—

за Mascellani, от F. Valcanover, avvocato,

—

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от M. Russo и G. Fiengo, avvocati dello Stato,

—

за чешкото правителство, от M. Smolek, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от C. Cattabriga и D. Martin, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, сключено на 6 юни 1997 г. (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“), което се съдържа в приложение към Директива 97/81/ЕО на Съвета от 15 декември 1997 година относно Рамково споразумение за работа при непълно работно време, сключено между Съюза на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП) (ОВ L 14, стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 35).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Mascellani и Ministero della Giustizia (Министерството на правосъдието) относно решение, с което се разпорежда преобразуването на трудовото ѝ правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време.

3

Член 1 от Директива 97/81 уточнява, че тя има за цел прилагането на Рамковото споразумение между общите междуотраслови организации, а именно Съюза на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (СЕЕР) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП), което се съдържа в приложението към тази директива.

4

Според втора алинея от преамбюла на Рамковото споразумение:

„Като отчита разнообразието в положението в държавите членки и признава, че работата при непълно работно време е характеристика на заетостта в някои сектори и дейности, настоящото споразумение определя общите принципи и минималните изисквания, отнасящи се до работата при непълно работно време. То илюстрира готовността на социалните партньори да установят обща рамка за премахване на дискриминацията по отношение на работници, работещи на непълно работно време, и да помогне за развиването на възможности за работа при непълно работно време на основа, приемлива за работодателите и работниците“.

5

Клауза 1 от това споразумение гласи:

„Целта на настоящото рамково споразумение е:

6

Клауза 3 от Рамковото споразумение предвижда:

„По смисъла на настоящото споразумение:

[…]

7

Клауза 4 от посоченото рамково споразумение, озаглавена „Принцип на недискриминация“, предвижда в своята точка 1:

„По отношение на условията за наемане на работа, работниците на непълно работно време не трябва да се третират по по-неблагоприятен начин, отколкото работниците на пълно работно време[,] които са взети за сравнение, само поради това че те работят на непълно работно време, освен ако различното отношение не е оправдано от обективни причини“.

8

Съгласно текста на клауза 5, точка 2 от рамковото споразумение:

„Отказът на работник да премине от работа на пълно работно време към работа на непълно работно време или обратно сам по себе си не представлява основателна причина за прекратяване на трудовото правоотношение, без да се засяга прекратяването в съответствие с националното законодателство, колективните трудови договори и практиката, по други причини, които могат да възникнат от оперативните изисквания в съответното учреждение“.

9

Член 16 от Закон № 183 от 4 ноември 2010 г. относно делегирането на правомощия на правителството в областта на работата при тежки и вредни условия на труд, на реорганизацията на органи, на разрешените отпуски, дежурства и отсъствия, на мерките за социална закрила, на услугите по заетостта, мерките за насърчаване на заетостта, обучението и заетостта на жените, мерките против недекларирания труд и разпоредбите относно заетостта в публичния сектор и трудовите конфликти (Legge № 183 — Deleghe al Governo in materia di lavori usuranti, di riorganizzazione di enti, di congedi, aspettative e permessi, di ammortizzatori sociali, di servizi per l’impiego, di incentivi all’occupazione, di apprendistato, di occupazione femminile, nonché misure contro il lavoro sommerso e disposizioni in tema di lavoro pubblico e di controversie di lavoro), редовна притурка на GURI № 262 от 9 ноември 2010 г., наричан по-нататък „Закон № 183/2010“, предвижда, че на етапа на първоначалното прилагане на разпоредбите, въведени с член 73 от Декрет-закон № 112 от 25 юни 2008 г. (редовна притурка на GURI № 147 от 25 юни 2008 г.), публичните органи, посочени в член 1, параграф 2 от Законодателен декрет № 165 от 30 март 2001 г., с последващите изменения, могат, в срок от 180 дни от влизането в сила на Закон № 183/2010 и при зачитане на принципите на справедливост и на добра воля, да преразгледат решенията за одобряване на преобразуването на трудовите договори на пълно работно време в трудови договори на непълно работно време, вече приети преди датата на влизане в сила на посочения Декрет-закон № 112 от 2008 г., преобразуван, с изменения, със Закон № 133 от 6 август 2008 г. (редовна притурка на GURI № 195 от 21 август 2008 г.).

10

Жалбоподателката по главното производство е служител на Ministero della Giustizia и работи в запитващата юрисдикция, където упражнява функциите си на непълно работно време. От 28 август 2000 г. тя работи при намалена наполовина нормална продължителност на работното време, разпределено в три дни от седмицата.

11

Вследствие на влизането в сила на Закон № 183/2010, Ministero della Giustizia с Решение № 20384 от 8 февруари 2011 г. преразглежда режима на непълно работно време, предоставен на жалбоподателката по главното производство и на основание член 16 от този закон едностранно прекратява този режим и я задължава да работи на пълно работно време, разпределено в шест дни от седмицата, считано от 1 април 2011 г.

12

На 16 март 2011 г. жалбоподателката по главното производство уведомява Ministero della Giustizia, че се противопоставя на преобразуването на режима ѝ на работа от такъв при непълно работно време в режим на работа при пълно работно време. С Решение № 1882 от 21 март 2011 г. директорът на администрацията на Tribunale ordinario di Trento (Районен съд Тренто) разпорежда на жалбоподателката по главното производство да се подчини на този нов режим.

13

Жалбоподателката по главното производство сезира запитващата юрисдикция с искане за отмяна на посочените решения на Ministero della Giustizia и на директора на администрацията. Тя посочва, че благодарение на режима на работа на непълно работно време е била в състояние да посвети свободното си време на своето семейство и на професионалното си обучение. Според нея Директива 97/81 установява принцип, според който работата на непълно работно време не може да се преобразува в работа на пълно работно време против волята на работника и че поради това член 16 от Закон № 183/2010 противоречи на тази директива.

14

От своя страна Ministero della Giustizia поддържа, че член 16 от Закон № 183/2010 не противоречи на Директива 97/81.

15

Запитващата юрисдикция също счита, както и жалбоподателката по главното производство, че като допуска възможността работодателят да преобразува трудово правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време против волята на работника, посоченият член 16 противоречи на Директива 97/81, тъй като тази разпоредба дискриминира работниците на непълно работно време, които — за разлика от работниците на пълно работно време — са подчинени на правомощието на публичния работодател да измени едностранно продължителността на работното им време. Според тази юрисдикция такава мярка не допринася за развитието на възможности за работа при непълно работно време както за работодателите, така и за работниците. Тя счита освен това, че същата национална мярка противоречи на клауза 5, точка 2 от рамковото споразумение, която според нея изисква, предвид установената в тази точка забрана за уволнение, съгласието на работника, ако работодателят предвижда такова изменение на трудовия договор.

16

При тези обстоятелства Tribunale Ordinario di Trento решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

17

Тъй като запитващата юрисдикция се позовава във втория си въпрос на Директива 97/81, следва предварително да се отбележи, че според член 1 от тази директива тя има за цел прилагането на Рамковото споразумение. В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че тази юрисдикция поставя въпроса дали преобразуването на трудовото правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време на основание член 16 от Закон № 183/2010, без съгласието на г‑жа Mascellani, противоречи на разпоредбите на Рамковото споразумение.

18

При това положение следва да се приеме, че с въпросите си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Рамковото споразумение, и по-точно клауза 5, точка 2 от него, трябва да се тълкува в смисъл, че изключва национална правна уредба като разглежданата по главното производство, по силата на която работодателят може да разпореди преобразуването на трудово правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време без съгласието на засегнатия работник.

19

Следва да се припомни, че Директива 97/81 и Рамковото споразумение целят, от една страна, да насърчат работата при непълно работно време, а от друга — да премахнат дискриминацията между работниците на непълно работно време и работниците на пълно работно време (вж. в този смисъл решения Bruno и др., C‑395/08 и C‑396/08, EU:C:2010:329, т. 24 и 77, както и Michaeler и др., C‑55/07 и C‑56/07, EU:C:2008:248, т. 21).

20

Съображение 5 от Директива 97/81 гласи, че „заключенията от заседанията на Европейския съвет в Есен подчертаха необходимостта да се вземат мерки за насърчаване на заетостта и на равните възможности за жените и мъжете, и призоваха за вземане на мерки за увеличаване на интензивността на заетостта на растежа, по-специално чрез по-гъвкава организация на работата, които да отговарят както на желанията на работниците, така и на изискванията на конкуренцията“. По-нататък, от съображение 11 от тази директива и от втората алинея на преамбюла на Рамковото споразумение е видно, че последното илюстрира готовността на социалните партньори да помогнат за развиването на възможности за работа при непълно работно време на основа, приемлива за работодателите и работниците.

21

От тази гледна точка съображение 14 от Директива 97/81 гласи, че Рамковото споразумение обвързва държавите членки спрямо очаквания резултат, като предоставя на националните власти правото на избор на формата и методите. От втората алинея на преамбюла на Рамковото споразумение следва също така, че последното определя общите принципи и минималните изисквания, отнасящи се до работата при непълно работно време. Според съображение 6 от Рамковото споразумение това споразумение препраща към държавите членки и социалните партньори за определянето на реда и условията за прилагането на тези общи принципи, минимални изисквания и разпоредби, като се вземе предвид положението във всяка държава членка.

22

Сред посочените минимални изисквания фигурира обявеното в клауза 5, точка 2 от Рамковото споразумение, съгласно чийто текст „[о]тказът на работник да премине от работа на пълно работно време към работа на непълно работно време или обратно сам по себе си не представлява основателна причина за прекратяване на трудовото правоотношение, без да се засяга прекратяването […] по други причини, които могат да възникнат от оперативните изисквания в съответното учреждение“.

23

От тази клауза е видно, че последната не налага на държавите членки да приемат правна уредба, обуславяща от съгласието на работника преобразуването на неговото трудово правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време. Всъщност посочената разпоредба цели само да изключи възможността отказът на работник, що се отнася до такова преобразуване на неговото трудово правоотношение, да бъде единствената причина за прекратяване на трудовото му правоотношение, при липса на други обективни причини.

24

От това следва, че клауза 5, точка 2 от Рамковото споразумение допуска правна уредба, която позволява на работодателя да разпореди, поради такива причини, преобразуването на трудово правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време без съгласието на засегнатия работник.

25

Впрочем такава правна уредба трябва да е в съответствие с целта на Рамковото споразумение, която се състои по-конкретно, както я определя клауза 1, буква б) от последното, в това да допринесе за гъвкава организация на работното време по начин, който отчита нуждите на работодателите и работниците.

26

Доколкото запитващата юрисдикция счита, че възможността да се преобразува трудово правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време без съгласието на работника е дискриминационно, следва да се припомни, че в съответствие с целта на Рамковото споразумение да се премахне дискриминацията между работниците на непълно работно време и работниците на пълно работно време, клауза 4 от същото не допуска, що се отнася до условията за наемане на работа, работниците на непълно работно време да бъдат третирани по по-неблагоприятен начин, отколкото сравнимите работници на пълно работно време, само по съображението че работят при непълно работно време, освен ако различното отношение не е оправдано от обективни причини (решение Bruno и др., EU:C:2010:329, т. 25).

27

В конкретния случай трябва да се констатира, както отбелязва генералният адвокат в точка 51 от заключението си, че положението на работник, работещ на непълно работно време, чието трудово правоотношение е преобразувано в такова при пълно работно време без неговото съгласие, не е сравнимо с това на работник на пълно работно време, чието трудово правоотношение е преобразувано в такова на непълно работно време против неговата воля, защото намаляването на работното време не води до същите последици като неговото увеличаване, в частност от гледна точка на възнаграждението на работника, което представлява насрещната престация за неговия труд.

28

С оглед на всички гореизложени съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че Рамковото споразумение, и по-точно клауза 5, точка 2, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска, при обстоятелства като тези в делото по главното производство, национална правна уредба, по силата на която работодателят може да разпореди преобразуването на трудово правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време без съгласието на засегнатия работник.

29

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, сключено на 6 юни 1997 г., което се съдържа в приложение към Директива 97/81/ЕО на Съвета от 15 декември 1997 година относно Рамково споразумение за работа при непълно работно време, сключено между Съюза на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП), и по-точно клауза 5, точка 2, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска, при обстоятелства като тези в делото по главното производство, национална правна уредба, по силата на която работодателят може да разпореди преобразуването на трудово правоотношение на непълно работно време в трудово правоотношение на пълно работно време без съгласието на засегнатия работник.