1

Европейският орган за застраховане и професионално пенсионно осигуряване (ЕОЗППО) е създаден с Регламент (ЕС) № 1094/2010 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2010 година за изменение на Решение № 716/2009/ЕО и за отмяна на Решение 2009/79/ЕО на Комисията (ОВ L 331, стр. 48).

2

В съответствие с член 1, параграфи 2 и 3 от Регламент (ЕС) № 1092/2010 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2010 година за пруденциалния надзор върху финансовата система на Европейския съюз на макроравнище и за създаване на Европейски съвет за системен риск (ОВ L 331, стр. 1) ЕОЗППО е част от Европейската система за финансов надзор (ЕСФН), чиято цел е да осигури надзора върху финансовата система на Европейския съюз.

3

ЕСФН включва също два други европейски надзорни органа, а именно Европейския банков орган (ЕБО), създаден с Регламент (ЕС) № 1093/2010 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2010 година за изменение на Решение № 716/2009/ЕО и за отмяна на Решение 2009/78/ЕО на Комисията (ОВ L 331, стр. 12) и Европейския орган за ценни книжа и пазари (ЕОЦКП), създаден с Регламент (ЕС) № 1095/2010 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2010 година за изменение на Решение № 716/2009/ЕО и за отмяна на Решение 2009/77/ЕО на Комисията (ОВ L 331, стр. 84). ЕСФН се състои и от Съвместния комитет на европейските надзорни органи, както и от компетентните или надзорните органи на държавите членки.

4

Член 1, параграф 2 от Регламент № 1094/2010 предвижда, че ЕОЗППО действа в рамките на правомощията, предоставени с този регламент, и на приложното поле на актовете, посочени в тази разпоредба, сред които по-специално Директива 92/49/ЕИО на Съвета от 18 юни 1992 година относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, свързани с прякото застраховане, различно от животозастраховането и за изменение на Директиви 73/239/EИО и 88/357/EИО (Трета директива за застраховането) (ОВ L 228, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 2, стр. 53). Съгласно член 1, параграф 6 от посочения регламент ЕОЗППО има за цел да защитава обществените интереси, като допринася за краткосрочната, средносрочната и дългосрочната стабилност и ефективност на финансовата система, в интерес на икономиката на Съюза и на неговите граждани и стопански субекти.

5

Член 17 от Регламент № 1094/2010 предвижда механизъм, позволяващ на ЕОЗППО да разглежда случаите на нарушение на правото на Съюза чрез националните органи в тяхната надзорна практика. За тази цел член 17, параграфи 2, 3 и 6 от Регламент № 1094/2010 установява механизъм от три етапа. Съгласно член 17, параграфи 1 и 2 от посочения регламент:

„1.   Ако даден компетентен орган не е приложил посочените в член 1, параграф 2 актове или ги е приложил по начин, който изглежда е в нарушение на правото на Съюза, включително утвърдените съгласно членове 10—15 регулаторни технически стандарти и технически стандарти за изпълнение, по-специално като не е гарантирал, че дадена финансова институция отговаря на изискванията, предвидени в посочените актове, [ЕОЗППО] действа в съответствие с правомощията, предвидени в параграфи 2, 3 и 6 от настоящия член.

2.   По искане от един или повече компетентни органи, от Европейския парламент, от Съвета, от Комисията или от съответната група на участниците или по своя собствена инициатива и след като уведоми за това съответния компетентен орган, [ЕОЗППО] може да разследва предполагаемото нарушение или неприлагане на правото на Съюза.

Без да се засягат предвидените в член 35 правомощия, компетентният орган незабавно предоставя на [ЕОЗППО] цялата информация, която [ЕОЗППО] счете за необходима за целите на разследването“.

6

Член 60 от Регламент № 1094/2010 урежда жалбите, които могат да бъдат подадени до апелативния съвет на европейските надзорни органи (наричан по-нататък „апелативният съвет“). Тази разпоредба предвижда следното:

„1.   Всяко физическо или юридическо лице, включително компетентните органи, може да обжалва решение на [ЕОЗППО] по членове 17, 18 и 19, както и всяко друго решение, взето от [ЕОЗППО] в съответствие с посочените в член 1, параграф 2 актове на Съюза, чийто адресат е това лице, или решение, което, макар и адресирано към друго лице, го засяга пряко и лично.

[…]

4.   Ако жалбата е допустима, Апелативният съвет проверява дали тя е основателна. Той приканва страните в производството по обжалване да представят в определен срок становища по направени от него уведомления или по становища на другите страни в производството по обжалване. Страните в производството по обжалване имат право да направят устни изявления.

[…]“.

7

Съгласно член 61, параграфи 1—3 от Регламент № 1094/2010:

„1.   В съответствие с член 263 ДФЕС пред Съда на Европейския съюз може да бъде заведено дело за оспорване на решение на Апелативния съвет или на [ЕОЗППО], в случаите когато не съществува право на обжалване пред Апелативния съвет.

2.   Държавите членки и институциите на Съюза, както и всяко физическо или юридическо лице могат да заведат дело пред Съда на Европейския съюз във връзка с решения на [ЕОЗППО] в съответствие с член 263 ДФЕС.

3.   Ако [ЕОЗППО] е задължен да предприеме действие и не изпълни задължението си, пред Съда на Европейския съюз може да бъде предявен иск за бездействие в съответствие с член 265 ДФЕС“.

8

Ищецът Onix Asigurări SA е застрахователно дружество по румънското право със седалище в Румъния. То упражнява дейността си в няколко държави членки на Съюза, сред които по-специално Италианската република.

9

С решение от 20 декември 2013 г. Istituto per la Vigilanza sulle Assicurazioni (IVASS, италиански надзорен орган в застрахователния сектор) забранява на ищеца за неопределен период от време да сключва нови застрахователни договори в Италия (наричано по-нататък „решението на IVASS“). Това решение, прието на основание на член 193, параграф 4 от Codice delle assicurazioni private (кодекс за частните застраховки) в изпълнение на член 40 от Третата директива за застраховането, е мотивирано със сериозна загриженост на IVASS относно репутацията на единствения акционер на ищеца.

10

На 5 февруари 2014 г. ищецът изпраща писмо до ЕОЗППО. В писмото той информира по-специално посочения орган за решението на IVASS и посочва причините, поради които според него това решение не съответства на правото на Съюза. По същество той твърди, че IVASS не е компетентен да прави преценка за репутацията на неговия акционер и че член 40, параграф 6 от Третата директива за застраховането не се прилага. Писмото е обработено от ЕОЗППО като оплакване, подадено на основание на член 17 от Регламент № 1094/2010.

11

След размяна на електронни съобщения в периода между март и май 2014 г. между ищеца и ЕОЗППО, председателят на последния приема на 6 юни 2014 г. две решения.

12

От една страна, с решение EIOPA-14‑266 относно допустимостта на искане, подадено на основание на член 17 от Регламент № 1094/2010, оплакването на ищеца е обявено за допустимо.

13

От друга страна, с решение EIOPA-14‑267 относно започването на разследване на основание на член 17 от Регламент № 1094/2010 председателят на ЕОЗППО е решил да не започва разследване относно евентуално нарушение на правото на Съюза от IVASS (наричано по-нататък „решението за отказ“). От мотивите към това решение става ясно, че ако съгласно член 40, параграф 6 от Третата директива за застраховането компетентните органи на държавите членки могат да приемат извънредни мерки за предотвратяване на нередности на тяхна територия, обхватът и пределите на това правомощие се определяли съгласно националното право под контрола на националните юрисдикции. Освен това в посоченото решение е посочено, че няма основание да се твърди, че е извършено нарушение на разпоредбите на Третата директива за застраховането от IVASS.

14

Тези решения са съобщение на ищеца с електронно съобщение от 12 юни 2014 г.

15

На 18 юни 2014 г. ищецът изпраща писмо до председателя на ЕОЗППО в отговор на решението за отказ, с което иска от него да отмени това решение и да започне разследване на основание на член 17 от Регламент № 1094/2010 за нарушение на правото на Съюза от IVASS. По същество ищецът повтаря становището си, че IVASS не е компетентен да прави преценка за репутацията на акционера му, тъй като тази преценка била от компетентността само на румънските органи.

16

В периода между юни и ноември 2014 г. ищецът и ЕОЗППО разменят няколко електронни съобщения. По-специално с електронно съобщение от 2 октомври 2014 г. ЕОЗППО отговаря на доводите по същество, представени от ищеца, и изяснява становището, изложено в решението за отказ. Ищецът отговаря с писмо от 8 октомври 2014 г.

17

С електронно съобщение от 3 ноември 2014 г. ищецът уведомява ЕОЗППО, че при липса на отговор преди 15 ноември 2014 г. по отношение на започването на процедура на основание на член 17 от Регламент № 1094/2010 той ще сезира Съда на Европейския съюз съгласно член 61 от посочения регламент.

18

В писмо от 24 ноември 2014 г. ЕОЗППО, като препраща към писмото на ищеца от 8 октомври 2014 г., „отново потвърждава, че становището [му] […] относно [решението за отказ] остава непроменено“.

19

На 22 декември 2014 г. ищецът сезира апелативния съвет с жалба по смисъла на член 60 от Регламент № 1094/2010. Предметът на жалбата е „[писмото] на ЕОЗППО от 24 ноември 2014 г., с което се потвърждава решението [за отказ]“. В подкрепа на жалбата си по същество ищецът изтъква, че ЕОЗППО е трябвал да започне разследване, след като IVASS, като взема становище относно репутацията на единствения му акционер, е нарушил правото на Съюза. Според него по този начин IVASS е иззел правомощията на румънските органи. Освен това решението на IVASS не можело да бъде валидно основано на член 40, параграф 6 от Третата директива за застраховането. В приложение към писменото становище, предадено за целите на процедурата пред апелативния съвет, се намира по-специално писмото на ищеца от 18 юни 2014 г.

20

С решение от 3 август 2015 г. (наричано по-нататък „решението на апелативния съвет“, а заедно с решението за отказ — „обжалваните решения“) апелативният съвет отхвърля жалбата на ищеца, тъй като тя е недопустима, защото не е насочена срещу акт, който попада в компетентността на съвета. По същество съветът приема, че писмото на ЕОЗППО от 24 ноември 2014 г. е акт, който изцяло потвърждава решението за отказ, и поради тази причина не представлява решение, подлежащо на обжалване пред него. От друга страна, той посочва, че ищецът не е подал жалба срещу решението за отказ и че във всеки случай, тъй като жалбата е подадена на 22 декември 2014 г., е просрочена, що се отнася до възможността за оспорване на това решение.

21

Решението на апелативния съвет е съобщено на ищеца същия ден. По искане на последния това решение е поправено поради допусната материална грешка, за което ищецът е информиран на 13 август 2015 г.

22

С искова молба, подадена в секретариата на Общия съд на 12 октомври 2015 г., ищецът предявява настоящия иск.

23

ЕОЗППО депозира писмената си защита в секретариата на Общия съд на 18 януари 2016 г.

24

Ищецът иска от Общия съд:

25

ЕОЗППО иска от Общия съд:

26

Съгласно член 126 от Процедурния правилник на Общия съд, когато разглеждането на иск или жалба явно не е от неговата компетентност или когато искът или жалбата е явно недопустим(а) или явно лишен(а) от всякакво правно основание, Общият съд може по предложение на съдията докладчик във всеки един момент, без да провежда докрай производството, да реши да се произнесе с мотивирано определение.

27

В конкретния случай Общият съд приема, че разполага с достатъчно данни от материалите по преписката, за да се произнесе, без да провежда докрай производството.

28

По същество ищецът иска от Общия съд да установи, че ЕОЗППО неправомерно се е въздържал да вземе решение относно искането му за започване на разследване съгласно член 17 от Регламент № 1094/2010. Що се отнася до допустимостта, в исковата молба ищецът отбелязва, че срокът за предявяване на иск, предвиден в член 265, параграф 2 ДФЕС, е започнал на тече на 3 август 2015 г. — дата, на която му е съобщено решението на апелативния съвет. Всъщност едва с това решение се разсейвала несигурността в отговора на ЕОЗППО на писмото му от 18 юни 2014 г., с което той сезирал ЕОЗППО с искане за вземане на решение и за започване на разследване за нарушение на правото на Съюза от IVASS.

29

ЕОЗППО отвръща, че това искане е недопустимо.

30

Следва да се посочи, че съгласно член 61, параграф 3 от Регламент № 1094/2010, ако ЕОЗППО е задължен да предприеме действие и не изпълни задължението си, може да бъде предявен иск за бездействие в съответствие с член 265 ДФЕС.

31

В това отношение следва да се припомни, че производството, предвидено в член 265 ДФЕС, се основава на схващането, че незаконното бездействие от страна на институция позволява на заинтересованите лица да сезират съда на Съюза с искане той да установи, че бездействието е в разрез с Договора за функционирането на ЕС. Посоченият член има предвид неправомерно бездействие, което се изразява в неприемане на решение или неизразяване на становище, но не и в приемането на акт, различен от този, който ищецът е желаел да се приеме или е считал за необходим (решение от 19 ноември 2013 г., Комисия/Съвет, C‑196/12, EU:C:2013:753, т. 22, вж. също в този смисъл решения от 24 ноември 1992 г., Buckl и др./Комисия, C‑15/91 и C‑108/91, EU:C:1992:454, т. 17 и от 16 февруари 1993 г., ENU/Комисия, C‑107/91, EU:C:1993:56, т. 10).

32

Съгласно член 265, втора алинея ДФЕС иск за установяване на неправомерно бездействие е допустим само ако съответната институция преди това е поканена да действа. Уведомяването на институцията е съществена формалност, в резултат на която, от една страна, се поставя началото на двумесечния срок, в който институцията е длъжна да се произнесе, а от друга, се очертава рамката, в която би могло да се предяви иск, в случай че институцията се въздържи да се произнесе. Макар да не е подчинено на особено изискване за форма, необходимо е все пак уведомяването да бъде достатъчно изрично и точно, за да позволи на институцията ответник да се запознае конкретно със съдържанието на решението, което се иска да приеме, и да стане ясно, че то има за предмет да я принуди да вземе страна (вж. решение от 3 юни 1999 г., TF1/Комисия, T‑17/96, EU:T:1999:119, т. 41 и цитираната съдебна практика и определение от 27 ноември 2012 г., H‑Holding/Парламент, T‑672/11, непубликувано, EU:T:2012:628, т. 12 и цитираната съдебна практика, определение от 10 юли 2014 г., Kafetzakis и др./Парламент и др., T‑38/14, непубликувано, EU:T:2014:685, т. 26).

33

Съгласно член 265, втора алинея ДФЕС, ако след изтичане на срок от два месеца от поканата да действа съответната институция не се е произнесла, искът може да бъде заведен в нов двумесечен срок. Съгласно разпоредбите на член 60 от Процедурния правилник този срок трябва да се удължи еднократно със срок от десет дни поради отдалеченост.

34

В настоящия случай по същество ищецът изтъква, че с писмото си от 18 юни 2014 г. е приканил ЕОЗППО да действа (вж. т. 28 по-горе). За разлика от това в писмените си бележки той не посочва нито един друг акт, при необходимост по-нов, с който е приканил ЕОЗППО да действа, нито твърди, че е постъпил по този начин.

35

Следва да се припомни, че с писмото си от 18 юни 2014 г. ищецът е поискал от председателя на ЕОЗППО да отмени решението за отказ и да започне разследване на основание на член 17 от Регламент № 1094/2010.

36

От една страна обаче, ако писмото на ищеца от 18 юни 2014 г. следва да се квалифицира като покана за действие по смисъла на съдебната практика, припомнена в точка 32 по-горе, би следвало да се посочи, че нито от данните по преписката, нито дори от твърденията на ищеца не става ясно, че ЕОЗППО се е произнесъл в срока от два месеца, посочен в член 265 ДФЕС. Следователно едва след изтичането на този срок, а именно на 18 август 2014 г., започва да тече срокът за предявяване на иск от два месеца и десет дни, в който ищецът е трябвало да сезира Общия съд с иск за установяване на неправомерно бездействие. Тъй като настоящият иск е предявен едва на 12 октомври 2015 г., налага се констатацията, че очевидно той е късно предявен.

37

От друга страна и във всеки случай, следва да се констатира, че с електронното съобщение от 2 октомври 2014 г. по същество ЕОЗППО е отговорил на изтъкнатите от ищеца доводи, а именно в писмото му от 18 юни 2014 г. ЕОЗППО още веднъж потвърждава становището си в писмото си от 24 ноември 2014 г. В този смисъл ищецът освен това отбелязва в исковата молба в изложението си на фактите, предхождащи спора, че ЕОЗППО е „разяснил“ становището си в писмото си от 2 октомври 2014 г. и е „изложил детайлно мотивите си към решението [за отказ]“ в писмото си от 24 ноември 2014 г. По този начин става ясно, че макар и след изтичането на срока от два месеца, в който ЕОЗППО е трябвало да се произнесе, твърдяното от ищеца неправомерно бездействие във всеки случай е прекратено. С оглед на съдебната практика, цитирана в точка 31 по-горе, този извод се налага, въпреки че в посоченото електронно съобщение и в посоченото писмо ЕОЗППО е потвърдил отказа си да започне разследване на основание на член 17, параграф 2 от Регламент № 1094/2010.

38

Оттук следва, че искането за установяване на неправомерно бездействие е явно недопустимо.

39

Този извод не се поставя под съмнение от довода на ищеца, изведен от факта, че срокът за предявяване на иск за установяване на неправомерно бездействие е започнал да тече на 3 август 2015 г. — дата, на която му е съобщено решението на апелативния съвет. Според ищеца това решение е разсеяло несигурността в отговора на ЕОЗППО на писмото му от 18 юни 2014 г. (вж. т. 28 по-горе).

40

В това отношение, от една страна, следва да се отбележи, че доводите на ищеца се основават на предпоставката, че още преди приемането на решението на апелативния съвет ЕОЗППО е отговорил на писмото му от 18 юни 2014 г. с уточнението обаче, че според ищеца този отговор е произвел несигурност. Според съдебната практика обаче отказът да се действа на покана за действие съгласно член 265 ДФЕС представлява произнасяне, което прекратява неправомерното бездействие и може да бъде предмет на жалба за отмяна (вж. в този смисъл определение от 4 май 2005 г., Holcim (Франция)/Комисия, T‑86/03, EU:T:2005:157, т. 36 и цитираната съдебна практика).

41

От друга страна, следва да се припомни, че според постоянната съдебна практика процесуалните срокове са абсолютна процесуална предпоставка, тъй като са предвидени с цел гарантиране на яснота и сигурност на правните положения и предотвратяване на всякаква дискриминация или произволно третиране при правораздаването, като съдът на Съюза е длъжен да провери служебно дали те са били спазени (определение от 14 декември 2006 г., Smanor и Ségaud/Комисия, T‑150/06, непубликувано, EU:T:2006:402, т. 14, вж. също в този смисъл определение от 13 декември 2000 г., Sodima/Комисия, C‑44/00 P, EU:C:2000:686, т. 51).

42

Налага се следователно констатацията, че ищецът не може, след като е оставил да изтече срокът за подаване на иск за установяване на неправомерно бездействие (вж. т. 36 по-горе), да се ползва от нов срок, изчислен от датата, на която според него несигурността по отношение на становището на ЕОЗППО в отговор на писмото му от 18 юни 2014 г. била разсеяна. Още по-малко той би могъл да заобиколи недопустимостта на искането си за установяване на неправомерно бездействие заради късното му подаване и наличието на прието становище посредством изпращането на ЕОЗППО на редица писма и оспорвания на изразеното от последния становище.

43

С оглед на изложените по-горе съображения искането за установяване на неправомерно бездействие следва да бъде отхвърлено като недопустимо.

44

Следва да се разгледат една след друга жалбите за отмяна, от една страна, на решението за отказ, а от друга страна, на решението на апелативния съвет.

45

В подкрепа на искането си за отмята на решението за отказ по същество ищецът изтъква едно-единствено основание, изведено от липса на мотиви. По отношение на допустимостта на това искане в исковата молба той отбелязва, че срокът за обжалване е започнал да тече едва на 13 август 2015 г. — дата, на която решението на апелативния съвет ставало неизменяемо след поправянето на материални грешки. Всъщност, от една страна, производството пред апелативния съвет се развило, без да се вземе предвид писмото му от 18 юни 2014 г. От друга страна, в хода на процедурата пред апелативния съвет срокът за обжалване бил спрян.

46

ЕОЗППО изтъква, че искането за отмяна на решението за отказ е недопустимо. От една страна, искането било просрочено. От друга страна, решението за отказ не представлявало обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС. Във всеки случай единственото основание, изтъкнато в подкрепа на искането за отмяна на решението за отказ, било необосновано.

47

Без да се вземе предвид, от една страна, въпросът дали предвид по-специално доводите на ищеца, както са резюмирани в точка 45 по-горе, искането за отмяна на решението за отказ е просрочено, и от друга страна, евентуалното отражение на процедурата пред апелативния съвет върху възможността да се оспори въпросното решение пред Общия съд, в началото следва да се провери дали това решение представлява обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС.

48

В този смисъл най-напред следва да се припомни, че според съдебната практика за обжалваеми актове по смисъла на член 263 ДФЕС се считат всички решения, приети от институциите, органите, службите или агенциите на Съюза без значение в каква форма, които целят да породят задължителни правни последици (решение от 31 март 1971 г., Комисия/Съвет, 22/70, EU:C:1971:32, т. 42, вж. също решение от 13 октомври 2011 г., Deutsche Post и Германия/Комисия, C‑463/10 P и C‑475/10 P, EU:C:2011:656, т. 36 и цитираната съдебна практика).

49

Съдът многократно е посочвал, че когато е подадена от физическо или юридическо лице, жалбата за отмяна на акт на институция, орган, служба или агенция на Съюза е допустима само ако задължителните правни последици от акта са от естество да засегнат интересите на жалбоподателя, като променят съществено правното му положение (решение от 11 ноември 1981 г., IBM/Комисия, 60/81, EU:C:1981:264, т. 9, вж. също решение от 13 октомври 2011 г., Deutsche Post и Германия/Комисия, C‑463/10 P и C‑475/10 P, EU:C:2011:656, т. 37 и цитираната съдебна практика). Тази съдебна практика е приета в рамките на жалби, подадени до съда на Съюза от физически или юридически лица, срещу актове, на които същите са адресати. Когато жалбата за отмяна е подадена от жалбоподател, който не е привилегирована страна, срещу акт, на който той не е адресат, изискването задължителните правни последици да са от естество да засягат интересите на жалбоподателя, като променят съществено правното му положение, съвпада с условията по член 263, четвърта алинея ДФЕС (решение от 13 октомври 2011 г., Deutsche Post и Германия/Комисия, C‑463/10 P и C‑475/10 P, EU:C:2011:656, т. 38).

50

Накрая, следва да се посочи по аналогия, че Съдът е приел, че решение за непредприемане на действие на основание на член 106, параграф 3 ДФЕС не представлява обжалваем акт, тъй като от текста на посочения параграф 3 и от структурата на всички разпоредби на този член следва, че Комисията не е длъжна да предприеме действие. Частноправните субекти следователно не могат да изискват тя да вземе становище в определен смисъл. Съдът прави извода, че писмо, с което Комисията информира автора на оплакването за намерението си да не му даде ход, не може да се приеме за пораждащо задължителни правни последици, така че то не представлява обжалваем акт, без това разрешение да е засегнато от факта, че при необходимост даден частноправен субект може да има право да подаде жалба за отмяна срещу решение, което Комисията адресира до държава членка на основание на член 106, параграф 3 ДФЕС, ако са налице условията, предвидени в член 263, четвърта алинея ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 22 февруари 2005 г., Комисия/max.mobil, C‑141/02 P, EU:C:2005:98, т. 68—70).

51

В настоящия случай е безспорно, че ищецът е сезирал ЕОЗППО с искане на основание на член 17 от Регламент № 1094/2010. Тази разпоредба предвижда механизъм, който позволява на ЕОЗППО да разглежда случаите на нарушение на правото на Съюза чрез националните органи в тяхната надзорна практика. Така съгласно параграф 1 от този член, „[а]ко даден компетентен орган не е приложил посочените в член 1, параграф 2 актове или ги е приложил по начин, който изглежда е в нарушение на правото на Съюза, включително утвърдените съгласно членове 10—15 регулаторни технически стандарти и технически стандарти за изпълнение, по-специално като не е гарантирал, че дадена финансова институция отговаря на изискванията, предвидени в посочените актове, [ЕОЗППО] действа в съответствие с правомощията, предвидени в параграфи 2, 3 и 6 от настоящия член“.

52

Член 17, параграфи 2, 3 и 6 от Регламент № 1094/2010 определя трите етапа на този механизъм. По-специално член 17, параграф 2 от посочения регламент предвижда, че „[п]о искане от един или повече компетентни органи, от Европейския парламент, от Съвета, от Комисията или от съответната група на участниците или по своя собствена инициатива и след като уведоми за това съответния компетентен орган, [ЕОЗППО] може да разследва предполагаемото нарушение или неприлагане на правото на Съюза“.

53

Така от разпоредбата и по-специално от употребата на глагола „мога“ става ясно, че ЕОЗППО разполага с оперативна самостоятелност в областта на разследванията, както когато е сезиран с искане от едно от образуванията, изрично посочени в член 17, параграф 2 от Регламент № 1094/2010, така и когато действа по собствена инициатива (вж. по аналогия решение от 9 септември 2015 г., SV Capital/ЕБО, T‑660/14, което се обжалва, EU:T:2015:608, т. 47).

54

От това следва, че противно на твърдяното от ищеца в рамките на искането за установяване на неправомерно бездействие, ЕОЗППО по никакъв начин не е длъжен да предприеме действия в приложение на член 17 от Регламент № 1094/2010.

55

Този прочит освен това съответства на целите и задачите на ЕОЗППО, както и на структурата на механизма, установен в член 17 от Регламент № 1094/2010. Всъщност съгласно член 1, параграф 6 от този регламент ЕОЗППО има за цел да защитава обществените интереси, като допринася за краткосрочната, средносрочната и дългосрочната стабилност и ефективност на финансовата система, в интерес на икономиката на Съюза и на неговите граждани и стопански субекти. Освен това от съображение 26 от посочения регламент става ясно, че установеният с член 17 от същия регламент механизъм цели целостта, прозрачността, ефикасността и нормалното функциониране на финансовите пазари, стабилността на финансовата система, както и неутралните условия на конкуренция между финансовите институции в Съюза. Гарантирането на правилното и пълно прилагане на правото на Съюза представлява основна предпоставка за това. С други думи и както освен това отбелязва ЕОЗППО, посоченият механизъм няма за цел да предоставя защита или индивидуално обезщетяване в спорове между физическо или юридическо лице и компетентен орган на национално равнище.

56

Предвид тези обстоятелства следва да се отбележи, че предявяването на искане като формулираното в настоящия случай от ищеца не създава никакво особено правно отношение между него и ЕОЗППО и не може да задължи последния да проведе разследване на основание на член 17, параграф 2 от Регламент № 1094/2010.

57

При тези условия следва да се приеме по аналогия със съдебната практика, посочена в точка 50 по-горе, че решението за отказ не произвежда задължителни правни последици. По-специално ищецът не може да изисква от ЕОЗППО да започне разследване на основание на член 17, параграф 2 от Регламент № 1094/2010, тъй като отказът на последния да започне служебно такава процедура не може да бъде от естество да засегне интересите му, така че да промени съществено правното му положение.

58

Следователно решението за отказ не може да се квалифицира като обжалваем акт.

59

С оглед изложените по-горе съображения искането за отмята на решението за отказ следва да се отхвърли като явно недопустимо, без да е необходимо да се разглеждат доводите на страните относно спазването на сроковете за обжалване.

60

В подкрепа на искането за отмяна на решението на апелативния съвет, което би било допустимо, ако е подадено от процесуално легитимирана страна и е спазен срокът за обжалване, по същество ищецът изтъква едно-единствено основание, изведено от съществено процесуално нарушение, доколкото посоченият съвет е пропуснал да се произнесе по предмета на спора в неговата цялост. Като отбелязва, че жалбата му до този съвет е безспорно насочена единствено срещу решението на ЕОЗППО от 24 ноември 2014 г., ищецът смята същевременно, че е вярно също, че въпросният съвет е трябвало да вземе предвид и изложените от него доводи в писмото му от 18 юни 2014 г., с което иска да се отмени решението за отказ и което е приложено към тази жалба.

61

По същество ЕОЗППО отвръща, че искането за отмяна на решението на апелативния съвет е недопустимо, тъй като това решение не е обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС и тъй като във всеки случай единственото основание, изтъкнато от ищеца, е неотносимо.

62

Следва да се припомни, че според съдебната практика Общият съд трябва да прецени дали доброто правораздаване обосновава в конкретните обстоятелства отхвърлянето по същество на твърденията на ищеца относно обосноваността на решението на апелативния съвет, без да се разгледа допустимостта на настоящата жалба за отмяна (вж. в този смисъл решение от 26 февруари 2002 г., Съвет/Boehringer, C‑23/00 P, EU:C:2002:118, т. 52).

63

В настоящия случай от съображения за процесуална икономия следва да се прибегне до тази възможност, тъй като единственото основание, изтъкнато от ищеца, явно не позволява поради изложените по-долу мотиви да се докаже, че решението на апелативния съвет е незаконосъобразно.

64

Следва да се припомни, че съгласно член 60, параграф 4 от Регламент № 1094/2010, „[а]ко жалбата е допустима, Апелативният съвет проверява дали тя е основателна“. Съгласно член 9, параграф 1 от процедурния си правилник апелативният съвет преценява допустимостта на жалбата, преди да разгледа основателността ѝ, когато ответната страна твърди, че жалбата е недопустима.

65

В настоящия случай от обстоятелствата по преписката става ясно, че пред апелативния съвет ЕОЗППО е депозирал писмен отговор с дата от 25 юни 2015 г., който е ограничен до въпросите за допустимост. В този отговор ЕОЗППО иска жалбата да бъде отхвърлена, тъй като е недопустима.

66

В решението си апелативният съвет отхвърля подадената от ищеца жалба като недопустима, тъй като по същество тя не е насочена срещу акт, попадащ в неговата компетентност. Според апелативния съвет писмото на ЕОЗППО от 24 ноември 2014 г. всъщност представлява акт, който изцяло потвърждава решението за отказ. Освен това съветът отбелязва, че ищецът не е подал жалба срещу решението за отказ и че във всеки случай, тъй като жалбата е подадена на 22 декември 2014 г., е просрочена, що се отнася до възможността за оспорване на това решение.

67

Доколкото апелативният съвет е отхвърлил жалбата, тъй като тя е недопустима, за разлика от това той не се е произнесъл по никакъв начин по основателността на подадената жалба. По този начин той е изпълнил член 9, параграф 1 от процедурния си правилник, което ищецът не оспорва.

68

От една страна, налага се констатацията, че пред Общия съд ищецът не е изтъкнал никакво основание или довод, които да поставят под въпрос основателността на преценката на апелативния съвет относно допустимостта на подадената до съвета жалба.

69

Всъщност с единственото си основание ищецът по същество упреква апелативния съвет, че е пропуснал да се произнесе по изложените от ищеца доводи в писмото му от 18 юни 2014 г. От писмото обаче става ясно, че тези доводи целят да се установи нарушение на правото на Съюза от IVASS, което според ищеца е от естество да обоснове започването на разследване на основание на член 17 от Регламент № 1094/2010.

70

От това следва, че единственото основание, изтъкнато в подкрепа на настоящото искане, се отнася изключително до преценката на основателността на отказа да се започне разследване на основание на член 17 от Регламент № 1094/2010, която апелативният съвет не е направил.

71

Следователно единственото основание трябва да се отхвърли като явно неотносимо.

72

От друга страна и във всеки случай, следва да се отбележи, че в писмените си бележки ищецът признава, че „в жалбата си, подадена на 22 декември 2014 г., [той] е посочил единствено [писмото на ЕОЗППО] от 24 ноември 2014 г. като обжалваното решение“. Следва да се приеме, че по този начин ищецът се съгласява с факта, че жалбата, подадена до апелативния съвет, има за предмет само писмото на ЕОЗППО от 24 ноември 2014 г. Тази констатация се налага също с оглед на материалите по преписката и по-специално при прочета на жалбата, подадена до апелативния съвет, която ясно посочва като предмет „[писмото] на ЕОЗППО от 24 ноември 2014 г., с което се потвърждава решението [за отказ]“, както и с оглед на писменото становище, депозирано от ищеца до апелативния съвет, според което ищецът стига до извода, че въпросното писмо, с което се потвърждава решението за отказ, противоречи на правото на Съюза.

73

Безспорно е, че апелативният съвет се е произнесъл по жалбата, подадена срещу писмото на ЕОЗППО от 24 ноември 2014 г., като я е отхвърлил като недопустима. По този начин той е изчерпал предмета на спора, който се е състоял, както става ясно от изложените по-горе съображения, в законосъобразността на само това писмо.

74

Следователно ищецът явно неправилно твърди, че апелативният съвет се е произнесъл само частично по предмета на спора, пропускайки да се произнесе по писмото му от 18 юни 2014 г.

75

Този извод се налага, въпреки че писмото на ищеца от 18 юни 2014 г. е приложено към писменото становище, предадено от ищеца за целите на процедурата пред апелативния съвет, и въпреки че в това становище ищецът уточнява, че приложенията са неразделна част от заключението му. Всъщност, без да се взема предвид въпросът дали при преценката по същество на жалба апелативният съвет е длъжен да се произнесе освен по доводите, представени в депозираните писмени становища, и по тези, които са посочени изключително в приложенията към въпросните писмени становища, следва да се приеме, че фактът, че въпросното писмо е приложено към писменото становище на ищеца не е от естество да промени предмета на спора пред апелативния съвет, който ясно е ограничен до писмото на ЕОЗППО от 24 ноември 2014 г.

76

От друга страна, дори да се приеме, че ищецът възнамерява да упрекне ЕОЗППО, че не е разгледал писмото му от 18 юни 2014 г. като жалба, подадена на основание на член 60 от Регламент № 1094/2010, или че не се е произнесъл по жалбата, подадена с това писмо, налага се да се добави, че от посоченото писмо по никакъв начин не става ясно, че ищецът възнамерява да сезира апелативния съвет с такава жалба. Още повече че това писмо, което е изпратено до председателя на ЕОЗППО и изтъква доводите на ищеца за оспорване на решението за отказ, съдържа искане председателят на ЕОЗППО да отмени въпросното решение и да започне разследване на основание на член 17 от същия регламент.

77

От това следва, че единственото основание, изтъкнато в подкрепа на искането за отмяна на решението на апелативния съвет, трябва да се отхвърли като явно неотносително и във всеки случай като явно неоснователно.

78

Ето защо въпросното искане трябва да отхвърли като явно лишено от всякакво правно основание.

79

Ищецът иска Общият съд да „установи отговорността на [ЕОЗППО]“ за вредите, които той му причинил, въздържайки се да вземе решение и чрез приемането на обжалваните решения. Като се позовава по-специално на доводите, представени в рамките на исканията му за установяване на неправомерно бездействие и за отмяна, той изтъква, че ЕОЗППО е нарушил достатъчно сериозно членове 17 и 60 от Регламент № 1094/2010 и разпоредбите на Третата директива за застраховането, които имат за цел да му предоставят тези права. Тази незаконосъобразност му причинила вреди както материални, поради намаляването за периода между 2013 г. и 2014 г. с 59 % от оборота му за полиците, издадени в Италия, поради липсата на печалба и поради разходите, свързани с блокирането на откриване на клон в Италия, така и що се отнася до репутацията или имиджа му. По отношение на причинно-следствената връзка ищецът твърди, че ако причинно-следствената верига се е задействала с решението на IVASS, ЕОЗППО все пак съществено е допринесъл за запазване на действието на това решение.

80

ЕОЗППО отвръща, че искът за обезщетение е явно недопустим, а при условията на евентуалност, явно лишен от основание.

81

Следва да се напомни, че по силата на член 21 от Статута на Съда на Европейския съюз и на член 76, буква г) от Процедурния правилник исковата молба или жалбата трябва да посочва предмета на спора и кратко изложение на посочените основания. Искова молба или жалба, която е насочена към поправяне на вреди, за които се твърди, че са причинени от институция на Съюза, трябва да съдържа, за да отговори на тези изисквания, данни, които позволяват да се определят действията на институцията, на които ищецът се позовава срещу нея, причините, поради които той счита, че съществува причинно-следствена връзка между тези действия и вредата, която твърди че е понесъл, както и характерът и размерът на тази вреда (решения от 18 септември 1996 г., Asia Motor France и др./Комисия, T‑387/94, EU:T:1996:120, т. 106 и 107 и от 6 май 1997 г., Guérin automobiles/Комисия, T‑195/95, EU:T:1997:66, т. 20 и 21). За разлика от това искане за получаване на някакво обезщетение е лишено от необходимата точност и следователно трябва да се счита за недопустимо (решение от 2 декември 1971 г., Zuckerfabrik Schöppenstedt/Съвет, 5/71, EU:C:1971:116, т. 9).

82

Безспорно ищецът може да не е изчислил размера на вредите, които твърди, че е претърпял, посочвайки едновременно с това ясно данните, които позволяват да се направи преценка за тяхното естество и размер, тъй като по този начин ответникът е в състояние да осигури защитата си. При подобни обстоятелства липсата на цифрови данни в исковата молба не засяга правото на защита на другата страна (определение от 22 юли 2005 г., Polyelectrolyte Producers Group/Съвет и Комисия, T‑376/04, EU:T:2005:297, т. 55).

83

В конкретния случай обаче ищецът се е задоволил да се позове неясно на твърдени вреди, както материални, които се състоят в намаляване с 59 % от оборота му за полиците, издадени в Италия, в липса на печалба и в разходите, свързани с блокирането на откриване на клон в Италия, така и относно репутацията или имиджа му, без по никакъв начин да подкрепи твърденията си. По този начин ищецът не е представил достатъчно данни, за да позволи на Общия съд и на ЕОЗППО да направят преценка за естеството и размера на претърпените вреди.

84

Освен това ищецът не е изложил в достатъчна степен причините, поради които смята, че е налице причинно-следствена връзка между действията на ЕОЗППО, на които ищецът се позовава срещу него, и вредата, която твърди че е понесъл. Всъщност той се задоволява да отбележи, че „[д]ействително причинно-следствената верига, която е довела до претърпяната [от него] вреда, се е задействала с решението на IVASS, но [че] ЕОЗППО се е въздържал да вземе решение или като е приел решения, опорочени по същество, е допринесъл съществено за запазване на действието на [въпросното] решение […] и за неприемане на мярка, която да поправи това ограничение“. Следва обаче да се приеме, че подобни неясни и неподкрепени с доказателства твърдения не отговарят на изискванията, припомнени в точка 81 по-горе.

85

При тези условия искането за обезщетяване следва да се отхвърли като явно недопустимо.

86

В светлината на всички изложени по-горе съображения и по-специално на изводите, изведени в точки 43, 59, 78 и 85 по-горе, настоящият иск следва да се отхвърли като отчасти явно недопустим и отчасти явно лишен от всякакво правно основание.

87

Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като ищецът е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с искането на ЕОЗППО.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (втори състав)

определи: