–

за BW, от K. Tomczyk, radca prawny,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и S. Šindelková, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от K. Herbout-Borczak, G. Goddin, A. Szmytkowska и N. Ruiz García, в качеството на представители,

1

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 1, параграф 2, член 3, параграф 1 и член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), изменена с Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. (ОВ L 304, 2011 г., стр. 64) (наричана по-нататък „Директива 93/13“), както и на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66 и изменения в ОВ L 207, 2009 г., стр. 14, ОВ L 199, 2010 г., стр. 40, ОВ L 234, 2011 г., стр. 46, ОВ L 36, 2015 г., стр. 15).

2

Запитванията са отправени в рамките на три спора между Profi Credit Polska, BW и QL, три кредитни институции, от една страна, и съответно QJ, DR и CG, трима потребители, от друга страна, относно събирането от последните на суми, поискани от тези кредитни институции въз основа на договори за потребителски кредит.

3

Дванадесето, тринадесето, шестнадесето и двадесето съображение от Директива 93/13 гласят:

„като има предвид, че при настоящото си състояние националните законодателства допускат само частична хармонизация; като има предвид, че по-специално в настоящата директива се разглеждат само условия, които не се договарят индивидуално; като има предвид, че държавите членки следва да имат възможността с оглед на Договора да предоставят на потребителите по-голяма степен на защита чрез разпоредби в националното си законодателство, които са по-строги от тези в настоящата директива;

като има предвид, че законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки, определящи пряко или непряко условията в потребителски договори, се предполага да не съдържат неравноправни клаузи; като има предвид, че следователно не е необходимо да се включват условия, които отразяват задължителни нормативни или административни разпоредби, както и принципите или разпоредбите на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са страна; като има предвид, че в този смисъл изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ в член 1, параграф 2 също включва правила, които според правните норми при отсъствие на други уговорки, се прилагат между договарящи се страни;

[…]

като има предвид […], че изискването за добросъвестност може да се изпълни от продавача или доставчика, когато постъпва добросъвестно и равнопоставено с другата страна, отчитайки законните ѝ интереси;

[…]

като има предвид, че договорите следва да се съставят на ясен, разбираем език, а потребителят да има възможност да проучи всички условия и, при съмнение от негова страна, се приема най-благоприятното за него тълкуване“.

4

Член 1 от тази директива предвижда:

„1.   Настоящата директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.

2.   Договорни [клаузи], които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, […] не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“.

5

Съгласно член 3, параграф 1 от посочената директива:

„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.

6

Член 4 от същата директива гласи:

„1.   Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.

2.   Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

7

Член 5 от Директива 93/13 предвижда:

„При договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл. Настоящото правило не се прилага във връзка с процедурите по реда на член 7, параграф 2“.

8

Съгласно член 6, параграф 1 от тази директива:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

9

Член 7, параграф 1 от посочената директива има следното съдържание:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

10

Член 8 от същата директива предвижда:

„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.

11

Член 8а, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:

„Когато държава членка приема разпоредби в съответствие с член 8, тя информира Комисията за това, както и за всякакви последващи промени […]“.

12

Съображения 7, 19 и 20 от Директива 2008/48 гласят:

[…]

[…]

13

Съгласно член 3 от тази директива:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]“.

14

Член 8 от посочената директива, озаглавен „Задължение за оценка на кредитоспособността на потребителя“, гласи в параграф 1:

„Държавите членки гарантират, че преди сключването на договора за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, получена, когато е уместно, от потребителя и, ако е необходимо, въз основа на справка в съответната база данни. Държавите членки, чието законодателство задължава кредиторите да направят оценка на кредитоспособността на потребителя въз основа на справка в съответната база данни, могат да запазят в сила това изискване“.

15

Член 10 от същата директива, озаглавен „Информация, която следва да се съдържа в договорите за кредит“, гласи:

„1.   Договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител.

Всяка от страните по договора получава екземпляр от договора за кредит. Настоящият член не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит, които са в съответствие с правото на Общността.

2.   Договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин:

[…]

[…]

[…]

[…]“.

16

Член 21 от Директива 2008/48 гласи:

„Държавите членки гарантират, че

[…]

[…]“.

17

Съгласно член 22 от тази директива, озаглавен „Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“:

„1.   Доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки могат да […] запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива.

[…]

3.   Държавите членки освен това гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на настоящата директива, не могат да бъдат заобиколени в резултат на начина, по който са формулирани договорите, по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел би позволил да се избегне изпълнението ѝ.

[…]“.

18

Съгласно член 3851, параграф 1 от kodeks cywilny (Граждански кодекс), в редакцията му в сила към момента на настъпване на фактите в главните производства (наричан по-нататък „Гражданският кодекс“):

„Клаузите от сключен с потребител договор, които не са договорени индивидуално, не обвързват потребителя, ако определят правата и задълженията му в противоречие с добрите нрави, като грубо нарушават неговите интереси (незаконосъобразни договорни клаузи). Това не засяга клаузите, в които се определят основните престации на страните, включително цената или възнаграждението, ако са формулирани еднозначно“.

19

Член 720, параграф 1 от този кодекс гласи:

„С договор за заем заемодателят се задължава да предаде в собственост на заемателя определена сума пари или вещи, определени само по вид, a заемателят се задължава да върне същата сума пари или същото количество вещи от същия вид и същото качество“.

20

Ustawa o kredycie konsumenckim (Закон за потребителския кредит) от 12 май 2011 г. (Dz. U. бр.°126, позиция 715), в редакцията му в сила към момента на настъпване на фактите по главните производства (наричан по-нататък „Законът за потребителския кредит“), транспонира Директива 2008/48 в полския правен ред.

21

Член 5, параграф 1 съдържа следните определения:

„[…]

[…]“.

22

Член 36a от посочения закон гласи:

„1.   Максималният размер на нелихвените разходи по кредита се изчислява по формулата:

MPKK ≤ (K × 25 %) + (K × N/R × 30 %)

където съответните символи означават:

MPKK — максимален размер на нелихвените разходи по кредита,

К — общ размер на кредита;

n — срок за погасяване в дни,

R — брой дни в годината.

2.   Нелихвените разходи по кредита в целия период на кредитиране не могат да надхвърлят общия размер на кредита.

3.   Нелихвените разходи по кредита, произтичащи от договор за потребителски кредит, не се дължат за частта, надхвърляща максималните нелихвени разходи по кредита, изчислени по посочения в параграф 1 начин, или общия размер на кредита“.

23

На 19 септември 2016 г. Profi Credit Polska отпуска, чрез посредник, потребителски кредит на QJ. Договорът за потребителски кредит е за сумата от 9000 полски злоти (PLN) (около 2090 EUR), която се погасява на 36 месечни вноски. Този договор предвижда годишна лихва в размер на 9,83 %, както и първоначална такса в размер на 129 PLN (около 30 EUR), комисиона в размер на 7771 PLN (около 1804 EUR) и такса за финансов продукт, наречен „Твоят пакет — Екстра пакет“ в размер на 1100 PLN (около 255 EUR).

24

Profi Credit Polska иска от запитващата юрисдикция, Sąd Rejonowy Szczecin — Prawobrzeże i Zachód w Szczecinie (Районен съд Шчечин — Райони Правобжеже и Захуд в Шчечин, Полша), да издаде заповед за изпълнение въз основа на издаден от QJ запис на заповед. Тази юрисдикция постановява неприсъствено решение, срещу което QJ подава възражение, твърдейки, че договорът за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи.

25

Запитващата юрисдикция констатира, че договорът не определя понятията „първоначална такса“ или „комисиона“, нито уточнява за какви конкретни престации се плащат тези такси. Що се отнася до продукта, наречен „Твоят пакет — Екстра пакет“, той дава право на потребителя еднократно да отложи заплащането на две вноски или да намали размера на 4 вноски с едновременно удължаване на срока на договора (при отлагане) или плащане с по-късен падеж (при намаляване).

26

Едва в хода на производството пред запитващата юрисдикция Profi Credit Polska уточнява, че „комисионата“ представлява възнаграждение за отпускането на кредита, а „първоначалната такса“ съответства на разходите, направени от продавача или доставчика във връзка със сключването на договора. Лихвите от своя страна представляват възнаграждение за използването от кредитополучателя на заетите парични средства.

27

Според запитващата юрисдикция предвидените в подписания от QJ договор нелихвени разходи по кредита са определени в размер съгласно горната граница, предвидена в член 36a от Закона за потребителския кредит. Най-напред, тази юрисдикция изпитва съмнения дали съгласно член 1, параграф 2 от Директива 93/13 контролът за евентуално неравноправния характер на договорните клаузи относно плащането на посочените различни суми като разходи по кредита е изключен от приложното поле на Директивата.

28

По-нататък, ако такива договорни клаузи попадат в приложното поле на Директива 93/13, запитващата юрисдикция иска да се установи дали преценката на неравноправния им характер може да се направи с оглед на текста на член 4, параграф 2 от тази директива. По-специално, според запитващата юрисдикция въпросът за размера на плащанията може да попада в обхвата на изключението за „основния предмет на договора“ или за „съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените услуги, от друга“, по смисъла на посочената разпоредба.

29

В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че съществуват значителни различия между текста на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 и текста на член 3851, параграф 1 от Гражданския кодекс, който транспонира първата от тези разпоредби във вътрешното право. Всъщност от този член от Гражданския кодекс следвало, че преценката за неравноправност от страна на националния съд е изключена само що се отнася до съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и основната престация на страните, от друга.

30

Накрая, що се отнася до изискването за прозрачност, установено в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали може да се приеме, че договор, който установява лихви, плащане и комисиона, без да обясни разликите между тези елементи и услугите, на които съответстват тези плащания, е съставен по разбираем начин. Също така начинът на формулиране на клаузите можел да създаде впечатлението, че някои удръжки произтичат от законово задължение. Освен това използването на понятието „комисиона“ можело да наведе на мисълта, че става дума за възнаграждение на посредника, чиято връзка с кредитодателя не е уточнена.

31

При тези обстоятелства Sąd Rejonowy Szczecin — Prawobrzeże i Zachód w Szczecinie (Районен съд Шчечин — Райони Правобжеже и Захуд в Шчечин) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

32

На 8 март 2018 г. BW и DR сключват договор потребителски кредит за сумата от 9225 PLN (около 2148 EUR), за срок от две години, която се погасява на 24 месечни вноски. Договорът е обезпечен с бланков запис на заповед, подписан от DR.

33

Тази сума включва главница в размер на 4500 PLN (около 1048 EUR), договорни лихви в размер на 900 PLN (около 210 EUR), такса за отпускане на кредита в размер на 1125 PLN (около 262 EUR) и такси за управление на кредита за целия период на кредитиране в размер на 2700 PLN (около 628 EUR). Договорните лихви се изчисляват по променлив лихвен процент, който в деня на сключване на договора е възлизал на около 10 % годишно. Годишният процент на разходите по кредита е определен на 119,42 %.

34

Максималните нелихвени разходи по кредита, които включват таксата за отпускане на кредита и таксите за управление и са изчислени съгласно предвидената в член 36а от Закона за потребителския кредит формула, възлизат на 3825 PLN (около 867 EUR). Запитващата юрисдикция уточнява, че тази сума не е била индивидуално договорена и че договорът е съставен на типова бланка.

35

DR получава договорената сума по кредита и прави плащания в размер на 1913,10 PLN (около 445 EUR), които са приспаднати от сумите за погасяване на главницата и договорните лихви за забава по кредита. След неплащане на вноска от страна на DR BW разваля договора и предявява пред запитващата юрисдикция, Sąd Rejonowy w Opatowie (Районен съд Опатов, първо гражданско отделение, Полша), заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на предварително подписан от DR бланков запис на заповед.

36

В производството пред запитващата юрисдикция BW уточнява, че таксата за отпускане на кредита включва, наред с другото, възнаграждението на финансовия посредник, което представлява 12 % от общия размер на кредита, разходите за достъп до системата за проверка на кредитоспособността кредитополучателя, разходите за заплати на служителите, работещи по отпускането на кредити, разходи за проверка на документи, включително разходи за телефонни обаждания с цел проверка на декларираните доходи. Сумата възлиза общо на 25 % от общия размер на кредита по смисъла на член 5, точка 7 от Закона за потребителския кредит.

37

Що се отнася до таксите за управление на кредита, които възлизат на 30 % от общия размер на кредита за всяка година на управление, те включват разходите за трудови възнаграждения за служителите, които осчетоводяват изплащаните вноски, за поддържка на офисите, за поддържка на комуникационните линии, за счетоводство, за управление на индивидуалните сметки, за достъп до информационните системи за управление на кредита, за кореспонденция, включваща SMS за покана за плащане, канцеларски материали и достъп до бази данни.

38

Що се отнася до разходите по сключването и изпълнението на договора за потребителски кредит с DR, BW отказва да посочи точния им размера, с мотива че това изисква мобилизиране на значителни средства, надхвърлящи твърдените дължими суми, и освен това може да наруши банковата тайна и правилата за защита на личните данни.

39

Запитващата юрисдикция уточнява, че съгласно метода за изчисляване по член 36а от Закона за потребителския кредит „общият размер на нелихвените разходи по кредита“ може да възлиза на суми, които представляват между 25 % и 100 % от общия размер на кредита в зависимост от периода на погасяване: 55 % за една година, 85 % за две години и 100 % за повече от две години.

40

Запитващата юрисдикция изразява съмнения относно съвместимостта на тази национална разпоредба с Директива 93/13. Тя отбелязва по-специално, че установената от националния законодател горна граница се изчислява, като се вземат предвид действителните разходи, свързани не само със сключването и управлението на договор за потребителски кредит, но и с общата стопанска дейност на кредитодателя. Следователно тази императивна горна граница позволявала прехвърлянето върху потребителя на разходите, свързани с общата стопанска дейност на кредитодателя.

41

При тези обстоятелства Sąd Rejonowy w Opatowie (Районен съд Опатов, първо гражданско отделение) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли разпоредбите на [Директива 93/13], и особено член 3, параграф 1 от Директивата, както и принципите на правото на Съюза относно защитата на потребителите и равнопоставеността на страните по договора да се тълкуват в смисъл, че не допускат въвеждането в националния правен ред на института на „максималните нелихвени разходи по кредита“ и математическата формула за изчисляването на размера на тези разходи, предвидени в член 5, точка 6‑a във връзка с член 36a от [Закона за потребителския кредит] — правна уредба, която позволява в заплащаните от потребителя разходи, свързани с договора за кредит (общи разходи по кредита), да се включват и разходи за стопанската дейност на продавача или доставчика?“.

42

На 31 август 2016 г. QL и CG сключват договор за потребителски кредит за сумата от 10 764 PLN (около 2474 EUR) ведно с годишна лихва в размер на 9,81 %, за срок от три години, която се погасява на 36 месечни вноски. Ефективният годишен лихвен процент е 77,77 %. Като обезпечение за връщането на кредита CG подписва бланков запис на заповед.

43

Общата сума от 10 764 PLN (около 2474 EUR) включва предоставената на разположение на CG от QL главница в размер на 5000 PLN (около 1149 EUR), първоначална такса в размер на 129 PLN (около 29 EUR), такса за продукт, наречен „Твоят пакет“ в размер на 3939 PLN (около 905 EUR) и договорни лихви в размер на 796 PLN (около 182 EUR). Следователно общите нелихвени разходи по кредита възлизат на 4968 PLN (около 1142 EUR). Последните са изчислен чрез прилагане на математическата формула по член 36а от Закона за потребителския кредит и не са индивидуално договорени.

44

CG извършва плащания в размер на 5783 PLN (около 1347 EUR). QL предявява пред запитващата юрисдикция, Sąd Rejonowy w Opatowie (Районен съд Опатов, първо гражданско отделение, Полша), заявление за издаване за заповед за изпълнение въз основа на записа на заповед в негова полза.

45

Тази юрисдикция изпитва съмнения относно съвместимостта на национална разпоредба като член 36а от Закона за потребителския кредит с Директива 2008/48. Тези съмнения са свързани по-специално с начина, по който полският законодател е изчислил горната граница, като е включил не само разходи по кредита, които обичайно се свързват със сключването и управлението на договор за потребителски кредит, но и разходи, свързани със стопанската дейност на кредитодателите като цяло.

46

Предвид пълната хармонизация, извършена с Директива 2008/48 в някои области на потребителския кредит, държавите членки не можели да включват нови категории разходи, които не са съвместими с хармонизираните с тази директива области. Чрез метода за изчисляване на максималния размер на „общите нелихвени разходи по кредита“ обаче полският законодател позволил на кредитодателите да налагат на потребителите по-големи финансови тежести от предвидените в член 3, буква ж) от посочената директива. Следователно, противно на намеренията на националния законодател, това законодателство можело да засегне защитата на потребителите.

47

При тези обстоятелства Sąd Rejonowy w Opatowie (Районен съд Опатов, първо гражданско отделение) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли разпоредбите на [Директива 2008/48], и по-специално член 3, буква ж) и член 22, параграф l, да се тълкуват в смисъл, че не допускат въвеждането в националния правен ред на института на „максималните нелихвени разходи по кредита“ и математическата формула за изчисляване на размера на тези разходи по член 5, точка 6‑a във връзка с член 36a от [Закона за потребителския кредит], които правни механизми позволяват в заплащаните от потребителя разходи, свързани с договора за кредит (общи разходи по кредита), да се включват и разходите за стопанската дейност, извършвана от продавача или доставчика?“.

48

С решение от 14 май 2019 г. на председателя на Съда дела C‑222/19 и C‑252/19 са съединени за целите на писмената фаза на производството и на съдебното решение.

49

С решение на председателя на Съда от 10 декември 2019 г. дела C‑84/19, C‑222/19 и C‑252/19 са съединени за целите съдебното решение.

50

С въпроса си по дело C‑252/19, който следва да се разгледа на първо място, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, буква ж) и член 22 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство относно потребителския кредит, което предвижда начин за изчисляване на максималния размер на нелихвените разходи по кредита, които могат да бъдат възложени на потребителя, при положение че този начин на изчисляване позволява на продавача или доставчика да възложи на потребителя част от общите разходи, свързани с неговата стопанска дейност.

51

Най-напред, следва да се припомни, че съгласно член 1 от Директива 2008/48 целта ѝ е да хармонизира някои аспекти на правната уредба на държавите членки, отнасяща се до договорите за потребителски кредит.

52

По-нататък, от член 22, параграф 1 от тази директива е видно, че доколкото тя съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки не могат да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в посочената директива.

53

Накрая, за да осигури по-високо равнище на защита на потребителя, законодателят на Съюза възприема в член 3, буква ж) от посочената директива разширително определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което обхваща всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи (решение от 26 март 2020 г., Mikrokasa и Revenue Niestandaryzowany Sekurytyzacyjny Fundusz Inwestycyjny Zamknięty, C‑779/18, EU:C:2020:236, т. 39 и цитираната съдебна практика).

54

Следва да се констатира обаче, че това определение не съдържа никакво ограничение относно вида или обосновката на разходите, които могат да бъдат възложени на потребителя в рамките на такъв договор за кредит (вж. в този смисъл решение от 26 март 2020 г., Mikrokasa и Revenue Niestandaryzowany Sekurytyzacyjny Fundusz Inwestycyjny Zamknięty, C‑779/18, EU:C:2020:236, т. 40 и 42). Следователно от формулировката на посоченото определение не следва, че е изключена възможността за възлагане на потребителя на разходите, свързани със стопанската дейност на кредитодателя, като например разходите за инфраструктура или за персонал.

55

Следователно, както отбелязва генералният адвокат в точка 118 от заключението си, Директива 2008/48 няма за цел да хармонизира разпределението на разходите в рамките на договор за кредит, така че държавите членки остават компетентни да предвидят механизми за регулиране на тези разходи, стига те да не противоречат на хармонизираните с посочената директива правила.

56

В това отношение Съдът вече е постановил, че компетентната национална юрисдикция следва да провери дали такава национална правна уредба не налага задължения за предоставяне на информация, различни от изброените в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, който извършва пълна хармонизация на информацията, която трябва да бъде включена в договора за кредит (вж. в този смисъл решение от 26 март 2020 г., Mikrokasa и Revenue Niestandaryzowany Sekurytyzacyjny Fundusz Inwestycyjny Zamknięty, C‑779/18, EU:C:2020:236, т. 45 и 47).

57

От гореизложеното следва, че член 3, буква ж) и член 22 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство относно потребителския кредит, което установява начин за изчисляване на максималния размер на нелихвените разходи по кредита, които могат да бъдат възложени на потребителя, дори този начин на изчисляване да позволява на продавача или доставчика да възложи на потребителя част от общите разходи, свързани с упражняването на неговата стопанска дейност, стига посредством разпоредбите за този максимален размер това законодателство да не противоречи на хармонизираните с посочената директива правила.

58

С първия въпрос по дело C‑84/19, който следва да се разгледа на второ място, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 1, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че от приложното поле на тази директива е изключена договорна клауза, която определя нелихвените разходи по кредита в съответствие с горната граница, установена от национално законодателство относно потребителския кредит, когато това законодателство предвижда, че нелихвените разходи по кредита не се дължат за частта, която надхвърля тази горна граница, или целия размер на кредита.

59

Делото, по което е постановено решение от 26 март 2020 г., Mikrokasa и Revenue Niestandaryzowany Sekurytyzacyjny Fundusz inwestycyjny Zamknięty (C‑779/18, EU:C:2020:236), се отнася по-специално до член 36а от Закона за потребителския кредит. В точка 50 от това решение Съдът най-напред припомня, че член 1, параграф 2 от Директива 93/13, визиращ клаузите, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, въвежда изключване от приложното поле на същата, което съгласно практиката на Съда зависи от две условия. От една страна, договорната клауза трябва да отразява законова или подзаконова разпоредба и от друга страна, тази разпоредба трябва да е задължителна.

60

По-нататък, от точка 55 от решението, посочено в предходната точка, следва, че макар в практиката си Съдът да е извел критериите за тълкуване на член 1, параграф 2 от Директива 93/13, компетентната национална юрисдикция e тази, която трябва да приложи разпоредбите на националното право към обстоятелствата по делото, с което е сезирана, и да изведе конкретните последици от тях.

61

Накрая, в точка 57 от същото решение Съдът приема, като това обаче трябва да се провери от запитващата юрисдикция, че национална разпоредба като член 36а от Закона за потребителския кредит сама по себе си не определя правата и задълженията на страните по договора, а само ограничава свободата им да определят нелихвените разходи по кредита над определено равнище и въобще не възпрепятства националния съд да контролира евентуално неравноправния характер на такова определяне, дори под законоустановената горна граница.

62

Тези съображения са приложими и към дело C‑84/19, което се отнася до същото национално законодателство, и са релевантни за отговора на настоящия преюдициален въпрос. Така обстоятелството, че по силата на член 36а от Закона за потребителския кредит нелихвените разходи по кредита не се дължат за частта, която надхвърля законоустановената горна граница или целия размер на кредита, не води до изключване на посочената договорна клауза от приложното поле на Директива 93/13.

63

С оглед на гореизложените съображения член 1, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че от приложното поле на тази директива не е изключена договорна клауза, която определя нелихвените разходи по кредита в съответствие с горната граница, предвидена в националното законодателство относно потребителския кредит, когато това законодателство предвижда, че нелихвените разходи по кредита не се дължат за частта, която надхвърля тази горна граница или целия размер на кредита.

64

С втория и третия си въпрос по дело C‑84/19, които следва да се разгледат заедно и на трето място, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите на договор за потребителски кредит, които възлагат на потребителя разходи, различни от плащането на договорните лихви, попадат в обхвата на предвиденото в тази разпоредба изключение, когато тези клаузи не уточняват нито естеството на тези разходи, нито услугите, за които се заплаща възнаграждение.

65

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 4, параграф 2 от тази директива преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените услуги, от друга, стига тези клаузи да са изразени на ясен и разбираем език.

66

Тъй като член 4, параграф 2 от Директива 93/13 обаче въвежда изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите, Съдът е постановил, че тази разпоредба следва да се тълкува стриктно (решение от 23 април 2015 г., Van Hove, C‑96/14, EU:C:2015:262, т. 31 и цитираната съдебна практика).

67

Що се отнася, на първо място, до понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, Съдът вече е постановил, че то цели единствено да определи правилата и обхвата на контрола по същество на договорните клаузи, които не са договорени индивидуално и описват основни престации по договорите, сключени между продавач или доставчик на услуги и потребител, и които го характеризират. Обратно, клаузите, които имат акцесорен характер спрямо клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на посоченото понятие (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 32).

68

В това отношение с договор за кредит кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви, съгласно предвидения за целта график. Основните престации по този договор при това положение са свързани с парична сума, която трябва да се определи в уговорената за предоставяне и възстановяване валута (решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и др., C‑186/16, EU:C:2017:703, т. 38).

69

Точният обхват на понятията „основен предмет“ и „цена“ по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 обаче не може да се определи с помощта на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48 (решение от 26 февруари 2015 г., Matei, C‑143/13, EU:C:2015:127, т. 47). Така фактът, че в общите разходи по потребителски кредит са включени различни видове разходи или „комисиона“, не е определящ, за да се установи, че тези разходи спадат към основните престации по договора за кредит.

70

В случая договорните клаузи, които според запитващата юрисдикция по дело C‑84/19 не са индивидуално договорени, се отнасят до дължими от потребителя плащания, различни от погасяването на главницата и лихвите по кредита. Всъщност ставало въпрос по-специално за клаузи, които предвиждат допълнителна услуга, наречена „Твоят пакет — Екстра пакет“, комисиона и първоначална такса.

71

Запитващата юрисдикция по това дело е тази, която следва да прецени, с оглед на естеството, клаузите и общата структура на разглеждания в главното производство договор за кредит, както и на фактическия и правен контекст, в който той се вписва, дали въпросните клаузи се отнасят до престации, които представляват съществен елемент от този договор, и по-специално до задължението на длъжника да върне предоставената му от кредитора сума.

72

По-специално, като част от основния предмет на договора могат да бъдат квалифицирани ясни и разбираеми клаузи, като се има предвид, че същото изискване за прозрачност като предвиденото в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 се съдържа и в член 5 от същата, който предвижда, че писмените договорни клаузи „се“ съставят на ясен и разбираем език. Изискването за прозрачност, което се съдържа в първата от тези разпоредби, има същия обхват като изискването по втората от тях (вж. в този смисъл решения от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 36 и от 3 март 2020 г., Gómez del Moral Guasch, C‑125/18, EU:C:2020:138, т. 46).

73

В това отношение, доколкото установената с тази директива система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, по-специално от гледна точка на степента на информираност, това изискване за прозрачност трябва да се тълкува разширително, тоест като налагащо не само съответната клауза да бъде разбираема за потребителя от граматическа гледна точка, но и този потребител да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици (вж. в този смисъл решение от 3 март 2020 г., Gómez del Moral Guasch, C‑125/18, EU:C:2020:138, т. 50).

74

При това положение, за да прецени дали въпросните клаузи относно възложените на потребителя разходи попадат в обхвата на основния предмет на договора, в случая запитващата юрисдикция по дело C‑84/19 следва да установи дали с оглед на всички релевантни подложени на преценката ѝ факти, сред които рекламните материали и информацията, предоставени от кредитодателя при договарянето на договора за кредит, както и по-общо, на всички клаузи от подписания от QJ договор за потребителски кредит, средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи сумите, дължими като „първоначална такса“, „комисиона“ и финансов продукт, наречен „Твоят пакет — Екстра пакет“, но и да прецени потенциално значимите икономически последици за него (вж. по аналогия решение от 23 април 2015 г., Van Hove, C‑96/14, EU:C:2015:262, т. 47).

75

Разбира се, продавачът или доставчикът не е длъжен да посочва подробно естеството на всяка услуга, предоставена в замяна на разходите, които са възложени на потребителя с клаузите на договора, като например „комисионата“ или „първоначалната такса“. За да се изпълни задължението за прозрачност обаче, е необходимо естеството на действително предоставените услуги да може разумно да се разбере или да се изведе въз основа на договора като цяло. Освен това потребителят трябва да може да провери дали няма припокриване на различните извършени разходи или на услугите, които се заплащат с тях (решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 43).

76

В случая, без да отпада необходимостта от проверка на запитващата юрисдикция по дело C‑84/19, що се отнася до разходите, наречени „първоначална такса“ и „комисиона“, QJ има основание да изпитва съмнения както относно услугите, за които се извършват тези разходи, така и относно евентуалното им припокриване. Всъщност, от една страна, договорът съдържа две клаузи, които предвиждат административни разходи, наречени съответно „първоначална такса“ и „комисиона“, като и двете подсказват, че става дума за суми, дължими за отпускането на кредита.

77

От друга страна, запитващата юрисдикция трябва да провери дали обичайното значение, което се влага в полското право, когато даден разход се нарича „комисиона“, подсказва че става дума за възнаграждение на кредитен посредник, като участвалия при сключването на подписания от QJ договор, и дали при това положение потребителят не е могъл, противно на предвиденото в член 21, буква б) от Директива 2008/48, да прецени дали заплаща услугите на продавача или доставчика, с който сключва договора, или услугите на посредника.

78

При тези обстоятелства няма гаранция, че потребителят ще разбере напълно задълженията си за плащане и икономическите последици от клаузите, предвиждащи тези разходи.

79

На второ място, що се отнася до контрола за „съответствие между цената и възнаграждението, от една страна, и стоките и услугите, от друга“, съгласно постоянната съдебна практика тази категория клаузи, чийто евентуално неравноправен характер не подлежи на преценка, е с ограничен обхват, тъй като се отнася само до съответствието между предвидената цена или възнаграждение и доставените стоки или предоставените услуги, като това изключване се обяснява с факта, че не съществува никаква тарифа или правен критерий, които да направляват или ръководят контрола върху това съответствие (вж. в този смисъл решения от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 55 и от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 34).

80

С оглед на това стриктно тълкуване Съдът е уточнил, че клаузите относно насрещната престация, дължима от потребителя на кредитодателя, или които имат отражение върху реалната цена, която трябва да бъде платена на последния от потребителя, не попадат в обхвата на тази втора категория клаузи, освен по отношение на въпроса дали размерът на насрещната престация или на цената, който е предвиден в договора, е в съответствие с услугата, предоставена като насрещна престация от кредитодателя (решения от 26 февруари 2015 г., Matei, C‑143/13, EU:C:2015:127, т. 56 и от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 35).

81

Що се отнася до преценката на „съответствието“ на договорните клаузи, разглеждани по дело C‑84/19, тоест на съотношението между изискваните плащания и съответната им насрещна престация, от акта за преюдициално запитване е видно, че в посочените клаузи не се уточнява за каква престация се отнасят разходите, наречени „първоначална такса“ и „комисиона“.

82

Освен това запитващата юрисдикция посочва, че текстът на член 3851, параграф 1 от Гражданския кодекс, който транспонира в полското право изключението относно проверката на съответствието между цената и насрещната престация, установено в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, се отнася само до клаузите, които са свързани с основния предмет на договора.

83

Както обаче отбелязва по същество генералният адвокат в точка 62 от заключението си, тъй като член 3851, параграф 1 от Гражданския кодекс, който транспонира член 4, параграф 2 от Директива 93/13 в полското право, определя по-тесен обхват на изключението, установено с тази разпоредба от правото на Съюза, като осигурява по-висока защита на потребителя, което обаче следва да се провери от запитващата юрисдикция, той позволява по-широк контрол на евентуално неравноправния характер на договорните клаузи, които попадат в приложното поле на тази директива.

84

В това отношение член 8 от Директива 93/13 предвижда, че държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора за функционирането на ЕС, в областта на тази директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите. Това отразява идеята, изложена в дванадесето съображение от посочената директива, според което с нея се извършва само частична и минимална хармонизация на националните законодателства относно неравноправните клаузи.

85

В практиката си обаче Съдът е постановил, че разпоредба от националното право, която определя по-тесен обхват на изключението по член 4, параграф 2 от Директива 93/13, допринася за постигането на преследваната от тази директива цел за защита на потребителите (вж. по аналогия решение от 2 април 2020 г., Condominio di Milano, via Meda, C‑329/19, EU:C:2020:263, т. 36).

86

С оглед на всички изложени по-горе съображения на втория и третия въпрос по дело C‑84/19 следва да се отговори, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите на договор за потребителски кредит, които възлагат на потребителя разходи, различни от плащането на главницата и лихвите по кредита, не попадат в обхвата на изключението, предвидено в тази разпоредба, когато тези клаузи не уточняват нито естеството на разходите, нито услугите, за които се заплаща възнаграждението, и са формулирани по начин, който създава объркване у потребителя относно неговите задължения и относно икономическите последици от тези клаузи, което следва да се провери от запитващата юрисдикция.

87

С въпроса си, на който следва да се отговори на последно място, запитващата юрисдикция по дело C‑222/19 по същество иска да се установи дали член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба, която определя максимална горна граница за общите разходи по кредита, които могат да бъдат възложени на потребителя, в които могат да бъдат включени разходи, свързани с общата стопанска дейност на кредитодателя.

88

Най-напред от член 1, параграф 1 от Директива 93/13 следва, че тя има за цел да сближи националните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Както обаче следва от член 1, параграф 2 от тази директива, тълкуван в светлината на тринадесето съображение, както и от член 3, параграф 1 от нея, посочената директива няма за цел да въведе контрол върху националните разпоредби относно потенциално неблагоприятното им за потребителя положение, а само контрол върху клаузите, които се съдържат в потребителските договори, без да са индивидуално договорени (вж. в този смисъл решение от 3 април 2019 г., Aqua Med, C‑266/18, EU:C:2019:282, т. 28).

89

При тези обстоятелства, за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция по дело C‑222/19, преюдициалният въпрос следва да се преформулира, като се приеме, че с него по същество се иска да се установи дали член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че договорна клауза, която не е индивидуално договорена и която възлага на потребителя нелихвените разходи по кредита, включващи разходи за стопанската дейност на кредитодателя под законоустановена горна граница, може да се счита за неравноправна по смисъла на тази разпоредба.

90

Трябва да се припомни, че съгласно член 3, параграф 1 от Директива 93/13 всяка договорна клауза от договор, която не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.

91

Във връзка с това е важно да се уточни, че съгласно постоянната съдебна практика Съдът е компетентен да тълкува понятието „неравноправна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на тази директива, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело. От това следва, че Съдът трябва единствено да предостави на запитващата юрисдикция указания, които тя следва да вземе под внимание при преценката на неравноправния характер на съответната клауза (решение от 14 март 2013 г., Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 66 и цитираната съдебна практика).

92

Що се отнася до анализа дали съществува значителна неравнопоставеност, породена от клаузи, които предвиждат в тежест на потребителя разходи, различни от лихвите, той не следва да се ограничава до количествена икономическа преценка, основана на сравнение между общата стойност на операцията, предмет на договора, от една страна, и разходите, възложени на потребителя с тази клауза, от друга страна. Всъщност Съдът вече е постановил, че значителна неравнопоставеност може да произтича от самия факт на достатъчно тежко посегателство над правното положение, в което е поставен потребителят, като страна по разглеждания договор, по силата на приложимите национални разпоредби, независимо дали под формата на ограничаване на съдържанието на правата, които според тези разпоредби той извлича от договора, или под формата на пречка за тяхното упражняване, или пък на поставянето в негова тежест на допълнително задължение, непредвидено от националните правила (решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, C‑621/17, EU:C:2019:820, т. 51).

93

Що се отнася до въпроса при какви обстоятелства възниква такава неравнопоставеност „въпреки изискването за добросъвестност“, с оглед на шестнадесето съображение от Директива 93/13 Съдът е посочил в практиката си, че националните юрисдикции трябва да проверят дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза при индивидуални преговори (решение от 7 ноември 2019 г., Profi Credit Polska, C‑419/18 и C‑483/18, EU:C:2019:930, т. 55 и цитираната съдебна практика).

94

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че по силата на националното право в разходите за отпускането на кредита вече са включени разходите, свързани с упражняването на стопанската дейност на продавача или доставчика.

95

Така нелихвените разходи по кредита, за които по силата на националното законодателство е определена максимална горна граница, все пак могат да доведат до значителна неравнопоставеност по смисъла на практиката на Съда, макар да са определени под тази горна граница, ако за предоставените в замяна услуги не може разумно да се приеме, че попадат сред услугите, извършени при сключването или управлението на договора за кредит, или ако сумите, начислени на потребителя за разходите по отпускане и управление на кредита, са явно непропорционални спрямо размера на кредита. В това отношение запитващата юрисдикция трябва да вземе предвид последиците от другите договорни клаузи, за да определи дали посочените клаузи създават значителна неравнопоставеност в ущърб на кредитополучателя.

96

При тези обстоятелства, като се има предвид изискването за прозрачност по член 5 от Директива 93/13, не може да се приеме, че като постъпва по прозрачен начин с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза при индивидуални преговори.

97

От гореизложеното следва, че член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че договорна клауза относно нелихвените разходи по кредита, която определя тези разходи под законоустановена максимална горна граница и прехвърля върху потребителя разходите за стопанската дейност на кредитодателя, може да доведе до значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните в ущърб на потребителя, когато възлага на последния разходи, които са несъразмерни спрямо получените услуги и размера на кредита, което следва да се провери от запитващата юрисдикция.

98

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: