1.

Основният въпрос по настоящото дело е дали гражданин на трета страна, пребивавал в държава членка с гражданин на Европейския съюз като негов съпруг, може да продължи да пребивава в тази държава, въпреки че гражданинът на Съюза окончателно я е напуснал и процедурата за развод е започнала след неговото заминаване.

2.

Съдът вече е имал повод да засегне този въпрос по делото, приключило с решение Singh и др. (C‑218/14, EU:C:2015:476). За разлика от това първо дело обаче, заминаването на съпруга и последвалият го развод са в контекста на домашно насилие. Независимо че член 13, параграф 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО ( 2 ), предвижда тази хипотеза, Съдът все още не е имал повод за тълкуването му.

3.

Присъствието на територията на приемащата държава на две деца, произхождащи от връзка между гражданин на Съюза и гражданин на трета държава, също дава на Съда повод да уточни критериите за преценка при проверката за „лишаване от най-съществената част от правата“, произтичаща от съдебната практика, инициирана с решение Ruiz Zambrano (C‑34/09, EU:C:2011:124).

4.

Член 20 ДФЕС уточнява, че се създава гражданство на Съюза и че всяко лице, което притежава гражданство на държава членка, се ползва от гражданството на Съюза. Съгласно параграф 2 от този член гражданите на Съюза имат по-специално „правото да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки“. По силата на член 20, параграф 2, втора алинея ДФЕС това право се упражнява „при условията и в границите, определени от Договорите и от мерките, приети по тяхното прилагане“.

5.

Член 21 ДФЕС уточнява обаче, че всеки гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава в рамките на територията на държавите членки, като това право се упражнява „при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване“.

6.

Съгласно съображение 15 от Директива 2004/38 „[ч]леновете на семейството следва да бъдат защитени от правна гледна точка в случай на смърт на гражданина на Съюза, развод, [унищожаване] на брак или прекратяване на регистрирано съжителство. Като се отчитат надлежно семейният живот и човешкото достойнство и с цел да се предотвратят злоупотреби при определени условия, трябва да се вземат мерки, за да се гарантира, че при такива обстоятелства членовете на семейството, които вече пребивават на територията на приемащата държава членка, запазват правото си на пребиваване изключително на лична основа“.

7.

Член 7 от Директива 2004/38 урежда пребиваването за повече от три месеца със следния текст:

„1.   Всички граждани на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца, ако те:

[…]

2.   Правото на пребиваване, предвидено в параграф 1, обхваща и членове на семейството, които не са граждани на държава членка и които придружават или се присъединяват към гражданина на Съюза в приемащата държава членка, при условие че този гражданин на Съюза отговаря на условията, посочени в параграф 1, букви а), б) или в).

[…]“.

8.

В съответствие с член 13, параграф 2 от Директива 2004/38:

„Без да се засяга втора алинея, разводът, [унищожаването] на брака или прекратяването на регистрираното съжителство така, както то е определено в член 2, точка 2, буква б), не водят до загуба на правото на пребиваване на членовете на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава членка, когато:

Преди да се придобие право на постоянно пребиваване, правото на пребиваване на въпросните лица продължава да зависи от изискването те да могат да докажат, че са работници или самостоятелно заети лица или че притежават достатъчно средства за себе си и за членовете на своето семейство, така че да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето на пребиваването си, и че имат пълна здравна осигуровка в приемащата държава членка или че са членове на вече създадено в приемащата държава членка семейство на лице, отговарящо на тези изисквания. „Достатъчни средства“ са средствата, определени в член 8, параграф 4.

Такива членове на семейството запазват своето право на пребиваване изключително на лична основа“.

9.

Накрая, член 16, параграф 1 от Директива 2004/38 предвижда, че граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава. В съответствие с втория параграф от същия член правилото „се прилага също така за членове на семейството, които не са граждани на държава членка, ако те са пребивавали законно заедно с гражданина на Съюза в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години“.

10.

Съгласно член 12, първа алинея от Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността ( 3 )„[д]ецата на гражданин на държава членка, който е или е бил нает на работа на територията на друга държава членка, се допускат до общото образование в тази държава, курсовете за производствено и професионално обучение както гражданите на тази държава, ако тези деца пребивават на нейна територия“.

11.

NA е пакистанска гражданка. През септември 2003 г. тя се омъжва за KA в Карачи (Пакистан). След като отива и пребивава в Германия, КА получава германско гражданство.

12.

През март 2004 г. двойката се премества в Обединеното кралство и на 7 ноември 2005 г. NA получава разрешение за пребиваване, валидно до 21 септември 2009 г.

13.

Въпреки това отношенията им се влошават до такава степен, че NA неколкократно става жертва на домашно насилие. След посегателство срещу личността на NA (докато е била бременна в шестия месец) KA напуска семейното жилище през октомври 2006 г. През декември 2006 г. той напуска окончателно Обединеното кралство, за да се завърне в Пакистан.

14.

Докато е в Обединеното кралство, KA работи като заето или самостоятелно заето лице. На 5 декември 2006 г. той отправя искане към британските власти да отменят разрешението за пребиваване на NA, поради това че той се е установил окончателно в Пакистан. Поискал е да бъде уведомен за отмяната на разрешението.

15.

Той твърди, че се е развел с NA чрез т.нар. „talaq“ ( 4 ) , постановен в Карачи на 13 март 2007 г. През септември 2008 г. NA подава молба за развод в Обединеното кралство. Окончателното съдебно решение за развод е постановено на 4 август 2009 г. и NA получава правото да упражнява родителските права по отношение на двете дъщери на двойката.

16.

MA е родена на 14 ноември 2005 г., а IA — на 3 февруари 2007 г. И двете са с германско гражданство и учат в Обединеното кралство съответно от м. януари 2009 г. и от м. септември 2010 г.

17.

NA подава молба за получаване на разрешение за постоянно пребиваване в Обединеното кралство, което ѝ е отказано.

18.

NA подава жалба срещу този отказ. Първоинстанционният съд отхвърля жалбата. На 22 февруари 2013 г. обаче второинстанционният съд, Upper Tribunal (Immigration and Asylum Chamber) (Висш съд (Състав по имиграция и убежище) изменя първоначалното съдебно решение.

19.

Тази юрисдикция най-напред потвърждава, че NA не може да запази правото си на пребиваване на основание член 13, параграф 2 от Директива 2004/38, поради това че към датата на развода KA вече не упражнява в тази държава членка правата си по Договорите.

20.

След това обаче приема, че тя се ползва от право на пребиваване съгласно, от една страна, член 20 ДФЕС в съответствие с принципите, формулирани в решение Ruiz Zambrano (C‑34/09, EU:C:2011:124), и от друга страна, съгласно член 12 от Регламент № 1612/68.

21.

Накрая, след като взима предвид, че отказът да се предостави право на пребиваване в Обединеното кралство на NA, безспорно ще принуди нейните деца, MA и IA, да напуснат тази държава членка заедно с нея, тъй като тя единствена упражнява родителските права по отношение на тях, Upper Tribunal (Immigration and Asylum Chamber) (Висш съд (Състав по имиграция и убежище), след като приема, че евентуалното извеждане на MA и IA от Обединеното кралство ще наруши правата им, произтичащи от член 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), на основание на тази разпоредба уважава жалбата, подадена от NA.

22.

NA подава въззивна жалба срещу това решение в частта му относно отказа да се предостави право на пребиваване, основано на член 13, параграф 2 от Директива 2004/38. Британските власти също подават въззивна жалба срещу решението в частта му относно предоставянето на право на пребиваване на NA, основано, от една страна, на член 20 ДФЕС и от друга страна, на член 12 от Регламент № 1612/68. Съображенията в съдебното решение относно член 8 от ЕКПЧ обаче не са предмет на никакво оспорване.

23.

В този контекст с два акта, постановени съответно на 17 юли 2014 г. и на 25 февруари 2015 г., Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение) решава да спре производството и да постави на Съда четири преюдициални въпроса.

24.

Със съдебен акт от 25 февруари 2015 г., постъпил в Съда на 6 март 2015 г., Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение) поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

25.

Писмени становища представят NA, Aire Centre, правителството на Обединеното кралство, датското, нидерландското и полското правителство, както и Европейската Комисия. NA, Aire Centre, правителството на Обединеното кралство и Комисията освен това са представили устни становища по време на съдебното заседание, състояло се на 18 февруари 2016 г.

26.

Според правителството на Обединеното кралство вторият и третият от въпросите, поставени от запитващата юрисдикция, са с хипотетичен характер и без значение за спора, тъй като на NA и на нейните деца вече е признато право на пребиваване в Обединеното кралство на основание член 8 от ЕКПЧ. Според нидерландското правителство тази констатация правела хипотетични всички поставени въпроси.

27.

В това отношение от постоянната съдебна практика следва, че в рамките на предвиденото от член 267 ДФЕС сътрудничество между Съда и националните юрисдикции само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебното решаване, трябва да прецени — предвид особеностите на висящото пред него дело — както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда ( 5 ).

28.

Съгласно тази съдебна практика „въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическата рамка, която той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност“ ( 6 ).

29.

В конкретния случай обаче не изглежда явно, че проблемът в основата на поставените въпроси е чисто хипотетичен.

30.

Наистина не може да се изключи, че отговорите на Съда на отделните въпроси, които са му поставени, ще определят дали NA има право да ползва някои обезщетения по схема за социална сигурност и обезщетения, независещи от внасянето на социалноосигурителни вноски, които понастоящем ѝ се отказват поради ограничението на правата, предоставени от правото на пребиваване, основаващо се на член 8 от ЕКПЧ ( 7 ). Право на пребиваване, основано пряко на правото на Съюза, би могло да предостави на NA поне едно по-високо ниво на социална сигурност ( 8 ).

31.

При тези условия предлагам Съдът да приеме, че въпросите, поставени от запитващата юрисдикция, са допустими.

32.

Запитващата юрисдикция свежда въпросите си до тълкуването на членове 20 ДФЕС и 21 ДФЕС, на член 13, параграф 2 от Директива 2004/38 и на член 12 от Регламент № 1612/68.

33.

Съдът обаче вече е имал повод да уточни — по-специално по дело относно правото на пребиваване на гражданин на трета държава, възходящ по права линия на граждани на Съюза в ранна възраст, че това обстоятелство не е пречка Съдът да предостави всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които могат да бъдат полезни за решаването на делото, с което тя е сезирана, независимо дали тази юрисдикция е споменала съответните разпоредби във въпросите си ( 9 ).

34.

В конкретния случай в писменото си становище Комисията си поставя въпроса дали на NA може да се признае право на постоянно пребиваване на основание член 16, параграф 2 от Директива 2004/38, при това считано от м. март 2009 г..

35.

В действителност съгласно член 7, параграф 2 от Директива 2004/38 член на семейството на гражданин на Съюза, който не е гражданин на държава членка, се ползва от признаване на право на пребиваване за повече от три месеца, когато придружава или се присъединява към този гражданин на Съюза в приемащата държава членка, ако последният отговаря на условията, посочени в член 7, параграф 1, букви a)—в) от Директива 2004/38 ( 10 ).

36.

По-нататък, съгласно член 16, параграф 2 от Директива 2004/38, ако пребивава законно „заедно с гражданина на Съюза в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години“, членът на семейството на този гражданин на Съюза, който не е гражданин на държава членка, придобива право на постоянно пребиваване на същата тази територия.

37.

В конкретния случай, от документите по делото, с които разполага Съдът, е видно, че NA пристига на територията на Обединеното кралство заедно с KA, неин съпруг, гражданин на Съюза, през март 2004 г. Освен това е безспорно, че до заминаването си през декември 2006 г. KA е бил работник или самостоятелно заето лице. Следователно до тази дата NA може да претендира за право на пребиваване на основание член 7, параграф 2 от Директива 2004/38.

38.

По-нататък също се приема за установено, че NA единствена упражнява родителските права по отношение на двете си деца (едното от тях е родено, преди KA да напусне семейното жилище), които са граждани на Съюза, тъй като са германски граждани.

39.

На основание на принципите, изведени от Съда в решение Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639), производното право на пребиваване на NA е продължило без прекъсване посредством нейните деца ( 11 ). Всъщност според Съда условията съгласно Директива 2004/38, за да може дете, гражданин на Съюза, да се ползва от право на пребиваване на територията на държава членка, на която то не е гражданин, са изпълнени, ако някой (не е необходимо да е самото дете, а в случая — един от неговите родители) може да гарантира, че то отговаря на финансовите изисквания и на другите изискуеми условия, за да може гражданин на Съюза, който не работи, да се ползва от право на пребиваване в друга държава членка ( 12 ).

40.

Според Съда при тези условия член 20 ДФЕС и Директива 2004/38 „предоставят […] на малолетния гражданин на държава членка в ранна възраст, който притежава подходящо здравно застрахователно покритие и се издържа от родител, гражданин на трета държава, разполагащ с достатъчно средства, за да не се превърне малолетният в тежест за публичните финанси на приемащата държава членка, право на пребиваване на територията на тази държава за неограничен срок. В такъв случай същите тези разпоредби позволяват на родителя, който действително упражнява родителските права по отношение на този гражданин, да пребивава с него в приемащата държава членка“ ( 13 ).

41.

От предоставените по време на съдебното заседание на 18 февруари 2016 г. обяснения от представителя на NA, изглежда, става ясно, че условията за „достатъчно средства“ в случая не са изпълнени. Националният съд обаче трябва да провери дали тези условия са били изпълнени през периода между момента, когато съпругът напуска Обединеното кралство, и м. март 2009 г., в който момент NA вече е пребивавала в Обединеното кралство в продължение на пет години. Ако запитващата юрисдикция констатира по отношение на NA, че е налице непрекъснат срок на „законно пребиваване“ в продължение на пет години, към този момент тя би придобила право на постоянно пребиваване съгласно член 16 от Директива 2004/38.

42.

Несъмнено за разлика от фактическите положения, по повод на които са постановени решения Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639) и Alokpa и Moudoulou (C‑86/12, EU:C:2013:645), производното право на пребиваване на NA евентуално не би се свързало с правото на пребиваване само на един и същи гражданин на Съюза (нейно дете). То би възникнало от правото на пребиваване на нейния съпруг и би продължило да съществува впоследствие посредством правото на нейните деца.

43.

В тази насока е вярно, че член 16, параграф 2 от Директива 2004/38 се прилага „за членове на семейството, които не са граждани на държава членка, ако те са пребивавали законно заедно с гражданина на Съюза“ ( 14 ), което би могло да означава, че производното право, за което става въпрос, трябва да произтича от едно и също лице.

44.

Същевременно самото редуване във времето на различните фактори на привръзка с гражданството на Съюза — и то в рамките на една и съща семейна единица — според мен не би могло да постави под съмнение реалното наличие на законно пребиваване в продължение на непрекъснат срок от пет години. Това следователно е главното условие, установено в член 16, за да може да се ползва право на постоянно пребиваване.

45.

Наистина не е ли парадоксално да не се изисква от гражданина на трета държава да поддържа съжителство ( 15 ), дори „реален съвместен брачен живот“ ( 16 ) с гражданина на Съюза, а да не се приема, че връзката с гражданството на Съюза — ключът към право на пребиваване — продължава непрекъснато посредством друго лице, в случая посредством неговото или неговите деца?

46.

Поради това буквалният прочит на член 16, параграф 2 от Директива 2004/38 ми изглежда прекомерно строг, при положение че според Съда контекстът и преследваните с Директива 2004/38 цели не допускат нейните разпоредбите да бъдат тълкувани стеснително ( 17 ).

47.

Освен това по съображения за изчерпателност бих добавил, че ако в случая по делото, предмет на главното производство, NA е разполагала с достатъчно средства, за да не се превърне нейната по-голяма дъщеря в тежест за публичните финанси на приемащата държава членка, изискването за период от пет години също ми се струва изпълнено, считано от м. ноември 2010 г., тъй като MA е родена на 14 ноември 2005 г.

48.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали гражданинът на трета държава, бивш съпруг на гражданин на Съюза, трябва да може да докаже, че неговият бивш съпруг е упражнявал правата, произтичащи от Договорите в приемащата държава членка към момента на развода, за да може да запази правото си на пребиваване на основание член 13, параграф 2 от Директива 2004/38.

49.

Член 13 от Директива 2004/38 урежда запазването на правото на пребиваване на членовете на семейството в случай на развод, унищожаване на брака или прекратяване на регистрирано съжителство (по-нататък „в случай на развод“).

50.

До днес тази разпоредба е била предмет само на едно преюдициално запитване ( 18 ). Хипотезата е посочената в член 13, параграф 2, първа алинея, буква a) от Директива 2004/38. Всъщност е трябвало да се определи дали гражданин на трета държава, разведен с гражданин на Съюза, с когото бракът е продължил най-малко три години преди започване на съдебното производство за развод, включително една година в приемащата държава членка, може да запази правото на пребиваване в тази държава членка, въпреки че съпругът, гражданин на Съюза, е напуснал въпросната държава преди развода.

51.

В решението си Съдът приема, че „единственото основание, на което гражданинът на трета страна, който е съпруг на гражданин на Съюза, може да запази правото си на пребиваване, е член 13, параграф 2, първа алинея, буква a) от Директива 2004/38, ако държавата членка, където пребивава този гражданин на трета страна, е „приемащата държава членка“ по смисъла на член 2, точка 3 от Директива 2004/38 към датата на започване на процедурата“ ( 19 ).

52.

В случая по делото в главното производство Съдът ще трябва да се занимае с хипотезата на член 13, параграф 2, първа алинея, буква в) от Директива 2004/38, тоест с възможността да се запази пребиваването на членове на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава членка, в случай на развод, когато „това е оправдано с оглед на особено трудни обстоятелства, като например, лицето е било жертва на домашно насилие“.

53.

При това положение гражданинът на Съюза, съпруг на гражданин на трета държава, трябва ли да е пребивавал в приемащата държава членка до датата на съдебното решение за развод, за да може гражданинът на третата държава да запази правото си на пребиваване?

54.

В решение Singh и др. (C‑218/14, EU:C:2015:476) Съдът приема, че молба за развод, подадена след заминаване на съпруга, гражданин на Съюза, не може да доведе до възстановяване на правото на пребиваване на съпруга — гражданин на трета държава, „тъй като в член 13 от Директива 2004/38 се говори само за „запазване“ на съществуващо право на пребиваване“ ( 20 ).

55.

Като изхожда от съвместния прочит на членове 12 и 13 от Директива 2004/38, той приема, че производното право на пребиваване на гражданина на трета страна се прекратява, когато неговият съпруг, гражданин на Съюза, напусне държавата членка, в която те пребивават, с цел да се установи в друга държава членка или в трета страна ( 21 ).

56.

Въпреки това той приема, че правото на пребиваване на съпруга на гражданина на Съюза, гражданин на трета страна, може да се запази на основание член 13, параграф 2, първа алинея, буква a) от Директива 2004/38, ако държавата членка, в която пребивава този гражданин на трета страна, е „приемащата държава членка“ по смисъла на член 2, точка 3 от Директива 2004/38, към датата на започване на процедурата ( 22 ).

57.

Тези три точки от решение Singh и др. (C‑218/14, EU:C:2015:476) дават възможност да се разбере преобладаващата логика при тълкуването на член 13 от Директива 2004/38.

58.

Принцип е отпадането на правото на пребиваване на членовете на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава членка, когато гражданинът на Съюза, с когото е свързано правото на пребиваване, напусне територията на приемащата държава членка. Въпреки това някои събития, които могат да настъпят в рамките на производство по развод, унищожаване на брака или прекратяване на регистрирано съжителство, дават възможност да се запази правото на пребиваване на членовете на семейството.

59.

В действителност, както се посочва в решение Singh и др. (C‑218/14, EU:C:2015:476), не разводът, унищожаването на брака или прекратяването на регистрирано съжителство сами по себе си запазват правото на пребиваване на членовете на семейството, а специалните хипотези, подробно очертани в член 13, параграф 2, първа алинея от Директива 2004/38.

60.

В това отношение отбелязвам, че още в коментарите към член 13 от предложението, довело до приемането на Директива 2004/38, Комисията представя различните посочени хипотези като „алтернативни условия“ ( 23 ) [неофициален превод], тоест че едно от тях е достатъчно, за да може да се запази правото на пребиваване.

61.

Следователно хипотезите, посочени в член 13, параграф 2, първа алинея от Директива 2004/38, трябва да се разглеждат като отделни предпоставки за запазване на правото на пребиваване на гражданин на трета държава, съпруг на гражданин на Съюза.

62.

Ако този съпруг напусне приемащата държава членка, преди да настъпи една от тези предпоставки, действието на член 13 не може да „запази“ правото на пребиваване, тъй като всъщност то вече е отпаднало. Обратно, в случай че отпътуването, посочено в член 12, параграф 3, настъпи след едно от тези събития, което — а не постановяването на развода sensu stricto — дава основание да се запази правото на пребиваване съгласно член 13, параграф 2, първа алинея, последващото заминаване на гражданина на Съюза изобщо няма значение.

63.

Съгласно постоянната практика на Съда при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза следва да се взема предвид не само неният текст, но и контекстът ѝ и целите на правната уредба, от която тя е част ( 24 ).

64.

Текстът на член 13, параграф 2, първа алинея, буква в) от Директива 2004/38 сам по себе си не позволява да се даде полезен отговор на първия преюдициален въпрос.

65.

Отбелязвам обаче, че за разлика от останалите хипотези, посочени в първа алинея, за очертаване на фактическото положение, даващо основание да се запази правото на пребиваване, е използвано минало време.

66.

В действителност член 13, параграф 2, първа алинея, буква в) от Директива 2004/38 се прилага за домашното насилие, „когато бракът или регистрираното съжителство са били още в сила“. Следователно задължително има разминаване във времето между домашното насилие — обстоятелството, което е основание да се приложи разпоредбата, и развода.

67.

Освен това няколко съображения позволяват да се определи целта, преследвана от законодателя на Съюза.

68.

От една страна, съображение 15 от Директива 2004/38 изрично се позовава на необходимостта „[ч]леновете на семейството […] да бъдат защитени от правна гледна точка в случай на […] развод, [унищожаване] на брак или прекратяване на регистрирано съжителство“.

69.

От друга страна, в обясненията на Комисията относно предложението, което довежда до приемането на член 13 от Директива 2004/38, се уточнява, че „тази разпоредба цели да предложи известна правна защита на тези лица, чието право на пребиваване е свързано със семейна връзка, изразяваща се в брак, и които поради този факт могат да бъдат изнудвани с развод“ [неофициален превод] ( 25 ).

70.

Поради това рискът от „изнудване с развод“ или с несъгласие за развод ми изглежда особено реален при прояви на домашно насилие. В действителност загубата на производното право на пребиваване от съпруга, гражданин на трета държава, в случай на заминаване на гражданина на Съюза би могла да се използва като средство за натиск за противопоставяне на развода, при положение че наличието на подобни обстоятелства вече може да доведе до психологическа уязвимост на жертвата, а във всички случаи — до страх от извършителя на насилието.

71.

Изискването за реално присъствие на съпруга на гражданина на Съюза на територията на приемащата държава членка до развода или поне до започване на съдебното производство за развод би могло също така да осуети прилагането на член 13, параграф 2, първа алинея, буква в) от Директива 2004/38 с оглед на риска от наказателна санкция за действия, съставляващи прояви на домашно насилие.

72.

В действителност не може да бъде изключено, че извършителят на такива деяния се стреми да напусне територията, на която са извършени деянията, за да избегне евентуална осъдителна присъда, като лишава de facto гражданина на трета държава от производното му право на пребиваване. Следователно започването на производството за развод поради прояви на домашно насилие същевременно би могло да доведе до разкриването на деянията пред съдебните органи.

73.

Следователно тълкуване на член 13, параграф 2, първа алинея, буква в) от Директива 2004/38, което би задължило гражданина на трета държава да докаже, че неговият бивш съпруг упражнява правата, произтичащи от Договорите, в приемащата държава членка към момента на развода, за да може да запази правото си на пребиваване, би довело очевидно до противоречие с преследваната с тази разпоредба цел за правна защита.

74.

Накрая, както вече напомних по‑горе, „[к]ато се има предвид контекстът и преследваните с Директива 2004/38 цели, разпоредбите на тази директива не могат да бъдат тълкувани стеснително и при всички случаи не трябва да бъдат лишавани от тяхното полезно действие“ ( 26 ).

75.

Следователно тълкуване, изискващо присъствие на съпруга, гражданин на Съюза, на територията на приемащата държава членка до започване на производството за развод, би било не само ограничително, но освен това би лишило разпоредбата от полезното ѝ действие, което се състои в това да се трансформира производното право на пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза в лично право на пребиваване при особени обстоятелства, изискващи защита.

76.

Действително, след като законодателят на Съюза счита, че положението на жертва на проява на домашно насилие е основание за трансформация на производното право в лично право, признаването на такова право не може да бъде поставяно в зависимост единствено от желанието на извършителя на деянията да остане на територията на приемащата държава членка.

77.

Дори при систематично тълкуване членове 12 и 13 от Директива 2004/38 не допускат разводът, унищожаването на брака или прекратяването на регистрирано съжителство сами по себе си да се възприемат като обстоятелства, които са основание за запазване на правото на пребиваване.

78.

Тези конкретни положения, посочени в заглавието на член 13 от Директива 2004/38, очертават само рамката, в която може да настъпи някое от събитията, посочени в параграф 2 на този член, и поради това да доведе до запазване на правото на пребиваване на съпруга гражданин на трета държава тогава и само тогава, когато към този момент гражданинът на Съюза е бил все още на територията на приемащата държава членка.

79.

Що се отнася по‑специално до хипотезата на прояви на домашно насилие, за която се отнася член 13, параграф 2, първа алинея, буква в) от Директива 2004/38, телеологичното тълкуване на тази разпоредба води до приемане на възникналите прояви на домашно насилие като основание за запазване на правото на пребиваване на гражданин на трета държава, съпруг на гражданин на Съюза.

80.

Всяко друго тълкуване на член 13, параграф 2, първа алинея, буква в) от Директива 2004/38 би го лишило от полезно действие, изразяващо се в осигуряването на правна закрила на жертвата на акта на насилие, като наред с това предлаганото тълкуване е в съответствие с текста на спорната разпоредба.

81.

Накрая рискът от злоупотреби, за който става въпрос в съображение 15 от Директива 2004/38, се предотвратява в достатъчна степен със задължението, установено в член 13, параграф 2, втора алинея, съгласно което правото на пребиваване на лицата, посочени в първа алинея, „продължава да зависи от изискването те да могат да докажат, че са работници или самостоятелно заети лица или че притежават достатъчно средства за себе си и за членовете на своето семейство, така че да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето на пребиваването си, и че имат пълна здравна осигуровка в приемащата държава членка или че са членове на вече създадено в приемащата държава членка семейство на лице, отговарящо на тези изисквания“.

82.

След този анализ предлагам да се отговори на поставения първи преюдициален въпрос, че в хипотезата на прояви на домашното насилие, последвани от развод, член 13, параграф 2, първа алинея, буква в) от Директива 2004/38 не изисква самият гражданин на Съюза, съпруг на гражданин на трета държава, да пребивава на територията на приемащата държава членка съгласно член 7, параграф 1 от Директивата към момента на развода, за да може този гражданин на трета държава да запази лично право на пребиваване на основание на тази разпоредба.

83.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 20 ДФЕС и/или член 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат държава членка да отказва на гражданин на Съюза право на пребиваване на своя територия, когато е установено от компетентна юрисдикция, че неговото извеждане към държавата членка, чийто гражданин е той, би било в нарушение на член 8 от ЕКПЧ и на член 7 от Хартата.

84.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция разглежда същото положение, но относно гражданин на трета държава, който единствен упражнява родителските права по отношение на гражданин на Съюза.

85.

Тези въпроси са разгледани заедно от всички страни, представили писмени становища, с изключение на правителството на Обединеното кралство. Аз също считам, че тези два въпроса могат да бъдат анализирани заедно в светлината на решение Alokpa и Moudoulou (C‑86/12, EU:C:2013:645).

86.

Действително по делото, приключило с посоченото решение, се разглежда сходно положение, тъй като се касае за деца, граждани на Съюза, родени в държава членка, на която не са граждани, от баща, гражданин на Съюза, и от майка, гражданка на трета държава. В решението си Съдът избира да разгледа въпроса преди всичко от гледна точка на член 21 ДФЕС, въпреки че запитващата юрисдикция се позовава само на член 20 ДФЕС ( 27 ).

87.

В решение Alokpa и Moudoulou (C‑86/12, EU:C:2013:645) Съдът припомня, че когато гражданин на Съюза е роден в приемащата държава членка и не е упражнявал правото си на свободно движение, изразът „притежават достатъчно средства“, използван в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38 и обуславящ законосъобразността на пребиваването над три месеца, „трябва да се тълкува в смисъл, че е достатъчно гражданите на Съюза да имат такива средства на свое разположение, без тази разпоредба ни най-малко да поставя изисквания относно произхода на средствата, които всъщност могат да са предоставени в частност от гражданина на трета държава, родител на тези малки деца, граждани на Съюза“ ( 28 ).

88.

От тази констатация произтича трайна съдебна практика, според която, „ако член 21 ДФЕС и Директива 2004/38 предоставят право на пребиваване в приемащата държава членка на малко дете, което е гражданин на друга държава членка и отговаря на условията по член 7, параграф 1, буква б) от тази директива, същите тези разпоредби позволяват на родителя, който действително упражнява родителските права по отношение на това дете, да пребивава с него в приемащата държава членка“ ( 29 ).

89.

Наистина, „ако на родителя, гражданин на държава членка или на трета държава, който действително упражнява родителските права по отношение на непълнолетен гражданин на Съюза, не бъде позволено да пребивава с този гражданин на Съюза в приемащата държава членка, това напълно би лишило от полезно действие правото на пребиваване на гражданина на Съюза, като се има предвид, че упражняването на правото на пребиваване от малко дете винаги предполага [правото на] това дете да бъде придружавано от лицето, което действително упражнява родителските права по отношение на него, и съответно това лице да може да живее с него в приемащата държава членка по време на пребиваването му“ ( 30 ).

90.

Тъй като фактическата обстановка в спора по главното производство е сходна, не съзирам причина за отклонение от тази постоянна съдебна практика и от последицата, че запитващата юрисдикция следва да провери дали децата на NA отговарят на условията по член 7, параграф 1 от Директива 2004/38 и дали съответно имат право на пребиваване в приемащата държава членка на основание член 21 ДФЕС ( 31 ).

91.

Следователно става въпрос „[п]о-конкретно, […] да [се] провери дали посочените деца сами по себе си или благодарение на майка си притежават достатъчно средства и пълно здравно застрахователно покритие по смисъла на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38“ ( 32 ).

92.

В противен случай Съдът приема, че член 21 ДФЕС допуска да се откаже право на пребиваване на гражданин на трета държава, въпреки че той издържа сам малки деца, граждани на Съюза, които пребивават заедно с него в държава членка, без да са нейни граждани ( 33 ).

93.

Според мен евентуалното прилагане на член 7 от Хартата (и/или на член 8 от ЕКПЧ) не се отразява на тези разсъждения, тъй като те се отнасят специално за правото на свободно движение, което е гарантирано от член 21 ДФЕС „при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване“, каквато е член 7 от Директива 2004/38 ( 34 ).

94.

Макар член 21 ДФЕС да не позволява да се основе безусловно право на пребиваване на гражданин на трета държава, който единствен упражнява родителските права по отношение на ненавършили пълнолетие деца, които са граждани на Съюза, Съдът признава самостоятелното значение на член 20 ДФЕС.

95.

В действителност в решение Alokpa и Moudoulou (C‑86/12, EU:C:2013:645) Съдът изрично посочва, че на основание член 20 ДФЕС националната юрисдикция трябва „наред с това да провери дали все пак не би могло по изключение да ѝ бъде предоставено това право, тъй като в противен случай би било накърнено полезното действие на притежаваното от […] децата [на гражданина на трета държава, който единствен упражнява родителските права по отношение на тях,] гражданство на Съюза, доколкото в резултат от отказа децата биха се оказали фактически принудени да напуснат територията на Съюза като цяло и по този начин биха били лишени от възможността действително да упражняват най-съществената част от правата, които им предоставя посоченият статут“ ( 35 ).

96.

Това всъщност е основата на съдебната практика, инициирана с решение Ruiz Zambrano (C‑34/09, EU:C:2011:124), потвърдена и уточнена в поредица последващи решения ( 36 ).

97.

От тази практика следва, че право на пребиваване трябва да се предоставя на основание член 20 ДФЕС в полза на гражданин на трета държава, родител на гражданин на Съюза, при условие че отказът да се предостави това право на пребиваване, лишава този гражданин от възможността действително да упражнява най‑съществената част от правата, които статутът на гражданин на Съюза му предоставя, принуждавайки го да напусне територията на Съюза като цяло.

98.

Критерият за преценка относно „лишаването от най-съществената част от правата“ е ясно установен ( 37 ) след решение Dereci и др. (C‑256/11, EU:C:2011:734). Въпросът, който се поставя, е дали задължението за напускане на територията на Съюза трябва да се разбира в правен смисъл или in concreto, с оглед на фактите?

99.

Като германски гражданки двете деца на NA очевидно имат право да живеят в Германия. Следователно, ако те трябва да напуснат територията на Обединеното кралство, за да отидат в Германия, майка им би имала производно право на пребиваване в последно посочената държава в съответствие с принципите, разяснени в решение Ruiz Zambrano (C‑34/09, EU:C:2011:124) ( 38 ).

100.

Наистина в противен случай MA и IA биха се оказали принудени да напуснат територията на Съюза, за да последват майка си, вероятно в Пакистан, което би ги лишило от възможността действително да упражняват най-съществената част от правата, които статутът на граждани на Съюза им предоставя.

101.

Сходно положение е в основата на делото, приключило с решение Alokpa и Moudoulou (C‑86/12, EU:C:2013:645).

102.

По това дело г‑жа Alokpa твърди, че ако люксембургските власти ѝ откажат право на пребиваване, въпреки че тя пребивава на територията на тази държава членка с децата си, които са с френско гражданство, за нея не би било възможно да замине и да пребивава с тях във Франция и следователно би се оказала принудена да се завърне в Того.

103.

Според генералния адвокат Mengozzi „следователно е необходимо да се провери дали изпълнението на такова решение би имало за последица, по смисъла на [...] Решение [...] Ruiz Zambrano, както и Решение [...] Dereci и др., в действителност да задължи гражданите на Съюза да напуснат територията на Съюза като цяло, като ги лиши от възможността действително да упражняват най-съществената част от правата, които статутът им на граждани на Съюза им предоставя“ ( 39 ).

104.

Поради това в последвалото решение Съдът констатира в съответствие с преценката на генералния адвокат Mengozzi, че „като майка на Jarel и Eja Moudoulou и като единственото лице, което действително упражнява родителските права по отношение на тези деца от раждането им, г‑жа Alokpa би могла да получи [производното] право да ги придружава и да пребивава с тях на френска територия“ ( 40 ).

105.

Оттук Съдът прави извод, че „по принцип не би могло като последица от отказа на люксембургските власти да предоставят право на пребиваване на г‑жа Alokpa децата ѝ да се окажат принудени да напуснат територията на Съюза като цяло“ ( 41 ). Той същевременно уточнява в същата точка, че запитващата юрисдикция следва „обаче […] да провери дали това наистина е така предвид всички обстоятелства по спора в главното производство“ ( 42 ).

106.

Това последно уточнение ми изглежда основно. То няма смисъл, ако преценката при проверка за „лишаването от най-съществената част от правата“ е само правен въпрос.

107.

Наистина правната, тоест теоретична възможност децата, граждани на Съюза, и родителят, гражданин на трета държава, който единствен упражнява родителските права по отношение на тях, да пребивават на територията на държавата членка, чиито граждани са децата, е призната от Съда.

108.

Поради това Съдът изрично предоставя на националния съд проверката дали „предвид всички обстоятелства по спора в главното производство“ ( 43 ) отказът на приемащата държава членка да предостави право на пребиваване на родителя, гражданин на трета държава, няма да има за последица неговите деца да се окажат задължени да напуснат територията като цяло.

109.

От това уточнение следва, от една страна, че обстоятелствата, които трябва да се вземат предвид, са задължително от фактическо естество ( 44 ) и от друга страна, че те могат да осуетят теоретичната възможност да не се налага напускане на територията на Съюза като цяло. С други думи, принципът, разяснен в решение Ruiz Zambrano (C‑34/09, EU:C:2011:124), може да се „активира отново“ спрямо държавата, чиито граждани са децата ( 45 ).

110.

Това изследване на фактите в рамките на преценката относно „лишаването от най-съществената част от правата“ съответства на логиката, която трябва да преобладава при очертаване на гражданството на Съюза.

111.

Действително статутът на гражданин на Съюза, както постоянно се потвърждава от Съда, е създаден, за да бъде основният статут на гражданите на държавите членки ( 46 ). Поради това не може да става въпрос за празна черупка. Както подчертава генералният адвокат Szpunar, „[д]а заявява на гражданите на държавите членки, че са граждани на Съюза, създава очаквания, като същевременно определя права и задължения“ ( 47 ).

112.

Поради това, въпреки че правото на движение и установяване е изрично посочено като право на гражданина на Съюза в членове 20 ДФЕС и 21 ДФЕС, както и в член 45 от Хартата, на този гражданин не би могла да се отрече възможността евентуално да е създал в друга държава членка, на която не е гражданин, реална и продължителна връзка, по‑значима или съществена, отколкото в държавата членка, на която е гражданин.

113.

Правото на Съюза може да направи реална концепцията за гражданство на Съюза само ако свърже неговата защита с връзката с определено място, с факта на трайно установяване на определена територия и интегриране не само в административния и икономически живот на приемащата държава, но и в нейния социален и културен живот ( 48 ).

114.

С други думи, възможността за гражданина на трета държава и неговите деца, граждани на Съюза, да заминат за държавата членка, чиито граждани са последните, не може да се подкрепя само абстрактно ( 49 ).

115.

В случая обаче, изглежда, се потвърждава, че децата на NA, въпреки че са германски граждани, нямат никаква връзка с тази държава членка, на територията на която те никога не са живели и чийто език не владеят. Родени и посещаващи училище в Обединеното кралство, те са изградили своето гражданство именно в тази държава членка.

116.

Самата Комисия констатира в писменото си становище, че макар дъщерите на NA да се ползват „като германски граждани от безусловно право на пребиваване в Германия, установено е също, че не може разумно да се очаква от тях или от тяхната майка да живеят в тази страна, и на това основание националните съдилища са приели, че те не могат да бъдат изведени от Обединеното кралство към Германия, без да бъде нарушена ЕКПЧ“ ( 50 ).

117.

Поради това считам, че ако тези данни се потвърдят от запитващата юрисдикция, тя би трябвало да признае на MA и на IA право на пребиваване в Обединеното кралство на основание член 20 ДФЕС, като самата NA получи, като следствие от това, производно право на пребиваване. Наистина отказът да се предостави това право на децата на NA, би ги лишил от възможността действително да упражняват най‑съществената част от правата, които статутът на граждани на Съюза им предоставя. Съгласно решение Alokpa и Moudoulou (C‑86/12, EU:C:2013:645) член 20 ДФЕС обаче не допуска такава последица ( 51 ).

118.

Във втория си въпрос запитващата юрисдикция припомня, че е налице фактическа констатация от страна на юрисдикция, че извеждането на граждани на Съюза, в конкретния случай — на децата, от приемащата държава членка към държавата членка, чиито граждани са, би било в нарушение на правата им съгласно член 8 от ЕКПЧ и член 7 от Хартата.

119.

Може ли подобна констатация да има значение за отговора, който трябва да се даде на този въпрос?

120.

Въпросът за значението на член 7 от Хартата и на член 8 от ЕКПЧ във връзка с прилагането на член 20 ДФЕС вече е поставян пред Съда. В решение Dereci и др. (C‑256/11, EU:C:2011:734) той отговаря на този въпрос, като приема, че ако „с оглед на фактите в главните производства прецени, че положението на жалбоподателите в главните производства се урежда от правото на Съюза, запитващата юрисдикция ще трябва да провери дали отказът да им се предостави право на пребиваване накърнява предвиденото в член 7 от Хартата право на зачитане на личния и семейния живот. Обратно, ако приеме, че положението не попада в приложното поле на правото на Съюза, тя ще трябва да провери същия въпрос от гледна точка на член 8, точка 1 от ЕКПЧ“ ( 52 ).

121.

Този извод ме учудва. Наистина в решение Alokpa и Moudoulou (C‑86/12, EU:C:2013:645) Съдът не се колебае да приеме, че „членове 20 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат държава членка да откаже право на пребиваване на нейна територия на гражданин на трета страна, въпреки че той издържа сам малки деца, граждани на Съюза, които пребивават заедно с него в тази държава членка от раждането си, без да са нейни граждани и без да са упражнявали правото си на свободно движение, при положение че тези граждани на Съюза не отговарят на условията, предвидени в Директива 2004/38/ЕО […], и при положение, че отказът не лишава посочените граждани на Съюза от възможността действително да упражняват най-съществената част от правата, които им предоставя статутът на граждани на Съюза […]“ ( 53 ).

122.

След като разпоредба от Договора допуска държава членка да откаже право на пребиваване при спазване на определени условия, то е защото се предполага, че сме в приложното поле на тази разпоредба ( 54 ). В противен случай Съдът би трябвало да обяви, че не е компетентен да отговори на поставения въпрос.

123.

Следователно считам за безспорно, че въпросите, свързани с прилагането на член 20 ДФЕС и отражението на гражданството на Съюза върху правото на пребиваване, попадат в приложното поле на правото на Съюза ( 55 ).

124.

Затова, ако запитващата юрисдикция е приела, че експулсирането на гражданин на Съюза би довело до нарушаване на член 7 от Хартата (или на член 8, параграф 1 от ЕКПЧ, тъй като тяхното съдържание е еквивалентно), тази преценка трябва да се вземе предвид при прилагане на член 20 ДФЕС и при преценката относно „лишаването от най-съществената част от правата“.

125.

Включването на член 7 от Хартата в разсъжденията на националния съд относно прилагането на член 20 ДФЕС според мен обаче не може да доведе до разширяване на приложното поле на правото на Съюза, каквото би било в противоречие с член 51, параграф 2 от Хартата.

126.

Действително европейското гражданство, залегнало в член 20 ДФЕС, води до защита на основните права — и по‑конкретно в случая до прилагане на член 7 от Хартата — а не обратното ( 56 ).

127.

С оглед на изложените дотук съображения предлагам да се отговори на втори и трети въпрос, поставени от запитващата юрисдикция, че членове 20 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат държава членка да откаже на гражданин на трета държава право на пребиваване на своята територия, въпреки че този гражданин издържа сам деца, граждани на Съюза, които пребивават с него в тази държава членка от раждането си, без да са нейни граждани и без да са упражнявали правото си на свободно движение, при положение че тези граждани на Съюза отговарят на условията, предвидени в Директива 2004/38, или ако не отговарят на тези условия, при положение че фактически отказът лишава посочените граждани на Съюза от възможността действително да упражняват най-съществената част от правата, които им предоставя статутът на граждани на Съюза, което запитващата юрисдикция трябва да провери, като вземе предвид всички обстоятелства в конкретния случай. Ако е налице констатация от страна на юрисдикция, че експулсирането на съответните граждани на Съюза би довело до нарушаване на член 7 от Хартата или на член 8, параграф 1 от ЕКПЧ, националната юрисдикция трябва да я вземе предвид.

128.

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 12 от Регламент № 1612/68 трябва да се тълкува в смисъл, че дете, а следователно и родител, който упражнява родителските права по отношение на него, се ползва от право на пребиваване в приемащата държава членка, когато родителят, който е гражданин на Съюза и който е бил зает в тази държава членка, е престанал да пребивава в нея, преди детето да е започнало образованието си там.

129.

Практиката на Съда дава възможност да се отговори утвърдително на този въпрос.

130.

Действително според Съда „[п]ризнатото с член 12 от Регламент № 1612/68 право на детето на работника мигрант да продължи образованието си при най-добрите възможни условия в приемащата държава членка неизбежно предполага, че посоченото дете има право да бъде придружено от лицето, което в действителност упражнява родителските права върху него, и следователно, че това лице може да пребивава с него в посочената държава членка по време на обучението му. Отказът да се предостави право на пребиваване на родителя, който упражнява ефективно родителските права върху детето, което упражнява правото си да продължи образованието си в приемащата държава членка, би накърнил това право“ ( 57 ).

131.

Децата на гражданин на държава членка, който работи или е работил в приемащата държава членка, и родителят, който в действителност упражнява родителските права върху тях, могат да се позовават в последната държава на право на пребиваване единствено на основание член 12 от Регламент № 1612/68 ( 58 ).

132.

В решение Teixeira (C‑480/08, EU:C:2010:83) Съдът напомня, че „целта на член 12 от Регламент № 1612/68 в частност е да гарантира, че децата на работник, който е гражданин на държава членка, могат — дори ако последният повече не работи в приемащата държава членка — да започнат и евентуално да завършат обучението си в последната държава ( 59 ).

133.

Той уточнява също така, че „[с]поред постоянната съдебна практика член 12 от Регламент № 1612/68 изисква единствено детето да е живяло с родителите си или с един от тях в държава членка, докато поне един от неговите родители пребивава там в качеството на работник (решения [Brown (197/86, EU:C:1988:323)], т. 30) и Gaal [(C‑7/94, EU:C:1995:118)], точка 27)“ ( 60 ).

134.

Още по-ясно Съдът приема, че „[п]равото на детето да пребивава в тази държава, за да се обучава там съгласно член 12 от Регламент № 1612/68, и вследствие на това правото на пребиваване на родителя, който в действителност упражнява родителските права върху това дете, следователно не може да зависи от условието към момента, когато посоченото дете е започнало обучението си, един от родителите му да упражнява професионална дейност като работник мигрант в приемащата държава членка“ ( 61 ).

135.

В решение Ibrahim и Secretary of State for the Home Department, в хипотезата, при която едното от съответните деца е постъпило в училище, след като родителят, бивш работник мигрант, е напуснал приемащата държава членка, Съдът посочва още, че „правото на равно третиране по отношение на достъпа до образование не се ограничава до децата на работниците мигранти. То се прилага и спрямо децата на бившите работници мигранти“ ( 62 ).

136.

От тази съдебна практика следователно става безспорно ясно, че член 12 от Регламент № 1612/68 трябва да се тълкува в смисъл, че дете, а следователно и родител, който упражнява родителските права по отношение на него, се ползва от право на пребиваване в приемащата държава членка, когато родителят, който е гражданин на Съюза и е бил зает в тази държава членка, е престанал да пребивава в нея, преди детето да е започнало образованието си там.

137.

Това тълкуване на член 12 от Регламент № 1612/68 също е в съответствие с принципа, според който тази разпоредба „не трябва да се тълкува стеснително […] и във всички случаи не трябва да бъде лишаван[а] от своето полезно действие“ ( 63 ).

138.

За всеки случай ще добавя, че от фактите в основата на решение Alarape и Tijani (C‑529/11, EU:C:2013:290) следва, че припомнените по‑горе принципи се прилагат и за гражданите на трети държави, възходящи на граждани на Съюза.

139.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на поставените от Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение) преюдициални въпроси: