РЕШЕНИЕ НА СЪДА (седми състав)

20 март 2014 година(*)

„Обжалване — Държавни помощи — Помощ, предоставена от Република България под формата на несъбиране на вземания — Решение на Комисията, с което тази помощ се обявява за несъвместима с вътрешния пазар и се разпорежда възстановяването ѝ — Понятието „нова помощ“ — Задължение за мотивиране“

По дело C‑271/13 P

с предмет жалба на основание член 56 от Статута на Съда на Европейския съюз, подадена на 16 май 2013 г.,

„Русе индъстри“ АД, установено в Русе (България), за което се явяват адв. Aл. Ангелов и адв. Св. Панов,

жалбоподател,

като другата страна в производството е:

Европейска комисия, за която се явяват C. Urraca Caviedes и Д. Стефанов, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,

ответник в първоинстанционното производство,

СЪДЪТ (седми състав),

състоящ се от: J. L. da Cruz Vilaça (докладчик), председател на състав, G. Arestis и J.‑C. Bonichot, съдии,

генерален адвокат: E. Sharpston,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

1        С настоящата си жалба „Русе индъстри“ AД иска отмяната на Решение на Общия съд на Европейския съюз от 20 март 2013 г. по дело Русе индъстри/Комисия (T‑489/11, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което този съд отхвърля жалбата на посоченото дружество за частична отмяна на Решение 2012/706/ЕС на Комисията от 13 юли 2011 година относно държавна помощ SA.28903 (C 12/10) (ex N 389/09), приведена в действие от България в полза на [Русе] индъстри (OВ L 320, 2012 г., стр. 27, наричано по-нататък „спорното решение“).

 Правна уредба

 Регламент (ЕО) № 659/1999

2        Съгласно член 1, буква в) от Регламент (ЕО) № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 година за установяване на подробни правила за прилагането на член [108 ДФЕС] (OВ L 83, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 41) „нова помощ“ означава „всяка помощ, т.е. схеми за помощ и индивидуална помощ, които не са съществуваща помощ, включително измененията на съществуваща помощ“.

3        Съгласно член 14, параграф 2 от същия регламент:

„Помощта, която трябва да се възстанови съгласно решение за възстановяване, включва всички лихви с подходящ процент, фиксиран от Комисията. Лихвата е дължима от датата, на която неправомерната помощ е била на разположение на получателя, до датата на нейното възстановяване“.

 Регламент (ЕО) № 794/2004

4        Член 4, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 794/2004 на Комисията от 21 април 2004 година за прилагането от Регламент № 659/1999 (OВ L 140, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 2, стр. 42) гласи:

„За целите на член [1, буква в) от Регламент № 659/1999] [изменение] на съществуваща помощ означава всякакво изменение, различно от промени от чисто формален или административен характер, което не оказва влияние върху оценката на съвместимостта на мярката за помощ с общия пазар. […]“.

 Обстоятелства, предхождащи спора

5        В обжалваното съдебно решение Общият съд е обобщил фактите по спора, който е в основата на подадената пред него жалба, по следния начин:

„1      Жалбоподателят […] е дружество, създадено през 1991 г., което се занимава с производство и ремонт на метални структури, кранове, кораби и корабно оборудване. На 27 април 1999 г. 80 % от акциите му са придобити от дружеството Rousse Beteiligungsgesellschaft mbH [наричано по-нататък „Rousse Beteiligungsgesellschaft“].

2      През 1996 г. и 1997 г. жалбоподателят сключва с Държавен фонд за реконструкция и развитие (ДФРР) споразумения за заеми за обща първоначална сума от 8 450 000 USD.

3      На 8 април 1999 г. в рамките на приватизацията на жалбоподателя е сключено споразумение между Rousse Beteiligungsgesellschaft и българското Министерство на финансите, което е поело вземанията на ДФРР (наричано по-нататък „споразумението от 1999 г.“). От една страна, това споразумение предвижда, че дългът на жалбоподателя в размер на 8 000 000 USD заедно с лихвите се превалутира в евро към датата на прехвърлянето на собствеността върху акциите в полза на Rousse Beteiligungsgesellschaft. От друга страна, споразумението от 1999 г. предвижда, че при приключването на процеса на приватизация ще бъде сключено споразумение между посоченото Министерство на финансите и дружеството жалбоподател, [под формата на] договор за новация на задълженията на последното, по силата на който изплащането на дълга ще започне на 1 декември 2000 г. и той ще бъде погасен на 30 юни 2006 г.

4      На 21 май 2001 г. българското Министерство на финансите и жалбоподателят сключват споразумение, съгласно което пълното изплащане на дълга към държавата заедно с лихвите се отлага до 30 септември 2015 г. (наричано по-нататък „разсрочването от 2001 г.“).

5      Съгласно разсрочването от 2001 г. дългът се състои от главница в размер на 7 970 000 EUR и лихви, натрупани към 1 април 1999 г., в размер на два милиона евро. [Това разсрочване] предвижда по главницата да се начислява годишна лихва от 1 %, а при забава на плащанията по уговорения погасителен план да се начислява наказателна лихва от 3 %.

6      От приложения към разсрочването от 2001 г. погасителен план е видно, че плащанията по лихвите, включително просрочените лихви, натрупани след 31 март 1999 г., трябва да се възобновят по шестмесечна схема от 31 март 2001 г., а що се отнася до главницата, на длъжника е предоставен гратисен период до 31 март 2006 г. За тази цел са предвидени 28 шестмесечни вноски, от които първите 8 се отнасят само до текущите и просрочени лихви след 31 март 1999 г., следващите 18, дължими от 31 март 2006 г., обхващат изплащането на главницата и текущите лихви, а последните 2, изискуеми на 31 март и 30 септември 2015 г., представляват просрочените лихви до 31 март 1999 г.

7      След изтичането на гратисния период на 31 март 2006 г. обаче жалбоподателят не е изплащал вноските, дължими по силата на разсрочването от 2001 г., като единственото плащане, извършено до 3 декември 2010 г., е за сумата от 245 000 EUR, внесена през юли 2008 г.

8      През юли 2008 г. жалбоподателят предлага да плати 1 милион евро просрочени плащания на два равни транша — през октомври 2008 г. и през февруари 2009 г. При все това, въпреки предоставеното на два пъти от българските власти продължаване на сроковете и въпреки изпратените през февруари 2009 г., април 2010 г. и юни 2010 г. три напомнителни, плащанията не са извършени.

9      С писмо от 4 юни 2009 г. жалбоподателят отново иска от българските власти да разсрочат задължението му до 2019 г. с гратисен период до 2012 г. След това искане Република България изпраща на 30 юни 2009 г. уведомление до Комисията за планираното разсрочване на изчисленото в размер на 9 850 000 EUR задължение като помощ за преструктуриране.

10      На 14 април 2010 г. Комисията образува официална процедура по разследване по реда на член 108, параграф 2 ДФЕС по отношение на помощта, за която е направено уведомление на 30 юни 2009 г., и […] непогасяването от жалбоподателя на просрочените плащания в съответствие с разсрочването от 2001 г.

11      През юли 2010 г. жалбоподателят поема задължението пред българските власти да изплати всички просрочени и неизплатени суми на два равни транша — през юли и август 2010 г. Въпреки това не успява да изпълни това задължение.

12      На 3 ноември 2010 г. българските власти отправят официално искане за плащане на въпросните суми. Към тази дата жалбоподателят е изплатил общо един милион евро, дължими в съответствие с разсрочването от 2001 г., от които 245 000 EUR главница, 705 000 EUR лихви и 50 000 EUR наказателни лихви. Последното плащане е направено от жалбоподателя на 11 юли 2008 г. Сумата на просрочените плащания е възлизала на 3 700 000 EUR, от които 3 400 000 EUR главница, 151 000 EUR лихви и 140 000 EUR наказателни лихви.

13      На 11 ноември 2010 г., поради неплащане след отправената покана за изпълнение, българските власти образуват производство по несъстоятелност по отношение на жалбоподателя.

14      На 23 ноември 2010 г. българските власти оттеглят уведомлението си относно планираното разсрочване на дълга на жалбоподателя.

15      На 22 март 2011 г. българската Национална агенция за приходите оттегля молбата за образуване на производство по несъстоятелност по отношение на жалбоподателя.

16      На 13 юли 2011 г. Комисията приема [спорното] решение. Съгласно член 2 от това решение въздържането на българската държава от ефикасно изискване на плащането на дължимите ѝ суми, считано от 1 януари 2007 г., представлява неправомерна държавна помощ, която е несъвместима с вътрешния пазар. Съгласно член 3 от същото решение Република България трябва незабавно и ефективно да си възстанови помощта, като приложи към дължимите суми лихви в съответствие с глава V от [Регламент № 794/2004].

17      С писмо от 2 септември 2011 г. българската Национална агенция за приходите уведомява Комисията, че между 3 декември 2010 г. и 10 юли 2011 г. жалбоподателят е извършил различни плащания общо в размер на 4 200 000 EUR и по този начин е погасил изцяло дължимите съгласно разсрочването от 2001 г. просрочени суми. В същото писмо тя иска уточнения дали следва да се изискат предвидените в член 3 от [спорното] решение допълнителни лихви, като се има предвид, че просрочените суми са били платени преди самото приемане на [спорното] решение“.

 Производството пред Общия съд и обжалваното съдебно решение

6        На 20 септември 2011 г. жалбоподателят подава в секретариата на Общия съд жалба за отмяна на спорното решение.

7        В подкрепа на жалбата си жалбоподателят посочва три основания, изведени, първо, от грешки на Комисията при установяването на наличието на неправомерна помощ, второ, от неизпълнение на задължението на мотивиране и трето, от нарушение на член 14 от Регламент № 659/1999.

8        С обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля всички повдигнати основания и поради това — жалбата, и осъжда жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 Искания на страните

9        Жалбоподателят иска от Съда:

–        като главно искане, да отмени обжалваното съдебно решение и спорното решение,

–        при условията на евентуалност, да върне делото за ново разглеждане от Общия съд,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

10      Комисията моли Съда да отхвърли настоящата жалба и да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 По жалбата

11      Русе индъстри повдига две основания в подкрепа на настоящата си жалба, първото от които е изведено от нарушение на процесуалните правила, накърняващо интересите на жалбоподателя, по смисъла на член 58, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, а второто, от нарушение на правото на Съюза, и по-точно на член 107, параграф 1 ДФЕС и член 263, втора алинея ДФЕС във връзка с член 296 ДФЕС, както и на член 1, буква в) и член 14 от Регламент № 659/1999.

12      Второто посочено в подкрепа на настоящата жалба основание се състои от четири части, като първата се отнася до преценката за наличие на нова помощ, втората, до това, че не е доказано, че непогасяването на въпросните вземания е довело до засягане на търговията между държавите членки или до нарушаване на конкуренцията, третата, до грешка в преценката, що се отнася до критерия за частния кредитор и с неправилната констатация за предоставянето на предимство, и четвъртата, до непосочването на точния размер на подлежащата на възстановяване помощ.

 По първото основание, изведено от нарушение на процесуалните правила, което накърнява интересите на жалбоподателя

 Доводи на страните

13      Жалбоподателят твърди, че в обжалваното съдебно решение не са взети предвид отговорите му на поставените от Общия съд въпроси, чиято цел е била да се изяснят условията, при които неговото дружество майка се е задължило със споразумението от 1999 г. да погаси вземането на българската държава. Според жалбоподателя в тези отговори той е обяснил, че вследствие на това споразумение неговото дружество майка е единственият длъжник за дължимата сума. Общият съд обаче взел предвид тези отговори, що се отнася до активите, заложени за обезпечаване на въпросния дълг.

14      Според жалбоподателя тази липса на анализ представлява съществено процесуално нарушение, както и нарушение на правото на защита, които накърняват неговите интереси. Той твърди, че Общият съд е длъжен да обсъди всички искания и възражения, както и всички доводи на страните, а дали същите са допустими или не, както и в каква фаза са изтъкнати, е без значение в случая, след като самият съдебен състав е приел, че те ще бъдат от значение за разрешаване на спора, с който е сезиран.

15      Според Комисията първото основание на настоящата жалба трябва да бъде отхвърлено като недопустимо и във всички случаи като явно неоснователно.

 Съображения на Съда

16      Следва да се приеме, че с първото си основание жалбоподателят по същество упреква Общия съд, че не е мотивирал надлежно обжалваното съдебно решение, тъй като не е разгледал отговорите на жалбоподателя на въпросите, които самият той му е поставил.

17      В отговор на това първо основание в самото начало следва да се припомни, че от правилата, които уреждат производството пред юрисдикциите на Съюза, и по-специално от член 21 от Статута на Съда, както и от член 44, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд, следва, че рамките на спора по принцип се определят и очертават от страните (Решение от 10 декември 2013 г. по дело Комисия/Ирландия и др., C‑272/12 P, все още непубликувано в Сборника, точка 27).

18      Ето защо основание, което се отнася до законосъобразността на спорното решение по същество и което е свързано с нарушаването на Договорите или на всякаква правна норма, свързана с тяхното изпълнение, по смисъла на член 263, втора алинея ДФЕС, по принцип може да бъде разглеждано от съда на Съюза само ако е изтъкнато от жалбоподателя (Решение по дело Комисия/Ирландия и др., посочено по-горе, точка 28).

19      Освен това от разпоредбите на член 44, параграф 1, буква в) във връзка с член 48, параграф 2, първа алинея от Процедурния правилник на Общия съд следва, че исковата молба или жалбата трябва да съдържа предмета на спора, както и кратко изложение на изложените основания и че в хода на производството не може да се въвеждат нови основания, освен ако те не почиват върху правни или фактически обстоятелства, установени в хода на производството (вж. в този смисъл Определение от 26 януари 2005 г. по дело Euroagri/Комисия, C‑153/04 P, точка 40 и Решение от 16 декември 2010 г. по дело AceaElectrabel Prоduzione/Комисия, C‑480/09 P, Сборник, стр. I‑13355, точка 111).

20      В настоящия случай прегледът на жалбата пред Общия съд ясно показва, че в нейна подкрепа жалбоподателят изобщо не е навел основанието, че вследствие на споразумението от 1999 г. той не може да бъде считан за длъжник на българската държава през периода, разглеждан в спорното решение, и поради това — за получател на държавната помощ, чието възстановяване член 3 от това решение разпорежда.

21      Тъй като посоченото споразумение е сключено на 8 април 1999 г., не става дума за основание, което почива върху установени в хода на производството обстоятелства, по смисъла на член 48, параграф 2, първа алинея от Процедурния правилник на Общия съд.

22      От практиката на Съда обаче следва, че не може винаги когато в хода на производството страната навежда ново основание, което явно не отговаря на изискванията по член 48, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд, от този съд да се изисква в решението си да обясни причините, поради които това основание е недопустимо, или да го разгледа по същество (Решение от 16 март 2000 г. по дело Compagnie maritime belge transports и др./Комисия, C‑395/96 P и C‑396/96 P, Recueil, стр. I‑1365, точка 107).

23      Този извод не се опровергава от обстоятелството, че в рамките на процесуално-организационно действие Общият съд е поставил въпроси по даден противоречив момент.

24      Всъщност Съдът е имал възможност да уточни, че от самия текст на член 49 от Процедурния правилник на Общия съд следва, че решението да зададе въпроси на страните се определя от свободната преценка на Общия съд, тъй като той може на всеки етап от производството да вземе решение за всякакво процесуално-организационно действие по членове 64 и 65 от същия правилник. Упражняването на това правомощие обаче не поражда никакви автоматични последици за разрешаването на спора, тъй като Общият съд сам преценява каква стойност трябва да бъде дадена на различните елементи от фактически и от правен характер, които са му били представени или които сам е събрал (вж. в този смисъл Определение от 29 октомври 2004 г. по дело Ripa di Meana/Парламент, C‑360/02 P, Recueil, стр. I‑10339, точка 28).

25      От това следва изводът, че Общият съд не е допуснал никакво неизпълнение на задължението за мотивиране, като не се е произнесъл по отговорите на въпросите, поставени от него на жалбоподателя.

26      Поради това първото основание трябва да се отхвърли като неоснователно.

 По второто основание на настоящата жалба, изведено от нарушение на правото на Съюза

 По първата част на второто основание, относно преценката за наличие на нова помощ

–       Доводи на страните

27      Жалбоподателят твърди, че Общият съд е нарушил член 107, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 1, буква в) от Регламент № 659/1999, като е приел, че за периода от 1 януари 2007 г. до 11 ноември 2010 г. разглежданата държавна помощ представлява нова помощ.

28      В това отношение жалбоподателят отбелязва, че помощта се състои в разсрочването от 2001 г., довело до споразумение, сключено преди присъединяването на Република България към Европейския съюз. Освен това той подчертава, че непредприемането на мерки за ефективното събиране на вземането на държавата не можело да измени значително съществуващата помощ. В частност, що се отнася до дължимите от жалбоподателя лихви, задължението на държавата не се увеличавало, тъй като тя максимизирала шанса си да събере своето вземане.

29      Комисията смята, че първата част на второто основание трябва да бъде отхвърлена като неоснователна.

–       Съображения на Съда

30      С първата част на второто си основание жалбоподателят по същество критикува правната квалификация, възприета от Общия съд, който приема, че бездействието на българските власти представлява нова помощ.

31      В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 1, буква в) от Регламент № 659/1999 нова помощ е „всяка помощ, т.е. схеми за помощ и индивидуална помощ, които не са съществуваща помощ, включително измененията на съществуваща помощ“.

32      Член 4, параграф 1 от Регламент № 794/2004 квалифицира като изменение на съществуваща помощ по смисъла на член 1, буква в) от Регламент № 659/1999 „всякакво изменение, различно от промени от чисто формален или административен характер, което не оказва влияние върху оценката на съвместимостта на мярката за помощ с общия пазар“.

33      В случая следва да се приеме, че в точки 52—61 от обжалваното съдебно решение Общият съд е проверил дали липсата на конкретни мерки, които да осигурят ефективното събиране на вземането на българската държава, е довело до съществено изменение на условията, договорени в рамките на разсрочването от 2001 г., като що се отнася до периода, който започва от 1 април 2006 г., той стига до извода, че това е така.

34      В това отношение Общият съд отбелязва в точки 57 и 58 от обжалваното съдебно решение, че от една страна, с посоченото разсрочване е настъпила промяна в правното положение на жалбоподателя при изтичането на гратисния период на 31 март 2006 г. Считано от 1 април 2006 г., жалбоподателят е бил правно задължен да извърши плащанията, а българските власти са имали правото да предявят срещу него иск за събиране на вземането. При все това българските власти не са показали никакво намерение да предприемат конкретни мерки, които да осигурят събирането на въпросните вземания. Според Общия съд това тяхно бездействие довело до отлагане за неопределено време на изпълнението на задълженията на жалбоподателя.

35      В точка 60 от обжалваното съдебно решение Общият съд постановява, от една страна, че самият факт, че в рамките на споразумение за разсрочване са предвидени по-високи наказателни лихви, изобщо не означава, че на длъжника е позволено да забави плащанията, още по-малко за неопределено време и без да е налице каквато и да е сериозна перспектива за възстановяването на неговата жизнеспособност. Той допълва, че това важи в още по-голяма степен, когато така или иначе наказателните лихви са по-ниски от лихвения процент, дължим от Република България за заемите ѝ на финансовите пазари, и не отразяват платежоспособността на длъжника.

36      Предвид съображенията, припомнени в предходните две точки, Общият съд основателно е приел, че доводът на жалбоподателя, че бездействието на българските власти не е довело до съществено изменение на разсрочването от 2001 г., не може да бъде приет.

37      Всъщност, тъй като нито едно от наведените от жалбоподателя обстоятелства не е в състояние да постави под въпрос основателността на преценката на Общия съд по този въпрос, жалбоподателят не би могъл да твърди, че поведението на българските власти след изтичането на предвидения в разсрочването от 2001 г. гратисен период е представлявало чисто формална или административна промяна, по смисъла на член 4, параграф 1 от Регламент № 794/2004, на това разсрочване.

38      Ето защо се налага изводът, че Общият съд не е допуснал грешка в правото, като е приел, че продължителното бездействие на българските власти през съответния период представлява нова помощ.

39      От това следва, че първата част на второто основание трябва да бъде отхвърлена като неоснователна.

 По втората част на второто основание относно твърдението, че не е доказано нито засягане на търговията между държавите членки, нито нарушаване на конкуренцията

–       Доводи на страните

40      Жалбоподателят счита, че Общият съд е нарушил член 107, параграф 1 ДФЕС, като е приел, че въпросната помощ може да засегне търговията между държавите членки и да наруши или да заплаши да наруши конкуренцията. Според него изводът на Общия съд по този въпрос не почива на никакви доказателства. Жалбоподателят твърди освен това, че ниският му оборот и неговата увеличаваща се отрицателна оперативна печалба през съответния период показват, че той не е бил в състояние да повлияе нито върху търговията между държавите членки, нито върху конкуренцията.

41      Комисията смята, че втората част на второто основание трябва да бъде отхвърлена като неоснователна.

–       Съображения на Съда

42      В самото начало следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда, за да се квалифицира дадена национална мярка като държавна помощ, не е необходимо да се установи реално въздействие на помощта върху търговията между държавите членки и действително нарушаване на конкуренцията, а следва само да се прецени дали помощта би могла да засегне тази търговия и да наруши конкуренцията (Решение от 10 януари 2006 г. по дело Cassa di Risparmio di Firenze и др., C‑222/04, Recueil, стр. I‑289, точка 140 и Решение от 30 април 2009 г. по дело Комисия/Италия и Wam, C‑494/06 P, Сборник, стр. I‑3639, точка 50).

43      Що се отнася до условието разглежданата помощ да засяга търговията между държавите членки, следва да се припомни още, че съгласно постоянната практика на Съда, когато предоставена от държава членка финансова помощ укрепва позицията на предприятие спрямо тази на други конкурентни предприятия в рамките на вътреобщностната търговия, същата трябва да се счита за повлияна от помощта (вж. Решение от 17 септември 1980 г. по дело Philip Morris Holland/Комисия, 730/79, Recueil, стр. 2671, точка 11 и Решение по дело Комисия/Италия и Wam, посочено по-горе, точка 52).

44      Относно условието за нарушаване на конкуренцията Съдът приема, че помощите, които имат за цел да освободят дадено предприятие от разходите, които самото то поначало би трябвало да понесе в рамките на текущото си управление или на обичайната си дейност, по принцип нарушават условията на конкуренция (Решение по дело Комисия/Италия и Wam, посочено по-горе, точка 54 и цитираната съдебна практика).

45      В случая следва да се приеме, че Общият съд се е съобразил със съдебната практика, припомнена в точки 42—44 от настоящото съдебно решение.

46      Всъщност, от една страна, българските власти предоставят помощ на предприятие, произвеждащо стоки, които се търгуват свободно в Съюза. Жалбоподателят не е оспорил това обстоятелство, посочено от Общия съд в точка 50 от обжалваното съдебно решение, както и в съображение 46 от спорното решение.

47      От друга страна, Общият съд отбелязва в точка 45 от обжалваното съдебно решение, че помощта, от която се е възползвал жалбоподателят, му е позволила да не плаща за периода от 1 януари 2007 г. до 11 ноември 2010 г. сумите, дължими от него по силата на разсрочването от 2001 г., които по предварителни оценки на Комисията възлизат на 3,7 милиона евро.

48      Съгласно припомнената в точка 42 от настоящото съдебно решение практика на Съда съображения като изложените в предходните две точки са достатъчни, за да характеризират реално или потенциално въздействие на разглежданите помощи както върху търговията между държавите членки, така и върху конкуренцията.

49      Следва освен това да се отбележи, че жалбоподателят не е посочил нито едно обстоятелство или доказателство, въз основа на които да може да се установи, че предоставената му от Република България помощ не е била в състояние да му даде предимство в рамките на вътреобщностната конкуренция.

50      В частност, тъй като мерките, с които изкуствено се поддържат жизнеспособни някои предприятия в затруднение, са сред видовете държавни помощи, които в най-голяма степен водят до нарушаване на конкуренцията, жалбоподателят не би могъл да се позовава на несигурното си икономическо и финансово състояние, за да опровергае изводите на Общия съд, свързани с въздействието на въпросната помощ върху конкуренцията.

51      От изложеното по-горе е видно, че втората част на второто основание трябва да се отхвърли като неоснователна.

 По третата част на второто основание относно допусната от Общия съд грешка при преценката на критерия за частния кредитор и констатацията за предоставяне на предимство

–       Доводи на страните

52      Жалбоподателят твърди, че обжалваното съдебно решение противоречи на член 107, параграф 1 ДФЕС и на член 296 ДФЕС, доколкото Общият съд неправилно се съгласил, от една страна, с начина, по който Комисията е приложила критерия за частния кредитор, и от друга страна, с извода на Комисията, че несъбирането на вземанията представлява предимство.

53      В това отношение той изтъква преди всичко, че правилното прилагане на критерия за частния кредитор изисква да се извърши икономически анализ, сравняващ предимствата, които един хипотетичен частен кредитор би имал от едно или друго действие. Тъй като спорното решение не съдържа никакъв анализ или икономически мотиви по този въпрос, Общият съд нямал основание да приема доводите на Комисията, що се отнася до прилагането на този критерий.

54      След това жалбоподателят твърди, че за да се установи наличието на „предимство“, следва да се посочи ясно и конкретно с какво държавната помощ е довела до по-благоприятно положение за определено предприятие в сравнение с останалите. Изводът на Общият съд в точка 45 от обжалваното съдебно решение обаче, че жалбоподателят е ползвал предимство, не почивал на никакво доказателство, тъй като Общият съд неправилно приел, че спорното решение е надлежно мотивирано в това отношение. Освен това общото икономическо състояние на жалбоподателя не се променило в положителна насока през съответния период.

55      Накрая жалбоподателят се позовава и на факта, че към датата на спорното решение всички дължими по силата на разсрочването от 2001 г. суми са били погасени съгласно предвидения за тази цел план. Според него Общият съд неправилно приел, че този факт е неотносим, тъй като събирането на вземането вероятно е нямало да бъде възможно, ако българската държава бе пристъпила към принудително изпълнение, което би довело до ликвидиране на предприятието. Поради това поведението на българските власти било адекватно и логично, особено като се има предвид, че общата стойност на обезпеченията надвишавала остатъчния размер на дълга и не е имало никакво намаляване на имуществото на тази държава.

56      Комисията смята, че третата част на второто основание трябва да бъде отхвърлена като неоснователна.

–       Съображения на Съда

57      Що се отнася, на първо място, до преценката, която Общият съд извършва на критерия за частния кредитор, следва да се припомни, че когато публичен кредитор предоставя облекчения на условията за плащане на дълг на предприятие към този кредитор, подобни облекчения на условията за плащане представляват държавна помощ, когато, предвид значението на така предоставеното икономическо предимство, предприятието получател явно не би получило подобни облекчения от частен кредитор, който се намира в положение, възможно най-близко до това на публичния кредитор, и търси възможност да получи плащане на дължимите му от длъжник във финансови затруднения суми (вж. в този смисъл Решение от 21 март 2013 г. по дело Комисия/Buczek Automotive, C‑405/11 P, точки 45 и 46 и цитираната съдебна практика).

58      При това положение Комисията следва да направи обща преценка, като вземе предвид всяко релевантно за случая обстоятелство, което ѝ позволява да определи дали предприятието получател явно не би получило подобни облекчения от такъв частен кредитор (Решение по дело Комисия/Buczek Automotive, посочено по-горе, точка 47 и цитираната съдебна практика).

59      Тъй като става дума за сложна икономическа преценка, съдът на Съюза трябва да провери не само дали обстоятелствата, на които Комисията е основала преценката си, установяват действителното положение и дали те са достоверни и съгласувани, но и да провери дали тези обстоятелства включват всички релевантни данни, които трябва да бъдат взети предвид, както и дали те са от такъв характер, че да подкрепят заключенията, които Комисията извежда от тях (вж. Решение по дело Комисия/Buczek Automotive, посочено по-горе, точки 48—50 и цитираната съдебна практика).

60      В случая изглежда несъмнено, че в търсене на възможност да събере дължимите му суми един нормално предпазлив и полагащ дължимата грижа частен кредитор, който се намира в положение, възможно най-близко до това на българските власти, изправени пред много сериозно влошаване на финансовото състояние на длъжника в продължение на години и пред трайно неизпълнение на неговите задължения, трябва да избира дали да предприеме изпълнителни действия срещу този длъжник, или да възприеме тактика за събиране на вземането, или поне на част от него, по извънсъдебен ред.

61      Изглежда несъмнено още и че за да направи своя избор, подобен кредитор би преценил, от една страна, предвидимия резултат от едно производство по принудително изпълнение, по-специално предвид естеството и размера на учредените обезпечения, и от друга страна, изгледите относно възможността да получи по-голям размер, ако използва извънсъдебни средства за събиране на вземанията.

62      Както правилно отбелязва Общият съд в точки 37 и 39 от обжалваното съдебно решение, изглежда безспорно, че перспективата за възстановяването на жизнеспособността на длъжника е факторът, който определя процеса на вземане на решения от частен кредитор, който избира кои мерки са подходящи за събиране на дължимите суми.

63      От материалите по настоящото дело е видно, че освен опит да се договори ново разсрочване на дълга, действията на българските власти през съответния период са се ограничили до изпращането на последователни напомняния за плащане, действия, които не са били последвани от други, по-енергични мерки, за да се стигне до плащане от жалбоподателя на неговия дълг.

64      При липсата обаче на конкретни и достоверни сведения за възстановяване на рентабилността на длъжника не е съвсем реалистично да се очаква поставеният в сходно положение частен кредитор да бъде убеден, че шансовете за събиране на вземането му биха се увеличили само поради факта че изплащането на дълга е отложено, особено ако, както твърди жалбоподателят, стойността на учредените обезпечения надхвърля размера на този дълг, макар, както отбелязва Общият съд в точка 43 от обжалваното съдебно решение, да е било възможно някои от тези активи да загубят от стойността си.

65      Освен това жалбоподателят не е посочил нито едно обстоятелство, което може да постави под въпрос основателността на анализа на Общия съд, свързан с преценката, която нормално предпазливият и полагащ дължима грижа частен кредитор би извършил. В частност жалбоподателят не е обяснил защо счита, че приемането на по-строги мерки би довело до ликвидация на предприятието и окончателно би поставило под въпрос събирането на вземането, още повече че от материалите по делото е видно, че след откритото срещу него от българските власти производство по несъстоятелност, в последвалите осем месеца той е платил всички дължими по разсрочването от 2001 г. суми.

66      При това положение Общият съд не е допуснал грешка в правото, когато в точка 37 от обжалваното съдебно решение е постановил, че Комисията основателно е приела, въз основа на посочените обстоятелства и на изложените в спорното решение мотиви, че българските власти не са действали така, както би постъпил намиращият се в сходно положение частен кредитор, и че той би предприел по-строги мерки срещу жалбоподателя.

67      На второ място, що се отнася до преценката дали жалбоподателят е ползвал или не предимство, следва преди всичко да се отбележи, че законосъобразността на взето от Комисията решение в областта на държавните помощи, по-специално по отношение на задължението за мотивиране, трябва да бъде преценявана въз основа на информацията, с която тя е разполагала към датата, на която е прието това решение. Общият съд правилно припомня в точка 33 от обжалваното съдебно решение практиката на Съда в това отношение (вж. по-специално Решение от 14 септември 2004 г. по дело Испания/Комисия, C‑276/02, Recueil, стр. I‑8091, точка 31).

68      Следователно Общият съд не е допуснал грешка в правото, когато в точка 31 от обжалваното съдебно решение е приел, че неотчитането на плащанията, извършени от жалбоподателя между 3 декември 2010 г. и 10 юли 2011 г., не могат да засегнат законосъобразността на спорното решение, при положение че Комисията е уведомена за пръв път за тези плащания едва след приемането на това решение.

69      След това трябва да се отбележи, че съгласно постоянната практика на Съда за тълкуването на разпоредителна част на решение в областта на държавните помощи следва да бъдат взети предвид неговите мотиви (вж. в този смисъл Решение от 12 май 2005 г., Комисия/Гърция, C‑415/03, Recueil, стр. I‑3875, точка 41 и цитираната съдебна практика).

70      Ето защо се налага изводът, че Общият съд не е допуснал грешка в правото, когато в точка 73 от обжалваното съдебно решение е приел, че Комисията надлежно е идентифицирала ползваното от жалбоподателя предимство, доколкото това ясно следва от съображения 47—50 във връзка със съображение 59 от спорното решение.

71      По-нататък следва да се припомни, че съгласно практиката на Съда за прилагането на член 107 ДФЕС е без значение дали положението на получателя на помощта се е подобрило, или влошило вследствие на държавна мярка, която може да постави в по-благоприятно положение определени предприятия или определени производства в сравнение с други предприятия, които се намират в сходно фактическо и правно положение (вж. в този смисъл Решение от 8 ноември 2001 г. по дело Adria-Wien Pipeline и Wietersdorfer & Peggauer Zementwerke, C‑143/99, Recueil, стр. I‑8365, точка 41).

72      Поради това Общият съд не е допуснал грешка в правото, когато в точка 40 от обжалваното съдебно решение е приел, че в това отношение жалбоподателят не би могъл да се позовава на все по-малката си оперативна печалба.

73      Накрая, що се отнася до довода на жалбоподателя, че имуществото на българската държава не е намаляло, достатъчно е да се припомни вече постановеното от Съда, че наказателни лихви и неустойки, които предприятие с много сериозни финансови затруднения може да се окаже принудено да плати срещу значителни облекчения на условията за плащане, не могат да заличат предимството, което това предприятие ползва (вж. в този смисъл Решение от 29 юни 1999 г. по дело DM Transport, C‑256/97, Recueil, стр. I‑3913, точка 21). Следователно жалбоподателят не може да твърди, че не е ползвал никакво предимство поради късното събиране на въпросните суми и плащането на наказателни лихви.

74      От гореизложените съображения е видно, че третата част на второто основание трябва да се отхвърли като неоснователна.

 По четвъртата част на второто основание относно твърдяната необходимост от посочване на точния размер на подлежащата на възстановяване помощ

–       Доводи на страните

75      Жалбоподателят твърди, че обжалваното съдебно решение нарушава член 14 от Регламент № 659/1999 и член 296 ДФЕС, доколкото в точка 77 от същото решение Общият съд неправилно приел, че е достатъчно спорното решение да съдържа насоки, позволяващи на неговия адресат сам да определи без прекомерни затруднения размера на помощта, която трябва да бъде възстановена. Според него спорното решение трябва да уточнява този размер, както и лихвите, които се изчисляват в определения от Комисията съответен процент. Освен според жалбоподателя в настоящия случай е очевидно, че са налице прекомерни затруднения при установяването на размера на подлежащата на възстановяване помощ.

76      Комисията счита, че четвъртата част на второто основание трябва да бъде отхвърлена, тъй като е частично неоснователна и частично недопустима.

–       Съображения на Съда

77      Трябва да се припомни, че както следва от постоянната съдебна практика, нито една разпоредба от правото на Съюза не изисква от Комисията да определя точния размер на подлежащата на връщане помощ, когато разпорежда връщането на помощ, обявена за несъвместима с общия пазар. Достатъчно е всъщност решението на Комисията да съдържа указания, позволяващи на неговия адресат сам да определи този размер без прекомерни затруднения (вж. в този смисъл Решение по дело Комисия/Гърция, посочено по-горе, точка 39 и Решение от 18 октомври 2007 г. по дело Комисия/Франция, C‑441/06, Сборник, стр. I‑8887, точка 29).

78      По-нататък от практиката на Съда следва, че в случай на затруднения при изпълнението на решение на Комисията в областта на държавните помощи Комисията и съответната държава членка трябва добросъвестно да си сътрудничат с цел преодоляване на тези трудности при пълно спазване на разпоредбите на ДФЕС, и по-специално на тези относно държавните помощи (вж. в този смисъл Решение по дело Комисия/Франция, посочено по-горе, точка 28 и цитираната съдебна практика).

79      Освен това член 14, параграф 2 от Регламент № 659/1999 предвижда единствено, че „помощта, която трябва да се възстанови съгласно решение за възстановяване, включва всички лихви с подходящ процент, фиксиран от Комисията. Лихвата е дължима от датата, на която неправомерната помощ е била на разположение на получателя, до датата на нейното възстановяване“.

80      В настоящото решение, след като в точка 77 от обжалваното съдебно решение припомня практиката на Съда в тази област, Общият съд правилно констатира в точка 78 от последното съдебно решение, че член 3, параграфи 2 и 3 от спорното решение съдържа предвидените в посочения член 14, параграф 2 елементи.

81      Що се отнася до довода, изведен от твърдението за прекомерни затруднения при установяване на точния размер на подлежащата на възстановяване помощ, следва да се приеме, че този довод всъщност цели да оспори извършената от Общия съд преценка на фактическите елементи и доказателствата. В съответствие обаче с член 256, параграф 1 ДФЕС и член 58, първа алинея от Статута на Съда обжалването се ограничава само до правни въпроси. При това положение единствено Общият съд е компетентен да установява и да преценява относимите факти и да преценява доказателствата, освен в случай на явното изопачаване на тези факти и доказателства (вж. по-специално Решение от 13 юни 2013 г. по дело Ryanair/Комисия, C‑287/12 P, точка 78 и цитираната съдебна практика).

82      В случая жалбоподателят не изтъква каквото и да било изопачаване на представените пред Общия съд факти и доказателства, а само твърди, че непосочването в спорното решение на точния размер на подлежащата на възстановяване помощ, от една страна, може да доведе до „прекомерни затруднения“ по смисъла на практиката на Съда и от друга страна, че то представлява грешка, обосноваваща отмяната на това решение и на обжалваното съдебно решение.

83      Следователно Общият съд не е допуснал грешка в правото, когато е постановил, че спорното решение не нарушава изискванията на член 14 от Регламент № 659/1999.

84      Ето защо четвъртата част на второто основание трябва да се отхвърли като частично необоснована и частично недопустима.

85      От всички гореизложени съображения следва, че не могат да бъдат приети нито първото, нито второто основание — в която и да е от неговите части — наведени от жалбоподателя в подкрепа на жалбата му, и че поради това тя трябва да бъде отхвърлена изцяло.

 По съдебните разноски

86      По силата на член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски. Съгласно член 138, параграф 1 от същия правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила искане за осъждането на жалбоподателя и той е загубил делото, последният трябва да бъде осъден да заплати съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (седми състав) реши:

1)      Отхвърля жалбата.

2)      Осъжда „Русе индъстри“ АД да заплати съдебните разноски.

Подписи

---

* Език на производството: български.