—

за Essent Energie Productie BV, от T. L. Badoux, advocaat,

—

за нидерландското правителство, от M. Bulterman и J. Langer, в качеството на представители,

—

за датското правителство, от M. Wolff, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от J. Enegren и M. van Beek, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол, подписан на 23 ноември 1970 г. в Брюксел и сключен, одобрен и утвърден от името на Общността с Регламент (ЕИО) № 2760/72 на Съвета от 19 декември 1972 г. (ОВ L 293, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 1, стр. 37, наричан по-нататък „Допълнителният протокол“), както и на член 13 от Решение № 1/80 на Съвета за асоцииране от 19 септември 1980 година относно развиване на асоциирането (наричано по-нататък „Решение № 1/80“). Съветът за асоцииране е създаден със Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, което е подписано на 12 септември 1963 г. в Анкара от Република Турция, от една страна, и от държавите — членки на Европейската икономическа общност, и Общността, от друга страна, и е сключено, одобрено и утвърдено от името на последната с Решение 64/732/ЕИО на Съвета от 23 декември 1963 г. (ОВ 217, 1964 г., стр. 3685; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 1, стр. 10, наричано по-нататък „Споразумението за асоцииране“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Essent Energie Productie BV (наричано по-нататък „Essent“) и Minister van Sociale Zaken en Werkgelegenheid (министър на социалната дейност и заетостта, наричан по-нататък „министърът“) по повод наложена му от последния глоба за това, че е възложило извършването на определена работа на работници, граждани на трети държави, без те да са получили разрешително за работа.

3

Съгласно член 2, параграф 1 от Споразумението за асоцииране то има за цел да подпомага постоянното и балансирано укрепване на търговските и икономическите отношения между договарящите страни, включително в областта на работната сила, посредством поетапното осъществяване на свободното движение на работниците (член 12 от Споразумението за асоцииране), както и посредством отстраняване на ограниченията на свободата на установяване (член 13 от споразумението) и на свободното предоставяне на услуги (член 14 от посоченото споразумение), с оглед на подобряване на жизнения стандарт на турския народ и улесняване впоследствие на присъединяването на Република Турция към Съюза (четвърто съображение от преамбюла и член 28 от същото споразумение).

4

Допълнителният протокол, който съгласно член 62 от него е неразделна част от Споразумението за асоцииране, определя съгласно член 1 от него условията, правилата и графика за прилагане на посочения в член 4 от това споразумение преходен период.

5

Допълнителният протокол съдържа дял II, озаглавен „Движение на лица и услуги“, глава I от който се отнася до „[р]аботна[та] ръка“, а глава II е посветена на правото на установяване, услугите и транспорта.

6

Член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол, който се съдържа в посочената глава II, гласи:

„Договарящите страни ще се въздържат от въвеждане помежду си на нови ограничения, свързани със свободата на установяване и свободата на предоставяне на услуги“.

7

Член 59 от Допълнителния протокол, който е включен в дял IV от него, озаглавен „Общи и заключителни разпоредби“, гласи следното:

„В областите, които са включени в настоящия протокол, Турция не може да се възползва от по-благоприятен режим от този, който държавите членки са възприели помежду си по силата на [ДФЕС]“.

8

Член 13 от Решение № 1/80/ЕО предвижда:

„Държавите — членки на Съюза, и Турция не могат да въвеждат нови ограничения, свързани с условията за достъп до заетост на работниците и членовете на техните семейства, които пребивават и се трудят законно на тяхна територия“. [неофициален превод]

9

Съгласно член 1, параграф 1, първа алинея, буква b), точка 1 от Закона за наемане на работа на чужденците (Wet arbeid vreemdelingen) в редакцията му, приложима към спора по главното производство (наричан по-нататък „Wav 1994“), под „работодател“ се разбира всяко лице, което при упражняването на дейност, професия или като предприемач възлага на друго лице определена работа.

