициатива на ответника в главното производство, това не може да се счита за „вредоносно събитие“, тъй като това действие изобщо не е противоправно и не е причинило „вреда“ в правния смисъл на понятието на жалбоподателя по главното производство.

68.

Комисията от своя страна отговаря, че „вредоносно събитие“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ е фактът, че ответникът в главното производство е пропуснал да върне на ищеца в главното производство спорната сума, с която се е обогатил, в нарушение на член 1111 от Закона за облигационните отношения ( 65 ).

69.

За мен този довод не може да бъде възприет. Всъщност твърдяното задължение за връщане хипотетично е съществувало преди евентуален отказ на ответника в главното производство да го изпълни. Следователно да се счита, че посоченото задължение произтича от поведението на последния, би било кръгова логика. Източникът на въпросното задължение е предхождащ: припомням, че то е възникнало в момента на получаване на неоснователното обогатяване (или в случая, в момента на обявяване на изпълнителното производство за недопустимо ex tunc).

70.

Освен това, ако самият факт, че ответникът не е изпълнил вече съществуващо задължение, трябва да се възприеме като „вредоносно събитие“, то член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ би имал изключително широко приложно поле, тъй като един съдебен граждански или търговски иск поначало се мотивира с неизпълнението на твърдяно задължение от страна на ответника ( 66 ).

71.

Обратно на поддържаното от Комисията, положението не е сравнимо с разглежданото в делото, по което е постановено решение Austro-Mechana ( 67 ), на което запитващата юрисдикция също се позовава. Всъщност според мен обстоятелствата по това дело са много специфични.

72.

Трябва да се припомни, че в това решение Съдът постановява, че иск за плащане на „справедливо възнаграждение“, предвиден в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29/ЕО относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество ( 68 ), какъвто е предявен от Austro-Mechana, организация за колективно управление на авторски права, срещу дружествата Amazon, попада в обхвата на понятието „дела относно деликт или квазиделикт“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ ( 69 ). Основание на този иск е задължението на Amazon да плати това „възнаграждение“ по силата на австрийското право поради пускането на информационни носители на австрийска територия ( 70 ). В този случай не става въпрос за противоправен факт. Това поведение обаче допринася за претърпените от притежателите на права вреди вследствие от копиране на техните защитени обекти за лични цели. Според постоянната практика на Съда това „възнаграждение“ има за цел да поправи тези вреди. В качеството си на организация за колективно управление Austro-Mechana получава това „възнаграждение“ за сметка на притежателите на права, които представлява. Ето защо вредата, която претендира тази организация, всъщност е вредата на тези притежатели. В обобщение, като се има предвид всичко това, източникът на задължението, което е в основата на иска, наистина е „вредоносно събитие“ ( 71 ). Освен това австрийските юрисдикции са били най-подходящите да оценят вредата, причинена на тези притежатели от копията за лично ползване, направени от австрийските потребители (които зависят от броя информационни носители, продадени в Австрия от дружествата Amazon), и следователно да се произнесат по размера на „справедливото възнаграждение“, което тези дружества трябва да заплатят ( 72 ).

73.

На трето място, тълкуването, според което иск за връщане при неоснователно обогатяване не попада в обхвата на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“, според мен се потвърждава от друга част от решение Kalfelis. Припомням, че в случая, довел до това решение, частноправен субект подава иск срещу своята банка след неуспешни борсови операции и в рамките на този иск предявява кумулативни претенции на три основания, а именно договорна отговорност, отговорност за непозволено увреждане и накрая, неоснователно обогатяване. В този контекст запитващата юрисдикция е поставила на Съда по-специално въпроса дали съдът, който е компетентен по силата на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ да разгледа иска, основан на непозволено увреждане, е акцесорно компетентен да разгледа и исканията, основани на договорна отговорност и неоснователно обогатяване.

74.

На този въпрос Съдът отговаря, че „съд, който е компетентен на основание [член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“] да разгледа елемент от един иск, основан на деликт, не е компетентен да разгледа останалите елементи от същия иск, които не са основани на деликт“ ( 73 ). Разгледан в припомнения в предходната точка контекст, изразът „които не са основани на деликт“ препраща имплицитно, но еднозначно към договорната отговорност и към неоснователното обогатяване.

75.

На четвърто място, за разлика от чешкото правителство и от Комисията считам, че прочитът на Регламент „Рим II“ не само не накърнява, а обратно, подкрепя предлаганото в настоящото заключение тълкуване.

76.

Действително, макар този регламент да включва задълженията, произтичащи от неоснователно обогатяване, сред „извъндоговорните задължения“, обхванати от неговото приложно поле, както посочих в точка 47 от настоящото заключение, в рамките на този регламент те попадат в специална категория ( 74 ).

77.

По-точно, Регламент „Рим II“ съдържа, от една страна, в глава II правила относно извъндоговорните задължения, произтичащи от „непозволено увреждане“. Това понятие според мен има същия смисъл като идентичното понятие, съдържащо се в член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ ( 75 ). Следователно в него се включват „деликтните или квазиделиктните задължения“, посочени в точка 62 от настоящото заключение ( 76 ). В обобщение, тази глава II обхваща по принцип същите задължения като посочения член 5, точка 3 ( 77 ).

78.

От друга страна, Регламент „Рим II“ събира заедно в глава III правилата относно извъндоговорните задължения, произтичащи от „действие, различно от непозволено увреждане“ ( 78 ). Исковете, основани на въпросните задължения, хипотетично не би трябвало да попадат в обхвата на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ ( 79 ). В тази глава III обаче е включено неоснователното обогатяване. Така тази класификация потвърждава, че задължението за връщане, на което почива един иск за такова обогатяване, не произтича от „вредоносно събитие“ по смисъла на посочения член 5, точка 3 ( 80 ).

79.

Предвид гореизложеното считам, че исковете за връщане при неоснователно обогатяване не попадат в обхвата на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ ( 81 ).

80.

Обратно на това, което внушава чешкото правителство, това тълкуване не води до отказ от правосъдие. В положенията, при които член 5, точка 1 от този регламент не се прилага ( 82 ), от това просто следва, че страната не разполага с възможност за избор на компетентен съд при предявяване на иск за неоснователно обогатяване и трябва да го предяви пред съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника, в съответствие с общото правило на член 2, параграф 1 от посочения регламент ( 83 ).

81.

Освен това този резултат е, първо, напълно съобразен със системата на Регламент „Брюксел I“. Припомням, че той почива точно на принципа на компетентния съд по местоживеенето на ответника ( 84 ). В това отношение Съдът многократно постановява, че това общо правило, което е израз на постулата actor sequitur forum rei ( 85 ), се обяснява с факта, че по принцип последният може да се защитава по-лесно пред съдилищата по своето местоживеене ( 86 ). Този избор, да се облагодетелства ответникът, на свой ред е обоснован с факта, че последният по общо правило е по-слабата страна в процеса, тъй като не е поел инициативата, а понася иска на ищеца ( 87 ).

82.

Следователно не би могло да се твърди, както прави Комисията, че в областта на гражданските и търговските задължения не трябва да има „правна празнота“ между член 5, точка 1 и член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ и че поради това винаги трябва да има алтернатива на компетентността на съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника. Ако допълнителните компетентни съдилища, предвидени в тези разпоредби, винаги бяха на разположение, общото правило би отстъпило на втори план, а ищецът би бил значително облагодетелстван в противоречие с волята на законодателя на Съюза ( 88 ).

83.

Обратно, както вече обясних, Съдът многократно e постановявал, че член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“, който е изключение от това общо правило, подлежи на стриктно тълкуване, така че не допуска „тълкуване, излизащо извън хипотезите, изрично предвидени“ в тази разпоредба ( 89 ). Същевременно толкова широк прочит на термина „вредоносно събитие“, колкото предлага чешкото правителство или Комисията, би означавало точно да се прилага тази разпоредба в хипотеза, която не е изрично предвидена в нея, а именно неоснователното обогатяване ( 90 ).

84.

Второ, не съм убеден, че целите за близост и за добро правораздаване, от които се ръководи член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“ ( 91 ), изискват друго тълкуване.

85.

Всъщност тези цели не само не позволяват във всички случаи да се избегне ограничението в посочения член 5, точка 3, но се съмнявам и че в случая има „особено тясна“ връзка между разглеждания по главното производство иск и сезирания от ищеца в главното производство хърватски съд и следователно че този съд непременно е по-подходящ от германските съдилища да се произнесе по твърденията на това дружество, т.е. да определи дали са изпълнени условията за такова обогатяване ( 92 ), по-специално от гледна точка на събиране и оценка на относимите доказателства.

86.

Запитващата юрисдикция, с която чешкото правителство и Комисията се съгласяват, счита че случаят е такъв, защото правопораждащият факт на обогатяването, а именно изпълнителното производство, предприето от праводателя на BP EUROPA, е проведено в Хърватия. По този начин всички релевантни факти били свързани с тази държава, докато в Германия било само местоживеенето на ответника по главното производство.

87.

За да бъде разгледан иск за връщане при неоснователно обогатяване обаче трябва преди всичко да се определи именно дали е имало такова обогатяване. Ето защо трябва да се избират не юрисдикциите по мястото, където е настъпил правопораждащият факт на обогатяването, а тези по мястото, където е настъпило твърдяното обогатяване на ответника, които, изглежда, са най-подходящи да разгледат такъв иск.

88.

По аналогия, член 10, параграф 3 от Регламент „Рим II“ предвижда, че когато е настъпило неоснователно обогатяване без предварително съществуващо отношение между страните и когато тяхното обичайно местопребиваване не е в една и съща държава, към произтичащото от него извъндоговорно задължение се прилага правото на държавата, в която „е настъпило неоснователното обогатяване“. С това се има предвид не държавата, в която е настъпил правопораждащият факт на обогатяването, а държавата, в която ответникът е получил разглежданата икономическа полза. В случай на превод на суми по банкова сметка, какъвто е настоящият, държавата, в която е настъпило обогатяването, е държавата, където се намира банковата институция, в която се води тази сметка ( 93 ).

89.

Възможно е в случая това място да е в Германия ( 94 ). Следователно съдилищата на държавата членка по местоживеенето на ответника, доколкото те съответстват на мястото, където е получено обогатяването, са най-подходящи да преценят дали има такова обогатяване ( 95 ). Според мен от това следва, че поначало няма „особено тясна връзка“ между исковете при неоснователно обогатяване и друг съд, различен от съда по местоживеенето на ответника ( 96 ).

90.

Освен това практическото неудобство за HRVATSKE ŠUME, че трябва да призове BP EUROPA пред съдилищата в държавата членка по местоживеенето на последното (неудобство, което, припомням, произтича от волята на законодателя на Съюза ( 97 ), се компенсира от едно процесуално предимство: ако предположим, че искът е основателен и доколкото имуществото на ответника по главното производство се намира в Германия, ищецът по главното производство вече ще разполага с национален изпълнителен титул за събиране на спорната сума (бъдещото решение на германските съдилища) и няма да му се налага да прибягва до производство за екзекватура, за да може евентуалното хърватско решение да стане изпълняемо в тази държава членка ( 98 ).

91.

С оглед на всички гореизложени съображения предлагам на Съда да отговори на първия въпрос, поставен от Visoki trgovački sud Republike Hrvatske (Апелативен търговски съд на Република Хърватия), както следва:

„Член 5, точка 1 и член 5, точка 3 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкуват в смисъл, че иск за връщане, основан на неоснователно обогатяване: