1.

През 2007 г. жалбоподателят сезира румънски граждански съд с искане за възстановяване на специална такса за моторните превозни средства, която е заплатил за автомобил, внесен от друга държава членка. Плащането се дължи, защото регистрирането на автомобили в Румъния от релевантния правителствен орган зависи от представянето на доказателство за плащане на специалната такса за моторните превозни средства. По-късно, през април 2011 г., Съдът постановява в решение Tatu, че член 110 ДФЕС не допуска Румъния да въвежда такса за замърсяване за моторни превозни средства при първата им регистрация в тази държава членка, ако тази такса е организирана по такъв начин, че възпира пускането в движение в Румъния на употребявани моторни превозни средства, закупени в други държави членки, без обаче да възпира покупката на употребявани превозни средства на същата възраст и със същото овехтяване на националния пазар ( 2 ).

2.

Преди постановяването на решение по дело Tatu искането на жалбоподателя относно възстановяването на частта от специалната такса, която съответства на таксата за замърсяване, е отхвърлено с решение, постановено в гражданско производство, което е влязло в сила съгласно румънското право. Поради това жалбоподателят твърди, че правото на ЕС изисква да му се предостави възможността да му бъде възстановена таксата, особено като се има предвид, че румънското законодателство предвижда изключение от силата на пресъдено нещо за решения, които се оказват несъвместими с правото на ЕС, но само за решенията, постановени в административни производства.

3.

В съответствие с установената практика на Съда събраните в нарушение на правото на ЕС данъци и такси и сумите, платени на държавата или удържани от нея в пряка връзка с тях, подлежат на възстановяване заедно с лихвите, така че да се възстанови положението, съществувало преди събирането на сумата ( 3 ). Същевременно обаче Съдът признава, че принципът за силата на пресъдено нещо, който е залегнал в правните системи на всички държави членки и в самото право на ЕС ( 4 ), се прилага за съдебни решения на националните съдилища, които са станали окончателни, дори ако изглеждат несъвместими с правото на ЕС ( 5 ). Това означава, че при някои обстоятелства възстановяването на подобни такси може (законосъобразно) да бъде отказано.

4.

Все пак, предвид ограниченията, които правото на ЕС поставя пред процесуалната автономия на държавите членки, ако националното право предвижда изключения от принципа на силата на пресъдено нещо, като допуска да бъдат възобновени при някои обстоятелства производства, по които има влезли в сила съдебни решения, тогава този изключителен способ трябва да бъде открит и за случаите, когато разглежданото влязло в сила съдебно решение е несъвместимо с правото на ЕС ( 6 ).

5.

Настоящият случай следователно предоставя възможност на Съда да развие своята практика относно взаимодействието между силата на пресъдено нещо и предимството на правото на ЕС. По-конкретно, той следва да се разгледа с оглед на принципа на лоялното сътрудничество в член 4, параграф 3 ДЕС, на различни разпоредби от Хартата на основните права на Европейския съюз, а именно, правото на ефективни правни средства за защита съгласно член 47 и на равенство пред закона, гарантирано от член 20 от Хартата, и с оглед на традиционните основания, въз основа на които са били оспорвани националните норми относно силата на пресъдено нещо за съответствие с правото на ЕС, а именно принципите на ефективност и на равностойност ( 7 ).

6.

Член 148 от Конституцията на Румъния ( 8 ) признава предимството на правото на ЕС и задължава парламента, президента на Румъния, правителството и съдебната власт да го гарантират.

7.

Член 322 от Гражданскопроцесуалния кодекс на Румъния ( 9 ) гласи следното:

„Отмяна на решение, влязло в сила след въззивно обжалване или поради липса на такова, както и на решение по съществото на спора, постановено от касационна инстанция, може да се поиска в следните случаи:

[…]

8.

Член 21, параграф 1 от Закон № 554/2004 за производството по административни спорове ( 10 ) гласи, че „срещу необжалваемите и неоттеглими решения на административните съдилища могат да се подават молбите за отмяна, предвидени в Гражданскопроцесуалния кодекс“.

9.

Член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 ( 11 ) гласи, че „влезлите в сила съдебни решения подлежат на отмяна, освен на основанията, предвидени в Гражданскопроцесуалния кодекс, и когато нарушават принципа на предимство на общностното право, закрепен в член 148, параграф 2 във връзка с член 20, параграф 2 от публикуваната наново Конституция на Румъния“.

10.

В съответствие с член 175, параграф 1 от румънския Кодекс за данъчното производство ( 12 ) може да се направи възражение срещу всяко данъчно вземане, както и срещу всеки данъчен административен акт. Тъй като подобно възражение представлява средство за вътрешно административно обжалване, то не възпрепятства лицата, които са увредени от данъчния административен акт или от липсата на подобен акт, да прибегнат до съдебно производство в съответствие със закона. Решението, взето от компетентния орган по възражение срещу данъчно вземане, може съгласно член 188, параграф 2 от Кодекса за данъчното производство да бъде атакувано пред компетентен административн съд.

11.

Ordonanța de urgență a Guvernului („OUG“) № 50/2008 въвежда такса (наречена „такса за замърсяване“) върху моторните превозни средства от категории от M1 до M3 и от N1 до N3 ( 13 ).

12.

На 3 май 2007 г‑н Târșia, жалбоподателят в главното производство, купува автомобил, който по-рано е бил регистриран във Франция. Както се споменава по-горе, регистрацията в Румъния към онзи момент зависи от представянето на доказателство, че е заплатена специалната такса за моторните превозни средства. Моторното превозно средство е регистрирано на 6 юни 2007 г., след като жалбоподателят плаща на 5 юни 2007 г. сумата от 6899,51 RON [румънски леи] като специална такса за моторните превозни средства.

13.

Жалбоподателят иска възстановяване на таксата пред граждански съд на основание, че събраната такса не съответства на член 90 ЕО [понастоящем член 110 ДФЕС], доколкото с нея се въвежда дискриминационна данъчна мярка за вътрешно данъчно облагане на стоки от други държави членки, която е доста по-висока от таксите, събирани за подобни стоки, продавани на националния пазар. Със съдебно решение № 6553/2007, постановено по гражданско дело на 13 декември 2007 г., Judecătoriа Sibiu (Първоинстанционен съд, Сибиу) уважава искането и постановява румънската държава да възстанови таксата.

14.

Румънската държава обаче подава жалба срещу това съдебно решение, което е потвърдено с решение № 401/2008 по гражданско дело на Tribunalul Sibiu (Окръжен съд, Сибиу), който постановява румънската държава да възстанови само част от събраната такса, а именно разликата между платената на 5 юни 2007 г. специална такса за моторни превозни средства и сумата, която се получава от прилагането на OUG № 50/2008 и предвидената в него такса за замърсяване за моторните превозни средства ( 14 ).

15.

На 29 септември 2011 г. г‑н Târșia иска отмяна на постановеното решение № 401/2008 по гражданско дело пред Tribunalul Sibiu на основание на разпоредбите на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 и на решение на Съда от 7 април 2011 г. по споменатото по-горе дело Tatu (С‑402/09, EU:C:2011:219), в което Съдът приема, че член 110 ДФЕС прави несъвместима с правото на ЕС такса като въведената с OUG № 50/2008 такса за замърсяване за моторните превозни средства. Г‑н Târșia твърди, че той има право на възстановяване на всички платени като такса суми поради предимството на правото на ЕС и съображенията на Съда в решение Tatu.

16.

Съгласно акта за преюдициалното запитване на този етап от производството вече не е било възможно да се оспори постановеното по гражданско дело решение № 401/2008 пред общите съдилища. В гражданското производство няма процесуално средство за защита, което е подобно на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 относно влезли в сила съдебни решения, които нарушават предимството на правото на ЕС. Поради това Tribunalul Sibiu счита, че е длъжен да отправи следния преюдициален въпрос до Съда съгласно член 267 ДФЕС.

„Могат ли членове 17, 20, 21 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, член 6 от Договора за Европейския съюз, член 110 от Договора за функционирането на Европейския съюз и установеният от правото [на Съюза] и практиката на Съда на ЕС принцип на правна сигурност да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба като член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, която предвижда възможност за отмяна на влезлите в сила решения на националните съдилища, постановени в нарушение на принципа на предимство на правото [на Съюза], само ако са по административни дела, и изключва възможността за отмяна на влезлите в сила решения на националните съдилища, постановени в нарушение на посочения принцип на предимство на правото [на Съюза], ако са по други дела (граждански, наказателни)?“.

17.

Г‑н Târșia, правителствата на Румъния и Полша и Комисията представят писмени становища. Всички участват в съдебното заседание на 27 януари 2015 г.

18.

Според мен преюдициалният въпрос е недопустим в частта, в която се искат насоки дали недопускането на отмяната на национални съдебни решения, постановени в наказателни производства, е несъвместимо с правото на ЕС, когато е налице нарушение на предимството на правото на Европейския съюз ( 15 ).

19.

Както се посочва в писменото становище на Полша, тази част от въпроса е от изцяло хипотетично естество, като се има предвид, че прилагането на силата на пресъдено нещо към наказателните съдебни решения няма връзка с предмета на главното производство. Съгласно установената съдебна практика Съдът може да откаже да се произнесе по отправен от национална юрисдикция преюдициален въпрос, когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на ЕС няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, или когато проблемът е от хипотетично естество ( 16 ). Като се има предвид, че главното производство не се отнася до съдебно решение, постановено в наказателно производство, преюдициалният въпрос е недопустим в частта, в която се иска изясняване на съвместимостта на румънското наказателнопроцесуално право с правото на ЕС.

20.

Правото на ЕС не налага на националната юрисдикция да прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако такова неприлагане би позволило на националната юрисдикция с въпросното решение да отстрани нарушение на правото на ЕС ( 17 ). Така съгласно правото на ЕС жалбоподателите губят възможността да се позоват на решение на Съда, постановено след изтичането на установените от държавата членка давностни срокове, за да оспорят неправилно решение, което е можело да бъде оспорено в подходящия срок. Съгласно правото на ЕС силата на пресъдено нещо защитава неправилното решение ( 18 ).

21.

Положението обаче се променя, ако норма от правото на държава членка предвижда изключение от принципа на силата на пресъдено нещо. В такъв случай то трябва да е приложимо за решения във връзка с правото на ЕС, аналогични на чисто вътрешноправни съдебни производства, за които се прилага изключението. Освен това, изключението от силата на пресъдено нещо на държавата членка не трябва да е уредено по начин, по който да прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза ( 19 ).

22.

Така например Съдът е приел, че изключенията от силата на пресъдено нещо, които действат съгласно правото на дадена държава членка, могат да бъдат предмет на разумни срокове за предявяване на искове или подаване на жалби, неспазването на които води до погасяване по давност или преклудиране на правото да се търси защита, с оглед на правната сигурност. Такива срокове обаче не могат да направят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза ( 20 ).

23.

Напротив, когато даден спор не се отнася до национално изключение от силата на пресъдено нещо, на което жалбоподателят се позовава, за да упражни права, произтичащи от правото на ЕС, както в главното производство, а по-скоро до искане за широко тълкуване на нормите на държава членка относно силата на пресъдено нещо в защита на национални съдебни решения, които може да не съответстват на правото на ЕС, справедливо е да се отбележи, че Съдът е предпочел предимството на правото на ЕС пред силата на пресъдено нещо ( 21 ).

24.

Преди да продължа, бих искал да обърна внимание към две други водещи съдебни решения, а именно Kühne & Heitz (C‑453/00, EU:C:2004:17) и Köbler (C‑224/01, EU:C:2003:513). Решение Kühne & Heitz се отнася до условията, при които един административен орган е задължен да преразгледа свое влязло в сила решение, което противоречи на последващо решение на Съда. Следователно решение Kühne & Heitz се отнася до по-ниско равнище на вземане на решения, в сравнение с въпроса в главното производство, и по-конкретно се отнася до това дали датски данъчен орган следва да преразгледа влязло в сила административно решение поради последващо решение на Съда. Освен това, това решение може да се отграничи от настоящия случай по съображения, подобни на тези, посочени от Съда в решение Kapferer ( 22 ).

25.

Решение Köbler се отнася до задължението на държавите членки да обезщетят вреди, причинени от най-висшата съдебна инстанция в националната правораздавателна йерархия, в този случай — австрийската, тъй като съответното решение е несъвместимо с правото на ЕС. Следователно решение Köbler се отнася единствено до положение, което може да възникне след главното производство: т.е. евентуален иск за обезщетение на вреди срещу румънската държава от жалбоподателя, ако възстановяването на таксата за замърсяване се окаже невъзможно ( 23 ).

26.

Както може да се види от изложения по-горе анализ, няма по-ранно решение на Съда, което да разглежда положение, идентично на това, в което се намира г‑н Târșia. Поставените правни въпроси в главното производство трябва да се разгледат с оглед на установената практика на Съда за силата на пресъдено нещо, но следва да се разгледат основно чрез позоваване на принципите на правото на ЕС относно правото на ефективна съдебна защита. Сега ще премина към разглеждането на тези въпроси.

27.

Припомням, че в разглежданото дело румънското право предвижда специален ред за отмяната на влезли в сила съдебни решения, които въз основа на последващата практика на Съда изглеждат в несъответствие с правото на ЕС. Този ред обаче е ограничен до съдебни решения, постановени в административно производство. Той не може да се използва, за да се отменят съдебни решения, постановени в гражданско производство. Това е така, въпреки че румънското право освен това предвижда възможност и за гражданскоправните съдебни актове, за които с (последващо) решение на румънския Конституционен съд се установи, че противоречат на румънското конституционно право, да подлежат на отмяна.

28.

В самото начало е важно да се имат предвид външните граници на задължението за лоялно сътрудничество, посочено в член 4, параграф 3 ДЕС, което обвързва държавите членки, включително техните съдилища. То изисква от тях да „вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите“ и да „се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза“. Това задължение трябва да се разглежда заедно с член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС. Той гласи, че „държавите членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза“.

29.

Съдът е приел, че „що се отнася до способите за защита, които държавите членки трябва да предвидят, […] нито Договорът за функционирането на ЕС, нито член 19 ДЕС са имали намерение да въведат, с оглед спазването на правото на Съюза, способи за защита пред националните юрисдикции, различни от установените в националното право“ ( 24 ). Съдът е допълнил, че „различно щеше да бъде само ако от структурата на разглеждания национален правен ред личеше, че няма никакъв способ за защита, който да позволява дори и инцидентно да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, или още ако единствената възможност правните субекти да получат достъп до съд е да се окажат принудени да нарушат правото“ ( 25 ) (курсивът е мой).

30.

Правото на ефективни правни средства за защита се гарантира и от член 47, параграф 1 от Хартата на всеки, чиито права, гарантирани от правото на ЕС, са нарушени. Няма съмнение, че румънските органи са прилагали правото на ЕС по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата на ЕС, когато са отказали в нарушение на член 110 ДФЕС да възстановят частта от специалната такса върху автомобилите, съответстваща на таксата за замърсяване. Изискуемата предметна връзка между спорните мерки на държавата членка и материалноправните норми на ЕС ( 26 ) по необходимост съществува, когато една държава членка събира такса в нарушение на първичното и също на вторичното право на ЕС. Освен това практиката на Съда потвърждава, че всеки път, когато частноправен субект търси съдебна защита, за да поправи нарушение на правото на ЕС, отнасящо се до прилагането от държава членка на това право, съдилищата на държавата членка са обвързани от всички изисквания на член 47 от Хартата ( 27 ).

31.

Припомням, че когато възстановяването на неоснователно начислени национални данъци не е уредено в правото на Съюза, принципът на процесуалната автономия на държавите членки предполага във вътрешния правен ред на всяка държава членка да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които данъчнозадължените лица черпят от правото на Съюза. Все пак държавите членки носят отговорността за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай. Процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които данъчнозадължените лица черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат уреждани по начин, по който да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза ( 28 ).

32.

В това отношение румънското законодателство, и по-специално Кодексът за данъчното производство, предвижда достъп до административните и данъчните съдилища или до административните и данъчните отделения на апелативните съдилища, съобразно случая ( 29 ), при оспорване на решения на данъчните органи, включително искания за възстановяване на незаконосъобразно събрани такси ( 30 ). Изглежда тези процедури за правна защита се прилагат и в случаите, когато данъчни решения се оспорват чрез позоваване на права, произтичащи от правото на ЕС. Следователно румънското законодателство prima facie гарантира ефективна съдебна защита по отношение на тези права.

33.

Освен това, член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 за производството по административни спорове предвижда отмяната на влезли в сила решения на административните съдилища, когато те изглеждат несъвместими с правото на ЕС поради последващо решение на Съда. С оглед на описаната по-горе практика на Съда относно специфичния въпрос за силата на пресъдено нещо, това надхвърля изискванията на правото на ЕС ( 31 ).

34.

Все пак, както вече отбелязах, всички национални процесуални норми, които са релевантни за изпълнението на правото на ЕС, включително изключенията от силата на пресъдено нещо, трябва да са в съответствие с правото на ефективни правни средства за защита и на принципите на ефективност и равностойност. В настоящия случай трудността се поражда от липсата на яснота, която изглежда е съществувала в румънското процесуално право към момента, когато г‑н Târșia за първи път завежда дело пред граждански съд за възстановяване на специалната такса върху моторните превозни средства, платена през юни 2007 г. ( 32 ).

35.

Според мен може да се твърди, че липсата на яснота в румънското процесуално право не е била в съответствие с член 47 от Хартата, с изискванията на правото на ЕС във връзка с правната сигурност, и е възможно да е направила практически невъзможно или прекомерно трудно възстановяването на несъвместимата с правото на ЕС такса за замърсяване за автомобилите.

36.

Следва да се припомни, че съдебното решение, което представлява пречка за възстановяването на таксата за замърсяване и е издадено преди постановяването на решение на Съда по дело Tatu (C‑402/09, EU:C:2011:219), е произнесено от апелативен граждански съд (Tribunalul Sibiu) в гражданско производство, след въззивна жалба на румънската държава срещу първоинстанционно съдебно решение, постановено по гражданско дело от Judecătoriа Sibiu. Главното производство също се провежда в споменатия апелативен граждански съд, т.е. Tribunalul Sibiu.

37.

В своето писмено становище Комисията посочва, че подобни жалби са подадени в Румъния, както пред административни съдилища, така и пред граждански съдилища. С оглед на това е учудващо, че по време на съдебното заседание румънското правителство твърди, че гражданските съдилища са абсолютно некомпетентни да разглеждат такива дела и че всеки граждански съд в Румъния, сезиран с такъв въпрос, има правомощието и дори е длъжен служебно да повдигне въпроса за своята компетентност.

38.

Така очевидно е имало известно объркване относно правилното съдебно производство, приложимо към възстановяването на разглежданата в настоящия случай такса ( 33 ). Каквото и да е правилното производство понастоящем, остава фактът, че влязлото в сила (румънско) съдебно решение по гражданско дело (решение № 401/2008 на Tribunalul Sibiu), с което се отказва възстановяване на частта от специалната такса за моторни превозни средства, съответстваща на таксата за замърсяване, е придобило сила на пресъдено нещо. Именно това е в основата на разглеждания правен проблем.

39.

Следователно съществува съмнение кои румънски съдилища са (или са били) оправомощени да разглеждат искания за възстановяване на незаконосъобразно събрана такса за замърсяване за автомобилите към момента на настъпване на фактите. Правя извод, че румънското право е неясно в това отношение. Именно в това се корени проблемът, особено по отношение на член 47 от Хартата.

40.

Член 47, параграф 1 от Хартата посочва, че всеки, чиито гарантирани от правото на Съюза права и свободи са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в споменатия член условия ( 34 ). Съгласно разясненията, съпътстващи член 47, първата алинея, предвиждаща правото на ефективни правни средства за защита, се основава на защитата, предоставена съгласно член 13 от Европейската конвенция за правата на човека (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), но я надхвърля ( 35 ). Освен това отбелязвам, че съгласно член 52, параграф 3 от Хартата, доколкото правата, съдържащи се в нея, съответстват на права, гарантирани от ЕКПЧ, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в ЕКПЧ, въпреки че правото на ЕС може да предоставя по-широка защита.

41.

Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека относно член 6, параграф 1 от ЕКПЧ системите за съдебен контрол трябва да са „достатъчно последователни и ясни“, за да предоставят „практическо, ефективно право на достъп“ до съд ( 36 ). Ако правилата са с „такава сложност“, че пораждат „правна несигурност“, тогава е налице нарушение на член 6, параграф 1 ( 37 ). Съдът по правата на човека приема също, че средствата за съдебна защита трябва да „разполагат с достатъчно гаранции за предотвратяване на неправилно разбиране относно производствата за упражняване на наличните правни средства за защита“ ( 38 ). Освен това, неразумното тълкуване на процесуално изискване може да доведе до нарушение на правото на достъп до съд ( 39 ). Европейският съд по правата на човека наскоро препотвърди, че „органите трябва да спазват и прилагат националното законодателство по предвидим и последователен начин“ и „предписаните елементи трябва да бъдат в достатъчна степен развити и прозрачни на практика, за да се предостави правна и процесуална сигурност“ ( 40 ). Процесуалните норми трябва да обслужват целите на правната сигурност и доброто правораздаване. Те не следва да „образуват своеобразна бариера, която препятства разглеждането на делото на спорещите страни по същество от компетентния съд“ ( 41 ).

42.

Освен това, припомням, че в съответствие с установената практика на Съда „принципът на правната сигурност представлява общ принцип на правото на Съюза, който изисква в частност правната уредба с неблагоприятни последици по отношение на частноправните субекти да бъде ясна и точна, а нейното прилагане — предвидимо за правните субекти“ (курсивът е мой) ( 42 ).

43.

Според мен, предвид гореизложеното, липсата на яснота относно правилното съдебно производство, приложимо за възстановяването на таксите, събрани в нарушение на правото на ЕС, предполага нарушение на член 47 от Хартата, както с оглед на правото на ефективни правни средства за защита, така и на достъпа до правосъдие. Това важи с още по-голяма сила, ако решение, постановено от абсолютно некомпетентен граждански съд, би могло да придаде сила на пресъдено нещо, в смисъл че би възпрепятствало подаването на ново искане за възстановяване пред компетентния съд, независимо дали това е граждански или административен съд. Според мен националната запитваща юрисдикция в разглеждания случай следва да направи преценка на румънското процесуално право като цяло с оглед на ефективната съдебна защита по отношение на възстановяването на неоснователно платени такси за замърсяване за моторните превозни средства ( 43 ).

44.

Съгласно постоянната практика на Съда „всеки случай, в който се поставя въпросът дали съответната национална процесуална разпоредба прави прилагането на правото на Съюза невъзможно или прекомерно трудно за правните субекти относно упражняването на правата, които черпят от правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство пред различните национални инстанции и за развитието и особеностите на това производство. От тази гледна точка следва да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната съдебна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правна сигурност и правилното развитие на производството“ ( 44 ).

45.

В случая най-напред е необходимо да се изтъкне, че националният съд и всички страни, които са представили становища, изглежда приемат, че член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 не може да се приложи в гражданските производства. Това ми се струва логично, при условие че румънското процесуално право прокарва ясно разграничение между различните видове съдебни производства. В подобен случай не би имало място за тълкуване на разпоредбите, определящи приложното поле на Закон № 554/2004, по начин, който да позволява неговото прилагане от гражданските съдилища в спорове, които ratione materiae са от административно или данъчно естество. Ако обаче съществуваше такава възможност, тогава националната запитваща юрисдикция би била длъжна да тълкува релевантните национални разпоредби по начин, който способства за постигането на съответствие с правото на ЕС ( 45 ).

46.

Задача на националната запитваща юрисдикция е да направи преценка дали разглежданите румънски норми правят практически невъзможно или прекомерно трудно възстановяването на събраната в несъответствие с правото на ЕС такса за замърсяване. Достатъчно е обаче да се отбележи, че объркването дали е следвало да се прибегне до граждански или административни правни средства за възстановяване на таксата за замърсяване за автомобилите изглежда има такива последици.

47.

Г‑н Târșia твърди, че да се изключи прилагането на изключението по член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 за силата на пресъдено нещо в гражданското производство би било несъвместимо както с равенството пред закона, посочено в член 20 от Хартата, така и с принципа на равностойност.

48.

Спазването на принципа на равностойност предполага разглежданата национална норма да се прилага еднакво за исковете при нарушение на правото на Съюза и за исковете при нарушение на вътрешното право, които имат сходен предмет и основание ( 46 ).

49.

Според мен това означава, че в контекста на принципа на равностойност правото на ЕС не е пречка румънският закон да предвижда изключение за силата на пресъдено нещо в административните производства, отнасящи се до правото на ЕС, но не и в гражданските производства със същия предмет. Принципът на равностойност изисква равноеднакво третиране на сравними искания, основани на националното право, от една страна, и на правото на ЕС, от друга страна, а не равностойност на различните видове производства съгласно националното право ( 47 ).

50.

Във всеки случай неидентични основания за отклонение от принципа на силата на пресъдено нещо са разумни в случай на влезли в сила съдебни решения по граждански, наказателни и административни дела ( 48 ). Последиците от тези съдебни решения са различни и такива са и съображенията във връзка с правната политика относно определянето на изключенията (ако има такива) от силата на пресъдено нещо. В случая на съдебните решения по граждански дела правната сигурност и стабилността на правните отношения, потвърдени от влязлото в сила съдебно решение, са от изключително значение. Напротив, условията за отмяна на съдебно решение по наказателно дело в интерес на неправилно осъдено лице не трябва да бъдат твърде строги. В административното право интересът да се защитят правата на частноправните субекти и принципът на законност могат да оправдаят по-гъвкава позиция към отмяната на влезли в сила съдебни решения, отколкото в случаите на съдебни решения по граждански дела.

51.

Следователно е неоснователно твърдението на г‑н Târșia, че ограничаването на изключението за силата на пресъдено нещо до административните производства, отнасящи се до правото на ЕС, е несъвместимо с равенството пред закона. Припомням, че неравно третиране пред закона може да възникне само ако релевантните положения са сходни ( 49 ). Случаят не е такъв, що се отнася до основанията за отмяната на влезли в сила съдебни решения по граждански и административни дела. В случаите, когато е налице последващо решение на Съда, което прави несъвместима с правото на ЕС национална разпоредба, може да се обоснове отмяната на влязъл в сила административноправен съдебен акт в ущърб на орган на държава членка, но да се отмени влязъл в сила гражданскоправен съдебен акт, който определя частноправно отношение между два субекта, може да е неподходящо поради съображения за правна сигурност. Следователно, законодателно решение от вида, който е налице в Румъния, при което е предоставена такава възможност в административните производства, но е изключена в гражданските производства, само по себе си не противоречи на принципа на равенство пред закона.

52.

Равенството пред закона обаче е различно юридическо правило от принципа на равностойност. Както се посочва в писменото становище на Комисията, ако румънското право предоставя изключение от силата на пресъдено нещо и с оглед на последваща практика на Конституционния съд, която отрича правилността на предходни съдебни решения (и се прилага за всички национални юрисдикции) ( 50 ), тогава принципът на равностойност би наложил същото да важи и за решенията на Съда, отнасящи се до правото на ЕС ( 51 ).

53.

Отбелязвам, че това може да доведе до дискусия отвъд обхвата на преюдициалното запитване ( 52 ), но според мен принципът на равностойност не е спазен, ако последващо решение на националния Конституционен съд може да доведе до отмяна на предходно влязло в сила съдебно решение по гражданско дело и така да позволи възстановяване на незаконосъобразно събрана такса, когато това не може да стане по силата на решение на Съда. В такъв случай правата, основани на националната конституция, биха се ползвали от по-голяма закрила, отколкото правата съгласно правото на ЕС, и по този начин последните не биха получили закрила, равностойна на получаваната от тази категория права, основани на националното право. Подобна несиметричност е налице съгласно член 322, параграф 9 от Гражданскопроцесуалния кодекс на Румъния по отношение на последиците от решенията на Европейския съд по правата на човека, в сравнение с тези на Съда на ЕС.

54.

С оглед на изложения по-горе анализ предлагам на Съда да предостави следния отговор на преюдициалния въпрос, отправен от Tribunalul Sibiu:

Член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и принципът на ефективност, установен в практиката на Съда, допускат национална правна уредба, която предвижда възможност за отмяна на влезлите в сила решения на националните съдилища по административни дела, постановени в нарушение на принципа на предимство на правото на Съюза, и която изключва възможността за отмяна на същото основание на влезлите в сила решения на националните съдилища по граждански дела. Това важи, при условие че има достатъчна яснота за това коя е правилната процедура за поправяне на въпросното нарушение на правото на Европейския съюз и че влязлото в сила решение на съда, който е следвало да установи служебно своята липса на компетентност, не може да препятства търсенето на защита от компетентния съд.

Принципът на равностойност не допуска национална правна уредба, която предвижда възможност за отмяна на решения на националните съдилища по граждански дела поради последващо решение на националния Конституционен съд или на Европейския съд по правата на човека, но не предвижда такава възможност по отношение на последващо решение на Съда на Европейския съюз.