–

за SC Petrotel-Lukoil SA, от C. Vasile, M. Strîmbei и A. Barbu, адвокати,

–

за румънското правителство, от R. H. Radu, L. Liţu и R. Mangu, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от F. Clotuche-Duvieusart и L. Radu Bouyon, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 30 ДФЕС.

2

Запитването е представено в рамките на спор между SC Petrotel-Lukoil SA (наричано по-нататък „Lukoil“) и г‑жа Maria Magdalena Georgescu, от една страна, и Ministerul Economiei (Министерството на икономиката, Румъния), Ministerul Energiei (Министерството на енергетиката, Румъния) и Ministerul Finanţelor Publice (Министерството на публичните финанси, Румъния), от друга страна, във връзка с отказа на Министерството на икономиката да възстанови фиксираните суми, платени от Lukoil в Специалния фонд за петролни продукти, създаден за погасяване на задълженията на съществувалото по-рано дружество Compania Română de Petrol (Румънска петролна компания, наричана по-нататък „CRP“).

3

С Ordonanța de urgență a Guvernului nr. 249/2000 privind constituirea și utilizarea Fondului special pentru produse petroliere (Извънредно правителствено постановление № 249/2000 за учредяването и предназначението на Специалния фонд за петролни продукти), обнародвано в Monitorul Oficial al României, част I, № 647 от 12 декември 2000 г.), изменено с Legea nr. 142/2006 pentru aprobarea Ordonanţei Guvernului nr. 53/2005 privind reglementarea unor măsuri financiare în domeniul bugetar şi al contabilităţii publice (Закон № 142/2006 за одобряване на правителствено постановление № 53/2005 относно приемането на финансови мерки в бюджетната област и публичното счетоводство (наричано по-нататък „OUG № 249/2000“), се създава Специален фонд за петролни продукти за погасяване на всички финансови задължения на съществувалото по-рано дружество CRP.

4

Член 1 от OUG № 249/2000 има следната редакция:

„Учредява се Специален фонд за петролни продукти чрез включване в цената на петролните продукти, доставяни на вътрешния и външния пазар — бензин и газьол — от производителя или получени в резултат на преработка, на фиксирана сума в леи, съставляваща равностойността [в румънски леи (RON)] на 0,01 щатски долара(USD)/литър по обменния курс от последния ден на месеца, предхождащ доставката“.

5

Съгласно член 2 от OUG № 249/2000:

„Специалният фонд за петролни продукти, учреден съгласно член 1, се управлява от Ministerul Industriei şi Comerţului [Министерството на индустрията и търговията, Румъния] и е предназначен за погасяване на всички парични задължения на съществувалото по-рано дружество [CRP]“.

6

Член 5 от OUG № 249/2000 гласи:

„Задължение да се изчисляват и заплащат сумите, произтичащи от прилагането на член 1, имат производителите и рафинериите, които са установени в Румъния юридически лица, независимо от тяхната организационна форма, от характера на техния капитал и от предназначението на техните продукти, като предназначението съответства на категорията на употреба и на вида потребители на съответния продукт“.

7

Член 7 от OUG № 249/2000 предвижда:

„Фиксираната сума, включена в цената на петролните изделия, посочени в член 1 от това постановление, съставлява подлежаща на приспадане данъчна тежест“.

8

Lukoil иска от Министерството на икономиката да му бъдат възстановени сумите, които е заплатило за износа на петролни продукти на основание OUG № 249/2000 между 1 януари 2007 г. и 31 март 2010 г.

9

С писмо от 24 май 2010 г. Министерството на икономиката отказва да възстанови претендираните от Lukoil суми.

10

Тогава Lukoil предявява иск пред Curtea de Apel București (Апелативен съд Букурещ, Румъния). Дружеството изтъква по същество, че посочените суми не са били дължими, считано от датата на присъединяването на Румъния към Европейския съюз, 1 януари 2007 г., тъй като тяхното плащане противоречало на член 30 ДФЕС, защото те съставлявали такса от данъчен характер, едностранно наложена от държава членка и събирана за стоките, които преминават граница.

11

С решение от 12 октомври 2011 г. Curtea de Apel București (Апелативен съд Букурещ, Румъния) отхвърля иска на Lukoil. Тази юрисдикция решава, че сумата от 0,01 USD за литър, включена в цената на петролните продукти, е калкулирана за продуктите, доставяни както в Румъния, така и извън тази държава членка, така че щом като сумата не е била дължима поради преминаване на граница от стоката, съответната такса не съставлявала нито износно мито, нито такса с равностоен ефект, а съставлявала вътрешна такса. Според допълнението на тази юрисдикция, дори да се предположи, че таксата, въведена с OUG № 249/2000, съставлява мито, забранено от член 30 ДФЕС, искането на Lukoil за възстановяване на тази такса би било неоснователно с оглед на забраната за неоснователно обогатяване, така както тя е приложена от Съда в решението му от 14 януари 1997 г., Comateb и др. (C‑192/95—C‑218/95, EU:C:1997:12). Всъщност според Curtea de Apel București (Апелативен съд Букурещ, Румъния) въпросната сума била включена на основание член 1 от OUG № 249/2000 в цената на бензина и газьола, доставяни извън Румъния, и по този начин се поемала не от доставчика на петролните продукти, а от купувача.

12

Lukoil подава жалба срещу съдебното решение от 12 октомври 2011 г. пред Înalta Curte de Casație şi Justiție (Върховен касационен съд, Румъния). Тази юрисдикция отменя посоченото решение и връща делото на Curtea de Apel București (Апелативен съд Букурещ, Румъния). С решение от 25 януари 2016 г. последната юрисдикция отхвърля жалбата на Lukoil.

13

В своето решение Curtea de Apel București (Апелативен съд Букурещ, Румъния) установява, въз основа на счетоводна експертиза, че макар и да е калкулирало и заплащало разглежданата такса на държавата, Lukoil не е включило фиксираната сума от 0,01 USD за литър в продажната цена на петролните продукти, търгувани от него между 1 януари 2007 г. и 31 март 2010 г., а е заплащало тази такса със собствени средства. Въпреки тази констатация, според юрисдикцията Lukoil не доказва, че е понесло вреди от заплащането на посочената такса. Всъщност Lukoil по собствена инициатива въвело начин на плащане, за който не може да се търси отговорност на органа ответник и който не се основава на разпоредбите на OUG № 249/2000. Затова посочената юрисдикция преценява, че Lukoil няма право да претендира възстановяване, щом като спорната такса е плащане не на основание на разпоредби, окончателно обявени за неправомерни поради противоречието им с правото на Съюза, а въз основа на механизъм, създаден от самото дружество Lukoil, който не е предвиден в националната правна уредба.

14

Lukoil обжалва решението от 25 януари 2016 г. пред Înalta Curte de Casație şi Justiție (Върховен касационен съд, Румъния). Тази юрисдикция посочва, че спорната такса е такса с равностоен на мито ефект, тъй като тя има финансов характер, наложена е едностранно от компетентния орган на държава членка и засяга стоките, поради обстоятелството че те преминават границата. Тя посочва, че Lukoil претендира възстановяване на таксите, плащани от него със собствени средства между 1 януари 2007 г. и 31 март 2010 г. Съдът обаче никога не се е произнасял от гледна точка на член 30 ДФЕС по въпроса дали в хипотезата, в която данъкоплатецът ефективно е понесъл тежестта на такса с равностоен на мито ефект, може да претендира възстановяване на платените суми, дори и механизмът на плащане на тази такса да е бил уреден в националното законодателство по начин, по който посочената такса е следвало да се прехвърля на потребителя.

15

При тези обстоятелства Înalta Curte de Casație și Justiție (Върховен касационен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

16

С поставените от нея два въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали правото на Съюза, и по-конкретно член 30 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че данъчнозадълженото лице, което реално е поело тежестта на такса с равностоен ефект, противоречаща на този член, трябва да може да получи възстановяване на платените от него на това основание суми дори в положение, в което механизмът за плащане на таксата е уреден в националното законодателство по начин, по който таксата да се прехвърля на потребителя.

17

Обстоятелството, че от формална гледна точка националната юрисдикция е формулирала своето преюдициално запитване чрез позоваване на определени разпоредби на правото на Съюза, не е пречка Съдът да предостави на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което е сезирана, независимо дали тя е посочила съответните разпоредби във въпросите си. Във връзка с това задача на Съда е да изведе от цялата предоставена от националния съд информация, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора (вж. по-специално решения от 27 октомври 2009 г., ČEZ, C‑115/08, EU:C:2009:660, т. 81 и от 29 септември 2016 г., Essent Belgium, C‑492/14, EU:C:2016:732, т. 43).

18

В случая запитващата юрисдикция посочва, че таксата, предвидена от OUG № 249/2000, е такса с равностоен ефект по смисъла на член 30 ДФЕС. Видно от акта за преюдициално запитване обаче, в отговор на искането за възстановяване, направено от Lukoil, Министерството на икономиката твърди, че тази такса не съставлява нито мито, нито такса с равностоен ефект, а съставлява вътрешна такса, като Curtea de Apel București (Апелативен съд Букурещ, Румъния), който е съдът по същество в главното производство, е потвърдил този извод в решението си от 12 октомври 2011 г.

19

В писмените си становища румънското правителство и Европейската комисия считат също така, че таксата, предвидена от OUG № 249/2000, съставлява вътрешно данъчно облагане по смисъла на член 110 ДФЕС.

20

С оглед на тези възражения, преди да се отговори на въпросите, поставени от запитващата юрисдикция, на тази юрисдикция следва да се предоставят всички необходими елементи за правната квалификация на посочената такса от гледна точка на правото на Съюза.

21

Представлява такса с еквивалентен на мито ефект всеки едностранно наложен паричен налог, дори да е минимален, независимо от наименованието и начина му на събиране, с който се облагат стоките, поради факта че преминават граница, и който не е мито в прекия смисъл на това понятие. И обратно, паричен налог, който произтича от общ режим на вътрешно облагане и се налага систематично според едни и същи обективни критерии спрямо категории стоки, независимо от произхода или местоназначението на последните, попада в приложното поле на член 110 ДФЕС, който забранява вътрешните данъци с дискриминационен характер (вж. в този смисъл решения от 15 юни 2006 г., Air Liquide Industries Belgium, C‑393/04 и C‑41/05, EU:C:2006:403, т. 51, 55 и 56 и от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др., C‑206/06, EU:C:2008:413, т. 40 и 41).

22

Такса, която се налага въз основа на идентични критерии върху националните продукти, които се търгуват на националния пазар, и продуктите, които се изнасят, може все пак да бъде забранена от Договора за функционирането на ЕС, когато постъпленията от това облагане са предназначени за финансиране на дейности, от които полза извличат по-специално националните продукти, които се търгуват на националния пазар.

23

Всъщност в подобен случай от това може да произтича дискриминация на продуктите за износ, доколкото данъчната тежест, която засяга продуктите, търгувани на националния пазар, се компенсира от предимствата, за чието финансиране тя служи, докато тежестта върху продуктите за износ представлява нетен разход (вж. в този смисъл решения от 23 април 2002 г., Nygård, C‑234/99, EU:C:2002:244, т. 22 и от 8 юни 2006, Koornstra, C‑517/04, EU:C:2006:375, т. 18).

24

В това отношение, макар и предимствата, произтичащи от предназначението на постъпленията от такса, попадаща в общ режим на вътрешно данъчно облагане и която системно засяга националните продукти, търгувани на националния пазар, и продуктите за износ, да компенсират напълно тежестта, наложена на националния продукт, търгуван на националния пазар при пускането му в търговската мрежа, този налог съставлява такса с равностоен на мито ефект, която е в противоречие с членове 28 и 30 ДФЕС. И обратно, такава такса би била нарушение на забраната за дискриминация, установена в член 110 ДФЕС, когато предимствата, свързани с предназначението на постъпленията от налога за националните продукти, които се пускат на националния пазар, компенсират само частично понасяната от тези продукти тежест. В тази хипотеза таксата, събирана върху националните продукти за износ, която по принцип е законна, трябва да бъде забранена, доколкото тя компенсира посочената тежест, и да бъде пропорционално намалявана (вж. в този смисъл решение от 8 юни 2006 г., Koornstra, C‑517/04, EU:C:2006:375, т. 19 и 20 и цитираната съдебна практика).

25

С цел критерият за компенсиране да бъде прилаган по полезен и коректен начин, той предполага извършването на проверка през даден референтен период на паричната равностойност между общо събраните суми от разглежданата такса за националните продукти, търгувани на националния пазар, и изключителните предимства, от които се ползват тези продукти. Следователно задача на запитващата юрисдикция е да се увери, че националните продукти, търгувани на националния пазар, de facto не извличат от постъпленията от спорната такса изключителна или пропорционално по-значима полза, отколкото националните продукти, предназначени за износ, полза, която може да компенсира напълно или частично тежестта, която представлява тази такса (вж. в този смисъл решение от 8 юни 2006 г., Koornstra, C‑517/04, EU:C:2006:375, т. 21 и 22 и цитираната съдебна практика).

26

В случая, видно от акта за преюдициално запитване, с OUG № 249/2000 се учредява Специален фонд за петролни продукти, създаден за погасяване на задълженията на съществувалото по-рано дружество CRP, който се финансира от вноските на всички установени в Румъния производители или рафинерии на петролни продукти (бензин и газьол). Съгласно член 1 от OUG № 249/2000 тези данъкоплатци са длъжни да включват в цената на доставяните от тях продукти както на националния пазар, така и извън Румъния фиксирана сума от 0,01 USD за всеки литър петролен продукт, който се пуска на пазара. Съгласно член 5 от OUG № 249/2000 задължението за калкулиране и плащане на произтичащите от това суми е на производителите и на рафинериите, които са юридически лица, установени в Румъния, независимо от предназначението на техните продукти.

27

Макар и таксата, предвидена в член 1 от OUG № 249/2000, да съставлява едностранно наложен паричен налог върху някои стоки, с оглед на елементите, изложени в предходната точка, не изглежда, че тя е дължима поради преминаване на граница. Всъщност тази такса се прилага по същия начин, в същия размер и на същия етап както за петролните продукти, пускани на румънския пазар, така и за петролните продукти, доставяни в друга държава членка. Следователно изискуемостта на таксата, предвидена в посочения член 1, възниква поради търговията с петролни продукти, независимо дали тя се осъществява в рамките на Румъния, или в друга държава членка. Затова тази такса се прилага независимо от обстоятелството дали съответните петролни продукти преминават румънската граница.

28

При тези обстоятелства посочената такса може да съставлява недискриминационно вътрешно облагане, което е съвместимо с правото на Съюза.

29

Запитващата юрисдикция ще трябва обаче да провери също така дали предназначението на постъпленията от същата тази такса не води до предимство за националните петролни продукти, пускани на националния пазар, като се има предвид, че актът на тази юрисдикция не съдържа никакви данни по този въпрос. Всъщност обстоятелството, че таксата, предвидена в член 1 от OUG № 249/2000, служи за погасяване на задълженията на съществувалото по-рано дружество CRP, не дава възможност само по себе си да се отхвърли окончателно хипотезата, според която постъпленията от тази такса фактически са предназначени за финансиране на дейностите, които са от полза изключително или частично на тези продукти в ущърб на националните продукти, изнасяни за държави членки, различни от Румъния.

30

Ако от тези проверки бъде установено, че постъпленията от таксата, предвидена в член 1 от OUG № 249/2000, не създава предимство за националните продукти, търгувани на националния пазар, тази такса би могла да съставлява законен вътрешен данък. Ако се окаже, че тя е частично изгодна за тях или е изгодна до степен, в която да компенсира изцяло тежестта, би могло да става въпрос или, в първия случай, за национално данъчно облагане с дискриминационен характер, което противоречи на член 110 ДФЕС, или, във втория случай, за такса с равностоен на мито ефект, която противоречи на член 30 ДФЕС. Затова задача на запитващата юрисдикция е да извърши необходимите проверки, за да определи естеството на таксата, предвидена в член 1 от OUG № 249/2000, и нейната съвместимост с правото на Съюза.

31

След като бяха направени тези уточнения, в хипотезата, в която става въпрос за такса с равностоен на мито ефект, която е в противоречие с член 30 ДФЕС, следва да се отговори на въпроса за правото на възстановяване така както той беше преформулиран в точка 16 от настоящото съдебно решение.

32

От постоянната съдебна практика се установява, че правото на възстановяване на данъци, събрани в държава членка в нарушение на правните норми на Съюза, е следствие и допълнение на правата, които данъчнозадължените лица черпят от разпоредбите на правото на Съюза съгласно тълкуването, което им е дадено от Съда. Държавите членки по принцип са задължени да възстановят събраните в нарушение на правото на Съюза данъци по реда на националните процедури, в съответствие с принципите на еквивалентност и ефективност (вж. този смисъл по-конкретно решения от 9 ноември 1983 г., San Giorgio, 199/82, EU:C:1983:318, т. 12, от 14 януари 1997 г., Comateb и др., C‑192/95—C‑218/95, EU:C:1997:12, т. 20 и от 12 декември 2013 г., Test Claimants in the Franked Investment Income Group Litigation, C‑362/12, EU:C:2013:834, т. 30).

33

При все това по изключение от принципа на възстановяване на данъците, несъвместими с правото на Съюза, възстановяването на недължимо платения данък може да бъде отказано, когато то може да доведе до неоснователно обогатяване на правоимащите. Следователно защитата на гарантираните от правния ред на Съюза в тази област права не налага възстановяването на данъци и такси, събрани в нарушение на правото на Съюза, след като се установи, че задълженото за плащането им лице действително ги е прехвърлило върху други лица (решения от 9 ноември 1983 г., San Giorgio, 199/82, EU:C:1983:318, т. 13, от 14 януари 1997 г., Comateb и др., C‑192/95—C‑218/95, EU:C:1997:12, т. 21 и от 6 септември 2011 г., Lady & Kid и др., C‑398/09, EU:C:2011:540, т. 18).

34

Всъщност при подобни условия тежестта се понася не от оператора, който е плащал неправомерно събраната такса, а от купувача, върху когото е прехвърлена тежестта. Ето защо възстановяването на оператора на платената като такса сума, която той вече е получил от купувача, би било равносилно на двойно плащане, което би могло да се квалифицира като „неоснователно обогатяване“, като по този начин не се поправят последиците от незаконосъобразността на таксата за купувача (вж. в този смисъл решения от 14 януари 1997 г., Comateb и др., C‑192/95 - C‑218/95, EU:C:1997:12, т. 22 и от 6 септември 2011 г., Lady & Kid и др., C‑398/09, EU:C:2011:540, т. 19).

35

И тъй като подобен отказ за възстановяване на такса, с която се облага продажбата на стоки, представлява ограничение на субективно право, изведено от правния ред на Съюза, следва то да се тълкува ограничително. Ето защо директното прехвърляне на недължимата такса върху купувача представлява единственото изключение от правото на възстановяване на такси, събрани в нарушение на правото на Съюза (решение от 6 септември 2011 г., Lady & Kid и др., C‑398/09, EU:C:2011:540, т. 20).

36

В случая е установено, че противно на предвиденото в член 1 от OUG № 249/2000, Lukoil не е прехвърлило на потребителя на търгуваните от него петролни продукти таксата, предвидена в този член. Запитващата юрисдикция иска да установи дали в положение, в което механизмът за плащане на тази такса е бил уреден в националното законодателство по начин, по който посочената такса да бъде прехвърляна на потребителя, Lukoil все пак може да има право на възстановяване на платените от него суми.

37

В това отношение следва да се посочи, че доколкото Lukoil е понесъл размера на таксата, предвидена в член 1 от OUG № 249/2000, възстановяването на тази сума не води до никакво неоснователно обогатяване на това дружество. При тези обстоятелства, щом като единственото изключение от принципа на възстановяване на несъвместимите с правото на Съюза такси, допускано от Съда, в случая не е налице, Lukoil има право на възстановяване на понесената от него такса, ако тя е квалифицирана като такса с равностоен на мито ефект. Евентуалното неизпълнение на задължението, произтичащо от националното законодателство, за включване на разглежданата в главното производство такса в крайната цена на съответния продукт в това отношение не е релевантно. Всъщност правото на възстановяване на тази такса, основанието за което е в правото на Съюза, не може да бъде отказано с мотив, изведен от националното право.

38

От друга страна, следва да се уточни, че Lukoil също така би имал право на възстановяване, макар и частично, на понесената от него такса на основание член 1 от OUG № 249/2000 в случая, в който запитващата юрисдикция констатира, в съответствие с практиката на Съда и със съображенията, съдържащи се в точки 21—25 от настоящото решение, че таксата, предвидена в този член, съставлява национално данъчно облагане с дискриминационен характер, което противоречи на член 110 ДФЕС. В тази хипотеза правото на възстановяване би се отнасяло до разликата между тежестта на таксата, понесена от търгуваните на пазара на Съюза продукти, и тежестта на таксата, понесена от търгуваните на националния пазар продукти, като последната тежест бъде надлежно съобразена с предимства, които биха били предоставяни изключително на тези стоки.

39

С оглед на предходните съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че правото на Съюза, и по-конкретно член 30 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че данъчнозадълженото лице, което реално е понесло тежестта на такса с равностоен ефект, която противоречи на този член, трябва да има право да му бъдат възстановени сумите, платени от него на това основание, дори когато механизмът за плащане е уреден в националното законодателство по начин, по който таксата следва да бъде прехвърляна на потребителя.

40

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

Правото на Съюза, и по-конкретно член 30 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че данъчнозадълженото лице, което реално е понесло тежестта на такса с равностоен ефект, която противоречи на този член, трябва да има право да му бъдат възстановени сумите, платени от него на това основание, дори когато механизмът за плащане е уреден в националното законодателство по начин, по който таксата следва да бъде прехвърляна на потребителя.