РЕШЕНИЕ НА СЪДА (oсми състав)

19 април 2018 година(*)

„Обжалване — Марка на Европейския съюз — Определение и придобиване на марка на Европейския съюз — Относителни основания за отказ — Възражение на притежателя на нерегистрирана марка или на друг знак, използван(а) в процеса на търговия — Разглеждане от апелативния състав — Допълнителни или допълващи доказателства — Регламент (ЕО) № 207/2009 — Член 76, параграф 2 — Регламент (ЕО) № 2868/95 — Правило 50, параграф 1, трета алинея“

По дело C‑478/16 P

с предмет жалба на основание член 56 от Статута на Съда на Европейския съюз, подадена на 2 септември 2016 г.,

Служба на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO), за която се явяват A. Folliard-Monguiral, П. Иванов и Д. Стоянова-Вълчанова, в качеството на представители,

жалбоподател,

като другите страни в производството са:

„Груп“ ООД, установено в София (България), за което се явяват Д. Драгиев и А. Андреев, адвокати,

жалбоподател в първоинстанционното производство

Коста Илиев, с местожителство в София (България), за когото се явява С. Ганева, адвокат,

встъпила страна в първоинстанционното производство,

СЪДЪТ (осми състав),

състоящ се от: D. Šváby (докладчик), изпълняващ функцията на председател на състава, E. Jarašiūnas и M. Vilaras, съдии,

генерален адвокат: M. Campos Sánchez-Bordona,

секретар: M. Aleksejev, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 28 септември 2017 г.,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 5 декември 2017 г.,

постанови настоящото

Решение

1        С жалбата си Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) иска отмяна на решението на Общия съд на Европейския съюз от 29 юни 2016 г., Груп/EUIPO — Илиев (GROUP Company TOURISM & TRAVEL) (T‑567/14, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2016:371), с което посоченият съд отменя решението на четвърти апелативен състав на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) от 2 юни 2014 г. (преписка R 1587/2013‑4) (наричано по-нататък „спорното решение“), постановено в производство по възражение между „Груп“ ООД и г‑н Коста Илиев.

 Правна уредба

 Правото на Съюза

 Регламент (ЕО) № 207/2009

2        Под заглавие „Относителни основания за отказ“ член 8 от Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на [Европейския съюз] (ОВ L 78, 2009 г., стр. 1) гласи в параграф 4:

„При възражение на притежател на нерегистрирана марка или на друг знак, използван/а в процеса на търговия с по-голям обхват от местния, марката, за която се подава заявка, не се регистрира, когато и доколкото, съгласно законодателството на Съюза или законодателството на държавата членка, което е приложимо за този знак:

а)      правата по отношение на този знак са били придобити преди датата на подаването на заявката за регистрация на марка на [ЕС] или — според случая — приоритетната дата, претендирана със заявката за регистриране на марка на [ЕС];

б)      този знак предоставя на притежателя си правото да забрани използването на една по-скорошна марка“.

3        Член 76 („Служебна проверка на фактите“) от посочения регламент гласи:

„1.      В хода на производството Службата пристъпва към служебна проверка на фактите; обаче при производство относно относителните основания за отказ на регистрация проверката се ограничава до разглеждане на фактите, доказателствата и аргументите, и исканията, представени от страните.

2.      Службата може да пренебрегне фактите, на които страните не са се позовали, и доказателствата, които те не са представили навреме“.

 Регламент № 2868/95

4        Под заглавие „Обосноваване на възражението“ правило 19 от Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета относно марката на [Европейския съюз] (ОВ L 303, 1995 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 189), изменен с Регламент (ЕС) 2015/2424 на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2015 г. (ОВ L 341, 2015 г., стр. 21) (наричан по-нататък „Регламент № 2868/95“), гласи в параграф 2:

„В рамките на срока, посочен в параграф 1, възразяващата страна също така трябва да подаде доказателство за съществуване, валидност и обхват на [защита] на по-ранна марка и по-ранно право, както и доказателство, доказващо нейното право да подаде възражение. По-специално възразяващата страна трябва да предостави следните доказателства:

а)      ако възражението се основава на марка, която не е марка на [ЕС], доказателство за нейното подаване или регистрация, като се предостави:

i)      ако марката все още не е регистрирана, копие от релевантното удостоверение за подаване на заявка, или еквивалентен документ, издаден от администрацията, към която е подадена заявката; или

ii)      ако марката е регистрирана, копие от релевантното удостоверение за регистрация и в зависимост от случая, на най-новото удостоверение за подновяване, показващо, че срокът на [защита] на марката продължава след периода, посочен в параграф 1, и всяко негово удължаване, или еквивалентни документи, издадени от администрацията, към която е регистрирана марката;

[…]

г)      ако възражението се основава на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от регламента, доказателство за неговото придобиване, настоящо съществуване и обхват на [защита] на това право;

[…]“.

5        Правило 50 от Регламент № 2868/95, озаглавено „Разглеждане на жалби“, гласи в параграф 1:

„Ако не е предвидено друго, за производствата по обжалване се прилагат, с необходимите изменения, разпоредбите относно производства пред отдела, който е взел решението, срещу което е заведена жалбата.

[…]

„Когато обжалването е насочено срещу решение, взето от отдела [по споровете], [апелативният състав] ограничава разглеждането на обжалването до факти и доказателства, представени в сроковете, посочени от отдела [по споровете] в съответствие с регламента и настоящите правила, освен ако [апелативният състав] не реши, че трябва да бъдат взети предвид допълнителни или допълващи факти и доказателства съгласно член [76, параграф 2 от Регламент № 207/2009]“.

 Българското право

6        Член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения (ДВ, бр. 19 от 9 март 2010 г.) (наричан по-нататък „Законът за марките“) предвижда:

„При опозиция, подадена от действителния притежател на нерегистрирана марка, която се използва в търговската дейност на територията на Република България, не се регистрира марка, чиято дата на подаване е по-късна от датата на действителното търговско използване на нерегистрираната марка“.

 Обстоятелствата, предхождащи спора

7        В точки 1—13 от обжалваното съдебно решение Общият съд излага обстоятелствата, предхождащи спора, по следния начин:

„1      На 13 февруари 2012 г. встъпилата страна г‑н Коста Илиев подава до [EUIPO] заявка за регистрация на марка на Европейския съюз съгласно Регламент (ЕО) № 207/2009 […].

2      Марката, чиято регистрация се иска, е следният фигуративен знак:

3      Услугите, за които е поискана регистрацията, са от класове 35, 39 и 43 по смисъла на Ницската спогодба относно международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки от 15 юни 1957 г., ревизирана и допълнена.

4      Заявката за марка на Европейския съюз е публикувана в Бюлетин на марките на Общността № 72/2012 от 16 април 2012 г.

5      На 11 юли 2012 г. […] „Груп“ ООД подава възражение на основание член 41 [от] Регламент № 207/2009 срещу регистрацията на заявената марка в нейната цялост.

6      В подкрепа на възражението си [„Груп“ ООД] се позовава на възпроизведената по-долу нерегистрирана фигуративна марка, използвана в България, Чешката република, Унгария, Полша и Словакия за услуги от клас 39:

7      Във възражението [„Груп“ ООД] изтъква, че от 2003 г. използва нерегистрираната марка за услуги по автобусен транспорт в България, Чешката република, Унгария и Словакия. Посочва, че въз основа на правителствен лиценз обслужва редовна автобусна линия между София (България) и Прага (Чешката република), и представя множество документи в подкрепа на възражението си.

8      С решение от 14 юни 2013 г. отделът по споровете отхвърля подаденото от [„Груп“ ООД] възражение и го осъжда за разноските. Той отбелязва по-специално че [„Груп“ ООД] не е уточнил[о], нито е доказал[о] приложимото национално право, на което основава възражението си и по силата на което използването на заявената марка би могло да бъде забранено в съответните държави членки.

9      На 16 август 2013 г. [„Груп“ ООД] подава пред EUIPO жалба на основание членове 58—64 от Регламент № 207/2009 срещу решението на отдела по споровете.

10      С решение от 2 юни 2014 г. […] четвърти апелативен състав на EUIPO отхвърля жалбата. Той приема по същество, че в производството по възражение [„Груп“ ООД] не е представил[о] доказателства за това кое е приложимото национално право. Припомня, че [„Груп“ ООД] е бил[о] длъж[но] да посочи и да докаже, че в държавите членки, които споменава във възражението си, нерегистрираните марки са защитени и съществува основано на такива марки право да се получи отмяна на последваща м[а]рка или забрана на използването ѝ. [„Груп“ ООД] бил[о] също така длъж[но] да запознае EUIPO с приложимите разпоредби, за да може тя да прецени дали са налице специфичните условия, предвидени във всяка от т[е]зи разпоредби.

11      Що се отнася по-специално до посочената във възражението нерегистрирана българска марка, апелативният състав приема, че не са изпълнени условията, предвидени в правило 19, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 2868/95 […], тъй като в документите, представени от [„Груп“ ООД] в производството по възражение, изобщо не се споменавало българското право. Що се отнася до трите разпоредби, посочени в мотивите към жалбата, апелативният състав приема, че са късно посочени, тъй като задължителното посочване на правните основания трябва да бъде направено в определените срокове в производството по възражение. Обосноваването на оплакванията не може да бъде отложено за стадия на обжалването.

12      Що се отнася съвсем конкретно до член 12, алинея 6 от [Закона за марките], на който [„Груп“ ООД] се позовава в мотивите към жалбата си пред апелативния състав от 16 август 2013 г., този състав посочва, че [„Груп“ ООД] само е цитирал[о] текста на член 12, алинея 1 от този закон, без да го предостави на български и без да представи доказателства, че посоченият текст е от достоверен официален източник. […]

13      Апелативният състав счита, че при всяко положение член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 е неприложим в случая, доколкото простото цитиране на няколко национални разпоредби без точно посочване на техния източник и без представяне на официалния им текст не може да представлява факти и доказателства по смисъла на този член“.

 Производството пред Общия съд и обжалваното съдебно решение

8        С жалба, подадена в секретариата на Общия съд на 1 август 2014 г., „Груп“ ООД иска отмяна на спорното решение, като посочва три основания за това, а именно нарушение на член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009, нарушение на член 76, параграф 2 от този регламент и нарушение на член 8, параграф 4 от същия регламент.

9        С обжалваното съдебно решение Общият съд уважава жалбата и отменя спорното решение.

10      Общият съд разглежда заедно трите основания за отмяна.

11      След като излага съдържанието на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, Общият съд припомня, че съгласно член 76, параграф 1 от този регламент възразяващата страна трябва да докаже, че правото, приложимо към посочения в подкрепа на възражението знак, може да обоснове забрана за използване на по-скорошна марка. За тази цел възразяващата страна трябва да докаже, че разглежданият знак попада в приложното поле на посоченото от нея законодателство на държава членка и че този знак позволява да се забрани използването на по-скорошна марка.

12      В точки 32 и 33 от обжалваното съдебно решение Общият съд по-нататък посочва, че правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 поставя в тежест на възразяващата страна да представи не само доказателства за това, че отговаря на изискваните условия съгласно националното законодателство, което желае да бъде приложено, но и доказателства, установяващи съдържанието на това законодателство.

13      От това Общият съд заключава в точка 34 от обжалваното съдебно решение, че „при липса на каквото и да било твърдение или доказателство в този смисъл, представено от страните, EUIPO не е била длъжна да събере служебно доказателства за приложимото национално право“.

14      Общият съд отбелязва в точка 38 от обжалваното съдебно решение, че в съображенията, които излага в жалбата си пред апелативния състав, „Груп“ ООД се позовава на три разпоредби от българското право, включително член 12, алинея 6 от Закона за марките.

15      В това отношение, на първо място, Общият съд разглежда въпроса дали по силата на член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, във връзка с правило 50, параграф 1 от Регламент № 2868/95, апелативният състав е разполагал с право на преценка, за да вземе предвид такова доказателство за съдържанието на националното право, представено за първи път едва пред него.

16      След като припомня в точки 44 и 45 от обжалваното съдебно решение изискванията, установени в съдебната практика във връзка с предоставеното на EUIPO право на преценка, Общият съд подчертава в точки 47 и 48 от същото решение, че по силата на правило 50, параграф 1, трета алинея от Регламент № 2868/95 апелативният състав ограничава разглеждането на жалбата до факти и доказателства, представени в сроковете, посочени от отдела по споровете, освен ако не реши, че трябва да бъдат взети предвид допълнителни или допълващи факти и доказателства. Освен това на пръв поглед късно посочените факти и късно представените доказателства трябва да бъдат реално от значение. Накрая, стадият на производството, в който те са късно посочени, съответно представени, и съпътстващите го обстоятелства трябва да допускат вземането им предвид.

17      Що се отнася до това дали посочването на Закона за марките в съображенията, които възразяващата страна излага в жалбата пред апелативния състав, е „допълващо“ доказателство по смисъла на правило 50, параграф 1 от Регламент № 2868/95, Общият съд приема в точка 57 от обжалваното съдебно решение, че това посочване не представлява изцяло ново доказателство и следва да се разглежда като част от доказателствата за придобиването, настоящото съществуване и обхвата на защита на нерегистрираната българска марка.

18      Всъщност Общият съд установява в същата точка, че някои доказателства за съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранната нерегистрирана марка са били представени в производството пред отдела по споровете.

19      В подкрепа на тази констатация Общият съд отбелязва в точка 58 от обжалваното съдебно решение, че правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 не съдържа точно и изчерпателно изброяване на доказателствата за съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранно право. От това той заключава, че релевантното законодателство може да се счита за доказателство за придобиването, настоящото съществуване и защитата на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009.

20      Така в точка 61 от обжалваното съдебно решение Общият съд стига до извода, че апелативният състав неправилно нито е упражнил правото на преценка, въпреки че е разполагал с такова по силата на член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, нито е обосновал отказа си да вземе предвид късно посочените пред него разпоредби от Закона за марките.

21      На второ място, Общият съд преценява дали „Груп“ ООД е изпълнило задължението си да представи доказателства за националното право в съответствие с правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95. По този въпрос в точки 69 и 70 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема следното:

„69      Първо трябва да се отбележи, че нито Регламенти № 207/2009 и № 2868/95, нито съдебната практика посочват по какъв начин трябва да се докаже съдържанието на националното законодателство. Следователно апелативният състав няма основание да изисква от [„Груп“ ООД] извадка от Държавен вестник или официалния български текст, по-специално след като език на производството през EUIPO е английският.

70      В това отношение следва да се посочи, че сведенията за националното право, които се изискват от жалбоподателя, трябва да позволяват на EUIPO да установи правилно и недвусмислено кое е приложимото право. Тези сведения за приложимото законодателство трябва да позволяват на EUIPO да разбере и да приложи съдържанието на това законодателство, условията за получаване на защита и нейният обхват, а на заявителя — да упражни правото си на защита. За постигането на тези цели обаче не е абсолютно необходимо текстът да е от официален източник“.

22      На последно място, в точки 76—83 от обжалваното съдебно решение Общият съд подчертава задължението на EUIPO да извърши проверка. По-специално, той отбелязва в точки 81 и 82 от това решение, че ако е изпитвал съмнение относно приложимостта на националното право, посочено от „Груп“ ООД, апелативният състав е трябвало да упражни правомощието си за проверка и да се информира служебно за съответното национално право.

 Искания на страните пред Съда

23      EUIPO моли Съда да отмени обжалваното съдебно решение и да осъди „Груп“ ООД да заплати съдебните разноски.

24      „Груп“ ООД иска от Съда да отхвърли жалбата и да осъди EUIPO да заплати съдебните разноски.

 По жалбата

25      EUIPO посочва две основания за обжалване, а именно нарушение на член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, тълкуван във връзка с правило 50, параграф 1 от Регламент № 2868/95, и нарушение на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, тълкуван във връзка с правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95.

 По първото основание за обжалване

 Доводи на страните

26      По първото основание EUIPO по същество твърди, първо, че видно от решение от 5 юли 2011 г., Edwin/СХВП (C‑263/09 P, EU:C:2011:452, т. 50), възразяващата страна носи тежестта да представи доказателства, установяващи съдържанието на националното законодателство, чието прилагане иска. Според EUIPO става въпрос за предварително и самостоятелно условие, чието неизпълнение не може да се санира пред апелативния състав, ако възразяващата страна не е представила навременно пред отдела по споровете сведения за това законодателство. Всъщност липсата на такива доказателства, установяващи съдържанието на законодателството, не позволявала нито на EUIPO, нито на заявителя на марката да прецени релевантността на фактите, доказателствата или доводите в подкрепа на възражението. Освен това правното основание на възражението останало неопределено и това пречело на EUIPO да упражни правомощието си за проверка.

27      По първото основание за обжалване EUIPO по същество твърди, второ, че за да попадат в обхвата член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, във връзка с правило 50, параграф 1 от Регламент № 2868/95, фактите и доказателствата, представени за пръв път едва пред апелативния състав, трябва да са допълнителни или допълващи спрямо вече представени факти и документи и да се отнасят до същото условие по член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009 като това, за което са представени. В точка 57 от обжалваното съдебно решение Общият съд обаче неправилно приел, че по правило представянето на информация, която позволява да се установи съдържанието на националното право, е допълващо спрямо доказателства, представени преди това във връзка с което и да е от изброените в този член условия.

28      Като пропуснал да провери дали е налице достатъчно тясна връзка между, от една страна, сведенията за националното законодателство, представени пред апелативния състав, и от друга страна, доказателствата, които са били навременно представени пред отдела по споровете, Общият съд допуснал грешка при прилагане на правото. Всъщност, ако липсва такава връзка, представеното доказателство било „ново“, а не „допълнително или допълващо“, както обаче се изисква съгласно член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009.

29      „Груп“ ООД изтъква, че апелативният състав може да упражни правото си на преценка по член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, ако, от една страна, на пръв поглед късно посочените факти и представени доказателства могат да бъдат реално от значение за изхода на производството по възражение, и от друга страна, стадият на производството, в който те са били късно въведени, и съпътстващите го обстоятелства допускат вземането им предвид.

30      Според „Груп“ ООД EUIPO неправилно е приела, че правото на преценка по член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 е свързано само и единствено с анализ от страна на апелативния състав на това дали късно посочените факти и представени доказателства имат характера на изцяло нови, или са от категорията на допълнителните или допълващите. То поддържа, че в случая съдържанието на член 12, алинея 6 от Закона за марките трябва да се квалифицира като „допълващо доказателство“ за целите на установяването на съдържанието на субективното право върху нерегистрирана марка. Всъщност споменаването на тази разпоредба в съображенията, изтъкнати пред апелативния състав, не представлявало изцяло ново доказателство и следвало да се разглежда като част от доказателствата за придобиването, настоящото съществуване и обхвата на защита на нерегистрираната българска марка.

31      В това отношение „Груп“ ООД подчертава, че правило19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 не съдържа точно и изчерпателно изброяване на доказателствата за съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранно право по член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, които възразяващата страна трябва да представи на EUIPO. Поради това „Груп“ ООД счита, че от гледна точка доказателствата Законът за марките се явява само един от елементите, които се отнасят към въпроса за установяването на валидно субективно право върху нерегистрирана марка.

 Съображения на Съда

32      Най-напред следва да се разгледа второто твърдение по първото основание за обжалване.

33      Следва да се припомни, че съгласно член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 EUIPO може да пренебрегне фактите, на които страните не са се позовали навреме, и доказателствата, които те не са представили навреме.

34      От текста на тази разпоредба следва, че при липса на разпоредба в обратния смисъл общото правило е, че представянето на факти и доказателства от страните е възможно след изтичане на сроковете, в които те следва да бъдат представени съгласно разпоредбите на Регламент № 207/2009, и че в никакъв случай не е забранено EUIPO да вземе предвид такива късно посочени факти и късно представени доказателства (решение от 13 март 2007 г., СХВП/Kaul, C‑29/05 P, EU:C:2007:162, т. 42).

35      Съдът е постановил, че тази разпоредба предоставя на EUIPO широко право на преценка, за да реши дали следва да вземе предвид или да пренебрегне късно представените доказателства, като мотивира решението си по този въпрос (вж. в този смисъл решение от 13 март 2007 г., СХВП/Kaul, C‑29/05 P, EU:C:2007:162, т. 43).

36      Освен това правило 50, параграф 1, трета алинея от Регламент № 2868/95 предвижда, че когато разглежда жалба срещу решение на отдела по споровете, апелативният състав разполага с право на преценка, произтичащо от член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, така че може да реши дали да вземе предвид или да пренебрегне допълнителни или допълващи факти и доказателства, които не са били представени в сроковете, посочени от отдела по споровете.

37      В това отношение Съдът е приел, че когато в определения от EUIPO срок са представени доказателства, е възможно представянето на допълващи доказателства, но че правило 50 от Регламент № 2868/95 не може да се тълкува в смисъл, че разширява обхвата на правото на преценка на апелативните състави, така че то да обхваща и новите доказателства (решение от 21 юли 2016 г., EUIPO/Grau Ferrer, C‑597/14 P, EU:C:2016:579, т. 26 и 27).

38      В случая във връзка с второто си твърдение по първото основание EUIPO посочва, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел в точки 57 и 58 от обжалваното съдебно решение, че късното посочване на Закона за марките в съображенията, изложени от „Груп“ ООД в жалбата пред апелативния състав, не представлява изцяло ново доказателство и следва да се разглежда като част от допълнителните доказателства за придобиването, настоящото съществуване и обхвата на защита на по-ранното право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, а именно нерегистрираната българска марка.

39      С това Общият съд обаче не е допуснал грешка при прилагане на правото.

40      Съгласно правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 възразяващата страна трябва да представи доказателства за придобиването, настоящото съществуване и обхвата на защита на по-ранното право. В това отношение следва да се припомни, че въпросното правило не съдържа точно и изчерпателно изброяване на доказателствата за съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, които възразяващата страна, която се позовава на такова право, трябва да представи.

41      Следователно Общият съд не е допуснал грешка, като в точки 57 и 58 от обжалваното съдебно решение е приел, че изричното посочване на Закона за марките може да бъде доказателство за придобиването, настоящото съществуване и обхвата на защита на твърдяното по-ранно право.

42      Що се отнася до довода на EUIPO, че за да се квалифицират представените пред апелативния състав сведения за националното законодателство като „допълващи доказателства“, между тях и доказателствата, които са били навременно представени пред отдела по споровете, е нужно да съществува тясна връзка, Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като по същество е приел, че такава връзка е налице.

43      Всъщност приложимото българско законодателство е било абсолютно необходимо за преценката на доказателствата, представени навременно от „Груп“ ООД, и съответно без информация за съдържанието на това законодателство въпросните доказателства са напълно безполезни.

44      От гореизложените съображения следва, че противно на твърдението на EUIPO, в обжалваното съдебно решение Общият съд не е разширил — в разрез с решение от 21 юли 2016 г., EUIPO/Grau Ferrer (C‑597/14 P, EU:C:2016:579) — правото на преценка на апелативния състав, така че то да обхване и новите доказателства.

45      Предвид горното, второто твърдение по първото основание за обжалване трябва да се отхвърли като неоснователно.

46      Що се отнася до първото твърдение по първото основание, несъмнено е вярно, че както следва от решение от 5 юли 2011 г., Edwin/СХВП (C‑263/09 P, EU:C:2011:452, т. 50), страна в положението на „Груп“ ООД носи тежестта да представи пред EUIPO не само доказателства, че отговаря на изискваните условия съгласно националното законодателство, чието прилагане иска, за да може да се забрани използването на марка на ЕС по силата на по-ранно право, но и доказателства, установяващи съдържанието на това законодателство.

47      Това съображение обаче не е пречка за прилагането на разпоредбите и съдебната практика, посочени в точки 33—37 от настоящото решение, които допускат възможността при определени условия апелативните състави на EUIPO да вземат предвид доказателства, представени за пръв път едва пред тях.

48      Следователно първото твърдение по първото посочено от EUIPO основание за обжалване трябва да се отхвърли като неоснователно.

49      Ето защо следва да се приеме, че първото посочено от EUIPO основание за обжалване не е налице.

 По второто основание за обжалване

 Доводи на страните

50      С второто си основание за обжалване EUIPO по същество упреква Общия съд, че е приел, че простото цитиране на разпоредба от Закона за марките на езика на производството е достатъчно, за да са спазени процесуалните изисквания, предвидени в правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95.

51      EUIPO счита, че при представянето на доказателства относно националното право трябва да се съблюдава известен формализъм и че затова апелативният състав е имал право да изиска от „Груп“ ООД да установи съдържанието на посоченото от него национално законодателство, като представи копие от официален документ на оригиналния език заедно с превод на езика на производството. Такова изискване би осигурило паралелност на формата по правило 19, параграф 2, буква г) и по правило 19, параграф 2, буква a), подточка ii) от посочения регламент, според което трябва да се представи удостоверение за регистрация на марката, на която се основава възражението.

52      EUIPO признава, че текстът на правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 не налага такъв формализъм. Същият бил обаче оправдан от гледна точка на целите, преследвани с член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, а именно, от една страна, да се гарантира правото на защита на заявителя на спорната марка, и от друга страна, да се даде възможност на EUIPO надлежно да упражни правомощието си за проверка.

53      „Груп“ ООД изтъква по същество, че твърденията по това основание за обжалване следва да се отхвърлят като неоснователни, тъй като, видно от текста на правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95, няма никакви изисквания за форма, що се отнася до доказването на посоченото национално законодателство.

 Съображения на Съда

54      За да се прецени дали възприетото от EUIPO тълкуване е правилно, следва да се вземат предвид текстът и общият разум на правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95.

55      Съгласно правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95, когато възражението се основава на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, възразяващата страна трябва да представи доказателство за придобиването, настоящото съществуване и обхвата на защита на това право.

56      От текста на тази разпоредба не личи това правило да изисква особен формализъм, що се отнася до начина на доказване на по-ранно право, каквото например е нерегистрираната национална марка.

57      Що се отнася до общия разум на правило 19, параграф 2 от Регламент № 2868/95, видно е, както отбелязва генералният адвокат в точка 83 от заключението си, че законодателят е съобразил предвидените начини на доказване с естеството на правото, което се изтъква в подкрепа на възражението. Така, докато правило 19, параграф 2, буква а) от този регламент изрично изисква, когато възражението се основава на регистрирана марка, различна от марка на ЕС, да се представи удостоверение за регистрация на тази марка, правило 19, параграф 2, буква б) от посочения регламент не предвижда един-единствен начин на доказване във връзка с възражението, основано на по-ранно право, каквото например е нерегистрираната национална марка.

58      От това следва, от една страна, че възразяващата страна може свободно да прецени какви доказателства е нужно да представи пред EUIPO във връзка с възражение, основано на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, и от друга страна, че EUIPO е длъжна да прецени представените от възразяващата страна доказателства, без да може изначално да отхвърли доказателство от определен вид само поради неговата форма.

59      Поради това Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точка 69 от обжалваното съдебно решение е приел, че нито Регламент № 2868/95, нито Регламент № 207/2009 посочват по какъв начин трябва да се докаже съдържанието на националното законодателство и че при тези обстоятелства апелативният състав няма основание да изисква от „Груп“ ООД извадка от Държавен вестник.

60      Що се отнася до довода, свързан с правото на защита на заявителя на спорната марка, следва да се отбележи, че Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел в точка 70 от обжалваното съдебно решение, че за да упражни заявителят правото си на защита, не е абсолютно необходимо да е представен текст на националния закон от официален източник.

61      Всъщност в това отношение е достатъчно заявителят на марката да може да определи правилно и недвусмислено кое е националното право, на което се основава възражението.

62      Ето защо следва да се приеме, че второто посочено от EUIPO основание за обжалване не е налице.

63      От всички изложени по-горе съображения следва, че жалбата трябва да се отхвърли изцяло.

 По съдебните разноски

64      Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда, приложим в производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като „Груп“ ООД е направило искане за осъждането на EUIPO и последната е загубила делото, тя трябва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (осми състав) реши:

1)      Отхвърля жалбата.

2)      Осъжда Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) да заплати съдебните разноски.

Постановено в публично съдебно заседание в Люксембург на 19 април 2018 година.

*      Език на производството: български.