—

за латвийското правителство, от I. Kalniņš и L. Skolmeistare, в качеството на представители,

—

за естонското правителство, от N. Grünberg, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от N. Yerrell и E. Kalniņš, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 12 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства (OB L 403, стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 17, стр. 216 и поправка в ОВ L 19, 2009 г., стр. 67).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между VAS „Ceļu satiksmes drošības direkcija“ (дирекция „Пътна безопасност“, наричана по-нататък „CSDD“) и Latvijas Republikas Satiksmes ministrija (Министерство на транспорта на Република Латвия), от една страна, и г‑н Nīmanis, от друга страна, във връзка с отказ да се поднови свидетелството за управление на моторно превозно средство на заинтересованото лице.

3

Съгласно съображение 2 от Директива 2006/126:

„Правилата за свидетелствата за управление на превозни средства са съществен елемент на общата транспортна политика и допринасят за подобряване на пътната безопасност и улесняват свободното движение на хора, които се установяват в държава членка, различна от тази, която е издала свидетелството за управление […]“.

4

Съгласно съображение 8 от Директивата с оглед на пътната безопасност следва да се определят минимални изисквания за издаване на свидетелства за управление на моторни превозни средства.

5

Съображение 15 от посочената директива гласи:

„Поради причини, свързани с пътната безопасност, държавите членки следва да бъдат в състояние да прилагат националните си разпоредби относно отнемането, прекратяването, подновяването и отменянето на свидетелства за управление за всички притежатели на свидетелства, които са [се] установили на тяхна територия“.

6

Съгласно член 2, параграф 1 от Директива 2006/126 „[с]видетелствата за управление, издадени от държавите членки, се признават взаимно“.

7

Член 7 от тази директива предвижда:

„1.   Свидетелства за управление на превозно средство се издават само на кандидатите:

[…]

[…]

3.   Подновяването на свидетелства за управление на превозно средство, когато техния срок изтече, подлежи на:

[…]

[…]

5.   […] Без да се накърнява член 2, държава членка, която издава свидетелство, полага необходимото старание, за да гарантира, че лицето изпълнява изискванията, постановени в параграф 1 от настоящия член, и прилага своите национални разпоредби относно анулирането или отнемането на правото на управление на превозно средство, ако установи, че свидетелството е било издадено, без да са изпълнени изискванията“.

8

Член 12 от Директива 2006/126 предвижда:

„По смисъла на настоящата директива „обичайно пребиваване“ означава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоест повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее.

Независимо от това, за обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се счита мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на обичайно пребиваване“.

9

Член 22, параграф 1, точка 1 от Закона за движението по пътищата (Ceļu satiksmes likums), в редакцията му в сила от 1 януари 2013 г., предвижда, че всяко лице, което е навършило изискуемата в закона възраст и чието обичайно пребиваване е в Латвия или което може да докаже, че е следвало в Латвия през последните шест месеца, може да получи правото да управлява моторно превозно средство и да притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство.

10

Разпоредбата гласи:

„[…] По смисъла на настоящата разпоредба обичайното пребиваване се намира в Латвия, ако е изпълнено едно от следните условия:

11

Съгласно член 1 от Закона за гражданската регистрация (Dzīvesvietas deklarēšanas likums) целта на закона е да гарантира, че всяко лице може да бъде намерено на адреса му за целите на правоотношенията му с държавата и местните органи.

12

Член 2 от закона установява задължението лицата да имат адресна регистрация и предвижда обхвата на данните, които трябва да бъдат декларирани, както и процедурата по регистрация. Съгласно този член законът се прилага спрямо всички лица, чието местожителство е в Латвия. От друга страна, сама по себе си адресната регистрация не създава гражданскоправни задължения.

13

Съгласно член 3 от същия закон местожителството е всяко място (с адрес), свързано с недвижим имот, което лицето избира свободно и в което се установява с изричното или имплицитно намерение да живее, в което пребиваването му е законно и което лицето признава за мястото, където може да бъде намерено за целите на правоотношенията му с държавата и местните органи. Този член предвижда освен това, че лицето се настанява законно в определен недвижим имот, ако въпросният имот му принадлежи, сключило е договор за отдаване под наем или e придобило правото да го ползва след сключване на брак, поради родство или на друго законово или договорно основание.

14

На 13 декември 2000 г. на г‑н Nīmanis е издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство в Латвия, тъй като адресната регистрация на заинтересованото лице е била в тази държава членка. В съответствие с правилата, установени в латвийското законодателство, срокът на валидност на свидетелството за управление е десет години.

15

Според данните в регистъра на населението, от февруари 2002 г. адресната регистрация на г‑н Nīmanis не е вече в Латвия. Въпреки това заинтересованото лице смята, че има право свидетелството му за управление на моторно превозно средство да бъде подновено в тази държава, тъй като пребивава обичайно в нея.

16

За да бъде подновено свидетелството за управление, г‑н Nīmanis се обръща към CSDD, която, след като се запознава с данните от регистъра, констатира, че адресната регистрация на г‑н Nīmanis не е в Латвия.

17

На 30 декември 2010 г. CSDD приема решение, с което отказва да предостави услуга, тъй като, за да получи тази услуга, г‑н Nīmanis е трябвало да пребивава в Латвия повече от 185 дни и да има адресна регистрация съгласно предвидената от латвийското законодателство процедура.

18

След като разглежда подадената по административен ред жалба на г‑н Nīmanis, Latvijas Republikas Satiksmes ministrija приема с решение от 3 февруари 2011 г., че решението на CSDD съответства на разпоредбите на член 22 от Закона за движението по пътищата.

19

Г‑н Nīmanis подава жалба по съдебен ред до Administratīvā rajona tiesa (Районен административен съд) с петитум да бъде издаден индивидуален административен акт в негова полза, а именно да се поднови свидетелството му за управление на моторно превозно средство.

20

С решение от 3 юни 2011 г., постановено от Administratīvā apgabaltiesa (Окръжен административен съд), са постановени временни мерки, с които CSDD е задължена да поднови свидетелството за управление на г‑н Nīmanis.

21

С решение от 3 април 2012 г. Administratīvā rajona tiesa признава, че съгласно действащото законодателство CSDD не е имала право да изисква адресна регистрация, тъй като към момента на отказа да се поднови свидетелството за управление на моторно превозно средство на г‑н Nīmanis латвийското законодателство не е предвиждало по-специално, че е необходима адресна регистрация на заинтересованото лице в Латвия с цел подновяване на свидетелството му за управление в тази държава членка.

22

Посочената юрисдикция приема за неоснователно решението на Latvijas Republikas Satiksmes ministrija, че единствено адресната регистрация може да удостовери, че заинтересованото лице пребивава обичайно в Латвия или че пребивава в тази държава членка поне 185 дни през календарната година. Тези факти можели да се докажат и посредством други доказателства, а не само чрез данните, съдържащи се в регистъра на населението във връзка с адресната регистрация на заинтересованото лице.

23

Запитващата юрисдикция уточнява, че в случая Administratīvā rajona tiesa по никакъв начин не е оспорил гражданството на г‑н Nīmanis, нито са представени други доказателства, че последният не пребивава обичайно в Латвия или че пребивава в тази държава членка по-малко от 185 дни през календарната година.

24

CSDD обжалва това решение на Administratīvā rajona tiesa пред запитващата юрисдикция, като изтъква по-специално следните доводи.

25

Според CSDD Директива 2006/126 предвижда правна уредба, приложима върху цялата територия на държавите — членки на Европейски съюз, за да се установят една-единствена процедура и еднообразни критерии за издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство, както и за да се гарантира, от една страна, че няма да се злоупотребява с възможността да се издаде свидетелство за управление в друга държава членка, ако поради определени обстоятелства то не може да бъде получено в държавата по пребиваване, и от друга страна, че мястото на живеене е само един от критериите, определени за издаване на свидетелство за управление. CSDD добавя, че ако г‑н Nīmanis желае свидетелството му за управление на моторно превозно средство да бъде подновено в друга държава членка, различна от Република Латвия, във въпросната държава членка също ще се направи проверка на този критерий. За издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство на граждани на друга държава членка CSDD би приложила отново критериите, установени в Закона за движението по пътищата и разпоредбите за приложение, приети от Министерския съвет. Така, в хипотезата, в която заинтересованото лице няма адресна регистрация в Латвия и ако липсва налична информация във връзка с това в регистъра на населението, ще последва отказ да се издаде свидетелство за управление.

26

Освен това адресната регистрация не е просто формалност, тъй като била от значение и по други въпроси.

27

Latvijas Republikas Satiksmes ministrija се присъединява към жалбата на CSDD срещу решението на Administratīvā rajona tiesa.

28

Запитващата юрисдикция уточнява, че съгласно практиката на латвийските съдилища, за да се произнесе по искане за издаване на индивидуален административен акт в полза на заявителя, съдът трябва да разгледа дали при обстоятелствата по делото, с което е сезиран, жалбоподателят има право да му бъде издаде подобен административен акт. Освен това според тази юрисдикция делото трябва да се разгледа в съответствие с фактическите и правните обстоятелства, установени към момента на разглеждане на спора. Съдът не може да вземе решение, с което да задължи органите да приложат разпоредби, които вече не са в сила.

29

Съгласно посочената съдебна практика, за да постанови решение по искането за издаване на индивидуален административен акт в полза на заявителя, а именно в настоящия случай — подновяване на свидетелство за управление на моторно превозно средство, запитващата юрисдикция следва да вземе предвид правната уредба в сила към момента на постановяване на решението.

30

Запитващата юрисдикция установява, че уредбата на член 22 от Закона за движението по пътищата, предвиждаща условие, според което за издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство е необходима адресна регистрация в Латвия, е приета в резултат на транспонирането на Директива 2006/126 в латвийското право.

31

За да се реши спорът в главното производство, следва да се определи дали единственият начин, по който г‑н Nīmanis може да докаже, че пребивава обичайно в Латвия, за да му бъде подновено свидетелството за управление на моторно превозно средство, е информацията, съдържаща се в регистъра на населението относно адресната регистрация на латвийска територия.

32

Според запитващата юрисдикция целта на предвидената в латвийското право адресна регистрация се състои в това да се гарантира, че всяко лице може да бъде намерено на адреса му в рамките на отношенията му с държавата. Липсата на адресна регистрация сама по себе си не означава, че лицето не пребивава в Латвия.

33

От друга страна, запитващата юрисдикция подчертава, че ако лицето пребивава обичайно в Латвия, без обаче да има адресна регистрация в тази държава членка, то няма право заради обичайното си пребиваване в посочената държава членка да получи свидетелство за управление на моторно превозно средство в друга държава членка, тъй като не отговаря на предвиденото в Директива 2006/126 условие за обичайното пребиваване в тази друга държава членка.

34

Поради възникналите съмнения във връзка със съответствието на латвийското законодателство с член 12 от Директива 2006/126, както и с преследваните от нея цели, както са определени в съображение 2, а именно подобряване на пътната безопасност и улесняване на свободното движение на хора, които се установяват в държава членка, различна от тази, която е издала свидетелството за управление, Administratīvā apgabaltiesa решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 12 от Директива 2006/126 във връзка с първото изречение от съображение 2 да се тълкува в смисъл, че не допуска национална уредба, която предвижда, че единственият начин да се докаже, че обичайното пребиваване на дадено лице е в тази държава (Латвия), е въпросното лице да има адресна регистрация? Под „адресна регистрация“ следва да се разбира задължението на лицето да се впише в съответствие с националната правна уредба в национален регистър, за да информира, че може да бъде намерено на декларирания адрес за целите на правоотношенията [си] с държавата и с местните органи“.

35

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 12 от Директива 2006/126 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, по силата на която единственият начин, с който разполага дадено лице, което иска да му бъде издадено или подновено свидетелство за управление на моторно превозно средство в тази държава членка, за да докаже, че отговаря на условието за „обичайно пребиваване“ на територията на посочената държава членка по смисъла на член 12, което условие е предвидено в член 7, параграф 1, буква д) и параграф 3, буква б) от Директивата (наричано по-нататък „условието за обичайно пребиваване“), се състои в установяването на адресна регистрация на територията на съответната държава членка.

36

В началото следва да се констатира, че спазването на условието за обичайно пребиваване представлява съществен елемент от системата, въведена с тази директива, чийто принцип на взаимно признаване на свидетелствата за управление е ключов (вж. в този смисъл решение Hofmann, C‑419/10, EU:C:2012:240, т. 78 и цитираната съдебна практика).

37

Съдът е приел, че условието за обичайно пребиваване допринася по-специално за борбата с „туризма за свидетелства за управление” при липсата на пълна хармонизация на правните уредби на държавите членки относно издаването на свидетелства за управление и че това условие е необходимо за контрола на спазването на условието за годност за управление (вж., що се отнася до условието за обичайно пребиваване, предвидено в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 91/439/ЕИО на Съвета от 29 юли 1991 година относно свидетелствата за управление на моторни превозни средства (ОВ L 237, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 2, стр. 62), решения Wiedemann и Funk, C‑329/06 и C‑343/06, EU:C:2008:366, т. 69, Zerche и др., C‑334/06—C‑336/06, EU:C:2008:367, т. 66 и Grasser, C‑184/10, EU:C:2011:324, т. 27).

38

Съдът е приел също, че в някои случаи неспазването на условието за обичайно пребиваване може само по себе си да обоснове отказа от страна на държава членка да признае свидетелство за управление, издадено от друга държава членка (вж., що се отнася до условието за обичайно пребиваване, предвидено в член 7, параграф 1, буква б) от Директива 91/439, решения Apelt, C‑224/10, EU:C:2011:655, т. 34 и Akyüz, C‑467/10, EU:C:2012:112, т. 61).

39

Единствено държавата членка, издала свидетелството за управление на моторно превозно средство, е компетентна да провери дали е спазено условието за обичайно пребиваване (вж. в този смисъл определение Wierer, C‑445/08, EU:C:2009:443, т. 55). Това правило важи и по отношение на държавата членка, в която притежателят на свидетелство иска то да бъде подновено.

40

Следователно за органите, отговорни за издаването и подновяването на свидетелствата за управление на моторно превозно средство в държава членка, е важно да могат да се уверят по надежден начин, че кандидатът действително отговаря на условието за обичайно пребиваване.

41

Член 7, параграф 5, втора алинея от Директива 2006/126 предвижда в този смисъл, че държавата членка, която издава свидетелство за управление на моторно превозно средство, полага необходимото старание, за да гарантира, че заинтересованото лице изпълнява изискванията, постановени в член 7, параграф 1 от Директивата, сред които е условието за обичайно пребиваване.

42

Ако обаче член 12 от Директива 2006/126 определя критериите, позволяващи да се установи какво следва да се разбира под „обичайно пребиваване“ за целите на прилагане на Директивата, налага се констатацията, че последната все пак не съдържа нито една разпоредба, която да уточнява начините за доказване на подобно пребиваване пред органите, които са отговорни за издаването и подновяването на свидетелствата за управление.

43

Ако действително, от една страна, начините за доказване дали е спазено условието за обичайно пребиваване пред органите, които са отговорни за издаването и подновяването на свидетелствата за управление, са от компетентността на държавите членки, а от друга страна, Директива 2006/126 определя единствено минималните изисквания за издаване на свидетелства за управление на моторно превозно средство, както става ясно от съображение 8, все пак от член 12 от Директивата във връзка с член 7, параграф 1, буква д) и параграф 3, буква б) следва, че резултатът, който трябва да се постигне от държавите членки в съответствие с тези разпоредби, се състои в това да се определи дали изброените в посочения член 12 критерии, които позволяват да се установи, че дадено лице пребивава обичайно на тяхна територия, са изпълнени с оглед на проверката дали това лице отговаря на условието за обичайно пребиваване.

44

Така, начините за доказване дали е спазено условието за обичайно пребиваване, не трябва да надхвърлят необходимото, за да позволят на компетентните органи на държавата членка по издаване и подновяване на свидетелствата за управление да се уверят, че заинтересованото лице отговаря на това условие с оглед на критериите, посочени в член 12 от Директива 2006/126.

45

За тази цел фактът, че дадена държава членка подчинява издаването и подновяването на свидетелство за управление на моторно превозно средство на задължението за адресна регистрация на нейна територия, изглежда подходящ да улесни проверката от страна на компетентните органи дали е спазено условието за обичайно пребиваване.

46

Абсолютното задължение обаче за адресна регистрация на територията на държава членка, а следователно и отказът, противопоставен на кандидата за свидетелство за управление на моторно превозно средство, да прибегне до други начини за доказване, чрез които да установи, че отговаря на критериите, посочени в член 12 от Директива 2006/126, надхвърлят необходимото, за да позволят на компетентните органи да се уверят, че заинтересованото лице отговаря на условието за обичайно пребиваване.

47

Всъщност член 12 от Директива 2006/126 предвижда, що се отнася до условието за обичайно пребиваване, редица обективни критерии, които позволяват да се установи дали кандидатът пребивава обичайно на въпросната територия.

48

Възможно е обаче кандидатът да отговаря на тези критерии, които позволяват да се установи, че пребивава обичайно на територията на държава членка, без да има адресна регистрация в тази държава членка, какъвто, изглежда, е случаят на г‑н Nīmanis. При тези условия кандидатът би могъл и дори би трябвало да получи отказ да му се издаде свидетелство за управление на моторно превозно средство в други държави членки въз основа на условието за обичайно пребиваване, доколкото по смисъла на член 12 от Директива 2006/126 не пребивава обичайно на територията им.

49

Следователно заинтересованото лице би могло да бъде лишено от възможността да получи свидетелство за управление на моторно превозно средство в Съюза, при положение че пребивава обичайно по смисъла на член 12 от Директива 2006/126 на територията на държава членка.

50

От друга страна, правна уредба на държава членка, по силата на която единственият начин, с който разполага кандидатът за свидетелство за управление на моторно превозно средство, за да докаже на компетентните органи, че отговаря на условието за обичайно пребиваване, се състои в установяването, че заинтересованото лице има адресна регистрация на територията на тази държава членка, има прекомерно ограничителен характер. Всъщност подобна правна уредба отдава по-голямо значение на обстоятелство, което не отразява всички критерии, посочени в член 12 от Директива 2006/126, доколкото изключва отчитането на каквито и да било други обстоятелства, посочени в този член.

51

С оглед на всички изложени по-горе съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 12 от Директива 2006/126 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, по силата на която единственият начин, с който разполага дадено лице, което иска да му бъде издадено или подновено свидетелство за управление на моторно превозно средство в тази държава членка, за да докаже, че отговаря на условието за обичайно пребиваване на територията на посочената държава членка по смисъла на член 12, което условие е предвидено в член 7, параграф 1, буква д) и параграф 3, буква б) от Директивата, се състои в установяването на адресна регистрация на територията на съответната държава членка.

52

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:

Член 12 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, по силата на която единственият начин, с който разполага дадено лице, което иска да му бъде издадено или подновено свидетелство за управление на моторно превозно средство в тази държава членка, за да докаже, че отговаря на условието за обичайно пребиваване на територията на посочената държава членка по смисъла на член 12, което условие е предвидено в член 7, параграф 1, буква д) и параграф 3, буква б) от Директивата, се състои в установяването на адресна регистрация на територията на съответната държава членка.