1.

Наскоро Съдът беше сезиран с няколко преюдициални запитвания относно ограничаването във времето на защитата, гарантирана на потребителите от правото на Съюза ( 2 ). След като изясни редица аспекти, свързани с установяването на нарушение на правата на потребителите и с произтичащите от това последици, сега от Съда се иска да се произнесе по въпроси относно предявяването на искове, които имат за цел да отстранят последиците от нарушаването на тези права.

2.

Настоящото преюдициално запитване се вписва в тази поредица от съдебна практика. Всъщност с четири от шестте преюдициални въпроса запитващата юрисдикция иска от Съда да даде разяснения, за да може да се произнесе по съответствието с правото на Съюза на режима на давността, приложим по словашкото право към исковете на потребителите.

3.

В съответствие с искането на Съда настоящото заключение ще се ограничи до анализа на първите два преюдициални въпроса. С тези въпроси запитващата юрисдикция иска да се установи дали са съвместими с правото на Съюза национални разпоредби, които предвиждат, на първо място, тригодишен давностен срок, който се изчислява от момента на неоснователното обогатяване, и на второ място, десетгодишен давностен срок, който обаче се прилага само ако потребителят докаже умишления характер на неоснователното обогатяване.

4.

Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО ( 3 ):

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

5.

Съгласно член 1 от Директива 2008/48/ЕО ( 4 ) тя има за цел да хармонизира някои аспекти на законите, подзаконовите актове и административните процедури на държавите членки, отнасящи се до договорите за потребителски кредит.

6.

Член 3, буква и) от тази директива определя понятието „годишен процент на разходите“ (наричан по-нататък „ГПР“) като „общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2“.

7.

Член 10 от посочената Директива 2008/48, озаглавен „Информация, която следва да се съдържа в договорите за кредит“, предвижда в параграф 2:

„Договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин:

[…]

Погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията, отнасящи се до извършването на тази плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и, когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, погасителният план посочва по ясен и кратък начин факта, че данните в плана са валидни само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит;

[…]“.

8.

Съгласно член 53, параграф 1 от Občiansky zákonník (Граждански кодекс) неравноправните клаузи в потребителски договор са недействителни.

9.

Съгласно член 107 от този кодекс:

„1)   Правото да се иска връщане на полученото вследствие на неоснователно обогатяване, се погасява с изтичането на 2‑годишен срок, който започва да тече от момента, в който заинтересованото лице узнае за неоснователно обогатяване и установи кой се е обогатил в негов ущърб.

2)   Правото на връщане на полученото вследствие на неоснователно обогатяване се погасява по давност с изтичането на 3‑годишен срок, а в случай на умишлено неоснователно обогатяване — на 10‑годишен срок, считано от деня неоснователното обогатяване.

[…]“.

10.

Член 451, параграф 2 от посочения кодекс определя неоснователното обогатяване като „парична облага, получена от престация без правно основание, от престация, основана на нищожен правен акт, или от престация, чието правно основание е отпаднало, както и парична облага от непочтени източници“.

11.

Zákon č. 129/2010 Z. z. o spotrebiteľských úveroch a o iných úveroch a pôžičkách pre spotrebiteľov a o zmene a doplnení niektorých zákonov (Закон № 129/2010 за потребителския кредит и другите кредити и заеми за потребителите и за изменение и допълнение на някои закони, наричан по-нататък „Закон № 129/2010“) в редакцията му, приложима към спора в главното производство, има за цел да транспонира Директива 2008/48 в словашкото право.

12.

Съгласно член 11, параграф 1 от Закон № 129/2010 потребителският кредит „се счита за освободен от лихви и разходи“, ако съответният договор не съдържа изискуемите данни по член 9, параграф 2, букви a)—k) от този закон или не посочва надлежно ГПР в ущърб на потребителя.

13.

През 2011 г. ищецът в главното производство и кредитната институция PROFI CREDIT Slovakia s.r.o. сключват договор за потребителски кредит в размер на 1500 EUR.

14.

След като изплаща целия кредит, а именно 3698,40 EUR, през февруари 2017 г. ищецът в главното производство е уведомен от юрист, че клаузата от договора относно разходите за разсрочване на плащанията има неравноправен характер и че предоставените му данни за ГПР са погрешни.

15.

През май 2017 г. ищецът в главното производство предявява иск за връщане на недължимо платените според него разходи. В своя защита PROFI CREDIT Slovakia изтъква, че правото на иск на заинтересованото лице е погасено по давност.

16.

Сезирана с въззивна жалба ( 5 ), запитващата юрисдикция счита, че някои обстоятелства сочат, че разглежданият договор за кредит може в определени отношения да противоречи на нормите на правото на Съюза, приложими в областта на потребителския кредит ( 6 ).

17.

Първото обстоятелство е, че съгласно спорния договор от първия ден на договорното правоотношение PROFI CREDIT Slovakia има право на разходи в размер на 367,49 EUR в замяна на предоставената на потребителя възможност да получи в бъдеще разсрочване на връщането на кредита. Поради приспадането на тези разходи ищецът в главното производство получава не договорената сума от 1500 EUR, а остатъчната сума от 1132,51 EUR, тоест 24 % по-малко, при положение че не е сигурно, че този потребител ще използва заплатената възможност да отсрочи връщането на кредита. Запитващата юрисдикция посочва, че въпросните разходи представляват злоупотреба, и изглежда, счита, че те са били получени от кредитора въз основа на неравноправна клауза. Освен това той се позовава на решение Radlinger и Radlingerová ( 7 ), в което Съдът е приел, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми. Съдът е уточнил, че от тях следва да се изключат сумите, които кредиторът използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя.

18.

Второто обстоятелство е, че посоченият в договора ГПР (66,31 %) е по-нисък от лихвения процент (70 %), което би могло да се свърже с факта, че ГПР не е изчислен въз основа на действително платената от PROFI CREDIT Slovakia сума. Запитващата юрисдикция уточнява, че по словашкото право неправилното посочване на ГПР се санкционира с отпадането на правото на кредитора да му бъдат платени лихвите и разходи, свързани с кредита.

19.

Запитващата юрисдикция посочва също, че словашкото законодателство предвижда два вида давностни срокове за предявени от потребители искове, а именно субективен давностен срок и обективен давностен срок.

20.

Субективният давностен срок е двегодишен и започва да тече от момента, в който потребителят узнае за неоснователно обогатяване ( 8 ). В случая този срок, изглежда, е спазен. Всъщност ищецът в главното производство е уведомен за въпросната вреда през февруари 2017 г. и предявява иска си през май 2017 г.

21.

Обективният давностен срок започва да тече от момента, в който действително е било налице неоснователно обогатяване, и неговата продължителност е различна ( 9 ): съгласно словашкото законодателство при умишлено обогатяване той е десетгодишен, а при липсата на умисъл — тригодишен ( 10 ). Изглежда, че в случая този втори срок вече е изтекъл, тъй като са минали повече от три години между плащането на разглежданите разходи (вероятно през 2011 г.) и подаването на иска от ищеца в главното производство (през май 2017 г.).

22.

В този контекст запитващата юрисдикция посочва, че словашките съдилища прилагат разпоредбите относно давностните срокове в полза на потребителите. Тези юрисдикции тълкуват „гъвкаво“ умишления характер на неоснователното обогатяване и така прилагали обективния десетгодишен давностен срок. Този подход обаче бил преразгледан в решението на Najvyšší súd Slovenskej republiky (Върховен съд на Словашката република) от 18 октомври 2018 г. Съгласно това решение, основано по-специално на аналогия с определението за „виновно поведение“, съдържащо се в Zákon 300/2005 Z.z., Trestný zákon (Наказателен кодекс на Словакия) ( 11 ), ищецът, който се позовава на специалния обективен десетгодишен давностен срок за случаите на „умишлено“ обогатяване, трябва да докаже, че кредиторът действително е имал намерение да се обогати неоснователно в негов ущърб. При липса на такива доказателства следвало да се приложи общият обективен тригодишен давностен срок. Съгласно Zákon č. 99/1963 Zb., Občiansky súdny poriadok (Закон № 99/1963 за Гражданския процесуален кодекс) в редакцията му, приложима към фактите по главното производство, по-нисшите съдилища са длъжни да се съобразят с установената с решението от 18 октомври 2018 г. съдебната практика.

23.

При тези обстоятелства Krajský súd v Prešove (Областен съд Прешов, Словашка република) с акт от 12 юни 2019 г., постъпил в Съда на 25 юни 2019 г., решава да спре производството и да постави на Съда шест преюдициални въпроса, първите два от които, посочени в искането на Съда ( 12 ), са формулирани, както следва:

24.

С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали директиви 93/13 и 2008/48, член 47 от Хартата, както и принципът на ефективност не допускат спрямо иск за връщане на престации, извършени въз основа на обявена за неравноправна клауза, да се прилага тригодишен давностен срок, който започва да тече от момента на неоснователното обогатяване, тоест от момента на извършването на тези престации. С втория си въпрос тази юрисдикция иска да се установи дали тези актове на правото на Съюза и принципът на ефективност допускат десетгодишен давностен срок, който също започва да тече от момента на неоснователното обогатяване, да се прилага само ако потребителят докаже умишления характер на това обогатяване.

25.

Формулировката на тези два въпроса може да породи известни съмнения относно връзката помежду им, относно контекста, в който те се вписват, и относно техния предмет. Впрочем тези съмнения се откриват в известна степен в становищата на някои страни, които оспорват допустимостта на тези въпроси. Ето защо най-напред ще изложа някои предварителни бележки, преди да анализирам посочените въпроси, що се отнася до тяхната допустимост и по същество.

26.

Следва да се отбележи, че връзката между първия и втория преюдициален въпрос не е много ясна.

27.

Запитващата юрисдикция счита, че вторият ѝ въпрос се поставя само ако отговорът на първия въпрос е отрицателен. Всъщност тя счита, че вторият въпрос би следвало да се разгледа само ако правото на Съюза допуска прилагането на тригодишен давностен срок, тоест ако давностният срок за предявяване на иск за връщане на платеното от потребител е три години, считано от неоснователното обогатяване.

28.

В случая изглежда, че са изминали повече от три години между плащането на разглежданите разходи и предявяването на иска от ищеца в главното производство. Освен това запитващата юрисдикция посочва, че по принцип за ищеца в главното производство е невъзможно да докаже умишления характер на неоснователното обогатяване и да се ползва от обективния десетгодишен давностен срок.

29.

При тези условия изглежда, че обективният тригодишен давностен срок вече е изтекъл. При прилагането на този срок предявеният от ищеца в главното производство иск за възстановяване a priori е погасен по давност. Случаят не би бил такъв, ако националните разпоредби, предвиждащи обективния тригодишен давностен срок (първи въпрос), или евентуално тези, които според запитващата юрисдикция налагат прекомерна тежест на доказване, що се отнася до обективния десетгодишен давностен срок (втори въпрос), се приемат за непротивопоставими на ищеца в главното производство поради несъответствието им с правото на Съюза. От формулировката на въпросите стигам до извода, че в първата хипотеза запитващата юрисдикция, изглежда, възнамерява да не прилага никакъв обективен давностен срок спрямо предявения от ищеца в главното производство иск. За сметка на това във втората хипотеза ищецът в главното производство би могъл да се позове на десетгодишния давностен срок.

30.

Ето защо ще разгледам първия и втория преюдициален въпрос в реда, в който са отправени от запитващата юрисдикция.

31.

В първите два въпроса, поставени от запитващата юрисдикция, не се споменават други актове от правото на Съюза, освен Хартата. От изложението на мотивите към преюдициалното запитване, и по-специално от цитираната в него практика на Съда, обаче следва, че тази юрисдикция счита, че сключеният от страните в главното производство договор за кредит попада в приложното поле на директиви 93/13 и 2008/48 и че предявеният от ищеца в главното производство иск е свързан с тези директиви. В този смисъл Комисията анализира тези два въпроса от гледна точка на Директива 93/13, а словашкото правителство — от гледна точка на Директива 93/13 и Директива 2008/48.

32.

За да се разгледат тези два въпроса в техния контекст, следва да се отбележи, че те се отнасят до пределите на процесуалната автономия на държавите членки, що се отнася до условията и реда за предявяване на искове, основани на нарушение на разпоредбите на правото на Съюза в областта на защитата на потребителите.

33.

Такива условия и ред обаче не са установени нито в Директива 93/12, нито в Директива 2008/48. Съгласно принципа на процесуалната автономия приемането на такива правила е задача на вътрешния правен ред на всяка държава членка, но при условие че тези правила не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), нито правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност).

34.

Най-напред трябва да уточня, че запитващата юрисдикция не иска от Съда да даде разяснения, които да ѝ позволят да се произнесе по спазването на принципа на равностойност в рамките на словашкия режим на давността. При всички положения нищо не показва, че става въпрос за специфичен режим за исковете, основани на правото на Съюза. Следователно няма никаква причина да се счита, че в случая принципът на равностойност не е спазен.

35.

По-нататък, що се отнася до принципа на ефективност, формулировката на преюдициалните въпроси може да наведе на мисълта, че запитващата юрисдикция иска от Съда да се произнесе по този принцип изключително в рамките на втория въпрос. Всъщност в първия въпрос не се съдържа изрично позоваване на посочения принцип. Запитващата юрисдикция обаче уточнява във встъпителното изречение на втория въпрос, че този същият се поставя само в случай че обективният тригодишен давностен срок е в съответствие с принципа на ефективност.

36.

При тези условия следва да се разгледат причините, поради които запитващата юрисдикция поставя тези два въпроса едновременно от гледна точка на принципа на ефективност и на член 47 от Хартата.

37.

В неотдавнашната си практика, която се вписва в контекста на процесуалната автономия и на Директива 93/13, Съдът се позовава по-скоро на принципа на равностойност и на правото на ефективни правни средства за защита ( 13 ) — или по-рядко — на ефективна съдебна защита ( 14 ) — отколкото на принципа на равностойност и на принципа на ефективност. Освен това е трудно да се определи начинът, по който изискванията, произтичащи от член 47 от Хартата, са свързани с изискванията, произтичащи от принципа на ефективност в контекста на директивите в областта на защитата на потребителите ( 15 ).

38.

При все това, като се позовава в практиката си на правото на ефективни правни средства за защита, Съдът се е съсредоточил върху въпроса дали някои предвидени в националното право процесуални правила, разгледани в светлината на член 47 от Хартата, не пораждат значителен риск потребителят да бъде разубеден да защити надлежно правата си пред сезирания от продавача или доставчика съд ( 16 ). Както посочих в контекста на давностните срокове ( 17 ), разглеждан от тази гледна точка, подходът, основан на правото на ефективни правни средства за защита или на ефективна съдебна защита, е трудно разграничим от принципа на ефективността ( 18 ).

39.

При това положение ми се струва, че прибягването до принципа на ефективност е по-подходящо за предизвикателствата, наложени от такива срокове, като се има предвид, че режимът на давността трябва да бъде преценяван в своята цялост, така както е установен от националния законодател, с оглед на мълчанието на вторичното право в областта на защитата на потребителите, що се отнася до исковете за връщане на вече платеното въз основа на противоречащи на правото на Съюза клаузи.

40.

Поради изложените от мен причини ще анализирам първия и втория преюдициален въпрос от гледна точка на принципа на ефективност.

41.

Изглежда, съществува известно противоречие между формулировката на първия въпрос и формулировката на втория въпрос, доколкото тези въпроси описват иск, към който се прилагат съответните давностни срокове.

42.

Всъщност, докато първият въпрос се отнася изрично до давностен срок, приложим към „правото на потребителя да иска връщане на изпълнена въз основа на неравноправна договорна клауза престация“, вторият въпрос се отнася до давностен срок, приложим към иск, основан на обстоятелството, че кредиторът не е посочил „ефективен“ ГПР и поради това е нарушил съответно правило и се е обогатил без основание, като е получавал лихви. В този контекст следва да се отбележи, от една страна, че съгласно обясненията на запитващата юрисдикция неправилното посочване на ГПР се наказва с възпираща санкция в тежест на кредитора, а именно, наред с останалото, отпадане на правото на кредитора да получи плащане на разходите. От националното законодателство следва, че същото се отнася и за правото на кредитора да получи плащане на лихвите. От друга страна, ищецът в главното производство иска да бъде наложена санкция — връщане на разходите и както предполага формулировката на втория въпрос, връщане на получените от кредитора лихви.

43.

Така първият въпрос може да ни насочи към Директива 93/13, а вторият въпрос — към Директива 2008/48.

44.

Този прочит на двата въпроса отразява съдържанието на преюдициалното запитване. Всъщност в мотивите към преюдициалното запитване запитващата юрисдикция посочва, че според нея освен свързаните със злоупотреба разходи, неправилното ГПР представлява и нарушение на правилата в областта на отпускането на потребителски кредити. Така тази юрисдикция посочва две причини, поради които договорът за кредит, сключен между страните в главното производство, може да противоречи на нормите на правото на Съюза, приложими в областта на потребителския кредит ( 19 ).

45.

Първите два преюдициални въпроса обаче, изглежда, се отнасят до давностните срокове, приложими към един и същ иск, предявен от ищеца в главното производство пред словашките съдилища. Този иск, изглежда, е свързан с предвидения в словашкото право режим на неоснователно обогатяване и според мен в посочените в тези два въпроса случаи причината, поради която е налице неоснователно обогатяване, е една и съща. Що се отнася до втория въпрос, следва да се прецени дали директиви 93/13 и 2008/48 отдават значение на умишления характер на обогатяването на продавача или доставчика. Не е изключено обаче в случая спорната договорна клауза да може да породи последици, противоречащи на директиви 93/13 и 2008/48. По тази причина ще анализирам двата въпроса от гледна точка на тези две директиви.

46.

Най-напред ще разгледам допустимостта на първия и втория преюдициален въпрос (раздел Б). След това, за да им бъде даден полезен отговор, на първо място, ще представя общи съображения относно процесуалната автономия на държавите членки, що се отнася до погасяването по давност на исковете за връщане на платеното в контекста на директивите в областта на защитата на потребителите (раздел В), и на второ място, ще разгледам тези въпроси в установения от запитващата юрисдикция ред (раздели Г и Д).

47.

PROFI CREDIT Slovakia изтъква нередовността на следваното от запитващата юрисдикция производство за отправяне на преюдициално запитване до Съда, доколкото не му е била предоставена възможност да изрази становище по основанията за спиране на производството, и твърди, че е от това следва нарушение на правото на страните по спора на справедлив съдебен процес.

48.

Освен това твърди, че конкретно първият и вторият преюдициален въпрос всъщност се отнасяли до тълкуването на норми на националното право, тъй като нито една разпоредба от правото на Съюза не хармонизирала правните уредби на държавите членки относно давността. Освен това член 51 от Хартата ограничавал прилагането на този правен акт до случаите, в които държавите членки прилагат правото на Съюза. На последно място изтъква, че тези въпроси не били полезни за решаването на спора в главното производство.

49.

Словашкото правителство счита, че преюдициалното запитване, в частта му относно първия въпрос, не отговаря на изискванията на член 94, буква в) от Процедурния правилник на Съда. Всъщност в това искане не се посочвала причината, поради която запитващата юрисдикция има съмнения относно съвместимостта на общия обективен тригодишен давностен срок с правото на Съюза. Освен това, ако първият въпрос е недопустим, нямало никаква причина да се разглежда по-специално вторият въпрос.

50.

Не споделям нито формулираните от PROFI CREDIT Slovakia резерви, нито тези на словашкото правителство.

51.

Най-напред, що се отнася до съмненията на PROFI CREDIT Slovakia относно редовността на производството пред запитващата юрисдикция, Съдът не следва да проверява дали актът за преюдициално запитване е постановен съобразно националните правила за съдебната организация и съдопроизводството ( 20 ).

52.

По-нататък, що се отнася до резервата, изразена от PROFI CREDIT Slovakia по отношение на твърдяната неотносимост на преюдициалните въпроси до правото на Съюза, вярно е, че в първите два въпроса не се споменават други актове от правото на Съюза освен Хартата. Както обаче изтъкнах в точки 31—33 от настоящото заключение, тези два въпроса имат за цел да получат разяснения, за да може запитващата юрисдикция да се произнесе по съответствието с директиви 93/13 и 2008/48 на националните правила относно давностните срокове, установени по силата на принципа на процесуалната автономия ( 21 ).

53.

От постоянната съдебна практика следва обаче, че само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда ( 22 ).

54.

От това следва, че поставените от националните юрисдикции въпроси се ползват с презумпция за релевантност и че Съдът може да откаже да се произнесе по тези въпроси само ако е видно, че исканото тълкуване няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, ако проблемът е от хипотетично естество или още ако Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на посочените въпроси. Предвид изложените в точки 31—33 от настоящото заключение съображения обаче подобен извод не се налага в настоящия случай.

55.

Накрая, що се отнася до резервата, формулирана от словашкото правителство, макар изложението на мотивите, накарали запитващата юрисдикция да постави първия си въпрос, да не е съвсем ясно, то все пак позволява да се разберат опасенията, които са в основата на този въпрос.

56.

Всъщност, както посочих в точка 29 от настоящото заключение, за предявения от ищеца в главното производство иск по принцип се прилага обективен тригодишен давностен срок. Изглежда обаче, че в случая този срок вече е изтекъл. За да се приеме, че този иск не е погасен по давност, посоченият срок трябва да се счита за непротивопоставим на ищеца в главното производство. Такава непротивопоставимост може да произтича от несъответствието на въпросния срок с правото на Съюза. В този контекст запитващата юрисдикция посочва, че по отношение на десетгодишния давностен срок, чрез който словашките съдилища са осигурявали защитата на потребителите в съответствие със съдебната практика, установена с решение Gutiérrez Naranjo и др. ( 23 ), тригодишният срок е неизгоден за потребителя и ограничава правата му, понякога до такава степен, че го лишава от тях. Така запитващата юрисдикция, изглежда, счита, че обективният тригодишен давностен срок може на практика да направи невъзможно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза, или поне че този срок поражда значителен риск даден потребител да бъде разубеден да защити надлежно правата си пред национален съд.

57.

Както посочих в точка 33 от настоящото заключение, с оглед на мълчанието на законодателя на Съюза относно условията и реда за предявяване на исковете за връщане на платените сумите въз основа на договорни клаузи, противоречащи на директиви 93/13 и 2004/48, държавите членки следва да установят такива правила. В такъв случай те могат да предвидят давностни срокове за подобни искове.

58.

Несъмнено е вярно, че в решение Gutiérrez Naranjo и др. ( 24 ) Съдът е приел, че установяването по съдебен ред на неравноправността на договорна клауза поначало трябва да води до възстановяване на правното и фактическото положение, в което потребителят би се намирал при липсата на тази клауза. Освен това Съдът счита, че задължението на националната юрисдикция да изключи действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на тези суми.

59.

В наскоро представеното от мен заключение по съединени дела Raiffeisen Bank и BRD Groupe Société Générale ( 25 ) обаче изложих няколко довода в подкрепа на тезата, че това решение допуска предявяването на искове за връщане на платеното въз основа на неравноправни клаузи да бъде погасено по давност. В това отношение само ще припомня, че в това решение Съдът, който разглежда национална съдебна практика, която ограничава във времето реституционните последици, прави разграничение между ограничаването във времето на действието на тълкуването на дадена норма от правото на Съюза и прилагането на процесуално правило като разумния давностен срок ( 26 ).

60.

Същото важи и за други решения, в които Съдът приема, че искове за връщане на платеното, основани на директиви 93/13 и 2008/48, могат да бъдат погасени по давност.

61.

Такъв е случаят в решение OPR-Finance ( 27 ). Наистина Съдът е установил, че принципът на ефективност не допуска условието, че потребителят трябва да се позове на изразяващата се в недействителността на договора за кредит санкция, съчетана със задължението за връщане на главницата, които следват в случай на неизпълнение от страна на кредитора на предвиденото в член 8 от Директива 2008/48 задължение, и то в тригодишен срок. Тази констатация обаче трябва да се разглежда с оглед на контекста на спора, който е в основата на преюдициалното запитване по това дело. Всъщност в рамките на този спор, насочен срещу потребител, запитващата юрисдикция не може да разглежда служебно нищожността на договора за кредит и следователно трябва да уважи искането на кредитора. Това положение се дължи на факта, че несъответствието на националната правна уредба произтича от забраната за служебна проверка за спазването на задължението, предвидено в член 8 от Директива 2008/48 ( 28 ).

62.

Същото се отнася и за решение Cofidis ( 29 ), в което в контекста на Директива 93/13 Съдът е постановил, че процесуална разпоредба, която забранява на националния съд след изтичането на преклузивен срок да разглежда служебно или по възражение на потребител неравноправността на клауза, чието изпълнение се иска от продавача или доставчика, може да направи прекомерно трудно в споровете, в които потребителите са ответници, прилагането на защитата, която тази директива има за цел да им предостави.

63.

Що се отнася до словашката правна уредба, така както е разяснена от запитващата юрисдикция по настоящото дело, нищо не сочи, че изтичането на обективните давностни срокове не позволява да се разглежда служебно неправилното посочване на ГПР, което отличава настоящото преюдициално запитване от това, по което е постановено решение OPR-Finance ( 30 ). Съгласно член 11, параграф 1 от Закон № 129/2010 такова неправилно посочване, изглежда, автоматично се санкционира с освобождаване от лихвите и разходите.

64.

Освен това от тази правна уредба не следва, че изтичането на тези обективни давностни срокове забранява на националния съд да разглежда служебно неравноправния характер на договорните клаузи, което отличава и настоящото преюдициално запитване от това, по което е постановено решение Cofidis ( 31 ). Всъщност съгласно член 53, параграф 1 от Гражданския кодекс неравноправните клаузи в потребителски договор са недействителни. Комисията разбира тази разпоредба в смисъл, че става въпрос за нищожност, която според словашката доктрина се взема предвид от съда дори при липса на искане от страните и без никакво ограничение във времето. Във всеки случай отбелязвам, че член 107 от Гражданския кодекс, изглежда, се отнася не до искове за констатиране на неравноправния характер на договорните клаузи, а само до искове за връщане на платеното, които попадат в обхвата на режима на неоснователното обогатяване.

65.

Фактът, че държавите членки могат да обвържат искове за връщане на платеното с давностните срокове, не означава, че свободата на действие, с която разполагат в това отношение, е неограничена. Режимът на давността трябва да спазва изискванията, произтичащи от принципа на ефективност. Практиката на Съда дава редица разяснения относно спазването на този принцип, що се отнася до погасяването по давност на исковете в областта на защитата на потребителите. Тъй като наскоро имах възможност да анализирам тази съдебна практика в контекст, подобен на този по настоящото дело ( 32 ), ще се огранича да обобщя изводите, които могат да бъдат извлечени от нея.

66.

При разглеждането на съвместимостта на националните разпоредби с принципа на ефективност следва да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на производството. Ето защо от потребителя може да се изисква известна бдителност по отношение на защитата на неговите интереси, без да се нарушава принципът на ефективност. От тази гледна точка определянето на разумни преклузивни срокове за предявяване на иска в интерес на правната сигурност не може да направи практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза. За сметка на това даден срок не може да се счита за разумен, ако поражда значителен риск потребителят да бъде разубеден да защити надлежно правата си пред сезирания от продавача или доставчика съд. С други думи, разумният срок трябва да е на практика достатъчен, за да позволи на потребителя да подготви и упражни правото на ефективна защита пред съд ( 33 ).

67.

По-нататък, разумният характер на даден срок, а следователно и съответствието му с принципа на ефективност, не може да се установи само с оглед на неговата продължителност. Важно е да се вземат предвид всички условия, свързани с този срок, и по-специално събитието, което поставя началото му ( 34 ).

68.

Накрая, за да се приеме, че давностен срок, разглеждан съвместно с всички релевантни правила, съответства на принципа на ефективност, той трябва да е адаптиран към особеностите на съответната област, за да не се изгуби пълната ефективност на релевантните разпоредби на правото на Съюза.

69.

Преюдициалните въпроси следва да се анализират именно в светлината на тези разяснения на съдебната практика. По-точно става въпрос да се определи дали предвидените в словашкото право давностни срокове могат да се считат за разумни по смисъла на практиката на Съда.

70.

От обясненията на запитващата юрисдикция е видно, че обективният тригодишен давностен срок започва да тече от момента, в който действително е налице неоснователно обогатяване. От това може да се стигне до извода, че плащането, извършено от потребителя с намерение да изпълни договора, представлява събитие, което поставя началото на този срок. Така посоченият срок трябва да се изчисли поотделно за всяко плащане, извършено от потребителя в хода на изпълнението на договора ( 35 ).

71.

Договорите за кредит, като сключения между страните в главното производство, обаче по принцип се изпълняват през периоди със значителна продължителност. Всъщност икономическата функция на договорите за кредит е, inter alia, незабавно предоставяне на определена сума, която, увеличена с разходи и лихви, впоследствие постепенно се възстановява от кредитополучателя.

72.

В този контекст, ако събитието, от което започва да тече тригодишният давностен срок, е всяко извършено от кредитополучателя плащане, възможно е в рамките на договор, изпълняван в продължение на повече от три години, определени искове на този кредитополучател да бъдат погасени по давност преди прекратяването на договора ( 36 ). Това важи в още по-голяма степен за действията във връзка с плащания, извършени непосредствено след сключването на договора, което може да подтикне продавачите и доставчиците да „препращат“ към този момент преобладаващата част от плащанията, които трябва да бъдат извършени от техните клиенти.

73.

При тези условия режимът на давността може систематично да лиши потребителите от възможността да искат възстановяване на плащанията, извършени по силата на противоречащи на директивите за защита на потребителите договорни клаузи, преди прекратяването на разглеждания договор. Всъщност не би могло да се изключи обстоятелството, че даден потребител би бил склонен да изпълни договорните си задължения, тъй като не е напълно запознат с несъответствието на договора с правото на Съюза и поради опасението продавачът или доставчикът да не предяви иск срещу него. При тези условия не изглежда необичайно потребителят да се осведоми от адвокат или правен съветник относно такова несъответствие след прекратяването на договора. Такъв е по-специално случаят с договорите, които се изпълняват в продължение на много години, което не е достатъчно дълъг период, за да може да се изисква от потребителя, като проявява известна бдителност във връзка със защитата на интересите си, да се осведоми за това несъответствие.

74.

С оглед на изложеното по-горе следва да се приеме, че принципът на ефективност не допуска национална правна уредба която предвижда или се тълкува в смисъл, че тригодишният давностен срок, приложим за исковете за връщане на платеното въз основа на договорни клаузи, приети за неравноправни по смисъла на Директива 93/13, и/или на договорни клаузи, които противоречат на изискванията, поставени от Директива 2008/48, започва да тече от момента, в който действително е налице неоснователно обогатяване.

75.

Като се има предвид отговорът на първия въпрос, не следва да се отговаря на втория въпрос, който е зададен само при условие че се отговори отрицателно на първия въпрос. Все пак ще продължа с изследването си, доколкото Съдът може да не сподели анализа ми по този първи въпрос.

76.

В контекста на поставения от втория въпрос проблем следва да се припомни, че по силата на словашкото право за разлика от обективния тригодишен давностен срок десетгодишният давностен срок се прилага само ако е доказан умишленият характер на неоснователното обогатяване. В този смисъл изглежда, че става въпрос не за общ давностен срок, който се прилага по принцип, а за специален срок.

77.

Изхождайки от тази предпоставка, словашкото правителство отбелязва, че вторият въпрос, поставен единствено в случай че се приеме, че общият обективен тригодишен давностен срок съответства на изискванията на правото на Съюза, е ирелевантен, тъй като специалният десетгодишен давностен срок предоставя допълнително предимство, което теоретично би могло дори да не съществува. Във всеки случай според словашкото правителство правото на Съюза допуска национална правна уредба, която поставя такова предимство в зависимост доказването от потребителя на умишления характер на неоснователното обогатяване. Освен това този извод не се поставял под въпрос от посоченото от запитващата юрисдикция решение CA Consumer Finance ( 37 ), тъй като положението, във връзка с което е постановено това решение, не било сходно на това по настоящото дело.

78.

От своя страна Комисията изтъква, че положение, при което потребителят трябва да докаже умишленото нарушение от страна на кредитора, за да се приложи обективният десетгодишен давностен срок, противоречи на правото на Съюза в областта на защитата на потребителите.

79.

Тя поддържа най-напред, че дадена клауза е неравноправна по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13, когато не е индивидуално договорена и въпреки изискването за добросъвестност води до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя. От тази разпоредба Комисията заключава, че единствено кредиторът носи отговорност за наличието на неравноправна договорна клауза и че съществуването на тази клауза предполага, че кредиторът не е действал добросъвестно.

80.

Като се позовава на решение Karel de Grote — Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen ( 38 ), по-нататък Комисията посочва, че възлагането на потребителя на тежестта на условията за прилагане на давностен срок, по-дълъг от тригодишния срок, било в противоречие с постановеното от Съда, а именно че предвид естеството и значението на обществения интерес, на който се основава гарантираната от Директива 93/13 защита на потребителите, член 6 от нея трябва да се приеме за разпоредба, равностойна на националните норми, които имат ранг на норми от публичен ред във вътрешния правопорядък.

81.

Накрая, за разлика от словашкото правителство Комисията счита, че решение CA Consumer Finance ( 39 ) е относимо в контекста на настоящото дело.

82.

В този смисъл запитващата юрисдикция има съмнения относно отговора, който следва да се даде на втория въпрос, предвид трите спорни въпроса между страните: ролята на умисъла в установените с директиви 93/13 и 2008/48 системи, едновременното съществуване на обективни давностни срокове в словашкото право и релевантността на решение CA Consumer Finance ( 40 ).

83.

Доводите, които Комисията извежда от член 3, параграф 1 от Директива 93/13, изглежда, се основават на тълкуване на тази директива, според което в установената от нея система наличието на неравноправна договорна клауза предполага умишлено нарушение от страна на продавача или доставчика, включил тази клауза в потребителския договор.

84.

Вярно е, че критерият, свързан с добросъвестността (или по-скоро с липсата ѝ), се съдържа в член 3, параграф 1 от Директива 93/13. Този критерий обаче изобщо не се използва за отразяване на психологическите явления, съпътстващи сключването на договора. Всъщност тази разпоредба се позовава на посочения критерий, за да опише резултата, до който трябва да доведе договорната клауза, за да се счита за неравноправна. Ако използваме понятията в посочената разпоредба, такава клауза трябва да създава значителна неравнопоставеност въпреки изискването за добросъвестност.

85.

В този смисъл става въпрос не за субективен, а за обективен критерий ( 41 ). Това тълкуване отговаря на шестнадесето съображение от Директива 93/13, което подчертава обективните елементи на проверката на изискването за добросъвестност ( 42 ). В този ред на мисли Съдът многократно е постановявал, че що се отнася до това изискване, националният съд трябва да провери дали, като третира добросъвестно и справедливо потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с такава клауза при индивидуални преговори ( 43 ).

86.

Вярно е също, че член 3, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че неравноправните клаузи не са индивидуално договорени. От това следва, че включването на неравноправна клауза в договора и съдържанието на тази клауза не подлежат на контрол от страна на потребителя. Несъмнено би могло да се твърди, че за сметка на това тези два елемента подлежат на изключителен контрол от страна на продавача или доставчика. От това обаче не може да се заключи, че тази директива изисква продавачът или доставчикът умишлено да е включил неравноправната клауза в сключения с потребителя договор или че въвежда презумпция в този смисъл.

87.

В установената с Директива 93/13 система умисълът в договора да се включи неравноправна клауза или да се създаде значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя, е без значение. Тази система укрепва защитата на потребителите, тъй като изключва самата възможност да се обсъжда въпросът дали продавачът или доставчикът е виновен за целите на член 6 от тази директива, или евентуално дали ще успее да обори установената от нея презумпция ( 44 ). Всъщност отговорността на продавача или доставчика трябва да се квалифицира като обективна единствено поради използването на неравноправна клауза.

88.

Освен това, дори да се предположи, че установената с Директива 93/13 система се основава на идеята, че неравноправният характер на договорна клауза е обусловен от умисъл от страна на продавача или доставчика, такова нарушение по смисъла на директивата не би съответствало непременно на понятието „умишлено нарушение“ по смисъла на правото на държава членка. В този смисъл наличието на неравноправна клауза по смисъла на посочената директива не би означавало непременно, че са изпълнени предвидените в словашкото право условия за прилагане на обективния десетгодишен давностен срок.

89.

Същото важи и за член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, съгласно който погрешното посочване на ГПР противоречи на тази разпоредба, без умисълът от страна на продавача или доставчика да може да засегне неговите права или тези на потребителя.

90.

Следователно установената с Директива 93/13 система не се основава на идеята, че всяка неравноправна клауза е резултат от умишлено или виновно поведение на продавача или доставчика. Поради това тази директива не изисква потребителят да може да се позове на специален давностен срок, който се прилага в случай на умишлено неоснователно обогатяване. Същото се отнася и до установената с Директива 2008/48 система и неправилното посочване на ГПР.

91.

Словашкото правителство и Комисията поставят ударението върху факта, че обективният десетгодишен давностен срок представлява допълнителен срок спрямо тригодишния срок. Те спорят за последиците от едновременното съществуване на тези срокове по отношение на съвместимостта на по-дългия срок с правото на Съюза.

92.

Ако се приеме, че общият тригодишен давностен срок, разгледан отделно, не прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза ( 45 ), трудно може да се твърди, че специален десетгодишен давностен срок, допълващ тригодишния, не отговаря на изискванията, поставени от принципа на ефективност.

93.

Всъщност всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална разпоредба зачита принципа на ефективност, трябва да се разглежда, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, за хода и за особеностите му, пред различни национални инстанции. В рамките на контрола за спазването на този принцип следва да се вземат предвид всички условия относно давностния срок ( 46 ). Следвайки тази линия на разсъждение, в рамките на такъв контрол не може да се пренебрегне фактът, че става въпрос за допълнителен давностен срок към общ давностен срок, чието съответствие с принципа на ефективност е било проверено.

94.

Освен това, противно на поддържаното от Комисията, естеството и значението на обществения интерес, на който се основава гарантираната от Директива 93/13 защита на потребителите, не могат да поставят под въпрос извода, че е малко вероятно специален десетгодишен давностен срок, допълващ приет за съответстващ на принципа на ефективност тригодишен срок, да не отговаря на поставените от този принцип изисквания. Макар умисълът на продавача или доставчика по отношение на обогатяването му да е ирелевантен от гледна точка на правото на Съюза ( 47 ), следва да се приеме, че последното не изисква потребителят да може да се позове на специален давностен срок, по-дълъг от общия давностен срок, във връзка с умишленото неоснователно обогатяване.

95.

В решение CA Consumer Finance ( 48 ) Съдът е приел, че Директива 2008/48 не допуска национална правна уредба, съгласно която доказателствената тежест за неизпълнението на предвидените в членове 5 и 8 от нея задължения (предоставяне на преддоговорна информация и оценката на кредитоспособността на потребителя) се носи от потребител с довода, че такава уредба нарушава принципа на ефективност. Всъщност Съдът е отбелязал, от една страна, че потребителят не разполага със средства, с които да докаже, че кредиторът не е изпълнил тези задължения. От друга страна, Съдът посочва, че ефективното упражняване на предвидените в тази директива права е осигурено с национална правна норма, съгласно която кредиторът е длъжен по принцип да докаже пред съда точното изпълнение на посочените задължения ( 49 ).

96.

Най-напред следва да се отбележи, че в решение CA Consumer Finance ( 50 ) контекстът, в който се разглежда правният въпрос за тежестта на доказване, се различава от този по настоящото дело. Както в решение OPR-Finance ( 51 ), анализирано накратко в точка 61 от настоящото заключение, става въпрос за иск, предявен от продавача или доставчика срещу потребителя.

97.

По-нататък, разглежданият в това решение правен въпрос за тежестта на доказване се отнася до пропуски на продавача или доставчика, които могат да послужат за основание на иск на потребителя или на служебна преценка от националния съд. За сметка на това умишленият характер на действията на продавача или доставчика е ирелевантен за установените с директиви 93/13 и 2008/48 системи, доколкото последната се отнася до неправилното посочване на ГПР.

98.

В случай че Съдът приеме, че обективен тригодишен давностен срок като този, който е предмет на първия въпрос, не поставя проблем от гледна точка на принципа на ефективност при обстоятелства като тези по настоящото дело, ще предложа да се приеме, че по общо правило този принцип допуска и обективен десетгодишен давностен срок като този, който е предмет на втория въпрос и който е допълнителен спрямо тригодишния срок.

99.

При това положение, без да се засягат предходните допълнителни бележки по втория въпрос, поддържам позицията, която изложих в точка 74 от настоящото заключение.

100.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на първия и втория преюдициален въпрос, поставени от Krajský súd v Prešove (Областен съд Прешов, Словакия), по следния начин:

„Принципът на ефективност не допуска национална правна уредба, която предвижда или се тълкува в смисъл, че тригодишният давностен срок, приложим за исковете за връщане на платеното въз основа на договорни клаузи, приети за неравноправни по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и/или на договорни клаузи, които противоречат на изискванията, поставени от Директива № 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, започва да тече от момента, в който действително е налице неоснователно обогатяване“.