–

за Bankia SA, от J. M. Rodríguez Cárcamo и A. M. Rodríguez Conde, abogados,

–

за испанското правителство, от M. J. García-Valdecasas Dorrego, в качеството на представител,

–

за Ирландия, от A. Joyce, M. Browne и J. Quaney, в качеството на представители, подпомагани от M. Gray, BL,

–

за Европейската комисия, от J. Rius, N. Ruiz García и A. Cleenewerck de Crayencour, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 11 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 149, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Bankia SA, от една страна, и Juan Carlos Marí Merino, Juan Pérez Gavilán и María de la Concepción Marí Merino, от друга страна, относно производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот.

3

Член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (OВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273 и поправка в ОВ L 293, 2014 г., стр. 59) предвижда:

„Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характер[ът] на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича“.

4

Член 6, параграф 1 от тази директива гласи:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

5

Член 7, параграф 1 от посочената директива има следния текст:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

6

Съображения 9, 20 и 22 от Директива 2005/29 гласят:

[…]

[…]

7

Член 2 от тази директива гласи:

„За целите на настоящата директива:

[…]

[…]

[…]“.

8

Член 3, параграф 2 от посочената директива предвижда:

„Настоящата директива не противоречи на облигационното право, и по-специално на правилата относно действителност, сключване или последиците на договора“.

9

Член 5, параграфи 1 и 2 от същата директива има следния текст:

„1.   Забраняват се нелоялните търговски практики.

2.   Една търговска практика е нелоялна, ако:

10

Член 10 от Директива 2005/29 предвижда:

„Настоящата директива не изключва контрола, който държавите членки насърчават, върху нелоялни търговски практики от страна на обвързалите се с кодекси и сезирането на тези органи от лица или организации по член 11, ако производствата пред тези органи са в допълнение на съдебните или административни съдопроизводства предвидени [в] настоящия член.

Сезирането на такива контролни органи не се счита за отказ от съдебни или административни мерки за защита предвидени в член 11“.

11

Съгласно член 11 от тази директива:

„1.   Държавите членки осигуряват достатъчни и резултатни средства за борба срещу нелоялни търговски практики, с оглед постигане на съответствие с разпоредбите на настоящата директива в интерес на потребителите.

Такива средства включват законови разпоредби, съгласно които лица или организации, придобили по силата на националното законодателство правен интерес към борбата с нелоялни търговски практики, включително конкуренти, могат:

Всяка държава членка решава кои от тези средства за защита да предостави и дали да даде възможност на съдилищата или административните органи да изискват предварително изчерпване на другите правни инструменти за разглеждане на жалби, включително онези по член 10. Тези средства за защита […] трябва да са достъпни независимо дали засегнатите потребители са на територията на държавата членка, където е регистриран търговец[ът], или в друга държава членка.

Всяка държава членка решава:

2.   Съгласно разпоредбата на параграф 1, държавите членки предоставят на съдилищата или административните органи правомощия, когато те считат, че е необходимо, ръководейки се от интересите на всички страни, и по-специално от този на обществото:

дори без доказване за действителни вреди, или умисъл или небрежност от страна на търговеца.

[…]“.

12

Член 13 от същата директива има следния текст:

„Държавите членки определят санкциите за нарушения на националните разпоредби, приети в изпълнение на настоящата директива и предприемат всички необходими мерки, за да гарантират тяхното изпълнение. Санкциите трябва да бъдат ефективни, съразмерни и разубеждаващи“.

13

Член 695, параграф 1 от Ley de Enjuiciamiento Civil (Граждански процесуален кодекс) предвижда:

„В производствата по настоящата глава длъжникът може да възрази срещу изпълнението само на следните основания:

1)   погасяване на обезпечението или на обезпеченото задължение, […]

2)   грешка при определяне на размера на изискуемото вземане, когато обезпеченото вземане представлява крайното салдо по сметка между взискателя и длъжника по изпълнението,

3)   в случай на изпълнение върху ипотекирани движими вещи или върху такива с учреден особен залог, учредяването върху посочените вещи на друг залог или ипотека, или възбрана, вписани преди задължението, което дава основание за производството […],

4)   неравноправност на договорна клауза, която съставлява основанието за принудителното изпълнение или позволява да се определи размерът на изискуемото вземане“.

14

Член 698, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс гласи:

„По всяко възражение, което длъжникът, третото задължено лице или друго заинтересовано лице може да предяви на неуредени в горните членове основания, включително по отношение на нищожността на изпълнителното основание, изискуемостта, безспорното съществуване, погасяването или размера на вземането, се постановява решение в рамките на съответното съдебно производство, без обаче това да води до спиране или прекратяване на предвиденото в настоящата глава съдебно производство по принудително изпълнение или да възпрепятства същото“.

15

Член 1 от Real Decreto-ley 6/2012 de medidas urgentes de protección de deudores hipotecarios sin recursos (Кралски декрет-закон 6/2012 за приемане на спешни мерки в защита на длъжници по ипотечни кредити, които нямат средства) от 9 март 2012 г. уточнява, че целта на същия е да установи мерки за улесняване на преструктурирането на задълженията по ипотечни кредити на длъжниците, които изпитват изключителни затруднения за изплащането на същите, както и механизми за придаване на гъвкавост на производствата по принудително изпълнение върху ипотекиран имот.

16

Член 5 от този кралски декрет-закон предвижда:

„1.   Обвързването на кредитните институции или на всеки друг субект, който упражнява професионално дейности по предоставяне на заеми или кредити, обезпечени с ипотека, с Кодекса на добри практики, включен в приложението с този кодекс, е доброволно.

[…]

4.   За всяка кредитна институция, която се е обвързала с Кодекса на добри банкови практики, спазването на разпоредбите на същия става задължително, след като длъжникът докаже, че се намира на прага на изключване.

[…]

9.   Обвързаните от Кодекса на добри практики институции са задължени да информират по подходящ начин своите клиенти относно възможността да се позовават на неговите разпоредби […]“.

17

Член 6 от същия кралски декрет-закон гласи:

„1.   Спазването на Кодекса на добри практики от страна на обвързалите се с него институции се контролира от създадена за тази цел надзорна комисия.

[…]

4.   Надзорната комисия получава и разглежда информацията, предоставена ѝ от централната банка на Испания в съответствие с параграфи 5 и 6, и публикува на всеки шест месеца доклад за степента на спазване на Кодекса на добри практики.

[…]

6.   Кредитните институции могат да се подават жалби за неспазване на Кодекса на добри практики от страна на кредитните институции пред централната банка на Испания. Тези жалби се разглеждат по същия начин като останалите жалби, по които е компетентна централната банка на Испания“.

18

На 30 януари 2006 г. г‑н Marí Merino, г‑н Gavilán и г‑жа Marí Merino сключват с Bankia договор за кредит, обезпечен с ипотека, за главница в размер на 166000 EUR и срок на погасяване 25 години. Този договор определя на 195900 EUR стойността „за начална цена“ на ипотекирания имот, т.е. началната стойност на имота при евентуална публична продан на същия, съгласно испанското право.

19

След първа новация, извършена на 29 януари 2009 г., посоченият договор отново е новиран с нотариален акт от 18 октомври 2013 г. В рамките на тази втора новация стойността „за начална цена“ на разглеждания недвижим имот е сведена до 57689 EUR, а срокът за погасяване на все още дължимата главница от 102750 EUR е удължен на 40 години. Освен това е разрешена извънсъдебна продажба на имота и в договора е уточнено занапред, че имотът е обичайното жилище на г‑н Marí Merino, г‑н Gavilán и г‑жа Marí Merino.

20

Тъй като така новираният договор за кредит, обезпечен с ипотека, служи като изпълнителен титул, Bankia започва производство за принудително изпълнение върху ипотекиран имот. На 8 март 2016 г. г‑н Marí Merino, г‑н Gavilán и г‑жа Marí Merino подават възражение срещу изпълнението, поради това че договорът съдържа неравноправни клаузи. Всъщност, от една страна, стойността на оценката е намалена в техен ущърб, а удължаването на срока за погасяване е използвано единствено за да мотивира кредитополучателите да приемат новацията на посочения договор. По този начин Bankia е действала в противоречие на изискванията за дължимата професионална грижа, тъй като се е възползвала от преструктурирането на дълга, за да измени оценката на въпросния имот. От друга страна, условията кредитополучателите да избегнат проданта и да бъдат освободени от дълга чрез даване на жилището вместо изпълнение и да останат в същото като наематели, са били налице в съответствие с Кодекса на добри банкови практики, така че, предвид обвързващия характер на този кодекс, Bankia е трябвало да приеме даването вместо изпълнение, предложено от ответниците по главното производство.

21

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали действията на Bankia съставляват нелоялна търговска практика по смисъла на Директива 2005/29.

22

В това отношение посочената юрисдикция уточнява, че по силата на националното право възражението срещу принудителната продажба на ипотекирания имот може да се основава само върху едно от основанията, изчерпателно изброени в член 695 от Гражданския процесуален кодекс. Макар наличието на неравноправна клауза в договора, който служи като изпълнителен титул, да съставлява едно от тези основания, не е такъв случаят за наличието на нелоялни търговски практики, които подлежат на контрол само посредством отделен иск. Подаването на такъв иск обаче не води до спиране на производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, тъй като съдът по същество не е компетентен да спре същото съгласно член 698 от Гражданския процесуален кодекс.

23

В този контекст запитващата юрисдикция смята, че ако правото на Съюза ѝ позволява да контролира нелоялното поведение на търговеца в хода на производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, както Директива 93/13 ѝ позволява това по отношение на неравноправните клаузи, тя би могла да прецени валидността на новацията на обезпечения с ипотека договор за кредит, извършена на 18 октомври 2013 г. По-нататък, ако Кодексът на добри банкови практики беше обвързващ за присъединилите се към него кредитни институции, ответниците по главното производство биха могли действително да изискват приемането на даването вместо изпълнение, което би сложило край на производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, както и на тяхната лична отговорност.

24

При тези обстоятелства Juzgado de Primera Instancia no 5 de Cartagena (Първоинстанционен съд № 5 в Картахена, Испания) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

25

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 11 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата по главното производство, която забранява на съдията в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да контролира служебно или по искане на някоя от страните валидността на изпълнителния титул с оглед на наличието на нелоялни търговски практики и във всички случаи, на съда, компетентен да се произнесе по същество относно наличието на тези практики, да приеме привременни мерки като спирането на производството по принудително изпълнение.

26

В самото начало следва да се отбележи, че според Bankia намаляването на оценката на ипотекирания имот, извършено в делото по главното производство, не може да се счита за „търговска практика“ по смисъла на член 2, буква г) от Директива 2005/29, като се има предвид, че то не е „пряко свързано“ с предлагането, продажбата или доставката на стока или услуга до потребител. При всички случаи това намаляване не било „нелоялно“ по смисъла на член 5, параграф 2 от тази директива. При тези обстоятелства, понеже Директива 2005/29 не била приложима в конкретния случай, не трябвало да се отговаря на първия преюдициален въпрос.

27

В това отношение е достатъчно да се констатира, че само ако запитващият съд може или дори трябва да контролира валидността на изпълнителния титул с оглед на Директива 2005/29 — което зависи точно от отговора на първия поставен от този съд въпрос — той трябва да провери дали посочената директива се прилага към разглежданите по главното производство факти.

28

Следователно на първия преюдициален въпрос трябва да се даде отговор.

29

В това отношение е важно да се припомни, че според постоянната съдебна практика Директива 2005/29 има за цел постигането на високо ниво на защита на потребителите чрез цялостна хармонизация на правилата относно нелоялните търговски практики (вж. в този смисъл решение от 16 април 2015 г., UPC Magyarország, C‑388/13, EU:C:2015:225, т. 32 и цитираната съдебна практика).

30

Именно за да осигури такова високо равнище на защита на потребителите тази, директива установява обща забрана на нелоялните търговски практики, които изопачават икономическото поведение на потребителите (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2013 г., Trento Sviluppo и Centrale Adriatica, C‑281/12, EU:C:2013:859, т. 31 и 32).

31

Същевременно също според постоянната съдебна практика посочената директива се ограничава до това да предвиди в член 5, параграф 1, че нелоялните търговски практики „се забраняват“ и че при това положение тя предоставя на държавите членки право на преценка при избора на национални мерки за борба с тези практики съгласно членове 11 и 13 от същата директива, при условие че тези мерки са адекватни и ефикасни, а предвидените в това отношение санкции са ефективни, съразмерни и разубеждаващи (вж. в този смисъл решение от 16 април 2015 г., UPC Magyarország, C‑388/13, EU:C:2015:225, т. 56 и 57 и цитираната съдебна практика).

32

По-нататък, съгласно съображение 9 от Директива 2005/29 тя не накърнява по-конкретно индивидуалното право на иск на лицата, увредени от нелоялна търговска практика, нито правилата на Съюза и националното законодателство в областта на облигационното право, включително, както следва изрично от член 3, параграф 2 от тази директива, правилата относно действителността, сключването или последиците на договора.

33

Следователно договор, който служи като изпълнителен титул, не може да бъде обявен за недействителен само поради това че съдържа клаузи, противоречащи на общата забрана на нелоялните търговски практики, съдържаща се в член 5, параграф 1 от посочената директива.

34

От това произтича, че полезното действие на Директива 2005/29 не изисква държавите членки да позволят съдията в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да контролира служебно или по искане на някоя от страните валидността на изпълнителния титул с оглед на наличието на нелоялни търговски практики.

35

В този контекст запитващата юрисдикция, като се позовава по-конкретно на решение от 14 март 2013 г., Aziz (C‑415/11, EU:C:2013:164), иска също да се установи дали член 11 от тази директива, изискващ в частност националните мерки за борба срещу нелоялни търговски практики да бъдат адекватни и ефикасни, допуска национална правна уредба като членове 695 и 698 от Гражданския процесуален кодекс, според която не само потребителят не може да оспори производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, като се позове на наличието на нелоялни търговски практики въз основа на изпълнителния титул, тъй като съдията в производството по принудително изпълнение няма правомощие да упражни такъв контрол, но освен това за тази цел той трябва и да подаде иск по същество пред друг съд, който не може да спре посоченото производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот.

36

Същевременно, обратно на поддържаното в частност от Европейската комисия, изводът, който Съдът прави в това решение, постановено по Директива 93/13, не може да бъде разширен и към Директива 2005/29, като се има предвид, че макар тези две директиви да целят гарантиране на високо ниво на защита на потребителите, те все пак преследват тази цел с различни средства.

37

Действително член 6, параграф 1 от Директива 93/13 изрично предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя.

38

Тъй като с тази императивна разпоредба се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, националният съд е длъжен дори служебно да преценява неравноправния характер на договорна клауза, попадаща в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (вж. в този смисъл решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 40 и 42 и цитираната съдебна практика).

39

Именно предвид тази съдебна практика Съдът приема в точка 59 от решение от 14 март 2013 г., Aziz (C‑415/11, EU:C:2013:164), че процесуална уредба като произтичащата по същество от членове 695 и 698 от Гражданския процесуален кодекс, която въвежда невъзможност за съда в исковото производство, пред който потребител е предявил искане, изтъквайки неравноправност с оглед на Директива 93/13 на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, да постанови привременни мерки, които могат да доведат до спиране или прекратяване на производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, когато постановяването на такива мерки е необходимо за гарантиране на пълната ефективност на крайното му решение, може да накърни ефективността на защитата, която Директивата цели да установи.

40

Различно е положението по Директива 2005/29.

41

Всъщност, както бе отбелязано в точки 32 и 33 от настоящото решение, тази директива се ограничава до това да забрани нелоялните търговски практики.

42

Впрочем, от една страна, член 11 от Директива 2005/29 се ограничава до това да изисква от държавите членки да осигуряват достатъчни и резултатни средства за борба срещу нелоялни търговски практики, като такива средства могат да бъдат искове срещу тези практики или сезиране на административни органи, придружено от възможността за съдебен контрол, и целта на този иск или сезиране е преустановяването на въпросните практики. От друга страна, по силата на член 13 от тази директива държавите членки трябва да предвидят подходящ режим на санкции спрямо търговците, които прилагат нелоялни търговски практики.

43

От това следва, че само въз основа на разпоредбите на посочената директива договорна клауза не може да бъде обявена за недействителна, макар да е била договорена между страните по договора въз основа на нелоялна търговска практика.

44

При тези обстоятелства постановяването на привременни мерки като спирането на производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот от съда, сезиран с иск по същество относно наличието на такива практики, не се изисква от Директива 2005/29 за гарантиране на пълната ефективност на крайното решение на този съд. Действително то във всички случаи не било могло да доведе — само въз основа на тази директива — до последствия за действителността на разглеждания договор и a fortiori за тази на изпълнителния титул.

45

Поради същата причина, макар да не съответства на изискванията по член 7, параграф 1 от Директива 93/13, национална правна уредба, която не предвижда възможност за спиране на производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, така че във всички случаи, когато се пристъпва към принудително изпълнение върху ипотекирания имот преди постановяване на решението на съда в исковото производство, с което договорната клауза, въз основа на която е учредена ипотеката, се обявява за неравноправна, а изпълнителното производство — за нищожно, с това решение на потребителя би се предоставила само последваща защита с чисто обезщетителен характер (решение от 14 март 2013 г., Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 60), положението е различно, що се отнася до изискванията по член 11 от Директива 2005/29.

46

Всъщност, понеже тази директива се прилага, както бе припомнено в точка 32 от настоящото решение, без да накърнява индивидуалното право на иск на лицата, увредени от нелоялна търговска практика и правилата на Съюза и националното законодателство в областта на облигационното право, защитата по иск за обезщетение може да се приеме като една от адекватните и ефикасни мерки за борба срещу нелоялните търговски практики, изисквани от посочената разпоредба.

47

Вследствие на това национална правна уредба като разглежданата по главното производство не е от естество да накърни ефективността на защитата, която Директива 2005/29 цели да установи.

48

След това уточнение трябва също да се подчертае, че когато съдията в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот пристъпи към контрол за валидност на изпълнителния титул с оглед на Директива 93/13, било то служебно или, какъвто изглежда би могъл да е случаят по настоящото дело, по искане на страните, той има възможност да прецени, в рамките на този контрол, нелоялния характер на търговска практика, въз основа на която е издаден този титул.

49

Всъщност, макар установяването на нелоялния характер на дадена търговска практика да не може автоматично и само по себе си да докаже неравноправния характер на договорна клауза, то е един от елементите, на които компетентният съд може да основе преценката си относно неравноправния характер на договорните клаузи — преценка, при която по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се вземат предвид всички присъщи на конкретния случай обстоятелства (вж. в този смисъл решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 43 и 44).

50

Разбира се, установяването на нелоялния характер на търговска практика няма непосредствено значение за отговора на въпроса дали договорът е действителен от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 (решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 46).

51

Предвид гореизложеното на първия въпрос следва да се отговори, че член 11 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата по главното производство, която забранява на съдията в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да контролира служебно или по искане на страните валидността на изпълнителния титул с оглед на наличието на нелоялни търговски практики и във всички случаи, на съда, компетентен да се произнесе по същество относно наличието на тези практики, да приеме привременни мерки като спирането на производството по принудително изпълнение.

52

С втория и третия си въпрос, които трябва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 11 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не предоставя правно обвързващ характер на кодекс за поведение като споменатите в член 10 от тази директива.

53

Bankia и испанското правителство считат, че на тези въпроси не трябва да се отговаря, като се има предвид, че във всички случаи Кодексът на добри банкови практики, разглеждан по главното производство, не е кодекс за поведение по смисъла на член 10 от Директива 2005/29.

54

По-нататък, следва да се отбележи в това отношение, че Съдът не е компетентен да установи дали посоченият Кодекс на добри банкови практики попада в обхвата на определението за кодекс за поведение по член 2, буква е) от тази директива.

55

Тъй като повдигнатите в това отношение съмнения впрочем не са от естество да оборят презумпцията за релевантност, която важи за всеки преюдициален въпрос (решение от 20 септември 2017 г., Andriciuc и др., C‑186/16, EU:C:2017:703, т. 20), на посочените въпроси трябва да се даде отговор.

56

За тази цел трябва да се припомни, че посоченият член 2, буква е) определя „кодекса за поведение“ като „споразумение или набор от правила, незадължителни по силата на законов, подзаконов или административен акт на държава членка, които определят поведението на търговци“.

57

Както произтича обаче от съображение 20 от Директива 2005/29, ролята, предоставена от същата на посочените кодекси на поведение, е тази да позволяват на самите търговци да прилагат ефективно принципите на тази директива в конкретни икономически области, да спазват изискванията относно дължимата професионална грижа и да се избегне нуждата от прибягване до административни или юридически действия.

58

Несъмнено, член 6, параграф 2, буква б) от Директива 2005/29 гласи, че неспазването от търговец на кодекс за поведение може да съставлява нелоялна търговска практика. Тази директива обаче не налага на държавите членки да предвиждат преки последици по отношение на търговците само поради това че същите не са действали в съответствие с кодекс за поведение, след като са се обвързали с него.

59

При тези условия на втория и третия въпрос следва да се отговори, че член 11 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която не предоставя правно обвързващ характер на кодекс за поведение като споменатите в член 10 от тази директива.

60

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: