—

за Кралство Испания, от L. Banciella Rodríguez-Miñón и A. Gavela Llopis, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от S. Pardo Quintillán, A. Szmytkowska и D. Martin, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4, параграф 1 от Директива 79/7/ЕИО на Съвета от 19 декември 1978 година относно постепенното прилагане на принципа на равното третиране на мъжете и жените в сферата на социалното осигуряване (ОВ L 6, 1979 г., стр. 24; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 192).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Plaza Bravo и Servicio Público de Empleo Estatal Dirección Provincial de Álava (Държавна служба по заетостта, Областна дирекция Алава, наричана по-нататък „SPE“) във връзка с размера на полученото от г‑жа Plaza Bravo обезщетение за безработица.

3

Според член 2 от Директива 79/7 последната се прилага по отношение на работниците, които са прекъснали дейността си поради принудителна безработица. Освен това в съответствие с член 3 тази директива се прилага в частност в законно установените схеми, които осигуряват закрила срещу безработица.

4

Член 4, параграф 1 от посочената директива предвижда:

„Принципът на равното третиране означава, че не се допуска каквато и да е дискриминация, основана на пола, пряко или косвено, в частност чрез позоваване на брачното или семейното положение, особено що се отнася до:

5

Член 211 от Общия закон за социалното осигуряване (Ley General de la Seguridad Social), одобрен с Кралски законодателен декрет № 1/94 от 20 юни 1995 г. (BOE no 154 от 29 юни 1994 г., стр. 20658, наричан по-нататък „LGSS“), в приложимата му в главното производство редакция предвижда следното:

„1.   Основният размер на обезщетението за безработица се определя като средната стойност на основата, върху която през последните 180 [работни] дни са плащани осигурителни вноски за този осигурителен риск.

[…]

2.   Размерът на обезщетението за безработица се определя като към основния размер се приложат следните проценти: 70 % за първите сто и осемдесет дни и 50 %, считано от сто осемдесет и първия ден.

3.   Максималният размер на обезщетението за безработица възлиза на 175 % от публичния индекс на доходите за различни цели [indicador público de rentas de efectos múltiples, наричан по-нататък „IPREM“], освен в случаите, когато работникът има едно или повече деца на своя издръжка; в този случай размерът е съответно 200 % или 225 % от [IPREM].

Минималният размер на обезщетението за безработица възлиза съответно на 107 % или 80 % от [IPREM] в зависимост от това дали работникът има деца на своя издръжка или не.

При настъпване на безработица вследствие на загуба на работа на пълно или непълно работно време максималните и минималните размери на обезщетението, посочени в предходните параграфи, се определят, като се вземе предвид [IPREM], изчислен въз основа на средната стойност на отработените часове през последните 180 дни съгласно параграф 1 от настоящия член, като тази средна стойност се отнесе към броя работни дни при непълно или пълно работно време през посочения период.

[IPREM], който се взема предвид за целите на настоящия параграф, е този в сила към момента на възникване на съответното право, увеличен с една шеста.

[…]“.

6

От акта за преюдициално запитване следва, че от 30 март 1977 г. жалбоподателката в главното производство работи като сервитьорка в хотел, който е част от верига хотели. Тя е сключила трудов договор за неопределен срок, съгласно който работното ѝ време възлиза на 60 % от това на работник на пълен работен ден. Жалбоподателката плаща осигурителни вноски в общата испанска схема на социално осигуряване.

7

На 9 май 2013 г. жалбоподателката е уволнена в рамките на процедура за колективно уволнение по икономически, организационни и производствени причини, започнала в няколко хотела от веригата, която засяга общо 359 работници, от които 317 жени и 42-ма мъже.

8

След прекратяването на трудовия ѝ договор жалбоподателката в главното производство подава искане за обезщетение за безработица, основано на вноски, което е уважено от SPE на 15 май 2013 г., считано от 10 май 2013 г. и за период от 720 дни. Първоначалният размер на това обезщетение от 21,74 EUR на ден е получен след изчисление, извършено в две фази.

9

В първата фаза дневното обезщетение за безработица се изчислява, като дневният основен размер се умножи със 70 %, както е предвидено в член 211, параграф 2 от LGSS. Този основен размер се получава, като се раздели на 30 средното месечно възнаграждение, получено от жалбоподателката в главното производство за последните 180 работни дни, а именно 1554,52 EUR. Така определеното дневно обезщетение възлиза на 36,27 EUR.

10

Във втората фаза размерът на това дневно обезщетение се ограничава до максималния размер, установен в съответствие с член 211, параграф 3 от LGSS. Най-напред, доколкото жалбоподателката в главното производство няма деца на своя издръжка, максималният месечен размер на обезщетението за безработица е определен, като месечният IPREM за 2013 г. от 532,51 EUR, увеличен с една шеста, е умножен със 175 %. Получената сума се равнява на 1087,20 EUR. На следващо място, тази сума е разделена на 30, за да се получи максималният дневен размер на обезщетението за безработица. Накрая, този максимален дневен размер от 36,24 EUR е коригиран с коефициент от 60 %, който съответства на непълното работно време на жалбоподателката в главното производство, представляващо 60 % от пълния работен ден. В резултат на това изчисление се получава сумата от 21,74 EUR, съответстваща на посочената в точка 8 от настоящото определение.

11

Жалбоподателката в главното производство подава жалба по административен ред, като иска посоченият коефициент да не се прилага спрямо нея. Тази жалба е отхвърлена с решение на SPE от 3 юли 2013 г. С решение от 30 юни 2014 г. Juzgado de lo social no 3 de los de Vitoria-Gasteiz (съд по трудови и осигурителни спорове № 3, Виториа-Гастеис) потвърждава това решение на основание член 211, параграф 3 от LGSS.

12

Сезирана с жалба срещу това решение, запитващата юрисдикция пояснява в самото начало, че в Испания длъжностите на непълно работно време са заети в преобладаващата си част от жени. Този общоизвестен факт се доказва и от направеното от Националния статистически институт (Instituto Nacional de Estadística) изследване на работната сила към декември 2014 г., което показва, че броят на жените, заети при непълно работно време в Испания, възлиза на 25,3 % от всички работещи жени, т.е.една на всеки четири, докато при мъжете този показател е 7,8 %, т.е. по-малко от един на всеки дванадесет.

13

Според запитващата юрисдикция прилагането на член 211, параграф 3 от LGSS води до по-неблагоприятно третиране на работниците на непълно работно време в сравнение с тези на пълно работно време, доколкото в тази разпоредба се определя максималният размер на обезщетението за безработица въз основа на IPREM, изчислен в зависимост от средната стойност на отработените часове през последните 180 работни дни.

14

За онагледяване на тази разлика в третирането запитващата юрисдикция изтъква, че работник на непълно работно време без деца на своя издръжка, каквато е жалбоподателката, чието работно време през 180-те дни, предшестващи прекратяването на трудовото правоотношение, е възлизало на 60 % от работното време на работник на пълно работно време, чието средно месечно възнаграждение, върху което плаща осигурителни вноски, е 1554,52 EUR и който загуби единственото си трудово правоотношение, по което е работил 36 години, получава месечно обезщетение за безработица, основано на вноски, в размер на 652,20 EUR (21,74 EUR х 30 дни), докато работник на пълно работно време със сходно семейно положение, който има същата заплата и внася същите по размер социалноосигурителни вноски, би получил 1087,20 EUR (36,24 EUR х 30 дни).

15

В допълнение запитващата юрисдикция счита, че не са налице обективни обстоятелства, които да обосновават разглежданото в главното производство правило, предвидено в член 211, параграф 3 от LGSS, и че то води до нарушение на принципите на равно третиране и на забрана за дискриминация, основана на пола. Запитващата юрисдикция отбелязва по-специално, че работниците на пълно работно време и тези на непълно такова носят една и съща осигурителна тежест за риска от безработица, която зависи от получаваното от тях трудово възнаграждение, докато размерът на обезщетенията, на които имат право, се различава значително. Тази разлика в третирането засяга предимно жените. Тя се засилва пропорционално на коефициента за работа при непълно работно време.

16

При тези обстоятелства Tribunal Superior de Justicia de la Comunidad Autónoma del País Vasco (Върховен съд на Баската автономна област) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

17

Съгласно член 99 от Процедурния правилник на Съда, когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат.

18

Тази разпоредба следва да се приложи по настоящото дело.

19

В това отношение следва да се припомни, че макар правото на Съюза да зачита компетентността на държавите членки да организират своите системи за социална сигурност и че при липсата на хармонизация на равнище Европейски съюз условията за предоставяне на обезщетения в областта на социалното осигуряване следва да се определят в законодателството на всяка държава членка, това не променя факта, че при упражняване на тези правомощия държавите членки трябва да спазват правото на Съюза (решение Cachaldora Fernández, C‑527/13, EU:C:2015:215, т. 25 и цитираната съдебна практика).

20

Следователно правото на Съюза по принцип не засяга избора на испанския законодател да предвиди с разпоредба като член 211, параграф 3 от LGSS максимални и минимални размери на обезщетението за безработица и да ги намали, като приложи към тях коефициент за работа при непълно работно време. При все това трябва да се провери дали в делото по главното производство това законодателно решение е съобразено с Директива 79/7 (вж. по аналогия решение Cachaldora Fernández, C‑527/13, EU:C:2015:215, т. 26).

21

Още в самото начало следва да се посочи, че национална правна уредба като разглежданата в делото по главното производство не води до дискриминация, пряко основана на пола, при положение че се прилага, без да се прави разграничение между работниците от мъжки и от женски пол. Следователно трябва да се провери дали то представлява дискриминация, непряко основана на този критерий.

22

Що се отнася до въпроса дали правна уредба като разглежданата в главното производство води, както намеква запитващата юрисдикция, до непряка дискриминация, от постоянната практика на Съда следва, че непряка дискриминация е налице, когато прилагането на национална мярка, макар и формулирана неутрално, всъщност поставя в неблагоприятно положение много по-голям брой жени, отколкото мъже (решение Cachaldora Fernández, C‑527/13, EU:C:2015:215, т. 28 и цитираната съдебна практика).

23

В настоящото дело следва да се отбележи, че преценката на запитващата юрисдикция се основава на две схващания: че разглежданата в главното производство национална разпоредба, а именно член 211, параграф 3 от LGSS, е насочена към групата на работниците на непълно работно време, и че в по-голямата си част тази група се състои от работници от женски пол.

24

В това отношение, както става ясно от акта за преюдициално запитване и както също изтъква испанското правителство, трябва да се посочи, че разглежданата в главното производство национална разпоредба не се прилага към всички работници на непълно работно време, а единствено към работниците, спрямо които, като се има предвид полученото от тях през последните 180 дни от тяхната заетост трудово възнаграждение, следва да се приложат максималните или минималните размери на обезщетението за безработица. Следователно общите статистически данни относно групата на работниците на непълно работно време, разглеждана като цяло, не са релевантни, за да се докаже, че тази разпоредба засяга много по-голям брой жени, отколкото мъже (вж. по аналогия решение Cachaldora Fernández, C‑527/13, EU:C:2015:215, т. 30).

25

Освен това, от представените на Съда документи не е видно да съществуват статистически данни относно групата на работниците, специално засегната от разглежданата в главното производство разпоредба, които данни да доказват, че тази разпоредба засяга много по-голям брой жени, отколкото мъже.

26

В допълнение следва да се уточни, както отбелязват испанското правителство и Комисията, че максималният размер на обезщетението за безработица, предвидено в член 211, параграф 3 от LGSS, което е по-специално обект на разглеждане в делото по главното производство, може да ощети в същата степен, дори повече, работниците на пълно работно време, след като този размер се определя с оглед на IPREM, който се прилага към всички работници.

27

Впрочем обстоятелството, че този максимален размер се адаптира pro rata temporis, за да се отчете намаленото работно време на работниците на непълно работно време в сравнение с това на работниците на пълно работно време, само по себе си не може да се приеме за противоречащо на правото на Съюза (вж. в този смисъл решение Österreichischer Gewerkschaftsbund, C‑476/12, EU:C:2014:2332, т. 23 и цитираната съдебна практика).

28

Освен това, както правилно отбелязва Комисията, посоченото адаптиране prorata temporis е в състояние да гарантира същия максимален размер на обезщетението за отработен час и поради това да спомогне за равното третиране.

29

С оглед на гореизложените съображения и въз основа на описаните в акта за преюдициално запитване данни не може да се счита, че разглежданата в главното производство национална разпоредба ощетява предимно определена категория работници, в конкретния случай тези, които работят на непълно работно време, и a fortiori жените. Следователно тази разпоредба не може да се квалифицира като мярка, водеща до непряка дискриминация по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 79/7.

30

Поради това на поставения преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 4, параграф 1 от Директива 79/7 допуска при обстоятелства като разглежданите в главното производство национална разпоредба, по силата на която за изчисляването на пълния размер на обезщетението за безработица на работник, загубил единствената си работа на непълно работно време, максималният определен в закона размер на обезщетението за безработица се намалява с коефициент за работа при непълно работно време, който съответства на процента, получен от съотношението между работното време на работника на непълно работно време и това на работник на подобна работа на пълно работно време.

31

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (седми състав) реши:

Член 4, параграф 1 от Директива 79/7/ЕИО на Съвета от 19 декември 1978 година относно постепенното прилагане на принципа на равното третиране на мъжете и жените в сферата на социалното осигуряване допуска при обстоятелства като разглежданите в главното производство национална разпоредба, по силата на която за изчисляването на пълния размер на обезщетението за безработица на работник, загубил единствената си работа на непълно работно време, максималният определен в закона размер на обезщетението за безработица се намалява с коефициент за работа при непълно работно време, който съответства на процента, получен от съотношението между работното време на работника на непълно работно време и това на работник на подобна работа на пълно работно време.