–

за UX, от G. Guida, F. Sisto, F. Visco и V. De Michele, avvocati,

–

за Governo della Repubblica italiana, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от L. Fiandaca и F. Sclafani, avvocati dello Stato,

–

за Европейската комисия, от G. Gattinara и M. van Beek, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 267 ДФЕС, на член 31, параграф 2 и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), на принципа на отговорност на държавите членки за нарушение на правото на Съюза, както и до тълкуването на член 1, параграф 3 и член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L 299, 2003 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3), както и на клаузи 2 и 4 от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено на 18 март 1999 г. (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“), приложено към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамковото споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, 1999 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между UX и Governo della Repubblica italiana (италианското правителство) по повод на искане за изплащане на обезщетение за вредите, претърпени поради нарушение на правото на Съюза от страна на италианската държава.

3

Член 2 от Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място (ОВ L 183, 1998 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 88) определя сферите на дейност, които са обхванати от тази директива:

„1.   Настоящата директива се прилага във всички сфери на дейност, както в обществения, така и в частния сектор (промишленост, селско стопанство, търговия, администрация, услуги, обучение, култура, развлечения и др.).

2.   Настоящата директива не се прилага, когато особеностите на някои специфични дейности на обществени служби, като например въоръжените сили и полицията или някои специфични дейности на службите на гражданска защита, неизбежно влизат в конфликт с нея.

В този случай безопасността и здравето на работниците трябва да се осигури във възможно най-висока степен в светлината на целите на настоящата директива“.

4

Член 1 от Директива 2003/88, озаглавен „Предмет и приложно поле“, предвижда в параграфи 1—3:

„1.   Настоящата директива определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време.

2.   Настоящата директива се прилага за:

[…]

3.   Настоящата директива се прилага за всички сектори на дейност, както обществени, така и частни, по смисъла на член 2 от Директива 89/391/ЕИО, без да се засягат разпоредбите на членове 14, 17, 18 и 19 от настоящата директива.

[…]“.

5

Член 7 от тази директива, озаглавен „Годишен отпуск“, предвижда:

„1.   Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.

2.   Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение“.

6

Съображение 17 от Директива 1999/70 гласи следното:

„По отношение на термините, използвани в рамковото споразумение, без да са специално определени в него, тази директива дава възможност на държавите членки да определят такива термини в съответствие с националното законодателство или практика, какъвто е случаят с други директиви по социални въпроси, които използват подобни термини, при условие че въпросните определения спазват съдържанието на рамковото споразумение“.

7

Член 1 от тази директива предвижда, че същата „има за цел да въведе в действие рамковото споразумение […], сключено […] между общите междуотраслови организации (CES, UNICE и CEEP), приложено по-долу“.

8

Съгласно клауза 1 от Рамковото споразумение то има за цел, от една страна, да подобри качеството на срочната работа чрез гарантиране на прилагането на принципа на недискриминация, и от друга страна, да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.

9

Клауза 2 от Рамковото споразумение, озаглавена „Приложно поле“, предвижда:

10

Клауза 3 от Рамковото споразумение, озаглавена „Определения“, гласи:

За целите на настоящото споразумение се прилагат следните определения:

11

Клауза 4 от Рамковото споразумение, озаглавена „Принцип на недискриминация“, предвижда:

12

Член 106 от италианската конституция съдържа основни разпоредби относно назначаването на съдийска длъжност:

„Назначаването на магистрати се осъществява чрез конкурс.

Законът за съдебната система допуска назначаването, включително чрез пряк избор, на „почетни“ магистрати [magistrati onorari] на всички длъжности, отредени за еднолични съдии.

[…]“.

13

В редакцията му, приложима към фактите по случая в главното производство, legge n. 374 — Istituzione del giudice di pace (Закон № 374 за създаване на мирови съд) от 21 ноември 1991 г. (редовна притурка към GURI, бр. 278 от 27 ноември 1991 г., стр. 5, наричан по-нататък „Закон № 374/1991“) гласи:

„Член 1

Създаване и функции на мировия съд

1.   Създава се мирови съд, който осъществява правораздавателни функции по граждански и наказателни дела и помирителна функция в по граждански дела съгласно разпоредбите на настоящия закон.

2.   Длъжността на мирови съдия се заема от „почетен“ магистрат, който е част от съдебната система“.

[…]

Член 3

Щатно разписание и териториално разпределение на мировите съдилища

1.   Щатното разписание на „почетните“ магистрати към мировите съдилища е 4700 бройки;[…]

[…]

Член 4

Назначаване

1.   „Почетните“ магистрати, натоварени с функциите на мирови съдии, се назначават с указ на президента на Италианската република след обсъждане от Висшия съвет на магистратите по предложение на териториално компетентния съдебен съвет с участието на петима представители, определени по общо съгласие от адвокатските колегии и окръжните прокурори към апелативния съд.

[…]

Член 10

Задължения на мировия съдия

1.   Мировият съдия е длъжен да спазва задълженията на редовите магистрати […]

[…]

Член 11

Плащания, дължими на мировия съдия

1.   Длъжността на мировия съдия е „почетна“.

2.   Почетните магистрати, които изпълняват функциите на мирови съдия, получават плащане в размер на 70000 ITL [италиански лири (приблизително 35 EUR)] за всяко съдебно заседание по гражданско или наказателно дело, дори да не е заседание за изслушване на устните състезания и за поставяне на печати, и в размер на 110000 ITL [приблизително 55 EUR] за всяко друго разпределено производство, което е приключило или е заличено от регистъра.

3.   Те получават и плащане в размер на 500000 ITL [около 250 EUR] за всеки месец ефективна служба за възстановяване на разходите за обучение, за рециклиране и общи разходи за изпълнение на функциите.

[…]

4 bis.   Плащанията по настоящия член могат да се кумулират с пенсионни плащания, независимо от тяхното наименование.

4 ter.   Брутният размер на плащанията по настоящия член не може в никакъв случай да надхвърля 72000 EUR годишно“.

14

Съгласно член 8 bis от legge № 97 — Norme sullo stato giuridico dei architi e sul trattamento economico dei architi e amministrativi, dei architi della giustizia militare e degli avvocati dello Stato (Закон № 97 относно правния статут на магистратите и икономическия режим на редовите магистрати и магистратите по административни дела, военните магистрати и адвокатите на държавата) от 2 април 1979 г., приложим към момента на настъпване на фактите по главното производство:

„[…] редовите, административните, финансовите и военните магистрати, както и адвокатите и прокурорите на държавата (avvocati dello Stato и procuratori dello Stato) имат годишен отпуск от 30 дни“.

15

Член 24 от decreto legislativo n. 116 — Riforma organica della magistratura onoraria e altre disposizioni sui giudici di pace, nonché disciplina transitoria relativa ai magistrati onorari in servizio, a norma della legge 28 aprile 2016, n. 57 (Законодателен декрет № 116 за структурната реформа на почетната магистратура и други разпоредби относно мировите съдии, както и за преходния режим, приложим към действащите почетни магистрати в изпълнение на Закон № 57 от 28 април 2016 г.) от 13 юли 2017 г. (GURI бр. 177 от 31 юли 2017 г., стр. 1), предвижда обезщетение за отпуск за мировите съдии, но само за почетните магистрати, встъпили в длъжност след 16 август 2017 г.

16

Заявителката в главното производство е назначена за Giudice di pace (мирови съдия) на 23 февруари 2001 г. и изпълнява функциите си в две различни съдилища от 2002 г. до 2005 г. и след това от 2005 г. до днес.

17

В периода от 1 юли 2017 г. до 30 юни 2018 г. заявителката в главното производство постановява 478 съдебни решения в качеството си на наказателен съд, 1113 определения за прекратяване на производството срещу известен извършител и 193 определения за прекратяване на производството срещу неизвестен извършител в качеството си на „giudice dell indagine preliminare“ (съдия-следовател). В изпълнение на функциите си тя провежда като едноличен съдия по две съдебни заседания на седмица, с изключение на периода на неплатен отпуск през август, през който спират да текат процесуалните срокове.

18

През август 2018 г. по време на неплатения си отпуск заявителката в главното производство не извършва никаква дейност като мирови съдия и съответно не получава никакво обезщетение.

19

На 8 октомври 2018 г. заявителката в главното производство сезира Giudice di pace di Bologna (Мирови съд, Болоня) със заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу Governo della Republicca italiana (италианското правителство) за сумата от 4500,00 EUR — която според нея съответства на възнаграждението за август 2018 г., за което би могъл да претендира редови магистрат със същия трудов стаж като нея — като обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпяла поради явно нарушение от страна на италианската държава по-конкретно на клауза 4 от Рамковото споразумение, на член 7 от Директива 2003/88 и на член 31 от Хартата. При условията на евентуалност заявителката в главното производство иска италианското правителство да бъде осъдено да заплати на същото основание сумата от 3039,76 EUR, изчислена въз основа на нетния размер на получените за юли 2018 г. плащания.

20

В този контекст от акта за преюдициално запитване е видно, че получаваните от мировите съдии плащания са обвързани с извършената работа и се изчисляват въз основа на броя на постановените решения. По тази причина заявителката в главното производство не получава никакво обезщетение за периода на отпуск през август, докато редовите магистрати имат право на платен отпуск от 30 дни. Член 24 от Законодателен декрет № 116 от 13 юли 2017 г., който вече предвижда изплащане на обезщетение на мировите съдии за периода на отпуск, не е приложим спрямо заявителката в главното производство поради датата на встъпването ѝ в длъжност.

21

От посочения акт е видно също, че в дисциплинарно отношение мировите съдии имат същите задължения като редовите магистрати. За тяхното спазване следи Висшият съвет на магистратите съвместно с министъра на правосъдието.

22

Giudice di pace di Bologna (Мирови съд, Болоня) счита — за разлика от италианските върховни съдилища — че въпреки почетния характер на заемната от тях длъжност мировите съдии трябва да се считат за „работници“ по силата на разпоредбите на Директива 2003/88 и на Рамковото споразумение. В подкрепа на този подход той се позовава по-специално на връзката на власт и подчинение, която според него характеризира правоотношението между мировите съдии и Ministero della giustizia (Министерство на правосъдието). Освен това мировите съдии не само били подчинени дисциплинарно на Висшия съвет на магистратите, но и били включени в щатното разписание на последния. Също така удостоверенията за плащане на мировите съдии се издавали по същия начин като тези на държавните служители, а доходът на мировия съдия бил приравнен на дохода на заетото лице. Следователно спрямо тях се прилагали Директива 2003/88 и Рамковото споразумение.

23

При тези обстоятелства Giudice di pace di Bologna (Мирови съд, Болоня) решава да спре производството и да постави на Съда пет преюдициални въпроса.

24

С акт от 11 ноември 2019 г., постъпил в Съда на 12 ноември 2019 г., запитващата юрисдикция оттегля четвъртия и петия преюдициален въпрос и потвърждава, че поддържа първия, втория и третия преюдициален въпрос, формулирани както следва:

25

Запитващата юрисдикция иска делото да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 23а от Статута на Съда на Европейския съюз.

26

На 6 ноември 2018 г. по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат Съдът реши да не уважи това искане.

27

След представянето на заключението на генералния адвокат, на 29 януари 2019 г. заявителката по главното производство подава в секретариата на Съда молба за възобновяване на устната фаза на производството на основание член 83 от Процедурния правилник на Съда.

28

В подкрепа на молбата си тя изтъква по същество, че що се отнася до елементите, които съставляват възнаграждението на мировите съдии, в заключението си генералният адвокат се е позовал на практика на Съда, която не е разисквана в съдебното заседание за изслушване на устните състезания от 28 ноември 2019 г. Заявителката в главното производство оспорва преценката на генералния адвокат относно метода за изчисляване на обезщетението за платен отпуск, и по-специално някои елементи на възнаграждението, което трябва да се използва за изчисляване на посоченото обезщетение. Ето защо заявителката в главното производство счита, че генералният адвокат е въвел нов довод, който не е бил обсъден в съдебното заседание.

29

В това отношение трябва да се припомни, че съгласно член 252, втора алинея ДФЕС генералният адвокат представя публично, при пълна безпристрастност и независимост, мотивирани заключения по делата, за които съгласно Статута на Съда на Европейския съюз се изисква неговото произнасяне. Съдът не е обвързан нито от това заключение, нито от мотивите, въз основа на които генералният адвокат стига до него (решение от 19 март 2020 г., Sánchez Ruiz и др., C‑103/18 и C‑429/18, EU:C:2020:219, т. 42 и цитираната съдебна практика).

30

В този контекст следва да се припомни още, че Статутът на Съда на Европейския съюз и Процедурният правилник не предвиждат възможност страните или заинтересованите субекти по член 23 от този статут да представят становища в отговор на представеното от генералния адвокат заключение. Поради това несъгласието на някоя от страните или на такъв заинтересован субект със заключението на генералния адвокат не може само по себе си да бъде основание за възобновяване на устната фаза на производството, независимо какви са разгледаните в заключението въпроси (решение от 19 март 2020 г., Sánchez Ruiz и др., C‑103/18 и C‑429/18, EU:C:2020:219, т. 43 и цитираната съдебна практика).

31

Ето защо, след като целта на молбата на заявителката в главното производство за възобновяване на устната фаза на производството е тя да получи възможност да отговори на становището на генералния адвокат, представено в заключението му, тази молба не може да бъде уважена.

32

При все това по силата на член 83 от неговия процедурен правилник във всеки един момент, след изслушване на генералния адвокат, Съдът може да постанови възобновяване на устната фаза на производството, по-специално когато счита, че делото не е напълно изяснено, когато след закриване на тази фаза някоя от страните посочи нов факт от решаващо значение за решението на Съда или когато делото трябва да се реши въз основа на довод, който не е бил обсъден от страните или заинтересованите субекти по член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз.

33

В случая, след изслушване на генералния адвокат, Съдът счита, че разполага с всички необходими елементи, за да отговори на поставените от запитващите юрисдикции въпроси, и че не е необходимо настоящото дело да се решава въз основа на довод, който не е бил обсъден от заинтересованите субекти.

34

По изложените съображения не следва да се постановява възобновяване на устната фаза на производството.

35

Италианската република и Европейската комисия изтъкват, първо, че преюдициалното запитване е изцяло недопустимо, тъй като мировият съд, отправил преюдициалното запитване, не може да се счита за национална юрисдикция по смисъла на член 267 ДФЕС, тъй като не отговаря на три от задължителните условия.

36

На първо място, не било спазено изискването за независимост, по-специално във втория му аспект, от вътрешен порядък, тъй като запитващата юрисдикция няма как да не е заинтересована от изхода на спора по главното производство, тъй като принадлежи към категорията на мировите съдии. Поради това не можело да се счете, че запитващата юрисдикция е безпристрастна.

37

На второ място, що се отнася до задължителната подсъдност на запитващата юрисдикцията, Италианската република и Комисията изтъкват, от една страна, че претенциите на заявителката в главното производство са предявени в рамките на трудовоправен спор по въпроса дали мировите съдии са работници, и от друга страна, че компетентността на мировия съд се основава на забранено от италианското право разделяне на вземанията на заявителката в главното производство към италианската държава.

38

На трето място, италианското правителство и Комисията считат, че в случая заповедното производство пред запитващата юрисдикция няма състезателен характер.

39

Второ, Комисията изразява съмнения, от една страна, относно необходимостта от преюдициалното запитване и от друга страна, относно релевантността на поставените въпроси за решаването на спора в главното производство. На първо място, тя счита, че запитващата юрисдикция, която в точка 22 от акта за преюдициално запитване сама твърди, че не е необходимо преюдициално запитване, не е обяснила ясно причините, поради които изпитва съмнения относно тълкуването на някои разпоредби от правото на Съюза. На второ място, Комисията счита, от една страна, че вторият въпрос не е повдигнат, за да се отговори на реално съмнение на запитващата юрисдикция относно тълкуването на правото на Съюза, и от друга страна, че третият въпрос няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство.

40

В това отношение трябва да се разгледа, първо, въпросът дали в случая мировият съд, който е отправил преюдициалното запитване по настоящото дело, отговаря на критериите за национална юрисдикция по смисъла на член 267 ДФЕС.

41

Тази проблематика се поставя и с първия въпрос, чиято цел по същество е да се установи дали мировият съд попада в обхвата на понятието „юрисдикция на държава членка“ по смисъла на член 267 ДФЕС.

42

Съгласно постоянната съдебна практика, за да прецени дали съответният запитващ орган притежава качеството на „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС — въпрос, уреден единствено от правото на Съюза — Съдът взема предвид съвкупност от обстоятелства, а именно дали органът е законоустановен, дали е постояннодействащ, дали юрисдикцията му е задължителна, дали производството е състезателно, дали той прилага правни норми и дали е независим (решение от 21 януари 2020 г., Banco de Santander,C‑274/14, EU:C:2020:17, т. 51 и цитираната съдебна практика).

43

В случая информацията, която се съдържа в представената на Съда преписка, не дава основание за съмнение, че мировият съд отговаря на критериите законоустановеност, постоянно действащ орган и прилагане на правни норми.

44

Най-напред обаче се поставя въпросът дали той отговаря на критерия за независимост. Що се отнася до собствената ѝ независимост, запитващата юрисдикция изразява резерви, свързани с условията на труд на италианските мирови съдии.

45

В това отношение следва да се припомни, че независимостта на националните съдилища е от основно значение за правилното функциониране на системата за съдебно сътрудничество, въплътена в предвидения в член 267 ДФЕС механизъм на преюдициалното запитване, доколкото съгласно постоянната практика на Съда, припомнена в точка 42 от настоящото решение, този механизъм може да бъде задействан само от орган, на който е възложено да прилага правото на Съюза и който изпълнява този критерий за независимост (решение от 21 януари 2020 г., Banco de Santander, C‑274/14, EU:C:2020:17, т. 56 и цитираната съдебна практика).

46

Според практиката на Съда понятието „независимост“ има два аспекта. Първият аспект, който е външен, изисква съответният орган да упражнява функциите си напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или да е подчинен на когото и да било и без да получава нареждания или инструкции от какъвто и да било вид, като по този начин е защитен от външна намеса или натиск, които могат да накърнят независимостта на членовете му при вземането на решение и да повлияят на техните решения (решение от 21 януари 2020 г., Banco de Santander, C‑274/14, EU:C:2020:17, т. 57 и цитираната съдебна практика).

47

Що се отнася в допълнение до външния аспект на понятието „независимост“, следва да се припомни, че несменяемостта на членовете на съответната инстанция представлява присъща гаранция за независимостта на съдиите, доколкото цели да защити лицата, изпълняващи правораздавателна функция (решение от 21 януари 2020 г., Banco de Santander, C‑274/14, EU:C:2020:17, т. 58 и цитираната съдебна практика).

48

Принципът на несменяемост, чието кардинално значение следва да се подчертае, изисква по-специално съдиите да могат да останат на служба, докато не достигнат задължителната пенсионна възраст или до края на техния мандат, когато той е за определен срок. Без да е абсолютен по своя характер, този принцип може да се дерогира само по легитимни и императивни съображения и при спазване на принципа на пропорционалност. Ето защо е общопризнато, че съдиите могат да бъдат освободени от длъжност, ако не са в състояние да продължат да изпълняват функциите си поради (физическа) неспособност или сериозно нарушение на задълженията си и при спазване на съответните процедури (решение от 21 януари 2020 г., Banco de Santander, C‑274/14, EU:C:2020:17, т. 59 и цитираната съдебна практика).

49

Така гаранцията за несменяемост на членовете на дадена юрисдикция изисква случаите на освобождаване от длъжност на членовете на този орган да са определени в специална правна уредба посредством изрични законови разпоредби, които предоставят гаранции, надхвърлящи предвидените в общите правила на административното и трудовото право и приложими в случай на злоупотреба при освобождаване от длъжност (решение от 21 януари 2020 г., Banco de Santander, C‑274/14, EU:C:2020:17, т. 60 и цитираната съдебна практика).

50

Вторият аспект на понятието „независимост“, който е от вътрешен порядък, е свързан с понятието „безпристрастност“ и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма (решение от 21 януари 2020 г., Banco de Santander, C‑274/14, EU:C:2020:17, т. 61 и цитираната съдебна практика).

51

Тези гаранции за независимост и безпристрастност изискват наличието на правила по-конкретно що се отнася до състава на органа, назначаването, срока на упражняване на функциите, както и основанията за самоотвод, отвод и освобождаване от длъжност на членовете му, които правила да дават възможност да се отстрани всяко оправдано съмнение в съзнанието на страните в производството относно неподатливостта на органа към външни фактори и неутралността му по отношение на противопоставящите се интереси (решение от 21 януари 2020 г., Banco de Santander, C‑274/14, EU:C:2020:17, т. 63 и цитираната съдебна практика).

52

В случая, що се отнася до назначаването на мировите съдии, следва да се констатира, че съгласно приложимата национална правна уредба, и по-специално член 4 от Закон № 374/1991, мировите съдии се назначават с указ на президента на Италианската република след обсъждане от Висшия съвет на магистратите, по предложение на териториално компетентния съдебен съвет с участието на петима представители, определени по общо съгласие от адвокатските колегии и окръжните прокурори към апелативния съд.

53

Що се отнася до срока на упражняване на функциите на мировите съдии, следва да се отбележи, че от представената на Съда преписка е видно, че посочените съдии имат мандат от четири години, който може да бъде подновена за същия срок. Освен това мировите съдии по принцип остават на служба до изтичане на четиригодишния им мандат, освен ако той не бъде подновен.

54

Що се отнася до освобождаването от длъжност на мировите съдии, от преписката е видно, че хипотезите на освобождаване от длъжност и свързаните с тях специфични производства се определят на национално равнище от изрични законови разпоредби.

55

Освен това мировите съдии изпълняват функциите си напълно самостоятелно, при спазване на дисциплинарните правила и без външен натиск, който може да повлияе на техните решения.

56

Що се отнася до посоченото в точка 50 от настоящото решение изискване за независимост, разгледано във втория му аспект, който е от вътрешен порядък, както отбелязва генералният адвокат в точка 51 от заключението си, достатъчно е да се констатира, че Съдът вече многократно е предоставял отговор на преюдициални запитвания относно статута на съдиите, без да поставя под въпрос независимостта на запитващите юрисдикции, които са отправили тези запитвания (вж. в този смисъл решения от 13 юни 2017 г., Florescu и др., C‑258/14, EU:C:2017:448, от 27 февруари 2018 г., Associação Sindical dos Juízes Portugueses, C‑64/16, EU:C:2018:117, от 7 февруари 2019 г., Escribano Vindel, C‑49/18, EU:C:2019:106 и от 19 ноември 2019 г., A. K. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C‑585/18, C‑624/18 и C‑625/18, EU:C:2019:982).

57

Предвид съображенията, изложени в точки 44—56 от настоящото решение, трябва да се приеме, че в случая изискването за независимост е изпълнено.

58

По-нататък, се поставя въпросът за задължителната подсъдност на запитващата юрисдикция.

59

Италианската република и Комисията изразяват съмнения относно компетентността на запитващата юрисдикция да разгледа спор като този в главното производство, тъй като, от една страна, претенциите на заявителката в главното производство са предявени в рамките на трудовоправен спор по въпроса дали мировите съдии са работници. В това отношение обаче е достатъчно да се отбележи, че е безспорно, че спорът в главното производство не е трудовоправен, а има за предмет иск за обезщетение за вреди, предявен срещу държавата. Освен това Италианската република и Комисията не оспорват факта, че мировите съдии са компетентни да се произнасят по такива искове.

60

От друга страна, що се отнася до твърдяното разделяне на вземанията на заявителката в главното производство, следва да се отбележи, че от акта за преюдициално запитване е видно, че съгласно член 7, първа алинея от Codice di procedura civile (Граждански процесуален кодекс) мировият съдия е компетентен по спорове относно движими вещи, чиято стойност не надвишава 5000 EUR, когато по силата на закона те не са подсъдни на друга юрисдикция. Според същия акт член 4, параграф 43 от legge 12 novembre 2011, n. 183 (Закон № 183 от 12 ноември 2011 г.) не предвижда никакви резерви по отношение на материалната компетентност и следователно заявлението на заявителката в главното производство за издаване на заповед за изпълнение срещу италианското правителство правилно е подадено до запитващата юрисдикция в рамките на нейната компетентност с оглед на стойността на иска и на нейната териториална подсъдност.

61

В това отношение е достатъчно да се припомни, че Съдът не следва нито да поставя под съмнение преценката на запитващата юрисдикция за допустимостта на предявеното в главното производство искане, която в рамките на преюдициалното производство е от компетентността на националния съд, нито да проверява дали актът за преюдициално запитване е постановен съобразно националните правила за съдебната организация и съдопроизводството (решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 30 и определение от 17 януари 2019 г., Rossi и др., C‑626/17, непубликувано, EU:C:2019:28, т. 22 и цитираната съдебна практика). Съдът е длъжен да се съобразява с акта за преюдициално запитване, постановен от юрисдикция на държава членка, доколкото той не е отменен в рамките на евентуално предвидените в националното право способи за правна защита (решения от 7 юли 2016 г., Genentech, C‑567/14, EU:C:2016:526, т. 23 и от 11 юли 1996 г., SFEI и др., C‑39/94, EU:C:1996:285, т. 24).

62

Следва да се добави, че при тези обстоятелства подобно положение се различава от разглежданите по-конкретно в делата, довели до постановяване на определения от 6 септември 2018 г., Di Girolamo (C‑472/17, непубликувано, EU:C:2018:684) и от 17 декември 2019 г., Di Girolamo (C‑618/18, непубликувано, EU:C:2019:1090), в които запитващата юрисдикция ясно е посочила, че не е компетентна да се произнесе по отправеното до нея искане.

63

Накрая, що се отнася до състезателния характер на висящото пред запитващата юрисдикция производство, достатъчно е да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда член 267 ДФЕС не поставя сезирането на Съда в зависимост от състезателния характер на производството пред запитващата юрисдикция. От този член обаче следва, че националните юрисдикции могат да сезират Съда само ако пред тях има висящ спор и ако се произнасят в производство, което приключва с правораздавателен акт (решения от 16 декември 2008 г., Cartesio, C‑210/06, EU:C:2008:723, т. 56 и от 4 септември 2019 г., Salvoni, C‑347/18, EU:C:2019:661, т. 26 и цитираната съдебна практика). Не така стоят нещата в настоящия случай.

64

Освен това, както отбелязва генералният адвокат в точка 62 от заключението си, Съдът вече е постановил, че до него може да бъде отправено преюдициално запитване и в рамките на заповедно производство (вж. в този смисъл решения от 14 декември 1971 г., Politi, 43/71, EU:C:1971:122, т. 4 и 5 и от 8 юни 1998 г., Corsica Ferries France, C‑266/96, EU:C:1998:306, т. 23).

65

По изложените съображения трябва да се отхвърлят съмненията на Комисията и на италианското правителство и да се констатира, че мировият съд отговаря на критериите за „юрисдикция на държава членка“ по смисъла на член 267 ДФЕС.

66

Второ, що се отнася до необходимостта от преюдициалното запитване и до релевантността на поставените въпроси, следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени предвид особеностите на делото както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом поставените въпроси се отнасят до тълкуването на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 19 ноември 2019 г., A. K. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C‑585/18, C‑624/18 и C‑625/18, EU:C:2019:982, т. 97 и цитираната съдебна практика).

67

Оттук следва, че въпросите относно правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решения от 19 ноември 2019 г., A. K. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C‑585/18, C‑624/18 и C‑625/18, EU:C:2019:982, т. 98 и цитираната съдебна практика и от 19 октомври 2017 г., Paper Consult, C‑101/16, EU:C:2017:775, т. 29 и цитираната съдебна практика).

68

Така, след като актът за преюдициално запитване е основание за производството пред Съда, в този акт националната юрисдикция трябва ясно да посочи фактическата обстановка и правната уредба в основата на спора в главното производство и да даде минимум обяснения за причините да избере разпоредбите от правото на Съюза, които иска да бъдат тълкувани, както и връзката, която прави между тези разпоредби и приложимото към спора, с който е сезирана, национално законодателство (вж. в този смисъл по-специално решение от 9 март 2017 г., Милкова, C‑406/15, EU:C:2017:198, т. 73 и определение от 16 януари 2020 г., Telecom Italia и др., C‑368/19, непубликувано, EU:C:2020:21, т. 37).

69

Тези кумулативни изисквания относно съдържанието на преюдициалното запитване са посочени изрично в член 94 от Процедурния правилник. Съгласно тази разпоредба в преюдициалното запитване трябва да са изложени „причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо в главното производство“.

70

В случая следва да се констатира, че от точка 22 от акта на запитващата юрисдикция е видно ясно, че в тази точка тя само е изложила довода на заявителката в главното производство, че искането ѝ може да бъде уважено, без да се отправя запитване до Съда, и по никакъв начин не твърди, че не е необходимо отправянето на преюдициално запитване за решаване на спора, с който е сезирана.

71

Освен това, както отбелязва генералният адвокат в точки 32 и 33 от заключението си, трябва да се подчертае, че вторият преюдициален въпрос не е ирелевантен, тъй като с този въпрос, за да установи дали заявителката в главното производство може да претендира обезщетение за вреди поради отказа да ѝ бъде предоставен платен отпуск, запитващата юрисдикция иска да получи разяснения относно понятието „работник“ по смисъла на Директива 2003/88 и относно установения в Рамковото споразумение принцип на недопускане на дискриминация, за да установи дали те се прилагат по отношение на италианските мирови съдии.

72

Както отбелязва генералният адвокат в точка 34 от заключението си, тези въпроси трябва да бъдат изяснени.

73

Що се отнася обаче до третия въпрос, трябва да се посочи, че спорът в главното производство се отнася не до личната отговорност на съдиите, а до искане за изплащане на обезщетение за платен отпуск. Запитващата юрисдикция не е обяснила защо е необходимо тълкуване на член 47 от Хартата, за да се произнесе, нито връзката, която прави между разпоредбите на Съюза, чието тълкуване иска, и приложимото към спора в главното производство национално законодателство.

74

Освен това в акта за преюдициално запитване никъде не се посочва, че отговорността на запитващата юрисдикция за умисъл или груба небрежност може да се постави под въпрос.

75

При тези обстоятелства, в светлината на всички тези съображения трябва да се констатира, че преюдициалното запитване е допустимо, с изключение на третия въпрос.

76

С първия въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 267 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че Giudice di pace (Мирови съд) попада в обхвата на понятието „юрисдикция на държава членка“ по смисъла на този член.

77

В случая от съображенията, изложени в точки 42—65 от настоящото решение, става ясно, че това е така. Ето защо на първия въпрос следва да се отговори, че Giudice di pace (Мирови съд) попада в обхвата на понятието „юрисдикция на държава членка“ по смисъла на този член.

78

Преди всичко трябва да се отбележи, че вторият въпрос има три отделни аспекта, свързани с преценката дали мировите съдии имат право на платен отпуск въз основа на правото на Съюза. Така, най-напред, този въпрос се отнася до тълкуването на понятието „работник“ по смисъла на Директива 2003/88, за да се установи дали Giudice di pace (мирови съдия), като заявителката в главното производство, може да попадне в обхвата на това понятие, доколкото член 7, параграф 1 от тази директива предвижда, че държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици. По-нататък, посоченият въпрос се отнася до понятието „работник на срочен трудов договор“ по смисъла на Рамковото споразумение. Накрая, ако последното понятие включва мировия съдия, запитващата юрисдикция иска да се установи дали той може да се съпостави с редовите магистрати за целите на прилагането на принципа на недопускане на дискриминация, прогласен в клауза 4 от това Рамково споразумение, които имат право на платен годишен отпуск от общо 30 дни.

79

С първата част от втория въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че мирови съдия, който изпълнява функциите си като основано занятие и който получава плащания за извършените престации, както и плащания за всеки месец ефективна служба, може да попадне в обхвата на понятието „работник“ по смисъла на тези разпоредби.

80

На първо място, трябва да се установи дали тази директива е приложима в случая.

81

В това отношение следва да се припомни, че член 1, параграф 3 от Директива 2003/88 определя приложното ѝ поле чрез препращане към член 2 от Директива 89/391.

82

Съгласно член 2, параграф 1 от Директива 89/391 тя се прилага във „всички сфери на дейност, както в обществения, така и в частния сектор“.

83

При все това, както следва от член 2, параграф 2, първа алинея от посочената директива, тя не се прилага, когато особеностите на някои специфични дейности на обществени служби, като например въоръжените сили и полицията, или някои специфични дейности на службите на гражданска защита неизбежно влизат в конфликт с нея.

84

В това отношение следва да се припомни, че съгласно практиката на Съда използваният в член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 критерий за изключване на определени дейности от приложното поле на тази директива и непряко, от това на Директива 2003/88, се основава не на принадлежността на работниците към един от секторите на обществените служби по тази разпоредба, разглеждани в тяхната цялост, а само на специфичното естество на някои отделни задачи, извършвани от работниците в обхванатите от тази разпоредба сектори, естество, което обосновава дадено изключение от разпоредбите в областта на защитата на безопасността и здравето на работниците поради абсолютната необходимост да се осигури ефективна защита на общността (решение от 20 ноември 2018 г., Sindicatul Familia Constanţa и др., C‑147/17, EU:C:2018:926, т. 55).

85

В случая, макар правораздавателната дейност на мировия съдия да не е посочена изрично сред примерите по член 2, параграф 1 от Директива 89/391, тя е част от сектора на публичната дейност. По тази причина тя попада по принцип в приложното поле на Директива 89/391 и на Директива 2003/88.

86

Освен това, както отбелязва генералният адвокат в точка 71 от заключението си, няма основание член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 да се приложи към мировите съдии и те да се изключат като цяло от приложното поле на тези две директиви.

87

При тези обстоятелства следва да се приеме, че Директива 2003/88 е приложима към случая по главното производство.

88

На второ място, следва да се припомни, че за целите на прилагането на Директива 2003/88 понятието „работник“ не може да има различно тълкуване съгласно всяко национално право, а има самостоятелно, присъщо на правото на Съюза значение (решения от 26 арт 2015 г., Fenoll, C‑316/13, EU:C:2015:200, т. 25 и от 20 ноември 2018 г., Sindicatul Familia Constanţa и др., C‑147/17, EU:C:2018:926, т. 41 и цитираната съдебна практика).

89

Тази констатация се налага и за целите на тълкуването на понятието „работник“ по смисъла на член 7 от Директива 2003/88 и на член 31, параграф 2 от Хартата, за да се гарантира еднакво приложно поле ratione personae на правото на платен отпуск на работниците (решение от 26 март 2015 г., Fenoll, C‑316/13, EU:C:2015:200, т. 26).

90

Това понятие трябва да бъде определено съобразно обективни критерии, които характеризират трудовото правоотношение с оглед на правата и задълженията на съответните лица (решение от 20 ноември 2018 г., Sindicatul Familia Constanţa и др., C‑147/17, EU:C:2018:926, т. 41 и цитираната съдебна практика).

91

В рамките на квалификацията във връзка с понятието „работник“, която в крайна смета трябва да се извърши от националната юрисдикция, последната трябва да се основава на обективни критерии и да направи цялостна преценка на всички обстоятелства по делото, с което е сезирана, имащи връзка с естеството както на съответните дейности, така и на отношенията между разглежданите страни (вж. в този смисъл решение от 14 октомври 2010 г., Union syndicale Solidaires Isère, C‑428/09, EU:C:2010:612, т. 29).

92

Съдът обаче може да посочи на запитващата юрисдикция принципите и критериите, които тя ще трябва да вземе предвид в рамките на проверката.

93

Следователно трябва да се припомни, от една страна, че за „работник“ трябва да се счита всяко лице, което извършва реални и ефективни дейности, с изключение на дейностите, които са толкова незначителни, че се явяват изцяло странични и допълнителни (решение от 26 март 2015 г., Fenoll, C‑316/13, EU:C:2015:200, т. 27).

94

От друга страна, според постоянната съдебна практика основната характеристика на трудовото правоотношение е обстоятелството, че през определен период от време лицето предоставя работна сила в полза на друго лице и под негово ръководство, срещу което получава възнаграждение (решение от 20 ноември 2018 г., Sindicatul Familia Constanţa и др., C‑147/17, EU:C:2018:926, т. 41 и цитираната съдебна практика).

95

Най-напред, що се отнася до престациите, извършвани от заявителката в главното производство като мирови съдия, от акта за преюдициално запитване е видно, че тези престации са реални и ефективни и че освен това тя ги извършва като основно занятие. По-конкретно за определен период от време, в случая в периода от 1 юли 2017 г. до 30 юни 2018 г., тя, от една страна, е постановила — в качеството си на наказателен съдия — 478 съдебни решения и 1326 определения и от друга страна, е заседавала два пъти седмично. Тези престации не са изцяло странични и допълнителни.

96

В този контекст следва да се припомни, що се отнася до естеството на разглежданото в главното производство правоотношение, в рамките на което заявителката в главното производство изпълнява функциите си, че Съдът вече е постановявал, че с оглед на националното право правното естество sui generis на трудовото правоотношение не може да има каквито и да било последици за качеството „работник“ по смисъла на правото на Съюза (решение от 26 март 2015 г., Fenoll, C‑316/13, EU:C:2015:200, т. 31).

97

По-нататък, що се отнася до възнаграждението, следва да се провери дали сумите, получени от заявителката в главното производство, са ѝ изплатени като насрещна престация за професионалната ѝ дейност.

98

В това отношение от представената на Съда преписка е видно, че мировите съдии получават плащания за извършваните от тях престации в размер на 35 EUR или 55 EUR, които подлежат на облагане със същите данъци като възнаграждението на редови работник. По-конкретно те получават такива плащания за всяко съдебно заседание по гражданско или наказателно дело, дори да не е заседание за изслушване на устните състезания и за поставяне на печати, както и за всяко друго разпределено производство, което е приключило или е заличено от регистъра. Освен това тези съдии получават плащане за всеки месец ефективна служба за възстановяване на разходи за обучение, за рециклиране и общи разходи за изпълнение на функциите.

99

Макар от акта за преюдициално запитване да е видно, че функциите на мировия съдия са „почетни“ и че някои от сумите са изплатени като обезщетение за възстановяване на разходи, това не променя факта, че обемът на извършената от заявителката в главното производство работа и следователно сумите, получени от нея за тази работа, са значителни. Всъщност от посоченият акт е видно, че в периода от 1 юли 2017 г. до 30 юни 2018 г. заявителката в главното производство е приключила около 1800 производства.

100

Така само по себе си обстоятелство, че функциите на един мирови съдия са квалифицирани от националната правна уредба като „почетни“, не означава, че получените от мирови съдия парични плащания не трябва да се считат за възнаграждение.

101

От друга страна, макар да е вярно, че възнаграждението за положения труд е основна характеристика на трудовото правоотношение, нито ограниченият размер на това възнаграждение, нито произходът на средствата за него могат да се отразят по какъвто и да било начин на качеството „работник“ по смисъла на правото на Съюза (вж. в този смисъл решения от 30 март 2006 г., Mattern и Cikotic, C‑10/05, EU:C:2006:220, т. 22 и от 4 юни 2009 г., Vatsouras и Koupatantze, C‑22/08 и C‑23/08, EU:C:2009:344, т. 27).

102

При тези обстоятелства, при преценката на фактите националният съд, който единствено е компетентен да направи тази преценка, трябва да провери в крайна сметка дали сумите, получени от заявителката в главното производство за професионалната ѝ дейност като мирови съдия, представляват възнаграждение, което може да ѝ предостави материална облага и да осигури издръжката ѝ.

103

Накрая, трудовото правоотношение предполага наличието на отношение на власт и подчинение между работника и неговия работодател. Наличието на подобно отношение трябва да се преценява за всеки конкретен случай в зависимост от всички данни и обстоятелства, които характеризират правоотношението между страните (решение от 20 ноември 2018 г., Sindicatul Familia Constanţa и др., C‑147/17, EU:C:2018:926, т. 42 и на цитираната съдебна практика).

104

Разбира се, присъщо на съдийската длъжност е съдиите да бъдат защитени от външна намеса или натиск, които могат да засегнат независимостта им при изпълнение на правораздавателната им дейност и на съдийската им функция.

105

Както отбелязва генералният адвокат в точка 83 от заключението си обаче, това изискване не е пречка съдиите да бъдат квалифицирани като „работници“.

106

В това отношение съгласно съдебната практика обстоятелството, че за съдиите са установени условия на работа и че те могат да се считат за работници, изобщо не накърнява нито принципа на независимост на съдебната власт, нито възможността държавите членки да предвиждат особен статут на магистратите (вж. в този смисъл решение от 1 март 2012 г., O’Brien, C‑393/10, EU:C:2012:110, т. 47).

107

При това положение, макар само по себе си обстоятелството, че в случая мировите съдии са подчинени дисциплинарно на Consiglio superiore della magistratura (Висш съвет на магистратите, Италия, наричан по-нататък „CSM“), да не е достатъчно, за да се приеме, че те се намират в отношение на власт и подчинение с работодателя (вж. в този смисъл решение от 26 март 1987 г., Комисия/Нидерландия, 235/85, EU:C:1987:161, т. 14), това обстоятелство все пак трябва да се вземе предвид в контекста на всички факти по главното производство.

108

Следователно трябва да се вземе предвид начинът на организация на работата на мировите съдии.

109

В това отношение от акта за преюдициално запитване е видно, че макар да могат да организират работата си по-гъвкаво от представителите на други професии, мировите съдии са длъжни да спазват графици, в които се посочва съставът на мировия съд, към който принадлежат, и които уреждат подробно и императивно организацията на работа, включително разпределянето на преписките, датите и часовете на провеждане на съдебните заседания.

110

От акта за преюдициално запитване е видно също, че мировите съдии са длъжни да спазват служебните разпореждания на Capo dell’Ufficio (председателя на съда). Тези съдии са длъжни да спазват и общите и специални организационни решения на CSM.

111

Запитващата юрисдикция добавя, че мировите съдии постоянно трябва да бъдат на разположение и в дисциплинарно отношение имат същите задължения като професионалните магистрати.

112

При тези обстоятелства става ясно, че от административна гледна точка мировите съдии изпълняват функциите си в рамките на отношение на власт и подчинение, което не засяга независимостта им при изпълнение на правораздавателната функция, което следва да се провери от запитващата юрисдикция.

113

По изложените съображения на първата част от втория въпрос следва да се отговори, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че мирови съдия, който в изпълнение на функциите си извършва реални и ефективни престации, които не са нито изцяло странични, нито допълнителни и за които получава плащания с характер на възнаграждение, може да попадне в обхвата на понятието „работник“ по смисъла на тези разпоредби, което следва да се провери от запитващата юрисдикция.

114

С втората част от втория въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали клауза 2, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че мирови съдия, който е назначен за ограничен период от време, изпълнява функциите си като основно занятие и получава плащания за извършените престации, както и плащания за всеки месец ефективна служба, попада в обхвата на понятието „работник на срочен трудов договор“ по смисъла на тази разпоредба.

115

В това отношение от текста на посочената разпоредба е видно, че нейното приложно поле е широко, тъй като включва най-общо „работници на срочни трудови договори, които имат трудов договор или трудово правоотношение определени от закон, колективен трудов договор или практика във всяка държава членка“. Освен това определението на понятието „работник на срочен трудов договор“ по смисъла на клауза 3, точка 1 от Рамковото споразумение обхваща всички работници, без да прави разграничение в зависимост от това дали работодателят, с когото те са обвързани, е в публичния, или в частния сектор, и независимо от правната квалификация на техния договор по вътрешното право (решение от 19 март 2020 г., Sánchez Ruiz и др., C‑103/18 и C‑429/18, EU:C:2020:219, т. 108).

116

Поради това Рамковото споразумение се прилага за всички работници, полагащи труд срещу възнаграждение в рамките на възникнало с работодателя им срочно трудово правоотношение, при условие че те са обвързани с трудов договор или трудово правоотношение по смисъла на националното право и с единствено изискване държавите членки да имат предоставена им от клауза 2, точка 2 от Рамковото споразумение свобода на преценка, когато го прилагат към определени категории трудови договори или правоотношения, а също така и да не го прилагат съгласно четвъртата алинея от преамбюла на Рамковото споразумение по отношение на наети чрез агенция за временна заетост работници (решение от 19 март 2020 г., Sánchez Ruiz и др., C‑103/18 и C‑429/18, EU:C:2020:219, т. 109).

117

Макар, както следва от съображение 17 от Директива 1999/70 и от клауза 2, точка 1 от Рамковото споразумение, тази директива да дава възможност на държавите членки да определят понятията „трудов договор“ „или „трудово правоотношение“, използвани в тази клауза, в съответствие с националното законодателство и/или практика, правото на преценка, предоставено на държавите членки за дефиниране на такива понятия, не е неограничено. Всъщност такива термини могат да бъдат определени в съответствие с националното законодателство и/или практики, при условие че се зачитат полезното действие на тази директива и общите принципи на правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 1 март 2012 г., O’Brien, C‑393/10, EU:C:2012:110, т. 34).

118

В този контекст самото обстоятелство, че дадена професионална дейност, чието упражняване носи материална облага, се квалифицира като „почетна“ съгласно националното право, е ирелевантно за прилагането на Рамковото споразумение; в противен случай полезното действие на Директива 1999/70 и на Рамковото споразумение, както и еднаквото им прилагане в държавите членки биха били сериозно застрашени, тъй като това би дало възможност на последните да лишат по собствено усмотрение определена категория лица от целената с тези актове закрила (вж. в този смисъл решения от 13 септември 2007 г., Del Cerro Alonso, C‑307/05, EU:C:2007:509, т. 29 и от 1 март 2012 г., C‑393/10, EU:C:2012:110, т. 36).

119

Както бе припомнено в точка 116 от настоящото решение, Директива 1999/70 и Рамковото споразумение се прилагат за всички работници, полагащи труд срещу възнаграждение в рамките на възникнало с работодателя им срочно трудово правоотношение.

120

Както обаче е видно от точки 95, 98 и 99 от настоящото решение, а така също и от акта за преюдициално запитване, мирови съдия като заявителката в главното производство извършва в това си качество реални и ефективни престации, които не са нито изцяло странични, нито допълнителни, в замяна на които получава ежемесечни плащания за всяка престация, за които не може да се изключи, че имат характер на възнаграждение.

121

Освен това Съдът е постановил, че Рамковото споразумение не изключва нито един конкретен сектор и че предвидените в него разпоредби се прилагат към срочни договори и трудови правоотношения, сключени с административните органи и другите публичноправни субекти (определение от 19 март 2019 г., CCOO, C‑293/18, непубликувано, EU:C:2019:224, т. 30).

122

В това отношение следва да се отбележи, че обстоятелството, че в случая мировите съдии са натоварени с изпълнението на съдебни функции, самò по себе си не е достатъчно, за да се изключи възможността те да се ползват от правата, предвидени в Рамковото споразумение (вж. в това отношение решение от 1 март 2012 г., O’Brien, C‑393/10, EU:C:2012:110, т. 41).

123

Всъщност от необходимостта да се запази полезното действие на залегналия в Рамковото споразумение принцип на равно третиране следва, че подобно изключване може да се допусне само ако по своето естество разглежданото трудово правоотношение е различно по същество от правоотношението между заетите лица, попадащи според националното право в категорията на работниците, и техните работодатели; в противен случай това изключване би било произволно (вж. по аналогия решение от 1 март 2012 г., O’Brien, C‑393/10, EU:C:2012:110, т. 42).

124

В крайна сметка обаче запитващата юрисдикция е тази, която трябва да провери доколко по своето естество правоотношението между мировите съдии и Министерство на правосъдието е различно по същество от трудовото правоотношение между работодател и работник. Съдът обаче може да посочи на запитващата юрисдикция някои принципи и критерии, които тя ще трябва да вземе предвид при проверката (вж. по аналогия решение от 1 март 2012 г., O’Brien, C‑393/10, EU:C:2012:110, т. 43).

125

В това отношение при проверката, която цели да се установи дали естеството на посоченото правоотношение е различно по същество от това на трудовото правоотношение между служителите, които съгласно националното право попадат в категорията на работниците, и техните работодатели, запитващата юрисдикция ще трябва, за да се съобрази със смисъла и целта на Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, да отчете разграничението между тази категория и категорията на самостоятелно заетите лица (вж. по аналогия решение от 1 март 2012 г., O’Brien, C‑393/10, EU:C:2012:110, т. 44).

126

С оглед на това трябва да се отчитат не само условията за назначаване и освобождаване от длъжност на мировите съдии, но и начинът на организация на тяхната работа (вж. по аналогия решение от 1 март 2012 г., O’Brien, C‑393/10, EU:C:2012:110, т. 45).

127

Що се отнася до назначаването на мировите съдии, съгласно член 4 от Закон № 374/1991 тези съдии се назначават с указ на президента на Италианската република след обсъждане от Висшия съвет на магистратите по предложение на териториално компетентния съдебен съвет с участието на петима представители, определени по общо съгласие от адвокатските колегии и окръжните прокурори към апелативния съд.

128

В това отношение е без значение обстоятелството, че тези трудови правоотношения са установени с президентски укази поради качеството на работодателя на публичноправен субект (вж. в този смисъл решение от 9 март 2020 г., Sánchez Ruiz и др., C‑103/18 и C‑429/18, EU:C:2020:219, т. 115).

129

Що се отнася до освобождаването от длъжност на мировите съдии, от преписката е видно, че хипотезите на освобождаване от длъжност и свързаните с тях специфични производства се определят на национално равнище от изрични законови разпоредби. В това отношение запитващата юрисдикция трябва да провери дали условията за освобождаване от длъжност на мировите съдии, установени на национално равнище, правят правоотношението между мировите съдии и Министерството на правосъдието различно по същество от трудовото правоотношение между работодател и работник.

130

Що се отнася до начина на организация на работата на мировите съдии, и по-специално до това дали те изпълняват функциите си в рамките на правоотношение на власт и подчинение, както следва от точки 107—112 от настоящото решение, макар да изглежда, че тези съдии изпълняват функциите си в контекста на такова правоотношение, все пак запитващата юрисдикция е тази, която следва да провери дали това е така.

131

Що се отнася до въпроса дали правоотношението, което свързва мировите съдии с Министерството на правосъдието, е с определена продължителност, от текста на клауза 3, точка 1 от Рамковото споразумение следва, че срочните трудови договори или правоотношения се характеризират с това, че прекратяването на трудовия договор или правоотношение „е обусловено от обективни условия, такива като достигане на определена дата, завършване на специфична задача или настъпване на [определено събитие]“ (определение от 19 март 2019 г., CCOO, C‑293/18, непубликувано, EU:C:2019:224, т. 31).

132

Що се отнася до случая в главното производство, от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че мандатът на мировите съдии е ограничен до четири години и подлежи на подновяване.

133

При това положение в случая отношенията между мировите съдии и Министерството на правосъдието са с определен срок.

134

По изложените съображения на втората част от втория въпрос следва да се отговори, че клауза 2, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че мирови съдия, назначен за ограничен период от време, който в изпълнение на функциите си извършва реални и ефективни престации, които не са нито изцяло странични, нито допълнителни и за които получава плащания с характер на възнаграждение, може да попадне в обхвата на понятието „работник на срочен трудов договор“ по смисъла на тази разпоредба, което трябва да се провери от запитваща юрисдикция.

135

С третата част от втория въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не предоставя на един мирови съдия право на платен годишен отпуск от 30 дни, като предвидения за редовите магистрати, в случай че този мирови съдия попада в обхвата на понятието „работник на срочен трудов договор“ по смисъла на клауза 2, точка 1 от това рамково споразумение.

136

В това отношение е важно да се припомни, че клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение въвежда забрана работниците на срочни трудови договори да се третират — само защото извършват дейност по силата на срочен договор — по по-неблагоприятен начин по отношение на условията за наемане на работа спрямо работниците на трудов договор за неопределено време в сходно положение, освен ако различното третиране не е оправдано от обективни причини.

137

Съдът е постановил, че тази разпоредба има за цел да приложи принципа на недопускане на дискриминация спрямо работниците на срочен трудов договор, за да се попречи на работодателите да използват подобно трудово правоотношение като средство за лишаване на тези работници от правата, признати на работниците на постоянни трудови договори (решение от 22 януари 2020 г., Baldonedo Martín, C‑177/18, EU:C:2020:26, т. 35).

138

Като се имат предвид целите на Рамковото споразумение, клауза 4 от него следва да се разглежда като изява на принцип на социалното право на Съюза, който не може да се тълкува стеснително (решение от 5 юни 2018 г., Montero Mateos, C‑677/16, EU:C:2018:393, т. 41).

139

В случая, на първо място, следва да се отбележи, че разликата в третирането, на която се позовава заявителката в главното производство, се състои в това, че редовите магистрати имат право на 30 дни платен годишен отпуск, докато мировите съдии не разполагат с такова право.

140

На второ място, следва да се приеме, че признатото на работниците право на платен годишен отпуск безспорно попада в обхвата на понятието „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение.

141

На трето място, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда принципът на недопускане на дискриминация, който е намерил конкретен израз в клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение, изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано (решение от 5 юни 2018 г., Montero Mateos, C‑677/16, EU:C:2018:393, т. 49 и цитираната съдебна практика).

142

В това отношение принципът на недопускане на дискриминация се прилага и конкретизира с Рамковото споразумение единствено по отношение на различното третиране на работниците на срочен трудов договор спрямо работниците на трудов договор за неопределено време в сходно положение (решение от 5 юни 2018 г., Montero Mateos, C‑677/16, EU:C:2018:393, т. 50 и цитираната съдебна практика).

143

Съгласно постоянната съдебна практика, за да се прецени дали съответните лица извършват същата или подобна работа по смисъла на Рамковото споразумение, в съответствие с клауза 3, точка 2 и клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение следва да се установи дали — предвид съвкупност от фактори като естеството на работата, изискванията за квалификация и условията на труд — може да се приеме, че тези лица се намират в сходно положение (решение от 5 юни 2018 г., Montero Mateos, C‑677/16, EU:C:2018:393, т. 51 и цитираната съдебна практика).

144

В това отношение, ако се установи, че докато са работели, работниците на срочни трудови договори са изпълнявали същите функции като наетите от същия работодател работници по трудов договор за неопределено време или са заемали същата длъжност като тях, по принцип следва да се приеме, че положението на тези две категории работници е сходно (решение от 22 януари 2020 г., Baldonedo Martín, C‑177/18, EU:C:2020:26, т. 41 и цитираната съдебна практика).

145

В случая, от представената на Съда преписка става ясно, че може да се приеме, че в качеството си на мирови съдия заявителката в главното производство се намира в сходно положение с това на магистрат с тога (редови магистрат), който е преминал успешно третата оценка на професионалните качества и има най-малко 14 години трудов стаж, тъй като тя извършва същата правораздавателната дейност като такъв редови магистрат, а има и същите административни, дисциплинарни и данъчни задължения, била е постоянно вписана в щатното разписание на съдилищата, в които е работила, и е получавала предвидените в член 11 от Закон № 374/1991 парични плащания.

146

По-конкретно от преписката е видно, че подобно на редови магистрат мировият съдия, първо, е съдия, който принадлежи към италианската съдебна система и изпълнява правораздавателна функция по граждански и наказателни дела, както и помирителна функция по граждански дела. Второ, по силата на член 10, параграф 1 от Закон № 374/1991 мировият съдия изпълнява задълженията на редовите магистрат. Трето, подобно на редови магистрат мировият съдия трябва да спазва графици, в които се посочва съставът на мировия съд, към който принадлежи, и които уреждат подробно и императивно организацията на работа, включително разпределянето на преписките, датите и часовете на провеждане на съдебните заседания. Четвърто, както редовият магистрат, така и мировият съдия са длъжни да спазват служебните разпореждания на Capo dell’Ufficio (председателя на съда), както и общите и специалните организационни решения на CSM. Пето, също както редови магистрат мировият съдия е длъжен постоянно да бъде на разположение. Шесто, в случай на неспазване на правилата на професионалната етика и на служебните си задължения мировият съдия, подобно на редови магистрат, е подчинен дисциплинарно на CSM. Седмо, мировият съдия се подчинява на същите строги критерии като приложимите за оценяването на професионалните качества на редови магистрат. Осмо, по отношение на мировия съдия се прилагат същите правила за гражданската отговорност и за причинената на държавата финансова вреда като предвидените в закона за редови магистрат.

147

Що се отнася обаче до функциите на мировия съдия, от материалите по делото е видно, че споровете, разглеждани от почетните магистрати, и по-специално от мировите съдии, нямат същата степен на сложност, която характеризира споровете, отнесени до редовите магистрати. Мировите съдии разглеждат като първа инстанция дела с второстепенно значение, докато редовите магистрати разглеждат в по-горни инстанции дела с по-голямо значение и сложност. Освен това съгласно член 106, параграф 2 от италианската конституция мировите съдии могат да заседават само еднолично и следователно не могат да бъдат назначавани в колегиални съдилища.

148

При тези обстоятелства, запитващата юрисдикция, която единствена е компетентна да прецени фактите, следва да установи в крайна сметка дали мирови съдия като заявителката в главното производство се намира в положение, сходно с това на редови магистрат, който е преминал успешно третата оценка за професионалните качества и има най-малко четиринадесет години трудов стаж за същия период (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2018 г., Montero Mateos, C‑677/16, EU:C:2018:393, т. 52 и цитираната съдебна практика).

149

Дори да се установи, че мирови съдия като заявителката в главното производство и редовите магистрати се намират в сходно положение, следва да се провери и дали съществува обективна причина, която обосновава разлика в третирането като разглежданата в главното производство.

150

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика понятието „обективни причини“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се разбира в смисъл, че не допуска обосноваване на разлика в третирането между работниците на срочен трудов договор и работниците на трудов договор за неопределено време с обстоятелството, че тази разлика е предвидена от обща и абстрактна национална норма като закон или колективен трудов договор (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2018 г., Montero Mateos, C‑677/16, EU:C:2018:393, т. 56 и цитираната съдебна практика).

151

Отново съгласно постоянната съдебна практика посоченото понятие изисква констатираното неравно третиране да бъде оправдано от наличието на точни и конкретни характеристики на съответното условие за наемане на работа в особения му контекст и въз основа на обективни и прозрачни критерии, позволяващи да се провери дали това третиране отговаря на реална потребност, дали е годно за постигане на преследваната цел и дали е необходимо в това отношение. Посочените обстоятелства могат да произтичат по-специално от специфичното естество на задачите, за чието изпълнение са сключени срочни трудови договори, и от присъщите на тези задачи особености или евентуално от преследването на законосъобразна цел на социалната политика на държава членка (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2018 г., Montero Mateos, C‑677/16, EU:C:2018:393, т. 57 и цитираната съдебна практика).

152

Позоваването единствено на временния характер на работата не съответства на тези изисквания и следователно не може да представлява „обективна причина“ по смисъла на клауза 4, точка 1 и/или точка 4 от Рамковото споразумение. Всъщност да се приеме, че единствено временният характер на дадено трудово правоотношение е достатъчен, за да обоснове разлика в третирането между работници на срочни трудови договори и работници на трудови договори с неопределен срок, би обезсмислило целите на Директива 1999/70, както и на Рамковото споразумение и би означавало да се запази за дълго време положение, неблагоприятно за работниците на срочни трудови договори (решение от 20 септември 2018 г., Motter, C‑466/17, EU:C:2018:758, т. 38).

153

Сам по себе си фактът, че срочно наетият работник е придобил посочения трудов стаж въз основа на срочен трудов договор или срочно трудово правоотношение, не представлява такава обективна причина (вж. в този смисъл решение от 20 септември 2018 г., Motter, C‑466/17, EU:C:2018:758, т. 39).

154

В случая, за да обоснове твърдяната разлика в третирането в главното производство, италианското правителство изтъква, че наличието на първоначален конкурс, който е създаден специално за назначаване на съдийска длъжност на редовите магистрати и не се изисква за назначаването на мирови съдии, представлява обективна причина. Всъщност италианското правителство счита, че компетентността на мировите съдии е различна от тази на редовите магистрати, назначени чрез конкурс. За разлика от последните, що се отнася до специфичното естество на задачите и присъщите им характеристики, мировите съдии били натоварени със спорове, чиято степен на сложност и обем не са същите като на разглежданите от редовите магистрати дела.

155

Предвид тези разлики както от качествена, така и от количествена гледна точка италианското правителство счита за обосновано да третира по различен начин мировите съдии и редовите магистрати.

156

В това отношение трябва да се приеме, че предвид свободата на преценка, с която разполагат държавите членки относно организацията на собствената си публична администрация, те по принцип могат, без да нарушават нито Директива 1999/70, нито Рамковото споразумение, да предвидят условията за назначаване на съдийска длъжност и условията на работа, приложими както към редовите магистрати, така и към мировите съдии (вж. в този смисъл решение от 20 септември 2018 г., Motter, C‑466/17, EU:C:2018:758, т. 43).

157

Независимо от тази свобода на преценка обаче прилагането на критериите, които установяват държавите членки, трябва да се осъществява по прозрачен начин и да може да се контролира с цел да не се допусне каквото и да било неблагоприятно третиране на работниците на срочен трудов договор единствено поради срока на договорите или трудовите правоотношения, доказващи тяхното прослужено време и професионален опит (решение от 20 септември 2018 г., Motter, C‑466/17, EU:C:2018:758, т. 44).

158

Когато подобно различно третиране произтича от необходимостта да се вземат предвид обективни изисквания, свързани с длъжността, чието заемане е предмет на тази процедура, и които са различни от определения срок на трудовото правоотношение, свързващо работника с неговия работодател, то може да се обоснове по смисъла на клауза 4, точка 1 и/или точка 4 от Рамковото споразумение (решение от 20 септември 2018 г., Motter, C‑466/17, EU:C:2018:758, т. 45).

159

В това отношение трябва да се констатира, че някои разлики в третирането между работници на трудов договор за неопределено време, назначени след конкурс, и работници на срочен трудов договор, наети след процедура, различна от предвидената за работниците на трудов договор за неопределено време, могат по принцип да бъдат обосновани с различията в изискваната квалификация и естеството на задачите, за които те трябва да поемат отговорност (вж. в този смисъл решение от 20 септември 2018 г., Motter, C‑466/17, EU:C:2018:758, т. 46).

160

Следователно изтъкнатите от италианското правителство цели, а именно отразяване на различията в упражняване на професията при мировите съдия и при редовите магистрати, могат да се приемат за „обективна причина“ по смисъла на клауза 4, точка 1 и/или точка 4 от Рамковото споразумение, при условие че отговарят на реална потребност, годни са да постигнат преследваната цел и са необходими в това отношение (вж. в този смисъл решение от 20 септември 2018 г., Motter, C‑466/17, EU:C:2018:758, т. 47).

161

При тези обстоятелства, макар различията между процедурите за назначаване на мирови съдии и на редови магистрати да не изискват непременно мировият съдия да бъде лишен от платен годишен отпуск, съответстващ на предвидения за редовите магистрати, тези различия, и по-специално особеното значение, придадено от националния правен ред, и по-конкретно от член 106, параграф 1 от италианската конституция, на конкурсите, специално предвидени за назначаване на редови магистрати, показват специфичното естество на задачите, за които последните трябва да поемат отговорност, както и различната квалификация, която се изисква за изпълнение на тази задачи. При всички положения запитващата юрисдикция е тази, която трябва да прецени, за тази цел, качествените и количествените особености на функциите на мировите съдии и на професионалните магистрати, работното време, санкциите, които могат да им бъдат наложени, както и като цяло всички релевантни факти и обстоятелства.

162

Без да се засягат проверките, които са от компетентността единствено на тази юрисдикция, изтъкнатите в случая от италианското правителство цели, а именно отразяване на различията в упражняване на професията при мировите съдии и при професионалните магистрати, биха могли да отговорят на реална потребност, а разликите в третирането на тези две категории, включително в областта на платения годишен отпуск, да се считат за пропорционални на преследваните цели.

163

По изложените съображения на третата част от втория въпрос следва да се отговори, че клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не предоставя на мировия съдия право на платен годишен отпуск от 30 дни, като предвидения за редовите магистрати, в случай че този мирови съдия попада в обхвата на понятието „работник на срочен трудов договор“ по смисъла на клауза 2, точка 1 от това рамково споразумение и се намира в сходно положение с това на редови магистрат, освен ако такава разлика в третирането не е обоснована от разликите в необходимата квалификация и от естеството на задачите, за които посочените магистрати трябва да поемат отговорност, което трябва да се прецени от запитващата юрисдикция.

164

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши: