—

за Европейската комисия, от W. Mölls и C. Barslev, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 7 и 9 от Директива 92/12/ЕИО на Съвета от 25 февруари 1992 година относно общия режим за продукти, подлежащи на облагане с акциз, и държането, движението и мониторинга на такива продукти (ОВ L 76, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 1, стр. 129), изменена с Директива 92/108/ЕИО на Съвета от 14 декември 1992 г. (ОВ L 390, стр. 124, наричана по-нататък „Директива 92/12“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Gross и Hauptzollamt Braunschweig (главната митническа служба на Брауншвайг) след решението ѝ да обложи жалбоподателя в главното производство с акциз върху тютюневите изделия.

3

Пето и шесто съображение от Директива 92/12 гласят следното:

„като има предвид, че всяка доставка, държане с цел доставка или доставка за нуждите на търговец, осъществяващ независима икономическа дейност, или за нуждите на публичноправна организация, извършени в друга държава членка, различна от тази, в която стоката е освободена за потребление, водят до изискуемост на акциза в тази друга държава членка;

като има предвид, че, при придобиването от физически лица на подлежащи на облагане с акциз продукти за свое собствено потребление и превозването им от тях акциз се дължи в страната на придобиване“.

4

Член 6 от тази директива предвижда:

„1.   Акцизът се дължи от момента на освобождаване за потребление или при установяване на липси, при което в съответствие с член 14, параграф 3 се дължи акциз.

Освобождаване за потребление на стоки, подлежащи на облагане с акциз, означава:

2.   Условията, при които акцизът става изискуем и акцизната ставка, която следва да се приложи, са тези, действащи на датата, на която акцизът става изискуем, в държавата членка, в която се осъществява освобождаването за потребление или е установена липсата. Облагането с акциз и неговото събиране се извършват в съответствие с процедурата, установена във всяка държава членка, като под това се разбира, че държавите членки прилагат едни и същи процедури за облагане и събиране по отношение на национални стоки и на тези от други държави членки“.

5

Член 7, параграфи 1—3 от посочената директива гласи:

„1.   В случай, че подлежащи на облагане с акциз стоки, които вече са били освободени за потребление в една от държавите членки, се държат с търговска цел в друга държава членка, в държавата членка, в която тези стоки се държат, се дължи акциз.

2.   За тази цел, без да се засяга член 6, ако стоки, които вече са били освободени за потребление съгласно член 6, са доставени, предназначени за доставка в друга държава членка или използвани в друга държава членка за нуждите на търговец, осъществяващ независима икономическа дейност или за нуждите на публичноправен субект, акцизът става изискуем в тази друга държава членка.

3.   В зависимост от обстоятелствата, [акцизът] се дължи от лицето, извършващо доставката или държащо стоките, предназначени за доставка, от лицето, получаващо стоките за използване в друга държава членка, различна от тази, в която стоките вече са били освободени за потребление, или от съответния търговец или публичноправен субект“.

6

Член 8 от Директива 92/12 предвижда:

„По отношение на продукти, придобити от частни лица за свое собствено ползване и превозвани от тях, ръководният принцип на вътрешния пазар предвижда, че акцизът се събира в държавата членка на тяхното придобиване“.

7

Член 9, параграфи 1 и 2 от тази директива гласи:

„1.   Без да се засягат членове 6, 7 и 8, акцизът става изискуем, когато продукти, предназначени за потребление в една държава членка, се държат в друга държава членка с търговска цел.

В този случай, акцизът се дължи в държавата членка, на чиято територия се намират продуктите, и е изискуем от държателя на стоките.

2.   За да се установи, че стоките, посочени в член 8, са с търговско предназначение, държавите членки следва да вземат предвид, inter alia, и следното:

[…]“.

8

Член 12, параграф 1 от Закона за акциза върху тютюна и тютюневите изделия (Tabaksteuergesetz) от 31 август 1994 г. в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „TabStG“), гласи:

„По отношение на тютюневите изделия данъкът трябва да бъде заплатен посредством използване на данъчни обозначения. Използването включва обезсилването и поставянето на данъчните обозначения върху всеки пакет. Данъчните обозначения следва да се използват, когато данъкът стане изискуем“.

9

Член 19 от TabStG гласи:

„Когато освободени за потребление в друга държава членка тютюневи изделия се въвеждат или изпращат неправомерно с търговска цел за данъчната територия в нарушение на член 12, параграф 1, данъкът става изискуем с въвеждането или изпращането за данъчната територия. Данъчнозадължено лице е лицето, което въвежда или изпраща стоките, както и техният получател, от момента, в който започне да държи стоките. […]“.

10

Г‑н Gross е осъден с влязла в сила присъда на лишаване от свобода за четири случая на укривателство по занятие на стоки, върху които не е платен дължимият данък. Наказателната юрисдикция посочва, че многократно жалбоподателят в главното производство е приемал с цел препродажба недекларирани цигари, акцизът върху които не е бил платен, от организация, която се занимава с контрабанда на такива цигари.

11

С акт от 28 юли 2010 г. Hauptzollamt Braunschweig иска от жалбоподателя в главното производство и от още трима длъжници солидарно да заплатят акциза върху тютюна и тютюневите изделия в размер на 15136 EUR, без лихвите.

12

Жалбоподателят в главното производство обжалва това искане пред Finanzgericht. Тази юрисдикция приема, че изискуемостта на акциза произтича от член 19, първо изречение от TabStG. Тя констатира, че в спора, с който е сезирана, са въведени цигари без германски данъчни означения от друга държава членка на германска данъчна територия с търговска цел извън режим на отложено плащане. Finanzgericht приема фактическите констатации от постановената присъда. След като цигарите са въведени на германската данъчна територия, жалбоподателят в главното производство в качеството си на получател е придобил държането върху тях, поради което става данъчнозадължено лице по смисъла на член 19, второ изречение от TabStG.

13

Срещу това решение жалбоподателят подава ревизионна жалба пред Bundesfinanzhof.

14

Запитващата юрисдикция има съмнения относно въпроса дали член 9, параграф 1 от Директива 92/12 следва да се тълкува в смисъл, че данък дължи всяко лице, което държи с търговска цел в дадена държава членка облагаеми с акциз стоки, освободени за потребление в друга държава членка, или тази разпоредба следва да се тълкува стеснително в смисъл, че данък дължи само лицето, което първо държи стоките с търговска цел в разглежданата държава членка.

15

При тези условия Bundesfinanzhof решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допуска ли член 9, параграф 1, втора алинея от Директива 92/12[…], без да се засяга неговата систематична връзка с член 7, параграф 3 от [тази директива], законова уредба на държава членка, съгласно която лице, което държи с търговска цел подлежащи на облагане с акциз стоки, освободени за потребление в друга държава членка, не е данъчнозадължено, ако е придобило стоките от друго лице едва след приключването на действието по въвеждането им?“.

16

С въпроса си по същество запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 9, параграф 1 от Директива 92/12 трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредбата позволява на държава членка да посочи като подлежащо на облагане с акциз лице, което държи с търговска цел на данъчната територия на тази държава членка подлежащи на облагане с акциз стоки, освободени за потребление в друга държава членка, при положение че това лице дори не е било първият държател на тези стоки в държавата членка по местоназначението им.

17

В началото следва да се посочи, че целта на Директива 92/12 е да установи известен брой правила относно държането, движението и контрола на продуктите, които подлежат на облагане с акциз, по-специално за да се осигури еднаква изискуемост на акциза във всички държави членки. Това хармонизиране позволява по принцип да се избегне двойното данъчно облагане в отношенията между държавите членки (решение Scandic Distilleries, C‑663/11, EU:C:2013:347, т. 22 и 23).

18

В това отношение в хипотезата, в която подлежащите на облагане с акциз стоки са освободени за потребление в дадена държава членка, Директива 92/12, както става ясно по-специално от пето и шесто съображение от нея, прави разграничение между, от една страна, стоките, които се държат с търговска цел в друга държава членка от търговец, осъществяващ независима икономическа дейност, и от друга страна, стоките, които са придобити от физически лица за свое собствено потребление и превозени в друга държава членка.

19

От акта за преюдициално запитване следва, че жалбоподателят в главното производство си е доставял от организация, която се занимава с контрабанда на цигари, освободени за потребление в държава членка, различна от Федерална република Германия, цигари, върху които не е платен акцизът, с цел да ги препродаде в Германия. Безспорно е, следователно, че разглежданите в главното производство цигари са въведени с търговска цел на германска територия, без да имат необходимите данъчни обозначения.

20

В началото следва да се припомни, че в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда той трябва да даде на запитващия съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това, макар формално преюдициалният въпрос да посочва пряко единствено член 9 от Директива 92/12, това обстоятелство не е пречка Съдът да предостави на запитващата юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които могат да бъдат полезни за решаване на спора по делото, с който тя е сезирана, независимо дали тази юрисдикция ги е посочила във въпросите си. В това отношение Съдът трябва да извлече от предоставените от посочената юрисдикция данни, по-конкретно от мотивите на акта за преюдициално запитване, тези разпоредби от правото на Съюза, на които е необходимо да се направи тълкуване предвид предмета на висящия пред нея спор (решение Worten, C‑342/12, EU:C:2013:355, т. 30 и 31).

21

Не е оспорено, че жалбоподателят в главното производство многократно си е доставял разглежданите стоки от други лица, след като те неправомерно са въведени в германската данъчна територия (вж. в този смисъл решение Salumets и др., C‑455/98, EU:C:2000:352, т. 19) с цел да ги препродаде и да извлече печалба от това.

22

Ето защо член 7 от Директива 92/12 може да се приложи към разглежданото в главното производство дело, тъй като съгласно параграф 2 от него разпоредбата има предвид положението, в което стоките са доставени или предназначени за доставка в друга държава членка или използвани в друга държава членка за нуждите на търговец, осъществяващ независима икономическа дейност.

23

Поради тази причина член 9 от Директива 92/12 следва да се тълкува във връзка с член 7 от тази директива.

24

По силата на съвместен прочит на параграфи 1 и 3 от член 7 акцизът се дължи в държавата членка, в която се държат стоките, наред с други лица, от лицето, получаващо разглежданите стоки за използване, или от съответния търговец.

25

По-специално, когато член 7, параграф 3 от Директива 92/12 изрично предвижда, че „лицето, получаващо стоките за използване“, може да дължи акциза за стоките, които подлежат на облагане с него, освободени са за потребление в дадена държава членка и се държат с търговска цел в друга държава членка, тази разпоредба следва да се тълкува в смисъл, че акцизът се дължи от всеки държател на разглежданите стоки.

26

По-стеснително тълкуване, ограничаващо качеството на длъжник на акциза до първия държател на разглежданите стоки, би противоречало на целта на Директива 92/12. Всъщност съгласно нея при движението от територията на една държава членка към тази на друга не могат да се правят проверки, които биха затруднили свободното движение във вътрешността на Европейския съюз. Следователно подобно тълкуване би направило по-несигурно събирането на акциза, дължим при преминаването на граница на Съюза.

27

Този извод се подкрепя и от член 33, параграф 3 от Директива 2008/118 на Съвета от 16 декември 2008 година относно общия режим на облагане с акциз и за отмяна на Директива 92/12/ЕИО (ОВ L 9, 2009 г., стр. 12), който опростява съдържанието на член 7 от Директива 92/12, като се позовава вече единствено на „лицето, на което се доставят стоките в другата държава членка“ (решение Metro Cash & Carry Danmark, C‑315/12, EU:C:2013:503, т. 36).

28

От изложеното по-горе следва, че член 9, параграф 1 от Директива 92/12 във връзка с член 7 от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредбата позволява на държава членка да посочи като длъжник на акциза лицето, което държи с търговска цел на данъчната територия на тази държава подлежащи на облагане с акциз стоки, освободени за потребление в друга държава членка, при обстоятелства като тези в главното производство, при положение че това лице дори не е било първият държател на тези стоки в държавата членка по местоназначението им.

29

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

Член 9, параграф 1 от Директива 92/12/ЕИО на Съвета от 25 февруари 1992 година относно общия режим за продукти, подлежащи на облагане с акциз, и държането, движението и мониторинга на такива продукти, изменена с Директива 92/108/ЕИО на Съвета от 14 декември 1992 г., във връзка с член 7 от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредбата позволява на държава членка да посочи като длъжник на акциза лицето, което държи с търговска цел на данъчната територия на тази държава подлежащи на облагане с акциз стоки, освободени за потребление в друга държава членка, при обстоятелства като тези в главното производство, при положение че това лице дори не е било първият държател на тези стоки в държавата членка по местоназначението им.