10

Съгласно член 2, параграф 1 от Wav 1994 на работодателите е забранено да възлагат работа на чужденец в Нидерландия без разрешително за работа.

11

Essent е дружество, установено в Нидерландия, което възлага на BIS Industrial Services Nederland BV (наричано по-нататък „BIS“), също установено в Нидерландия, да извърши определена работа, изразяваща се в монтаж на скелета в неговия клон, намиращ се в Гертройденберг (Нидерландия).

12

Според доклада, изготвен на 8 март 2010 г. от инспекцията по труда, при извършена от нея проверка в клона на 15, 19 и 20 май 2008 г. е установено, че 33‑ма граждани на трети държави, от които 29‑има турски граждани, са участвали в извършването на работата в периода от 1 януари до 20 май 2008 г.

13

Според същия доклад тези работници, граждани на трети държави, са били командировани в BIS от Ekinci Gerüstbau GmbH (наричано по-нататък „Ekinci“), германско предприятие, установено в Германия, в което тези работници са били назначени, без да им бъдат издадени от нидерландските органи разрешителни за работа за целите на това командироване.

14

С решение от 11 май 2010 г., министърът налага на Essent глоба в размер на 264000 EUR за нарушение на член 2, параграф 1 от Wav 1994, като се мотивира, че дружеството е възложило извършването на посочените работи на чуждестранни работници, без последните да са имали разрешителни за работа, въпреки че съгласно нидерландската правна уредба такива са задължителни.

15

Срещу това решение Essent подава жалба по административен ред.

16

С решение от 22 декември 2010 г. министърът отхвърля жалбата като неоснователна, с мотива че предоставената от Ekinci услуга се състои единствено в командироване на работна ръка, поради което Essent, в качеството му на възложител и работодател на съответните чуждестранни работници, е било длъжно да притежава за последните разрешителни за работа.

17

С решение от 27 септември 2011 г. Rechtbank ‘s-Hertogenbosch (Нидерландия) отхвърля подадената от Essent жалба по съдебен ред срещу посоченото решение. Тази юрисдикция приема по-специално, че министърът правилно е наложил глоба на Essent, тъй като предоставената от Ekinci услуга се изразява единствено в командироването на чуждестранни работници и в този контекст правото на Съюза допуска правна уредба на държава членка, която изисква командированите на територията на тази държава работници да имат разрешително за работа.

18

Essent обжалва това съдебно решение пред запитващата юрисдикция.

19

При тези обстоятелства Raad van State решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

20

С въпросите си, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол и член 13 от Решение № 1/80 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, като разглежданата в главното производство, според която предлагането за наемане на турски работници от предприятие, установено в друга държава членка, на предприятие ползвател, установено в първата държава членка, което използва тези работници за извършване на дадена работа за сметка на друго предприятие, установено в същата държава членка, е обвързано от условието тези работници да имат разрешително за работа.

21

Следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол и член 13 от Решение № 1/80 имат непосредствено действие. Следователно турските граждани, за които се прилагат тези разпоредби, могат да се позовават на тях пред юрисдикциите на държавите членки с цел да се изключи прилагането на нормите на вътрешното право, които им противоречат (вж. решения Abatay и др., C‑317/01 и C‑369/01, EU:C:2003:572, т. 58 и 59, както и Demirkan, C‑221/11, EU:C:2013:583, т. 38).

22

Освен това Съдът уточнява, че по никакъв начин не се предвижда установяването на общ принцип на свободното движение на хора между Турция и Съюза — нито в споразумението за асоцииране и неговия допълнителен протокол, а още по-малко в Решение № 1/80, което се отнася единствено до свободното движение на работниците (вж. решение Demirkan, EU:C:2013:583, т. 53).

23

В този контекст Съдът многократно е приемал, че за разлика от работниците на държавите членки, турските граждани не се ползват от правото на свободно движение в рамките на Съюза, а могат да се позовават само на определени права единствено на територията на приемащата държава членка (вж. по-специално решения Savas, C‑37/98, EU:C:2000:224, т. 59, Abatay и др., EU:C:2003:572, т. 64 и Derin, C‑325/05, EU:C:2007:442, т. 66).

24

Следва да се отбележи, че в случая по главното производство приемащата държава членка на съответните работници, турски граждани, е Федерална република Германия, където те пребивават и се трудят законно.

25

Следователно по отношение на тази държава членка работниците могат да упражнят правата, които черпят от член 13 от Решение № 1/80.

26

Освен това посоченият член 13 се отнася до националните мерки, свързани с достъпа до заетост, и не е предназначен да защитава турските граждани, които вече са интегрирани в пазара на труда на държава членка (вж. решение Sahin, C‑242/06, EU:C:2009:554, т. 51).

27

От друга страна, от систематиката и целта на Решение № 1/80 е видно, че на настоящия етап от развитието на свободното движение на работници в рамките на асоциирането ЕИО—Турция основната цел на посоченото решение е постепенното интегриране на турските работници в приемащата държава членка посредством законното, и по принцип без прекъсване, упражняване на труд (вж. решение Abatay и др., EU:C:2003:572, т. 90).

28

Работниците, турски граждани, по главното производство обаче, които пребивават и работят законно в съответната приемаща държава членка, а именно Федерална Република Германия, са командировани на територията на Нидерландия за ограничен период от време, съответстващ на необходимото време за извършване на монтажа на скелетата, който е бил възложен на BIS от Essent.

29

Няма доказателство в преписката, от което да се приеме, че посочените работници имат намерение да се интегрират в пазара на труда в Кралство Нидерландия като приемаща държава членка.

30

От това следва, че член 13 от Решение № 1/80 не се прилага в случай, като разглеждания по главното производство.

31

Що се отнася до член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол, следва да се припомни, че както следва от самата му формулировка, той установява с ясни, точни и безусловни термини недвусмислена клауза „standstill“, с която на договарящите страни се забранява да въвеждат нови ограничения на свободата на установяване и на свободното предоставяне на услуги от датата на влизане в сила на Допълнителния протокол (вж. решение Demirkan, EU:C:2013:583, т. 37).

32

Тази клауза „standstill“ забранява по общ начин въвеждането на всяка нова мярка, която би имала за цел или за следствие да подчинява упражняването на посочените икономически свободи от страна на турски гражданин на територията на дадена държава членка на по-ограничителни условия от тези, които биха били приложими за него към датата на влизане в сила на Допълнителния протокол по отношение на посочената държава членка (вж. решение Demirkan, EU:C:2013:583, т. 39).

33

Във връзка с това Съдът вече е постановил, че на член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол може да се позовава установено в Турция предприятие, което на законово основание предоставя услуги в дадена държава, както и турски граждани, наети на работа като шофьори на тежкотоварни автомобили от такова предприятие (вж. решения Abatay и др., EU:C:2003:572, т. 105 и 106, както и Demirkan, EU:C:2013:583, т. 40).

34

От друга страна, както посочва генералният адвокат в точка 55 от заключението си, що се отнася до спора в главното производство, единствената привръзка с Република Турция е, че сред командированите от Ekinci на нидерландска територия работници турските граждани преобладават. При липса обаче на икономическа дейност между Република Турция и Кралство Нидерландия в положението, което е в основата на този спор, тази привръзка не е достатъчна, за да попадне разглежданото в главното производство положение в приложното поле на член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол.

35

От всички изложени по-горе съображения следва, че член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол и член 13 от Решение № 1/80 не са приложими към положение като разглежданото по главното производство.

36

Следва да се припомни, че формалното посочване от национална юрисдикция в преюдициален въпрос на някои разпоредби от правото на Съюза не е пречка Съдът да даде на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което е сезирана, независимо дали ги е посочила във въпросите си. Във връзка с това задачата на Съда е да изведе от цялата предоставена от националния съд информация, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора (вж. решение Vicoplus и др., C‑307/09—C‑309/09, EU:C:2011:64, т. 22 и цитираната съдебна практика).

37

В този контекст следва да се припомни също така, че съгласно трайно установената практика на Съда дейността на предприятие, което срещу заплащане предлага за наемане работници, които остават на служба в това предприятие, без да се сключва никакъв трудов договор с предприятието ползвател, представлява професионална дейност, отговаряща на предвидените в член 57, първа алинея ДФЕС условия, и при това положение трябва да се разглежда като услуга по смисъла на тази разпоредба (вж. решения Webb, 279/80, EU:C:1981:314, т. 9 и Vicoplus и др., EU:C:2011:64, т. 27).

38

Що се отнася до спора в главното производство, услугата предлагане за наемане на работна сила е предоставена от предприятие, установено в Германия на предприятие ползвател, установено в Нидерландия.

39

Както посочва в точка 60 от заключението си генералният адвокат, от една страна, подобно предоставяне на услуги между две предприятия, които са установени в две различни държави членки, попада в приложното поле на членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС, а от друга страна, в това отношение е без значение обстоятелството, че разглежданото в главното производство предлагане за наемане на работна сила засяга работници, граждани на трети държави.

40

Също така обстоятелството, че Essent не е прекият получател на предоставената услуга, разглеждана по главното производство — предлагане за наемане на работна сила, не би могло да води до лишаване на това предприятие от възможността да се позове на членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС, за да оспори санкцията, която му е наложена от министъра.

41

Всъщност, ако на Essent бъде отказана такава възможност, би било достатъчно държавата членка, на чиято територия е установено предприятието — получател на такава услуга, да възприеме широка дефиниция на понятието работодател, като разглежданото в главното производство, за да възпрепятства прилагането на правилата на ДФЕС относно свободното предоставяне на услуги и по този начин да лиши от действие забраната за ограничения на тази свобода, предвидена в член 56 ДФЕС.

42

Освен това, доколкото като възложител във веригата от предприятия, които ползват разглежданата в главното производство услуга, Essent е единственото предприятие, което е подведено под отговорност от нидерландските органи и му е наложена глоба, въпросът дали разпоредбите на разглежданата в главното производство правна уредба, обосноваваща налагането на тази глоба, са съвместими с членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС, е безспорно полезен за разрешаването на спора, с който е сезирана запитващата юрисдикция и който се отнася до законосъобразността на посочената глоба.

43

Следователно следва да се разгледа дали членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба като разглежданата по главното производство.

44

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда член 56 ДФЕС, изисква не само премахването на всяка основана на гражданството дискриминация по отношение на установените в друга държава членка доставчици на услуги, но и на всяко ограничение, дори то да се прилага, без да се прави разлика между национални доставчици и доставчици от други държави членки, когато това ограничение може да доведе до забрана, затрудняване или по-слаба привлекателност на дейността на доставчик, установен в друга държава членка, в която той законно предлага аналогични услуги (вж. решения Комисия/Люксембург, C‑445/03, EU:C:2004:655, т. 20 и Комисия/Австрия, C‑168/04, EU:C:2006:595, т. 36).

45

Що се отнася до командироването на работници на трета държава от предприятие — доставчик на услуги, установено в държава — членка на Съюза, Съдът вече е постановил, че национална правна уредба, която предвижда издаването на административно разрешение във връзка с предоставянето на услуги на национална територия от предприятие, установено в друга държава членка, представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги по смисъла на член 56 ДФЕС (вж. решения Комисия/Германия, C‑244/04, EU:C:2006:49, т. 34 и Комисия/Австрия, EU:C:2006:595, т. 40).

46

Съгласно разглежданата в главното производство правна уредба обаче на работодателите е забранено в рамките на транснационалното предоставяне на услуги, изразяващи се в предлагане за наемане на работна ръка, да възлагат работа на чужденец в Нидерландия без разрешително за работа.

47

Освен това условията и ограниченията по отношение на сроковете, които следва да се спазят, за да се получи това разрешително за работа, както и административните тежести, съпътстващи получаването на това разрешително, възпрепятстват предлагането на работници, граждани на трети държави, на предприятие ползвател, установено в Нидерландия от предприятие — доставчик на услугите, установено в друга държава членка, и вследствие на това — упражняването от страна на последното предприятие на дейностите по предоставяне на услуги (вж. в този смисъл решения Комисия/Люксембург, EU:C:2004:655, т. 23, Комисия/Германия, EU:C:2006:49, т. 35, както и Комисия/Австрия, EU:C:2006:595, т. 39 и 42).

48

Националната правна уредба обаче, отнасяща се до област, която не е била предмет на хармонизация на равнището на Съюза, и прилагана без разлика по отношение на всички лица или предприятия, упражняващи дейност на територията на съответната държава членка, може да бъде обоснована, въпреки че ограничава свободното предоставяне на услуги, доколкото отговаря на императивно съображение от общ интерес, доколкото този интерес не е защитен от правните норми, приложими за предоставящия услугата в държавата членка, където е установен, доколкото е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната цел и доколкото не надхвърля необходимото за нейното постигане (вж. решения Комисия/Люксембург, EU:C:2004:655, т. 21, Комисия/Германия, EU:C:2006:49, т. 31 и Комисия/Австрия, EU:C:2006:595, т. 37).

49

Материята относно командироването на работници, граждани на трети държави, при трансгранично предоставяне на услуги до момента не е хармонизирана на равнището на Съюза. Поради това е необходимо да се провери дали ограниченията на свободното предоставяне на услуги, произтичащи от разглежданата в главното производство правна уредба, изглеждат обосновани с цел от общ интерес и евентуално дали те са необходими за ефективното и чрез подходящи средства преследване на тази цел (вж. решение Комисия/Австрия, EU:C:2006:595, т. 44 и цитираната съдебна практика).

50

В отговор на зададения му във връзка с това въпрос в съдебно заседание, нидерландското правителство твърди, че разглежданата в главното производство правна уредба е обоснована с целта да се защити националния пазар на труда.

51

В това отношение следва да се припомни, че макар необходимостта да се избегнат затруднения на пазара на труда, безспорно да представлява императивно съображение от общ интерес, работниците, наети от предприятие, установено в дадена държава членка, и командировани в друга държава членка за извършването на определени услуги, не търсят достъп до пазара на труда в тази втора държава, доколкото след изпълнението на работата те се връщат в държавата по произход или по пребиваване (вж. решения Rush Portuguesa, C‑113/89, EU:C:1990:142, т. 15; Комисия/Люксембург, EU:C:2004:655, т. 38 и Комисия/Австрия, EU:C:2006:595, т. 55).

52

При все това държавата членка може да проверява дали предприятието, установено в друга държава членка, което командирова на нейна територия работници, граждани на трета държава, не си служи със свободата на предоставяне на услуги за цели, различни от изпълнението на съответните услуги (вж. решения Rush Portuguesa, EU:C:1990:142, т. 17, Комисия/Люксембург, EU:C:2004:655, т. 39 и Комисия/Австрия, EU:C:2006:595, т. 56).

53

При тези проверки обаче трябва да се спазват ограниченията, поставени от правото на Съюза, и по-специално произтичащите от свободното предоставяне на услуги, което от своя страна не трябва да бъде илюзорно и чието упражняване не може да бъде подчинено на преценката на администрацията (вж. решения Rush Portuguesa, EU:C:1990:142, т. 17, Комисия/Германия, EU:C:2006:49, т. 36 и Комисия/Люксембург, EU:C:2004:655, т. 40).

54

В този контекст следва да се посочи, че особеният характер на дейността, състояща се в това дадено предприятие срещу заплащане да предлага за наемане работници, които остават на работа в това предприятие, без да сключва никакъв трудов договор с ползвателя, не отнема на това предприятие характера на предприятие за предоставяне на услуги, попадащи в приложното поле на член 56 и сл. ДФЕС, и не изключва подобна дейност от правилата относно свободното предоставяне на услуги (вж. решение Webb, EU:C:1981:314, т. 10).

55

Поради това, макар че на дадена държава членка следва да се признае както възможността да проверява дали предприятието, установено в друга държава членка, което предоставя на установено в първата държава членка предприятие ползвател услуга, състояща се в предлагане за наемане на работници, граждани на трети държави, не си служи със свободата на предоставяне на услуги за цели, различни от предоставянето на съответната услуга, така и възможността да предприеме необходимите в това отношение мерки за контрол (вж. решение Комисия/Германия, EU:C:2006:49, т. 36), упражняването на тази възможност обаче не би следвало да позволява на тази държава членка да поставя непропорционални изисквания.

56

При все това запазването за постоянно от държава членка на изискването гражданите на трети държави, които са предложени за наемане в установено в тази държава предприятие от предприятие, установено в друга държава членка, да имат разрешително за работа, надхвърля необходимото за постигане на целта, преследвана с разглежданата в главното производство правна уредба.

57

В това отношение задължението на предприятието доставчик на услуги да предостави на нидерландските власти данни, от които да се установява, че в държавата членка, където са наети от това предприятие, положението на въпросните работници е изрядно, по-специално по отношение на пребиваването, разрешителното за работа и социалното осигуряване, би предоставило на посочените власти по по-малко ограничителен, но също толкова ефективен начин — в сравнение с разглежданото в главното производство изискване за разрешително за работа — гаранция за изрядното положение на тези работници и за обстоятелството, че полагат труд основно в държавата членка, където е установено предприятието — доставчик на услуги (вж. решения Комисия/Люксембург, EU:C:2004:655, т. 46 и Комисия/Германия, EU:C:2006:49, т. 41).

58

Такова задължение може да се състои в обикновено предварително деклариране, което да позволи на нидерландските власти да проверят предоставените данни и да предприемат необходимите мерки, в случай че работниците са в неправомерно положение. Освен това посоченото задължение може да бъде под формата на обикновено изпращане на изискуемите документи по-специално когато продължителността на командироването не позволява тази проверка да се извърши ефикасно (вж. решение Комисия/Германия, EU:C:2006:49, т. 41).

59

Също така, задължението на предприятието — доставчик на услуги, предварително да уведомява нидерландските власти за присъствието на един или повече командировани работници, очакваната продължителност на престоя и услугата/услугите, за чието извършване са командировани, би представлявало също толкова ефикасна и същевременно не толкова радикална мярка, колкото разглежданото в главното производство изискване за разрешително за работа. То би позволило на тези власти да упражняват контрол за спазването на нидерландското социално законодателство през периода на командироване, като се имат предвид вече съществуващите задължения за това предприятие, съгласно нормите на социалното право, приложими в държавата членка по произход (вж. решения Комисия/Люксембург, EU:C:2004:655, т. 31 и Комисия/Германия, EU:C:2006:49, т. 45). Това задължение, съчетано с предоставените от посоченото предприятие данни относно положението на въпросните работници, посочени в точка 57 от настоящото решение, би позволило на тези власти да предприемат при необходимост подходящите мерки до края на предвидения срок за командироване.

60

С оглед на всички съображения по-горе на поставените въпроси трябва да се отговори, че членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство, съгласно която предлагането за наемане на работници, граждани на трети държави, от предприятие, установено в друга държава членка, на предприятие ползвател, установено в първата държава членка, което използва тези работници за извършване на работа за сметка на друго предприятие, установено в същата държава членка, е обвързано от условието тези работници да имат разрешително за работа.

61

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

Членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство, съгласно която предлагането за наемане на работници, граждани на трети държави, от предприятие, установено в друга държава членка, на предприятие ползвател, установено в първата държава членка, което използва тези работници за извършване на работа за сметка на друго предприятие, установено в същата държава членка, е обвързано от условието тези работници да имат разрешително за работа.