—

за R. Mascolo, от M. Ambron, P. Ambron, L. Martino, V. De Michele, S. Galleano и N. Zampieri, avvocati (C‑22/13),

—

за A. Forni, от M. Ambron, P. Ambron, L. Martino, M. Miscione, F. Visco и R. Garofalo, avvocati (C‑61/13),

—

за I. Racca, от M. Ambron, P. Ambron, L. Martino, R. Cosio, R. Ruocco и F. Chietera, avvocati (C‑62/13),

—

за F. Russo, от P. Esposito, avvocatessa (C‑63/13),

—

за C. Napolitano, S. Perrella и G. Romano, от D. Balbi и A. Coppola, avvocati (C‑418/13),

—

за D. Cittadino и G. Zangari, от T. de Grandis и E. Squillaci, avvocati (C‑418/13),

—

за Federazione Gilda-Unams, от T. de Grandis, avvocato (C‑62/13),

—

за Federazione Lavoratori della Conoscenza (FLC CGIL), от V. Angiolini, F. Americo и I. Barsanti Mauceri, avvocati (C‑62/13),

—

за Confederazione Generale Italiana del Lavoro (CGIL), от A. Andreoni, avvocato (C‑62/13),

—

за Comune di Napoli, от F. M. Ferrari и R. Squeglia, avvocati (C‑63/13),

—

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от C. Gerardis и S. Varone, avvocati dello Stato,

—

за гръцкото правителство, от D. Tsagaraki и M. Tassopoulou, в качеството на представители (C‑418/13),

—

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител (C‑22/13 и C‑61/13—C‑63/13),

—

за Европейската комисия, от C. Cattabriga, D. Martin и J. Enegren, в качеството на представители,

1

Преюдициалните запивания се отнасят до тълкуването на клауза 4 и клауза 5, точка 1 от сключеното на 18 март 1999 г. Рамково споразумение за срочната работа (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“), приложено към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129), на член 2, параграфи 1 и 2 от Директива 91/533/ЕИО на Съвета от 14 октомври 1991 година относно задължението на работодателя да информира работниците или служителите за условията на трудовия договор или на трудовото правоотношение (ОВ L 288, стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 174), на предвидения в член 4, параграф 3 ДЕС принцип на лоялно сътрудничество, както и на общите принципи на правото на Съюза относно правната сигурност, защитата на оправданите правни очаквания, равните процесуални възможности, ефективната съдебна защита, правото на независим съд и правото на справедлив процес, гарантирани от член 6, параграф 2 ДЕС във връзка с член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и на основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), и от членове 46 и 47 и член 52, параграф 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

2

Запитванията са отправени в рамките на спорове, противопоставящи г‑жа Mascolo и други осем служители, които са част от персонала на публични училища, на техния работодател, който за осем от тях е Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca (Министерство на образованието, университетите и научните изследвания, наричано по-нататък „Ministero“), а за последния това е Comune di Napoli (Община Неапол), във връзка с правната квалификация на обвързващите ги с тези работодатели трудови договори.

3

Директива 1999/70 се основава на член 139, параграф 2 ЕО и съгласно член 1 от нея има за цел „да въведе в действие Рамковото споразумение […], сключено […] между общите междуотраслови организации [Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP)], приложено по-долу“.

4

Съгласно клауза 1 от Рамковото споразумение:

„Целта на настоящото рамково споразумение е:

5

Клауза 2 от Рамковото споразумение, озаглавена „Приложно поле“, предвижда:

6

Клауза 3 от Рамковото споразумение, озаглавена „Определения“, предвижда:

7

Клауза 4 от Рамковото споразумение, озаглавена „Принцип на [недопускане на] дискриминация“, предвижда в точка 1:

„По отношение на условията за наемане на работа, работниците на срочни трудови договори не се третират по по-неблагоприятен начин спрямо работници на постоянен трудов договор за сравнение, само защото имат срочен договор или правоотношение, освен ако различното третиране не е оправдано от обективни причини“.

8

Клауза 5 от Рамковото споразумение, озаглавена „Мерки за предотвратяване на злоупотребата“, гласи:

9

Член 2, параграф 1 от Директива 91/533 гласи:

„Работодателят се задължава да доведе до знанието на работника или служителя, по отношение на когото се прилага настоящата директива, наричан по-долу „работник или служител“, основните положения на трудовия договор или на трудовото правоотношение“.

10

Съгласно член 2, параграф 2, буква д) от същата директива информацията за работника или служителя в случай на срочен трудов договор или трудово правоотношение се отнася и до „предвидената му продължителност“.

11

Съгласно член 117, първа алинея от Конституцията на Италианската република „[з]аконодателната власт се упражнява от държавата и от регионите при спазване на Конституцията, както и на ограниченията, произтичащи от […] право[то на Съюза] и от международните задължения“.

12

В Италия сключването на срочни договори в обществения сектор се урежда от Законодателен декрет № 165 от 30 март 2001 г. за въвеждане на общи правила относно организацията на работата в публичните администрации (Decreto legislativo № 165 — Norme generali sull’ordinamento del lavoro alle dipendenze delle amministrazioni pubbliche) (редовна притурка към GURI № 106 от 9 май 2001 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 165/2001“).

13

Съгласно член 36, параграф 5 от този декрет, изменен със Закон № 102 за преобразуване в закон на Декрет-закон № 78 от 1 юли 2009 г. за антикризисни мерки, както и за продължаване на срокове и на участието на Италия в международни мисии, изменен (Legge № 102 — Conversione in legge, con modificazioni, del decreto-legge 1° luglio 2009, № 78, recante provvidimenti anticrisi, nonché proroga di termini e della partecipazione italiana a missioni internazionali), от 3 август 2009 г. (редовна притурка към GURI № 179 от 4 август 2009 г.), озаглавен „Гъвкави форми на договаряне за назначаване и полагане на труд от служителите“:

„Във всички случаи нарушаването от страна на публичните администрации на задължителните разпоредби относно назначаването или полагането на труд от работници не може да води до възникване на трудови правоотношения за неопределено време с тези публични администрации, като това не засяга отговорността и санкциите, които администрациите могат да понесат. Заинтересованият работник има право на обезщетение на вредите, произтичащи от полагането на труд в нарушение на задължителни разпоредби […]“.

14

Според актовете за преюдициално запитване срочната работа в публичната администрация се урежда и от Законодателен декрет № 368 от 6 септември 2001 г. за транспониране на Директива 1999/70/ЕО относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (Decreto legislativo № 368 — Attuazione della direttiva 1999/70/CE relativa all’accordo quadro sul lavoro a tempo determinato concluso dall’UNICE, dal CEEP e dal CES) (GURI № 235 от 9 октомври 2001 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 368/2001“).

15

Член 5, параграф 4а от този законодателен декрет има следното съдържание:

„Без да се засяга правната уредба на последователните договори по предходните параграфи и доколкото не е предвидено друго в разпоредби на колективни трудови договори, сключени на национално или местно равнище или на равнище предприятие с най-представителните на национално равнище синдикални организации, когато в резултат на последователни срочни договори за упражняването на едни и същи функции трудовото правоотношение между същия работодател и същия работник или служител надхвърли общо тридесет и шест месеца, включително с продължаванията и подновяванията, независимо от периодите на прекъсване между два договора, трудовото правоотношение се счита за трудово правоотношение за неопределено време […]“.

16

Съгласно член 10, параграф 4а от посочения законодателен декрет, изменен с член 9, параграф 18 от Декрет-закон № 70 от 13 май 2011 г. (наричан по-нататък „Декрет-закон № 70/2011“), преобразуван в Закон № 106 от 12 юли 2011 г. (GURI № 160 от 12 юли 2011 г.):

„[…] от приложното поле на настоящия декрет са изключени и срочните договори, сключени за заместване на преподаватели и на АТП [административен, технически и помощен персонал], предвид необходимостта да се осигури непрекъснатост на училищните и образователните услуги, включително при временно отсъствие на преподаватели и на персонал АТП, нает по срочно или безсрочно трудово правоотношение. Във всички случаи член 5, параграф 4а от настоящия декрет не се прилага“.

17

Що се отнася до преподавателите и административния, техническия и помощния персонал, срочното трудово правоотношение е уредено в член 4 от Закон № 124 от 3 май 1999 г. за приемането на неотложни разпоредби във връзка с училищния персонал (Legge n. 124 — Disposizioni urgenti in materia di personale scolastico) (GURI № 107 от 10 май 1999 г.), изменен с Декрет-закон № 134 от 25 септември 2009 г., преобразуван с изменения със Закон № 167 от 24 ноември 2009 г. (GURI № 274 от 24 ноември 1999 г., наричан по-нататък „Закон № 124/1999“). Според запитващата юрисдикция по дела C‑22/13 и C‑61/13—C‑63/13 е безспорно, че този закон се прилага само по отношение на държавните училища. Законът обаче не се прилага за общинските училища, за които продължават да се прилагат законодателни декрети № 165/2001 и № 368/2001.

18

Съгласно член 4 от Закон № 124/1999:

„1.   Попълването местата за преподаватели, които не са заети и реално са свободни към 31 декември и за които се очаква, че ще останат такива през цялата учебна година, се извършва чрез замествания за срок от една година в очакване на провеждането на конкурсни процедури за наемането на преподаватели на постоянна длъжност, когато не е възможно тези места да се попълнят от щатните преподаватели, част от щатните разписания на провинцията, или чрез използване на излишния персонал, и при условие че горепосочените места вече не са били възложени по какъвто и да било начин на щатния персонал.

2.   Попълването на местата за преподаватели, които не са свободни, но които на практика ще се освободят към 31 декември и до края на учебната година, се извършва чрез временни замествания до приключването на оставащия учебен материал. По същия начин се процедира при временните замествания за приключване на оставащия учебен материал, с които се покриват учебни часове, които не са достатъчни, за да се създадат места за пълно работно време.

3.   В случаите, различни от тези по параграфи 1 и 2, местата се попълват чрез временни замествания.

[…]

6.   За временните и годишните замествания, при които местата се заемат до приключването на учебния материал, следва да се използва постоянният списък с резерви по член 401 от консолидирания текст, заменен с член 1, параграф 6 от настоящия закон.

[…]

11.   Разпоредбите, посочени в предходните параграфи, се прилагат и по отношение на административния, техническия и помощния персонал (ATA) […]

[…]

14bis.   Доколкото са необходими, за да се гарантира непрекъснатостта на училищните и образователните услуги, срочните договори за заместване, предвидени в параграфи 1, 2 и 3, могат да се преобразуват в трудови правоотношения за неопределено време само в случай на заемане на постоянна длъжност по смисъла на действащите разпоредби и въз основа на списъци с резерви […]“.

19

Съгласно член 1 от Декрет № 131 на Министерството на образованието от 13 юни 2007 г. (Decreto del Ministero della pubblica istruzione, № 131) (наричан по-нататък „Декрет № 131/2007“) възлаганите на преподавателите и на административния, техническия и помощния персонал в държавните училища замествания са три вида:

20

Назначаването на преподавателите на постоянни длъжности по член 4, параграф 14а от Закон № 124/1999 е уредено в членове 399 и 401 от Законодателен декрет № 297 от 16 април 1994 г. за приемане на консолидиран текст на действащите в областта на образованието законови разпоредби (Decreto legislativo № 297 — Тesto unico delle disposizioni legislative in materia di istruzione) (редовна притурка към GURI № 115 от 19 май 1994 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 297/1994“).

21

Член 399, параграф 1 от този декрет предвижда:

„Достъпът до длъжността преподавател в детските градини, началните и средните училища, включително художествените гимназии и специализираните училища по изкуствата, за 50 % от свободните длъжности за учебната година се извършва чрез конкурс по документи и изпит, а за останалите 50 % — чрез постоянни списъци с резерви по член 401“.

22

Съгласно член 401, параграфи 1 и 2 от посочения декрет:

„1.   Списъците с резерви от конкурси, проведени само по документи, за преподавателите в детските градини, началните и средните училища, включително художествените гимназии и специализираните училища по изкуствата, се преобразуват в постоянни списъци с резерви, които трябва да се използват за назначаването на преподаватели на постоянните длъжности, посочени в член 399, параграф 1.

2.   Постоянните списъци с резерви по параграф 1 се допълват периодично чрез вписването на преподавателите, които са издържали изпитите на последния областен конкурс по документи и изпит за един и същ вид конкурс и за една и съща длъжност, както и на преподавателите, които са поискали да бъдат прехвърлени от съответния постоянен списък с резерви на друга провинция. Успоредно с вписването на новите кандидати се извършва и актуализиране на класирането на онези от тях, които вече са вписани в списъка“.

23

Г‑жа Mascolo, г‑жа Forni, г‑жа Racca и г‑жа Russo са назначени с последователни срочни трудови договори, първите три като преподаватели към Ministero, а последната — като учител в детски ясли и в детска градина към Comune di Napoli. По силата на тези договори те са работили за своите работодатели през следните периоди: г‑жа Mascolo — общо 71 месеца в рамките на период от 9 години (между 2003 г. и 2012 г.), г‑жа Forni — общо 50 месеца и 27 дни в рамките на период от 5 години (между 2006 г. и 2011 г.), г‑жа Racca — общо 60 месеца в рамките на период от 5 години (между 2007 г. и 2012 г.) и г‑жа Russo — общо 45 месеца и 15 дни в рамките на период от 5 години (между 2006 г. и 2011 г.).

24

Тъй като считат, че тези последователни срочни трудови договори са незаконосъобразни, ищците в главните производства сезират Tribunale di Napoli с главно искане тези срочни трудови договори да бъдат считани за трудови правоотношения за неопределено време и съответно те да бъдат назначени на постоянна длъжност, както и да им бъдат изплатени трудовите възнаграждения за периодите на прекъсване между изтичането на срока на единия договор и влизането в сила на следващия, и при условията на евентуалност — с искане за обезщетение за претърпените вреди.

25

Тъй като в хода на производството г‑жа Racca е назначена на постоянна длъжност на основание на придвижване нагоре в постоянния списък с резерви, тя изменя първоначалния си иск в претенция за пълно признаване на прослуженото от нея време и за обезщетение за претърпените вреди.

26

Ministero и Comune di Napoli обаче смятат, че член 36, параграф 5 от Законодателен декрет № 165/2001 не допуска никакво преобразуване на трудовото правоотношение. Член 5, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001 не се прилагал предвид член 10, параграф 4а от същия декрет, добавен с член 9, параграф 18 от Декрет-закон № 70/2011. От друга страна, ищците в главните производства нямали и право на обезщетение за вреди, тъй като процедурата по назначаване била законосъобразна и във всички случаи нямало доказателства за наличието на неправомерни действия. Накрая, тъй като срочните трудови договори не били свързани помежду си и следователно не представлявали нито продължаване на действието, нито продължаване на срока на предходните договори, нямало никаква злоупотреба.

27

Сезираният с иска Tribunale di Napoli посочва, на първо място, че разглежданата в главното производство национална правна уредба противоречи на клауза 5 от Рамковото споразумение, противно на приетото от Corte suprema di cassazione (Касационният съд) Решение № 10127/12.

28

Всъщност тази правна уредба не съдържала никаква защитна мярка по смисъла на точка 1, буква a) от посочената клауза, тъй като не допускала конкретно да се провери по обективен и прозрачен начин наличието на действителна потребност от временно заместване и позволявала съгласно изричното изискване на член 4, параграф 1 от Закон № 124/1999 да бъдат подновявани срочни трудови договори за заемането на конкретно освободени работни места. Посочената правна уредба обаче не съдържала и защитни мерки по смисъла на точка 1, буква б) от същата клауза. В действителност член 10, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001 изключвал прилагането спрямо държавните училища на член 5, параграф 4а от посочения декрет, съгласно който срочните трудови договори, чийто срок надхвърля 36 месеца, се преобразуват в договори за неопределено време. Освен това указаната правна уредба не съдържала защитни мерки по смисъла на точка 1, буква в) от посочената клауза 5.

29

Освен това нямало предвидена никаква санкционна мярка, тъй като срочните трудови договори можело да се преобразуват в трудови договори за неопределено време по член 4, параграф 14а от Закон № 124/1999 само при заемане на постоянна длъжност въз основа на списъците с резерви. Освен това изключено било и правото на обезщетяване за вредите, причинени от последователността на срочните трудови договори. Всъщност в решение № 10127/12 Corte suprema di cassazione приема, че член 36, параграф 5 от Законодателен декрет № 165/2001, който предвижда поначало подобно право в обществения сектор, не се прилага, когато продължителността на последователните срочни трудови договори надвишава максималния срок от 36 месеца по член 5, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001.

30

На второ място, запитващата юрисдикция — след като посочва, че само държавните училища имат право да наемат персонал на срочни договори, без спрямо тях да са приложими ограниченията по Законодателен декрет № 368/2001, което води до нарушаване на конкуренцията във вреда на частните училища — иска да установи дали държавните училища попадат в понятието „специфичните сектори и/или категории работници“ по смисъла на клауза 5 от Рамковото споразумение, което би обосновало различен режим на защита и санкциониране при злоупотреба с използването на последователни срочни трудови договори.

31

На трето място, юрисдикцията иска да установи дали клауза 4 от Рамково споразумение е съвместима с разглежданата национална правна уредба, съгласно която работник в обществения сектор, който е незаконно назначен за определен срок, няма право на обезщетение за претърпените вреди, за разлика от работник, който е назначен за неопределено време, но е незаконно уволнен.

32

На четвърто място, след като запитващата юрисдикция посочва, че в производството, по което е постановено определение Affatato (C‑3/10, EU:C:2010:574), италианското правителство е считало за приложим спрямо обществения сектор член 5, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001, макар Corte suprema di cassazione да се е произнесъл в обратния смисъл в своето решение № 10127/12, тя иска да установи дали с оглед на принципа на лоялно сътрудничество това неправилно тълкуване на националното право от страна на правителството не би следвало вече да е в сила и за националните юрисдикции, с което би било подсилено тяхното задължение за тълкуване, съвместимо с правото на Съюза.

33

На пето място, Tribunale di Napoli иска да установи дали възможността за преобразуване на срочен трудов договор в трудов договор за неопределено време по член 5, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001 се отнася към информацията по член 2, параграф 1 и параграф 2, буква д) от Директива 91/533, която работодателят е длъжен да доведе до знанието на работника или служителя, и ако това е така, дали изключването с обратно действие от Декрет-закон № 70/2011 на приложението на същия член 5, параграф 4а по отношение на държавните училища е съвместимо с Директивата.

34

Накрая, на шесто място, запитващата юрисдикция иска да установи дали е съвместимо с общите принципи на правото на Съюза подобно изменение с обратно действие на националната правна уредба, което е довело до отнемането от персонала на държавните училища на право, което последният е имал при своето назначаване.

35

При тези условия Tribunale di Napoli решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси, от които седмият въпрос е поставен единствено по дела C‑61/13 и C‑62/13, а по дело C‑63/13 са поставени само втори, трети и четвърти въпрос, които в рамките на същото дело C‑63/13 са първи, втори и трети въпрос:

36

С Определение на председателя на Съда от 8 март 2013 г. дела C‑22/13 и C‑61/13—C‑63/13 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производство и на съдебното решение.

37

Г‑жа Napolitano, г‑жа Cittadino, г‑жа Zangari, г‑н Perrella и г‑н Romano са назначени от Ministero с последователни срочни трудови договори, първите четири от тях като преподаватели, а последният — като административен сътрудник. От предоставените на Съда данни е видно, че по силата на посочените договори те са работили за своите работодатели през следните периоди: г‑жа Napolitano — 55 месеца в рамките на период от 6 години (между 2005 г. и 2010 г.), г‑жа Cittadino — 100 месеца в рамките на период от 10 години (между 2002 г. и 2012 г.), г‑жа Zangari — 113 месеца в рамките на период от 11 години (между 2001 г. и 2012 г.), г‑н Perrella — 81 месеца в рамките на период от 7 години (между 2003 г. и 2010 г.) и г‑н Romano — 47 месеца в рамките на период от 4 години (между 2007 г. и 2011 г.).

38

Тъй като считат, че тези последователни срочни трудови договори са незаконосъобразни, ищците в главното производство сезират съответно Tribunale di Roma и Tribunale di Lamezia Terme с главно искане договорите им да бъдат преобразувани в безсрочни трудови договори и вследствие на това да бъдат назначени на постоянни длъжности, като да им бъдат изплатени трудовите възнаграждения за периодите на прекъсване между изтичането на срока на единия срочен договор и влизането в сила на следващия. При условията на евентуалност ищците в главното производство искат обезщетение за претърпените вреди.

39

В рамките на споровете, с които са сезирани, Tribunale di Roma и Tribunale di Lamezia Terme искат да установят дали член 4, параграфи 1 и 11 от Закон № 124/1999 е съвместим с клауза 5 от Рамковото споразумение, доколкото тази разпоредба позволява на администрацията неограничено да назначава на срочни трудови договори преподаватели, технически или административен персонал за заемане на свободни длъжности в щатните разписания на училищата. Приемайки, че този въпрос не може да бъде решен нито чрез съответстващо тълкуване, тъй като посочената разпоредба е формулирана недвусмислено, нито чрез неприлагането на разглежданите национални разпоредби, тъй като клауза 5 от Рамковото споразумение няма директен ефект, тези юрисдикции сезират Corte costituzionale (Конституционният съд) с преюдициален въпрос за конституционосъобразността на член 4, параграфи 1 и 11 от Закон № 124/1999 поради несъвместимост с член 117, първа алинея от Конституцията на Италианската република във връзка с клауза 5 от Рамковото споразумение.

40

В акта си за преюдициално запитване Corte costituzionale отбелязва, че по отношение на служителите, които са наети на срочен договор, приложимата към държавните училища национална правна уредба не предвижда нито обща максимална продължителност на последователните срочни трудови договори, нито указание за максималния брой на техните подновявания по смисъла на клауза 5, точка 1, букви б) и в) от Рамковото споразумение. Юрисдикцията иска обаче да установи дали тази правна уредба не би могла да бъде оправдана от „обективна причина“ по смисъла на точка 1, буква а) от посочената клауза.

41

Според запитващата юрисдикция разглежданата национална правна уредба поне по принцип е структурирана така, че наемането на училищния персонал на срочни трудови договори да може да отговори на подобна обективна причина. Всъщност училищната услуга можела „да се предоставя при поискване“, в смисъл че предвиденото в Конституцията на Италианската република основно право на образование предполага държавата да не може да отказва неговото предоставяне, поради което тя е длъжна да го организира така, че да е в състояние да го адаптира постоянно в зависимост от измененията, свързани с учащите се лица. Това присъщо изискване за гъвкавост правело необходимо наемането на срочни трудови договори на значителен брой преподаватели и персонал в държавните училища. Освен това системата на постоянните списъци с резерви, наред с тази на публичните конкурси, гарантирала спазването на обективни критерии при наемането на училищен персонал на срочни трудови договори и позволявала на тези служители да разполагат с разумна възможност да бъдат назначени като титуляри на постоянна длъжност.

42

Corte costituzionale посочва, че макар член 4, параграф 1 от Закон № 124/1999 да не предвижда повторяемост в подновяването на срочните трудови договори и да не изключва правото на обезщетяване за претърпените вреди, все пак позволява за свободните и незаети длъжности да се правят замествания за срок от една година „в очакване на провеждането на конкурсни процедури за наемането на преподаватели на постоянна длъжност“. Конкурсните процедури обаче са били преустановени между 2000 г. и 2011 г. Така разпоредбата предоставяла възможност срочните трудови договори да бъдат подновявани, без да бъде определян конкретен срок за провеждане на конкурсите. Това обстоятелство — заедно с липсата на разпоредба, признаваща правото на обезщетение за претърпени вреди в полза на персонала на държавните училища, спрямо който неподобаващо са прилагани последователни срочни трудови договори — можело да доведе до несъвместимост на посочената разпоредба с клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение.

43

При тези обстоятелства Corte costituzionale решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

44

С решение на Съда от 11 февруари 2014 г. дела C‑22/13, C‑61/13—C‑63/13 и C‑418/13 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството, както и на съдебното решение.

45

С поставените въпроси запитващите юрисдикции искат да установят какво е тълкуването на Съда съответно на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение (първи и втори въпрос по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13, първи въпрос по дело C‑63/13, както и първи и втори въпрос по дело C‑418/13), на клауза 4 от Рамковото споразумение (трети въпрос по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13, както и втори въпрос по дело C‑63/13), на принципа на лоялно сътрудничество (четвърти въпрос по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13, както и трети въпрос по дело C‑63/13), на Директива 91/533 (пети и шести въпрос по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13), а също така какво е тълкуването на някои от общите принципи на правото на Съюза (седми въпрос по дела C‑61/13 и C‑62/13).

46

Според Comune di Napoli поисканото от Tribunale di Napoli тълкуване на правото на Съюза по дело C‑63/13 не е необходимо за произнасянето по спора в главното производство, поради което преюдициалното запитване по това дело е изцяло недопустимо. Тази юрисдикция сама посочила в акта за преюдициално запитване, че с оглед на отнасящата се до Рамковото споразумение практика на Съда тя счита за недостатъчни приетите от националния законодател мерки за неговото транспониране. Поради това посочената юрисдикция следвало да се произнесе по спора в главното производство чрез съответстващо тълкуване на националното право по отношение на правото на Съюза.

47

Следва да се припомни обаче, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на установеното в член 267 ДФЕС сътрудничество между Съда и националните съдилища, сезираната национална юрисдикция, която трябва да поеме отговорността за последващото съдебно решаване на спора, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. (решение Rosado Santana, C‑177/10, EU:C:2011:557, т. 32 и цитираната съдебна практика).

48

В това отношение съгласно постоянната практика на Съда националните юрисдикции имат най-широко право да сезират Съда, ако счетат, че висящото пред тях дело повдига въпроси, които налагат тълкуване на разпоредбите на правото на Съюза (вж. по-специално решения Križan и др., C‑416/10, EU:C:2013:8, т. 64 и Ogieriakhi, C‑244/13, EU:C:2014:2068, т. 52).

49

Следователно наличието на установена съдебна практика по даден въпрос от правото на Съюза, макар да би могла да доведе до произнасяне от страна на Съда с определение по член 99 от неговия процедурен правилник, по никакъв начин не би могла да засегне допустимостта на преюдициално запитване, когато дадена национална юрисдикция реши в рамките на това право на преценка да сезира Съда по реда на член 267 ДФЕС.

50

В това отношение следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика отказът на Съда да се произнесе по преюдициален въпрос, поставен от национална юрисдикция, е възможен, когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите фактически и правни елементи, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (вж. по-специално решение Érsekcsanádi Mezőgazdasági, C‑56/13, EU:C:2014:352, т. 36 и цитираната съдебна практика).

51

В разглеждания случай следва да се посочи, че по дело C‑63/13 запитващата юрисдикция сезира Съда с три преюдициални въпроса, които са идентични с вече поставените втори, трети и четвърти въпрос по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13.

52

Въпреки това, видно от акта за преюдициално запитване по дело C‑63/13, както свързаните с това дело факти, така и правната уредба основно се различават от тези, които се разглеждат в другите три дела, тъй като според запитващата юрисдикция, за разлика от случаите с г‑жа Mascolo, г‑жа Forni и г‑жа Racca, а също и за разлика от случая с ищците в главното производство по дело C‑418/13, по отношение на г‑жа Russo, в качеството ѝ на учител в общински детски ясли и общинска детска градина, не е приложима националната правна уредба, която е приложима към държавните училища и която произтича от Закон № 124/1999, но по отношение на нея е приложима общата правна уредба, установена по-специално със Законодателен декрет № 368/2001.

53

При тези условия изглежда, че не е от значение за произнасянето в главното производство по дело C‑63/13 и поради това има хипотетичен характер поставеният по това дело първи въпрос, с който — както е и в дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13 — се цели да бъде установено дали въведената със Закон № 124/1999 национална правна уредба е съвместима с клауза 5 от Рамковото споразумение, доколкото този закон допуска държавата да наема за държавните училища персонал на срочни трудови договори, без за нея да се отнасят предвидените в Законодателен декрет № 368/2001 ограничения, които са обвързващи за частните училища.

54

Същото се отнася и до отправения в рамките на същото дело втори въпрос, с който по същество се цели да се установи дали разглежданата национална правна уредба, както тя следва в частност от член 36, параграф 5 от Законодателен декрет № 165/2001, е съвместима с клауза 4 от Рамковото споразумение, доколкото изключва по отношение на обществения сектор всяко право на обезщетение при злоупотреба с използването на последователни срочни трудови договори.

55

Всъщност самият Tribunale di Napoli посочва в своя акт за преюдициално запитване по дело C‑63/13, че ищецът в главното производство — за разлика от ищците в главните производства по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13 — се ползва от прилагането на член 5, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001, който предвижда последователните срочни трудови договори със срок над 36 месеца да се преобразуват в трудови договори за неопределено време, за което прилагане юрисдикцията основателно посочва, че представлява съвместима с изискванията на правото на Съюза мярка, предотвратяваща злоупотребата с използването на подобни договори и водеща до окончателно отстраняване на последиците от злоупотребата (вж. по-специално решение Fiamingo и др., C‑362/13, C‑363/13 и C‑407/13, EU:C:2014:2044, т. 69 и 70 и цитираната съдебна практика).

56

Следва да се приеме, че тази юрисдикция изобщо не обяснява защо при тези обстоятелства поставеният от нея втори въпрос по дело C‑63/13 има значение за произнасянето по спора в главното производство относно съвместимостта на разглежданата национална правна уредба с правото на Съюза.

57

При всички случаи от акта за преюдициално запитване не става ясно по никакъв начин дали ползващият се от подобно преобразуване работник или служител, чието искане освен това е предявено при условията на евентуалност, би претърпял вреди, даващи право на обезщетение, подобно на работниците или служителите, които са се оказали в положението на ищците от главните производства по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13, и по отношение на които е изключено прилагането на член 5, параграф 4а.

58

При тези условия следва да се приеме, че поставеният втори въпрос по дело C‑63/13 има също хипотетичен характер.

59

Освен това Comune di Napoli, италианското правителство и Европейската комисия оспорват допустимостта на четвъртия въпрос по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13, както и на третия въпрос по дело C‑63/13, с довода че по същество отговорът на тези въпроси е изцяло или отчасти без значение за споровете в главните производства.

60

Следва да се обърне внимание, че тези въпроси, чиято формулировка е една и съща, се основават, както вече бе установено в точка 32 от настоящото решение, на предпоставката, че изложеното от италианското правителство тълкуване на националното право в производството, по което е постановено определението по дело Affatato (EU:C:2010:574, т. 48), съгласно което член 5, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001 е приложим по отношение на обществения сектор, не е правилно и поради това представлява нарушение от съответната държава членка на принципа на лоялно сътрудничество.

61

Това тълкуване обаче, видно от точки 14 и 15 от настоящото решение, във всяко едно отношение отговаря на тълкуването на Tribunale di Napoli по случая, с оглед на което съгласно постоянната съдебна практика Съдът трябва да анализира настоящите преюдициални производства (вж. по-специално решение Pontin, C‑63/08, EU:C:2009:666, т. 38). Всъщност тази юрисдикция посочва изрично в своите актове за отправяне на преюдициалните запитвания, че според нея националният законодател не е искал да изключи обществения сектор от приложното поле на член 5, параграф 4а.

62

Освен това, както следва от точка 28 от настоящото решение, самата запитваща юрисдикция счита — и това е изключително в нейната компетентност — че член 5, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001, макар да е приложим по отношение на обществения сектор, не е приложим по отношение на държавните училища, така че тази разпоредба не е от значение за разрешаването на споровете в главните производства по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13.

63

Следователно четвъртият въпрос по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13 и третият въпрос по дело C‑63/13 са хипотетични.

64

С оглед на всичко изложено по-горе следва да се приеме, че цялото преюдициално запитване по дело C‑63/13, както и вторият въпрос по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13 са недопустими в съответствие с припомнената в точка 50 от настоящото решение съдебна практика.

65

С първия си въпрос по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13, както и с двата си въпроса по дело C‑418/13, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващите юрисдикции искат да установят по същество дали клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главните производства, която позволява в очакване на провеждането на конкурсни процедури за наемането на преподаватели на постоянна длъжност в държавните училища да бъдат подновявани срочни трудови договори за заемането на свободни длъжности за преподаватели, и на административен, технически и помощен персонал, без да се посочва конкретен срок за приключването на конкурсите и без да се предвижда в полза на тези преподаватели и на този персонал право на обезщетение за възможни вреди от подобно подновяване.

66

Гръцкото правителство посочва, че не следва образователният сектор да бъде обвързан с разпоредбите на Рамковото споразумение по отношение на злоупотребата с използването на последователни срочни трудови договори. Този сектор всъщност „отчита[л] специфични […]“ нужди по смисъла на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, тъй като образованието има за цел да гарантира зачитането на правото на образование и е необходимо за доброто функциониране на образователната система.

67

В тази връзка следва да се напомни, че съгласно самия текст на клауза 2, точка 1 от Рамковото споразумение е видно, че неговият обхват на действие е очертан широко, като най-общо включва „работници на срочни трудови договори, които имат трудов договор или трудово правоотношение, определени от закон, колективен трудов договор или практика във всяка държава членка“. Освен това даденото в клауза 3, точка 1 от Рамковото споразумение определение на понятието „работник на срочен трудов договор“ обхваща всички работници, независимо от това дали работодателят, с когото те са обвързани, е в обществения или в частния сектор и независимо от правната квалификация на техните договори по вътрешното право (вж. решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 28 и 29 и цитираната съдебна практика).

68

Поради това Рамковото споразумение се прилага за всички работници, полагащи труд срещу възнаграждение в рамките на възникнало с работодателя им срочно трудово правоотношение, при условие те да имат сключен трудов договор по смисъла на националното право и с единствено изискване държавите членки да имат предоставена им от клауза 2, точка 2 от Рамковото споразумение свобода на преценка, когато го прилагат към определени категории трудови договори или правоотношения, а също така и да не го прилагат съгласно четвъртата алинея от преамбюла на Рамковото споразумение по отношение на наети чрез агенция за временна заетост работници (вж. решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 30—33 и цитираната съдебна практика).

69

От това следва, че Рамковото споразумение не изключва от обхвата си никой определен сектор, поради което е приложим по отношение на наетия в образователния сектор персонал (вж. в този смисъл решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 38).

70

Този извод се потвърждава от съдържанието на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, от която е видно, че в съответствие с третата алинея от преамбюла, както и с точки 8 и 10 от общите му положения, при прилагането на това рамково споразумение държавите членки имат възможност, доколкото това е обективно оправдано, да отчитат специфичните потребности, свързани с конкретните сектори на дейност и/или съответните категории работници (решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 39).

71

От това следва, че работници, каквито са ищците в главните производства, които са наети като преподаватели или административни сътрудници за едногодишно заместване в държавни училища с трудови договори в съответствие с националното законодателство и за чиито трудови правоотношения е безспорно, че не са изключени от приложното поле на Рамковото споразумение, са обвързани от разпоредбите на това рамково споразумение, и по-конкретно на клауза 5 от него (вж. по аналогия решение Márquez Samohano, C‑190/13, EU:C:2014:146, т. 39).

72

Във връзка с клауза 5 от Рамковото споразумение следва да се напомни, че точка 1 от нея е насочена към постигането на една от преследваните от споразумението цели, а именно да се ограничи последователното използване на срочни трудови договори или правоотношения, които се считат за възможен източник на злоупотреби във вреда на работниците, като се предвидят известен брой разпоредби за минимална закрила, чието предназначение е да предотвратят поставянето на работниците в несигурно положение (вж. по-специално решения Adeneler и др., C‑212/04, EU:C:2006:443, т. 63, Kücük, C‑586/10, EU:C:2012:39, т. 25 и Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 54).

73

Всъщност от втората алинея от преамбюла на Рамковото споразумение и от точки 6 и 8 от неговите общи положения следва, че стабилната заетост е предвидена в полза на работниците като основен елемент от тяхната закрила, докато само при наличието на определени обстоятелства срочните трудови договори могат да отговарят на нуждите както на работодателите, така и на работниците (решения Adeneler и др., EU:C:2006:443, т. 62 и Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 55).

74

Така клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение задължава държавите членки, когато във вътрешното им право няма еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребите при използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, да приемат като ефективна и обвързваща най-малко една от изброените в нея мерки. Така изброените в точка 1, букви а)—в) от посочената клауза мерки, три на брой, са свързани съответно с обективни причини, които оправдават подновяването на такива трудови договори или правоотношения, с максималната обща продължителност на тези последователни срочни трудови договори или правоотношения и с броя на техните подновявания (вж. по-специално решения Kücük, EU:C:2012:39, т. 26 и Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 56).

75

В това отношение държавите членки разполагат със свобода на преценка за прилагането на посочената клауза 5 от Рамковото споразумение, тъй като имат избор да прибегнат до една или няколко от мерките, предвидени в точка 1, букви а)—в) от нея, или да приложат съществуващи еквивалентни правни мерки, като отчитат нуждите на специфичния сектор и/или на категориите работници (вж. решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 59 и цитираната съдебна практика).

76

По този начин клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение определя обща цел за държавите членки, изразяваща се в предотвратяване на подобни случаи на злоупотреба, като същевременно им предоставя свобода на избор по отношение на начините за нейното постигане, стига да не поставят под въпрос целта или полезния ефект на Рамковото споразумение (решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 60).

77

Освен това, когато — както е в случая — правото на Съюза не предвижда специфични санкции в хипотезата на все пак установени злоупотреби, националните органи следва да приемат мерки, които трябва да бъдат не само пропорционални, но и достатъчно ефективни и възпиращи, за да гарантират пълната ефикасност на нормите, приети в приложение на Рамковото споразумение (вж. по-специално решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 62 и цитираната съдебна практика).

78

Ако при липсата на правна уредба на Съюза по въпроса редът и условията за прилагането на тези норми попадат във вътрешния правов ред на държавите членки по силата на принципа за процесуалната автономия на последните, те все пак не трябва да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), нито да направят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (вж. по-специално решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 63 и цитираната съдебна практика).

79

Следователно, когато е налице злоупотреба с последователни срочни трудови договори или правоотношения, за надлежното санкциониране на тази злоупотреба и за заличаването на последиците от нарушението на правото на Съюза трябва да може да се приложи мярка, предоставяща ефективни и равностойни гаранции за закрила на работниците (решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 64 и цитираната съдебна практика).

80

В тази връзка следва да се напомни, както Съдът многократно е подчертавал, че Рамковото споразумение не съдържа общо задължение за държавите членки да предвидят преобразуването на срочните трудови договори в договори за неопределено време. Всъщност клауза 5, точка 2 от Рамковото споразумение по принцип оставя на държавите членки грижата да определят условията, при които срочните трудови договори или правоотношения се приемат за договори за неопределено време. От това следва, че Рамковото споразумение не конкретизира при какви условия могат да се използват договори за неопределено време (вж. по-специално решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 65 и цитираната съдебна практика).

81

В случая, що се отнася до разглежданата в главните производства национална правна уредба, следва да се напомни, че Съдът не следва да се произнася по тълкуването на разпоредби от националното право, тъй като тази задача е поверена изключително на запитващата юрисдикция или евентуално на компетентните национални юрисдикции, които трябва да определят дали изискванията, припомнени в точки 74—79 от настоящото решение, са изпълнени от разпоредбите на приложимата национална правна уредба (вж. по-специално решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 66 и цитираната съдебна практика).

82

Следователно запитващата юрисдикция трябва да прецени доколко условията за прилагане, както и ефективното прилагане на релевантните разпоредби на вътрешното право, ги превръщат в адекватна мярка за предотвратяване и евентуално санкциониране на злоупотребите при използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения (вж. решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 67 и цитираната съдебна практика).

83

Все пак, когато се произнася по преюдициалното запитване, Съдът може евентуално да направи уточнения, имащи за цел да насочат националната юрисдикция във връзка с осъществяваната от нея преценка (вж. по-специално решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 68 и цитираната съдебна практика).

84

Що се отнася до мерките за предотвратяване на неправомерното използване на последователни срочни трудови договори по смисъла на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, безспорно е, че разглежданата в главните производства национална правна уредба дава възможност да бъдат наемани преподаватели с последователни срочните трудови договори, за да се запълват временно свободни места, без да е предвидено каквото и да е ограничение за общия максимален срок на тези договори или за броя на тяхното подновяване по смисъла на точка 1, букви б) и в) от тази клауза. В частност, видно и от точка 28 от настоящото решение, Tribunale di Napoli посочва в това отношение, че член 10, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001 изключва прилагането спрямо държавните училища на член 5, параграф 4а от посочения декрет, съгласно който срочните трудови договори, чийто срок надхвърля 36 месеца, се преобразуват в трудови договори за неопределено време, с което се позволява броят на подновяванията на тези договори да бъде неограничен. Безспорно е също така, че разглежданата в главните производства национална правна уредба не съдържа никакви мерки, равностойни на предвидените в клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение.

85

При тези условия подновяването на подобни трудови договори е необходимо да бъде обосновано от „обективна причина“ по смисъла на клауза 5, точка 1, буква a) от Рамковото споразумение.

86

Както следва от точка 7 от общите положения на Рамковото споразумение, а също така и от точка 74 от настоящото решение, подписалите го страни всъщност приемат, че използването на срочни трудови договори, основаващи се на обективни причини, е начин да се предотврати злоупотребата (вж. решения Adeneler и др., EU:C:2006:443, т. 67, както и Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 58).

87

Що се отнася до понятието за обективни причини, съдържащо се в клауза 5, параграф 1, буква а) от Рамковото споразумение, Съдът вече е постановил, че това понятие трябва да се разбира като отнасящо се до точни и конкретни обстоятелства, които характеризират определена дейност и поради това могат да оправдаят в този особен контекст използването на последователни срочни трудови договори. Тези обстоятелства могат да произтичат по-специално от особеното естество на задачите, за чието осъществяване са сключени такива договори, и от присъщите характеристики на задачите или евентуално от преследването на законна цел, свързана със социалната политика на държава членка (решение Kücük, EU:C:2012:39, т. 27 и цитираната съдебна практика).

88

За сметка на това национална разпоредба, която се свежда до разрешаване на използването на последователни срочни договори по общ и абстрактен начин чрез законови или подзаконови правни норми, не е в съответствие с посочените в предходната точка изисквания. Всъщност такава разпоредба, която има чисто формален характер, не позволява извеждането на обективни и прозрачни критерии, за да се провери дали подновяването на такива договори действително отговаря на реална потребност, дали може да постигне преследваната цел и дали е необходимо във връзка с това. Следователно такава разпоредба създава реална опасност от злоупотреба с този вид договори и поради това не е съвместима с целта и полезното действие на Рамковото споразумение (решение Kücük, EU:C:2012:39, т. 28 и 29 и цитираната съдебна практика).

89

В случая най-напред следва да се посочи, че съгласно актовете за преюдициално запитване и изложените в съдебното заседание обяснения, по силата на разглежданата в главните производства национална правна уредба, както тя е предвидена в Закон № 124/1999, наемането на персонал в държавните училища се извършва за неопределено време чрез назначаване на постоянни длъжности или за определен срок по заместване. Назначаването на постоянни длъжности се осъществява чрез т.нар. система „двоен поток“, тоест за половината от свободните длъжности за учебната година се провеждат конкурси по документи и изпит, а за останалата половина се използват постоянните списъци с резерви, включващи успешно преминалите такива конкурси преподаватели, които обаче не са били назначени на постоянна длъжност, а също така и тези от тях, които са посещавали курсове за професионална подготовка в специализирани колежи от системата на образованието. Заместванията се осъществяват чрез назначаването на лица от списъците, при което последователността от заместванията с даден преподавател води до изтеглянето му в горната част на списъка, което евентуално може да доведе до назначаването му на постоянна длъжност.

90

От актовете за преюдициално запитване е видно, че разглежданата национална правна уредба, която се основава на член 4 от Закон № 124/1999 във връзка с член 1 от Декрет № 131/2007, предвижда три вида замествания: първо, с едногодишен договор за заместване на „щатен“ персонал, в очакване на приключването на конкурсна процедура за постоянно наемане на свободни и незаети длъжности, т.е. длъжности, за които не са назначени титуляри и чийто срок изтича в края на учебната година (31 август), второ, с договор за временно заместване на „извънщатен“ персонал, на длъжности, които не са свободни, но са незаети, като срокът на това заместване изтича с приключването на учебните занятия (30 юни), и трето, договор за временно или инцидентно заместване в останалите случаи със срок до отпадане на нуждите, за които е бил сключен договорът.

91

Следва да се подчертае, че национална правна уредба, която допуска подновяването на срочни трудови договори за заместване, от една страна, на персонал в държавите училища в очакване на приключването на конкурсна процедура за постоянно заемане на длъжности, и от друга страна, на работещи в такива училища лица, които временно не са в състояние да изпълняват функциите си, сама по себе си не противоречи на Рамковото споразумение. Всъщност временното заместване на друг работник, за да се задоволят по същество временни нужди на работодателя от персонал, по принцип може да представлява „обективна причина“ по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение (вж. в този смисъл решения Angelidaki и др., C‑378/07—C‑380/07, EU:C:2009:250, т. 101 и 102, както и Kücük, EU:C:2012:39, т. 30).

92

Във връзка с това следва да се припомни най-напред, че когато дадена администрация разполага със значителен на брой персонал, както е в образователния сектор, това прави неизбежно честото използване на временно заместване, по-специално при отсъствие на работещите поради отпуски по болест, по майчинство, за отглеждане на дете или други видове отпуски. Временното заместване на работещите лица при тези обстоятелства може да представлява обективна причина по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение, която оправдава както срочния характер на договорите, сключени със заместващия персонал, така и подновяването на тези договори в зависимост от възникването на нуждите, при условие че се спазват изискванията, установени с Рамковото споразумение във връзка с това (вж. в този смисъл решение Kücük, EU:C:2012:39, т. 31).

93

Този извод се налага още повече когато националната правна уредба, оправдаваща подновяването на срочните трудови договори в случаите на временно заместване, преследва и цели, които са признати като законни и са свързани със социалната политика. Всъщност, както следва от точка 87 от настоящото съдебно решение, понятието за обективна причина, съдържащо се в клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение, включва преследването на такива цели. По-специално мерки, които са предназначени да закрилят бременността и майчинството, както и да дадат възможност на мъжете и жените да съвместяват своите професионални и семейни задължения, преследват свързани със социалната политика законни цели (вж. решение Kücük, EU:C:2012:39, т. 32 и 33 и цитираната съдебна практика).

94

По-нататък следва да се посочи, по-специално съгласно акта за преюдициално запитване по дело C‑418/13, че образованието съответства на гарантирано от Конституцията на Италианската република основно право, което задължава тази държава да организира образователните услуги така, че да осигури постоянно съответствие между броя на преподавателите и броя на учащите се лица. Не може при това да не се признае, че това съответствие зависи от множество фактори, някои от които в определена степен биха могли да бъдат трудно контролируеми или предвидими, каквито по-конкретно са външните или вътрешни миграционни потоци или изборът на учебна специалност от страна на учащите се лица.

95

Следва да се признае, че подобни фактори свидетелстват за наличието в образователния сектор, предмет на разглеждане в главното производство, на конкретна необходимост от гъвкавост, която в съответствие с припомнената в точка 70 от настоящото решение съдебна практика може обективно да обоснове използването по отношение на този специфичен сектор на последователни срочни трудови договори, предвид клауза 5, точка 1, буква a) от Рамковото споразумение, за да се отговори по подходящ начин на съществуващото търсене в сферата на образованието и да се избегне хипотезата, при която държавата, в качеството ѝ на работодател в този сектор, се излага на опасността от принудително назначаване на постоянна длъжност на преподаватели, чийто брой значително надхвърля броя, действително необходим за изпълнение на нейните задължения в дадената област.

96

Накрая следва да се констатира, че когато дадена държава членка запазва постоянните длъжности в държавните училища за лицата, които са преминали успешно конкурси, с оглед на посочената разпоредба би могло да бъде обективно оправдано до приключването на конкурсните процедури свободните места да бъдат запълвани посредством последователни срочни трудови договори.

97

Според жалбоподателите в главните производства обаче разглежданата национална правна уредба на член 4, параграф 1 от Закон № 124/1999, която допуска именно срочните трудови договори да бъдат подновявани, за да бъдат попълвани годишно чрез заместване на свободни и незаети длъжности „в очакване на провеждането на конкурсни процедури за наемането на преподаватели на постоянна длъжност“, води практически до злоупотреба с последователните срочни трудови договори, тъй като няма никаква яснота кога точно се организират тези конкурси. По този начин подновяването на срочните трудови договори позволявало да се посрещнат постоянни и трайни нужди в държавните училища, които са следствие от структурната липса на щатен персонал.

98

От своя страна италианското правителство твърди, че т.нар. система „двоен поток“, описана в точка 89 от настоящото решение, позволява да се назначава персонал в държавните училища за определен срок с перспектива за постоянно назначаване, тъй като тези лица не само имат възможност да участват в открити конкурси, но чрез придвижването нагоре в списъците с резерви вследствие на последователните замествания в тяхна полза се събират поредица от периоди на срочна работа, които са достатъчни за тяхното назначаване на постоянна длъжност. Тези списъци обаче трябвало да бъдат „изчерпани“, в смисъл че когато в тях е вписан определен брой преподаватели, те не могат повече да бъдат попълвани. Поради това списъците били средство за препятстване на несигурната заетост. Независимо обаче от конкретната фактическа обстановка, разглежданата национална правна уредба следвало да се счита за съвместима с клауза 5, точка 1, буква a) от Рамковото споразумение.

99

В това отношение следва да се подчертае, че ако национална правна уредба — която позволява да бъдат подновявани последователни срочни трудови договори, за да се замества персонал в очакване на приключването на конкурсна процедура — може да бъде оправдана от обективна причина, конкретното прилагане на тази причина трябва, предвид особеностите на съответната дейност и на условията за нейното упражняване, да бъде съвместимо с изискванията на Рамковото споразумение. При прилагането на съответното законодателство компетентните органи трябва да могат да изведат обективни и прозрачни критерии, за да проверят дали подновяването на такива договори действително отговаря на реална потребност, може да постигне преследваната цел и е необходимо с оглед на това (вж. в този смисъл решение Kücük, EU:C:2012:39, т. 34 и цитираната съдебна практика).

100

Както обаче Съдът вече многократно се е произнасял, подновяването на срочни трудови договори или правоотношения за задоволяване на нужди, които в действителност имат не временен, а напротив, постоянен и траен характер, не е оправдано по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение. Всъщност подобно използване на срочни трудови договори или правоотношения е в пряко противоречие с предпоставката, на която се основава Рамковото споразумение, а именно че трудовите договори за неопределено време са общата форма на трудовите правоотношения, въпреки че срочните трудови договори са характерни за заетостта в някои отрасли, занятия и дейности (решение Kücük, EU:C:2012:39, т. 36 и 37 и цитираната съдебна практика).

101

Поради това спазването на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение предполага конкретна проверка дали подновяването на последователните срочни трудови договори или правоотношения цели да удовлетвори временни нужди и дали разпоредба от националното законодателство, каквато е член 4, параграф 1 от Закон № 124/1999 във връзка с член 1 от Декрет № 131/2007, в действителност не се използва за задоволяване на свързани с персонала постоянни и трайни нужди на работодателя (вж. в този смисъл решение Kücük, EU:C:2012:39, т. 39 и цитираната съдебна практика).

102

За целта следва да се разглеждат във всеки случай конкретните обстоятелства, като се отчита по-специално броят на последователните договори, сключени с едно и също лице или за извършването на една и съща работа, така че да не се допуска работодателите да злоупотребяват при използването на срочни трудови договори или правоотношения, дори сключени очевидно за задоволяване на нужда от заместващ персонал (вж. в този смисъл решение Kücük, EU:C:2012:39, т. 40 и цитираната съдебна практика).

103

Следователно наличието на „обективна причина“ по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение по принцип изключва наличието на злоупотреба, освен ако цялостната преценка на обстоятелствата във връзка с подновяването на съответните срочни трудови договори или правоотношения покаже, че изискваните от съответния работник престации не са свързани само с временна нужда (решение Kücük, EU:C:2012:39, т. 51).

104

Поради това, противно на твърдението на италианското правителство, самото обстоятелство, че разглежданата в главното производство национална правна уредба може да бъде оправдана от „обективна причина“ по смисъла на посочената разпоредба, не е достатъчно, за да направи посочената правна уредба съвместима с тази причина, когато се окаже, че конкретното прилагане на правната уредба води в действителност до злоупотреба с последователните срочни трудови договори.

105

Във връзка с това обаче, макар съгласно припомнената в точки 81 и 82 от настоящото решение съдебна практика всяка преценка на обстоятелствата в производството по член 267 ДФЕС да е от компетентност на националните юрисдикции, следва да се приеме, че с оглед на предоставените в настоящите производства данни на Съда срокът за назначаване на постоянна длъжност на преподавателите в рамките на този правен режим е също толкова променлив, колкото и несигурен, което се признава и от самото италианско правителство.

106

Всъщност, от една страна, е безспорно, видно дори от текста на първия преюдициален въпрос по дело C‑418/13, че разглежданата в главното производство национална правна уредба не предвижда никакъв определен срок за организирането на конкурсните процедури, които зависят от финансовите възможности на държавата и от свободната преценка на администрацията. Така съгласно констатациите на самия Corte costituzionale в акта за преюдициално запитване по същото дело C‑418/13, в периода 2000—2011 г. не е била организирана никаква конкурсна процедура.

107

От друга страна, от обясненията на италианското правителство става ясно, че назначаването на преподаватели на постоянна длъжност чрез придвижване нагоре в постоянния списък с резерви, което е производна от общата продължителност на срочните трудови договори и от междувременно овакантените работни места, зависи от случайни и непредвидими обстоятелства, на което основателно обръща внимание и Комисията.

108

От посоченото следва, че национална правна уредба като разглежданата в главното производство, макар да ограничава формално използването на срочни трудови договори за заемането на свободни и незаети длъжности чрез заместване за срок от една година в държавните училища само временно — до приключване на конкурсните процедури, не създава сигурност, че конкретното прилагане на тази обективна причина е в съответствие с изискванията на Рамковото споразумение, предвид особеностите на съответната дейност и на условията за нейното упражняване.

109

Всъщност подобна правна уредба — при липсата на каквато и да било конкретна дата за организирането и приключването на конкурсните процедури, които целят да преустановят заместванията, и поради това при липсата на действително ограничаване на броя на осъществяваните от един и същи работник годишни замествания за едно и също свободно място — позволява в нарушение на клауза 5, точка 1, буква a) от Рамковото споразумение да се подновяват срочни трудови договори за задоволяване на нужди, които в действителност имат не временен, а напротив, постоянен и траен характер поради структурния недостиг на постоянни работни места в дадената държава членка. Този извод явно се потвърждава не само от положението на ищците в главните производства, както то е описано в точки 23 и 37 от настоящото съдебно решение, но и по-общо от данните, които са предоставени на Съда при разглеждането на делата. Така изглежда, че в зависимост от годините и източниците около 30 %, а според Tribunale di Napoli дори 61 % от административния, техническия и помощния персонал на държавните училища са имали сключени срочни трудови договори, като между 2006 г. и 2011 г. преподавателският състав в тези училища с такива договори е бил между 13 % и 18 % от общия преподавателски състав.

110

В това отношение е важно да се припомни, че макар съображения от бюджетен характер да могат да бъдат в основата на социалната политика на дадена държава членка и да влияят върху естеството и обхвата на мерките, които държавата възнамерява да приеме, сами по себе си тези съображения не са преследвана от тази политика цел, поради което те не биха могли да обосноват липсата на каквато и да е предпазна мярка срещу злоупотребата с последователни срочни трудови договори по смисъла на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение (вж. по аналогия решение Thiele Meneses, C‑220/12, EU:C:2013:683, т. 43 и цитираната съдебна практика).

111

При всички случаи, предвид точка 89 от настоящото решение, следва да се приеме, че разглежданата в главните производства национална правна уредба не запазва постоянните длъжности в държавните училища за лицата, които са преминали успешно конкурси, щом допуска в рамките на т.нар. система „двоен поток“ да бъдат назначавани на постоянна работа и преподаватели, които са посещавали само курсове за професионална подготовка. При тези условия, както и Комисията посочи в съдебното заседание, съвсем не се подразбира, че може да се счита за обективно оправдано с оглед на клауза 5, точка 1, буква a) от Рамковото споразумение използването на последователни срочни трудови договори за заемане на свободни и незаети длъжности в тези училища до приключването на конкурсни процедури, което обаче следва да бъде установено от запитващите юрисдикции.

112

Във връзка с това следва да се подчертае, както прави Комисията, че за целите на привеждането в действие на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение дадена държава членка може законосъобразно да избере да не приеме мярката по точка 1, буква а) от тази клауза. Тя може обаче да предпочете да приеме една от мерките или и двете мерки, посочени в точка 1, букви б) и в) от същата клауза, които съответно се отнасят до максималната обща продължителност на последователните трудови договори или правоотношения и до броя на техните подновявания, за да може да гарантира независимо от избраната мярка ефективното предотвратяване на злоупотребата със срочни трудови договори или правоотношения (вж. в този смисъл решение Fiamingo и др., EU:C:2014:2044, т. 61).

113

Поради това следва да се приеме, че с оглед на предоставените на Съда данни по настоящите дела и противно на припомнените в точки 74 и 76 от настоящото решение изисквания, разглежданата в главните производства национална правна уредба не изглежда да съдържа предпазна мярка срещу злоупотребата с последователни срочни трудови договори по смисъла на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, което обаче следва да се провери от запитващите юрисдикции.

114

Що се отнася до санкциите за злоупотреба с последователни срочни трудови договори или правоотношения, най-напред следва да се обърне внимание, че съгласно актовете за преюдициално запитване и както изрично посочва Corte costituzionale във втория преюдициален въпрос по дело C‑418/13, разглежданата в главните производства национална правна уредба изключва каквото и да е право на обезщетение за претърпени вреди от злоупотребата с последователни срочни трудови договори в образователния сектор. В частност безспорно е, че в случаите на злоупотреба със срочни трудови договори в обществения сектор правният режим по член 36, параграф 5 от Законодателен декрет № 165/2001 не може да предостави такова право в рамките на главните производства.

115

Освен това, видно от точки 28 и 84 от настоящото решение, безспорно е също така, че разглежданата в главните производства национална правна уредба не допуска преобразуването на последователните срочни трудови договори в трудови договори или правоотношения за неопределено време, тъй като приложението на член 5, параграф 4а от Законодателен декрет № 368/2001 по отношение на държавните училища е изключено.

116

Поради това съгласно актовете за преюдициално запитване и представените от италианското правителство становища единствената възможност за работниците и служителите, назначени по заместване по реда на член 4 от Закон № 124/1999 в държавните училища, да бъдат преобразувани техните последователни срочни трудови договори в трудови договори или правоотношения за неопределено време се състои в назначаването им на постоянна длъжност чрез придвижване нагоре в списъка с резервите.

117

Въпреки това, видно и от точки 105—107 от настоящото решение, тъй като тази възможност не е сигурна, тя не би могла да се счита за санкция, която е достатъчно ефективна и има възпиращо действие, така че да гарантира пълната ефикасност на утвърдените в изпълнение на Рамковото споразумение норми.

118

Макар действително държавата членка да има право при прилагането на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение да вземе под внимание нуждите на специфичния образователен сектор, както това бе вече посочено в точки 70 и 95 от настоящото решение, не би могло да се приеме, че това право ѝ позволява да не се съобрази със задължението за въвеждане на подходяща мярка за надлежно санкциониране на злоупотребата с последователни срочни трудови договори.

119

Поради това следва да се приеме, че с оглед на предоставените на Съда данни по настоящите дела национална правна уредба, като разглежданата в главните производства, изглежда не е съвместима с изискванията, изведени от припомнената в точки 77—80 от настоящото решение съдебна практика, което трябва да бъде установено от запитващите юрисдикции.

120

Следователно на поставените от запитващите юрисдикции въпроси следва да се отговори, че клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главните производства, която позволява в очакване на провеждането на конкурсни процедури за наемането на преподаватели на постоянна длъжност в държавните училища да бъдат подновявани срочни трудови договори за заемането на свободни и незаети длъжности за преподаватели и за административен, технически и помощен персонал, без да се посочва конкретен срок за приключването на конкурсите и без да се предвижда в полза на тези преподаватели и персонал право на обезщетение за възможните вреди от подобно подновяване. Всъщност тази правна уредба, от една страна, явно не позволява извеждането на обективни и прозрачни критерии, за да се провери дали подновяването на тези договори действително отговаря на реална потребност, дали може да постигне преследваната цел и дали е необходимо във връзка с това, и от друга страна, не съдържа никаква друга мярка за предотвратяване и санкциониране на злоупотребата с последователни срочни трудови договори, което обаче следва да се провери от запитващите юрисдикции.

121

При тези условия не следва да се отговаря на останалите въпроси, поставени от Tribunale di Napoli по дела C‑22/13, C‑61/13 и C‑62/13.

122

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Клауза 5, точка 1 от сключеното на 18 март 1999 г. Рамково споразумение за срочната работа, приложено към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, като разглежданата в главните производства, която позволява в очакване на провеждането на конкурсни процедури за наемането на преподаватели на постоянна длъжност в държавните училища да бъдат подновявани срочни трудови договори за заемането на свободни и незаети длъжности за преподаватели и за административен, технически и помощен персонал, без да се посочва конкретен срок за приключването на конкурсите и без да се предвижда в полза на тези преподаватели и персонал право на обезщетение за възможните вреди от подобно подновяване. Всъщност тази правна уредба, от една страна, явно не позволява извеждането на обективни и прозрачни критерии, за да се провери дали подновяването на тези договори действително отговаря на реална потребност, дали може да постигне преследваната цел и дали е необходимо във връзка с това, и от друга страна, не съдържа никаква друга мярка за предотвратяване и санкциониране на злоупотребата с последователни срочни трудови договори, което обаче следва да се провери от запитващите юрисдикции.