1.

Настоящото дело е нов повод за Съда да разгледа особеностите на правната закрила на компютърните програми. Всъщност, макар както в правото на Съюза ( 2 ), така и в международното право ( 3 ) да е прието, че компютърните програми се закрилят с авторско право като литературни произведения, те все пак се различават от тях в редица отношения. Специфичният им характер като обекти на закрила намира израз в механизмите на тази закрила, които се различават от общите правила на авторското право до такава степен, че някои автори на практика говорят за режим на закрила de facto sui generis ( 4 ).

2.

Най-напред, компютърните програми не просто имат утилитарна насоченост, но характерът на тази утилитарност е и много специален: да приведе компютрите в действие. Всъщност такава програма е съставена от набор от указания, които компютърът изпълнява и които му позволяват да извършва определени задачи ( 5 ). От това следва, че за разлика от всяка друга категория защитени с авторско право обекти компютърните програми не са предназначени да бъдат използвани по пътя на човешкото възприятие. Впрочем първите компютърни програми са считани за допълнения към самата машина и едва с течение на времето софтуерът придобива автономия по отношение на хардуера ( 6 ).

3.

Разбира се, в някои ситуации, които може да са от значение от гледна точка на авторското право, запознаването на човека с дадена компютърна програма може да е полезно например за създаването на конкурентна или допълваща програма. По принцип обаче не ползвателят, а компютърът „се запознава“ с програмата и я изпълнява. Следователно ползата за ползвателя не е в компютърната програма като такава, а във функциите, които тази програма позволява на компютъра да изпълни. Това доближава компютърните програми повече до закриляните с патент изобретения, отколкото до „класическите“ произведения, защитени с авторско право.

4.

От тази първа характеристика на компютърните програми произтича втората, а именно начинът на обективирането им. Всъщност, ако компютърната програма не е предназначена за възприемане от човека, а от машината, тя трябва да се обективира по разбираем за машината начин. Този начин на обективиранe е бинарният код, „писменост“, на която са достатъчни два знака, обичайно означавани като 0 и 1, но това обективиранe е още една условност за ползване от човека. Процесорът на компютъра „разчита“ тези знаци като различни стойности на електрическото напрежение.

5.

Ако програмите за т.нар. компютри „от първо поколение“ често са кодирани направо в бинарна форма, съвременните програми са твърде сложни, за да могат да бъдат създадени или дори разчетени в тази форма. Поради това съществуват езици за програмиране, наречени „езици от високо ниво“, които включват различните указания за компютрите, кодирани в обективирани изразни форми, близки до естествения език и следователно годни за възприемане от човека и разбираеми за владеещите тези езици. Компютърна програма, създадена на такъв език за програмиране, съставлява неговият „изходен код“. Впоследствие този изходен код се „компилира“ с помощта на специален софтуер, наречен „компилатор“, в „обектен код“ или „машинен код“, тоест формата, която може да се разбере и изпълни от компютър ( 7 ).

6.

Въпреки това на практика компютърните програми обикновено се предават на ползвателите само под формата на обектен код. Това позволява тези програми да се използват, като се изпълняват на компютъра, но не и да се разбере съдържанието им, което е необичайно за защитено с авторско право произведение. В основата на настоящото дело е именно въпросът дали и евентуално в каква степен ползвателят на компютърна програма има правото да преведе обектния код на посочената програма в изходен такъв (такова действие се нарича „декомпилация“), за да се запознае със съдържанието му.

7.

С този въпрос се стига до третата характерна особеност на компютърните програми като защитени с авторско право обекти: връзката между тази закрила и класическия принцип на авторското право, съгласно който то не закриля идеите, а само тяхната обективирана форма. Този принцип отразява причината за съществуването на авторското право, а именно да допринася не само за създаването, като защитава творческите усилия на авторите, но и за разпространението и достъпа до идеи, като предотвратява монопола върху тях, така че те да се превърнат в източник за други творения. Фактът, че обективираната форма на компютърните програми във вида, в който те обичайно се разпространяват, не може да се възприеме от човека, обаче позволява да се скрият идеите в основата на тези програми, като по този начин на авторите им се предоставя закрила, надхвърляща обоснованото от целите на авторското право ( 8 ). Така компютърните програми са единствената категория защитени произведения, при която е невъзможно да се получи достъп до идеите, които са в основата им, само посредством сетивен анализ, невключващ действия от монопола на автора ( 9 ).

8.

Тези встъпителни разсъждения ми се струват необходими, за да може настоящото дело да бъде поставено в специфичния контекст на защитата на компютърните програми с авторското право. Всъщност ключовият проблем по това дело, а именно правото на декомпилация на програма, не се поставя за никоя друга категория защитени обекти по простата причина, че процесът на декомпилация или друг подобен процес не е необходим за получаването на достъп до съдържанието на произведения, принадлежащи към категории, различни от тази на компютърните програми.

9.

Член 1 от Директива 91/250/ЕИО на Съвета от 14 май 1991 година относно правната защита на компютърните програми ( 10 ) гласи:

„1.   В съответствие с разпоредбите на настоящата директива, държавите членки закрилят с авторско право компютърните програми като литературни произведения по смисъла на Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения. За целите на настоящата директива, изразът „компютърни програми“ включва техния подготвителен проектен материал.

2.   Закрилата в съответствие с настоящата директива се прилага по отношение на обективираната в каквато и да е форма компютърна програма. Идеи и принципи, които са заложени в който и да е елемент на компютърна програма, включително тези, които са заложени в нейните интерфейси, не се закрилят от авторско право по настоящата директива.

3.   Компютърна програма се закриля, ако е оригинална в смисъл, че е собственото интелектуално творчество на автора. Никакви други критерии не са приложими за определяне пригодността [ѝ] за закрила“.

10.

Съгласно член 4, букви а) и б) от тази директива:

„При условията на членове 5 и 6 изключителните права на притежателя на право, по смисъла на член 2, включват правото да извършва или да разрешава:

11.

Съгласно член 5, параграф 1 от посочената директива:

„При липсата на специфични договорни разпоредби, действията[,] посочени в член 4, букви а) и б), не изискват разрешението на притежателя на права, когато те са необходими за използването на компютърната програма от лицето, което законно я е придобило в съответствие с предназначението ѝ, включително за отстраняване на грешки“.

12.

Накрая, член 6 от същата директива, озаглавен „Декомпилация“, гласи:

„1.   Разрешение на притежателя на права не се изисква, когато възпроизвеждането на кода и превеждането му от една форма в друга по смисъла на член 4, букви а) и б) са единственият възможен начин за получаване на информацията, необходима за постигане на съвместимостта на самостоятелно създадена компютърна програма с други програми, при условие че се спазват следните изисквания:

2.   Разпоредбите на параграф 1 не позволяват информацията, получена по този начин:

3.   В съответствие с разпоредбите на Бернската конвенция за закрила на литературни и художествени произведения, разпоредбите на този член не могат да се тълкуват по начин, който позволява приложението им да се използва за неоснователно накърняване на законните интереси на носителя на права или да влизат в противоречие с нормалното използване на компютърната програма“.

13.

Съгласно член 10 от Директива 2009/24/ЕО ( 11 ) Директива 91/250 е отменена, считано от 24 май 2009 г. Фактите по делото в главното производство обаче са подчинени ratione temporis на Директива 91/250. Впрочем релевантните разпоредби на тази директива не са изменени.

14.

Членове 4, 5 и 6 от Директива 91/250 са транспонирани по същество буквално в белгийското право в членове 5, 6 и 7 от Loi du 30 juin 1994 transposant en droit belge la directive 91/250/CEE du Conseil du 14 mai 1991 concernant la protection juridique des programmes d’ordinateur (Закон от 30 юни 1994 година за транспониране в белгийското право на Директива 91/250/ЕИО на Съвета от 14 май 1991 година относно правната защита на компютърните програми) ( 12 ).

15.

Selor (служба за подбор на федералната администрация) е белгийска публична институция, интегрирана във федералната публична служба за стратегия и подкрепа, която отговаря за подбора и ориентирането на бъдещите сътрудници на различните публични административни ведомства. Като страна в главното производство се сочи État belge (белгийската държава).

16.

Top System SA, дружество, учредено по белгийското право, разработва компютърни програми и осигурява различни информационни услуги на клиентите си. То си сътрудничи със Selor от няколко години.

17.

По-специално, Top System е автор на няколко приложения, разработени по поръчка на Selor, сред които и SWA (Selor Web Access), наричано също „eRecruiting“. Тези приложения се състоят, от една страна, от елементи, разработени „по мярка“, годни да задоволят специфичните потребности и изисквания на Selor, и от друга страна, елементи, които Top System е извело от „TSF“ (Top System Framework) — програма, на която е автор. Един от компонентите на TSF е „DGE“ (DataGridEditor). Selor притежава лиценз за използване на разработените от Top System приложения.

18.

На 6 февруари 2008 г. Selor и Top System сключват договори за услуги, единият от които е с предмет инсталирането и конфигурирането на нова софтуерна рамка, както и интегрирането и миграцията на източниците на приложенията на Selor в тази нова рамка. Между юни и октомври 2008 г. са разменени електронни писма във връзка с проблеми, засягащи някои приложения, и по-специално приложението eRecruiting.

19.

В резултат на това се стига до спор пред търговските съдилища в Брюксел (Белгия). По-специално на 6 юли 2009 г. Top System подава жалба срещу Selor и État belge (белгийската държава) пред Tribunal de commerce de Bruxelles (Belgique) (Търговски съд Брюксел, Белгия), с която по същество иска да се установи извършената от Selor декомпилация на софтуерната рамка TSF. Top System твърди, по-специално, че са нарушени изключителните му права върху TSF, и иска Selor и État belge да бъдат осъдени да му заплатят обезщетение за вреди. Делото е препратено на Tribunal de première instance de Bruxelles (Belgique) (Първоинстанционен съд Брюксел, Белгия), който отхвърля иска за обезщетение като неоснователен.

20.

Top System обжалва това съдебно решение пред запитващата юрисдикция. Пред тази юрисдикция Selor признава, че е извършила декомпилация на част от TSF — чиито функции са били включени в приложенията на Selor — за да деактивира дефектна функция. Selor твърди, че има право да извърши тази декомпилация, на първо място, по договор, твърдение, което запитващата юрисдикция отхвърля като неоснователно, и на второ място, по силата на разпоредбите за транспониране на член 5, параграф 1 от Директива 91/250. Като оспорва съществуването на каквато и да било грешка в софтуерите си, Top System обаче твърди, че извън договорната рамка декомпилацията на компютърна програма е позволена само по силата на член 6 от тази директива, и то не за отстраняването на грешки, а за целите на оперативната съвместимост на самостоятелните софтуери.

21.

При тези условия Cour d’appel de Bruxelles (Апелативен съд Брюксел) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

22.

Преюдициалното запитване постъпва в Съда на 14 януари 2020 г. Писмени становища представят страните по делото в главното производство и Европейската комисия. С оглед на сегашните обстоятелства, свързани със здравната криза, Съдът решава да отмени съдебното заседание. Страните отговарят писмено на въпросите на Съда.

23.

С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 5, параграф 1 от Директива 91/250 позволява на легитимен приобретател на компютърна програма да извърши декомпилация на тази програма, когато това е необходимо за отстраняването на грешки, засягащи нейното функциониране. От акта за преюдициално запитване се установява, че съмненията на тази юрисдикция са свързани по-специално с довода на Top System, че декомпилацията на компютърна програма е разрешена само в хипотезата по член 6 от тази директива ( 13 ) и следователно е изключена в хипотезите по член 5 от същата директива. За да се отговори на този въпрос, трябва да се разгледат прерогативите на притежателя на авторските права върху компютърна програма по отношение на легитимен приобретател на тази програма.

24.

Първо, член 4 от Директива 91/250 установява превантивните по характер изключителни права ( 14 ) на притежателя на авторските права върху компютърната му програма. Първото от тях е правото на възпроизвеждане, което е очертано в особено широки граници, защото обхваща не само всяка форма на постоянно или временно възпроизвеждане, но и действията по възпроизвеждане, необходими за използването на дадена програма. Впрочем за разлика от други категории произведения, и по-специално разпространяваните на собствен носител, за използването на компютърните програми винаги е необходимо възпроизвеждане, макар и временно, в паметта на компютъра. Следователно при компютърните програми изключителните права на притежателя представляват по-дълбока намеса в личната сфера на ползвателя, отколкото в случая на други категории защитени обекти, тъй като на практика изискват разрешението на посочения притежател на права дори само за използването на програмата. Впрочем Директива 91/250 не съдържа изключения, еквивалентни на посочените в член 5, параграф 1 и параграф 2, буква б) от Директива 2001/29/ЕО ( 15 ).

25.

По-нататък, Директива 91/250 подчинява на монопола на притежателя на правата цяла серия действия, свързани с изменянето на компютърна програма, включително „възпроизвеждането на съответните резултати“. И в този случай правата на притежателя на права са доста разширени в сравнение с класическите разрешения на правната уредба в областта на авторското право, съгласно които измененията на произведението евентуално попадат в изключителната сфера на автора само при публично разкриване на резултата от тях.

26.

Така монополът на притежателя на авторските права върху компютърна програма обхваща не само класическите действия по използване на произведение по силата на авторското право, но и ползването на това произведение в личната сфера на ползвателя.

27.

Накрая, Директива 91/250 утвърждава правото на разпространение, което не е предмет на настоящото дело.

28.

Това широко определение на прерогативите на притежателя на права обаче е ограничено, когато става дума за отношенията му с легитимен приобретател на компютърната му програма. Всъщност съгласно уводното изречение на член 4 от Директива 91/250 изключителните права се предоставят на притежателя на право „при условията на членове 5 и 6“ от тази директива. Така, макар да са представени като изключения от изключителните права ( 16 ), тези членове на практика представляват тяхна вътрешноприсъща граница. Впрочем съгласно член 5, параграф 1 от посочената директива действията, посочени в член 4, букви а) и б) от нея — тоест възпроизвеждането и всички форми на изменяне на програмата — не изискват разрешението на притежателя на права, когато са необходими, за да позволят на легитимния приобретател на програмата да я използва, включително за отстраняване на грешки.

29.

Член 5, параграф 1 от Директива 91/250 обаче включва своя собствена резерва, а именно че „при липсата на специфични договорни разпоредби“ действията на легитимния приобретател на компютърна програма, извършени в рамките на нейното използване, не са подчинени на монопола на притежателя на права.

30.

В крайна сметка истинският резултат от член 4, букви а) и б) от Директива 91/250 е да се позволи на притежателя на авторските права върху компютърна програма — в отношенията му с легитимния приобретател на неговата програма — да определи с договор и в детайли условията и реда за използването на тази програма от този приобретател. При липсата на такива договорни клаузи обаче приобретателят е свободен да извършва действия, които по принцип са подчинени на монопола на притежателя на правата, стига да остане в рамките на използването на въпросната програма в съответствие с нейното предназначение, което включва отстраняването на грешки.

31.

Вярно е, от друга страна, че съгласно седемнадесето съображение от Директива 91/250 „действията по зареждане и пускане, необходими за използването на копие от програма, която е законно придобита[,] и действията по отстраняване на нейните грешки[…] не могат да бъдат забранени с договор“. Налага се обаче изводът, че анализът на нормативната част от тази директива води до обратното заключение. Всъщност посочената директива не само не съдържа никаква изрична разпоредба, която да следва идеята на това съображение, но дори не позволява тълкуване в този смисъл. Единствената разпоредба от Директива 91/250, която може да се приложи, а именно член 5, параграф 1 от нея, третира по един и същ начин всички действия, изброени в член 4, букви а) и б) от тази директива. Така тази разпоредба не оставя никаква свобода на тълкуване, която да позволи от резервата за специфичните договорни разпоредби по член 5, параграф 1 от посочената директива да бъдат извадени някои действия, а именно зареждането и пускането на компютърната програма, както и отстраняването на грешки. Впрочем, макар съображенията на дадена директива да могат да насочат тълкуването на разпоредбите, които отразяват тези съображения, те все пак са лишени от нормативна стойност, която да им позволи да заместят несъществуващи разпоредби или да доведат до тълкуване contra legem.

32.

Това важи в още по-голяма степен, доколкото член 9, параграф 1, второ изречение от Директива 91/250 изрично гласи, че всякакви договорни разпоредби, противоречащи на член 6, както и на член 5, параграфи 2 и 3 от тази директива, са нищожни. Следователно може да се счита, че решението на законодателя на Съюза да не включи в него член 5, параграф 1 от посочената директива, е напълно съзнателно.

33.

Възможно е, както поддържа Комисията в отговора си на поставения от Съда въпрос във връзка с това, седемнадесето съображение от Директива 91/250 да отразява текста на първоначалното предложение за тази директива ( 17 ). Всъщност в член 5, параграф 1 от последната се установява разграничение между договорените между страните лицензионни договори и т.нар. договори „с общи условия“, в които договорната свобода на приобретателя на компютърна програма се свежда до сключването или несключването на договора. Според Комисията посочената в седемнадесето съображение забрана се отнасяла само до втората посочена категория договори. Това не променя факта, че в окончателно приетия текст на член 5, параграф 1 от Директива 91/250 не се прави такова разграничение. При това положение клаузите на всеки лицензионен договор за използване на компютърна програма могат да уреждат всички аспекти на това използване, включително зареждането и пускането, както и отстраняването на грешки.

34.

Това не е толкова нелогично, колкото изглежда на пръв поглед. Разбира се, трудно можем да си представим лиценз за използване на програма, който да забранява напълно това използване. Използването на програмата обаче може да бъде ограничено, що се отнася например до броя компютри, на които програмата може да се инсталира и използва, така че зареждането и пускането ѝ на допълнителни компютри, включително от същия приобретател ( 18 ), да е забранено. Това важи в още по-голяма степен за отстраняването на грешки, което обикновено не е включено в действията, необходими за използването на компютърна програма в съответствие с нейното предназначение. Следователно отстраняването на грешки може да бъде запазено за притежателя на авторските права, без това да наруши логиката на лиценз за използване на програмата ( 19 ).

35.

Поради това разбирам констатацията на Съда в решение SAS Institute ( 20 ), че с оглед на седемнадесето съображение от Директива 91/250 действията по зареждане и пускане на компютърна програма, необходими за използването, не могат да бъдат забранени с договор, в смисъл че лиценз за използване, забраняващ напълно действията, необходими за това използване, би бил в противоречие със самия себе си ( 21 ). Според мен обаче тази констатация не може да се тълкува в смисъл, че придава самостоятелна нормативна стойност на това съображение.

36.

Що се отнася по-специално до отстраняването на грешките, тълкуване, съгласно което възможността на приобретателя на програмата да извърши това отстраняване, не може да се изключи с договор, би довело до нарушаване на равновесието в ущърб на притежателите на авторските права. Това нарушаване на равновесието ще е още по-съществено, ако Съдът възприеме предложението ми за отговор по настоящото дело и счете, че на приобретателя следва да се предостави възможност да декомпилира програмата за целите на това отстраняване, без да поиска преди това разрешението на притежателя на правата. Всъщност това би лишило притежателя на правата от всяка възможност да се противопостави на тази декомпилация ( 22 ).

37.

Този въпрос обаче не изглежда да е от значение при обстоятелства като разглежданите в главното производство. Всъщност от преписката по делото е видно, че в договора между Top System и Selor няма клауза, която да забранява на Selor отстраняването на грешки в компютърните програми на Top System, или във всеки случай това дружество не се позовава на такива клаузи пред запитващата юрисдикция. Следователно съгласно член 5, параграф 1 от Директива 91/250 Selor има право да отстранява грешките в съответните програми.

38.

Ето защо сега следва да се анализира дали тази разпоредба позволява на приобретател на компютърна програма да извърши декомпилация на тази програма с цел да отстрани грешките в нея. В началото на този анализ ще внеса някои разяснения относно понятието „декомпилация“.

39.

Както вече посочих ( 23 ), компютърна програма, която програмистът е написал на разбираем за човека език за програмиране, трябва впоследствие да се преобразува в разбираема за компютъра форма, тоест на езика на машината. Това действие се извършва с помощта на специална програма, компилатор, и се нарича „компилация“. Версията на програмата на езика за програмиране се нарича „изходен код“, а версията на машинен език — „обектен код“. Това не е обикновено транскрибиране на програмата в бинарен код, а „превеждане“ на указанията, формулирани по функционален и абстрактен начин в изходния код, в конкретни указания за компонентите на компютърен процесор с определена архитектура. Някои програми, написани на езици за програмиране, по-близки до машинния (т.нар. езици „от ниско ниво“), не се компилират, а се асемблират. Това е подход, аналогичен на компилирането, и тъй като Директива 91/250 не прави разлика между тези два подхода, следва да се приеме, че от гледна точка на закона компилираните и асемблираните програми трябва да се третират по един и същ начин.

40.

Компютърните програми обикновено се предлагат единствено под формата на обектен код. Обектният код обаче не е разбираем за човека. Следователно легитимният приобретател на компютърна програма, който желае да се запознае със съдържанието на програмата и да внесе изменения в нея, по-специално за да отстрани грешки, трябва да преобразува обектния код, с който разполага, в разбираема за човека програмна форма, тоест изготвена на език за програмиране. Това действие, наречено „декомпилация“, се състои във възпроизвеждане на указанията за функциониране на програмата, изхождащи от включените в обектния код указания за процесора. Следователно декомпилацията е вид „реверсивен инженеринг“ (reverse engineering), тоест прилагано по отношение на компютърните програми действие, при което се изхожда от завършения продукт, за да се разкрие конструкцията на сложен инструмент.

41.

Декомпилацията обаче не позволява да се възпроизведе оригиналният изходен код на въпросната компютърна програма. Всъщност в процеса на компилиране някои съдържащи се в изходния код данни, които не са от значение за функционирането на компютърния процесор, се губят и не могат да бъдат възстановени посредством процеса на декомпилиране. Освен това след компилацията същият изходен код може да даде различни резултати в зависимост от настройките на компилатора. Следователно продуктът на декомпилацията представлява трета версия на програмата, наричана често „квазиизходен код“. Това не променя факта, че така декомпилираната програма може да се рекомпилира отново във функциониращ обектен код.

42.

Запитани дали декомпилацията на компютърна програма попада в обхвата на изключителните права на автора, определени в член 4, букви а) и б) от Директива 91/250, заинтересованите лица, представили становища по настоящото дело, единодушно отговарят утвърдително. Комисията дава подробен отговор в това отношение. По същество според нея, макар декомпилацията като такава да не се посочва пряко в тези разпоредби, известен брой действия, които, взети заедно, съставляват процесът на декомпилиране, като възпроизвеждането и изменянето на компютърната програма, очевидно са подчинени на монопола на автора.

43.

Споделям това мнение.

44.

Всъщност съгласно член 1, параграф 2, първо изречение от Директива 91/250 предвидената в тази директива закрила се прилага по отношение на всяка форма на обективиране на компютърна програма. Впрочем, както Съдът вече е постановил, изходният и обектният код са две обективирани форми на една и съща компютърна програма, като и двете са защитени ( 24 ). Следователно за преминаването от една форма към друга е необходимо възпроизвеждане и изменяне на програмата.

45.

Що се отнася до декомпилацията, тя представлява изменение на програмата под форма на (защитен) обектен код в „квазиизходен код“. Последният представлява възпроизвеждане на програмата в резултат на изменението ѝ, което се състои в превеждането от машинен език в език за програмиране. По силата на член 4, буква б) от Директива 91/250 такова възпроизвеждане е изрично подчинено на изключителното право на автора на програмата.

46.

Това впрочем се потвърждава от деветнадесето съображение от тази директива, съгласно което „неразрешеното възпроизвеждане, превеждане, преработка или преобразуване на формата на кода, в която копие от компютърна програма е било предоставено, представлява нарушение на изключителните права на автора“.

47.

Накрая, окончателно потвърждение, че декомпилацията попада в приложното поле на член 4, букви а) и б) от Директива 91/250, може да се открие в член 6, параграф 1 от нея. Всъщност член 6 от тази директива, озаглавен „Декомпилация“, се отнася до „възпроизвеждането на кода и превеждането му от една форма в друга по смисъла на член 4, букви а) и б)“ ( 25 ) от посочената директива. Става дума за непряко определение на понятието „декомпилация“ по смисъла на Директива 91/250, което изрично препраща към изключителните права на автора на компютърна програма, изброени в член 4, букви а) и б) от тази директива.

48.

Ето защо следва да се заключи, че декомпилацията на компютърна програма се нарежда сред изключителните права на автора на такава програма, посочени в член 4, букви а) и б) от Директива 91/250.

49.

Констатацията в предходната точка от настоящото заключение предполага, че отговорът на въпроса дали декомпилацията се ползва от изключението (или по-точно казано, от ограничението) по член 5, параграф 1 от Директива 91/250, трябва да е утвърдителен. Съгласен съм с Комисията в това отношение.

50.

Всъщност съгласно тази разпоредба легитимният приобретател на компютърна програма има правото да извършва всички действия, изброени в член 4, букви а) и б) от Директива 91/250, стига те да са необходими за използването на тази програма, включително за отстраняване на грешки. При това положение е напълно логично, че ако декомпилацията или действията, които я съставят, като възпроизвеждането и изменянето на кода, влизат в полето, защитено по силата на член 4, букви а) и б) от тази директива, то тези действия задължително трябва да попадат и в полето, обхванато от член 5, параграф 1 от посочената директива.

51.

Предложеното от Top System тълкуване на тези разпоредби, съгласно което декомпилацията попада в сферата на монопола на автора по член 4, букви а) и б) от Директива 91/250, но е изключена от освобождаването по член 5, параграф 1 от тази директива, не може да бъде възприето. Структурата и текстът на тези разпоредби ясно показват, че тези две тълкувания не подлежат на кумулиране.

52.

Top System обаче твърди, че член 6 от Директива 91/250 налага тълкуване на член 5, параграф 1 от нея, различно от предложеното от мен по-горе. Всъщност според това дружество член 6 от посочената директива представлявал един вид lex specialis и бил единствената разпоредба относно декомпилацията. Поради характера си на lex specialis тази разпоредба изключвала декомпилацията от приложното поле на член 5, параграф 1 от Директива 91/250/ЕО. Впрочем, тъй като член 6 от тази директива разрешавал декомпилацията само с цел да се осигури съвместимостта на самостоятелно създадените компютърни програми, декомпилацията за отстраняване на грешки в компютърна програма, извършена без разрешението на притежателя на авторските права, била забранена.

53.

Това заключение обаче подлежи на критика.

54.

Всъщност, както посочих, член 5, параграф 1 от Директива 91/250 не изброява различните действия, за които се отнася. Тази разпоредба просто препраща към член 4, букви а) и б) от нея, като освобождава от задължението за получаване на разрешение от притежателя на авторските права за „действията[,] посочени“ в член 4, букви а) и б), когато те са необходими за използването на компютърна програма. Освен това тази разпоредба не съдържа никаква резерва, отнасяща се до член 6 от посочената директива.

55.

Член 6, параграф 1 от Директива 91/250 обаче се отнася до две специфични категории действия, обхванати от член 4, букви а) и б) от нея, а именно „възпроизвеждането на кода“ и „превеждането му от една форма в друга“, при това когато тези действия са единственият възможен начин за получаване на информацията, необходима за постигане на съвместимостта на самостоятелно създадена компютърна програма с други програми, тоест цел, различна от визираната в член 5, параграф 1 от посочената директива.

56.

Следователно нищо не показва, че член 6 от Директива 91/250 е lex specialis спрямо член 5, параграф 1 от същата директива. Тези две разпоредби имат различно приложно поле, тъй като се отнасят до две различни хипотези. Член 5, параграф 1 от Директива 91/250 се отнася до действията, необходими за използването на компютърна програма, включително отстраняването на грешки, докато член 6 от нея се отнася до действията, необходими за осигуряването на съвместимостта на самостоятелно създадени програми. Следователно тези две разпоредби са независими една от друга и между тях няма отношение на lex specialis и lex generalis.

57.

Следователно доводът на Top System, че член 6 от Директива 91/250 е единствената разпоредба, позволяваща декомпилацията на компютърна програма, трябва да се отхвърли.

58.

Противно на твърденията на Top System, заключението, че член 5, параграф 1 от Директива 91/250 обхваща декомпилацията на компютърна програма с цел отстраняване на грешки, не се оборва от това, което се установява от подготвителните работи по приемането на тази директива.

59.

Поради това не споделям доводите на Top System, развити по-специално в отговора му на въпросите на Съда, че подготвителните работи по приемането на Директива 91/250 доказвали, че декомпилацията на защитена компютърна програма е възможна само при обстоятелствата и за целите, определени в член 6 от тази директива. Всъщност цитираните от Top System документи сочат, че от самото начало на подготвителните работи било ясно, че изключителните права на авторите, определени в член 4, букви а) и б) от посочената директива, обхващат декомпилацията на защитената програма. Впрочем, като се има предвид, че член 5, параграф 1 от Директива 91/250 позволява на легитимния приобретател да извършва всички действия, изброени в член 4, букви а) и б) от тази директива, когато това е необходимо за използването на програмата, включително отстраняването на грешки, това по необходимост включва декомпилацията. Така всички разисквания в хода на законодателния процес по Директива 91/250, довели до добавянето на настоящия член 6 от тази директива към първоначалния проект на Комисията, се отнасят до декомпилацията, извършена извън нормалното използване на компютърна програма и следователно извън рамките на член 5, параграф 1 от посочената директива. Всъщност става въпрос за декомпилация за целите на съвместимостта на програми, създадени от независими автори.

60.

Следователно не е правилно да се твърди — както прави Top System — че въпросът за декомпилацията е окончателно изключен от член 5 от Директива 91/250. Всъщност, за да може декомпилацията да бъде изключена от член 5, параграф 1 от тази директива, тя трябва да се изключи и от член 4, букви а) и б) от нея, което би я извадило напълно от изключителната сфера на притежателя на авторските права поради липсата на друга разпоредба, която може да му осигури закрила срещу декомпилацията. Такъв извод обаче би бил абсурден.

61.

Всъщност подготвителните работи по приемането на Директива 91/250 показват само, че първоначалната идея за включване на изключението за декомпилацията за целите на съвместимостта в специален параграф на член 5 от тази директива (отделен от параграф 1) е била изоставена в полза на създаването на нов, по-добре формулиран член относно това изключение. Това обаче по никакъв начин не засяга обхвата на член 5, параграф 1 от посочената директива.

62.

Вярно е, че Съветът е ограничил много обхвата на това ново изключение. Изоставена е по-специално първоначално представената от Комисията идея да се позволи декомпилацията за целите на поддръжката на новосъздадена програма, съвместима с декомпилираната такава. Според мен това се обяснява с факта, че съгласно член 9, параграф 1, второ изречение от Директива 91/250 това изключение не подлежи на дерогация по договорен път за разлика от случая по член 5, параграф 1. Следователно целта е била да се защитят от злоупотреби притежателите на авторските права. Това не променя факта, че в този случай декомпилацията се извършва за цели, които нямат нищо общо с обичайното използване на програмата ( 26 ).

63.

Поради това споделям становището на Комисията, че подготвителните работи по приемането на Директива 91/250 не позволяват да се направят изводи, различни от произтичащите от буквалното и систематичното тълкуване на член 5, параграф 1 от тази директива.

64.

Поради това предлагам на първия преюдициален въпрос да се отговори, че член 5, параграф 1 от Директива 91/250 трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на легитимен приобретател на компютърна програма да извърши декомпилация на тази програма, когато същата е необходима за отстраняването на грешки, засягащи нейното функциониране.

65.

С втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали, ако член 5, параграф 1 от Директива 91/250 трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на легитимен приобретател на компютърна програма да извърши декомпилация на тази програма, когато същата е необходима за отстраняването на грешки, тази декомпилация трябва да отговаря на изискванията по член 6 от посочената директива или на други изисквания.

66.

Член 6 от Директива 91/250 въвежда изключение от изключителните права на притежателя на авторските права върху компютърна програма, с което се позволява декомпилацията ѝ, когато това е необходимо, за да се осигури съвместимостта с посочената програма на друга самостоятелно създадена програма. Това изключение е придружено от известен брой условия и забрани, които са изброени в тази разпоредба.

67.

В съответствие с моя анализ ( 27 ) член 6 от Директива 91/250 е автономен по отношение на член 5 от тази директива, и по-специално на параграф 1 от посочената разпоредба. Изключението, въведено с член 6 от посочената директива, има различно приложно поле и цели от изключението по член 5, параграф 1 от същата директива и освен това определя по различен начин разрешените от нея действия.

68.

Следователно изискванията, поставени в член 6 от Директива 91/250, не могат да се прилагат нито пряко, нито по аналогия към изключението по член 5, параграф 1 от тази директива.

69.

Това обаче не означава, че прилагането на последното изключение не трябва да отговаря на никакви изисквания.

70.

Всъщност, видно от формулировката на член 5, параграф 1 от Директива 91/250, някои условия и някои ограничения са вътрешноприсъщи на въведеното с тази разпоредба изключение от изключителните права ( 28 ).

71.

Най-напред, от това изключение се ползва единствено легитимният приобретател на компютърна програма. Този въпрос, изглежда, не поставя проблем в главното производство и следователно не изисква по-подробен анализ.

72.

По-нататък, извършените действия, в случая действията, които, взети заедно, съставляват декомпилацията на компютърна програма ( 29 ), трябва да са необходими за използването на тази програма в съответствие с предназначението ѝ, и по-точно за отстраняването на грешки. Това условие налага следните бележки.

73.

Първо, трябва да се даде определение на понятието „грешка“. Всъщност самото съществуване на грешка в компютърна програма може да е повод за спор между автора и ползвателя на тази програма ( 30 ). Възможно е това, което от гледна точка на ползвателя може да представлява грешка, да е търсена функция или характеристика от гледна точка на автора на посочената програма. Макар в Директива 91/250 да не се съдържа определение на този термин, то все пак може да се изведе от текста и целта на член 5, параграф 1 от нея.

74.

Съгласно тази разпоредба действията, извършени от легитимния приобретател на компютърна програма, трябва да са необходими за „използването на [тази програма] […] в съответствие с предназначението ѝ, включително за отстраняване на грешки“. Следователно отстраняването на грешки спада към използването на програмата в съответствие с предназначението ѝ.

75.

Предназначението на компютърната програма е предназначението, определено от нейния автор, или, според случая, предназначението, договорено от доставчика и приобретателя на програмата при нейното придобиване. Следователно грешка е неправилно функциониране, което възпрепятства използването на програмата в съответствие с това предназначение. Само отстраняването на такива грешки може да бъде основание за действията на ползвателя, включително декомпилацията, извършени без съгласието на притежателя на авторските права.

76.

Обратно, нито едно изменение или подобрение на програмата в сравнение с първоначалното ѝ предназначение не представлява отстраняване на грешки, което може да обоснове такива действия. Такова е по-специално актуализирането на програмата, свързано с напредъка на технологиите. С други думи, моралното остаряване на компютърната програма не представлява грешка по смисъла на член 5, параграф 1 от Директива 91/250.

77.

Всъщност, тъй като компютърните програми не само съставляват категория утилитарни произведения, но и попадат в особено динамичен в технологично отношение сектор, нормално е те да остаряват с течение на времето. Разрешаването на проблема с това остаряване чрез актуализирането на компютърните програми и дори чрез замяната им с нови обаче спада към нормалното използване на тези програми като защитени с авторско право обекти и следователно към прерогативите на притежателите на това право.

78.

Второ, намесата на ползвателя на компютърната програма трябва да бъде необходима от гледна точка на преследваната цел. В конкретния случай въпросът е дали и до каква степен декомпилацията на компютърна програма е необходима за отстраняването на грешки в нея.

79.

Със сигурност съществуват грешки, които могат да бъдат отстранени без да се получава достъп до изходния код на програмата, било „ръчно“ от ползвателя, било с помощта на специален софтуер. Страните, представили становища по настоящото дело, обаче, изглежда, са единодушни, че за това отстраняване най-често трябва да се въвеждат изменения в самия програмен код. Доколкото обектният код е неразбираем за човека, такова отстраняване изисква да се получи достъп до първоначалния изходен код или да се преведе обектният код в изходен такъв („квазиизходен код“ ( 31 )). Така възниква следният въпрос: при какви обстоятелства тази необходимост обосновава декомпилацията на програмата от легитимния ѝ приобретател?

80.

Top System твърди, че такива случаи са много редки и възникват по изключение. Според това дружество в повечето положения или легитимният приобретател на компютърна програма вече разполага с изходния код, или притежателят на авторските права може да му даде достъп до него, или притежателят на права е натоварен с отстраняването на грешките по силата на договор за поддръжка.

81.

Оставям настрана хипотезата, при която легитимният приобретател разполага с некомпилирана или вече декомпилирана версия на програмата, тоест с достъп до изходния код. Очевидно е, че в това положение няма нужна от декомпилация. По-проблематично е отношението между този приобретател и притежателя на авторските права върху компютърната програма и техните взаимни задължения. При това положение обаче въпросът не е свързан с необходимостта от декомпилация на програмата за отстраняването на грешки, а с условието за прилагане на член 5, параграф 1 от Директива 91/250, а именно липсата на договорни разпоредби, които не го допускат.

82.

Припомням, че член 5, параграф 1 от Директива 91/250 се прилага „при липсата на специфични договорни разпоредби“. С други думи, договорът за придобиване на програмата може да организира използването ѝ, включително отстраняването на грешките, като ограничи възможността на приобретателя да извършва действия, подчинени на монопола на притежателя на правата, за целите на това отстраняване. Това ограничение може да стигне до абсолютна забрана за отстраняване на грешки от приобретателя ( 32 ). В такъв случай посоченото в тази разпоредба изключение не се прилага и действията на приобретателя се ограничават до разрешените по силата на договора.

83.

Ако обаче договорът между страните не съдържа такова ограничение, според мен легитимният приобретател на компютърна програма е свободен да извърши действията, изброени в член 4, букви а) и б) от Директива 91/250, включително да декомпилира програмата, когато това се окаже необходимо, по-специално за отстраняването на грешки. Този приобретател няма други задължения към притежателя на авторските права върху програмата. Следователно той не трябва да иска от притежателя на правата да отстранява грешките, не трябва да иска достъп до изходния код на програмата, нито да сезира съда, за да може последният да разпореди на притежателя на правата да изпълни едно или друго действие. Впрочем, макар такива задължения да не произтичат от член 5, параграф 1 от посочената директива, трябва да се има предвид, че декомпилацията е труден, скъп процес с несигурен ефект. Ето защо ползвателите на практика използват тази техника само в краен случай ( 33 ).

84.

Разбира се, в случай на спор компетентният съд ще трябва да определи точното съдържание на договорните права и задължения на страните в договора за придобиване на компютърна програма.

85.

Макар за отстраняването на грешка често да е необходимо да се измени незначителен фрагмент от кода на компютърна програма, намирането на този фрагмент може да изисква да се декомпилира основната ѝ част и дори цялата програма. При това положение не може да се счита, че такава декомпилация не е необходима за отстраняването на грешката, тъй като това би направило отстраняването невъзможно и би лишило от полезно действие изключението по член 5, параграф 1 от Директива 91/250. Следователно съгласно тази разпоредба легитимният приобретател на компютърната програма има право да декомпилира програмата до степен, необходима не само за отстраняването на грешка stricto sensu, но и за търсенето на тази грешка и на частта от програмата, която трябва да се измени.

86.

Накрая следва да се отбележи, че в член 5, параграф 1 от Директива 91/250 не се посочват ограничения при използването на информацията, получена благодарение на декомпилацията на компютърна програма, като съдържащите се в член 6, параграф 2 от тази директива. От това обаче не следва, че легитимният приобретател на компютърна програма, който е извършил декомпилацията на тази програма за отстраняването на грешки в нея, е свободен след това да използва продукта на тази декомпилация за други цели.

87.

Всъщност член 4, буква б) от Директива 91/250 подчинява на монопола на автора не само „превеждането, преработката, обработката и всякакво друго изменяне на компютърна програма“, но и „възпроизвеждането на съответните резултати“, тоест в случай на декомпилация — получения в резултат от тази декомпилация изходен код. Така всяко възпроизвеждане на посочения изходен код за цел, различна от отстраняването на грешки, изисква разрешението на притежателя на авторските права. Освен това член 4, буква в) от тази директива забранява публичното разпространение на копие от компютърна програма без съгласието на притежателя на авторските права върху тази програма, което се прилага и за копията от изходния код, получени в резултат на декомпилация.

88.

Съгласно член 1, параграф 2 от Директива 91/250 обаче информацията, която не съставлява програмата като такава, тоест нейна обективирана форма, не е обект на закрила ( 34 ).

89.

Ето защо предлагам на втория преюдициален въпрос да се отговори, че член 5, параграф 1 от Директива 91/250 трябва да се тълкува в смисъл, че изискванията по член 6 от тази директива не се прилагат по отношение на декомпилацията на компютърна програма по силата на тази разпоредба от легитимен приобретател с цел отстраняване на грешки в нея. Такава декомпилация обаче може да се извърши само в рамките на необходимото за това отстраняване и в границите на договорните задължения на приобретателя.

90.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на преюдициалните въпроси, поставени от Cour d’appel de Bruxelles (Belgique) (Апелативен съд Брюксел, Белгия), да се отговори по следния начин: