–

за г‑жа Гиго, от Хр. Христев, адвокат,

–

за българското правителство, от Л. Захариева и Е. Петранова, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от M. Kellerbauer, Й. Маринова и П. Михайлова, в качеството на представители

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 151 и 153 ДФЕС, член 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата), членове 3, 4, 11 и 12 от Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател (ОВ L 283, 2008 г., стр. 36) и на принципите на принципите на процесуална автономия, равностойност, ефективност и пропорционалност.

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Виржини Мари Габриел Гиго и Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ (България) към Националния осигурителен институт (България) (наричан по-нататък „Гаранционният фонд“) по повод отказ да се гарантира плащането на дължими вземания от трудово правоотношение.

3

Директива 2008/94 кодифицира Директива 80/987/ЕИО на Съвета от 20 октомври 1980 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател (ОВ L 283, 1980 г., стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 197), последно изменена с Директива 2002/74/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 г. (ОВ L 270, 2002 г., стр. 10; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 149), и я отменя.

4

Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 2008/94:

„Настоящата директива се прилага спрямо вземанията на работници и служители, произтичащи от трудови договори или от трудови правоотношения и съществуващи по отношение на работодатели, които са в състояние на неплатежоспособност по смисъла на член 2, параграф 1“.

5

Член 3 от тази директива гласи:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да осигурят, че гарантиращият орган гарантира, при спазване на член 4, изплащането на дължимите вземания, произтичащи от трудови договори или трудови правоотношения, включително, тогава, когато се предвижда от националното законодателство, от обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение.

Вземанията, които се погасяват от гарантиращия орган, представляват плащания по дължими вземания, отнасящи се към период преди и/или когато е приложимо, след определена от държавите членки дата“.

6

Текстът на член 4 от посочената директива е следният:

„1.   Държавите членки имат възможността да ограничат отговорността на гарантиращия орган, посочена в член 3.

2.   В случай че държавите членки упражнят предоставената им съгласно параграф 1 възможност, те определят продължителността на периода, за който гарантиращият орган изплаща дължимите вземания. Въпреки това този период не може да бъде по-кратък от периода, покриващ възнаграждението за последните три месеца на трудовото правоотношение преди и/или след датата, посочена в член 3, втора алинея.

Държавите членки могат да включат този минимален тримесечен срок в референтен период с продължителност не по-малка от шест месеца.

Държавите членки, които имат референтен период не по-малък от 18 месеца, могат да ограничат периода, за който дължимите вземания за осем седмици се изплащат от гарантиращия орган. В такъв случай онези периоди, които са най-благоприятни за работника или служителя, се използват за изчисляване на минималния период.

3.   Държавите членки могат да въвеждат тавани за плащанията, извършвани от гарантиращия орган. Тези тавани не трябва да падат под нивото, което е социално съвместимо със социалната цел на настоящата директива.

Ако държавите членки се възползват от тази възможност, те следва да уведомят Комисията за методите, използвани при определянето на тавана“.

7

Член 12 от същата директива предвижда:

„Настоящата директива не засяга правото на избор на държавите членки:

8

Съгласно член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (наричан по-нататък „Законът за гарантираните вземания“):

„Право на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя по чл. 2, независимо от срока му и от продължителността на работното време, и на които правоотношението:

9

Член 6 от този закон предвижда:

„Правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за:

10

Текстът на член 25 от посочения закон е следният:

„Гарантираните вземания по този закон се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на Националния осигурителен институт по седалището на работодателя в двумесечен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава“.

11

Член 358 от Кодекса на труда гласи:

„(1)   Исковете по трудови спорове се предявяват в следните срокове:

[…]

(2)   Сроковете по предходната алинея започват да текат:

[…]

[…]“.

12

Г‑жа Гиго е работила в „Евросилекс“ ООД със седалище гр. Варна (България) от 29 юни 2007 г. до 14 май 2012 г.

13

С решение от 26 юни 2013 Районен съд Варна (България) осъжда „Евросилекс“ да плати на г‑жа Гиго някои вземания, представляващи нетно възнаграждение за ползван платен годишен отпуск през м. март, април и май 2012 г., трудово възнаграждение за м. май 2012 г. и обезщетение за прекратяване на договора без предизвестие, заедно със законната лихва върху всяко от тези вземания.

14

С решение от 18 декември 2013 г. на Окръжен съд Варна (България) е открито производство по несъстоятелност на „Евросилекс“ и е обявена неговата несъстоятелност. Същия ден решението е вписано в Търговския регистър.

15

На 3 август 2016 г. г‑жа Гиго иска от Гаранционния фонд плащане на вземанията, представляващи неплатените от Евросилекс възнаграждения. Искането се основава на Закона за гарантираните вземания въз основа на решението на Районен съд Варна от 26 юни 2013 г. и на издадения въз основа на това решение изпълнителен лист. Гаранционният фонд не се произнася в законовия срок и г‑жа Гиго обжалва този мълчалив отказ пред Административен съд Варна (България).

16

Впоследствие с разпореждане от 13 септември 2016 г. Гаранционният фонд отхвърля изрично искането на г‑жа Гиго на основание член 4, алинея 1, точка 2 и член 25 от Закона за гарантираните вземания. Г‑жа Гиго обжалва това решение пред Административен съд Варна.

17

С решение от 7 декември 2016 г. този съд отхвърля двете жалби на г‑жа Гиго, като приема, от една страна, че не е изпълнено изискването за прекратяване на трудовия договор по член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания, а от друга страна, че от решение от 18 април 2013 г., Мустафа (C‑247/12, EU:C:2013:256) следва, че в съответствие с правото на Съюза държавите членки могат да предвидят тримесечен срок като разглеждания в главното производство, без да стесняват неоправдано приложното поле на Директива 2008/94.

18

Г‑жа Гиго подава срещу това решение касационна жалба пред запитващата юрисдикция — Върховния административен съд (България).

19

Тази юрисдикция посочва, че спорът в главното производство повдига въпроса дали при обстоятелства като разглежданите в главното производство член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания не лишава от пълен ефект членове 151 ДФЕС и 153 ДФЕС и членове 3 и 4 от Директива 2008/94, доколкото може да се счита, че тази национална разпоредба създава пречка за работник или служител с право на гарантирани вземания да се ползва от минимална защита.

20

По-конкретно тя поставя въпроса дали правото на Съюза позволява приемането на разпоредба като член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания, който в случай на обявяване на работодателя в несъстоятелност изключва от правото на минимална защита на вземания от трудови правоотношения тези от тях, които са възникнали от трудово правоотношение, прекратено преди повече от три месеца, и изключването е автоматично и абсолютно. Запитващата юрисдикция отбелязва, че Директива 2008/94 не предвижда възможност за ограничаване качеството правоимащо лице на работник или служител с неудовлетворени вземания от трудови правоотношения срещу обявен в неплатежоспособност работодател, с изключение на специфичната категория лица, изключени от защита по силата на презумпцията на член 12 от Директивата.

21

Освен това тази юрисдикция поставя въпроса дали предвиденият в член 25 от Закона за гарантираните вземания срок от два месеца за подаване на заявление за изплащане на гарантирани вземания, който започва да тече от датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност, осигурява достатъчна степен на защита на работниците и служителите и дали този срок не ограничава прекомерно упражняването на правата, които тези работници и служители черпят от Директива 2008/94. В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че Кодексът на труда предвижда тригодишен срок за предявяване на иск за плащане на вземания от трудови правоотношения, който започва да тече от датата, на която работодателят е следвало да плати вземането, и въпреки че двата национални закона регламентират различни по съществото си ситуации, те преследват една и съща цел, а именно защита на вземания от трудови правоотношения на работниците и служителите.

22

Запитващата юрисдикция поставя и въпрос за съвместимостта на член 25 от Закона за гарантираните вземания с членове 3 и 4 от Директива 2008/94 и с принципите на пропорционалност и ефективност, тъй като тази разпоредба се прилага автоматично и без възможност за преценка на особеностите на всеки отделен случай.

23

Накрая запитващата юрисдикция изразява съмнения за съвместимостта с член 20 от Хартата на различното третиране на работниците и служителите, имащи право на закрила за неудовлетворените си вземания в зависимост от това дали се прилага член 358, алинея 1, точка 3 от Кодекса на труда, или член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания и в зависимост от това дали работодателят е платежоспособен.

24

При тези обстоятелства Върховният административен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

25

В самото начало следва да се отбележи, че доколкото Директива 2008/94 се основава на член 137, параграф 2 ЕО, понастоящем член 153 ДФЕС, и е приета с цел да се постигнат посочените в член 151 ДФЕС цели, за да се отговори на първия въпрос, е необходимо само тълкуването на разпоредбите на тази директива.

26

Ето защо следва да се приеме, че с първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали Директива 2008/94 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания, който не гарантира вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им.

27

Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 2008/94 тя се прилага спрямо вземанията на работници и служители, произтичащи от трудови договори или от трудови правоотношения и съществуващи по отношение на работодатели, които са в състояние на неплатежоспособност.

28

Съгласно постоянната практика на Съда социалната цел на тази директива се състои в това да гарантира на всички работници и служители минимална закрила на равнище Европейски съюз в случай на неплатежоспособност на работодателя чрез изплащането на дължимите вземания, които произтичат от трудови договори или от трудови правоотношения и се отнасят до възнаграждението за определен период (решения от 28 ноември 2013 г., Gomes Viana Novo и др., C‑309/12, EU:C:2013:774, т. 20 и от 2 март 2017 г., Eschenbrenner, C‑496/15, EU:C:2017:152, т. 52 и цитираната съдебна практика).

29

Именно с такава цел член 3 от посочената директива задължава държавите членки да вземат необходимите мерки, така че гарантиращите национални институции да осигурят изплащането на дължимите вземания на работниците или служителите.

30

Все пак, както Съдът вече е постановил, Директива 2008/94 предоставя на държавите членки възможността да ограничат задължението за изплащане чрез определянето на референтен период или срок на гаранцията и/или чрез определянето на тавани за плащанията (вж. по аналогия с Директива 80/987 решение от 28 ноември 2013 г., Gomes Viana Novo и др., C‑309/12, EU:C:2013:774, т. 22 и определение от 10 април 2014 г., Macedo Maia и др., C‑511/12, непубликувано, EU:C:2014:268, т. 21).

31

Съгласно практиката на Съда разпоредбите на Директива 2008/94 относно предоставената на държавите членки възможност да ограничат гаранцията си показват, че установената чрез посочената директива система отчита финансовите възможности на тези държави и цели запазване на финансовото равновесие на гарантиращите институции (вж. по аналогия решение от 28 ноември 2013 г., Gomes Viana Novo и др., C‑309/12, EU:C:2013:774, т. 29 и определение от 10 април 2014 г., Macedo Maia и др., C‑511/12, непубликувано, EU:C:2014:268, т. 21).

32

Така, от една страна, член 3, втора алинея от Директива 2008/94 предвижда, че вземанията, които се погасяват от гарантиращия орган, представляват плащания по дължими вземания, отнасящи се към период преди и/или когато е приложимо, след определена от държавите членки дата.

33

От друга страна, съгласно член 4, параграф 1 от Директива 2008/94 държавите членки имат възможност да ограничат отговорността на гарантиращия орган, посочена в член 3 от тази директива. Съгласно член 4, параграф 2 от посочената директива, в случай че държавите членки упражнят тази възможност, те определят продължителността на периода, за който гарантиращият орган изплаща дължимите вземания, но този период не може да бъде по-кратък от периода, покриващ възнаграждението за последните три месеца на трудовото правоотношение преди и/или след датата, посочена в член 3, втора алинея от същата директива. Тези разпоредби предоставят на държавите членки и възможността да включат този минимален тримесечен срок в референтен период с продължителност, не по-малка от шест месеца, както и да предвидят минимален срок на гаранцията от осем седмици, при условие че този период от осем седмици попада в рамките на по-продължителен референтен период, не по-малък от 18 месеца (вж. по аналогия решение от 28 ноември 2013 г., Gomes Viana Novo и др., C‑309/12, EU:C:2013:774, т. 26).

34

Следва да се отбележи, че случаите, в които е позволено да се ограничи задължението за изплащане от гарантиращите институции, каквито са предвидени в член 4 от Директива 2008/94, трябва да бъдат тълкувани стеснително (вж. по аналогия решения от 17 ноември 2011 г., Van Ardennen, C‑435/10, EU:C:2011:751, т. 34 и от 28 ноември 2013 г., Gomes Viana Novo и др., C‑309/12, EU:C:2013:774, т. 31). При все това такова стеснително тълкуване не може като резултат да лиши от съдържание изрично предоставената на държавите членки възможност да ограничат посоченото задължение за изплащане (вж. в този смисъл решение от 28 ноември 2013 г., Gomes Viana Novo и др., C‑309/12, EU:C:2013:774, т. 32).

35

В настоящия случай е съвместимо с член 3, втора алинея от Директива 2008/94 това, че член 6 от Закона за гарантираните вземания определя като референтна дата тази, на която решението за откриване на производство по несъстоятелност е вписано в търговския регистър. Освен това от преписката, с която разполага Съдът, не е видно Република България да е упражнила предвидената в член 4, параграф 2, втора и трета алинея от тази директива възможност да определи референтен период по смисъла на тази разпоредба.

36

Съгласно член 4, параграф 1 и член 4, параграф 2, първа алинея от посочената директива обаче държавите членки имат възможност да ограничат плащането от гарантиращия орган, когато трудовото правоотношение е прекратено преди тази референтна дата, като предоставят плащане само на работниците и служителите, чието трудово правоотношение е прекратено през последните три месеца преди тази дата, както предвижда член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания. Всъщност изключването на работниците и служителите, чието трудово правоотношение е прекратено преди този период, не засяга минималната защита, предвидена в член 4, параграф 2, първа алинея от Директива 2008/94, тъй като тези работници нямат по отношение на неплатежоспособен работодател дължими вземания, произтичащи от трудов договор или от трудово правоотношение и възникнали през последните три месеца преди посочената референтна дата.

37

С оглед на изложените съображения на първия преюдициален въпрос следва да се отговори, че Директива 2008/94 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания, който не гарантира вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им.

38

Предвид отговора, даден на първия въпрос, не е необходимо да се отговаря на втория, третия и четвъртия въпрос.

39

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (седми състав) реши:

Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като член 4, алинея 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя, който не гарантира вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им.