1

Жалбоподателят AM е нает на работа в Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) на 1 юни 2014 г. в рамките на програма „Joint Assistance to Support Projects in European Regions“ (Jaspers) въз основа на срочен договор за една година, който впоследствие е подновяван два пъти, съответно от 1 юни 2015 г. до 31 май 2017 г. и след това от 1 юни 2017 г. до 31 май 2020 г.

2

От началото на първия си договор с ЕИБ до 31 март 2017 г. той е назначен във външната служба на ЕИБ във Виена (Австрия).

3

С електронно писмо от 23 март 2017 г. (наричано по-нататък „решението от 23 март 2017 г.“) ЕИБ потвърждава прехвърлянето на жалбоподателя от външната служба във Виена към тази в Брюксел (Белгия), считано от 1 април 2017 г. до изтичането на срока на неговия договор, тоест 31 май 2020 г.

4

От представената пред Общия съд преписка е видно, че съществуват два варианта на това решение.

5

В първия вариант, изпратен на жалбоподателя на 23 март 2017 г., се посочва, че назначенията във външни служби се уреждат от приложение VII към Административните разпоредби, приложими за персонала на ЕИБ (наричани по-нататък „административните разпоредби“).

6

За разлика от това във втория вариант на същото това решение, който жалбоподателят е получил на 24 март 2017 г. и е подписал на 28 март 2017 г., се посочва, че тези назначения се уреждат от приложение I към тези разпоредби.

7

На 5 юли 2017 г. ЕИБ съобщава на жалбоподателя ново решение от 30 юни 2017 г. (наричано по-нататък „решението от 30 юни 2017 г.“), съдържащо договорните и административните условия, приложими към прехвърлянето му в Брюксел, и го приканва да даде съгласието си за него. В това решение се уточнява по-специално че прехвърлянето на жалбоподателя не попада в приложното поле нито на член 1.4 от административните разпоредби, нито в това на специалните правила, приложими по смисъла на приложение VII към тези разпоредби, и че поради това той няма право да получава обезщетението за географска мобилност. Жалбоподателят не е подписал посоченото решение, за да даде съгласие.

8

На 5 октомври 2017 г. жалбоподателят прави искане да се започне помирително производство, за да оспори отказа да му се предостави това обезщетение, предвидено в член 1.4 от посочените разпоредби.

9

С електронно писмо от 11 декември 2017 г. (наричано по-нататък „решението от 11 декември 2017 г.“) ЕИБ, от една страна, възпроизвежда отказа си да изплати на жалбоподателя посоченото обезщетение, и от друга страна, отправя въпрос до него дали, въпреки че има вероятност помирителното производство да не доведе до задоволителен резултат, той поддържа искането си за започване на това производство.

10

С електронно писмо от 20 декември 2017 г. жалбоподателят потвърждава това искане, а с електронно писмо от 8 януари 2018 г. ЕИБ го одобрява и започва помирителното производство.

11

В доклада си от 12 юни 2018 г. помирителната комисия на ЕИБ (наричана по-нататък „помирителната комисия“) заключава, че положението на жалбоподателя попада в приложното поле на член 1.4, както и в това на приложение VII към административните разпоредби, и че поради това той е трябвало да получи обезщетение за географска мобилност, считано от 1 април 2017 г.

12

На 6 ноември 2018 г. жалбоподателят подава жалба за лошо администриране до Европейския омбудсман, тъй като все още не е получил решение от председателя на ЕИБ въз основа на доклада на помирителната комисия.

13

На 20 ноември 2018 г. председателят на ЕИБ уведомява жалбоподателя за решението си (наричано по-нататък „решението от 20 ноември 2018 г.“) да не се съобрази със заключенията на посочената комисия, с което потвърждава отказа на ЕИБ да му предостави обезщетение за географска мобилност.

14

На 28 февруари 2019 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.

15

С отделна молба от 7 март 2019 г. жалбоподателят прави искане да бъде запазена неговата анонимност в съответствие с член 66 от Процедурния правилник на Общия съд, което искане е уважено на 17 април 2019 г.

16

ЕИБ представя писмена защита на 17 май 2019 г.

17

На 10 юли 2019 г. жалбоподателят подава писмена реплика.

18

Писмената фаза на производството приключва с подаването на дупликата на 22 август 2019 г.

19

На 12 септември 2019 г. жалбоподателят прави искане за провеждане на съдебно заседание в съответствие с член 106 от Процедурния правилник.

20

След промяна в съставите на Общия съд, с решение от 16 октомври 2019 г. председателят на Общия съд преразпределя делото на нов съдия докладчик, включен в първи състав, на основание член 27, параграф 3 от Процедурния правилник.

21

По предложение на съдията докладчик Общият съд уважава искането на жалбоподателя и открива устната фаза на производството.

22

На 3 март 2020 г. в рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 89, параграф 3 от неговия процедурен правилник, Общият съд поставя на ЕИБ писмени въпроси, на които тя отговаря в определения срок.

23

На 14 април 2020 г. поради продължаващата здравна криза, свързана с COVID‑19, Общият съд отправя въпрос да страните дали въпреки кризата желаят да изложат становищата си в съдебно заседание за изслушване на устните състезания. На 20 април 2020 г. жалбоподателят отговаря, че поддържа искането си да бъде изслушан. На 8 май 2020 г. ЕИБ отговаря, че не желае да бъде изслушана.

24

Жалбоподателят моли Общия съд:

25

ЕИБ моли Общия съд:

26

Жалбоподателят иска отмяна на двете обжалвани решения и доколкото е необходимо, на решението от 20 ноември 2018 г. в частта му, в която се отхвърлят заключенията на помирителната комисия и се потвърждават двете обжалвани решения.

27

На първо място, жалбоподателят поддържа, че двете обжалвани решения, приети съответно на 30 юни и на 11 декември 2017 г., го увреждат, тъй като с тях му се отказва обезщетението за географска мобилност. Той уточнява, че решението от 11 декември 2017 г. възпроизвежда отказа, изразен от ЕИБ в решението ѝ от 30 юни 2017 г.

28

В това отношение, дори да се приеме, че решението от 11 декември 2017 г. само потвърждава решението от 30 юни 2017 г., следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, след като е подал жалба по съдебен ред в определения срок, жалбоподателят има право да обжалва било потвърденото решение, било потвърдителното решение, било и едното, и другото (вж. в този смисъл решение от 18 декември 2007 г., Weißenfels/Парламент, C‑135/06 P, EU:C:2007:812, т. 54 и цитираната съдебна практика).

29

На второ място, що се отнася до решението от 20 ноември 2018 г., следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, отнасяща се по-специално до Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз и правната уредба, приложима към персонала на ЕЦБ, когато исканията за отмяна, които формално са насочени срещу отхвърлянето на досъдебно искане за оспорване на увреждащ акт, сами по себе си нямат самостоятелно съдържание, те водят до сезирането на Общия съд с този акт (вж. в този смисъл решения от 26 март 2020 г., Teeäär/ЕЦБ, T‑547/18, EU:T:2020:119, т. 24 и цитираната съдебна практика и от 16 януари 2018 г., SE/Съвет, T‑231/17, непубликувано, EU:T:2018:3, т. 21).

30

Общият съд отбелязва, че тази съдебна практика се прилага по аналогия към настоящия случай.

31

Всъщност, що се отнася до досъдебната процедура по споровете между ЕИБ и нейните служители, е необходимо да се посочи, че член 41 от Правилника за персонала на ЕИБ в редакцията му, приложима към служителите като жалбоподателя, които са постъпили на служба в ЕИБ след 1 юли 2013 г. (наричан по-нататък „Правилникът за персонала II“), предвижда, че започването на помирителното производство преди предявяването на жалба на основание на тази разпоредба е задължително (вж. в този смисъл решение от 13 юли 2018 г., SQ/ЕИБ, T‑377/17, EU:T:2018:478, т. 71).

32

Този член гласи:

„Всяка жалба от член на персонала срещу акт на [ЕИБ], който би могъл да му причини вреда, трябва да се подаде в тримесечен срок.

Споровете […] са предмет на задължително производство за доброволно решаване преди всяко обжалване по съдебен ред пред помирителната комисия на [ЕИБ], при това независимо от подаването на жалба пред Съда на Европейския съюз.

Молбата за помирение трябва да бъде подадена в тримесечен срок, считано от настъпване на обстоятелствата или от съобщаването на акта в основата на спора“.

33

По този начин целта на помирителното производство е да се даде възможност за уреждане по взаимно съгласие на споровете, възникнали между ЕИБ и нейните служители, и решението на председателя на ЕИБ за прекратяване на това производство е само предварително условие за сезирането на съда. При тези условия, подобно на припомнената в точка 29 по-горе съдебна практика относно съдебните производства въз основа на Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз или на правната уредба, приложима към персонала на ЕЦБ, следва да се приеме, че исканията за отмяна, които формално са насочени срещу решението на председателя на ЕИБ за прекратяване на помирително производство, водят до сезиране на съда с увреждащия акт, който е предмет на това производство, освен в хипотезата, в която посоченото решение има различен обхват от акта, който е предмет на помирителното производство. Всъщност, когато това решение включва ново разглеждане на положението на жалбоподателя в зависимост от нови фактически и правни обстоятелства или когато изменя или допълва първоначалния акт, то представлява акт, подлежащ на съдебен контрол, като съдът се произнася и по него при преценката за законосъобразност на оспорения акт или дори го приема за увреждащ акт, който замества последния (вж. по аналогия решение от 21 май 2014 г., Mocová/Комисия, T‑347/12 P, EU:T:2014:268, т. 34 и цитираната съдебна практика).

34

В случая искането за отмяна на решението от 20 ноември 2018 г. няма самостоятелно съдържание, тъй като посоченото решение се свежда до отхвърляне на заключенията от доклада на помирителната комисия от 12 юни 2018 г. въз основа на мотиви, които по същество са същите като възприетите в обжалваните решения, поради което не е необходимо произнасяне конкретно по това искане. При проверката на законосъобразността на обжалваните решения обаче следва да се вземат предвид мотивите, съдържащи се в решението от 20 ноември 2018 г., тъй като се предполага, че тези мотиви съвпадат с мотивите на обжалваното решение (вж. по аналогия решения от 26 март 2020 г., Teeäär/BCE, T‑547/18, EU:T:2020:119, т. 25 и цитираната съдебна практика и от 16 януари 2018 г., SE/Съвет, T‑231/17, непубликувано, EU:T:2018:3, т. 22).

35

Без формално да повдига възражение за недопустимост на основание член 130 от Процедурния правилник, ЕИБ изтъква, че настоящата жалба е недопустима, тъй като искането за започване на помирителното производство е направено от жалбоподателя след изтичане на тримесечния срок, предвиден в член 41, параграф 3 от Правилника за персонала II.

36

В това отношение ЕИБ поддържа главно че денят, от който тече срокът за оспорване на неплащането на обезщетението за географска мобилност, е 12 април 2017 г. — датата, на която жалбоподателят е получил първия фиш за заплата след прехвърлянето му във външната служба на Брюксел.

37

Всъщност, доколкото жалбоподателят вече е узнал от този фиш за заплата за неплащането на това обезщетение, решението от 30 юни 2017 г. било само потвърждение на административната позиция, възприета от ЕИБ спрямо него, поради което не представлявало увреждащ акт.

38

При условията на евентуалност ЕИБ счита, че дори в най-благоприятната за жалбоподателя хипотеза, в която датата на това решение би била взета предвид като dies a quo, би се оказало, че при всички положения жалбоподателят не е спазил тримесечния срок, предвиден в член 41, параграф 3 от Правилника за персонала II, за да сезира помирителната комисия.

39

Жалбоподателят оспорва основателността на възражението на ЕИБ за недопустимост.

40

Най-напред следва да се припомни, че с предаването на месечния фиш за заплата или за пенсия започват да текат сроковете за подаване на жалба по административен и по съдебен ред срещу решение на администрацията, когато в този фиш ясно и за първи път се установяват съществуването и обхватът на това решение (вж. решение от 12 февруари 2020 г., ZF/Комисия, T‑605/18, EU:T:2020:51, т. 61 и цитираната съдебна практика)

41

В това отношение следва да се отбележи, че посочената съдебна практика е прилагана в случаи, в които фишовете за заплата, срещу които са насочени жалбите, показват съществуването и обхвата на решения с чисто паричен предмет, които поради естеството си могат да бъдат отразени в такива фишове за заплата. Всъщност фишовете за заплата се считат за увреждащи актове, когато отразяват решения, отнасящи се по-специално до изплащането на заплатата на длъжностното лице, лихвите за забавени плащания, прилагането на корекционен коефициент към възнаграждението на длъжностното лице, възстановяването на пътните разноски, надбавката за експатриране, размера на семейните надбавки или пък определянето на скалата на родителските такси за услугите на детските градини (вж. решение от 9 януари 2007 г., Van Neyghem/Комитет на регионите, T‑288/04, EU:T:2007:1, т. 40 и цитираната съдебна практика).

42

В случая обаче, макар да е вярно, че фишът за заплата на жалбоподателя за април 2017 г. отразява в парична стойност последиците от решението за прехвърлянето му във външната служба на Брюксел, това не променя факта, че нито това решение, нито посоченият фиш за заплата определят ясно позицията на ЕИБ във връзка с предоставянето на обезщетението за географска мобилност.

43

Всъщност в това отношение следва да се приеме, първо, че пропускът да се включи обезщетение във фиша за заплата на заинтересованото лице не означава непременно, че администрацията му отказва това право (вж. в този смисъл решение от 22 септември 1988 г., Canters/Комисия, 159/86, EU:C:1988:432, т. 7). Второ, както бе припомнено в точки 5 и 6 по-горе, жалбоподателят е получил два различни варианта на решението от 23 март 2017 г., от сравняването на които, както правилно отбелязва той, е видно противоречие относно разпоредбите, приложими към неговото прехвърляне.

44

При тези обстоятелства и след като решението от 30 юни 2017 г. е първото, в което ясно се посочва отказът на ЕИБ да предостави на жалбоподателя обезщетение за географска мобилност, следва да се приеме, че това решение представлява първият увреждащ жалбоподателя акт, последицата от който е, че започват да текат сроковете за обжалване по административен и по съдебен ред.

45

В това последно отношение е необходимо да се уточни, че страната, която се позовава на закъснялото подаване на жалба с оглед на определените в приложимата правна уредба срокове, носи тежестта на доказване за датата, на която обжалваното решение е съобщено и във всички случаи за датата, на която заинтересованото лице е узнало за това дали става въпрос за мярка с индивидуален характер (вж. в този смисъл решение от 29 ноември 2018 г., WL/ERCEA, T‑493/17, непубликувано, EU:T:2018:852, т. 59 и цитираната съдебна практика)

46

В случая обаче ЕИБ, която носи тази тежест на доказване, не оспорва нито твърдението на жалбоподателя, нито представеното от него доказателство, че за решението от 30 юни 2017 г. е узнал от електронно писмо от 5 юли 2017 г.

47

От това следва, че в случая денят, от който следва да се изчисли срокът за подаване на искането за провеждане на помирително производство, е 5 юли 2017 г., датата, на която решението от 30 юни 2017 г. е съобщено на жалбоподателя. Следователно, като е подал на 5 октомври 2017 г. искането си искането за започване на помирително производство, жалбоподателят е спазил срока, предвиден в член 41, трета алинея от Правилника за персонала II.

48

От изложените по-горе съображения следва, че повдигнатото от ЕИБ възражение за недопустимост трябва да се отхвърли.

49

В подкрепа на исканията си за отмяна жалбоподателят изтъква четири основания: първо, нарушение на член 1.4 от административните разпоредби и на член 11 от приложение VII към същите разпоредби, второ, нарушение на принципите на оправдани правни очаквания, на правна предвидимост и на полагане на грижа, трето, нарушение на принципа на недопускане на дискриминация, на член 1.3 от Кодекса за поведение на персонала на ЕИБ, и на член 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, и четвърто, нарушение на принципа на добра администрация и на принципа на разумен срок.

50

Първо, жалбоподателят изтъква по същество, че прехвърлянето му във външната служба на Брюксел не е с постоянен характер, тъй като в решението от 23 март 2017 г. ясно се уточнява, че назначаването му е временно.

51

Второ, жалбоподателят оспорва тълкуването от ЕИБ на член 1.4 от административните разпоредби и на член 11 от приложение VII към тези разпоредби, тъй като ЕИБ поставя предоставянето на обезщетението за географска мобилност в зависимост от условието служителят да се върне на работа в седалището на ЕИБ в Люксембург (Люксембург) след назначаването му във външна служба.

52

В това отношение жалбоподателят уточнява, че член 1.4 от посочените разпоредби предвижда като единствени условия за предоставянето на това обезщетение, от една страна, прехвърлянето на служителя към друго място на работа в рамките на Европейския съюз, и от друга страна, предишна длъжност с продължителност най-малко дванадесет месеца. Така той отговарял на изискванията, за да получи посоченото обезщетение, след като, от една страна, е прехвърлен на друго място на работа в Съюза, а именно във външната служба на Брюксел, и от друга страна, е полагал труд най-малко 12 месеца на предишното място на работа, тъй като е работил в външната служба на Виена в продължение на три години.

53

ЕИБ оспорва тези доводи, като по същество възразява в смисъл, че обезщетението за географска мобилност се предоставя само на служителите, които са назначени във външни служби за определен период и които след това временно назначаване в такава служба се връщат на робота в седалището на ЕИБ дори в хипотезата, в която под „седалище на ЕИБ“ трябва да се разбира не само седалището в Люксембург, но и всяко друго място на назначаване или друга външна служба. По-специално тя поддържа, че от член 2, параграф 2 от приложение VII към административните разпоредби следва, че ако лицето, назначено за постоянно във външна служба, прекрати правоотношението си с ЕИБ във въпросната външна служба, то няма право на посоченото обезщетение.

54

Впрочем такъв бил случаят с жалбоподателя, който бил назначен за постоянно във външната служба на Брюксел до края на договора му без перспектива да се върне на работа в седалището на ЕИБ след това назначаване.

55

За да се отговори на настоящото основание, следва да се разгледа въпросът какви са условията за предоставяне на обезщетение за географска мобилност в случай на прехвърляне във външна служба на ЕИБ в рамките на Съюза, и по-специално дали, както поддържа ЕИБ, предоставянето на това обезщетение зависи и от връщането на заинтересованото лице на работа в седалището на последната след назначаването му в тази служба.

56

Най-напред е необходимо да се отбележи, че условията за предоставяне на обезщетението за географска мобилност при прехвърляне във външна служба на ЕИБ в рамките на Съюза са уредени в член 1.4 от административните разпоредби.

57

Текстът на този член е следният:

„Обезщетение за географска мобилност се предоставя на член на персонала, прехвърлен на друго място на работа в Европейския съюз. Продължителността на назначението се определя за срок от една до три години и може да бъде подновена за период от една година с максимална обща продължителност от пет години.

Обезщетението се изплаща от датата на фактическото прехвърляне за периода на назначаване. За да има това право, членът на персонала трябва да [е полагал] труд най-малко 12 месеца на предишното място на работа.

При прехвърляне в Люксембург обезщетението се изплаща за максимален срок до една година.

[…]

В случай на назначаване в служба на [ЕИБ] извън Европейския съюз обезщетението за географска мобилност се предоставя при условията, посочени в приложение VII към [административните разпоредби]“.

58

От буквалното тълкуване на посочения член следва, че както правилно отбелязва жалбоподателят, трябва да бъдат изпълнени две кумулативни условия, за да може да се ползва от обезщетението за географска мобилност в случай на прехвърляне във външна служба на ЕИБ в рамките на Съюза, а именно, от една страна, прехвърлянето към друго място на работа в Съюза за период от една до пет години, и от друга страна, полагането на поне дванадесет месеца труд на предишното място на работа. Така от текста на посочения член е видно, че ако тези две условия са изпълнени, заинтересованото лице има право на това обезщетение през целия период, за който е назначено на работа във външната служба, в която е било прехвърлено.

59

При това положение най-напред следва да се констатира, че този член не съдържа изрично позоваване на условието за временно назначаване във външна служба в рамките на Съюза, на което се позовава ЕИБ, според която служителят трябвало да се върне на работа в нейното седалище след изтичане на периода на назначаване, за да може да се ползва от разглежданото обезщетение.

60

Според постоянната съдебна практика обаче при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза трябва да се вземат предвид не само нейното съдържание, но и нейният контекст и целите, преследвани от правната уредба, от която тя е част (вж. решение от 24 април 2018 г.,Caisse régionale de crédit agricole mutuel Alpes Provence и др./ЕЦБ, T‑133/16—T‑136/16, EU:T:2018:219, т. 54 и цитираната съдебна практика).

61

Що се отнася по-специално до контекста, необходимо е да се посочи, че макар член 1.4 от административните разпоредби да урежда условията за предоставяне на обезщетението за географска мобилност, за разлика от това особените разпоредби, приложими за членовете на персонала, назначени във външните служби на ЕИБ, се съдържат в приложение VII към тези разпоредби. В това отношение следва да се уточни, че макар последният параграф от посочения член 1.4 да препраща изрично към това приложение само за прехвърлянето във външна служба извън територията на Съюза, член 1 от посоченото приложение изрично предвижда, че то се прилага и за персонала, прехвърлен във външна служба на ЕИБ в рамките на Съюза, за което впрочем няма спор между страните. Ето защо именно в този контекст трябва да се тълкува член 1.4 от посочените разпоредби, а следователно и условията за предоставяне на разглежданото обезщетение при прехвърляне във външна служба на ЕИБ в рамките на Съюза.

62

По-специално член 2 от приложение VII към административните разпоредби, озаглавен „Продължителност на назначаването на работа“, предвижда:

„Назначаването във външна служба по принцип е ограничено във времето до три години. [ЕИБ] може по своя преценка и в интерес на службата да го продължи за максимален срок от шест години.

След изтичане на предвидения в предходния параграф срок съответният член на персонала трябва да се върне на работа в седалището на [ЕИБ]. Той се възстановява на длъжност от същото функционално равнище (ако трудовият му договор се урежда от Правилника за персонала I) или от същата степен (ако трудовият му договор се урежда от Правилника за персонала II) като тази, която е заемал в края на назначаването си във външната служба“.

63

Член 11 от посоченото приложение предвижда, че членът на персонала, назначен във външна служба, има право на обезщетение за географска мобилност, предвидена в член 1.4 от административните разпоредби.

64

При това положение от съвместния прочит на членове 2 и 11 от приложение VII към административните разпоредби следва, че продължителността на назначаване на работа във външна служба не може да превишава срока, предвиден в приложимата правна уредба, и през време на това назначаване служителят, който отговаря на предвидените в релевантните административни разпоредби условия, има право на обезщетение за географска мобилност. Освен това е предвидено, че след това назначаване съответният служител трябва да се върне на работа в седалището на ЕИБ.

65

Ето защо се налага изводът, че предвиденото в член 2 от приложение VII към административните разпоредби връщане на работа в седалището на ЕИБ представлява не условие за предоставяне на обезщетението за географска мобилност, а само логическо следствие от края на периода на временно назначаване във външна служба за служителите, чиито договори не са изтекли и които трябва да се върнат на работа в седалището на ЕИБ след изтичането на този период. Впрочем посоченият член предвижда гаранция, че при изтичане на този период съответните служители възстановяват длъжността си от същото функционално равнище или степен, която са заемали в края на назначаването си в такава външна служба.

66

Несъмнено следва да се констатира, че макар преназначението на приложение VII към административните разпоредби е да се прилага, както се уточнява в член 1 от него, „към членовете на персонала на [ЕИБ], назначени във външна служба във или извън Съюза“, нито една разпоредба от това приложение, нито дори друга разпоредба по принцип, не урежда случая със служител като жалбоподателя, чийто срочен договор приключва след неговото назначаване във външна служба.

67

При все това, дори при липсата на конкретна разпоредба по този въпрос, доводът на ЕИБ, че при такива обстоятелства подобно прехвърляне трябва да се счита за токова с постоянен характер, поради което член 1.4 от административните разпоредби не следва да се прилага, не може да бъде приет.

68

Всъщност е необходимо да се отбележи, че схващането, на което се основава този довод, а именно постоянният характер на прехвърлянето на жалбоподателя, е погрешно.

69

В това отношение следва да се отбележи, че от решението от 23 март 2017 г. става ясно, при това от всеки от изпратените на жалбоподателя варианти, че първо, прехвърлянето му във външната служба на Брюксел е било действително до края на договора му, тоест до 31 май 2020 г., второ, в случай че този договор бъде продължен, съдържанието и условията за това назначаване трябва да бъдат преразгледани, трето, назначенията във външни служби на ЕИБ са за максимален срок от шест години и не могат да бъдат продължавани след срока на действие на текущия договор.

70

Ето защо следва да се приеме, че действителната продължителност на назначаването на жалбоподателя на работа във външната служба на Брюксел съответства, както е предвидено в решението от 23 март 2017 г., на точно определен период от 1 април 2017 г. до 31 май 2020 г.

71

При тези обстоятелства следва да се отбележи, че не само прехвърлянето във външна служба въз основа на приложимите административни разпоредби не може да се счита по естеството си за такова с „постоянен характер“, тъй като от самото начало то е ограничено до максималната продължителност, предвидена в посочените разпоредби, но дори в хипотезата, при която член на персонала на ЕИБ е назначен в такава служба за период, който съвпада с края на срочния му договор, както е в случая, този член на персонала отговаря на изискванията за получаване на същото обезщетение, ако са изпълнени двете кумулативни условия, предвидени в член 1.4 от административните разпоредби и посочени в точка 58 по-горе.

72

От всичко изложено по-горе следва, че като е отказала да предостави на жалбоподателя обезщетение за географска мобилност, ЕИБ не се е съобразила с член 1.4 от административните разпоредби.

73

Следователно първото основание трябва да бъде уважено.

74

Ето защо, без да е необходимо произнасяне по другите основания, изтъкнати от жалбоподателя в подкрепа на исканията за отмяна, тези искания следва да бъдат уважени и обжалваните решения да се отменят в частта, в която на жалбоподателя се отказва обезщетение за географска мобилност.

75

Жалбоподателят иска по същество, от една страна, поправянето на твърдени имуществени вреди, произтичащи от неплащането на обезщетението за географска мобилност, считано от 1 април 2017 г., и от друга страна, поправянето на твърдени неимуществени вреди, произтичаща от бездействието на ЕИБ за успешното провеждане на помирителното производство.

76

Първото искане на жалбоподателя е по същество за обезщетение в размер на 36045,60 EUR, съответстващо на размера на обезщетението за географска мобилност, дължимо от 1 април 2017 г. до предявяването на настоящата жалба. Тази сума трябвало да се увеличи с 1567,20 EUR за всеки допълнителен месец.

77

Второто искане за обезщетение на жалбоподателя е за заплащането на лихви за забава, определени по лихвения процент на ЕЦБ, увеличен с два процентни пункта върху посочените в точка 76 по-горе суми.

78

В това отношение е достатъчно да се припомни, че съгласно член 266, първа алинея ДФЕС институцията, органът, службата или агенцията, чийто акт е бил отменен, е длъжна да предприеме необходимите мерки за изпълнение на решението. С тези искания обаче жалбоподателят иска ЕИБ да бъде осъдена да му заплати сума, която би му била дължима въз основа на решението, което ЕИБ ще трябва да вземе в изпълнение на настоящото решение за отмяна.

79

Тъй като поради това посочените искания са преждевременни, те не могат да бъдат уважени (вж. в този смисъл решение от 25 юни 2020 г., ZS/ЕИБ, T‑659/18, непубликувано, EU:T:2020:281, т. 90 и цитираната съдебна практика).

80

С третото си искане за обезщетение жалбоподателят посочва, че председателят на ЕИБ не е приел в разумен срок решението си след представянето на доклада на помирителната комисия, което можело да ангажира отговорността на ЕИБ.

81

В това отношение жалбоподателят твърди, че освен затрудненото финансово положение, в което се намирал, тъй като не получавал обезщетението за географска мобилност, несигурността, дължаща се на липсата на решение на председателя на ЕИБ вследствие на този доклад, което впрочем го принудило да сезира Европейския омбудсман, му причинило неимуществени вреди, които той оценява на 2000 EUR.

82

ЕИБ оспорва тези доводи.

83

В това отношение следва да се припомни най-напред, че съгласно постоянната съдебна практика със самата отмяна на незаконосъобразен акт се поправя по подходящ начин и по принцип в достатъчна степен всяка неимуществена вреда, която може да е настъпила вследствие на този акт. Това няма да е така обаче, ако жалбоподателят докаже, че е претърпял неимуществени вреди, които не произтичат от незаконосъобразността, дала основание за отмяната, и не може да бъде напълно поправена с тази отмяна (вж. решение от 30 януари 2020 г., BZ/Комисия,T‑336/19, непубликувано, EU:T:2020:210, т. 54 и цитираната съдебна практика; вж. в този смисъл и решение от 14 септември 2017 г., Bodson и др./ЕИБ, T‑504/16 и T‑505/16, EU:T:2017:603, т. 77 и цитираната съдебна практика).

84

По-нататък, от постоянната съдебна практика следва също, че в рамките на искане за обезщетение за вреди, направено от длъжностно лице или служител, ангажирането на отговорността на институцията предполага да са изпълнени заедно три условия, отнасящи се до неправомерността на поведението, за което тя се упреква, до наличието на вреда, както и до наличието на причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и претендираната вреда. Трите условия за ангажиране на отговорността са кумулативни, което означава, че ако едно от тях не е изпълнено, не може да се ангажира отговорността на институцията. Освен това съдът на Съюза не е длъжен да разгледа тези условия в определен ред (вж. определение от 11 юни 2020 г., Vanhoudt и др./ЕИБ, T‑294/19,, непубликувано, EU:T:2020:264, т. 70 и цитираната съдебна практика).

85

В случая неимуществените вреди, на които се позовава жалбоподателят, се дължат по същество на чувството за несигурност, породено от прекомерното забавяне при приемането на решението за приключване на помирителното производство от председателя на ЕИБ.

86

Въпреки това, макар да е възможно да се приеме, че подобни неимуществени вреди не произтичат от незаконосъобразността, дала основание за отмяната на обжалваните решения, а именно от нарушението на член 1.4 от административните разпоредби, налага се изводът, че в жалбата не се съдържа никакво доказателство за обхвата на неимуществените вреди, които жалбоподателят твърди, че е претърпял.

87

При тези обстоятелства третото искане за обезщетение следва да се отхвърли.

88

С оглед на всичко изложено по-горе обжалваните решения следва да се отменят в частите им, в които на жалбоподателя се отказва предоставянето на обезщетение за географска мобилност, и жалбата трябва да се отхвърли в останалата ѝ част.

89

Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като ЕИБ е загубила делото, тя следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски в съответствие с искането на жалбоподателя.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (първи състав)

реши: