1

С жалбата си Silver Plastics GmbH & Co. KG и Johannes Reifenhäuser Holding GmbH & Co. KG искат да се отмени решението на Общия съд на Европейския съюз от 11 юли 2019 г., Silver Plastics и Johannes Reifenhäuser/Комисия (T‑582/15, непубликувано, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2019:497), с което той е отхвърлил жалбата им за частична отмяна на решение C(2015) 4336 окончателен на Европейската комисия от 24 юни 2015 г. относно производство по член 101 от ДФЕС и член 53 от Споразумението за ЕИП (дело AT.39563 — Опаковки за продажба на хранителни стоки на дребно) (наричано по-нататък „оспорваното решение“) и при условията на евентуалност — за намаляване на размера на глобите, които са им наложени с това решение.

2

Член 23, параграфи 2 и 3 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167), предвижда:

„2.   С решение Комисията може да налага санкции на предприятия и на сдружения на предприятия, когато умишлено или поради небрежност:

[…]

За всяко предприятие и сдружение на предприятия, което има участие в нарушението, санкцията не може да надвишава 10 % от общия размер на оборота му за предходната стопанска година.

[…]

3.   При определяне на размера на санкцията се взема предвид както тежестта, така и продължителността на нарушението“.

3

Обстоятелствата по спора са изложени в точки 1—10 от обжалваното съдебно решение и за целите на настоящото производство могат да бъдат обобщени по следния начин.

4

Първият жалбоподател, Silver Plastics, е дружество, което произвежда и доставя различни опаковки за хранителни стоки, като по времето на настъпване на фактите, довели до приемане на спорното решение, 99,75 % от дяловете в него се притежават от втория жалбоподател Johannes Reifenhäuser Holding.

5

От точки 2—6 от обжалваното съдебно решение следва, че след искане за освобождаване от санкции или намаляване на техния размер, подадено на 18 март 2008 г. от предприятието, състоящо се от групата с дружество майка Linpac Group Ltd (наричано по-нататък „Linpac“), Европейската комисия образува производство по член 101 ДФЕС и член 53 от Споразумението за Европейското икономическо пространство от 2 май 1992 г. (ОВ L 1, 1994 г., стр. 3; Специално издание на български език 2007 г., глава 11, том 53, стр. 4, наричано по-нататък „Споразумението за ЕИП“) в сектора на опаковките за продажба на хранителни стоки на дребно, което приключва с приемането на спорното решение.

6

Както Общият съд посочва в точки 7 и 8 от обжалвано съдебно решение, със спорното решение Комисията констатира, че през различни периоди в промеждутъка от 2000 г. до 2008 г. дружества, осъществяващи дейност в горепосочения сектор, са участвали в единно продължено нарушение, съставено от пет отделни нарушения, ограничени според обслужваната географска зона, а именно Италия, Югозападна Европа, Северозападна Европа (наричана по-нататък „СЗЕ“), Централна и Източна Европа и Франция (наричано по-нататък „разглежданото нарушение“). Стоките, предмет на нарушението, са тарелки от полистиренова пяна, служещи за опаковане на хранителни стоки за продажба на дребно, и при картела в СЗЕ — тарелки от твърда пластмаса.

7

По-специално, както Общият съд припомня в точка 10 от обжалваното съдебно решение, разпоредителната част на спорното решение гласи:

„Член 1

[…]

3.   Следните предприятия са нарушили член 101 от [ДФЕС] и член 53 от Споразумението за ЕИП, като през посочените периоди са участвали в единно продължено нарушение, съставено от няколко отделни нарушения във връзка с тарелките от полистиренова пяна и от твърда пластмаса, предназначени за сектора на опаковането на хранителни стоки за продажба на дребно, и обхващащо територията на [СЗЕ]:

[…]

[…]

5.   Следните предприятия са нарушили член 101 от [ДФЕС] и член 53 от Споразумението за ЕИП, като през посочените периоди са участвали в единно продължено нарушение, съставено от няколко отделни нарушения във връзка с тарелките от полистиренова пяна, предназначени за сектора на опаковането на хранителни стоки за продажба на дребно, и обхващащо територията на Франция:

[…]

Член 2

[…]

3.   За нарушението, посочено в член 1, параграф 3, се налагат следните глоби:

[…]

[…]

5.   За нарушението, посочено в член 1, параграф 5, се налагат следните глоби:

[…]

[…]“.

8

На 11 септември 2015 г. жалбоподателите подават в секретариата на Общия съд жалба, с която искат частична отмяна на спорното решение и при условията на евентуалност — намаляване на глобите, които са им наложени с него. Тази жалба е отхвърлена с обжалваното съдебно решение.

9

По-специално, при анализа на първата част от първото посочено от жалбоподателите основание за отмяна на спорното решение, която по същество е, че Комисията не е представила нито едно надеждно доказателство, достатъчно за да се установи съществуването на споразумение или съгласувана практика в СЗЕ, Общият съд по-специално разглежда в точки 44—66 от обжалваното съдебно решение доводите на жалбоподателите, с които те оспорват Silver Plastics да е участвало в антиконкурентна среща, състояла се на 13 юни 2002 г. След разглеждането им Общият съд приема в точка 67 от обжалваното съдебно решение, че „макар да не може да се отхвърли наличието на определена неяснота относно точния час на започване [на друга състояла се в същия ден среща, която не е имала антиконкурентен предмет], има достатъчно доказателства, че конкуренти, включително Silver Plastics, са провели среща за обсъждане на ценовите стратегии извън [тази друга] среща“.

10

Освен това, след като разглежда втората част от първото посочено от жалбоподателите основание за отмяна, а именно че липсва единно продължено нарушение, свързано с пазара на тарелките от полистиренова пяна и от твърда пластмаса на пазара в СЗЕ, в точка 191 от обжалваното съдебно решение Общият съд констатира, че Комисията правилно е приела, че Silver Plastics е участвало в това единно продължено нарушение.

11

При разглеждане на третото посочено от жалбоподателите основание за отмяна, а именно нарушение на принципа на равни процесуални възможности и на правото на разпит на свидетелите на другата страна, в точки 226—236 от обжалваното съдебно решение Общият съд разглежда исканията на жалбоподателите да разпита петима свидетели и организира кръстосан разпит на един от тези свидетели. В това отношение, както следва от точки 232—234 от обжалваното съдебно решение, Общият съд приема, че като се има предвид, че жалбоподателите са представили пред него и са използвали писмени изявления на свидетелите, които искат той да разпита, от доводите, изложени от жалбоподателите в подкрепа на искането им, не се установява, че показанията на тези лица биха добавили нещо повече към вече съдържащите се в преписката по делото доказателства, които съгласно член 235 от обжалваното съдебно решение в достатъчна степен изясняват случая. Ето защо в точка 236 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема, че не е нито необходимо, нито целесъобразно да уважи искането на жалбоподателите за разпит на свидетели.

12

В точки 255—279 от обжалваното съдебно решение Общият съд разглежда петото посочено от жалбоподателите основание за отмяна, а именно нарушение на член 23, параграф 2, първа и втора алинея от Регламент 1/2003 във връзка с член 101, параграф 1 ДФЕС, състоящо се в това, че Комисията е приела, че двамата жалбоподатели съставляват една икономическа единица.

13

В това отношение Общият съд най-напред констатира в точки 265 и 266 от обжалваното съдебно решение, че жалбоподателите не оспорват, че през периода на разглежданото нарушение в СЗЕ Johannes Reifenhäuser Holding е притежавало 99,75 % от капитала на Silver Plastics и при това положение Комисията е можела да се основе по отношение на тях на признатата в практиката на Съда презумпция за решаващо влияние, упражнявано от първото посочено дружество върху второто. След това в точки 267—279 от обжалваното съдебно решение Общият съд анализира различните доводи на жалбоподателите и в точки 280 и 281 от това решение прави извода, че те не са представили доказателства, които да могат да оборят тази презумпция, поради което трябва да се приеме, че петото посочено основание за отмяна не е налице.

14

Накрая, в точки 287—314 от обжалваното съдебно решение Общият съд разглежда шестото посочено от жалбоподателите основание за отмяна, което по същество е нарушение на член 23, параграф 2, втора алинея от Регламент № 1/2003, тъй като, за да определи оборота, който е релевантен за изчисляване на предвидения в тази разпоредба таван от 10 %, Комисията е взела предвид оборота на дружеството Reifenhäuser GmbH & Co. KG Maschinenfabrik (наричано по-нататък „Maschinenfabrik“), въпреки че към момента на приемането на спорното решение Johannes Reifenhäuser Holding вече не е притежавало дялове в това дружество.

15

Общият съд по-специално приема в точки 307—310 от обжалваното съдебно решение, че доколкото спорното решение е прието на 24 юни 2015 г., Комисията правилно се е основала, за да определи по отношение на Johannes Reifenhäuser Holding тавана на глобата, която му е наложила със спорното решение, на стопанската 2013/2014 година, която е последната пълна стопанска година преди приемането на спорното решение. Според Общия съд обстоятелството, че прехвърлянето на Maschinenfabrik от Johannes Reifenhäuser Holding е било надлежно вписано на 28 май 2015 г. с обратно действие от 30 септември 2014 г., не е могло да окаже каквото и да е влияние върху оборота на Johannes Reifenhäuser Holding през стопанската 2013/2014 г., която е приключила на 30 юни 2014 г. След като отхвърля някои други доводи на жалбоподателите, в точка 315 от обжалваното съдебно решение. Общият съд приема, че шестото посочено основание за отмяна не е налице.

16

Жалбоподателите искат от Съда:

17

Комисията иска от Съда да отхвърли жалбата и да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.

18

В подкрепа на жалбата си жалбоподателите изтъкват седем основания за отмяна на обжалваното съдебно решение: първо, нарушение на член 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“) във връзка с член 47, втора алинея и член 48, параграф 2 от Хартата, както и на принципа на непосредственост, второ, нарушение на правото на разпит на свидетелите на другата страна, трето, нарушение на принципа на равни процесуални възможности, четвърто, нарушение на задължението за мотивиране, пето, нарушение на член 23, параграф 3 от Регламент № 1/2003, шесто, нарушение на член 23, параграф 2 от Регламент № 1/2003, що се отнася до констатацията за наличие на една икономическа единица, и седмо, нарушение на същата разпоредба, що се отнася до тавана на солидарно наложената на жалбоподателите глоба.

19

Жалбоподателите изтъкват, че процесуалните гаранции и правото на защита, закрепени в член 6, параграфи 1 и 3 от ЕКПЧ и тълкувани в практиката на Европейския съд по правата на човека, както и в член 47, втора алинея и член 48, параграф 2 от Хартата трябва да се зачитат в производствата пред съдилищата на Съюза, включително в производствата относно картели, тъй като тези производства са наказателни.

20

Доколкото обаче се ограничил да вземе предвид само протоколите на изявленията на M. W. пред адвокатите на Silver Plastics, без да призове същия, за да го изслуша лично като свидетел, Общият съд нарушил принципа на справедлив съдебен процес, гарантиран от член 6 от ЕКПЧ и от член 47, втора алинея и член 48, параграф 2 от Хартата и накърнил принципа на непосредственост при събирането на доказателства.

21

Според жалбоподателите, които се позовават в това отношение по-специално, от една страна, на решение на Европейския съд по правата на човека от 16 юли 2019 г., Júlíus þór Sigurþórsson с/у Исландия (CE:ECHR:2019:0716JUD003879717), и от друга страна, на решение на Съда от 29 юли 2019 г., Gambino и Hyka (C‑38/18, EU:C:2019:628), както и на заключението на генералния адвокат Bot по делото, по което е постановено това решение, справедливостта на процеса, гарантирана от член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, изисква съдът, упражняващ контрол по отношение на решение относно вината на дадено лице, да събере всички необходими показания, като лично разпита свидетеля и не се основава единствено на писмено изявление на този свидетел.

22

Според жалбоподателите от това следва, че противно на приетото в точка 230 от обжалваното съдебно решение, Общият съд не е можел надлежно да разреши спора, с който е бил сезиран, без лично да разпита M. W. Също така, противно на това, което се подразбирало от точка 229 от обжалваното съдебно решение, Общият съд не можел да прецени дали такъв разпит е относим, без да го проведе, като само приеме, че той при всяко положение не би променил решението му.

23

Комисията счита, че твърденията по първото основание за обжалване са недопустими, доколкото всъщност целта им е да се оспорят фактическите преценки на Общия съд, и при всяко положение са неоснователни.

24

Най-напред следва да се припомни, че макар закрепените в ЕКПЧ основни права да са част от правото на Съюза като общи принципи, както потвърждава член 6, параграф 3 ДЕС, и макар член 52, параграф 3 от Хартата да предвижда, че съдържащите се в нея права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКПЧ, имат същия смисъл и обхват като дадените им в посочената конвенция, докато Съюзът не се присъедини към тази конвенция, тя не представлява юридически акт, формално интегриран в правния ред на Съюза (решение от 16 юли 2020 г., Facebook Ireland и Schrems, C‑311/18, EU:C:2020:559, т. 98 и цитираната съдебна практика).

25

В това отношение Съдът е посочил също, че доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКПЧ, член 52, параграф 3 от Хартата има за цел да осигури необходимата последователност между правата по Хартата и съответстващите им права, гарантирани от ЕКПЧ, без това да засяга автономността на правото на Съюза и на Съда на Европейския съюз (вж. в този смисъл решение от 20 март 2018 г., Menci, C‑524/15, EU:C:2018:197, т. 23). Съгласно разясненията относно Хартата на основните права (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17) член 47, втора алинея от Хартата съответства на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, а съдържанието на член 48 от Хартата съвпада с член 6, точки 2 и 3 от ЕКПЧ. Следователно Съдът трябва да гарантира, че даденото от него тълкуване на член 47, втора алинея и на член 48 от Хартата осигурява равнище на защита, което съответства на гарантираното от член 6 от ЕКПЧ, както е тълкуван от Европейския съд по правата на човека (решение от 26 септември 2018 г., Belastingdienst/Toeslagen (Суспензивен ефект на въззивната жалба), C‑175/17, EU:C:2018:776, т. 35 и цитираната съдебна практика).

26

След като бяха припомнени тези постановки, първото посочено от жалбоподателите основание за обжалване трябва да се схваща в смисъл, че по същество се изтъква, че като е отказал да разпита M. W. като свидетел, Общият съд е нарушил правото им на справедлив съдебен процес, закрепено в член 47, втора алинея и член 48, параграф 2 от Хартата.

27

Следователно, противно на твърдяното от Комисията, с такова основание за обжалване не се цели да се оспорят на фактическите преценки на Общия съд, а се упреква същият в допускане на грешка при прилагане на правото. Ето защо то е допустимо.

28

Що се отнася да преценката на това основание по същество, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда Общият съд самостоятелно преценява евентуалната необходимост от допълване на данните, с които разполага по разглежданите от него дела (решение от 24 септември 2009 г., Erste Group Bank и др./Комисия, C‑125/07 P, C‑133/07 P и C‑137/07 P, EU:C:2009:576, т. 319 и цитираната съдебна практика).

29

Както Съдът вече е приел, дори направеното с жалбата искане за разпит на свидетели да посочва точно фактите, за които следва да бъде разпитан свидетелят или разпитани свидетелите, и съображенията за разпита им, Общият съд трябва да прецени относимостта на искането с оглед на предмета на спора и необходимостта от разпита на посочените свидетели (решение от 19 декември 2013 г., Siemens и др./Комисия, C‑239/11 P, C‑489/11 P и C‑498/11 P, непубликувано, EU:C:2013:866, т. 323 и цитираната съдебна практика).

30

Това право на преценка на Общия съд е съвместимо с основното право на справедлив съдебен процес, и по-специално с разпоредбите на член 47, втора алинея и член 48, параграф 2 от Хартата във връзка с член 6, параграф 3, буква d) от ЕКПЧ. Всъщност от практиката на Съда следва, че последната разпоредба не признава на обвиняемия абсолютно право да му се осигури явяване на свидетели пред съответния съд и че по принцип съдът трябва да се произнесе дали е необходимо или целесъобразно да призове свидетел. Член 6, параграф 3 от ЕКПЧ не налага задължение за призоваване на всеки възможен свидетел, а цели пълно равенство на процесуалните възможности, гарантиращо, че спорното производство като цяло е осигурило на обвиняемия подходяща и достатъчна възможност да оспори подозренията срещу него (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2013 г., Siemens и др./Комисия, C‑239/11 P, C‑489/11 P и C‑498/11 P, непубликувано, EU:C:2013:866, т. 324 и 325 и цитираната съдебна практика).

31

В случая следва да се констатира, че след обстойна преценка на съвкупност от доказателства, които жалбоподателите са могли без проблем да оспорят, Общият съд е заключил, от една страна, в точка 153 от обжалваното съдебно решение, че в спорното решение Комисията е доказала надлежно участието на Silver Plastics в антиконкурентните споразумения и съгласуваните практики, и от друга страна, в точка 191 от това съдебно решение, че Silver Plastics е участвало в единно продължено нарушение в СЗЕ.

32

Освен това, в точки 232 и 233 от обжалваното съдебно решение Общият съд е отбелязал, че жалбоподателите са представили пред него писмени изявления от няколко лица, включително M. W., и са имали възможност да ги използват в подкрепа на доводите си. В точка 234 от това съдебно решение той добавя, че от изложените от жалбоподателите доводи за ползата от свидетелските показания на тези лица не се установява, че разпитът им като свидетели от Общия съд би могъл да добави нещо в повече към вече съдържащите се в преписката по делото доказателства.

33

Така Общият съд приема, както следва от точка 236 от обжалваното съдебно решение, че като се имат предвид предметът на жалбата и доказателствата от преписката по делото, не е нито необходимо, нито целесъобразно да се уважи молбата на жалбоподателите за разпит на свидетели. Ето защо той е могъл да отхвърли тази молба, без да допуска грешка при прилагане на правото.

34

Това съображение не се опровергава от изводите, които произтичат от решение на Европейския съд по правата на човека от 16 юли 2019 г., Júlíus þór Sigurþórsson с/у Исландия (CE:ECHR:2019:0716JUD003879717), на което се позовават жалбоподателите. Както по същество следва от параграфи 39—44 от това решение, наличието на нарушение на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ е установено от този съд с оглед на конкретните обстоятелства по делото, по което е постановено решението. Тези обстоятелства, а именно че обвиняемият, който е бил оправдан на първа инстанция, впоследствие е осъден от въззивен съд, който е не е придал същата доказателствена стойност на свидетелските показания пред първоинстанционния съд като придадената им от този съд, въпреки че съгласно националното му право не е можел да им придава различна доказателствената стойност, без да разпита отново свидетелите, не са изобщо сравними с обстоятелствата по делото, по което е постановено обжалваното съдебно решение.

35

Другото решение, на което също се позовават жалбоподателите, от 29 юли 2019 г., Gambino и Hyka (C‑38/18, EU:C:2019:628), също не може да доведе до друго заключение.

36

Това решение се отнася до тълкуването на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета (ОВ L 315, 2012 г., стр. 57). В него Съдът постановява, че членове 16 и 18 от Директива 2012/29 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, съгласно която, когато пострадало от престъпление лице първоначално е било разпитано от съдебен състав на първоинстанционен наказателен съд и впоследствие този съдебен състав е бил променен, по принцип това лице трябва да бъде разпитано отново от новия съдебен състав, когато една от страните по делото не се съгласи новият съдебен състав да използва протокола от първия разпит на пострадалото лице (решение от 29 юли 2019 г., Gambino и Hyka, C‑38/18, EU:C:2019:628, т. 59).

37

Това е контекстът, в който следва да се разглежда посоченото в точки 42 и 43 от решение от 29 юли 2019 г., Gambino и Hyka (C‑38/18, EU:C:2019:628), че лицата, които трябва да вземат решение относно вината или невиновността на подсъдимия, по принцип трябва лично да разпитат свидетелите и да оценят тяхната надеждност, като един от важните елементи на справедливия съдебен наказателен процес е възможността подсъдимият да се срещне със свидетелите пред съдията, който в крайна сметка се произнася по отговорността и наказанието му.

38

В това отношение следва да се припомни, че производството пред Общия съд не е „наказателно производство“ по смисъла на Директива 2012/29, а такова по жалба за отмяна на административно решение, с което на жалбоподателите, които са две юридически лица, е наложена глоба за нарушение на правилата на Съюза в областта на конкуренцията.

39

Независимо дали при такива обстоятелства жалбоподателите могат да бъдат приравнени на подсъдимите в наказателно производство, достатъчно е да се отбележи, че в случая изобщо не става въпрос за преразпит на свидетел, който вече е разпитан от друг съдебен състав, а за това дали Общият съд евентуално е длъжен да разпита свидетели, чийто разпит е бил поискан от жалбоподателите. Такова задължение обаче не може да бъде изведено от точки 42 и 43 от решение от 29 юли 2019 г., Gambino и Hyka (C‑38/18, EU:C:2019:628).

40

Накрая трябва да бъдат отхвърлени и доводите на жалбоподателите, които по същество са, че Общият съд не е можел да прецени надеждността на писмените изявления на M. W., без да го е разпитал като свидетел.

41

Всъщност разпитът не е единственият способ, позволяващ да се прецени надеждността на писмените изявленията на дадено лице. За целта съдът може да се основе по-специално на други доказателства, които потвърждават, или обратно, опровергават тези изявления.

42

Именно защото някои от писмените изявления на M. W. са опровергани от други представени пред Общия съд доказателства, същият е приел в точки 74, 102 и 107 от обжалваното съдебно решение, срещу които са насочени оплакванията на жалбоподателите в рамките на настоящото основание за обжалване, че тези изявления са слабо и дори ненадеждни.

43

Като се имат предвид всички гореизложени съображения, трябва да се приеме, че първото основание за обжалване не е налице.

44

Жалбоподателите твърдят, че Общият съд е нарушил правото им да разпитат свидетелите на другата страна, закрепено в член 6, параграф 1 и параграф 3, буква d) от ЕКПЧ, като е отхвърлил тяхната молба да им даде възможност да разпитат M. W. в качеството му на свидетел на обвинението.

45

Според жалбоподателите от практиката на Европейският съд по правата на човека следва, че ако даден съд е използвал доказателствени средства и е основал на тях решението си, за да бъде спазено правото на разпит на свидетелите на другата страна, на защитата трябва да се даде възможност да изрази становище по изводите, направени въз основа на тези доказателствени средства.

46

В това отношение жалбоподателите поддържат, че като основен източник на подаденото от Linpac искане за освобождаване от санкции или намаляване на техния размер M. W. е бил главен свидетел на обвинението в производството, довело до приемането на спорното решение и впоследствие до постановяването на обжалваното съдебно решение. Общият съд до определяща степен основал „осъждането“ на жалбоподателите на писмените изявления на M. W., съдържащи се в това искане, без да им даде възможност да го разпитат. Така Общият съд ограничил правото на жалбоподателите да разпитат свидетелите на другата страна, без да има законно основание за това.

47

Всъщност представителите на Комисията изслушали M. W. в качеството му на свидетел на обвинението без участието на жалбоподателите и без да съставят и предоставят на жалбоподателите протокол от изслушването му. За да се компенсира това неравновесие, трябвало да се позволи на жалбоподателите да разпитат M. W. пред Комисията или поне пред Общия съд.

48

Комисията оспорва тези доводи. Тя отбелязва, че доводът на жалбоподателите, изведен от невъзможността да разпитат M. W. в административното производство, е недопустим, тъй като не се отнася до обжалваното съдебно решение. При всяко положение всички доводи, изложени от жалбоподателите във връзка с второто основание за обжалване, трябвало да се отхвърлят като неоснователни.

49

По второто посочено от тях основание за обжалване жалбоподателите по същество изтъкват, че по силата на член 47, втора алинея и член 48, параграф 2 от Хартата във връзка с член 6 ЕКПЧ Общият съд е бил длъжен да уважи молбата им да разпита M. W. като свидетел и така да им позволи да му зададат въпроси, тъй като той е бил „главният свидетел на обвинението“ в производството срещу тях и е бил изслушан от Комисията, без техните представителни да са могли да участват в изслушването му.

50

Следователно жалбоподателите споменават изслушването на M. W. от Комисията само инцидентно, така че нейното твърдение за недопустимост на такъв довод, изтъкнат в производство по обжалване, трябва да се отхвърли.

51

Що се отнася до разглеждането на твърденията по това основание по същество, следва да се отбележи, че жалбоподателите упрекват Общия съд именно за това, че не е разпитал M. W. като свидетел, поради което няма логика същият да бъде окачествяван като „свидетел на обвинението“ пред Общия съд.

52

Освен това от обжалваното съдебно решение не следва Общият съд да е взимал предвид каквото и да било писмено изявление на M. W., представено от Комисията. Единствените писмени изявления на M.W., които Общият съд е взел предвид, са както следва от точки 34—39 от обжалваното съдебно решение, представени от самите жалбоподатели.

53

Макар от точка 36 от обжалваното съдебно решение да следва, че M. W. е бил един от източниците на изявленията на неговия бивш работодател Linpac във връзка с искането за освобождаване от санкции или намаляване на техния размер, на които по-специално Комисията се е основала в спорното решение, това не променя обстоятелството, че изявленията на това предприятие са направени на негова отговорност и като са му били известни потенциалните отрицателни последици от представянето на неверни данни (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2013 г., Siemens и др./Комисия, C‑239/11 P, C‑489/11 P и C‑498/11 P, непубликувано, EU:C:2013:866, т. 138). При това положение обстоятелството, че M. W. е бил един от източниците на тези изявления, и дори главният им източник, не е достатъчно за окачествяването му като „свидетел на обвинението“.

54

Не може да бъде приет и доводът на жалбоподателите, че след като, преди да приеме спорното решение, Комисията е изслушала M. W., без да са присъствали представителите на жалбоподателите, Общият съд е бил длъжен да призове M. W. като свидетел, за да позволи на жалбоподателите да му зададат въпроси. Всъщност жалбоподателите са имали възможност да се свържат с M. W., за да получат писмено изявление от него, което те всъщност направили, като така получените писмени изявления са били представени пред Общия съд и взети предвид от него.

55

Следователно доводите в подкрепа на второто основание за обжалване не позволяват да се установи, че независимо от правото си на самостоятелна преценка в това отношение, припомнено в точки 28—30 от настоящото решение, Общият съд не е имал основание да откаже да разпита M. W. като свидетел. Поради това трябва да се приеме, че второто основание за обжалване не е налице.

56

Жалбоподателите изтъкват, че Общият съд е нарушил принципа на равните процесуални възможности, който е част от правото на справедлив съдебен процес по смисъла на член 6, параграф 1 и параграф 3, буква d) от ЕКПЧ. Според тях този принцип е изисквал Общият съд да разпореди лично да разпита M. W., както и другите свидетели, които те са поискали да бъдат разпитани.

57

Жалбоподателите припомнят, че са посочили имената на свидетелите, които са искали да бъдат разпитани от Общия съд, както и фактите, които са възнамерявали да докажат чрез тези показания. Общият съд обаче отхвърлил искането за разпит на свидетели с мотиви, които не отговаряли на изискванията на практиката на Европейския съд по правата на човека, припомнени по-специално в параграф 164 от решение от 18 декември 2018 г., Муртазалиева с/у Русия (CE:ECHR:2018:1218JUD003665805).

58

Комисията счита, че твърденията по трето основание са неоснователни и трябва да бъдат отхвърлени.

59

Що се отнася, на първо място, до твърдяното от жалбоподателите нарушение на принципа на равни процесуални възможности, достатъчно е да се отбележи, че доколкото не е разпитал предложени от Комисията свидетели, Общият съд не може да бъде упрекван в нарушение на този принцип заради това, че по същия начин е решил да не разпитва свидетелите, предложени от жалбоподателите.

60

На второ място, доколкото жалбоподателите по същество упрекват Общия съд в нарушение на задължението за мотивиране при отхвърляне на молбата им за разпит на свидетели, следва да се отбележи, че в точки 232—235 от обжалваното съдебно решение Общият съд е изложил надлежно мотивите, поради които е приел, че не е необходимо, нито целесъобразно да уважи молбата на жалбоподателите за разпит на свидетели. С това той е изпълнил задължението си да мотивира своите актове.

61

Решението на Европейския съд по правата на човека от 18 декември 2018 г., Муртазалиева с/у Русия (CE:ECHR:2018:1218JUD003665805), не може да обори горното. Макар в параграф 164 от това решение този съд да посочва, че съображенията на съдилищата, сезирани с молба за разпит на свидетели, трябва да отговарят на доводите, изложени в подкрепа на тази молба, тоест трябва да засягат същите въпроси и да са също толкова подробни като тези доводи, в параграф 165 от посоченото решение той добавя, че след като ЕКПЧ не изисква призоваване и разпит на всеки свидетел на защитата, от националните съдилища не се очаква да отговарят подробно на всяка молба на защитата в този смисъл, като все пак трябва да мотивират надлежно своето решение.

62

В случая Общият съд е взел предвид доводите, изложени от жалбоподателите в подкрепа на молбата им за разпит на свидетели, които е обобщил в точки 221—225 от обжалваното съдебно решение и на които е отговорил в точки 232—235 от това решение по начин, който не може да се счита за ненадлежен.

63

Следователно трябва да се приеме, че третото основание за обжалване не е налице.

64

Жалбоподателите изтъкват, че Общият съд е нарушил задължението си да мотивира своите актове. От една страна, не било възможно да се разбере на какви улики Общият съд се е основал, за да приеме в точка 67 от обжалваното съдебно решение, че Silver Plastics е участвало в предполагаемата антиконкурентна среща на 13 юни 2002 г. Никъде Общият съд не обяснил защо ръкописните бележи, посочени в точка 54 от обжалваното съдебно решение, разкривали нарушение на правото на Съюза в областта на конкуренцията. Освен това в точка 63 от обжалваното съдебно решение Общият съд единствено се постарал да покаже защо доводите на жалбоподателите не доказват непременно, че друга среща, чийто предмет не е бил антиконкурентен и която се е състояла в същия ден с участието на представители на Silver Plastics, е започнала в 9 ч. и съответно че представителите на последното не са могли да участват в антиконкурентната среща, която се е провела по същото време. За сметка на това причините, поради които Общият съд приел, че срещата, чийто предмет не е бил антиконкурентен, е започнала със закъснение, останали неопределени. Жалбоподателите подчертават, че не оспорват извършената от Общия съд преценка на доказателствата, а това, че той не е обосновал предположенията си.

65

От друга страна, жалбоподателите упрекват Общия съд, че се е ограничил да посочи многократно в обжалваното съдебно решение, без каквито и да било други мотиви, че писмените изявления на M. W. не били надеждни.

66

Комисията счита, че твърденията по четвъртото основание са недопустими, доколкото с тях всъщност се цели да се оспорят фактическите преценки на Общия съд, и при всяко положение са неоснователни.

67

Както подчертават самите жалбоподатели, с четвъртото основание за обжалване те искат да се провери дали Общият съд е спазил задължението си да мотивира решенията си, а не да се преценят наново фактите, което Съдът не е компетентен да извърши на стадия на обжалването. При това положение доводът на Комисията, че част от твърденията по това основание са недопустими, следва да се отхвърли.

68

На първо място, що се отнася до доводите на жалбоподателите във връзка с точка 67 от обжалваното съдебно решение, следва да се отбележи, че Общият съд е констатирал, че на 13 юни 2002 г., различни предприятия, конкуренти на съответния пазар, едно от което е било Silver Plastics, се се срещнали, за да обсъдят ценовите стратегии, извън срещата, която се е състояла в същия ден и чийто предмет не е бил антиконкурентен.

69

Пред Общия съд жалбоподателите по същество са поддържали, че срещата, чийто предмет не е бил антиконкурентен, и срещата относно цените са се провели по едно и също време, така че представителите на Silver Plastics, които са участвали в първата среща, не са могли да участват във втората.

70

В точки 47—66 от обжалваното съдебно решение обаче Общият съд е изложил изчерпателно всичко, което според него доказва, че представителите на Silver Plastics са участвали в антиконкурентната среща относно цените. Противно на това, което твърдят жалбоподателите, изобщо не е било необходимо Общият съд да определя в това отношение точния час на започване на срещата, чийто предмет не е бил антиконкурентен. Той е можел, без да наруши задължението си задължение за мотивиране, да приеме в точка 67 от обжалваното съдебно решение, че има неяснота относно началния час на последната.

71

Що се отнася до ръкописните бележки, посочени в точка 54 от обжалваното съдебно решение, противно на твърдяното от жалбоподателите, от точка 56 от това решение ясно следва, че те са се отнасяли до цените, прилагани от различни конкурентни предприятия, едно от които е Silver Plastics, и съответно са установявали нарушение на правото на Съюза в областта на конкуренцията.

72

При това положение, противно на поддържаното в жалбата, точки 54, 63 и 67 от обжалваното съдебно решение не разкриват каквото и да било нарушение на задължението за мотивиране на Общия съд.

73

На второ място жалбоподателите упрекват Общия съд, че не е мотивирал констатацията си, че писмените изявления на M. W., които са му представили, не са надеждни.

74

В това отношение следва да се отбележи, че противно на това, което жалбоподателите намекват, Общият съд не е извършил преценка на надеждността на писмените изявления на M. W. в тяхната цялост.

75

Така, както вече беше посочено в точка 42 от настоящото решение, в няколко точки от обжалваното съдебно решение Общият съд е приел, че само някои твърдения на M. W. в писмените му изявления, представени от жалбоподателите, са слабо или дори ненадеждни, след като се опровергават от други доказателства, посочени от Общия съд.

76

Следователно Общият съд не може да бъде упрекнат, че не е изпълнил задължението си за мотивиране, що се отнася до надеждността или ненадеждноста на писмените иязвления на M. W. в тяхната цялост.

77

Следователно четвъртото основание за обжалване не е налице.

78

Жалбоподателите изтъкват, че Общият съд е нарушил член 101 ДФЕС и член 23, параграф 3 от Регламент № 1/2003, като е приел, че разглежданото нарушение в СЗЕ, което е предмет на спорното решение, представлява единно продължено нарушение, засягащо пазара на тарелки от твърда пластмаса и обхващащо по-специално периода от 13 юни 2002 г. до 24 август 2004 г. Общият съд не успял да обоснове, че през този период на съответния пазар е имало общ план, продължил в отделни нарушения, които могат да бъдат свързани помежду си. Напротив, самият той признал в точка 177 от обжалваното съдебно решение, че среща с предмет посочения пазар се е състояла за първи път на 24 август 2004 г.

79

Допуснатата от Общия съд грешка се отразила на размера на наложената на жалбоподателите глоба, доколкото при определянето ѝ било изходено от начален размер, основан на оборота, реализиран през 2006 г. по-специално от продажбата на тарелки от твърда пластмаса. Този размер бил след това умножен по броя на годините на разглежданото нарушение, което довело до включване в изчисляването на глобата на оборота, реализиран от продажбата на тарелки от твърда пластмаса през периода преди септември 2004 г.

80

Комисията оспорва доводите на жалбоподателя и поддържа, че твърденията по петото основание трябва да бъдат отхвърлени.

81

Следва да се припомни, че понятието „единно продължено нарушение“, признато в практиката на Съда, предполага „общ план“, в който поради еднаквата им цел, нарушаваща конкуренцията на вътрешния пазар, се вписват различни действия, независимо от това, че едно или повече от тези действия като такива, взети поотделно също биха могли да съставляват нарушение на член 101 ДФЕС (решение от 26 януари 2017 г., Villeroy & Boch/Комисия, C‑644/13 P, EU:C:2017:59, т. 47 и цитираната съдебна практика).

82

От тази съдебна практика следва, че участието на предприятие в единно продължено нарушение не предполага то да е участвало пряко във всички антиконкурентни действия, които съставляват това нарушение, нито всички предприятия, участващи в единно продължено нарушение, да извършват дейност на един и същи пазар (вж. в този смисъл решение от 26 януари 2017 г., Villeroy & Boch/Комисия, C‑644/13 P, EU:C:2017:59, т. 49 и 51 и цитираната съдебна практика).

83

В случая от точка 177 от обжалваното съдебно решение следва, че при извършената от него самостоятелна преценка на фактите Общият съд е констатирал, че разглежданото нарушение в СЗЕ, в което са участвали жалбоподателите, е свързано както с тарелките от полистиренова пяна, така и с тези от твърда пластмаса. Тогава по тези съображения Общият съд е приел, че е съществувал „общ план“, обхващащ както едната, така и другата от тези стоки.

84

Предвид тази констатация, Общият съд е можел, без да допусне грешка при прилагане на правото, да потвърди констатацията от мотивите на спорното решение, че жалбоподателите са участвали в единно продължено нарушение в СЗЕ, отнасящо се както до тарелките от полистиренова пяна, така и до тези от твърда пластмаса, през периода от 13 юни 2002 г. до 29 октомври 2007 г.

85

Всъщност, дори да се предположи, че първата среща с предмет пазара на тарелките от твърда пластмаса се е състояла едва на 24 август 2004 г., както твърдят жалбоподателите, това би било без значение, що се отнася до участието в единно продължено нарушение, отнасящо се както до тарелките от полистиренова пяна, така и до тарелките от твърда пластмаса, при положение че, както е констатирал Общият съд, прилагането на „общия план“ по смисъла на практиката на Съда, посочена в точка 81 от настоящото решение, в който са се вписвали и действията, отнасящи се до тарелките от твърда пластмаса, е започнало на 13 юни 2002 г.

86

Следователно по петото основание за обжалване не е налице.

87

Жалбоподателите изтъкват, че Общият съд е нарушил член 23, параграф 2, първо и второ изречение от Регламент № 1/2003 във връзка с член 101, параграф 1 ДФЕС, тъй като е основал съображенията си на постановката, че жалбоподателите съставляват една икономическа единица, пренебрегвайки посочените от тях факти и доказателства, които са можели да оборят презумпцията в този смисъл, основана на обстоятелството, че почти целият капитал на Silver Plastics е притежаван от Johannes Reifenhäuser Holding. Както обаче личало от редица факти и доказателства, на които се позовали пред Общия съд, Johannes Reifenhäuser Holding никога не се било представяло пред трети лица като собственик на Silver Plastics. То било просто административна черупка и трябвало да бъде пренебрегнато при определянето на наличие на икономическа единица. Неговият до голяма степен общ предмет на дейност допускал да бъде разглеждано по този начин, противно на посоченото в точка 269 от обжалваното съдебно решение.

88

Комисията оспорва доводите на жалбоподателите.

89

Следва да се припомни, че в точка 265 от обжалваното съдебно решение Общият съд е посочил, че през периода, обхванат от разглежданото нарушение, Johannes Reifenhäuser Holding е притежавало почти целия (99,75 %) капитал на Silver Plastics.

90

При това положение в точка 266 от обжалваното съдебно решение Общият съд е констатирал, че Комисията е можела да се основе на презумпцията, че в особения случай, когато дружество майка пряко или косвено притежава изцяло или почти изцяло капитала на свое дъщерно дружество, което е извършило нарушение на правилата на Съюза в областта на конкуренцията, съществува оборима презумпция, че дружеството майка действително упражнява решаващо влияние върху дъщерното си дружество (вж. в този смисъл решения от 25 октомври 1983 г., AEG-Telefunken/Commission, 107/82, EU:C:1983:293, т. 50 и от 16 юни 2016 г., Evonik Degussa и AlzChem/Комисия, C‑155/14 P, EU:C:2016:446, т. 28).

91

След като анализира в точки 267—279 от обжалваното съдебно решение доводите на жалбоподателите и доказателствата, на които те се позовават, в точка 280 от това решение Общият съд приема, че те на са достатъчни, за да оборят посочената в предходната точка презумпция.

92

С доводите си в подкрепа на настоящото основание жалбоподателите по същество повтарят доводите, което са изложили пред Общия съд, за да докажат, че Johannes Reifenhäuser Holding не е упражнявало решаващо влияние върху Silver Plastics, но не уточняват каква според тях е грешката, допусната от Общия съд при тази преценка.

93

Съгласно установената практика на Съда обаче жалбата трябва точно да посочва пороците на решението, чиято отмяна се иска, както и конкретните правни доводи в подкрепа на това искане. Не отговаря на това изискване жалба, която, без дори да съдържа доводи, насочени към конкретно установяване на твърдяната грешка при прилагане на правото, опорочаваща обжалваното съдебно решение, само повтаря или възпроизвежда вече изложени пред Общия съд основания и доводи (определение от 4 юли 2012 г., Région Nord-Pas-de-Calais/Комисия, C‑389/11 P, непубликувано, EU:C:2012:408, т. 25 и цитираната съдебна практика).

94

Следователно шестото основание за обжалване не е налице.

95

Жалбоподателите упрекват Общия съд в нарушение на член 23, параграф 2, втора алинея от Регламент № 1/2003, тъй като неправилно бил включил при изчисляването на солидарно наложената им глоба оборота, реализиран от дейността, която впоследствие е прехвърлена на Maschinenfabrik, което довело до надхвърляне на предвидения в тази разпоредба таван от 10 % от оборота на всяко предприятие, засегнато от нарушението. Те упрекват Общия съд, че не се съобразил с практиката на Съда по прилагане на посочената разпоредба, доколкото в точка 311 от обжалваното съдебно решение е възприел периода на нарушението като единствен релевантен критерий за определяне на оборота, който следва да бъде взет предвид за целите на изчисляването на тавана на глобата. Според жалбоподателите за определяне на този оборот е следвало да се избере подходяща стопанска година с оглед на стопанската дейност през периода на нарушението, а после като коректив да се вземе предвид платежоспособността на съответното предприятие към момента на приемането на решението за налагане на глобата. Добавят, че в случая към датата на спорното решение тяхната платежоспособност е намаляла чувствително, за което Комисията си е давала сметка.

96

Комисията оспорва доводите на жалбоподателя и поддържа, че твърденията по седмото основание трябва да бъдат отхвърлени.

97

Съгласно член 23, параграф 2 от Регламент № 1/2003 за всяко предприятие и сдружение на предприятия, което е участвало в нарушение на разпоредбите на член 101 ДФЕС или 102 ДФЕС, наложената глоба не може да надвишава 10 % от общия размер на оборота му за предходната стопанска година.

98

В точка 307 от обжалваното съдебно решение Общият съд констатира, че спорното решение е прието на 24 юни 2015 г. и доколкото стопанската година на Johannes Reifenhäuser Holding е приключвала всяка година на 30 юни, „стопанска година“ по смисъла на член 23, параграф 2 от Регламент № 1/2003 в неговия случай е стопанската 2013/2014 г., която е приключила на 30 юни 2014 г.

99

От точка 309 от това решение следва, че разделянето на Johannes Reifenhäuser Holding и бъдещото Maschinenfabrik е надлежно вписано едва на 28 май 2015 г., тоест на дата след приключване на стопанската 2013/2014 г. Както е приел Общият съд в същата точка от посоченото решение, обстоятелството, че това прехвърляне е с обратно действие от 30 септември 2014 г., не оказва влияние, тъй като тази дата също е след 30 юни 2014 г.

100

С оглед на тези обстоятелства, които не са оспорени от жалбоподателите, Общият съд правилно е приложил член 23, параграф 2 от Регламент № 1/2003, като за изчисляването на тавана на глобата, която им е наложена, е взел предвид оборота, реализиран от Johannes Reifenhäuser Holding през стопанската 2013/2014 г., включително оборота, реализиран в рамките на дейността, която след вписаното на 28 май 2015 г. разделяне става дейност на Maschinenfabrik.

101

Доводите на жалбоподателите, че към датата на приемане на спорното решение тяхната платежоспособност е била значително намаляла вследствие на разделянето на Johannes Reifenhäuser Holding, довело до появата на Maschinenfabrik, не може да доведе до друго заключение.

102

Вярно е, че от практиката на Съда следва, че за определянето на понятието „предходна стопанска година“ Комисията трябва да прецени във всеки конкретен случай и предвид контекста и целите на установения в Регламент № 1/2003 санкционен режим необходимото въздействие върху съответното предприятие, по-специално като вземе предвид оборот, който отразява действителното икономическо положение на това предприятие в периода, през който е извършено нарушението. В случаи, в които реализираният от съответното предприятие оборот не дава никакви полезни указания за неговото действително икономическо положение, нито за подходящото равнище на глобата, която трябва да му бъде наложена, Комисията е овластена да се отнесе към друга стопанска година, за да може да оцени правилно финансовите ресурси на това предприятие и да гарантира, че глобата ще е достатъчно възпираща и пропорционална (вж. в този смисъл решение от 15 май 2014 г., 1. garantovaná/Commission, C‑90/13 P, непубликувано, EU:C:2014:326, т. 15—17 и цитираната съдебна практика).

103

Фактите, на които се позовават жалбоподателите в подкрепа на първото изтъкнато пред Общия съд основание за отмяна, а именно разделянето на Johannes Reifenhäuser Holding, довело до появата на Maschinenfabrik на дата, значително по-късна спрямо периода на извършване на разглежданото нарушение, обаче изобщо не са били такива, че да поставят под съмнение обстоятелството, че размерът на оборота, реализиран от Johannes Reifenhäuser Holding през стопанската 2013/2014 г., може да даде полезни указания за действителното икономическо положение на това предприятие през периода, през който е било извършено нарушението, и за подходящото равнище на глобата, която трябва да му бъде наложена.

104

Напротив, ако се допусне предприятие, което е извършило нарушение на правилата на Съюза в областта на конкуренцията — чрез прехвърляне на трето лице на сектор от дейността му броени дни преди приемането на решение, с което му се налага глоба — да намали чувствително тавана, който тази глоба не трябва да надвишава, ефективността на санкциите, предвидени от Регламент № 1/2003, би била сериозно застрашена.

105

Ето защо Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като за целите на изчисляването на тавана на солидарно наложената на жалбоподателите глоба е взел предвид оборота на Johannes Reifenhäuser Holding, който то е реализирало през стопанската 2013/2014 г.

106

От това следва, че седмото основание за обжалване не е налице.

107

Ето защо жалбата трябва да бъде отхвърлена изцяло.

108

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски.

109

Съгласно член 138, параграф 1 от този правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от него, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

110

Тъй като жалбоподателите са загубили делото и Комисията е поискала да бъдат осъдени да заплатят съдебните разноски, те трябва да понесат направените от тях съдебни разноски и да бъдат осъдени да заплатят съдебните разноски на Комисията.

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши: