–

за Impuls Leasing România IFN SA, от N. M. Ionescu, avocată,

–

за румънското правителство, от E. Gane, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от N. Ruiz García, C. Gheorghiu и M. Carpus Carcea, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между IO и Impuls Leasing România IFN SA (наричано по-нататък „ILR“) по повод на възражение срещу изпълнението, подадено от възразяващата страна в главното производство срещу действията по принудително изпълнение по отношение на договор за лизинг.

3

Двадесет и четвърто съображение от Директива 93/13 гласи, че „съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.

4

Член 6, параграф 1 от тази директива предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

5

Съгласно член 7, параграф 1 от посочената директива:

„Държавите членки [гарантират], че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

6

Гражданският процесуален кодекс е изменен с Legea nr. 310/2018 pentru modificarea și completarea Legii nr. 134/2010 privind Codul de procedură civilă, precum și pentru modificarea și completarea altor acte normative (Закон № 310/2018 за изменение и допълнение на Закон № 134/2010 относно Гражданския процесуален кодекс и други нормативни актове) (Monitorul Oficial al României, част I, бр. 1074) от 18 декември 2018 г., който влиза в сила на 21 декември 2018 г. Тъй като разглежданата в главното производство молба за допускане на принудително изпълнение е подадена на 26 март 2019 г., тя се урежда от разпоредбите на този кодекс, изменен с посочения закон (наричан по-нататък „измененият Граждански процесуален кодекс“).

7

Член 24 от изменения Граждански процесуален кодекс предвижда:

„Разпоредбите на новия процесуален закон се прилагат само по отношение на производствата и изпълнителните дела, започнали след влизането му в сила“.

8

Член 632, алинея 1 от изменения Граждански процесуален кодекс гласи:

„Принудителното изпълнение може да се извършва само по силата на изпълнително основание“.

9

Съгласно член 638, алинея 1, точка 4 от изменения Граждански процесуален кодекс:

„Изпълнителни основания, които подлежат на принудително изпълнение, са и дълговите ценни книжа или други документи, на които законът предоставя изпълнителна сила“.

10

Член 638, алинея 2 от изменения Граждански процесуален кодекс предвижда:

„Спирането на изпълнението на предвидените в алинея 1, точки 2 и 4 основания може да бъде поискано и в рамките на иск по същество с предмет тяхното обезсилване. Разпоредбите на член 719 са приложими по аналогия“.

11

Член 713, алинея 2 от изменения Граждански процесуален кодекс гласи:

„Когато принудителното изпълнение се извършва въз основа на изпълнително основание, различно от съдебно решение, във възражението срещу изпълнението може да се изтъкват и фактически или правни съображения по съществото на правото, обективирано в изпълнителното основание, единствено когато законът не предвижда във връзка с това изпълнително основание процесуален ред за неговото обезсилване, включително и иск по общия исков ред“.

12

Съгласно член 8 от Ordonanța Guvernului nr. 51/1997 privind operațiunile de leasing și societățile de leasing (Правителствено постановление № 51/1997 относно лизинговите операции и лизинговите дружества):

„Договорите за лизинг, както и вещните и личните обезпечения, учредени с цел обезпечаване на задълженията, поети с договора за лизинг, представляват изпълнителни основания“.

13

Член 15 от Правителствено постановление № 51/1997 предвижда:

„Освен ако в договора не е предвидено друго, в случай че лизингополучателят/ползвателят не изпълни задължението си за пълно плащане на лизинговата вноска в продължение на два последователни месеца, считано от предвидения в лизинговия договор срок, лизингодателят/заемодателят има право да прекрати договора за лизинг, а лизингополучателят/ползвателят е длъжен да върне вещта и да плати цялата дължима сума до датата на връщане по силата на договора за лизинг“.

14

Член 10, буква d) от Правителствено постановление № 51/1997 гласи:

„Лизингополучателят/ползвателят се задължава да плати всички дължими суми в съответствие с договора за лизинг — лизингови вноски, застраховки, данъци, такси — в размера и в сроковете, предвидени в договора“.

15

Legea nr. 193/2000 privind clauzele abuzive din contractele încheiate între profesioniști și consumatori (Закон № 193/2000 относно неравноправните клаузи в договори, сключени между продавачи или доставчици и потребители) транспонира Директива 93/13 в румънското право.

16

Съгласно член 1 от Закон № 193/2000:

„1.   Всеки договор, сключен между продавач или доставчик и потребител за продажба на стоки или за предоставяне на услуги, включва ясни и недвусмислени договорни клаузи, за разбирането на които не са необходими специализирани познания.

2.   При съмнение относно тълкуването на договорни клаузи последните се тълкуват в полза на потребителя.

3.   На продавачите и доставчиците се забранява включването на неравноправни клаузи в сключваните с потребителите договори“.

17

Член 2 от Закон № 193/2000 предвижда:

„1.   „Потребител“ означава всяко физическо лице или всяка група физически лица, обединени в сдружения, които въз основа на договор, попадащ в обхвата на този закон, действат за цели, които са извън рамките на тяхната търговска, промишлена, производствена или занаятчийска дейност или дейност на свободна практика.

2.   „Продавач или доставчик“ означава всяко физическо или юридическо лице, което въз основа на договор, попадащ в обхвата на този закон, действа за своята търговска, промишлена, производствена или занаятчийска дейност или дейност на свободна практика, както и всяко лице, което действа за същата цел от негово име или за негова сметка“.

18

Член 4 от Закон № 193/2000 предвижда:

„1.   Договорна клауза, която не е пряко договорена с потребителя, се счита за неравноправна, когато сама по себе си или във връзка с други разпоредби на договора въпреки изискването за добросъвестност създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните.

2.   Не се счита за пряко договорена с потребителя клауза, която е съставена, без да е дадена възможност на потребителя да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с бланкови договори или договори с общи условия, прилагани от търговци, опериращи на пазара на съответната стока или услуга.

3.   Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са пряко договорени с потребителя, не изключва приложението на разпоредбите на настоящия закон към останалата част на договора, ако от общата преценка на договора е видно, че той е договор, предварително изготвен едностранно от продавача или доставчика. Когато продавач или доставчик твърди, че предварително съставена типова клауза е договорена пряко с потребителя, той следва да докаже това.

4.   В приложението, което е неразделна част от настоящия закон, се съдържа примерен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни.

5.   Без да се засягат разпоредбите на настоящия закон, преценката за неравноправност на договорна клауза се извършва, като се отчитат:

6.   Преценката за неравноправния характер на клаузите не се отнася нито до основния предмет на договора, нито до съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, нито до доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са съставени на ясен и разбираем език“.

19

Съгласно член 6 от Закон № 193/2000:

„Неравноправните клаузи, съдържащи се в договора и установени лично или чрез законово оправомощените органи, не произвеждат действие за потребителя, а договорът ще продължи да бъде изпълняван със съгласието на потребителя само ако след тяхното отстраняване неговото изпълнение може да продължи“.

20

Приложението към Закон № 193/2000 предвижда в параграф 1, буква i):

„За неравноправни се считат договорните разпоредби, които задължават потребителя, който не изпълни договорните си задължения, да изплати неоснователно висока неустойка спрямо претърпените от продавача или доставчика вреди“.

21

На 20 август 2008 г. IO сключва с ILR договор за лизинг за срок от 48 месеца по отношение на моторно превозно средство на стойност без данък върху добавената стойност (ДДС) в размер на 7810,94 EUR. От клаузите на този договор е видно, че финансираната стойност е 6248,75 EUR, лихвеният процент е определен на 8,25 %, таксата за отпускането на кредита, определена на 4 %, се равнява на 312,44 EUR и разходите за комисиона за управление са 5 EUR месечно. Този договор предвижда, че при неизпълнение на договорните задължения лизингодателят може или да поиска принудително изпълнение на задълженията, които договорът възлага на лизингополучателя, с плащане на обезщетение за вреди, или да предприеме кумулативно или алтернативно всички мерки, които счита за необходими, или да прекрати договора, без да е необходима предварителна покана или допълнителни формалности, без съдебна или арбитражна намеса, с плащане на обезщетение за вреди.

22

Тъй като IO вече не е в състояние да внася определените лизингови вноски, на 7 декември 2009 г. въпросният договор за лизинг е прекратен. На 19 март 2010 г. по силата на изпълнителното основание, каквото е този договор, съответното моторно превозно средство е върнато на ILR, а след това е продадено на 29 юни 2010 г. за сумата от 5294,12 EUR с включен ДДС.

23

След прекратяването на договора, на 15 октомври 2010 г. ILR иска образуване на производство по принудително изпълнение за сумата от 12592,32 RON (румънски леи) (около 2547 EUR), за да удовлетвори вземанията си въз основа на изпълнителното основание, а именно неплатени фактури за лизингови вноски, съдебни такси, неустойки, разлики в обменния курс, застраховки и разноски по събирането.

24

На 28 март 2013 г. ILR подава молба за продължаване на изпълнението срещу IO за сумата от 70601,12 RON (около 14280 EUR). С решение по гражданско дело от 13 ноември 2015 г., постановено от Judecătoria Sectorului 1 București (Районен съд, Първи район, Букурещ, Румъния), е потвърдена валидността на запора спрямо трето задължено лице.

25

На 16 ноември 2016 г. изпълнителното производство е прекратено с акт на съдебен изпълнител, тъй като в патримониума на IO липсва секвестируемо имущество.

26

На 26 март 2019 г. ILR подава нова молба за принудително изпълнение срещу IO за удовлетворяване на вземане в размер на 137502,84 RON (около 27900 EUR), представляващо сумата по издадените и неплатени данъчни фактури, неустойки за забава, остатъка от финансираната и непогасена главница, задължения, произтичащи от неизпълнение на договорните задължения, както и разноски по събирането.

27

С определение от 12 април 2019 г. Judecătoria Sectorului 2 București (Районен съд, Втори район, Букурещ, Румъния) одобрява молбата за допускане на принудително изпълнение в размер на претендираната сума, ведно с разходите по изпълнението, определени впоследствие с акт на съдебния изпълнител в размер на 8719,29 RON (около 1764 EUR).

28

На 24 май 2019 г. IO подава възражение срещу принудителното изпълнение. В подкрепа на възражението си тя изтъква, че тригодишният давностен срок, през който ILR е можело да иска и да получи принудително изпълнение по силата на изпълнителното основание, каквото е договорът за лизинг, е започнал да тече през 2010 г., когато тя преустановява плащането на лизинговите вноски, и е изтекъл към датата, на която ILR е подало втората молба за принудително изпълнение. Тя припомня също, че за първоначалното финансиране в размер на 6248,75 EUR, по-голямата част от което е изплатила в периода 2008—2010 г., през 2019 г. ILR е поискало образуване на второ производство по принудително изпълнение за сума в размер на около 30000 EUR.

29

ILR възразява, че има безспорно, ликвидно и изискуемо вземане срещу IO, състоящо се от остатъка от финансираната сума към датата на прекратяване на договора за лизинг, лихвите, неустойките за забава, сумата на застрахователните премии, платени на застрахователя, комисионата за събиране на вземания и сумата на неплатените фактури, вземане, от което следвало да се приспадане размерът на продажната цена на превозното средство, предмет на договора за лизинг.

30

Запитващата юрисдикция посочва, че договорът за лизинг, въз основа на който е започнало изпълнителното производство срещу IO, съдържа определени клаузи, които могат да се считат за неравноправни съгласно Закон № 193/2000, който транспонира Директива 93/13 в румънското право. Тя отбелязва, че съгласно член 713, алинея 2 от Гражданския процесуален кодекс в редакцията му преди изменението със Закон № 310/2018 националният съд е можел да преценява неравноправността на договорни клаузи във връзка с възражение срещу изпълнението, тъй като по отношение на договорите за лизинг не е съществувал специален процесуален ред за обезсилването им. За разлика от това, съгласно член 713, алинея 2 от изменения и приложим към спора по главното производство кодекс този съд вече би могъл да разглежда неравноправността на такива договорни клаузи само ако не съществува процесуален ред за обезсилване на тези договори, включително иск по общия ред. Закон № 193/2000 обаче понастоящем предоставя възможност на потребителите да предявят иск по общия ред, в рамките на който националният съд може да провери евентуалния неравноправен характер на договорните клаузи.

31

Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че съгласно принципа на ефективност националните механизми за принудително изпълнение не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза. Ефективната защита на тези права обаче би могла да бъде гарантирана само при условие че националният процесуалноправен режим позволява служебна преценка за евентуалния неравноправен характер на договорните клаузи в рамките на самото производство по принудително изпълнение. Следователно съществуват съмнения относно съвместимостта на член 713, алинея 2 от изменения Граждански процесуален кодекс с Директива 93/13, тъй като потребителите вече са длъжни да предявят иск по общия ред, без да могат да упражнят предоставените им от тази директива права, когато подават възражение срещу принудителното изпълнение.

32

При тези обстоятелства Judecătoria Sectorului 2 București (Районен съд, Втори район, Букурещ) решава да спре главното производство и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли с оглед на принципа на ефективност Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство като действащата румънска правна уредба на условията за допустимост на възражението срещу принудителното изпълнение — член 713, алинея 2 от [изменения] Граждански процесуален кодекс […] — което не предвижда възможност при направено възражение срещу изпълнението съдът да прецени, служебно или по искане на потребителя, дали са неравноправни клаузите на договор за лизинг, който представлява изпълнително основание, тъй като по отношение на договорите, сключени между „потребител“ и „продавач или доставчик“ („търговец“), е възможно да се извърши преценка за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на тази директива по общия исков ред?“.

33

ILR твърди, че Съдът няма компетентност да разгледа настоящото преюдициално запитване, с довода че то се отнася до тълкуването на националното право.

34

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на производството по член 267 ДФЕС, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да установи и прецени фактите по спора в главното производство, както и да тълкува и прилага националното право (решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 76 и цитираната съдебна практика). Така в рамките на такова производство Съдът е компетентен да разглежда само разпоредбите на правото на Съюза (решение от 11 юли 2018 г., Somoza Hermo и Ilunión Seguridad, C‑60/17, EU:C:2018:559, т. 44).

35

Такъв е случаят в настоящото дело.

36

Всъщност достатъчно е да се констатира, че запитващата юрисдикция иска от Съда тълкуване на Директива 93/13, за да може да се произнесе по спор относно договор, сключен между продавач или доставчик и потребител.

37

От това следва, че Съдът е компетентен да се произнесе по настоящото преюдициално запитване.

38

С въпроса си запитващата юрисдикция иска да се установи дали Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на съда по изпълнението, сезиран с възражение срещу изпълнението на сключен между потребител и продавач или доставчик договор за лизинг, който представлява изпълнително основание, да преценява служебно или по искане на потребителя неравноправния характер на клаузите на този договор, тъй като е налице иск по общия ред, в рамките на който съдът, който разглежда този иск, може да провери неравноправния характер на клаузите на такъв договор.

39

Съгласно постоянната практика на Съда въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност (вж. по-специално решение от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 40 и цитираната съдебна практика).

40

С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от тази директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. по-специално решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 53 и 55 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 41).

41

В този контекст Съдът многократно е постановявал, че когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (решения от 14 март 2013 г., Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 46 и цитираната съдебна практика, от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 58 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 43).

42

Освен това Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 44 и цитираната съдебна практика).

43

Така, макар Съдът вече многократно да е давал съобразени с изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 насоки за това по какъв начин националният съд трябва да осигури защитата на правата, които потребителите черпят от тази директива, следва да се отбележи, че правото на Съюза по принцип не хармонизира производствата, по реда на които се преценяват твърденията за неравноправност на договорна клауза, поради което тези производства се уреждат от вътрешния правен ред на всяка държава членка, при условие обаче да не са по-неблагоприятни от производствата, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на еквивалентност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. по-специално решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 45 и 46 и цитираната съдебна практика).

44

Що се отнася до принципа на еквивалентност, следва да се отбележи, че Съдът не разполага с никакви данни, които могат да породят съмнение относно съответствието на разглежданата в главното производство национална правна уредба с този принцип.

45

Що се отнася до принципа на ефективност, следва да се отбележи, че винаги когато се поставя въпросът дали национална процесуална норма прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се държи сметка за мястото на тази норма с оглед на цялото производство, неговия ход и неговите особености, както и, ако е необходимо, за принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на производството (решение от 22 април 2021 г., Profi Credit Slovakia, C‑485/19, EU:C:2021:313, т. 53). При все това специфичните характеристики на производствата не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която трябва се ползват потребителите по силата на разпоредбите на Директива 93/13 (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 50 и цитираната съдебна практика).

46

По-нататък, Съдът е уточнил, че задължението на държавите членки да осигурят ефективността на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, включва — що се отнася в частност до правата, произтичащи от Директива 93/13 — изискване за ефективна съдебна закрила, потвърдено в член 7, параграф 1 от тази директива и закрепено и в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, което се прилага по-конкретно за определянето на процесуалните правила, приложими към исковете, основани на подобни права (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 29 и цитираната съдебна практика).

47

В това отношение Съдът е постановил, че при липса на ефективен контрол върху потенциалната неравноправност на клаузите от съответния договор не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права (решение от 4 юни 2020 г., Kancelaria Medius, C‑495/19, EU:C:2020:431, т. 35 цитираната съдебна практика).

48

От това следва, че определените в националните законодателства условия, посочени в член 6, параграф 1 от Директива 93/13, не могат да засегнат същината на предоставеното с тази разпоредба право на потребителите да не бъдат обвързани от клауза, считана за неравноправна (решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 71 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 51).

49

Така Съдът вече е припомнил, че ефективна защита на правата, предоставени с тази директива на потребителя, може да бъде гарантирана само при условие че националният процесуалноправен режим позволява в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор (вж. по-специално решения от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 46 и от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 44).

50

В това отношение Съдът приема, че когато на етапа на изпълнението на заповедта за изпълнение не се предвижда осъществяването на служебен контрол от съда за евентуални неравноправни клаузи в разглеждания договор, трябва да се счете, че дадена национална правна уредба засяга ефективността на защитата, търсена с Директива 93/13, когато не предвижда такъв контрол на етапа на издаването на заповедта за изпълнение или когато предвижда такъв контрол само на етапа на възражението срещу заповедта за изпълнение, ако съществува немалък риск потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националното законодателство не предвижда задължение за съобщаване на потребителя на цялата необходима информация, която да му позволи да определи обхвата на правата си (решение от 20 септември 2018 г., EOS KSI Slovensko, C‑448/17, EU:C:2018:745, т. 46 и цитираната съдебна практика).

51

Съдът също е постановил, че тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот не позволява на съда по изпълнението нито да прецени било служебно, или по искане на потребителя неравноправния характер на клауза в договора, от който произтича предявеното вземане, и въз основа на която клауза е издаден изпълнителният титул, нито да постанови привременни мерки, и по-специално спиране на изпълнението, когато постановяването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на окончателното решение на съда в съответното исково производство, компетентен да провери неравноправния характер на тази клауза (определение от 14 ноември 2013 г., Banco Popular Español и Banco de Valencia, C‑537/12 и C‑116/13, EU:C:2013:759, т. 60 и решение от 17 юли 2014 г., Sánchez Morcillo и Abril García, C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 28).

52

В главното производство, видно от преписката, представена пред Съда, с определение от 12 април 2019 г. запитващата юрисдикция е допуснала принудителното изпълнение на разглеждания договор. Освен това евентуалният неравноправен характер на клаузите на този договор, изглежда, не е бил предмет на предходен съдебен контрол.

53

От акта за преюдициално запитване обаче следва, че член 713, алинея 2 от изменения Граждански процесуален кодекс вече не позволява на съда по изпълнението да проверява в рамките на възражение срещу изпълнението било служебно, или по искане на потребителя неравноправния характер на клаузите на договор за лизинг, съставляващ изпълнително основание, поради факта че тази проверка може да бъде извършена от съда, който разглежда делото по същество в рамките на иск по общия ред, който не е обвързан със срок, като посоченият съд има правомощието да спре изпълнителното производство съгласно Закон № 193/2000.

54

В това отношение следва да се припомни, че в точка 61 от решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank (C‑407/18, EU:C:2019:537), Съдът приема, че обстоятелството, че съгласно националното право контролът на евентуално неравноправния характер на клаузите в договор за ипотечен кредит, сключен между продавач или доставчик и потребител, може да се осъществи не от съда, сезиран с молбата за принудителното изпълнение на такъв договор, а само впоследствие и при необходимост от съда, който разглежда делото по същество и който потребителят е сезирал с иск за установяване на недействителността на тези неравноправни клаузи, е явно недостатъчно, за да се осигури пълната ефективност на изискваната от Директива 93/13 защита на потребителите.

55

Всъщност Съдът приема, че ако производството по принудително изпълнение приключи преди произнасянето на решението на съда, разглеждащ делото по същество, с което се обявява неравноправността на договорната клауза в основата на това принудително изпълнение и следователно нищожността на това производство, това решение би позволило на посочения потребител да се осигури само последваща защита с обезщетителен характер, която би се оказала непълна и недостатъчна и не би представлявала нито подходящо, нито ефективно средство за преустановяване на използването на същата клауза, противно на предвиденото в член 7, параграф 1 от Директива 93/13 (определение от 6 ноември 2019 г., BNP Paribas Personal Finance SA Paris Sucursala Bucureşti и Secapital, C‑75/19, непубликувано, EU:C:2019:950, т. 32 и цитираната съдебна практика).

56

Несъмнено, за разлика от фактическите и процесуалните обстоятелства по делата Banco Popular Español, Banco de Valencia и Sánchez Morcillo и Abril García, по които са постановени съответно определение от 14 ноември 2013 г. (C‑537/12 и C‑116/13, EU:C:2013:759) и решение от 17 юли 2014 г. (C‑169/14, EU:C:2014:2099), в рамките на които националното право не позволява на съда да постанови привременни мерки до разглеждането на договорните клаузи в исковото производство, в настоящото дело разглеждащият делото по същество съд, сезиран с иск, различен от този във връзка с изпълнителното производство, може да спре посоченото производство.

57

От становището на Комисията, което не е оспорено от румънското правителство, обаче е видно, че в този отделен иск пред съда, който разглежда делото по същество, потребителят, който иска спиране на изпълнителното производство, е длъжен да внесе обезпечение, изчислено въз основа на стойността на предмета на иска.

58

В това отношение от съдебната практика, цитирана в точка 50 от настоящото съдебно решение, следва, че разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, не трябва да възпират потребителя да сезира съда за целите на проверката на евентуалния неравноправен характер на договорните клаузи (вж. в този смисъл решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 54, от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 52 и 54 и от 20 септември 2018 г., EOS KSI Slovensko, C‑448/17, EU:C:2018:745, т. 46).

59

Вероятно е обаче длъжникът, който не е изпълнил своето задължение за плащане, да не разполага с необходимите финансови средства, за да учреди необходимото обезпечение (решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 60). Това важи в още по-голяма степен, когато, както отбелязва генералният адвокат в точка 58 от заключението си, стойността на предмета на предявените искове забележимо надвишава общата стойност на договора, какъвто, изглежда, е случаят в настоящото дело.

60

От всички тези съображения следва, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която не позволява на съда по изпълнението, сезиран с възражение срещу изпълнението, да преценява служебно или по искане на потребителя неравноправния характер на клаузите на сключен между потребител и продавач или доставчик договор, който представлява изпълнително основание, щом като съдът в исковото производство, който може да бъде сезиран с отделен иск по общия ред, за да разгледа евентуалния неравноправен характер на клаузите на такъв договор, може да спре изпълнителното производство до постановяването на решение по същество само при внасяне на обезпечение в размер, който може да възпре потребителя да предяви и да поддържа такъв иск.

61

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разноските, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която не позволява на съда по изпълнението на вземане, сезиран с възражение срещу това изпълнение, да преценява служебно или по искане на потребителя неравноправния характер на клаузите на сключен между потребител и продавач или доставчик договор, който представлява изпълнително основание, щом като съдът в исковото производство, който може да бъде сезиран с отделен иск по общия ред, за да разгледа евентуалния неравноправен характер на клаузите на такъв договор, може да спре изпълнителното производство до постановяването на решение по същество само при внасяне на обезпечение в размер, който може да възпре потребителя да предяви и да поддържа такъв иск.