EUR-Lex Access to European Union law
This document is an excerpt from the EUR-Lex website
Document 62017CC0569
Opinion of Advocate General Tanchev delivered on 28 March 2019.
Заключение на генералния адвокат E. Tanchev, представено на 28 март 2019 г.
Заключение на генералния адвокат E. Tanchev, представено на 28 март 2019 г.
ECLI identifier: ECLI:EU:C:2019:271
Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Е. ТАНЧЕВ
представено на 28 март 2019 година(1)
Дело C‑569/17
Европейска комисия
срещу
Кралство Испания
„Неизпълнение на задължения от държава членка — Член 258 ДФЕС — Директива 2014/17/EС — Ипотечен кредит — Член 260, параграф 3 ДФЕС — Неизпълнение на задължението за съобщаване на мерките за транспониране на директива, приета съгласно определена законодателна процедура — Имуществени санкции — Периодична имуществена санкция“
I. Въведение
1. В рамките на настоящото дело Комисията предявява срещу Кралство Испания иск по реда на член 258 ДФЕС за установяване на неизпълнение на задължението за приемане на необходимите мерки в срок до 21 март 2016 г. за транспониране на Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на Директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 (така наречената „Директива за ипотечните кредити“)(2), или във всеки случай, за установяване на неизпълнение на задължението да съобщи на Комисията, че е приело подобни мерки. Освен това на основание член 260, параграф 3 ДФЕС Комисията иска Съдът да наложи на Кралство Испания периодична имуществена санкция в размер на 105 991,60 EUR на ден, считано от датата на постановяване на решението на Съда, с което се установява нарушение на задължението за съобщаване на Комисията за приетите мерки за транспониране на Директива 2014/17.
2. С оглед на това настоящото дело предоставя на Съда възможността да се произнесе за първи път по тълкуването и прилагането на член 260, параграф 3 ДФЕС(3). Тази разпоредба, въведена с Договора от Лисабон, позволява на Комисията да сезира Съда с иск по член 258 ДФЕС за установяване на неизпълнение на основание, че държава членка „не е изпълнила задължението си да съобщи за мерките за транспониране на директива, приета съгласно определена законодателна процедура“ и едновременно с това да поиска от Съда да наложи финансови санкции на тази държава членка(4).
3. Основните въпроси, които следва да бъдат разгледани по същество, са: първо, дали член 260, параграф 3 ДФЕС се прилага, когато държавата членка е съобщила за приемането на непълни или неправилни мерки за транспониране, второ, по какви правила следва да се изчислява всяка имуществена санкция, наложена съгласно тази разпоредба, и трето, пропорционална ли е разглежданата в случая санкция.
II. Правна рамка
4. Член 260, параграф 3 ДФЕС гласи:
„Когато Комисията сезира Съда на Европейския съюз с иск по силата на член 258, тъй като счита, че тази държава членка не е изпълнила задължението си да съобщи за мерките за транспониране на директива, приета съгласно определена законодателна процедура, тя може, ако счете за уместно, да определи размера на еднократно платимата сума или периодичната имуществена санкция, която тази държава трябва да заплати, и която според нея е съобразена с обстоятелствата.
Ако Съдът на Европейския съюз установи, че има неизпълнение на горепосоченото задължение, той може да наложи на тази държава членка да заплати еднократно платимата сума или периодичната имуществена санкция, в рамките на размера, определен от Комисията. Задължението за плащане влиза в сила на датата, определена в решението на Съда на Европейския съюз“.
5. Член 42, параграф 1 от Директива 2014/17 гласи:
„До 21 март 2016 г. държавите членки приемат и публикуват необходимите законови, подзаконови и административни разпоредби, за да се съобразят с настоящата директива. Те незабавно съобщават на Комисията текста на тези мерки“.
III. Досъдебна процедура
6. След като до 21 март 2016 г., когато изтича крайният срок за транспониране на Директива 2014/17, Комисията не е уведомена за мерките, които Кралство Испания е предприело за транспонирането на Директивата в националното право, на 26 май 2016 г. тази институция изпраща на посочената държава членка официално уведомително писмо, с което я приканва да изпълни задължението си.
7. В писмения си отговор, съдържащ се в писмо от 28 юли 2016 г., Кралство Испания посочва, че не е могло да транспонира Директива 2014/17 поради извънредни обстоятелства, свързани с временното правителство, но че е започнало подготовката на законопроект за транспонирането на Директивата.
8. В мотивираното си становище от 17 ноември 2016 г. Комисията посочва, че Кралство Испания все още не е предприело мерки за транспониране на Директива 2014/17, нито е съобщило за приемането на такива мерки. Комисията приканва посочената държава членка да предприеме необходимите мерки в срок от два месеца от получаването на мотивираното становище.
9. С писмо от 19 януари 2017 г. Кралство Испания отговаря на мотивираното становище, като уведомява Комисията за напредъка, постигнат с предварителния проектозакон за транспониране на Директива 2014/17.
10. Тъй като счита, че Кралство Испания все още не е транспонирало Директива 2014/17, нито е съобщило за приемането на каквито и да било мерки за транспонирането ѝ, на 27 април 2017 г. Комисията решава да сезира Съда с иск за установяване на неизпълнение на задължения.
IV. Производството пред Съда
11. На 27 септември 2017 г. Комисията предявява настоящия иск пред Съда на основание член 258 и член 260, параграф 3 ДФЕС. Тя моли Съда:
– първо, да приеме за установено, че като не е приело до 21 март 2016 г. законовите, подзаконовите и административните разпоредби, които са необходими, за да се съобрази с Директива 2014/17, или във всички случаи, като не е уведомило Комисията за приемането на такива разпоредби, Кралство Испания не е изпълнило задълженията си по член 42, параграф 1 от посочената директива;
– второ, да наложи на Кралство Испания на основание на член 260, параграф 3 ДФЕС да заплаща периодична имуществена санкция в размер на 105 991,60 EUR на ден, считано от постановяване на съдебното решение, с което се обявява неизпълнението на задължението за приемане на съответните разпоредби за съобразяване с Директива 2014/17/ЕС, или във всички случаи — да уведоми Комисията за приемането на необходимите разпоредби за съобразяване с тази директива и
– трето, да осъди Кралство Испания да заплати съдебните разноски.
12. В писмената си защита, представена на 15 декември 2017 г., Кралство Испания моли Съда:
– първо, да отхвърли изцяло настоящия иск или, при условията на евентуалност, да намали периодичната имуществена санкция; и
– второ, да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.
13. На 26 януари 2018 г. и на 12 март 2018 г. Комисията и Кралство Испания представят, съответно, писмена реплика и писмена дуплика.
14. На 26 декември 2017 г. Френската република подава молба за встъпване в производството в подкрепа на Кралство Испания. С решение от 30 януари 2018 г. Съдът уважава молбата за встъпване, след което на 7 март 2018 г. Френската република представя писменото си становище при встъпване. На 14 май 2018 г. Комисията и Кралство Испания представят становища по писменото становище на Френската република при встъпване.
15. На 21 януари 2019 г. се провежда заседание, в което са изслушани Комисията, Кралство Испания и Френската република.
V. Доводите на страните
1. Неизпълнение на задълженията по член 258 ДФЕС
16. Комисията твърди, че Кралство Испания не приело преди изтичането на крайния срок (21 март 2016 г.), определен в член 42, параграф 1 от Директива 2014/17, необходимите мерки за транспониране на посочената директива или не е уведомило Комисията за тези мерки.
17. Кралство Испания не оспорва обстоятелството, че не е съобщило за предприети мерки за транспониране на Директива 2014/17. В съдебното заседание то посочва, че се очаква националният закон за транспониране да бъде приет на 14 февруари 2019 г.
2. Прилагане на член 260, параграф 3 ДФЕС
18. Комисията прави най-напред някои предварителни уточнения във връзка със Съобщението си от 2011 г. относно прилагането на член 260, параграф 3 ДФЕС (наричано по-нататък „Съобщението от 2011 г.“)(5). По специално тя подчертава, че целта на член 260, параграф 3 ДФЕС е да създаде по-силен стимул за държавите членки да транспонират директивите в предвидените от законодателя на Съюза срокове, като по този начин се осигури действителна ефективност на законодателството на Съюза(6). Освен това, в отговор на доводите на Френската република Комисията подчертава, че член 260, параграф 3 ДФЕС санкционира неспазването от страна на държава членка не само на „процесуалното“ задължение за уведомяване за мерките за транспониране, но и на „материалноправното“ задължение за транспониране, т.е. обстоятелството, че държавата членка не е приспособила вътрешния си правов ред към разглежданата директива. Комисията поддържа също така, че член 260, параграф 3 ДФЕС се прилага както към случаи на пълна липса на съобщаване на каквито и да било мерки за транспониране, какъвто е настоящият случай, така и към случаи на частично съобщаване на мерки за транспониране, какъвто например е случаят, когато мерките не обхващат цялата територия на държавата членка или не съответстват на всички разпоредби на съответната директива(7).
19. Що се отнася до определянето на финансовите санкции, Комисията поддържа, че санкциите, предложени съгласно член 260, параграф 3 ДФЕС, следва да се изчисляват по същия метод като тези по член 260, параграф 2 ДФЕС(8). В отговор на доводите, изложени от Френската република, Комисията подчертава, inter alia, че с въвеждането на член 260, параграф 3 ДФЕС Договорите предвиждат, че неизпълнението на задължението от страна на държавите членки да предприемат и да съобщят за мерките за транспониране представлява нарушение на правото на Съюза, не по-малко важно от нарушенията, санкционирани съгласно член 260, параграф 2 ДФЕС, и това задължение се извежда от член 288, параграф 3 ДФЕС и от член 4, параграф 3 ДЕС.
20. Въз основа на това Комисията предлага да бъде наложена периодична имуществена санкция на Кралство Испания в размер на 105 991,60 EUR на ден, която се изчислява като се умножи уеднаквената базисна фиксирана сума (680) по коефициенти за тежест (10) и продължителност (1,3) и след това по специален фактор „n“ (11,99)(9), и която санкция да влезе в сила от датата на постановяване на решението на Съда(10). Освен това Комисията иска от Съда да не посочва в решението си сметката „Собствени ресурси на Европейския съюз“, по която да бъде изплащана периодичната имуществена санкция, така че тази институция да може да посочи подходяща сметка в дебитното известие, издадено на Кралство Испания съгласно приложимите правни норми на Съюза.
21. Що се отнася до тежестта на нарушението Комисията предлага коефициент 10 по скала от 1 до 20, като отчита вече установените параметри, а именно: значението на разпоредбите на правото на Съюза, които са предмет на нарушението, от една страна, и последиците от нарушението за публичните и частните интереси, от друга страна(11).
22. Първо, що се отнася до значението на Директива 2014/17, Комисията твърди, че директивата цели да създаде по-прозрачен, ефективен и конкурентен вътрешен пазар в областта на кредитите за жилищни недвижими имоти, като същевременно гарантира високо ниво на защита на потребителите. Комисията посочва, че Директива 2014/17 изисква от кредиторите да предоставят на потребителите определена информация и да оценяват тяхната кредитоспособност в съответствие с общите стандарти на Съюза и гарантира на потребителите редица специфични права. Комисията подчертава също, че Директива 2014/17 въвежда стандарти за качество и правила за поведение за всички кредитори в Съюза и създава система за паспорти, така че кредитните посредници, с лиценз да практикуват в държава членка, могат да предлагат своите услуги в целия Европейски Съюз, като по този начин насърчава финансовата стабилност.
23. Второ, що се отнася до последиците от липсата на транспониране на Директива 2014/17 в испанското право, Комисията твърди, че потребителите в Испания не могат да се позовават правата, предоставени им от директивата, а кредитните посредници не могат да използват системата за паспорти при осъществяване на стопанската си дейност. Според Комисията това би могло да има неблагоприятни последици върху конкуренцията на пазарите на ипотечни кредити, особено в Испания, и да доведе до по-малък набор от услуги и до по-високи цени. Комисията също така твърди, че в по-широк план испанският правов ред не отговаря на строгите стандарти на Директива 2014/17, чиято цел е да гарантира отговорното поведение на кредиторите и кредитните посредници на пазара.
24. В тази връзка Комисията оспорва доводите на Кралство Испания, че изчислила неправилно коефициента на тежест. По-специално, Комисията оспорва относимостта на представени от Кралство Испания данни от неговата Национална банка и на проучвания, проведени в Обединеното кралство. Освен това в съдебното заседание Комисията подчертава, че преценката за тежестта на нарушението е обективна и че не е длъжна да взема предвид национални мерки, на които Кралство Испания се позовава за първи път в писмената си защита и които не са ѝ били съобщени, а освен това тези мерки не са достатъчни, за да се гарантира транспонирането на Директива 2014/17.
25. Що се отнася до продължителността на нарушението, Комисията предлага коефициент 1,3, който съответства на 13 месеца, умножени по коефициент 0,1. Според Комисията този период започва от деня след изтичането на крайния срок за транспониране на Директива 2014/17 (а именно от 22 март 2016 г.) и приключва на датата, на която Комисията решава да предяви иск за установяване на неизпълнение на задължения (а именно на 27 април 2017 г.)(12). В тази връзка Комисията оспорва довода на Кралство Испания, че периодът между 20 декември 2015 г. и 29 октомври 2016 г., по време на който е имало трудности при сформирането на правителство, не трябва да се взема предвид при изчисляване на коефициента за продължителност, тъй като това положение представлява вътрешно обстоятелство, което съгласно практиката на Съда не трябва да се отчита.
26. Кралство Испания изтъква на първо място, че макар Съдът да може да се произнесе по делото, без да е необходимо да се произнася относно конкретното приложно поле на член 260, параграф 3 ДФЕС, то оспорва даденото от Комисията тълкуване на член 260, параграф 3 ДФЕС и счита, че тази разпоредба не се прилага по отношение на случаи, при които е налице съобщаване за непълни или неправилни мерки за транспониране от страна на държава членка.
27. Освен това според Кралство Испания практиката на Съда относно определянето на размера на имуществените санкции по член 260, параграф 2 ДФЕС може да се приложи по аналогия към член 260, параграф 3 ДФЕС и не възразява срещу искането на Комисията Съдът да не посочва сметката, по която трябва да бъде изплатена периодичната имуществена санкция, ако такава бъде наложена.
28. В настоящия случай обаче Кралство Испания твърди, че предложената дневна периодична имуществена санкция е непропорционална поради две причини.
29. Първо, Кралство Испания твърди, че периодът между 20 декември 2015 г. и 29 октомври 2016 г., по време на който са били налице извънредни обстоятелства, свързани с трудности при сформирането на правителство, следва да бъде изключен при определянето на коефициента за продължителност на нарушението и при всички случаи оправдава налагането на една по-умерена имуществена санкция. В заседанието Кралство Испания подчертава, че тези обстоятелства представляват случайно събитие, настъпило през периода на транспониране на Директива 2014/17.
30. Второ, Кралство Испания твърди, че Комисията неправилно е изчислила коефициента за тежест на нарушението и по-специално последиците от неизпълнението на задължението за транспониране на Директива 2014/17. Като се позовава на данните, предоставени от Националната банка на Кралство Испания, които сочат, че в повечето случаи цените на ипотеките в Испания са под средните за Еврозоната, както и на проучвания, проведени в Обединеното кралство, според които последиците от транспонирането на Директива 2014/17 не надхвърлят една обикновена възможност за повишаване на защитата на потребителите, Кралство Испания оспорва твърдението на Комисията, че липсата на транспониране може да има неблагоприятни последици върху конкуренцията на пазарите на ипотечни кредити, особено в Испания, и да доведе до по-малък набор от услуги и по-високи цени (вж. точка 23 от настоящото заключение).
31. На следващо място Кралство Испания оспорва твърдението на Комисията, че испанската правна уредба не отговаря на строгите стандарти на Директива 2014/17 (вж. точка 23 от настоящото заключение) и сочи, че от 2011 г. са въведени национални мерки, които регулират аспекти, свързани с Директива 2014/17(13). В съдебното заседание Кралство Испания подчертава, че тези мерки са от значение при преценката на пропорционалността, тъй като преследват целите на Директива 2014/17, като същевременно разрешават проблеми в ипотечния сектор, които са извън обхвата на директивата, както и че решението на Съда по дело Gavieiro Gavieiro и Iglesias Torres(14), съгласно което не е изключена възможността мерки, несъдържащи позоваване на дадена директива, да се считат за валидни за транспонирането ѝ, следва да се отнася и до член 260, параграф 3 ДФЕС.
32. В подкрепа на Кралство Испания Френската република изтъква, че член 260, параграф 3 ДФЕС е приложим само при неизпълнение от страна на държава членка на задължението за съобщаване на всички национални мерки за транспониране, докато несъобщаването на мерки, които представляват непълно или неправилно транспониране, се урежда от член 258 и член 260, параграф 2 ДФЕС. Френската република също така счита, че член 260, параграф 3 ДФЕС е приложим, ако от проверка prima facie на съобщените на Комисията национални мерки за транспониране е очевидно, че те не транспонират изцяло директивата.
33. Що се отнася до преценката на финансовите санкции, Френската република поддържа, че член 260, параграф 3 ДФЕС преследва различна цел от член 260, параграф 2 ДФЕС. Последната посочена разпоредба санкционира „двойно нарушение“ на правото на Съюза и неспазването от страна на държавата членка на първото решение на Съда, докато член 260, параграф 3 ДФЕС санкционира неизпълнение от страна на държава членка на задължение, произтичащо от вторичното право на Съюза. Въз основа на това Френската република твърди, че следва да се прилага по-нисък коефициент за тежест при определянето на имуществените санкции по член 260, параграф 3 ДФЕС, както и че в настоящия случай коефициентът за тежест 10 не е оправдан.
VI. Анализ
1. Неизпълнението на задълженията по член 258 ДФЕС
1. Относимата практика на Съда
34. Следва да се припомни, че разпоредбите на една директива трябва да се прилагат с неоспорима обвързваща сила и с необходимата специфичност, точност и яснота, за да се спази изискването за правна сигурност, съгласно което, в случай че директивата цели учредяването на права по отношение на частноправни субекти, да се предостави възможност на ползващите се лица да се запознаят с правата си в тяхната пълнота(15).
35. Освен това при иск с правно основание член 258 ДФЕС въпросът дали е налице неизпълнение на задължения трябва да се преценява с оглед на положението на държавата членка към момента на изтичането на срока, даден в мотивираното становище(16).
36. Както Съдът многократно е постановявал иск с правно основание член 258 ДФЕС се основава на обективната констатация дали държавата членка е изпълнила или не задълженията си съгласно правото на Съюза(17). Така държава членка не може да се позовава на разпоредби, практики или ситуации, съществуващи в нейната вътрешна правна система, като провеждането на парламентарни избори(18) или временният характер на правителството(19), за да оправдае неизпълнението на свои задължения, произтичащи от правото на Съюза, които включват спазването на срокове, определени в директива(20).
2. Прилагане в настоящото производство
37. В конкретния случай Кралство Испания не оспорва, че не е изпълнило задълженията си по член 42, параграф 1 от Директива 2014/17 да приеме необходимите мерки за транспониране на тази директива във вътрешното си право и да съобщи за тях на Комисията преди изтичането на срока, определен в мотивираното становище, а именно 18 януари 2017 г(21).
38. Ето защо предлагам на Съда да постанови, че първата част от иска на Комисията по член 258 ДФЕС, която цели да установи, че Кралство Испания не е изпълнило задълженията си да транспонира Директива 2014/17 или да съобщи на Комисията за такива мерки, е основателна.
2. Прилагане на член 260, параграф 3 ДФЕС
39. Основният въпрос в настоящото дело засяга пропорционалността на предложената дневна периодична имуществена санкция. Това повдига някои общи въпроси относно изчисляването на имуществените санкции по член 260, параграф 3 ДФЕС и по-специално дали Комисията има право да използва един и същ метод за изчисляване на имуществените санкции по член 260, параграф 2 ДФЕС и по и член 260, параграф 3 ДФЕС, дали съдебната практика относно определянето на имуществените санкции по член 260, параграф 2 ДФЕС е приложима и по отношение на член 260, параграф 3 ДФЕС и какъв е обхватът на свободата на преценка на Съда по член 260, параграф 3 ДФЕС.
40. Освен това, макар да е безспорно, че член 260, параграф 3 ДФЕС е приложим към настоящото производство(22), все пак се повдига въпросът за значението на понятието за липса на съобщаване по смисъла на тази разпоредба, което ще разгледам на първо място.
1. Материален обхват на член 260, параграф 3 ДФЕС: липса на съобщаване
41. Съгласно член 260, параграф 3 ДФЕС неговият материален обхват е ограничен до исковете, предявени на основание на член 258 ДФЕС, които се отнасят до неизпълнение от страна на държава членка на задължението за съобщаване на мерките за транспониране на директива, приета съгласно определена законодателна процедура(23). Отговорът на въпроса как следва да се тълкува липсата на съобщаване от страна на държава членка на мерките за транспониране по смисъла на член 260, параграф 3 ДФЕС е особено сложен. В доктрината има разногласия по този въпрос, като някои юристи възприемат ограничителен подход(24), докато други предпочитат междинен(25) или по-широк подход(26).
42. Въпросът включва по-специално два ключови взаимосвързани въпроса. Първият е дали приложното поле на член 260, параграф 3 ДФЕС се ограничава до неизпълнение от страна на държава членка на така нареченото „процедурно“ задължение за съобщаване на всички мерки за транспониране, както твърдят Кралство Испания и Френската република, или член 260 параграф 3 ДФЕС включва също така и неизпълнение от страна на държава членка на самото „материалноправно“ задължение за транспониране, както твърди Комисията. Вторият въпрос е дали член 260, параграф 3 ДФЕС се прилага по отношение на случаи, в които държава членка съобщава за мерки, които представляват непълно (частично) транспониране, както твърди Комисията, както за и неправилно транспониране, каквато е позицията на генералния адвокат Wathelet в заключението му по дело Комисия/Полша(27).
43. Съгласно постоянната практика на Съда при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза следва да се вземат предвид не само нейният текст и целите ѝ, но също и нейният контекст, както и всички разпоредби на правото на Съюза. Генезисът на разпоредбата от правото на Съюза също може да разкрие обстоятелства, които са от значение за тълкуването ѝ(28).
44. С оглед на това предлагам член 260, параграф 3 ДФЕС да се тълкува като неизпълнение от страна на държава членка на „материалноправното“ задължение за транспониране, обхващащо както липсата на съобщаване от държава членка за каквито и да било мерки за транспониране, какъвто е случаят в настоящото производство, така и съобщаването от страна на държава членка за мерки, които представляват непълно или неправилно транспониране на съответната директива. Макар че има някои убедителни аргументи в подкрепа на всеки от възможните подходи за тълкуване, разширителното тълкуване на член 260, параграф 3 ДФЕС в това отношение е в съответствие с текста на член 260, параграф 3 ДФЕС и допринася, доколкото е възможно, за изпълнението на целите и прилагането на режима, предвиден в член 260, параграф 3 ДФЕС, за да се гарантира, че член 260, параграф 3 ДФЕС действително представлява ефективно средство за осигуряване на своевременното транспониране на директивите от страна на държавите членки.
1) Текстът на разпоредбата
45. Член 260, параграф 3 ДФЕС се отнася до неизпълнение на задължението на държава членка да съобщи за мерките за транспониране на директива, приета съгласно определена законодателна процедура. Въпреки, че буквалното тълкуване на текста на разпоредбата обхваща само неизпълнението на задължението за съобщаване, съществуват съмнения дали разпоредбата не обхваща и неизпълнението на задължението за транспониране и, на следващо място, непълното или неправилно транспониране.
46. Според мен не може да се направи извод в подкрепа на ограничителното тълкуване на член 260, параграф 3 ДФЕС въз основа на факта, че авторите на Договора биха използвали определителен член (например на нидерландски тази разпоредба гласи: „tot mededeling van maatregelen“, а не „tot mededeling van de maatregelen“; на френски: „communiquer des mesures de transposition“, а не „communiquer les mesures de transposition“; на немски: „Verpflichtung verstoßen hat, Maßnahmen zur Umsetzung“, а не „Verpflichtung verstoßen hat, die Maßnahmen zur Umsetzung“), ако са имали предвид в нейния обхват да се включи и неизпълнението на задължението за съобщаване на всички мерки за транспониране, в това число и непълното транспониране. Не само че някои езикови версии могат да бъдат тълкувани в тесен смисъл на „мерките“ (например, на български: „да съобщи за мерките“; на италиански: „comunicare le misure di attuazione“; на испански: „informar sobre las medidas de transposición“), но фактът, че посочените по-горе езикови версии се отнасят до „мерки“ в общия смисъл на думата (вж. също на английски: „notify measures“; на малтийски: „jinnotifika miżuri“), е в подкрепа на широкото тълкуване на член 260, параграф 3 ДФЕС.
47. Съгласно практиката на Съда, данните, за които държавите членки са длъжни да уведомят (да съобщят на) Комисията във връзка с транспонирането на дадена директива по силата на принципа за лоялно сътрудничество, установен в член 4, параграф 3 ДЕС, трябва да са ясни и точни и недвусмислено да указват законовите, подзаконовите и административните мерки, с приемането на които държавата членка смята, че е изпълнила различните си задължения по директивата и по този начин да позволи на Комисията да провери дали държавата членка действително и напълно е транспонирала директивата(29).
48. От това може да се направи извода, че задълженията за съобщаване и за транспониране са свързани, в смисъл че задължението за съобщаване привежда в действие задължението за транспониране(30), тъй като посоченото от Комисията задължение за съобщаване е съществен етап, за да се гарантира, че задължението за транспониране е изпълнено. Задължението на държава членка да предприеме всички необходими мерки за транспониране на дадена директива в съответствие с практиката на Съда (вж. точка 34 от настоящото заключение)(31) върви ръка за ръка със задължението ѝ да съобщи на Комисията, че е направила това(32). Така практиката на Съда(33) подкрепя тълкуването, че член 260, параграф 3 ДФЕС включва както „процедурното“ задължение за съобщаване, така и „материалноправното“ задължение за транспониране.
49. Фактът, че в член 260, параграф 3 ДФЕС се посочва неизпълнение на задължението за съобщаване, вместо на задължението за транспониране, изглежда логичен и изобретателен начин, по който да се гарантира, че държавите членки ще спазват и двете задължения. Също така няма смисъл в това държава членка да изпълни задължението си за транспониране, без да съобщи на Комисията за мерките за транспониране на нито един етап от производството по член 258 и член 260, параграф 3 ДФЕС.
2) Възникване
50. Член 260, параграф 3 ДФЕС възниква в рамките на дебата относно Съда в рамките на Европейския конвент. Един от въпросите в дневния ред на дискусионния кръг е системата от санкции в производството за установяване на неизпълнение на задължения на държава членка. В началото на обсъжданията членовете като цяло са готови да приемат идеята за създаване на „ускорена процедура“ в рамките на действащия по това време член 228 ДЕО (понастоящем член 260 ДФЕС), премахвайки изискванията за изпращане на официално уведомително писмо и на мотивирано становище, като при „липса на съобщаване“ Комисията би могла например да поиска от Съда, ако счете за уместно, да установи неизпълнението и в рамките на същата процедура да наложи санкция“(34).
51. Окончателният доклад на дискусионния кръг(35) съдържа предложения в тези насоки, които са взети предвид от президиума на Конвента(36). Както се подчертава в документа на президиума, системата не е достатъчно ефективна, тъй като може да изминат години преди да се наложи парична санкция на държава членка и следователно „трябва да се намерят методи, които да доведат до голяма ефективност и опростяване на механизма за санкциониране при неизпълнение на решение на Съда“(37). За тази цел, наред с предложението за отпадане на мотивираното становище в рамките на процедурата по приемане на второто решение, се съдържа и следното предложение:
„Параграф 3 (нов) е резултат от предложение на Комисията, отправено до дискусионния кръг. Става дума за предоставяне на Комисията на възможността да предяви пред Съда (в рамките на една и съща процедура) иск за установяване на неизпълнение на задължение по член 226 от Договора за ЕО [понастоящем член 258 ДФЕС] и искане за налагане на санкция. Ако по искане на Комисията Съдът наложи санкцията в същото съдебно решение, тя ще се прилага след изтичане на определен срок от датата на постановяване на съдебното решение, ако ответната държава членка не изпълни решението на Съда […] Това значително ще опрости и ускори процедурата по налагане на санкции в случай на „несъобщаване“ на национална мярка за транспониране“(38).
52. Една бележка под линия гласи: „В практиката се прави разграничение между случаите на „несъобщаване” (когато държавата членка не е предприела каквато и да е мярка за транспониране) и случаите на неправилно транспониране (когато според Комисията мерките за транспониране, предприети от държавата членка, не са в съответствие с директивата (или с рамков закон(39)). Във втория случай предложените мерки не се прилагат“(40).
53. Това предложение намери своето място в проекта за Конституционен договор от 2003 г. (в член III‑267, параграф 3)(41), както следва:
„Когато Комисията сезира Съда с иск по силата на член III‑265, тъй като счита, че съответната държава членка не е изпълнила задължението си да съобщи за мерките за транспониране на европейски рамков закон, тя може, ако счете за уместно, да поиска от Съда в хода на същото производство да наложи еднократно платима сума или периодична имуществена санкция, ако той установи, че е налице такова неизпълнение. Ако Съдът се съобрази с искането на Комисията, въпросната санкция влиза в сила в срока, определен от Съда в неговото решение“.
54. Във версията на проекта за Конституционен договор от 2004 г. разпоредбата (в член III‑362, параграф 3)(42) беше разделена на два параграфа и изменена, както следва (курсивът е мой):
„Когато Комисията сезира Съда на Европейския съюз с иск по силата на член III‑360, тъй като счита, че съответната държава членка не е изпълнила задължението си да съобщи за мерките за транспониране на европейски рамков закон, тя може, ако счете за уместно, да определи размера на еднократно платимата сума или периодичната имуществена санкция, която тази държава трябва да заплати, и която според нея е съобразена с обстоятелствата.
Ако Съдът установи, че има неизпълнение на горепосоченото задължение, той може да задължи държавата членка да заплати еднократно платима сума или периодична имуществена санкция, в рамките на размера, определен от Комисията. Задължението за плащане влиза в сила на датата, определена в решението на Съда“.
55. От подготвителните работи по член 260, параграф 3 ДФЕС могат да се изведат изложените по-долу констатации.
56. Първо, от посочената по-горе бележка под линия, фигурираща в документите на Европейския конвент (вж. точка 52 от настоящото заключение), може да се заключи, че член 260, параграф 3 ДФЕС, поне в първоначалния си вид, се ограничава до случаите, в които държавата членка не е предприела и съобщила за каквито и да било мерки за транспониране, като са изключени случаите на неправилно транспониране. Въпреки това в бележката става въпрос за съобщаване и транспониране, но не се споменава непълното транспониране, което вероятно може да бъде включено с оглед на практиката на Комисията, към която тази бележка под линия очевидно препраща(43).
57. Второ, от някои от промените, направени в текста на разпоредбата от проекта за Конституционен договор в редакцията от 2004 г., който е почти идентичен на член 260, параграф 3 ДФЕС, в сравнение с предишните версии на текста, може да се направи извод, че авторите на Договора са възнамерявали в голяма степен да съгласуват формулировката на член 260, параграф 2 ДФЕС и тази на член 260, параграф 3 ДФЕС. Става дума за максималният размер, до който Съдът може да налага финансовите санкции, а именно „в рамките на размера, определен от Комисията“, както и за обстоятелството, че санкцията „влиза в сила на датата, определена в решението на Съда“ съгласно член 260, параграф 3, втора алинея ДФЕС. По-късно ще се върна към този аспект в моя анализ (вж. точки 76—79 от настоящото заключение).
58. Трето, важно е да се отбележи, че по време на Европейския конвент са направени някои критични коментари и предложения за премахване на разпоредбата. Те отчасти произтичат от опасения, първо, че ако тази разпоредба е ограничена само до процедурното задължение за съобщаване, тя би била безполезна, а освен това би било неуместно да се налагат финансови санкции единствено на това основание, и второ, че биха възникнали затруднения при преценката дали държава членка е транспонирала дадена директива, както и при разграничаването на късното, непълното и неправилното транспониране(44).
59. Поради това съм склонен да считам, че макар подготвителните работи по член 260, параграф 3 ДФЕС донякъде да подкрепят ограничителното тълкуване, те не дават убедителен отговор.
3) Целите
60. Член 260, параграф 3 ДФЕС въвежда така наречената ускорена процедура за налагане на финансови санкции на държавите членки, чиято цел е да бъде по-бърза и ефективна от традиционната процедура по член 260, параграф 2 ДФЕС. Налагането на финансови санкции вече не зависи от една особено продължителна процедура, включваща постановяване на решение на Съда за установяване на нарушението на основание член 258 ДФЕС, а след това на второ осъдително решение на Съда по реда на член 260, параграф 2 ДФЕС, на основание, че държавата членка не е изпълнила първото съдебно решение. Член 260, параграф 3 ДФЕС има за цел също така да създаде по-силен стимул за държавите членки да транспонират директивите навреме, за да се осигури ефективността и еднаквото прилагане на правото на Съюза и по този начин гражданите на Съюза да могат да се ползват от правата, произтичащи от тези директиви.
61. С оглед на тези цели може да се приеме, първо — в съответствие с позицията на генералния адвокат Wathelet в заключението му по дело Комисия/Полша(45) — че ако би било достатъчно държава членка да съобщи за приемането на какъвто и да е документ като мярка за транспониране, това би изпразнило член 260, параграф 3 ДФЕС от съдържание.
62. Второ, провеждането на процедурата по член 260, параграф 3 ДФЕС не следва да бъде възпрепятствано от практиката на Комисията да образува отделни производства за неизпълнение на задължението за пълно или частично транспониране и за неправилно транспониране(46). Това противоречи на целта на член 260, параграф 3 ДФЕС да направи производството по-бързо и ефективно чрез обединяване в едно на производствата за установяване на нарушението и за налагане на санкциите.
63. Не може да се направи ясно разграничение между случаите на непълно и неправилно транспониране, а опитите за такова разграничаване вероятно ще предизвикат затруднения в производството по член 260, параграф 3 ДФЕС, което би попречило на постигането на целите на това производство. Това може да се илюстрира с примери, изведени от практиката на Съда, когато иск за установяване на неизпълнение на задължението за транспониране, било то пълно или частично, води до проучване на съществуващи разпоредби на националното право, и от там до извод за наличието на правилно транспониране(47). Сложността на ситуацията се потвърждава от параграф 19 от Съобщението от 2011 г., където Комисията посочва, че евентуални спорове относно съществуващите правни норми от националния правов ред ще бъдат решавани в рамките на нормалното производство за правилно транспониране на директивата по член 258.
64. Подобно разграничение противоречи и на практиката на Съда, и по-специално на неговите решения по дела Комисия/Италия(48) и Комисия/Люксембург(49), в които Съдът е постановил, че когато държавата членка съобщи със закъснение за съществуващите в нейния правов ред мерки за транспониране и съответно попречи на Комисията да сезира Съда на един по-ранен етап във връзка с липсата на транспониране, е допустимо в производството за установяване на неизпълнение на задължения Комисията да измени твърдението си за наличие на пълно неизпълнение на задължението за транспониране в твърдение за наличие на частично или неправилно транспониране, като при такива обстоятелства твърдението за нарушение, което се отнася до непълното или неправилно транспониране, се включва в твърдението, изведено от липсата на каквото и да било транспониране и има субсидиарен характер по отношение на последното.
65. Вярно е, че в практиката на Съда могат да се намерят примери, в които липсата на транспониране от страна на държава членка се преценява отделно от естеството (непълно или неточно) на мерките за транспониране(50). Според мен обаче посочените примери свидетелстват за трудностите да се извърши това, а не разглеждат проблемите за прилагането на член 260, параграф 3 ДФЕС, които произтичат от подобно разграничение.
66. Нещо повече, проверката prima facie поражда проблеми. Според мен на Комисията е предоставена значителна свобода на преценката при определянето дали държавата е осъществила пълно транспониране, като тази институция може да осъществява проверка prima facie на мерките за транспониране, за които държавата членка е съобщила. Това, по-конкретно, дава предимство на становището на Комисията по въпроса какво представлява (не)пълното транспониране и лишава държавата членка от свободата ѝ на преценка съгласно правото на Съюза, да избере формата и средствата за транспониране на директивите, призната в член 288, параграф 3 ДФЕС(51).
4) Контекстът
67. Член 260, параграф 3 ДФЕС се вписва в рамките на производството за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка, регламентирано в членове 258—260 ДФЕС, и по-специално в контекста на системата за финансови санкции, съдържаща се в член 260 ДФЕС. Член 260, параграф 3 ДФЕС е въведен при реформите, направени в член 260, параграф 2 ДФЕС, и представлява допълнение към член 260, параграф 2 ДФЕС. Следователно доводите, че член 260, параграф 3 ДФЕС е изключение от член 260, параграф 2 ДФЕС и следва да се тълкува ограничително, са неубедителни.
68. Това се потвърждава от факта, че съгласно член 260, параграф 3 ДФЕС Комисията разполага със свобода на преценката („може, ако счете за уместно“) да реши дали да поиска предварително налагането на имуществени санкции съгласно тази разпоредба. Член 260, параграф 3 ДФЕС не задължава Комисията да използва тази възможност(52). Вместо това Комисията може да се позове на член 258 ДФЕС и на член 260, параграф 2 ДФЕС(53). По този начин традиционната процедура по член 260, параграф 2 ДФЕС и бързата процедура по член 260, параграф 3 ДФЕС не са изолирани една от друга.
69. Погледнато от една по-широка перспектива следва да се отбележи, че първоначалният договор за ЕИО (за разлика от Договора за ЕОВС) не съдържа никакви разпоредби, предвиждащи санкции за нарушения на правото на Общността от страна на държавите членки. Необходимо е било да изминат 36 години, преди да бъде приет член 260, параграф 2 ДФЕС с влизането в сила на Договора от Маастрихт (1957‑1993 г.)(54). Последващите усилия за подобряване на бързината и ефективността на производството за установяване на неизпълнение на задължения и за налагане на санкции чрез предложените изменения на Договора в контекста на Договорите от Амстердам и Ница бяха неуспешни(55). Беше необходимо да изминат още близо две десетилетия (1993 г. — 2009 г.), за да може Договорът от Лисабон да въведе член 260, параграф 3 ДФЕС.
70. Въз основа на това, макар да е примамливо едно ограничително тълкуване на член 260, параграф 3 ДФЕС, според което приложението на тази разпоредба се ограничава до несложни и бързи за разрешаване случаи на неизпълнение на задължението от страна на държава членка да съобщи за мерките за транспониране, като всички останали случаи следва да се отнесат към традиционното производстно по член 258 и член 260, параграф 2 ДФЕС, последицата от подобно тълкуване би била да допусне провеждането на производство, което в повечето случаи е по-продължително, а опитът да се направи разграничение между съобщаването на непълни и на неправилни мерки за транспониране също би стеснило приложението на член 260, параграф 3 ДФЕС.
71. Направеният до тук граматически, исторически, теологически и контекстуален анализ на член 260, параграф 3 ДФЕС подкрепят извода, че предлаганото от мен тълкуване на член 260, параграф 3 ДФЕС, включващо неизпълнението на задължението за съобщаване на мерките, представляващи непълно или неправилно транспониране, е тълкуването, което най-добре постига целите на член 260, параграф 3 ДФЕС и действително засилва механизма за санкции на Съюза.
2. Определянето на имуществените санкции по член 260, параграф 3 ДФЕС
72. Тъй като считам, че член 260, параграф 3 ДФЕС е приложим, преминавам към определянето на имуществените санкции съгласно тази разпоредба.
73. На първо място намирам за убедителни доводите, изложени от генералния адвокат Wathelet по дело Комисия/Полша(56), че Комисията следва да има право да използва еднакъв метод за изчисляване на предлаганите от нея имуществени санкции по член 260, параграф 2 ДФЕС и по член 260, параграф 3 ДФЕС. По-специално съображенията ми са, че санкциите са идентични, целите, преследвани от тези две разпоредби, са сходни и критериите, използване от Комисията за налагане на имуществени санкции, съответстват на тези, използвани от Съда в неговата практика(57), което насърчава последователния подход и осигурява предвидимост за държавите членки. Обстоятелството, че член 260, параграф 2 ДФЕС санкционира едно „двойно нарушение“, а именно: нарушение на правото на Съюза и на първото решение на Съда, докато член 260, параграф 3 ДФЕС санкционира едно-единствено нарушение на правото на Съюза, според мен не променя факта, че и двете разпоредби се отнасят до неизпълнение на задължения, произтичащи от първичното право на Съюза.
74. Следва да се подчертае, че методът на изчисление, използван от Комисията, не би могъл да нанесе вреди на държавите членки в процедурата по член 260, параграф 3 ДФЕС, тъй като, също както Съдът е постановил по отношение на член 260, параграф 2 ДФЕС именно тази юрисдикция преценява по всяко дело имуществените санкции, които следва да наложи. Предложенията и насоките на Комисията в нейните съобщения не са обвързващи за Съда, а представляват само полезна отправна точка и гарантират, че действията на Комисията са прозрачни, предвидими и гарантират правната сигурност(58). Така практиката на Съда относно имуществените санкции по член 260, параграф 2 ДФЕС, следва евентуално да бъде ориентир при определянето на имуществените санкции по член 260, параграф 3 ДФЕС от страна на Съда.
75. На следващо място в практиката на Съда по член 260, параграф 2 ДФЕС, и по-специално в ключовото решение по дело Комисия/Франция(59), Съдът постановява, че може да наложи както имуществените санкции, предвидени в член 260, параграф 2 ДФЕС(60), така и имуществена санкция, която не е предложена от Комисията, на основание, че „целесъобразността на налагането на имуществена санкция и изборът на най-подходящата в зависимост от обстоятелствата по делото санкция могат да бъдат преценени само в светлината на констатациите, направени от Съда в решението, постановено на основание член [260, параграф 2] ДФЕС и следователно са извън политическата сфера“(61).
76. Съществуват сериозни основания да се приеме, че тези съображения са приложими и по отношение на член 260, параграф 3 ДФЕС и че Съдът може, като се съобразява с максималния размера на имуществената санкция по член 260, параграф 3 ДФЕС, да наложи еднократно платима сума или периодична имуществена санкция или пък друга имуществена санкция, която не е предложена от Комисията. Този извод се налага от идентичната формулировка на член 260, параграф 2 ДФЕС и на член 260, параграф 3 ДФЕС, в които се говори за „еднократно платима сума или имуществена санкция“. Този подход отчита по-добре и целите на член 260, параграф 3 ДФЕС за борба с несвоевременното транспониране на директивите от държавите членки, като се отчита намерението на законодателя в Договорите да бъдат предвидени различни финансови санкции(62).
77. Обратно на изтъкнатото в съдебното заседание от Комисията(63), фактът, че член 260, параграф 3 ДФЕС, а не член 260, параграф 2 ДФЕС, предвижда, че Съдът „може да наложи на тази държава членка да заплати еднократно платимата сума или периодичната имуществена санкция, в рамките на размера, определен от Комисията“ не променя логиката на този анализ. В член 260, параграф 3 ДФЕС е посочен само размерът, а не видът на имуществената санкция, която трябва да бъде наложена. От тук може да се направи заключението, че Съдът не следва да налага имуществена санкция в размер, по-висок от предложения от Комисията. По мое мнение обаче това не ограничава свободата на преценка на Съда по отношение на вида на имуществената санкция, която да наложи. Следователно Съдът може да наложи имуществена санкция, която не е предложена от Комисията или и двете посочени имуществени санкции в същия или по-нисък размер от посочения от Комисията.
78. Този въпрос може да е от съществено значение за практиката на Съда по член 260, параграф 3 ДФЕС. В Съобщението от 2011 г. Комисията посочва, че по принцип ще иска налагането само на периодична имуществена санкция в рамките на производството по член 260, параграф 3 ДФЕС и ще оттегли иска си ако държавата членка съобщи за приемането на необходимите мерки за транспониране, прекратявайки нарушението(64). Неотдавна Комисията преразгледа подхода си и по принцип занапред предвижда налагане на двете санкции(65). Това дава някакво обяснение защо толкова много искове са били оттеглени от Комисията преди Съдът да може да се произнесе по член 260, параграф 3 ДФЕС(66). Макар това вероятно да не е приложимо към настоящия случай(67), не трябва да се пренебрегва възможността на Съда да наложи еднократно платима сума, дори ако Комисията е поискала само налагането на периодична имуществена санкция, в случаите, когато държавата членка съобщи за приемането на необходимите мерки за транспониране след като производството е образувано пред Съда, но преди Съдът да постанови решението си.
79. Следва също така да се отбележи, че за разлика от член 260, параграф 2 ДФЕС, член 260, параграф 3 ДФЕС гласи: „Задължението за плащане влиза в сила на датата, определена в решението на Съда на Европейския съюз“. Съгласно член 260, параграф 2 ДФЕС Съдът има право да определи датата, на която задължението за плащане поражда действие(68). И все пак, от изричната формулировка на член 260, параграф 3 ДФЕС може да се заключи, че тя може да служи на Съда като полезен инструмент да модифицира по свое усмотрение, при определени обстоятелства налагането на финансовите санкции(69).
3. Периодичната имуществена санкция в настоящото производство
80. Съгласно практиката на Съда по член 260, параграф 2 ДФЕС при определянето на периодичната имуществената санкция по член 260, параграф 3 ДФЕС трябва да се вземе предвид степента на принуда, която е необходима, за да промени държавата поведението си и да прекрати установеното неизпълнение на задължения(70). При упражняване на правото си на преценка в тази област Съдът трябва да определи периодичната имуществена санкция по такъв начин, че тя да бъде, от една страна, съобразена с обстоятелствата и от друга страна, съразмерна на установеното неизпълнение, както и на платежоспособността на съответната държава членка. За определяне на размера на имуществената санкция основните критерии, които трябва да се вземат предвид, по принцип са тежестта на нарушението, неговата продължителност и платежоспособността на съответната държава членка. При прилагането на тези критерии трябва да се отчетат по-специално последиците от неизпълнението за публичните и частните интереси, както и необходимостта да се постигне спешно изпълнение на задълженията от съответната държава членка(71).
81. В настоящия случай следва да се приеме, че налагането на периодична имуществена санкция е уместно като принудителна мярка. Продължителността на нарушението би могла да бъде увеличена, ако Съдът възприеме предложението ми, че тази продължителност трябва да се отчита от дата, различна от предложената от Комисията. Също така базисната фиксирана сума може да се увеличи от 680 на 690, а факторът „n“ да се намали от 11,99 на 11,93, ако се вземат под внимание актуализираните данни на Комисията(72). Така получената дневна периодична имуществена санкция (690 x 10 x 2,4 x 11,93 = 197 560,80 EUR) би била по-висока от определената от Комисията (680 x 10 x 1,3 x 11,99 = 105 991,60 EUR: вж. точка 20 от настоящото заключение). С оглед предвидения в член 260, параграф 3 ДФЕС максимален размер на санкцията предлагам на Съда да наложи дневна периодична имуществена санкция в пълния размер, определен от Комисията.
82. На първо място, по отношение на тежестта на нарушението не съм убеден, че някои национални мерки, на които се позовава Кралство Испания, са относими към оценката на пропорционалността на имуществената санкция. В решението по дело Комисия/Швеция(73) Съдът отхвърля подобни доводи на основание, че е безспорно, че такива мерки не отговарят на изискванията на съответната директива; в противен случай не би могло да се констатира неизпълнение от страна на тази държава членка на задължението ѝ за транспониране. Тъй като посочените мерки не представляват мерки за транспониране, решението на Съда по дело Gavieiro Gavieiro и Iglesias Torres(74) също не е относимо.
83. Обратно на твърденията на Кралство Испания, преценката на Комисията за тежестта на нарушението не изглежда да е резултат от грешка, като се има предвид важността на разглежданата директива и последиците от неизпълнението за публичните и частните интереси, които елементи се оценяват обективно от Съда(75).
84. Както посочва Комисията, Директива 2014/17 има за цел да създаде обща рамка за някои аспекти от законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки, които се отнасят до договорите, включващи в обхвата си обезпечени с ипотека или по друг начин потребителски кредити за жилищни недвижими имоти(76). Директива 2014/17 беше приета в контекста на световната финансова криза и цели да създаде вътрешен пазар за ипотечни кредити и да насърчи финансовата стабилност, като гарантира, че пазарите на ипотечни кредити функционират отговорно(77).
85. Подобно на това, което Съдът е приел в контекста на държавните помощи, установените в Директива 2014/17 правила представляват израз на една от основните задачи, възложени на Съюза по силата на член 3, параграф 3 ДЕС, а именно установяването на вътрешен пазар, както и на Протокол № 27 относно вътрешния пазар и конкуренцията, който по силата на член 51 ДЕС представлява неразделна част от Договорите и съгласно който вътрешният пазар включва система, гарантираща, че н е налице нарушаване на конкуренцията(78).
86. Също така, в случая на Испания последиците от липсата на транспониране на Директива 2014/17 по отношение на публичните и частните интереси може да се считат за съществени, особено в светлината на проблемите в сектора на ипотечните кредити в посочената държава. Това е видно например от резолюцията на Европейския парламент от 8 октомври 2015 г. по отношение на законодателството относно ипотеките и рисковите финансови инструменти в Испания(79), която привлече вниманието към стотиците хиляди случаи на съдебно отстраняване от жилища и липсата на защита за кредитополучателите, чието положение беше влошено от финансовата криза. За да се справи с тази ситуация, Парламентът поиска от Комисията да следи отблизо транспонирането на Директива 2014/17 във всички държави членки(80). Както е посочено в резолюцията и в становището на Кралство Испания, неравноправните клаузи и практики в ипотечния сектор в Испания са предмет на множество преюдициални запитвания към Съда(81). Ето защо, както посочва Комисията, ефектът от липсата на транспониране е сериозен, тъй като лишава потребителите и икономическите оператори в Испания от предоставените им от директивата права и, нещо повече, подкопава системата от правила, приложима за кредиторите и кредитните посредници, която цели да гарантира стабилността на финансовата система на Съюза.
87. Второ, що се отнася до продължителността на нарушението, Комисията счита, че имуществената санкция следва да се изчислява от деня след изтичането на крайния срок за транспониране на Директива 2014/17, а именно от 22 март 2016 г., до датата, на която Комисията решава да предяви иск за установяване на неизпълнение на задължения, която е 27 април 2017 г. (вж. точка 25 от настоящото заключение).
88. В практиката си по отношение на имуществените санкции по член 260, параграф 2 ДФЕС обаче Съдът преценява продължителността на нарушението, считано от постановяването на първото решение до преценяването на фактите във второто производство пред Съда, а не до момента, в който е бил сезиран от Комисията(82). Следователно по отношение на производството по член 260, параграф 3 ДФЕС предлагам на Съда да използва като начална дата на ненеизпълнението на задължения, референтната дата, посочена в мотивираното становище, тъй като това е датата, на която нарушението е установено съгласно практиката на Съда (вж. точка 35 от настоящото заключение).
89. В настоящия случай продължителността на неизпълнението на задълженията, изчислена от датата на изтичане на срока, посочен в мотивираното становище (18 януари 2017 г.), до датата на съдебното заседание (21 януари 2019 г.) е около 24 месеца (2,4), което може да се счита за значителен период от време(83).
90. Не следва да се уважава искането на Кралство Испания в периода на неизпълнението на задълженията да не се включва периодът о 20 декември 2015 г. до 29 октомври 2016 г., през който са били налице извънредни обстоятелства, свързани с трудности при сформирането на правителство, или поне санкцията да бъде намалена. В практиката си по член 260, параграф 2 ДФЕС, както и по член 258 ДФЕС(84) Съдът многократно е постановявал, че държава членка не може да се позовава на трудностите в националния си правов ред, за да оправдае неизпълнението на задължения, произтичащи от правото на Съюза(85). Всъщност Съдът неотдавна отхвърли доводи, подобни на изтъкнатите в настоящото производство от Кралство Испания, по дело относно налагане на еднократно платима сума съгласно член 260, параграф 2 ДФЕС(86). Същите съображения следва да се прилагат по отношение на производството по член 260, параграф 3 ДФЕС. Освен това, ако продължителността на нарушението се преценява считано от датата, посочена в мотивираното становище, която е 18 януари 2017 г., тогава този период (20 декември 2015 г. — 29 октомври 2016 г.) при всички случаи е ирелевантен.
91. Трето, Кралство Испания не представя пред Съда никакви доказателства, свързани с неговата платежоспособност.
92. На следващо място, Съдът обикновено прибягва до дневна имуществена санкция по делата, свързани с приемане на законодателни изменения, особено в случаите на транспониране(87). Пред Съда не бяха изтъкнати доводи, които изискват дерогация от този подход в настоящото производство, нито доводи за промяна на датата, на която задължението за плащане следва да породи действие. Поради това съм склонен да се съглася с искането на Комисията дневната периодична имуществена санкция да влезе в сила от постановяването на решението на Съда. Също така, с оглед искането на Комисията, предлагам на Съда да не посочва в решението си сметката „Собствени ресурси на Европейския съюз“.
VII. Разноски
93. Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила такова искане, Кралство Испания следва да бъде осъдено да заплати съдебните разноски. Съгласно член 140, параграф 1 от същия правилник, според който държавите, които са встъпили по делото, понасят направените от тях съдебни разноски, Френската република следва да бъде осъдена да понесе направените от нея съдебни разноски.
VIII. Заключение
94. Предвид изложените съображения предлагам на Съда :
1) да приеме за установено, че като не е приело до 21 март 2016 г. законовите, подзаконовите и административните разпоредби, които са необходими, за да се съобрази с Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 4 февруари 2014 година относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010, или във всички случаи, като не е уведомило Комисията за посочените разпоредби, Кралство Испания не е изпълнило задълженията си по член 42, параграф 1 от посочената директива;
2) на основание член 260, параграф 3 ДФЕС да осъди Кралство Испания да заплаща периодична имуществена санкция в размер на 105 991,60 EUR на ден, считано от датата на постановяване на решението по настоящото дело до датата, на която съобщи на Комисията разпоредбите, необходими за съобразяване с Директива 2014/17;
3) да осъди Кралство Испания да заплати съдебните разноски в производството;
4) да осъди Френската република да понесе направените от нея съдебни разноски.
1 Език на оригиналния текст: английски.
2 ОВ L 60, 2014 г., стр. 34.
3 Съществува и друго висящо дело по иск за установяване на неизпълнение на задължения на държава членка, предявен от Комисията срещу Кралство Белгия (C‑543/17). То повдига подобни, макар и не идентични въпроси на тези в настоящото дело относно тълкуването и прилагането на член 260, параграф 3 ДФЕС, като генералният адвокат Szpunar ще представи заключението си по него на 2 април 2019 г.
4 Няколко предишни дела предоставиха на Съда възможност да тълкува и приложи член 260, параграф 3 ДФЕС, но Комисията оттегли исковете си по тях преди Съдът да постанови решението си. Един от тези случаи е предмет на заключението на генералния адвокат Wathelet по дело Комисия/Полша (C‑320/13, непубликувано, EU:C:2014:2441), което ще обсъдя в анализа си по-долу.
5 OВ C 12, 2011 г., стр. 1.
6 Съобщението от 2011 г., точка 7.
7 Съобщението от 2011 г., точка 19.
8 Съобщението от 2011 г., точки 23 и 24.
9 Съобщение на Комисията, SEC(2005) 1658, ОВ C 126, 2007 г., стр. 15. Комисията се позовава на данните, посочени в Съобщение C (2016)5091 окончателен от 9 август 2016 г. (ОВ C 290, 2016 г., стр. 3), в сила към 27 септември 2017 г., когато е предявен настоящият иск.
10 Съобщението от 2011 г., точка 30.
11 Съобщението от 2011 г., точка 25.
12 Съобщението от 2011 г., точка 27.
13 В писменото си становище Кралство Испания се позовава на следните пет мерки: (1) Orden EHA/2899/2011, de 28 de octubre, de transparencia y protección del cliente de servicios bancarios, BOE n.°261, de 29 de octubre de 2011, p. 113242; (2) Circular 5/2012 de 27 de junio del Banco de España, a entidades de crédito y proveedores de servicios de pago, sobre transparencia de los servicios bancarios y responsibilidad en la concesión de préstamos, BOE n.°161, de 6 de julio de 2012, p. 48855, última modificación de 13 de agosto de 2015; (3) Real Decreto-ley 27/2012, de 15 de noviembre, de medidas urgentes para reforzar la protección a los deudores hipotecarios, BOE n.°276, de 16 de noviembre de 2012, p. 79877; (4) Ley 1/2013, de 14 de mayo, de medidas para reforzar la protección a los deudores hipotecarios, reestructuración de deuda y alquiler social, BOE n.°116, de 15 de mayo de 2013, p. 36373; and (5) Real Decreto-ley 6/2012, de 9 de marzo, de medidas urgentes de protección de deudores hipotecarios sin recursos, BOE n.°60, de 10 marzo de 2012, p. 22492.
14 Решение от 22 декември 2010 г. по съединени дела Gavieiro Gavieiro и Iglesias Torres (C‑444/09 и C‑456/09, EU:C:2010:819).
15 Вж. например решение от 4 октомври 2018 г., Комисия/Испания (C‑599/17, непубликувано, EU:C:2018:813, т. 19).
16 Вж. например решение от 4 октомври 2018 г., Комисия/Испания (C‑599/17, непубликувано, EU:C:2018:813, т. 14).
17 Вж. например решение от 19 декември 2012 г. Комисия/Италия (C‑68/11, EU:C:2012:815, т. 62 и 63).
18 Вж. например решение от 1 октомври 2009 г., Комисия/Испания (C‑502/08, непубликувано, EU:C:2009:603, т. 14 и 24).
19 Вж. например решение от 4 октомври 2018 г., Комисия/Испания (C‑599/17, непубликувано, EU:C:2018:813, т. 23).
20 Вж. например решение от 25 март 2011 г., Комисия/Испания (C‑375/10, непубликувано, EU:C:2011:184, т. 21); вж. също и решение от 14 май 2009 г., Комисия/Испания (C‑266/08, непубликувано, EU:C:2009:311, т. 10—11) (отхвърляне на твърдение за форсмажорни обстоятелства).
21 В конкретния случай референтната датата е два месеца след датата на получаването на мотивираното становище от Кралство Испания (вж. точка 8 от настоящото заключение), която, както е видно от входящия печат, е 18 ноември 2016 г. Вж. в този смисъл решение от 18 юли 2007 г., Комисия/Германия (C‑503/04, EU:C:2007:432, т. 19—20).
22 В настоящия случай няма спор, че Кралство Испания не е изпълнило задължението си да съобщи мерките за транспониране на Директива 2014/17, която е приета съгласно обикновената законодателна процедура в съответствие с член 114 ДФЕС.
23 Ограничаването на член 260, параграф 3 от ДФЕС до директивите, приети съгласно определена законодателна процедура, е свързано и с неговото действие във времето по отношение на директивите, приети преди влизането в сила на Договора от Лисабон. Вж. заключение на генералния адвокат Wathelet по дело Комисия/Полша (C‑320/13, непубликувано, EU:C:2014:2441, т. 95—103); вж. също например Steve Peers, „Sanctions for Infringement of EU Law after the Treaty of Lisbon“ (2012) 18 European Public Law 33‑64, стр. 40‑44.
24 Вж. например Nils Wahl и Luca Prete, „Between Certainty, Severity and Proportionality: Some Reflections on the Nature and Functioning of Article 260(3) TFEU“ (2014) 6 European Law Reporter 170‑189, стр. 174‑179.
25 Вж. например Didier Blanc, „Les procédures du recours en manquement, le traité, le juge et le gardien: entre unité et diversité en vue d’un renforcement de l’Union de droit“, в Stéphanie Mahieu ed, Contentieux de l’Union européenne: questions choisies (Larcier 2014) 429‑461, стр. 446‑447.
26 Вж. например Pål Wennerås, „Making effective use of Article 260 TFEU“, в András Jakab и Dimitry Kochenov eds, The Enforcement of EU Law and Values (OUP 2017) 79‑111, стр. 88‑89.
27 Вж. заключение на генералния адвокат Wathelet по дело Комисия/Полша (C‑320/13, непубликувано, EU:C:2014:2441, т. 114—145).
28 Вж. например решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др. (C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 47).
29 Вж. например решение от 11 юни 2015 г., Комисия/Полша (C‑29/14, EU:C:2015:379, т. 33).
30 Вж. например Tristan Materne, La procédure en manquement d’État, guide à la lumière de la jurisprudence de la Cour de justice de l’Union européenne (Larcier 2012) 42‑43.
31 Що се отнася до процедурата по транспониране вж. заключение на генералния адвокат Geelhoed по дело Комисия/Ирландия (C‑494/01, EU:C:2004:546, т. 23—29).
32 Включително когато директивата е транспонирана посредством съществуващите национални разпоредби: вж. например решение от 27 октомври 2011 г., Комисия/Полша (C‑311/10, непубликувано, EU:C:2011:702, т. 33).
33 Отбелязвам, че в настоящия случай не са изложени доводи, че определението на липса на съобщаване е различно преди и след влизането в сила на Договора от Лисабон.
34 Секретариат на Европейския конвент, доклад за заседанието от 3 март 2003 г., CONV 619/03, 13 март 2003 г., точки 10 и 11.
35 Секретариат на Европейския конвент, Окончателен доклад на дискусионния кръг относно Съда на Европейските общности, CONV 636/03, 25 март 2003 г., точка 28, т. 10 и т. 11.
36 Секретариат на Европейския конвент, Статии относно Съда на Европейските общности и Върховния съд, CONV 734/03, 12 май 2003 г., стр. 15 и 16. Също така е предложено, по модела на предишния член 88 ЕОВС, на Комисията да се предостави правото да констатира, че държава членка е нарушила правото на Съюза, като тази държава членка може да предяви иск за отмяна на решението на Комисията пред Съда, но предложението не е прието от президиума на Конвента. Вж. пак там стр. 13.
37 CONV 734/03, стр. 15.
38 CONV 734/03, стр. 16.
39 Позоваването на европейски рамков закон, който по същество обозначава директива, приета съгласно определена законодателна процедура, произтича от предложените промени в режима на правните инструменти на ЕС, които не бяха възприети с Договора от Лисабон. Вж. например Koen Lenaerts и Piet Van Nuffel, European Union Law, трето издание (Robert Bray и Nathan Cambien eds, Sweet & Maxwell 2011) 886‑887.
40 CONV 734/03, стр. 16, бележка под линия 1; вж. също CONV 636/03, стр. 11, бележка под линия 2.
41 OВ C 169, 2003 г. стр. 1.
42 OВ C 310, 2004 г. стр. 1.
43 Вж. в този смисъл Szilárd Gáspar-Szilágyi, „What Constitutes „Failure to Notify“ National Measures“ (2013) 19 European Public Law 281‑294, стр. 285.
44 Вж. например Секретариата на Европейския конвент, Реакции относно проекта за текст CONV 802/03 — Анализ, CONV 821/03, 27 юни 2003 г., стр. 151 (след това член III‑263), и по-специално предложения за изменение на член III‑263 от Dominique de Villepin, от Danuta Hübner и от Teija Tiilikainen и други; Предложение за изменение на член 228 от Maria Berger и други; Забележки по проекта за окончателен доклад на дискусионния кръг относно Съда от Reinhard Rack, работен документ 13, 14 март 2003 г. и от г‑н Thom de Bruijn, работен документ 20, 14 март 2003 г..; вж. също Gáspar-Szilágyi, бележка под линия 43, стр. 285‑286.
45 Вж. заключение на генералния адвокат Wathelet по дело Комисия/Полша (C‑320/13, непубликувано, EU:C:2014:2441, т. 116—120).
46 Вж. например Commission Better Regulation Guidelines, SWD (2017) 350, 7 юли 2017 г., Глава IV, точка 6, стр. 42‑43 и Commission Better Regulation Toolbox, Tool #37. Transposition Checks, достъпен на https://ec.europa.eu/info/better-regulation-toolbox.
47 Вж. например решение от 2 октомври 2014 г., Комисия/Полша (C‑478/13, непубликувано, EU:C:2014:2253). Късното транспониране е счетено за форма на неправилно транспониране: вж. например решение от 19 януари 1982 г., Becker (8/81, EU:C:1982:7, т. 20).
48 Решение от 16 юни 2005 г., Комисия/Италия (C‑456/03, EU:C:2005:388, т. 38 —40).
49 Решение от 30 ноември 2006 г., Комисия/Люксембург (C‑32/05, EU:C:2006:749, т. 56), където обстоятелствата се разграничават от тези по дело, по което е постановено решение от 14 април 2011 г., Комисия/Румъния (C‑522/09, EU:C:2011:251, т. 19).
50 Вж. например решение от 16 юли 2009 г., Комисия/Ирландия (C‑427/07, EU:C:2009:457, т. 49, т. 59, т. 84 и т. 89).
51 Вж. например решение от 24 октомври 2013 г., Комисия/Испания (C‑151/12, EU:C:2013:690, т. 27—28).
52 Вж. заключението на генералния адвокат Kokott по дело Комисия/Люксембург (C‑526/08, EU:C:2010:49, т. 72).
53 Вж. Съобщението от 2011 г., т. 17.
54 Вж. например Luca Prete, Infringement Proceedings in EU Law (Kluwer 2017) 6‑10; Jonas Tallberg, European Governance and Supranational Institutions: Making States Comply (Routledge 2003) 72‑82. Той бе придружен от Декларация (№ 19) относно прилагането на правото на Общността (ОВ C 191, 1992 г., стр. 102), в която се посочва, че „от основно значение за съгласуваността и единството в процеса на изграждането на Европа е всяка държава членка изцяло и точно да транспонира в националното си законодателство директивите на Общността, адресирани до нея, в посочените в тях срокове“. Курсивът е мой.
55 Вж. например Tallberg, бележка под линия 54, стр. 82‑91; Alan Dashwood и Angus Johnston eds, The Future of the Judicial System of the European Union (Hart 2001) 145‑204, по-специално стр. 175‑176.
56 Вж. заключение на генералния адвокат Wathelet по дело Комисия/Полша (C‑320/13, непубликувано, EU:C:2014:2441, т.146—160).
57 Вж. точка 80 от настоящото заключение.
58 Вж. например решение от 11 декември 2012 г., Комисия/Испания (C‑610/10, EU:C:2012:781, т. 115 и 116).
59 Решение от 12 юли 2005 г., Комисия/Франция (C‑304/02, EU:C:2005:444).
60 Решение от 12 юли 2005 г., Комисия/Франция (C‑304/02, EU:C:2005:444, т. 80—86). Вж. също например решение от 25 юли 2018 г., Комисия/Испания (C‑205/17, непубликувано, EU:C:2018:606, т. 74).
61 Решение от 12 юли 2005 г., Комисия/Франция (C‑304/02, EU:C:2005:444, т. 90 и 91). В това решение Съдът подчертава, че правото на защита на засегнатата държава членка е спазено: пак там, т. 92 и т. 93. Вж. например решение от 18 юли 2007 г., Комисия/Германия (C‑503/04, EU:C:2007:432, т. 22).
62 Вж. например решения от 12 юли 2005 г., Комисия/Франция (C‑304/02, EU:C:2005:444, т. 81) и от 9 декември 2008 г., Комисия/Франция (C‑121/07, EU:C:2008:695, т. 33).
63 Аз също се разграничавам от становището на генералния адвокат Wathelet, изразено в заключението му по дело Комисия/Полша (C‑320/13, непубликувано, EU:C:2014:2441, т. 155).
64 Вж. Съобщението от 2011 г., т. 21 и т. 22.
65 Съобщение на Комисията, Право на ЕС: По-добри резултати чрез по-добро прилагане, ОВ C 18, 2017 г., т. 10, т. 15 и т. 16.
66 Вж. например Laurence W Gormley, „Infringement Proceedings“, в The Enforcement of EU Law and Values, бележка под линия 26, 65‑78, стр. 71‑72; Ernő Varnay, „Sanctioning Under Article 260(3) TFEU: Much Ado About Nothing?“ (2017) 23 European Public Law 301‑316.
67 В отговор на поставен въпрос в съдебното заседание Кралство Испания подчертава значението на правото на защита на държавата членка и че това ще бъде нов елемент в настоящото дело, тъй като не е посочен в иска на Комисията.
68 Вж. например Съобщението от 2011 г., т. 29 и цитираната там съдебна практика.
69 Например, когато държавата членка докаже, че може да отстрани нарушението за много кратко време: вж. Peers, бележка под линия 23, стр. 47.
70 От това следва, че Съдът може да наложи имуществена санкция само ако нарушението продължава към датата на постановяване на съдебното решение. Вж. например решения от 9 декември 2008 г., Комисия/Франция (C‑121/07, EU:C:2008:695, т. 26—28) и от 4 юли 2018 г., Комисия/Словакия (C‑626/16, EU:C:2018:525, т. 74 и точка 2 от диспозитива).
71 Вж. например решение от 11 декември 2012 г., Комисия/Испания (C‑610/10, EU:C:2012:781, т. 117—119).
72 Съобщение на Комисията C(2018) 5851 окончателен от 19 септември 2018 г., ОВ C 340, 2018 г., стр. 2. Вж. например решение от 14 ноември 2018 г., Комисия/Гърция (C‑93/17, EU:C:2018:903, т. 132—141); заключения на генералния адвокат Kokott по дела Комисия/Италия (C‑196/13, EU:C:2014:2162) и Комисия/Гърция (C‑378/13, EU:C:2014:2172, т. 151 и 152).
73 Решение от 30 май 2013 г., Комисия/Швеция (C‑270/11, EU:C:2013:339, т. 31 и 51).
74 Решение от 22 декември 2010 г., Gavieiro Gavieiro и Iglesias Torres (C‑444/09 и C‑456/09, EU:C:2010:819, т. 62—64).
75 Вж. решения от 9 декември 2008 г., Комисия/Франция (C‑121/07, EU:C:2008:695, т. 73—76) и от 31 март 2011 г., Комисия/Гърция (C‑407/09, EU:C:2011:196, т. 38—39); вж. също заключение на генералния адвокат Jääskinen по дело Комисия/Чехия (C‑241/11, EU:C:2013:181, т. 50 и 62).
76 Вж. Директива 2014/17, член 1 и съображение 15. За подробен анализ вж. например Miriam Anderson и Esther Arroyo Amayelas eds, Miriam Anderson and Esther Arroyo Amayelas eds, The Impact of the Mortgage Credit Directive in Europe: Contrasting Views from Member States (Europa 2017); и по-специално по отношение на Испания, стр. 49‑111.
77 Вж. например предложение на Комисията за директива на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за кредити за жилищни имоти, COM(2011) 142 окончателен, 31 март 2011 г., обяснителен меморандум, точка 1, стр. 2.
78 Вж. например решение от 14 ноември 2018 г., Комисия/Гърция (C‑93/17, EU:C:2018:903, т. 122).
79 ОВ C 349, 2017 г., стр. 37 (наричана по-нататък „Резолюцията от 2015 г.“), по-специално съображения А до В, И и Й. Вж. също Резолюцията на Европейския парламент от 15 декември 2016 г. относно дейността на комисията по петиции през 2015 г., ОВ C 238, 2018 г., стр. 132, точка 31.
80 Резолюция от 2015 г., съображение Д и точка 5. Това доведе до настоящия иск срещу Испания, както и до иск срещу Хърватия на основание членове 258 и 260, параграф 3 от ДФЕС, който по-късно бе оттеглен от Комисията: вж. определение на председателя на Съда от 29 март 2018 г. по дело Комисия/Хърватия (C‑381/17, непубликувано, EU:C:2018:260).
81 Вж. резолюция от 2015 г., съображения Е и Ж. Вж. например по-скорошни решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo (C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980); от 26 януари 2017 г., Banco Primus (C‑421/14, EU:C:2017:60); от 7 август 2018 г., Banco Santander и Escobedo Cortés (C‑96/16 и 94/17, EU:C:2018:643) и от 19 септември 2018 г., Bankia (C‑109/17, EU:C:2018:735); вж. също заключение на генералния адвокат Szpunar по висящи дела Abanca Corporación Bancaria и Bankia (C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2018:724), Bankia и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria (C‑92/16 и C‑167/16, EU:C:2018:727) и Bankia (C‑486/16, EU:C:2018:728).
82 Вж. например решение от 14 ноември 2018 г., Комисия/Гърция (C‑93/17, EU:C:2018:903, т. 130).
83 Вж. например решение от 30 май 2013 г., Комисия/Швеция (C‑270/11, EU:C:2013:339, т. 43, 57 и 58 (почти 27 месеца).
84 Вж. точка 36 от настоящото заключение.
85 Вж. например решение от 25 юли 2018 г., Комисия/Испания (C‑205/17, непубликувано, EU:C:2018:606, т. 62).
86 Решение от 13 юли 2017 г., Комисия/Испания (C‑388/16, непубликувано, EU:C:2017:548, т. 30 и 41).
87 Вж. например решение от 14 март 2006 г., Комисия/Франция (C‑177/04, EU:C:2006:173, т. 77).