1.

Преюдициалното запитване, предмет на настоящото заключение, се отнася до тълкуването на член 9, параграф 7 от Директива 2004/48/ЕО ( 2 ).

2.

Запитването е отправено в рамките на спор между, от една страна, Bayer Pharma AG (наричано по-нататък „Bayer“) и от друга страна, Richter Gedeon Vegyészeti Gyár Nyrt. (наричано по-нататък „Richter“) и Exeltis Magyarország Gyógyszerkereskedelmi Kft. (наричано по-нататък „Exeltis“), във връзка с вреда, претърпяна от последните две дружества поради приемането от национална юрисдикция по искане на Bayer на мерки за налагане на забрана срещу тях, които впоследствие са отменени.

3.

Член 50, параграф 7 от Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост (наричано по-нататък „Споразумението ТРИПС“), което фигурира в приложение 1В към Споразумението за създаване на Световната търговска организация (СТО), подписано в Маракеш на 15 април 1994 г., одобрено с Решение 94/800/ЕО ( 3 ) и сключено в рамките на Световната търговска организация (СТО), гласи:

„Когато временните мерки са отменени или когато изгубят юридическата си сила поради някакво действие или пропуск от страна на заявителя или когато впоследствие се установи, че не е имало нарушение или заплаха от нарушение на правата върху интелектуалната собственост, съдебните власти следва да бъдат упълномощени да разпоредят на заявителя, по искане на ответника, да осигури съответната компенсация за ответника на евентуалната вреда, нанесена от тези мерки“.

4.

Съображение 1 от Директива 2004/48 гласи:

„Изграждането на вътрешен пазар е свързано с премахване на ограниченията на свободата на движение и нарушаването на конкуренцията, като в същото време се създава благоприятна среда за обновяване и инвестиране. В този смисъл защитата на интелектуалната собственост представлява съществен елемент за успеха на вътрешния пазар. Защитата на интелектуалната собственост е от значение не само за насърчаване на обновяването и творчеството, но също така и за развитие на трудовата заетост и повишаване на конкурентоспособността“.

5.

Съображение 22 от Директива 2004/48 гласи:

„От съществено значение е също така да се предвидят временни мерки за незабавно прекратяване на нарушенията, без да се чака определението по съществото на случая, като се съблюдават правата на защитата, като гарантират съответно пропорционалността на временните мерки спрямо спецификата на въпросния случай и като гарантират необходимите гаранции за покриване на разходите и вредите, причинени на ответника поради неоснователен иск. Такива мерки са оправдани, особено когато всяко забавяне би причинило непоправима щета на притежателя на право върху интелектуална собственост“.

6.

Член 3 от Директива 2004/48, озаглавен „Общо задължение“, гласи следното:

„1.   Държавите членки предвиждат мерки, процедури и средства, които са необходими за гарантиране на изпълнението на права върху интелектуалната собственост, обхванати от настоящата директива. Тези мерки, процедури и средства за защита са лоялни и справедливи и не могат да бъдат ненужно сложни или скъпи, нито да са свързани с неразумни срокове или с неоправдани забавяния.

2.   Също така тези мерки, процедури и средства за защита са ефективни, пропорционални и разубеждаващи и се прилагат по начин, чрез който се избягва създаването на препятствия пред законната търговия и се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотреба с тях“.

7.

Текстът на член 9, параграф 7 от Директива 2004/48, озаглавен „Временни и предпазни мерки“, е почти еднакъв с този на член 50, параграф 7 от Споразумението ТРИПС и гласи:

„Когато временните мерки бъдат отменени или отпаднат поради действие или бездействие на заявителя или когато впоследствие се установи, че няма нарушение или опасност от нарушение на права върху интелектуална собственост, съдебният орган разполага с правомощията да разпореди на заявителя, по искане на ответника, да предостави на ответника подходящо обезщетение за всички щети, причинени от тези мерки“[ ( 4 )].

8.

Член 156, параграф 1 от унгарския Граждански процесуален кодекс (1952. évi III. törvény , Закон III от 1952 г.) гласи:

„Съдът може да разпореди временна мярка, чието налагане се претендира в рамките на иск, насрещен иск или молба за постановяване на временни мерки, ако подобна мярка е необходима за предотвратяване на неминуема вреда или за запазване на съществуващото състояние на спора, както и за защита на доминиращо право на ищеца, и ако вредата, причинена от мярката, не надвишава очакваната полза от тази мярка. Съдът може да обвърже налагането на временни мерки с предоставянето на гаранции. Правдоподобността на фактите, на които се основава искането, трябва да бъде доказана“.

9.

Член 104, параграфи 13 и 14 от találmányok szabadalmi oltalmáról szóló 1995. évi XXXIII. törvény (Закон XXXIII от 1995 г. за защита на патентите, наричан по-нататък „ЗЗП“) гласи:

„13   Съдът може да обвърже предварителното производство и при спазване на разпоредбите на параграф 5, буква c) и параграф 6 — налагането на временни мерки, с предоставянето на гаранции.

14   В случаите, посочени в параграф 5, буква c) и параграфи 6 и 13, ако страна, която има право да ѝ бъде изплатена сумата по гаранцията, не предприеме действия по изпълнение в рамките на три месеца, считано от датата, на която влиза в сила решението или съдебното решение, с което се прекратява действието на определение, постановено в рамките на предварително производство, или на определение за налагане на временни мерки (решението за окончателно прекратяване на производството), внеслият гаранцията може да поиска от съда възстановяването ѝ“.

10.

Член 4, параграф 4 от унгарския Граждански кодекс (1959. évi IV. törvény, Закон IV от 1959 г.) гласи:

„Ако настоящият закон не предвижда по-строги изисквания, в гражданскоправните отношения всяко лице следва да действа по общоочаквания в съответната ситуация начин. Никой не може да се позове в своя полза на поведението, за което е отговорен. Който не действа по общоочаквания в съответната ситуация начин, не може да се позове на поведението на другата страна“.

11.

Член 339, параграф 1 от унгарския Граждански кодекс гласи:

„Всеки, който неправомерно причини вреди на друго лице, е длъжен да ги поправи. Който докаже, че е действал по общоочаквания в съответната ситуация начин, се освобождава от това задължение“.

12.

Член 340, параграф 1 от унгарския Граждански кодекс предвижда:

„Пострадалото лице е длъжно да действа по общоочаквания в съответната ситуация начин с цел да избегне или да ограничи вредата. Не следва страна да се обезщетява за вреда, настъпила в резултат на неспазването на това задължение от пострадалото лице“.

13.

На 8 август 2000 г. Bayer подава до Szellemi Tulajdon Nemzeti Hivatal (Национална служба за интелектуална собственост, Унгария, наричана по-нататък „Службата“) заявка за патент относно фармацевтичен продукт, съдържащ противозачатъчна активна съставка. Службата публикува заявката за патент на 28 октомври 2002 г. Съгласно член 18, параграфи 1 и 2 от ЗЗП временно се приема, че началната дата на защитата, предоставяна от патента, е моментът на публикуване на заявката и че защитата поражда действие от датата на подаване на заявката. На 4 октомври 2010 г. Службата издава патент № 227.207 за разглежданото изобретение (наричан по-нататък „патентът“).

14.

Първо Richter през ноември 2009 г. и през август 2010 г., а след това Exeltis през октомври 2010 г., започват да предлагат на унгарския пазар продукти, които според Bayer нарушават неговия патент (наричани по-нататък „продуктите“).

15.

На 8 ноември 2010 г. Richter подава до Службата искане за констатиране на липса на нарушение, с което да се установи, че неговите продукти не нарушават патента на ищеца. На 8 декември 2010 г. Richter и Exeltis подават и искане за обявяване на патента за недействителен.

16.

На 9 ноември 2010 г. Bayer подава до запитващата юрисдикция молба за налагане на временни мерки, с които да се забрани на Richter и Exeltis да предлагат продуктите на пазара. Тази молба е отхвърлена, тъй като не е доказана правдоподобността на нарушението на патента. На 11 август 2011 г. Bayer предявява пред запитващата юрисдикция искове срещу Richter и Exeltis за нарушение на патент. Производствата по тези искове са спрени до произнасянето на окончателно решение в рамките на производството за обявяване на патента за недействителен.

17.

Вследствие от нови молби, подадени от Bayer, с разпореждания за принудително изпълнение от 11 юли 2011 г., влезли в сила на 8 август 2011 г., запитващата юрисдикция налага временни мерки, с които забранява на Richter и Exeltis да предлагат на пазара своите продукти, като обвързва тези мерки със задължението за предоставяне на гаранции. Двете дружества изпълняват доброволно задълженията си и изтеглят продуктите си от пазара.

18.

С определения от 29 септември и от 4 октомври 2011 г., постановени в рамките на производства по обжалване, които са образувани по почин на Richter и Exeltis, Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща, Унгария) отменя разпорежданията за принудително изпълнение от 11 юли 2011 г. поради процесуални нарушения и връща делото на запитващата юрисдикция. С определения, постановени на 23 януари и на 30 януари 2012 г. в рамките на новото производство, запитващата юрисдикция отхвърля исканията на Bayer за постановяване на временни мерки, като приема, че с оглед по-специално на развитието на производството за обявяване на недействителност на патента и за оттегляне на подобен европейски патент постановяването на посочените мерки вече не може да се счита за пропорционално от гледна точка на обществения интерес. Тези определения са потвърдени от Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща).

19.

Следователно временните мерки по отношение на Richter са били в сила от 8 август до 4 октомври 2011 г., а по отношение на Exeltis — от 8 август до 29 септември 2011 г.

20.

С решение от 13 септември 2012 г. Службата обявява за недействителен патента в неговата цялост. След като отменя това решение на Службата и изменя предишно нейно решение за частично обявяване на патента за недействителен, запитващата юрисдикция от своя страна обявява патента за недействителен в неговата цялост с определение от 9 септември 2014 г. Това определение е потвърдено от Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща) с определение от 20 септември 2016 г.

21.

Съответно с насрещен иск, предявен на 22 февруари 2012 г., и с иск, предявен на 6 юли 2017 г. (които са съединени в рамките на главното производство), Richter и Exeltis претендират Bayer да бъде осъдено да заплати обезщетение за вредите, причинени от временните мерки. Те искат да им бъдат възстановени загубите от оборота, претърпени в резултат от временните мерки, както и разходите за реклама във връзка с пускането на пазара на продуктите, а също така да им бъде изплатено обезщетение за неимуществените вреди, заедно с лихвите върху тези суми. Тъй като в унгарското право липсват материалноправни норми, които изрично да уреждат положенията, посочени в член 9, параграф 7 от Директива 2004/48, тези искове се основават на съвкупност от процесуални норми, а именно на член 156, параграф 1 от унгарския Граждански процесуален кодекс и на член 104, параграфи 13 и 14 от ЗЗП.

22.

Bayer моли посочените искове да бъдат отхвърлени. Това дружество изтъква, че Richter и Exeltis сами са причинили вредите, които са претърпели, и следователно нямат право на обезщетение за тези вреди съгласно унгарските разпоредби относно гражданската отговорност. Всъщност те неправомерно и умишлено са пуснали на пазара продукти, нарушаващи патента, много преди обявяването му за недействителен. Като производители на генерични фармацевтични продукти те са знаели, че Bayer е притежавал патент, и следователно, за да избегнат настъпването на вреди, е трябвало, преди да пуснат продуктите си на пазара, да оспорят патента и да изчакат поне решението на първоинстанционния съд в рамките на производството за обявяване на недействителност на патента. Bayer счита, че тази позиция съответства на унгарската съдебна практика и се позовава в това отношение на решение на запитващата юрисдикция, в което тя е приела, че претендиращата обезщетение страна е била съотговорна за настъпването на вредата и е осъдила страната, поискала налагането на временни мерки, да заплати обезщетение само за вредата, настъпила в периода от публикуването на решението на първа инстанция за обявяване на патента за недействителен до отмяната на посочените мерки.

23.

Запитващата юрисдикция иска първо да се установи дали член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 се ограничава само до това да гарантира на ответника правото на обезщетение, или освен това определя и съдържанието на разглежданото право, като не допуска прилагането на общите норми на гражданското право на държавите членки в областта на отговорността и обезщетяването на вреди. На второ място, тя иска да се установи дали член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 съставлява пречка за това националният съд, прилагайки разпоредба на гражданското право на съответната държава членка, да определи каква е била ролята на ответника в настъпването на вредата, и по-специално дали последният е действал по общоочаквания в съответната ситуация начин.

24.

Именно в този контекст с решение от 9 ноември 2017 г. Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща) спира висящото пред него производство и поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

25.

Bayer, Richter, Exeltis и Европейската комисия представят писмени становища пред Съда съгласно член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз. Заинтересованите страни са изслушани в проведеното на 9 януари 2019 г. съдебно заседание.

26.

С първия си преюдициален въпрос, отправен до Съда, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че единствено гарантира правото на ответника на обезщетение, без да определя изчерпателно съдържанието му, като обаче оставя на държавите членки задължението да определят условията и реда на упражняване на това право, както и обхвата на обезщетението.

27.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че страните в главното производство спорят по този въпрос. Според Richter и Exeltis в член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 се съдържа обективно правило за обезщетение и изразът „подходящо обезщетение“ предполага реализиране на отговорност за пълния размер на претърпяната вреда и направените разходи, без да е необходимо да се разглеждат елементите, които биха могли да възникнат при прилагане на националните правила относно гражданската отговорност. От друга страна, Bayer тълкува думите „подходящо обезщетение“ като израз на абстракция, която установява в полза на държавите членки широка рамка, в която по искането за обезщетение на ответника може да бъде постановено решение, като се вземат предвид всички обстоятелства по конкретния случай.

28.

Целта на член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 е да приложи на равнището на Европейския съюз член 50, параграф 7 от Споразумението ТРИПС, с което са обвързани всички държави членки, както и Съюзът, по въпросите от неговата компетентност. Съгласно постоянната съдебна практика разпоредбите на правото на Съюза трябва да се тълкуват, доколкото е възможно, с оглед на международното право особено когато подобни разпоредби целят именно да приведат в действие международно споразумение, сключено от Съюза ( 5 ). Както Съдът изрично потвърждава в решение от 25 януари 2017 г., Stowarzyszenie Oławska Telewizja Kablowa (C‑367/15, EU:C:2017:36, т. 24), съгласно посоченото в съображения 5 и 6 и член 2, параграф 3, буква б) от Директива 2004/48, за целите на тълкуването на нейните разпоредби следва да бъдат взети под внимание задълженията, произтичащи за държавите членки от международните конвенции, сред които са Споразумението ТРИПС, които биха могли да са приложими в спора по главното производство.

29.

Следователно понятието „подходящо обезщетение“, съдържащо се в член 9, параграф 7 от Директива 2004/48, трябва да се тълкува в съответствие с член 50, параграф 7 от Споразумението ТРИПС. Компетентността на Съда да тълкува преюдициално този член и Споразумението ТРИПС като цяло е потвърдена за първи път в решение от 14 декември 2000 г., Dior и др. (C‑300/98 и C‑392/98, EU:C:2000:688, т. 32—40), а впоследствие и от постоянната съдебна практика ( 6 ).

30.

Член 50 от Споразумението ТРИПС е част от разпоредбите относно „[п]рилагане на правата върху интелектуалната собственост“, съдържащи се в част III от това споразумение.

31.

Съгласно член 41, параграф 1 от Споразумението ТРИПС с тези разпоредби се преследват две основни цели: от една страна, да се гарантира, че на притежателите на права върху интелектуалната собственост ще бъдат предоставени ефикасни процедури за спазването им, и от друга страна, да се гарантира, че процедурите ще се прилагат по такъв начин, че да се избегне създаването на пречки пред законната търговия и да се осигурят защитни мерки срещу злоупотребата с тях. Както е видно от първа алинея от преамбюла на Споразумението ТРИПС ( 7 ), постигането на равновесие между тези две цели е една от основните грижи на съставителите на посоченото споразумение, което трябва да се вземе предвид при тълкуването на разпоредбите му, по-специално на тези, отнасящи се до прилагането на правата („enforcement“) ( 8 ).

32.

Както Съдът посочва в решение от 15 ноември 2012 г., Bericap Záródástechnikai (C‑180/11, EU:C:2012:717, т. 68 и 69), от разпоредбите на член 41, параграфи 1 и 2 от Споразумението ТРИПС, тълкувани съвместно, следва че държавите — страни по това споразумение, осигуряват в тяхното законодателство да бъдат предвидени „процедури по прилагане на правата върху интелектуалната собственост със специфични характеристики“, което предполага, че те са задължени да приемат законодателство, „въвеждайки във вътрешното си право мерки относно спазването на правата върху интелектуалната собственост, които да съответстват на предвиденото в споменатите разпоредби“.

33.

Разпоредбите на част III от Споразумението ТРИПС обаче нямат за цел хармонизирането на правилата относно прилагането на правата върху интелектуалната собственост с оглед по-специално на съществуващите различия между националните правни уредби в тази област, а само определят общи стандарти, които трябва да бъдат транспонирани в съответните национални правни системи на държавите — страни по споразумението, съгласно член 1 от него ( 9 ).

34.

В член 1, параграф 1, трето изречение се уточнява, че държавите — страни по Споразумението ТРИПС, са свободни да определят „подходящи методи за прилагане на разпоредбите на това споразумение в собствените си законодателни системи и практика“. Това пояснение предполага, от една страна, че Споразумението ТРИПС не съдържа никакво изрично правило относно „непосредственото действие“ на разпоредбите си, и от друга страна, че по принцип признава на държавите — страни по него, правото на известна гъвкавост при транспонирането на тези разпоредби в националните законодателства ( 10 ), като позволява посоченото транспониране да се адаптира към законодателството и практиката на съответния правов ред при спазване на предвидените в това споразумение норми за закрила.

35.

Подобно на някои разпоредби на част III от Споразумението ТРИПС, член 50, параграф 7 от него не установява задължение в най-малките му подробности, а по-скоро посочва целта, която трябва да бъде постигната, като оставя на държавите — страни по Споразумението, голяма свобода при въвеждането на задължението в националното право ( 11 ). Така те се задължават да „оправомощят“ съдебните органи да разпореждат на ищеца да предостави поисканото от ответника обезщетение, но посоченото оправомощаване не предполага непременно, че тези органи са задължени да уважат направеното искане автоматично и при всякакви обстоятелства ( 12 ). По същия начин, макар държавите — страни по Споразумението ТРИПС, да са длъжни да предвидят въвеждането на процедури за обезщетение на ответника в случаите, изброени в член 50, параграф 7 от това споразумение, нищо не им забранява да се основат на съществуващата правна уредба, определяйки както материалноправните норми, които уреждат отговорността на ищеца, така и процесуалните норми, чрез които може да се упражни правото на обезщетение.

36.

Терминологията, използвана в текста на член 50, параграф 7 от Споразумението ТРИПС, също свидетелства за възприемането на казуистичен подход от страна на съставителите на това споразумение. Така в израза „съответна компенсация“ изборът на прилагателното „съответна“, което в обикновения език означава „подходяща“, „подобаваща“, „съобразна“, подкрепя тезата, че е необходим анализ на всеки отделен случай. Следователно „съответният“ характер на компенсацията трябва да се преценява от съдебните органи, „оправомощени“ да присъждат такова обезщетение, предвид всички относими към конкретния случай обстоятелства ( 13 ). При тази преценка те трябва да вземат предвид и целта, която се преследва с разпоредбите на частта от Споразумението ТРИПС, посветена на прилагането на правата на интелектуална собственост, която съгласно член 41, параграф 1 от разглежданото споразумение е да се осигури защита на интересите на притежателите на посочените права, като едновременно с това се предотврати създаването на неоснователни пречки пред законната търговия и злоупотребата с процедурите за това прилагане.

37.

Гореизложените съображения позволяват да се определи обхватът на задължението на държавите — страни по Споразумението ТРИПС, в съответствие с член 50, параграф 7 от него. На този етап следва да се разгледа член 9, параграф 7 от Директива 2004/48.

38.

Както уточнява Съдът в решение от 16 юли 2015 г., Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 74), предвидените в Директива 2004/48 способи за правна защита, предназначени да осигурят закрилата на правата върху интелектуалната собственост, се допълват от тясно свързани с тези способи за правна защита искове за обезщетение за вреди. Следователно, докато член 9, параграф 1 от посочената директива предвижда временни мерки, предназначени по-специално да предотвратяват всяко неминуемо нарушение на право върху интелектуална собственост, член 9, параграф 7 предвижда от своя страна мерки, които дават възможност на ответника да претендира обезщетение за вреди, когато впоследствие се установи, че не е било налице нарушение или опасност от нарушение. Както следва от съображение 22 от същата директива, тези мерки за обезщетение представляват гаранции, които законодателят на Съюза счита за необходими като компенсация за предвидената от него възможност за налагане на незабавни и ефективни временни мерки. Дело като това в главното производство, което има за цел да бъдат обезщетени вредите, причинени от наложена от съдебните органи на държава членка временна мярка за предотвратяване на нарушение на изключителните права, предоставени от патент, който впоследствие е обявен за недействителен от същите органи, е образувано вследствие на подадена от притежателя на патента молба за налагането на мярка с незабавен ефект за защита на неговите права и следователно попада в обхвата на Директива 2004/48, и по-специално на член 9, параграф 7 от нея ( 14 ).

39.

Тази разпоредба изисква държавите членки да въведат механизъм, който позволява на ответника да поиска по съдебен ред и да получи подходящо обезщетение за всички вреди, причинени вследствие на временни мерки в посочените в нея случаи.

40.

От друга страна, нито текстът на посочената разпоредба, нито историята на нейното създаване позволяват да се приеме, че тя изисква също така държавите членки да възприемат специфичен режим на отговорност. Нищо в тази разпоредба не показва, че целта ѝ е пълно съгласуване на националните разпоредби относно отговорността на ищеца за вредите, причинени от изпълнението на временните мерки.

41.

Както подчертах по-горе, текстът на член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 възпроизвежда почти дословно текста на член 50, параграф 7 от Споразумението ТРИПС. Според мен този избор на законодателя на Съюза е ясен знак за волята на последния, от една страна, да не налага хармонизиране на разпоредбите относно правото на обезщетение на ответника отвъд това, което се изисква съгласно разглежданото споразумение, и от друга страна, да остави на държавите членки широка свобода на преценка по отношение на конкретното прилагане на режима на отговорност на ищеца ( 15 ).

42.

В по-общ план, като е приел Директива 2004/48, която, както следва от член 1 от нея, цели именно да гарантира спазването на правата върху интелектуалната собственост чрез установяването за тази цел на различни мерки, процедури и средства за защита в държавите членки, Съюзът е изпълнил наложеното от Споразумението ТРИПС задължение да гарантира спазването на правата върху интелектуалната собственост ( 16 ). Макар че, както е посочено в съображение 10 от разглежданата директива, тя е насочена към сближаване на националните законодателства, за да гарантира висока, равностойна и еднаква степен на закрила на тези права, Директивата все пак не извършва пълна хармонизация в тази област, тъй като целта ѝ не е да уреди всички аспекти, свързани с правата върху интелектуалната собственост, а само тези, които са присъщи, от една страна, на зачитането на тези права, и от друга страна, на нарушенията на последните, „като налага наличието на ефективни правни средства за защита, предназначени да предотвратят, прекратят или да поправят всяко нарушение на съществуващо право върху интелектуална собственост“ ( 17 ). Освен това тя установява минимални изисквания във връзка със спазването на правата върху интелектуална собственост и не следва да възпрепятства държавите членки да предвидят по-строги мерки ( 18 ).

43.

Безспорно е, че член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 не съдържа никаква изрична препратка към правото на държавите членки във връзка с определянето на смисъла и обхвата на съдържащите се в него понятия и съгласно постоянната практика на Съда те по принцип трябва да получат самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза, което трябва да се намери с оглед на контекста на тази разпоредба и преследваната от разглежданата правна уредба цел ( 19 ).

44.

Тази констатация обаче не позволява на разглежданите понятия, както и на посочената разпоредба в нейната цялост, да се придаде по-широк обхват от този, който произтича от техния текст и от волята на законодателя на Съюза.

45.

По-конкретно, понятието „подходящо обезщетение“ не може да се тълкува в смисъл, че обозначава специфичен режим на отговорност на ищеца, при положение че, както отбелязах по-горе ( 20 ), този израз, и по-специално употребата на прилагателното „подходящо“, всъщност предвижда само преценка на адекватността на дължимото на ответника обезщетение за действително понесените вреди и на обстоятелствата в конкретния случай в съответствие с принципите, посочени в съображение 17 от Директива 2004/48, съгласно което „[м]ерките, процедурите и средствата за защита, предвидени в настоящата директива, следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че надлежно да се отчитат специфичните особености на случая, включително специфичните характеристики на всяко право върху интелектуална собственост“.

46.

От това според мен следва, че всяка държава членка трябва да определи материалноправните норми, уреждащи правото на ответника на обезщетение за вреди, претърпени в резултат на приемането на временни мерки в случаите, посочени в член 9, параграф 7 от Директива 2004/48, при условие обаче че тези правила позволяват да се постигне целта, преследвана от разглежданата разпоредба, а именно въвеждането във всеки национален правен ред на режим и ефективни средства за правна защита, позволяващи на ответника да получи подходящо обезщетение за всяка претърпяна вреда. С други думи, такова включване в националното право трябва да отразява духа и буквата на разглежданата разпоредба, която изисква да се определи подходящо за всеки конкретен случай обезщетение след адекватна и справедлива оценка в рамките на националното законодателство относно отговорността.

47.

Освен това, тъй като основната цел на Директива 2004/48 е да задължи държавите членки да въведат ефективни средства за спазване на правата върху интелектуалната собственост ( 21 ), тези държави трябва също така да гарантират, че режимът, който въвеждат за прилагане на член 9, параграф 7 от тази директива, не възпира притежателите на права върху интелектуалната собственост да искат приемането на мерките, посочени в член 9, параграфи 1 и 2.

48.

Въз основа на всички гореизложени съображения считам, че на първия преюдициален въпрос, отправен от Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща), трябва да се отговори, че член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че всяка държава членка трябва да определи материалноправните норми, уреждащи правото на ответника на обезщетение за вреди, претърпени в резултат на приемането на временни мерки в случаите, посочени в разглежданата разпоредба, като тези норми трябва, от една страна, да гарантират въвеждането на режим и ефективни средства за правна защита, позволяващи на ответника да получи подходящо обезщетение за всяка претърпяна вреда, и от друга страна, да не възпират притежателя на право върху интелектуалната собственост да иска приемането на мерките, посочени в член 9, параграфи 1 и 2 от Директива 2004/48.

49.

С втория си преюдициален въпрос, който се поставя при утвърдителен отговор на първия въпрос, Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща) пита Съда дали член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 се противопоставя на прилагането на гражданскоправните норми на дадена държава членка, по силата на които националният съд не може да задължи ищеца да поправи вредите, причинени от временна мярка, оказала се впоследствие необоснована, които са настъпили в резултат на това, че ответникът не е действал „по очаквания в съответната ситуация начин“, или за чието възникване той е отговорен по същата причина.

50.

Въпреки широката формулировка на втория въпрос от преюдициалното запитване следва, че с него запитващата юрисдикция иска да установи по същество дали член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 е съвместим с тълкуване на разпоредбите на унгарския Граждански кодекс относно отговорността, съгласно което заявителят не е длъжен да поправи вредите, причинени от временните мерки, оказали се впоследствие необосновани поради обявяването на недействителността на патента, за защитата на който са били приети, когато ответникът е пуснал на пазара стоките, предмет на тези мерки, без предварително да оспори действителността на посочения патент, или ако вече е образувано производство за обявяването му за недействителен, без ответникът да изчака решението за недействителност и потвърждаването на това решение поне от първоинстанционен съд.

51.

От отговора, който предлагам да се даде на първия преюдициален въпрос, следва, че всяка държава членка трябва да определи материалноправните норми, уреждащи правото на ответника на обезщетение за вреди в случаите, посочени в член 9, параграф 7 от Директива 2004/48, а следователно и нормите относно установяването на причинно-следствена връзка между приетите мерки и изтъкнатите вреди.

52.

От съображенията, изложени при разглеждането на първия преюдициален въпрос, следва също така, че при определянето на такива норми държавите членки трябва да спазват разпоредбите на Директива 2004/48 и да вземат предвид целите, преследвани от тази директива и от въведените от нея процедури и способи за поправяне на вредите.

53.

Според мен обаче тълкуване на тази разпоредба, съгласно което държавите членки могат систематично да изключват всякакво право на обезщетение на ответника, когато е навлязъл на пазара в нарушение на патент, за защитата на който са приети временни мерки ( 22 ), без да изчака патентът да бъде обявен за недействителен ( 23 ), противоречи както на текста, така и на целите на член 9, параграф 7 от Директива 2004/48.

54.

Всъщност, първо, текстът на член 9, параграф 7 от тази директива не позволява да се приеме, че в случаите, когато „впоследствие се установи, че няма нарушение или опасност от нарушение на права върху интелектуална собственост“, какъвто е случаят с обявяването на патент за недействителен след приемането на временни мерки, могат да бъдат обезщетени само вредите, настъпили между това установяване и обявяването на патента за недействителен или прекратяването на действието на посочените мерки. От една страна, употребата на наречието „впоследствие“ не допуска такова тълкуване, което предполага, че установяването на липса на условия, обосноваващи приемането на временни мерки — включително действителността на разглежданото право на интелектуална собственост, най-малкото когато обявяването му за недействително поражда обратно действие — настъпва задължително в момент, когато тези мерки вече са породили, поне частично, вредни последици въз основа на положението такова, каквото е било при приемането им. От друга страна, тълкуване на член 9, параграф 7 от Директива 2004/48, съгласно което една част от вредите, причинени от временните мерки, оказали се впоследствие необосновани, по принцип не може да бъде обезщетена, би било несъвместимо с изричния текст на тази разпоредба, съгласно който правото на обезщетение се отнася до „всички щети, причинени от тези мерки“.

55.

Второ, както вече посочих по-горе, разпоредбите на Директива 2004/48, както и тези на Споразумението ТРИПС, целят постигане на равновесие между две цели, а именно, от една страна, защитата на интересите на притежателите на правата върху интелектуалната собственост, и от друга страна, предотвратяването на всякакви неоснователни пречки пред законната търговия. Ако обаче, за да избегне задължението си да заплати обезщетение за вредите, причинени от временни мерки, приети въз основа на право върху интелектуална собственост, което впоследствие е било обявено за недействително с обратна сила, за ищеца беше достатъчно да се позове на действителността на посоченото право към момента на приемане на тези мерки, нито една от двете горепосочени цели не би била постигната — нито закрилата на интелектуалната собственост, тъй като не е съществувало нито едно действително право, обосноваващо предоставянето на изключителни права на притежателя му, нито защитата на законната търговия, тъй като не се предвижда никакво обезщетение за създаване на неоснователна пречка.

56.

Трето, тълкуване на член 9, параграф 7 от Директива 2004/48, съгласно което в случай като този в главното производство могат да бъдат обезщетени единствено вредите, произтичащи от прилагането на временните мерки, приведени в изпълнение след обявяването от страна на първоинстанциония съд на правото върху интелектуална собственост за недействително с обратна сила, от една страна, би улеснило поемането на риск от ищеца, независимо от обективната преценка на шансовете за успех в случай на оспорване на правото му, и от друга страна, би могло да насърчи злоупотребата с временните мерки.

57.

Гореизложените съображения все пак не предполагат, че в случай като този в главното производство поведението на ответника, и по-специално фактът, че е пуснал на пазара продукти, нарушаващи патент, без предварително или по време на пускането на пазара да оспори разглежданото право върху интелектуалната собственост, не може да бъде взето предвид от националния съд, за да се прецени доколко е подходящо обезщетението, на което той има право в рамките на иск за обезщетение по смисъла на член 9, параграф 7 от Директива 2004/48.

58.

Навлизането на защитен от патент пазар, особено във фармацевтичния сектор, обикновено включва подготовка, която понякога може да трае години, по-специално поради необходимостта от получаване на разрешения за пускане на пазара. През този период предприятието, което възнамерява да навлезе на пазара, може да започне производство за обявяване на патента за недействителен или просто да уведоми притежателя на патента за намерението си, така че последният да има възможност да реагира и да започне съдебен спор във връзка с действителността на патента, който евентуално да бъде разрешен преди пускането на пазара на генеричните продукти.

59.

Поради гореизложените съображения, макар фактът, че ответникът не е действал по описания начин, а е предпочел „рисковано“ навлизане на пазара ( 24 ), да не съставлява фактор, който сам по себе си позволява изключването на правото му на подходящо обезщетение по смисъла на член 9, параграф 7 от Директива 2004/48, такова поведение все пак може да бъде взето предвид от националния съд, заедно с други релевантни обстоятелства, като например характеристиките на патента и на пазара, за целите на определянето на обезщетението, което да бъде присъдено на ответника, което съгласно член 3 от тази директива трябва да бъде ефективно, честно и справедливо.

60.

Въз основа на всички гореизложени съображения считам, че на втория преюдициален въпрос, отправен от Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща), трябва да се отговори, че член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 допуска — в рамките на иск за обезщетение, предявен от ответника срещу ищеца, подал молба за налагане на посочените в член 9, параграфи 1 и 2 временни мерки — прилагането на гражданскоправна норма на дадена държава членка, по силата на която не се дължи обезщетение на страна за претърпяна от нея вреда в резултат на неспазването на задължението ѝ да действа по общоочаквания в съответната ситуация начин с цел да избегне или да ограничи вредата. Член 9, параграф 7 от Директива 2004/48 обаче не допуска прилагане на подобна норма, съгласно което при обстоятелства като тези в главното производство ищецът не е длъжен да поправи вредите, причинени от временните мерки, оказали се впоследствие необосновани поради недействителност на патента, за защитата на който са били приети, когато продуктите, предмет на тези мерки, са пуснати на пазара от ответника, без той предварително да оспори действителността на посочения патент или — когато вече е образувано производство за обявяването на патента за недействителен — без да изчака решението за обявяване на недействителност и потвърждаването на това решение поне от първоинстанционенния съд.

61.

С оглед на всички изложени съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща, Унгария) преюдициални въпроси по следния начин: