1.

Настоящото дело е относно правото на икономически неактивен гражданин на Съюза, който е упражнил правото си на свободно движение, като се е преместил в държава членка с цел събиране на семейството, да бъде включен към системата за социална сигурност на тази държава и да получава обезщетенията за здравно обслужване, които се поемат от държавата.

2.

Това дело повдига отново въпроса за взаимодействието между Директива 2004/38/ЕО ( 2 ) и Регламент (ЕО) № 883/2004 ( 3 ), но в различен контекст. В три предходни дела ( 4 ) заинтересованите граждани на Съюза не са отговаряли на определените в Директива 2004/38 изисквания за получаване на право на законно пребиваване в приемащата държава членка, а именно да разполагат с достатъчно средства и с пълно здравно застрахователно покритие. Те не са разполагали с такива средства, а единият от тях е влязъл на територията на приемащата държава членка с цел, квалифицирана като „социален туризъм“, само за да получава социални помощи. Поради това Съдът стига до извода, че предоставянето на социални помощи в приемащата държава членка наравно с местните граждани може да бъде отказано на тези граждани на Съюза, ако не са пребивавали законно в продължение на пет години и не са получили право на постоянно пребиваване.

3.

По настоящото дело обаче гражданинът на Съюза отговаря на двете изисквания и така възниква въпросът дали от това следва, че той има право на равно третиране с гражданите на приемащата държава членка по отношение на достъпа до финансираното от държавата здравно обслужване.

4.

Може ли в името на запазването на финансовото равновесие на своята система за социална сигурност приемащата държава членка все пак да откаже да го включи към тази система и да му предостави такова здравно обслужване на равни начала със собствените си граждани, като се основава на условието лицето да разполага с пълно здравно застрахователно покритие?

5.

Това е основният въпрос, отправен от Augstākā tiesa (Senāts) (Върховен съд, Латвия) в рамките на спор между италиански гражданин и Latvijas Republikas Veselības ministrija (Министерство на здравеопазването на Република Латвия, наричано по-нататък „латвийското министерство на здравеопазването“. Въпросът е от съществено значение както за държавите членки, така и за гражданите на Съюза.

6.

Въз основа на анализ на Директива 2004/38 и на Регламент № 883/2004 и в светлината на практиката на Съда ще предложа на Съда да постанови, че на икономически неактивен, но отговарящ на условията по член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38 гражданин на Съюза, който е преместил центъра на всичките си интереси в приемаща държава членка и който има действителна интеграционна връзка с нея, не може систематично да бъде отказвано включване в системата за социална сигурност на тази държава членка и получаване на обезщетения за здравно обслужване, които се поемат от държавата, при същите условия, както за местните граждани, на основание че не работи като заето или самостоятелно заето лице в нея.

7.

Член 2, параграф 1 от Регламент № 883/2004 предвижда:

„Настоящият регламент се прилага към граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица“.

8.

Член 3 от този регламент е озаглавен „Материален обхват“ и параграфи 1 и 5 от него гласят:

„1.   Настоящият регламент се прилага към всички законодателства относно следните клонове на социална сигурност:

[…].

5.   Настоящият регламент не се прилага за:

[…]“.

9.

Член 4 от посочения регламент, озаглавен „Равно третиране“, гласи:

„Освен ако друго не е предвидено в настоящия регламент, лицата, за които се прилага настоящият регламент, получават същите обезщетения и имат същите задължения съгласно законодателството на която и да е държава членка, както нейните граждани“.

10.

Съгласно член 11 от същия регламент:

„1.   Лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава членка. Това законодателство се определя в съответствие с настоящия дял.

[…]

3.   Съгласно членове 12—16:

[…]

[…]“.

11.

Директива 2004/38 отменя по-специално директиви 90/365/ЕИО ( 5 ), 90/366/ЕИО ( 6 ) и 90/364/ЕИО ( 7 ), които са се отнасяли до правата на пребиваване съответно на пенсионерите, студентите и други неактивни лица.

12.

Съображения 9 и 10 от тази директива гласят:

13.

Член 7, параграф 1 от посочената директива гласи:

„Всички граждани на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца, ако те:

14.

Съгласно член 14, параграфи 1, 2 и 4 от същата директива:

„1.   Гражданите на Съюза и членовете на техните семейства притежават правото на пребиваване, предвидено в член 6, дотогава, докато не се превърнат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка.

2.   Гражданите на Съюза и членовете на техните семейства притежават правото на пребиваване, предвидено в членове 7, 12 и 13, дотогава, докато отговарят на условията, посочени в тези членове.

[…]

4.   Чрез дерогация от параграфи 1 и 2 и без да се засягат разпоредбите на глава VI, мярката експулсиране не може в никакъв случай да се предприеме по отношение на граждани на Съюза или членове на техните семейства, ако:

[…]

15.

Член 24 от Директива 2004/38 е озаглавен „Еднакво третиране“ и гласи:

„1.   При спазване на конкретните разпоредби, изрично предвидени в Договора и вторичното законодателство, всички граждани на Съюза, които пребивават въз основа на настоящата директива на територията на приемащата държава членка, се ползват с третиране, еднакво с третирането на гражданите на тази държава членка в рамките на обхвата на приложение на Договора. Това право се разпростира и включва членовете на семейството, които не са граждани на държава членка и които имат право на пребиваване или постоянно пребиваване.

2.   Чрез дерогация от параграф 1 приемащата държава членка не се задължава да предостави право на социално подпомагане през първите три месеца на пребиваване или при необходимост, по-дългия срок, регламентиран в член 14, параграф 4, буква б), нито се задължава преди придобиването на право на постоянно пребиваване да отпуска финансова помощ за издръжка за обучение, включително и за професионално обучение, състояща се от безвъзмездна помощ или студентски заеми за лица, различни от работници или самостоятелно заети лица, които запазват такъв статус и членове на техните семейства“.

16.

Член 17 от Ārstniecības likums (Закон за здравното обслужване), в редакцията му в сила към момента на фактите по делото в главното производство, е гласял:

„1.   В съответствие с условията и реда, определени от Министерския съвет, здравното обслужване, финансирано от общия държавен бюджет и със средствата на получателя на обслужването, се предоставят на следните лица:

[…]

3.   В съответствие с условията и реда, определени от Министерския съвет, лицата, които са съпрузи на латвийски граждани и на лица, които не са латвийски граждани и които имат разрешение за временно пребиваване в Латвия, имат право на безплатни акушерски грижи, финансирани от общия държавен бюджет и със средствата на получателите на грижите.

[…]

5.   Лицата, които не са посочени в параграфи 1, 3 и 4 от настоящия член, получават здравно обслужване срещу заплащане“.

17.

Съгласно Член 7 от Veselības aprūpes finansēšanas likums (Закон за финансирането на здравното обслужване), в редакцията му в сила към момента на фактите по делото в главното производство:

„Всяко лице има право на спешна медицинска помощ. Условията и редът за това се определят от Министерския съвет“.

18.

В края на 2015 г. италианският гражданин А напуска Италия, за да се установи в Латвия и да се присъедини към съпругата си с латвийско гражданство и двете им непълнолетни деца с латвийско и италианско гражданство.

19.

Преди да замине, А е вписан в регистър на италианските граждани, които се установяват извън Италия за период от поне дванадесет месеца. Вписаните в този регистър лица са лишени от възможността да се ползват от здравно обслужване, осигурено от тази държава.

20.

На 22 януари 2016 г. А подава молба до латвийската национална здравна служба да бъде вписан в регистъра на лицата, които се ползват от обществено здравно осигуряване, което им дава право на здравно обслужване, финансирано от Република Латвия, с други думи, да бъде включен към нейната система за социална сигурност, както и да му бъде издадена европейска здравноосигурителна карта ( 8 ).

21.

С решение от 17 февруари 2016 г. тази национална служба отхвърля исканията.

22.

Това решение е потвърдено с решение от 8 юли 2016 г. на латвийското министерство на здравеопазването, тъй като А не е нито заето, нито самостоятелно заето лице в Латвия, а пребивава в тази страна въз основа на удостоверение за регистрация на гражданин на Съюза. Както беше потвърдено в съдебното заседание пред Съда, жалбоподателят за първи път намира работа в Латвия едва на 4 януари 2018 г. Поради това той не попадал в категорията на лицата по член 17, параграфи 1, 3 и 4 от Закона за здравното обслужване, които могат да се ползват от обществено здравно осигуряване, което дава право на финансирано от държавата здравно обслужване. Запитващата юрисдикция уточнява, че граждани на Съюза като А могат да се ползват само от акушерски грижи и спешна медицинска помощ, финансирани от държавата. Впрочем те могат да получават здравни грижи в рамките на общественото здравеопазване, но трябва да ги финансират със собствени средства.

23.

Жалбоподателят подава жалба срещу това решение до Administratīvā rajona tiesa (Районен административен съд, Латвия). Той я отхвърля, тъй като счита по същество, че макар А да пребивава законно в Латвия в съответствие с изискванията по член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38 и следователно той може да се позове на принципа на недопускане на дискриминация, прогласен в член 24, параграф 1 от тази директива, разлика в третирането може да бъде обоснована, тъй като се основава на обективни съображения и преследва легитимната цел за защита на публичните финанси. Такава разлика в третирането била и пропорционална, доколкото А имал право на спешна медицинска помощ, премиите за частните здравни осигуровки не били високи и освен това само след пет години можел да получи право на постоянно пребиваване, което щяло да му позволи достъп до здравно обслужване, което се поема от държавата.

24.

С решение от 5 януари 2018 г. Administratīvā apgabaltiesa (Окръжен административен съд, Латвия) отхвърля жалбата срещу решението на първоинстанционния съд.

25.

Augstākā tiesa (Senāts) (Върховен съд), сезиран с жалба срещу решението от 5 януари 2018 г., приема, че за разрешаването на спора в главното производство е необходим отговор на Съда по реда на преюдициалното производство.

26.

Запитващата юрисдикция посочва, че Законът за здравното обслужване транспонира член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38. Макар тази юрисдикция да няма никакви съмнения, че посочената директива е приложима, тя поставя въпроса за приложимостта на Регламент № 883/2004. Всъщност посочената юрисдикция счита за необходимо да се определи дали предоставяно от държавата здравно обслужване като това в Латвия попада в приложното поле на Регламент № 883/2004. Запитващата юрисдикция си задава този въпрос с оглед, първо, на финансирането на латвийската система за социална сигурност, което през 2016 г. се е осигурявало предимно от данъците, и второ, на изключването на „социалното или медицинско подпомагане“ от приложното поле на Регламент № 883/2004 съгласно член 3, параграф 5 от този регламент. Тази юрисдикция уточнява, че достъпът до финансираното от държавата здравно обслужване се предоставя в съответствие с обективни критерии и че латвийската система може да се опише като задължителна публична здравноосигурителна система.

27.

Ако се приеме, че Регламент № 883/2004 е приложим, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 11, параграф 3, буква д) от този регламент, съгласно който приложимото законодателство е това на държавата членка по пребиваване на заинтересованото лице, е пречка за това на жалбоподателя да се откаже включването към финансираната от държавата здравна система както в Италия, така и в Латвия и по този начин да бъде напълно лишен от достъп до такава защита.

28.

Освен това запитващата юрисдикция посочва опасението си че принципът на недопускане на дискриминация, прогласен в член 18 ДФЕС и уточнен в член 24 от Директива 2004/38, както и в член 4 от Регламент № 883/2004, не е спазен. Струва ѝ се, че латвийското законодателство налага на икономически неактивните граждани на Съюза непропорционално ограничение на достъпа до задължителната обществена здравноосигурителна система.

29.

Тази юрисдикция приема, че следва да се прецени конкретното положение на жалбоподателя. Тя подчертава по-специално, че А се е преместил в Латвия, за да се присъедини към семейството си, бил е заето лице в Италия, търсил е работа в Латвия, където има две непълнолетни деца с двойно гражданство — латвийско и италианско. Според посочената юрисдикция тези обстоятелства подкрепят наличието на тесни връзки на жалбоподателя с Република Латвия, които не позволяват да бъде автоматично изключен от общественото здравеопазване на тази държава.

30.

Запитващата юрисдикция обаче признава, че съгласно член 24, параграф 1 от Директива 2004/38 гражданите на Съюза могат да изискват да бъдат третирани по същия начин, както гражданите на приемащата държава членка, само ако пребиваването им на територията на приемащата държава членка отговаря на условията по посочената директива. Запитващата юрисдикция посочва в това отношение, че А отговаря на условията за пребиваване по член 7, параграф 1, буква б) от тази директива, понеже разполага с достатъчно средства и пълно здравно застрахователно покритие в Латвия, като същевременно подчертава, че той е бил изключен от достъпа до обществено здравно осигуряване, което дава право на финансирано от държавата здравно обслужване. Ето защо тази юрисдикция иска да се установи дали обстоятелството, че гражданин на Съюза притежава пълно здравно застрахователно покритие, което е едно от предвидените от Директива 2004/38 условия за законосъобразност на пребиваването, може да обоснове отказа да бъде включен към обществената здравна система.

31.

При тези обстоятелства Augstākā tiesa (Senāts) (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

32.

Актът за преюдициално запитване с дата 9 юли 2019 г. постъпва в секретариата на Съда на 12 юли 2019 г.

33.

Писмени становища представят латвийското и испанското правителство, латвийското министерство на здравеопазването и Европейската комисия. Същите страни и заинтересовани лица, както и А, са представлявани в проведеното на 28 септември 2020 г. съдебно заседание за изслушване на устните състезания.

34.

С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали обществено здравно обслужване като предоставяното по силата на член 17 от Закона за здравното обслужване попада в обхвата на понятието „обезщетения за болест“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 883/2004.

35.

Запитващата юрисдикция посочва, че има съмнения в това отношение поради текста на член 3, параграф 5 Регламент № 883/2004, с който от приложното му поле се изключва „социалното или медицинско подпомагане“.

36.

Подобно на всички страни, които са изразили становище по първия въпрос, считам, че отговорът му трябва да е утвърдителен.

37.

Проблемът за разграничението между социалноосигурителните обезщетения, обхванати от Регламент № 883/2004, и „социалното или медицинско подпомагане“, изключено от него, възниква още с Регламент (ЕИО) № 1408/71 ( 9 ), който предхожда Регламент № 883/2004 и който съдържа това разграничение ( 10 ).

38.

Първо ще припомня, че това разграничение се основава главно на елементите, характерни за всяко обезщетение, а именно неговата цел и условията за отпускането му, а не на това дали обезщетение е квалифицирано от национално законодателство като социалноосигурително обезщетение ( 11 ).

39.

На следващо място подчертавам, че съгласно постоянната съдебна практика, за да се приеме, че дадено обезщетение не спада към „социалното или медицинско подпомагане“ по смисъла на член 3, параграф 5, буква а) от Регламент № 883/2004, а представлява социалноосигурително обезщетение, попадащо в обхвата на този регламент, трябва да са изпълнени две кумулативни условия. Обезщетението трябва, от една страна, да се отпуска на получателите без каквато и да е индивидуална и дискреционна преценка на нуждите на лицето въз основа на определено от закона положение, и от друга страна, да е свързано с един от рисковете, изрично изброени в член 3, параграф 1 от Регламент № 883/2004 ( 12 ).

40.

Що се отнася до първото условие, запитващата юрисдикция посочва, че здравното обслужване се гарантира на всяко пребиваващо в Латвия лице, което попада в една от категориите, обективно определени от Закона за здравното обслужване, за да бъде вписано в регистъра на получаващите здравно обслужване, без да се вземат предвид други лични обстоятелства.

41.

Считам, че тези характеристики позволяват да се приеме, че първото условие е изпълнено.

42.

Добавям, че начинът на финансиране на обезщетенията за здравно обслужване ( 13 ) е без значение за квалифицирането на обезщетение като социалноосигурително по смисъла на този регламент ( 14 ).

43.

Колкото до второто условие, то изисква да се провери дали здравно обслужване като предвиденото в Закона за здравното обслужване се отнася до един от рисковете по член 3, параграф 1 от Регламент № 883/2004, в конкретния случай — до „обезщетенията за болест“, посочени в буква а) от тази разпоредба.

44.

Макар понятието „обезщетения за болест“ да не е определено в Регламент № 883/2004, Съдът се е произнесъл по този въпрос, като е приел по-специално, че това понятие обхваща обезщетения, чиято основна цел е излекуването на болния ( 15 ).

45.

От акта за преюдициално запитване и от самото заглавие на латвийски закон, предмет на главното производство, обаче е видно, че здравното обслужване, предмет на същото производство, представлява медицинско обслужване, а следователно и обслужване, предназначено за лечението на болести.

46.

Поради това считам, че обществено здравно обслужване като разглежданото в главното производство се отнася до риска болест, посочен в член 3, параграф 1, буква a) от Регламент 883/2004, и че второто условие също е изпълнено.

47.

При тези обстоятелства предлагам на Съда да отговори на първия въпрос, че обезщетения за обществено здравно обслужване като разглежданите в главното производство, които се отпускат на получателите въз основа на определено от закона положение, без каквато и да е индивидуална и дискреционна преценка на нуждите на лицето, са обхванати не от понятието „социално или медицинско подпомагане“ по смисъла на член 3, параграф 5, буква a) от Регламент № 883/2004, а от понятието „обезщетения за болест“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква a) от този регламент.

48.

С оглед на предложения отговор на първия въпрос считам, че не следва да се отговоря на третия въпрос, който е поставен само в случай че обезщетения като разглежданите в главното производство не са обхванати от Регламент № 883/2004.

49.

Предлагам вторият въпрос да се разгледа във връзка с петия и шестия след разглеждането на четвъртия въпрос.

50.

С четвъртия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 11, параграф 3, буква д) от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която на гражданин на Съюза като А, който упражнява правото си на свободно движение, като напуска своята държава членка по произход, за да се установи в друга държава членка, се отказва правото да ползва обезщетения за здравно обслужване, които се поемат от държавата, с мотива, че не работи като заето или самостоятелно заето лице на територията на последната.

51.

В това отношение веднага подчертавам, че член 11, параграф 3, буква д) от Регламент № 883/2004 установява само една стълкновителна норма, чиято цел е да се определи законодателството, приложимо към социалноосигурителните обезщетения, изброени в член 3, параграф 1 от този регламент, в конкретния случай — обезщетения за болест ( 16 ). Икономически неактивните лица като А, които не са обхванати от член 11, параграф 3, букви а)—г), попадат в обхвата на буква д) от тази разпоредба, която ги поставя в остатъчна категория, и за тях се прилага законодателството на държавата членка по пребиваване. В случай като разглеждания в главното производство не се оспорва, че тъй като А пребивава в Латвия, законодателството, което се прилага към него, е латвийското.

52.

Целта на посочения член 11, параграф 3, буква д), както и на Регламент № 883/2004 като цяло, е да се избегне едновременното прилагане на няколко национални законодателства и да не се допусне поради липса на приложимо по отношение на тях законодателство лицата, попадащи в приложното му поле, да бъдат лишени от защита в областта на социалната сигурност ( 17 ).

53.

Тази разпоредба обаче не хармонизира условията за предоставяне на социалноосигурителни обезщетения като обезщетенията за здравно обслужване. Определянето им е възложено на държавите членки, които запазват компетентността си да определят здравната си политика съгласно член 168, параграф 7 ДФЕС, да уреждат своите системи за социална сигурност и да определят в националните си законодателства условията за отпускане, а следователно и за отказ на обезщетения в областта на социалната сигурност ( 18 ).

54.

При определянето на тези условия обаче държавите членки трябва спазват правото на Съюза, по-специално първичното право и принципа на равно третиране, посочен по-конкретно в член 4 от Регламент № 883/2004 и в член 24, параграф 1 от Директива 2004/38, но съдържанието им не е предвидено в член 11, параграф 3, буква д) от този регламент. Въпросът дали условия като предвидените от разглежданото в главното производство национално законодателство съответстват на Договора за функционирането на ЕС и на актовете от вторичното право, е предмет на втория, петия и шестия въпрос, които разглеждам в следващите раздели.

55.

Предлагам на четвъртия въпрос да се отговори, че член 11, параграф 3, буква д) от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че позволява единствено да се определи законодателството, приложимо към обезщетения за болест като разглежданите в главното производство, и не се отнася до материалноправните условия относно предоставянето на право на такива обезщетения. Тази разпоредба сама по себе си не позволява да се прецени съответствието с правото на Съюза на национална правна уредба, съгласно която на гражданин на Съюза, който упражнява правото си на свободно движение, като напуска своята държава членка по произход, за да се установи в друга държава членка, се отказва правото да ползва финансирани от държавата обезщетения за здравно обслужване с мотива, че не работи като заето или самостоятелно заето лице на територията на последната.

56.

Най-напред следва да подчертая, че съгласно акта за преюдициално запитване в момента, в който напуска своята държава по произход за неопределен период, А вече не работи в нея и вече не е осигурен към нейната система за социална сигурност. Макар да търси работа в приемащата държава членка, той не влиза в нея основно с тази цел, а за да се присъедини към съпругата и децата си. Следователно той не основава правото си на пребиваване в приемащата държава членка на качеството си на работник. Освен това, макар към него да са можели да се приложат разпоредбите на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2004/38, отнасящи се до гражданите на Съюза, които пребивават в приемащата държава членка повече от три месеца след влизането им в тази държава, за да търсят работа, от акта за преюдициално запитване е видно, че към момента на подаването на молбата си за включване към системата за социална сигурност на приемащата държава членка той е пребивавал в нея като икономически неактивно лице и правото му на пребиваване се е основавало на член 7, параграф 1, буква б) и на член 14, параграф 2 от посочената директива ( 19 ).

57.

Поради това считам, че с втория, петия и шестия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 4 от Регламент № 883/2004 и член 24 от Директива 2004/38 във връзка с член 7, параграф 1, буква б) и член 14, параграф 2 от нея трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат държавите членки, в качеството си на приемащи държави членки, за избягване на неприемлива тежест за финансовото равновесие на своите системи за социална сигурност, да откажат да включат към своите системи за социална сигурност и да лишат от финансирани от държавата обезщетения за здравно обслужване граждани на Съюза, които в момента, в който правят искане за включване към такава система, са икономически неактивни, но отговарят на условията по член 7, параграф 1, буква б) от посочената директива, при положение че собствените им граждани в същото положение имат право на тях.

58.

За да отговоря на този въпрос, ще разгледам изводите от неотдавнашната практика на Съда относно взаимодействието между Директива 2004/38 и Регламент № 883/2004 във връзка с условието лицето да разполага с достатъчно средства, преди да приложа тези изводи към условието лицето да разполага с пълно здравно застрахователно покритие. При разглеждането на второто условие ще докажа, че основен елемент от анализа е свързан с въпроса дали включването към системата за социална сигурност на приемащата държава членка създава неприемлива тежест за нейното финансово равновесие.

59.

Както се установява от текста на член 4 от Регламент № 883/2004, озаглавен „Равно третиране“, лицата, за които се прилага регламентът, получават същите обезщетения и имат същите задължения съгласно законодателството на която и да е държава членка, както нейните граждани. Тези обезщетения включват по-конкретно обезщетенията за болест, посочени в член 3, параграф 1, буква a) от този регламент.

60.

Колкото до член 24 от Директива 2004/38, озаглавен „Еднакво третиране“, параграф 1 от него предвижда, че всички граждани на Съюза, които са упражнили правото си на свободно движение и пребивават в приемаща държава членка, се ползват с третиране, еднакво с третирането на гражданите на тази държава членка в рамките на обхвата на приложение на Договора. Това право се упражнява при спазване на специалните разпоредби, изрично предвидени в Договора и във вторичното право.

61.

Тези две разпоредби са израз — в две конкретни области, а именно на социалноосигурителните обезщетения и на гражданството — на принципа на недопускане на дискриминация, закрепен общо в член 18 ДФЕС ( 20 ).

62.

Колкото до член 24, параграф 1 от Директива 2004/38, Съдът е постановил, че що се отнася до достъпа до социални помощи като минимална издръжка, която представлява социално обезщетение, независещо от вноски, по смисъла на член 70 от Регламент № 883/2004, гражданите на Съюза могат да изискват да бъдат третирани еднакво с гражданите на приемащата държава членка само ако пребиваването им на територията на приемащата държава членка отговаря на условията по Директива 2004/38 ( 21 ). В случай че продължителността на пребиваване на икономически неактивен гражданин на Съюза е над три месеца, но под пет години, тези условия са уточнени в член 7, параграф 1, буква б) от тази директива и предвиждат, че този гражданин трябва да разполага с достатъчно средства и пълно здравно застрахователно покритие ( 22 ). Съгласно член 14, параграф 2 от посочената директива правото на пребиваване се запазва само доколкото гражданинът на Съюза продължава да отговаря на тези условия ( 23 ). Целта на тези условия е да не се допусне този гражданин на Съюза да се превърне в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка ( 24 ).

63.

По този начин Съдът уточнява наличието на връзка между правото на равно третиране съгласно член 24 от Директива 2004/38, което може да бъде обусловено от спазването на членове 7 и 14 от тази директива, и правото на социални помощи въз основа на Регламент № 883/2004. Така правото на тези обезщетения при същите условия, както за гражданите на приемащата държава членка, може да е обусловено от наличието на право на законно пребиваване в приемащата държава членка съгласно условията, уточнени в член 7, параграф 1, буква б) от посочената директива, и от спазването на тези условия през целия период на пребиваване съгласно член 14, параграф 2 от същата тази директива.

64.

Въз основа на това Съдът прави извода, че член 24, параграф 1 от Директива 2004/38 във връзка с член 7, параграф 1, буква б) от нея допуска правна уредба, съгласно която от кръга на лицата с право на определени обезщетения, предвидени в Регламент № 883/2004, са изключени гражданите на други държави членки, които не пребивават законно в приемащата държава членка въз основа на тази директива ( 25 ). Съдът уточнява, че същият извод се налага и при тълкуването на член 4 от Регламент № 883/2004 ( 26 ).

65.

Тези съображения, изложени в решение Brey ( 27 ), са потвърдени в по-късните решения Alimanovic ( 28 ), García-Nieto и др. ( 29 ) и Комисия/Обединено кралство ( 30 ).

66.

В решение García-Nieto Съдът уточнява, че за да се определи дали на гражданин на Съюза могат да бъдат отказани социални помощи, следва да се провери, първо, дали е приложим принципът на равното третиране, припомнен в член 24, параграф 1 от Директива 2004/38, и съответно дали пребиваването на територията на приемащата държава членка е законно по смисъла на тази директива ( 31 ), и второ, дали въпреки това положението на заинтересованото лице не попада в приложното поле на дерогацията, посочена в параграф 2 от този член 24 ( 32 ). Всъщност съгласно тази дерогация правото на равно третиране с местните граждани може да бъде отказано в три случая, а именно през първите три месеца от пребиваването в приемащата държава членка, през евентуално по-дългия от тези три месеца период, който съответства на търсенето на заетост съгласно член 14, параграф 4, буква б) от тази директива, и — що се отнася до искането на някои студенти за издръжка за обучение — докато последните не придобият право на постоянно пребиваване в тази държава членка.

67.

След тези решения е могло да остане съмнение дали тези съображения на Съда относно връзката между член 24 от Директива 2004/38 и член 4 от Регламент № 883/2004 не се отнасят само до социалните обезщетения, независещи от вноски, като минималната издръжка, или се прилагат към социалноосигурителните обезщетения, посочени в този регламент. В решение Комисия/Обединено кралство се уточнява, че тези съображения се прилагат по същия начин към социалноосигурителните обезщетения ( 33 ).

68.

Въз основа на тази съдебна практика стигам до извода, че условията, предвидени в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, се прилагат и към всички социалноосигурителни обезщетения, и по-специално към тези, които попадат в обхвата на първия клон на социалната сигурност, посочен в член 3, параграф 1, буква a) от Регламент № 883/2004, а именно обезщетенията за болест.

69.

Въпросът, който се поставя по настоящото дело, е дали, след като тези условия са изпълнени, гражданинът на Съюза има право на еднакво третиране с гражданите на приемащата държава членка по отношение на правото на обезщетения за здравно обслужване, които се поемат от държавата.

70.

Подчертавам, че А отговаря на двете условия по член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38. От акта за преюдициално запитване ( 34 ) се установява, а страните не спорят, че когато подава заявлението си за присъединяване към латвийската социалноосигурителна система, за да има право на такива обезщетения, А разполага с достатъчно средства и с пълно здравно застрахователно покритие. Що се отнася до последното условие, в съдебното заседание пред Съда беше уточнено, че той е бил осигурен в частно застрахователно дружество. Безспорно е освен това, че след подаването на заявлението си за присъединяване към системата за социална сигурност на приемащата държава членка А във всеки един момент продължава да отговаря на тези две условия. Ето защо, щом като не попада в една от трите хипотези, посочени в параграф 2 от тази разпоредба, такъв гражданин на Съюза по принцип би трябвало да има право на равно третиране с местните граждани по силата на член 24, параграф 1 от Директива 2004/38 и следователно да бъде включен към системата за социална сигурност на приемащата държава членка при същите условия като нейните граждани ( 35 ). Това би означавало той не само да има достъп до обезщетенията за здравно обслужване в рамките на системата на общественото здравеопазване, но и тези обезщетения да се поемат от държавата при същите условия като приложимите към местните граждани ( 36 ).

71.

Изложената в предходната точка логика обаче не е очевидна, както става ясно от становищата на латвийското и испанското правителство и на Комисията.

72.

Латвийското правителство подчертава, че условието лицето да разполага с пълно здравно застрахователно покритие, не е включено случайно, а преследва конкретна цел. Както изискването за достатъчно средства има за цел лицето да може да се издържа само по време на пребиваването си за повече от три месеца в друга държава членка и да не трябва тя да му предоставя социални помощи под формата на жизнен минимум, изискването за пълно здравно застрахователно покритие също има за цел лице, което не е заето или самостоятелно заето, само да покрива здравните си разходи, а съответната държава членка да не е длъжна да поема такива разходи. Според това правителство не е допустимо лице да се позове на равното третиране, посочено в член 24, параграф 1 от Директива 2004/38, за да се ползва от обезщетения за здравно обслужване, които се поемат от държавата, при положение че съгласно член 7, параграф 1, буква б) от тази директива то трябва да има пълно здравно застрахователно покритие, за да има право на законно пребиваване в приемащата държава членка за повече от три месеца.

73.

По същия начин, като се позовава на решение Dano ( 37 ), Комисията счита, че отказът на приемащата държава членка да даде достъп до своята система за социална сигурност на гражданин на Съюза като А при същите условия, както за собствените си граждани, пребиваващи на нейната територия, е само неизбежна последица от Директива 2004/38, в конкретния случай — от условието лицето да разполага с пълно здравно застрахователно покритие съгласно член 7, параграф 1, буква б) от нея.

74.

Испанското правителство подкрепя становищата на латвийското правителство и на Комисията.

75.

Ако обобщя гледните им точки, те считат, че щом като условията лицето да разполага с достатъчно средства и с пълно здравно застрахователно покритие, трябва да бъдат изпълнени, за да се претендира за правото на равно третиране в съответствие с член 24, параграф 1 от Директива 2004/38 във връзка с членове 7 и 14 от тази директива, позоваване на това право е възможно само за предоставянето на обезщетения, различни от тези, които позволяват да се изпълнят тези две условия, като в противен случай те ще бъдат изпразнени от съдържание.

76.

С други думи, според тези правителства и Комисията правото на равно третиране не може да се отнася до предоставянето на минимална издръжка или до включването към системата на общественото здравеопазване на приемащата държава членка, които позволяват именно да се изпълнят условията, установени в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38.

77.

Разбирам тези мотиви. Считам, както ще докажа, че условието лицето да разполага с пълно здравно застрахователно покритие, посочено в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, всъщност има за цел да не се допусне икономически неактивен гражданин на Съюза да се превърне в неприемлива тежест за приемащата държава членка, преди да е придобил право на постоянно пребиваване в съответствие с член 16 от тази директива, тоест след петгодишен престой. Всъщност считам, че през този период приемащата държава членка по принцип има право да изисква гражданинът на Съюза да сключи за своя сметка здравна застраховка, която покрива разходите за здравеопазване в приемащата държава членка ( 38 ). Следователно в повечето случаи тази държава членка според мен има право да откаже включването на този гражданин към нейната система за социална сигурност.

78.

Въпросът, по който Съдът трябва да се произнесе, обаче е дали държава членка може „във всички случаи и автоматично“ ( 39 ) да откаже да включи икономически неактивен гражданин на Съюза в своята система за социална сигурност при същите условия като собствените си граждани. Подчертавам, че дори за местните граждани поетото от държавата обществено здравно обслужване по принцип не е „безплатно“. Те участват или чрез осигурителни вноски, или чрез данъците, в зависимост от начина на финансиране на социалната сигурност, установен от всяка държава членка.

79.

Този въпрос се поставя особено остро по отношение на гражданин на Съюза, който отговаря на условията по член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38 и същевременно е напуснал трайно своята държава членка по произход, в която поради това вече не е осигурен, и който с цел събиране на семейството се е установил в друга държава членка, в която премества центъра на всичките си интереси — семейни, лични и професионални.

80.

Считам, че в това отношение следва да се приеме по-нюансирано тълкуване от предложеното от латвийското и испанското правителство и от Комисията, както ни подсказва решение Jobcenter Krefeld, относно условието лицето да разполага с достатъчно средства. Такъв подход според мен се налага в още по-голяма степен по отношение на условието лицето да разполага с пълно здравно застрахователно покритие. Ще докажа, че систематичният отказ да се предоставят обезщетения за обществено здравно обслужване на икономически неактивните граждани на други държави членки при същите условия като на местните граждани, преди да придобият право на постоянно пребиваване след петгодишно пребиваване на територията на приемащата държава членка, не се подкрепя от текста на членове 7, 14 и 24 от Директива 2004/38 и противоречи на целта за свободно движение на гражданите на Съюза, както и на самото понятие за гражданство на Съюза.

81.

Условието лицето да разполага с пълно здравно застрахователно покритие, се съдържа в член 7, параграф 1, букви б) и в) от Директива 2004/38.

82.

Най-напред, отбелязвам, че в Директива 2004/38, и по-специално в членове 7, 14 и 24 от нея, не се посочва изрично, че държава членка може да откаже да включи гражданин на Съюза към своята система за социална сигурност и следователно да му предостави обществено здравно застрахователно покритие, на основание че е икономически неактивен през периода на пребиваване от три месеца до пет години след пристигането му в тази държава членка.

83.

По-конкретно, дерогацията в член 24, параграф 2 от Директива 2004/38 не предвижда такова ограничение на правото на равно третиране. Припомням, че според Съда, като дерогация от основна свобода, тази разпоредба трябва да се тълкува стриктно. Освен това в постановеното неотдавна решение Jobcenter Krefeld ( 40 ) Съдът уточнява нейния обхват, подчертавайки, първо, че тя се прилага само към положенията, посочени в член 24, параграф 1 от Регламент № 883/2004, и следователно само към гражданите на Съюза, чието право на пребиваване се основава на самата директива ( 41 ). Второ, що се отнася до прилагането на дерогацията към търсещо работа лице, тя е насочена към лица, които имат право на пребиваване само на основание член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2004/38 ( 42 ).

84.

От това следва, че гражданин на съюза като А, който има право на пребиваване на основание член 7, параграф 1, буква б), както и на основание член 14, параграф 2 от Директива 2004/38, а не само на основание член 14, параграф 4, буква б) от посочената директива, не попада в обхвата на дерогацията по член 24, параграф 2 от тази директива ( 43 ).

85.

На следващо място, отбелязвам, че за разлика от текста на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38, който налага на гражданите на Съюза условието да разполагат с достатъчно средства, „с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето на пребиваването си ( 44 )“, законодателят на Съюза не е установил такава връзка между условието лицето да разполага с пълно здравно застрахователно покритие и наличието на такава тежест. Така законодателят приема, че липсата на достатъчно средства може да представлява тежест, която да обоснове отказа да се предоставят социалноосигурителни обезщетения при същите условия, както на местните граждани ( 45 ). Що се отнася обаче до пълното здравно застрахователно покритие, стремежът на законодателя е бил да не се допусне гражданинът на Съюза, пребиваващ в приемащата държава членка, да се превърне не просто в тежест, а в неприемлива тежест за нея ( 46 ).

86.

Разглеждам подробно понятието за неприемлива тежест в точка 92 и сл. от настоящото заключение. На този етап само ще подчертая, че квалификацията „неприемлива“ представлява значителна разлика.

87.

Що се отнася до обхвата на понятието „пълно здравно застрахователно покритие“, подчертавам, че то не е определено в Директива 2004/38.

88.

В разговорния език понятието застрахователно покритие означава „договор, с който срещу премия или вноска застраховател гарантира на застрахованото лице плащането на договорена сума в случай на настъпване на определен риск“ ( 47 ). В конкретния случай целта на здравното застрахователно покритие е да покрие рисковете, свързани със здравното обслужване. Терминът „пълно“ се отнася до обхвата на рисковете, които трябва да бъдат покрити в приемащата държава членка.

89.

В Директива 2004/38 обаче не се съдържа никакво уточнение относно знамението на тези термини. По-конкретно в нея не се посочва дали здравното застраховане трябва да е частно, или обществено. Встъпилите в настоящото производство правителства и Комисията изхождат от предпоставката, че разглежданото застраховане трябва да е частно. Но това не се установява от текста на разпоредбата. Не е посочено и дали застрахователното покритие трябва да бъде предоставено от образувание или предприятие на приемащата държава членка, или може да произхожда от друга държава членка, по-специално от държавата членка по произход на гражданина на Съюза.

90.

Решение Baumbast и R ( 48 ), както и насоките на Комисията относно прилагането на Директива 2004/38 ( 49 ) внасят някои разяснения в това отношение. От това решение следва, че в конкретния случай съответният гражданин на Съюза, който е претендирал за право на пребиваване в приемащата държава членка, в която е упражнил правото си на свободно движение, а именно Обединеното кралство, е разполагал с пълно здравно застрахователно покритие в Германия, неговата държава членка по произход, предоставено от нейната система за социална сигурност ( 50 ).

91.

Ето защо начинът на застраховане не ми се струва определящ. Важно е наличието на здравно застрахователно покритие ( 51 ).

92.

Освен това контекстът на Директива 2004/38 внася допълнителна яснота. Посочвам, че съгласно съображение 10 от тази директива условията по член 7 от нея имат за цел по-специално да не се допусне съответните граждани на Съюза да се превърнат в „неприемлива тежест“ за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка ( 52 ).

93.

Генезисът на тази разпоредба и насоките относно прилагането на Директива 2004/38 подчертават и значението за държавите членки да не се допусне икономически неактивен гражданин на Съюза да се превърне в такава тежест.

94.

Тази загриженост с икономически характер всъщност е отразена в трите директиви от 1990 г., които предхождат Директива 2004/38 ( 53 ), по-специално в Директива 90/364, отразена в доклада на комитета ad hoc „Европа на гражданите“, наречен „докладът Adonnino“ от 1985 г. ( 54 ) В този доклад се предлага, освен условието лицето да разполага с достатъчни средства, да се предвиди и условието то да разполага с „подходящо осигуряване за болест“, за да се улесни приемането на проекта на Директива 90/364, който предвижда право на пребиваване за икономически неактивните граждани на Съюза ( 55 ).

95.

Колкото до насоките относно прилагането на Директива 2004/38, в тях се посочва, че „[в]сяко застрахователно покритие, частно или обществено, сключено в приемащата държава членка или другаде, се приема по принцип, при условие че предоставя пълно покритие и не представлява тежест за публичните финанси на приемащата държава членка“ ( 56 ).

96.

Отбелязвам впрочем, че в проекта си за преразглеждане на Регламент № 883/2004, чиято цел е била да се вземе предвид практиката на Съда, Комисията е предвиждала гражданите на Съюза да имат достъп до системата за социална сигурност на приемащата държава членка, ако пребивават обичайно в нея, като участват финансово, по пропорционален начин, в здравноосигурителна схема ( 57 ).

97.

От изложените по-горе съображения следва, че пълното здравно застрахователно покритие може да е частно или обществено и да произтича от осигуряването в система за социална сигурност на държавата членка по произход на гражданина на Съюза, както по делото, приключило с решение Baumbast, но също така на приемащата държава членка ( 58 ). Тъй като в Директива 2004/38 липсват разяснения относно понятието „пълно здравно застрахователно покритие“, считам, че условието лицето да разполага с пълно здравно застрахователно покритие, трябва да се тълкува като задължение то да разполага с пълно покритие за здравно обслужване, независимо от произхода му и евентуалния начин на осигуряване. Споменаването на „пълно здравно застрахователно покритие“ като условие за законно пребиваване на гражданин на Съюза в съответствие с Директива 2004/38 според мен само по себе си не може да е пречка за наличието на право икономически неактивен гражданин на Съюза да бъде включен към системата за социално осигуряване на приемащата държава членка. Освен това такова включване трябва да създава и „неприемлива тежест“ за финансовото равновесие на приемащата държава членка.

98.

Както обаче ще докажа по-нататък, тази последица не е автоматична.

99.

В решение Baumbast Съдът подчертава, че договорът за функционирането на ЕС признава на всички граждани на Съюза правото на свободно движение и на пребиваване, независимо дали са икономически активни или не, като припомня, че това право подлежи на ограниченията и условията, предвидени в Договорите и разпоредбите за тяхното прилагане ( 59 ). Съдът обяснява, че тези ограничения се основават на идеята, че упражняването на правото на пребиваване на гражданите на Съюза може да бъде поставено в зависимост от легитимните интереси на държавите членки, един от които е имащите това право лица да не се превръщат в „неприемлива тежест за публичните финанси на приемащата държава членка“ ( 60 ).

100.

Съдът допълва, че прилагането на тези ограничения и условия трябва да се извършва в наложените от правото на Съюза граници и съгласно принципа на пропорционалност ( 61 ).

101.

В това отношение отбелязвам, че член 14, параграф 3 от Директива 2004/38 предвижда, че мярката експулсиране не може да бъде автоматична последица от прибягване от страна на гражданин на Съюза до системата за социално подпомагане на приемащата държава членка. Тази разпоредба отразява преценката на Съда по дело Grzelczyk ( 62 ), според която фактът, че студент иска да получава минималната издръжка в приемащата държава членка, сам по себе си не може да доведе автоматично до загубата на неговото право на пребиваване и до отказ да му бъде предоставена поисканата социална помощ ( 63 ). Въз основа на това стигам до извода, че предоставянето на такава социална помощ невинаги представлява неприемлива тежест.

102.

Кога една тежест става неприемлива?

103.

Понятието „неприемлива тежест“ е приложено по-специално в решения García-Nieto, Alimanovic и Dano и е уточнено в решение Jobcenter Krefeld (раздел a). То е разглеждано и по дела, по които гражданин на Съюза е имал интеграционна връзка с приемащата държава членка (раздел б). Ако по делата, приключили с решенията от раздел а), положението на съответните граждани да не е налагало индивидуална преценка, то такава преценка е необходима по дело като разглежданото в главното производство (раздел в).

104.

В решение Jobcenter Krefeld Съдът се е погрижил да посочи изрично, че лице като жалбоподателя по делото, приключило с това решение, не представлява неприемлива тежест за системата за социална сигурност на приемащата държава членка, като разграничава неговото положение от това на г‑жа García-Nieto, г‑н Alimanovic и г‑жа Dano, тоест гражданите на Съюза, за които съответно става въпрос по делата със същите имена.

105.

За разлика от г‑жа García-Nieto гражданинът на Съюза, за когото става въпрос по делото, приключило с решение Jobcenter Krefeld, баща на семейство, който е работил като заето лице в приемащата държава членка, не е претендирал за социална помощ през първите три месеца от пребиваването си на територията на тази държава членка.

106.

За разлика от г‑н Alimanovic този гражданин на Съюза не е претендирал за такава помощ и въз основа на право на пребиваване за период, превишаващ тези три първи месеца, основана само на обстоятелството, че търси работа в приемащата държава членка, тъй като е имал самостоятелно право на пребиваване съгласно член 10 от Регламент № 492/2011.

107.

Накрая, за разлика от г‑жа Dano посоченият гражданин на Съюза не е влязъл на територията на приемащата държава членка без работа или без достатъчно средства само за да се ползва от социалните помощи, предоставяни от тази държава на собствените ѝ граждани.

108.

Поради това и макар да е искал социална закрила, не е следвало да се счита, че гражданинът на Съюза представлява неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка ( 64 ).

109.

Тези съображения са релевантни за гражданин на Съюза като А, тъй като неговото положение също се различава от това на г‑жа García Nieto, г‑н Alimanovic и г‑жа Dano.

110.

Всъщност молбата му не е за първите три месеца от пребиваването му в приемащата държава членка, а за по-късен период. Правото му на пребиваване не е основано само на търсенето на работа в приемащата държава членка съгласно член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2004/38, тъй като е установено, че той пребивава законно в приемащата държава членка на основание член 7, параграф 1, буква б) от тази директива. Накрая, за разлика от г‑жа Dano, А не е влязъл на територията на приемащата държава членка, за да получи социални помощи или безплатно здравно обслужване от тази държава членка. Докато г‑жа Dano никога не е работила и не е търсила работа в приемащата държава членка, А вече е работил в Италия и е търсил работа в Латвия ( 65 ).

111.

Такива констатации според мен дават възможност да се избегне рискът гражданин на Съюза като А да се превърне в неприемлива тежест, както в трите случая, анализирани преди това от Съда.

112.

Освен това, без изобщо да се държи като „социален турист“, израз, с който се описва поведението на г‑жа Dano, А е изградил специални връзки с приемащата държава членка, които съгласно практиката на Съда водят до последици по отношение на понятието за неприемлива тежест. Ще ги разгледам в следващия раздел.

113.

Съдът е трябвало да разгледа значението, което може да има интеграционната връзка с приемащата държава членка на икономически неактивен гражданин на Съюза, за правото на този гражданин на социални помощи на същото основание, както местните граждани. Практиката на Съда се е развила по-специално в рамките на дела, отнасящи се до икономически неактивни студенти, които продължават образованието си в приемащата държава членка ( 66 ).

114.

Така по дело Bidar ( 67 ) Съдът изследва дали предоставянето на финансова помощ на учащи под формата на стипендии за издръжка, предназначени да ги подпомогнат при ежедневните разходи, може да представлява неприемлива тежест, която да се отрази на общото равнище на предоставяните от тази държава помощи.

115.

В това решение Съдът постановява, че за да не се допусне такава последица, легитимно е държава членка да отпуска такъв вид помощи само на учащите, които са доказали, че в определена степен са се интегрирали в обществото на тази държава ( 68 ). Съдът приема за релевантен факта, че гражданинът на Съюза е изградил действителна връзка с обществото на тази държава, когато е пребивавал законно и е получил голяма част от средното си образование в нея. Съдът е постановил, че национална правна уредба, която не позволява на такъв гражданин да продължи висшето си образование в приемащата държава членка при същите условия по отношение на финансовите помощи като местните граждани, без да взема предвид степента на действителна интеграция на този гражданин в обществото на тази държава, не е обоснована от легитимната цел, към гарантирането на която е насочена тази уредба ( 69 ).

116.

В решение Förster ( 70 ), постановено след решение Bidar, Съдът, като се основава на текста на Директива 2004/38, все пак е постановил, че държава членка може да приеме, че е легитимно да не предоставя такава помощ за издръжка на учащи от други държави членки, които пребивават на нейна територия, за да продължат образованието си, докато не са пребивавали на територията ѝ в продължение на пет години. Подчертавам обаче, че в член 24, параграф 2 от Директива 2004/38 се съдържа изрична разпоредба в този смисъл.

117.

Поради това, при липсата на изрична разпоредба, която позволява да се дерогира правото на равно третиране в случай на молба за включване към системата за социална сигурност на приемащата държава членка, считам, че практиката на Съда относно действителната интеграционна връзка с обществото на приемащата държава членка и понятието за неприемлива тежест е релевантна за настоящото дело ( 71 ).

118.

Тази действителна интеграционна връзка с приемащата държава членка, която трябва да бъде доказана, може да се основава на съвкупност от доказателства като семейния контекст и семейните корени в тази държава членка ( 72 ), наличието на социални и икономически връзки ( 73 ) или на лични връзки като брак с гражданин на тази държава членка и обичайно пребиваване на територията ѝ ( 74 ), както и заетостта на тази територия на членовете на семейството, от които зависи гражданинът на Съюза ( 75 ).

119.

Припомням, че действителната интеграционна връзка не трябва да се определя еднакво за всички случаи, а следва да се установи в зависимост от характеристиките на съответното обезщетение, по-специално неговото естество и неговата цел ( 76 ). Що се отнася до включването към системата за социална сигурност, според мен държавите членки могат да приемат, че интеграционна връзка, основаваща се на обичайното пребиваване на заинтересованото лице в приемащата държава членка, е доказана едва след разумен срок на пребиваване в тази държава членка, при условие че той не надхвърля това, което е необходимо, за да се гарантира, че заинтересованото лице е преместило центъра на интересите си в нея ( 77 ).

120.

Не се спори, че А, който е гражданин на Съюза, припомням, е напуснал Италия, своята държава членка по произход, за да се установи в Латвия за неограничен срок при съпругата и непълнолетните си деца, и по думите на самата запитващата юрисдикция е преместил „центъра на интересите си“ в тази държава членка, с която е установил „тесни лични връзки“. Ето защо изглежда, че А има действителна интеграционна връзка с обществото на тази държава членка, което запитващата юрисдикция трябва да провери.

121.

При това положение последиците, които трябва да се изведат от такава интеграционна връзка, трябва да бъдат преценени и с оглед на факта, че секторът на общественото здравеопазване има особености, които са признати от Договора за функционирането на ЕС и са отразени в практиката на Съда. Съгласно постоянната практика на Съда закрилата на общественото здраве е едно от императивните съображения от обществен интерес, които по силата на член 52 ДФЕС могат да обосноват ограничения на свободата на установяване ( 78 ) и на свободното предоставяне на услуги ( 79 ). Това се отнася и за свободата на движение и на пребиваване на гражданин на Съюза по силата на член 27 от Директива 2004/38. Тази дерогация има по-конкретно две цели, а именно поддържане на качествено, балансирано и общодостъпно медицинско или болнично обслужване и предотвратяване на риска от сериозно засягане на финансовото равновесие на системата за социално осигуряване ( 80 ).

122.

С оглед на тези съображения считам, че след като икономически неактивен гражданин на Съюза, който има действителна интеграционна връзка в приемащата държава членка и разполага с достатъчно средства, участва във финансирането на системата за социална сигурност на тази държава членка наравно с местните граждани било с вноски, когато системата се основава на осигурителен механизъм, било с данъците в случай на национална здравна система като действащата в Латвия през 2016 г. ( 81 ), включването му в тази система при същите условия като гражданите на тази държава членка по принцип не би трябвало да създаде риск от сериозно засягане на финансовото равновесие на посочената система, дори да представлява неприемлива тежест. Това обаче всяка държава членка трябва да провери.

123.

Всъщност не може да се изключи възможността икономически неактивен гражданин на Съюза, който се намира в същото положение като гражданите на приемащата държава членка, да не трябва нито да плаща данък, нито да прави социалноосигурителни вноски или да трябва да го прави само символично. Считам, че в такива случаи, ако е очевидно, че включването на гражданина на Съюза при същите условия като местните граждани може да създаде риск от сериозно засягане на финансовото равновесие на приемащата държава членка, тази държава не е длъжна да му осигури равно третиране. Наличието на такъв риск обаче би трябвало да бъде проверено въз основа на обективни, подробни и цифрови данни ( 82 ).

124.

При такива обстоятелства считам, че няма пречка приемащата държава членка да въведе система за допълнителни вноски или — при липсата на такава в случай на основана на данъците национална здравна система — тази държава членка да изиска от гражданина на Съюза да продължи частното си пълно здравно застрахователно покритие за сметка на включването му към системата за социална сигурност ( 83 ).

125.

Ето защо с оглед на този анализ считам, че икономически неактивен гражданин на Съюза, който разполага с достатъчно средства и има действителна интеграционна връзка в приемащата държава членка, може евентуално да бъде включен в системата за социална сигурност на тази държава членка дори преди да започне да работи като заето или самостоятелно заето лице или да има право на постоянно пребиваване в нея в съответствие с член 16 от Директива 2004/38 ( 84 ).

126.

От това според мен следва, че автоматичен и независимо от обстоятелствата отказ гражданин на Съюза като А да бъде включен към системата за социална сигурност на приемащата държава членка и да му бъде позволено да получава обезщетенията за обществено здравно обслужване при същите условия като местните граждани не е в съответствие с член 24, параграф 1 от Директива 2004/38 във връзка с член 7, параграф 1, буква б) и член 14, параграф 2 от тази директива.

127.

Това съображение не се поставя под въпрос от обстоятелството, че положението на такъв гражданин на Съюза изисква индивидуална преценка, за да се провери дали е интегриран в приемащата държава членка.

128.

Припомням, че разглеждането във всеки отделен случай на положението на гражданин на Съюза, за да се определи дали може да претендира за социална помощ наравно с местните граждани, трябва да се извърши за голям брой ситуации, за да не се накърни правото му на свободно движение. Такъв по-специално е случаят на студент като г‑н Grzelczyk, който кандидатства за минимална издръжка и за когото следва да се провери дали нуждите му са временни ( 85 ). Такъв е и случаят на гражданин на Съюза като г‑н Baumbast, тъй като разглеждането на положението му изисква проверка на различни параметри, един от които е дали вече е бил на издръжка на приемащата държава членка.

129.

Безспорно в решения Alimanovic и García-Nieto ( 86 ) Съдът постановява, че по делата от вида на тези, приключили с посочените решения и решение Dano, не следва да се разглежда индивидуално положението на заинтересованите лица, за да се прецени дали представляват неприемлива тежест. Съдът подчертава, че помощта, предоставена само на един заявител, трудно може да бъде квалифицирана като „неприемлива тежест“ за държава членка по смисъла на член 14, параграф 1 от Директива 2004/38 и че следва задължително да се вземат предвид всички подавани до нея индивидуални молби ( 87 ).

130.

От тези съображения имплицитно следва, че взети заедно, положенията, които са в основата на този вид дела, трябва да се разглеждат като представляващи неприемлива тежест и съответните държави членки не са длъжни да предоставят поисканите социални помощи.

131.

Ето защо обстоятелството, че взето отделно, положението на всяко от тези лица не представлява неприемлива тежест, не е определящо. Ако тяхното положение отговаря на един от случаите, изрично предвидени от законодателя, по-специално в член 24, параграф 2 от Директива 2004/38, както по делата, приключили с решения García-Nieto и Alimanovic, или е подобно на това на г‑жа Dano, която е упражнила свободата си на движение с единствената цел да получава социални помощи от приемащата държава членка, за такива молби трябва да се счита, че могат да предизвикат неприемлива тежест за финансовото равновесие на приемащата държава членка, която не е длъжна да ги уважи.

132.

Що се отнася обаче до положението на лице като А, което не спада към тези случаи, според мен се налага обратният подход. Индивидуално разглеждане на положението на заинтересованото лице трябва да се извърши, за да се гарантира, че то е добре интегрирано в приемащата държава членка, по-конкретно че „пребивава обичайно“ в нея по смисъла на Регламент № 883/2004 и следователно може да бъде включено в нейната система за социална сигурност при същите условия като местните граждани, при условие че не е в положението, описано в точки 123 и 124 от настоящото заключение. Релевантните елементи включват по-специално изброените в член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 ( 88 ) като семейното му положение, постоянния характер на жилището му, държавата членка, в която се счита, че пребивава за целите на данъчното облагане, както и причините за преместването му.

133.

Предходният анализ относно понятието за неприемлива тежест се прилага по същия начин при тълкуването на Регламент № 883/2004.

134.

Както е видно от акта за преюдициално запитване, латвийските съдилища са приели, че в съответствие с член 11, параграф 3, буква д) от Регламент № 883/2004 е приложимо правото на държавата членка по пребиваване, в конкретния случай — латвийското право.

135.

Това право може да определи обхвата на здравните обезщетения, които се поемат от държавата членка, и условията за получаването им. Както посочих в точка 53 от настоящото заключение, държавите членки са компетентни да уреждат системите си за социална сигурност и следователно да определят обхвата на предоставяните обезщетения, както и условията за придобиване на право на такива обезщетения. От това следва, че преместването на гражданин на Съюза според случая може да бъде повече или по-малко благоприятно или неблагоприятно за него в зависимост от комбинацията от приложими национални правни уредби съгласно Регламент № 883/2004 ( 89 ).

136.

По настоящото дело обаче проблемът не е дали на гражданин на Съюза, който е упражнил правото си на свободно движение, могат да бъдат предоставени по-ограничени обезщетения, отколкото тези, на които би имал право в своята държава по произход, а дали може да му бъде отказано предоставянето на всякакви обезщетения за здравно обслужване, поети от държавата, с изключение на тези за спешна помощ и акушерски грижи.

137.

Както припомних в точка 52 от настоящото заключение, целта, преследвана от Регламент № 883/2004, и конкретно от член 11, параграф 3, буква д) от него, е по-специално да не се допусне лица, които попадат в приложното поле на регламента, да бъдат лишени от защита в областта на социалната сигурност, тъй като по отношение на тях няма приложимо законодателство ( 90 ).

138.

В случай като този на А, гражданинът на Съюза вече не е осигурен в своята държава членка по произход, тъй като е прекратил професионалната си дейност в тази държава и се е преместил да живее в друга държава членка ( 91 ). Определянето на правото на държавата членка по пребиваване по принцип има за цел да не допусне той да бъде лишен от всякакво осигуряване ( 92 ).

139.

Така за случай, уреден в член 11, параграф 3, буква д) от Регламент № 883/2004 и следователно от правото на държавата членка по пребиваване на съответното лице, Съдът постановява, че прилагането на това право не може да се постави под съмнение от обстоятелството, че някои държави членки поставят включването на заинтересованото лице към националната система за социална сигурност в зависимост от условието то да упражнява дейност като заето лице на тяхната територия, така че ако заинтересованото лице не отговаря на това условие, може да не бъде включено към система за социална сигурност и да бъде лишено от социална закрила ( 93 ).

140.

Съдът уточнява, че макар законодателството на всяка държава членка да трябва да определи условията за съществуването на правото на включване към схема за социално осигуряване, държавите членки все пак са длъжни, когато определят тези условия, да спазват разпоредбите от правото на Съюза. Съгласно постоянната съдебна практика условията за съществуване на правото на включване към схема за социална сигурност не могат да доведат до изключване от приложното поле на съответното законодателство на лицата, за които това законодателство е приложимо съгласно Регламент № 883/2004 ( 94 ).

141.

В това отношение, за да се установи дали условията, предвидени от национално законодателство като Закона за здравното обслужване, са в съответствие с Регламент № 883/2004, с оглед на връзката между член 4 от Регламент № 883/2004 и член 24 от Директива 2004/38 е важно да се вземе предвид тълкуването на член 24 от нея, и по-специално изводът, до който достигам в точки 125 и 126 от настоящото заключение.

142.

От това следва, че условие за извършване на дейност като заето или самостоятелно заето лице на територията на приемащата държава членка като предвиденото от Закона за здравно обслужване, наложено единствено на гражданите на другите държави членки, при това независимо от обстоятелствата, докато не получат право на постоянно пребиваване в приемащата държава членка, също не е в съответствие с правото на равно третиране, предвидено в член 4 от Регламент № 883/2004.

143.

Нещо повече, констатирам, че това различно третиране не отговаря на целта на Регламент № 883/2004 да се улесни свободното движение на всички граждани на Съюза. Всъщност за разлика от предишния Регламент № 1408/71, който се е отнасял само до заетите и самостоятелно заетите лица и до членовете на техните семейства, Регламент № 883/2004 вече се прилага към всички граждани на Съюза, включително към икономически неактивните лица, тоест незаетите лица ( 95 ).

144.

От анализа по-горе следва, че не може въз основа на законодателството на приемащата държава членка автоматично и независимо от обстоятелства на гражданина на Съюза, който е преместил центъра на интересите си на територията на тази държава членка и има действителна интеграционна връзка с нея, да бъде отказано всякакво право на осигуряване само на основание че не извършва дейност като заето или самостоятелно заето лице на нейната територия.

145.

Що се отнася по-специално до гражданин на Съюза като А, който се мести в друга държава членка с цел събиране на семейството, да се приеме, че той ще загуби всички свои социалноосигурителни права в областта на здравеопазването, докато не е пребивавал пет години или не е започнал работа като заето или самостоятелно заето лице в тази държава, според мен не е в съответствие с правото на свободно движение на гражданите на Съюза, гарантирано в член 21 ДФЕС и конкретизирано с Директива 2004/38 и Регламент № 883/2004, нито с понятието за гражданство на Съюза.

146.

Правото на свободно движение се изразява във възможността гражданинът на Съюза да отиде временно в държава членка, различна от неговата държава членка по произход, с цел работа, обучение или почивка. Но това право включва също правото на гражданин на Съюза да се установи дългосрочно в друга държава членка, в която да уреди живота си. Този избор, неразривно свързан с правото на свободно движение, предполага възможност за пълно интегриране в обществото на приемащата държава членка и еднакво третиране с това на нейните собствени граждани.

147.

Ако гражданинът на Съюза като А докаже по убедителен за органите на приемащата държава членка начин, че е преместил центъра на своите интереси в тази държава, така че има действителна интеграционна връзка с нейната територия, но не може да бъде включен към системата за социална сигурност на приемащата държава членка при същите условия като нейните собствени граждани, неговото право на свободно движение би било накърнено, както подчертава и запитващата юрисдикция ( 96 ).

148.

Припомням, че правото на социална сигурност е основен принцип, закрепен в член 34 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и правото на закрила на здравето, закрепено в член 35 от нея.

149.

Невъзможността за такъв гражданин на Съюза да се осигурява по този начин, при положение че вече не е включен към системата за социална сигурност на неговата държава членка по произход именно поради личния му избор да я напусне и да се установи дълготрайно в друга държава членка, може да лиши заинтересованото лице от основна защита.

150.

В преюдициалното си запитване Augstākā tiesa (Senāts) (Върховен съд) подчертава, че би било недопустимо лице да бъде изключено по този начин от системата за социална сигурност на всички съответни държави членки само поради факта че е упражнило правото си на свободно движение. Споделям тази гледна точка и считам, че това изключване би накърнило същността на статута на гражданин на Съюза, който се е превърнал в основен статут на гражданите на държавите членки ( 97 ).

151.

Подобно на запитващата юрисдикция считам, че такова изключване от системата за социална сигурност противоречи на целта на Съюза да гарантира свободното движение на хора на територията на Съюза и да затвърди европейската интеграция ( 98 ) чрез повече солидарност между държавите членки ( 99 ).

152.

Обстоятелството, че дори ако има финансово участие в системата за социална сигурност на приемащата държава членка икономически неактивният гражданин на Съюза би се ползвал от система, създадена от тази държава членка основно за собствените ѝ граждани и основана на предвиден за тях механизъм на солидарност, не би могло да обезсили този анализ.

153.

Подчертавам, че правото на Съюза се основава на ценностите на солидарността, които бяха допълнително затвърдени след създаването на гражданство на Съюза и които са предназначени по-специално да се прилагат в случаи като разглеждания в главното производство.

154.

Затова считам, че систематичният отказ лице като А да бъде включено към системата за социална сигурност на приемащата държава членка само на основание че в момента, в който прави искане за включване към тази система, то е безработно, не се подкрепя от текста на Директива 2004/38, нито от този на Регламент № 883/2004 и не отговаря на целта за свободно движение, гарантирано с тези два текста на вторичното право, нито на тази на авторите на Договорите, отразена в член 21 ДФЕС.

155.

С оглед на изложените дотук съображения предлагам на Съда да постанови, че член 21 ДФЕС, както и член 4 от Регламент № 883/2004 и член 24 от Директива 2004/38, във връзка с член 7, параграф 1, буква б) и член 14, параграф 2 от тази директива, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която на икономически неактивен гражданин на Съюза, който отговаря на условията по член 7, параграф 1, буква б) от посочената директива и който с оглед на факта, че е преместил центъра на всички свои интереси в приемаща държава членка, доказва наличието на действителна интеграционна връзка с нея, позволява на тази държава автоматично и при всички обстоятелства да отказва включване към нейната система за социална сигурност и получаване на финансирани от държавата обезщетения за здравно обслужване при същите условия като местните граждани с мотива, че не работи като заето или самостоятелно заето лице на нейната територия.

156.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Augstākā tiesa (Senāts) (Върховен съд, Латвия) преюдициални въпроси по следния начин: