1. 

Представеното пред Съда преюдициално запитване се отнася до тълкуването на разпоредби от Директива 91/439/ЕИО на Съвета от 29 юли 1991 година относно свидетелствата за управление на моторни превозни средства ( 2 ) и от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 г. ( 3 ), която я заменя.

2. 

По-точно, Съдът е приканен да се произнесе по възможността дадена държава членка, на чиято територия пребивава временно притежателят на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, да откаже да признае валидността на това свидетелство за управление вследствие на неправомерно поведение на неговия притежател — в случая, управление на автомобил под въздействието на упойващи вещества — извършено на тази територия след издаването на посоченото свидетелство за управление.

3. 

Настоящото дело се отличава от делата, които Съдът е разглеждал досега в многобройните съдебни спорове, свързани със свидетелствата за управление ( 4 ), тъй като в предходните дела е поставяна под въпрос възможността за използване в дадена държава членка, след отнемане или временно отнемане на свидетелство за управление в нея, на свидетелство за управление, получено в друга държава членка.

4. 

Особеното в това дело се дължи и на факта, че съгласно националното право на държавата членка, на чиято територия е извършено нарушението, в случая Федерална република Германия, свидетелството за управление е било отнето на тази територия, тъй като заинтересованото лице вече не се смята за годно да управлява моторни превозни средства.

5. 

Следователно преценката на годността не се поставя под въпрос на етапа на издаване на свидетелството за управление, а след този етап, вследствие на неправомерно поведение на притежателя на това свидетелство за управление. Поставя се въпросът кои са компетентните органи, които да проверят дали последният отново е годен да управлява моторни превозни средства на територията на държавата членка, на която е извършено нарушението.

6. 

В рамките на моята преценка в самото начало ще определя разпоредбите на правото на Съюза, приложими към настоящото дело и към преформулирането на поставените въпроси от Verwaltungsgericht Sigmaringen (Административен съд, Зигмаринген, Германия).

7. 

След прегледа на тези въпроси ще предложа на Съда да отговори, че член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 задължава държавата членка да откаже да признае валидността на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, когато вследствие на нарушение от наказателен характер на правилата за движението по пътищата, извършено на територията на първата държава членка след издаването на това свидетелство за управление, същото е отнето от неговия притежател на посочената територия, тъй като той вече не е бил годен да управлява моторни превозни средства и е представлявал заплаха за пътната безопасност. Притежателят на свидетелството за управление ще бъде отново годен да управлява моторни превозни средства на посочената територия, когато бъдат изпълнени условията, предвидени в законодателството на държавата членка, на чиято територия е извършено нарушението, при условие че националните правила не водят до налагането на условия, които не се изискват от Директива 2006/126 при издаване на този документ, нито отказват да признават за неопределен период от време валидността на свидетелството за управление.

8.

Директива 91/439 въвежда принципа на взаимно признаване на свидетелствата за управление на моторни превозни средства, за да улесни движението на лица в рамките на Европейската общност или установяването им в държава членка, различна от тази, в която са получили свидетелствата си за управление ( 5 ).

9.

Съображение 1 от посочената директива гласи:

„като има предвид, че за целите на общата транспортна политика и като принос към повишаването на безопасността на движението по пътищата, а също и за улесняване преместването на лица, установяващи се в държава членка, различна от тази, в която са положили изпит за придобиване на свидетелство за управление, желателно е да има национални свидетелства за управление по образец на Общността, които да се признават взаимно от държавите членки без необходимост от смяна“.

10.

Съгласно съображение 4 от Директива 91/439 „с оглед безопасността на движението по пътищата трябва да бъде установен минимум от изисквания за издаване на свидетелство за управление“.

11.

Съображение 10 от Директива 91/439 гласи:

„като има предвид и това, че по причини, свързани с безопасността на движението по пътищата, държавите членки трябва да имат възможност за прилагане на националните си разпоредби относно отнемане, временно отнемане и анулиране на свидетелствата за управление спрямо всички притежатели на свидетелства, придобили обичайно пребиваване[ ( 6 )] на тяхна територия“.

12.

Член 7, параграф 4 от посочената директива предвижда:

„Без да се засяга действието на националното наказателно и полицейско законодателство, държавите членки могат, след консултации с Комисията, при издаване на свидетелства за управление да прилагат националната си уредба по въпроси извън посочените в настоящата директива“.

13.

По смисъла на член 8, параграф 2 и параграф 4, първа алинея от Директива 91/439:

„2.   При спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка по обичайно пребиваване може да прилага своята национална уредба относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка и при необходимост да смени свидетелството за управление именно с такава цел.

[…]

4.   Всяка държава членка има право да откаже да признае валидността на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка на лице, спрямо което на територията на втората държава членка е приложена някоя от мерките, предвидени в параграф 2“.

14.

С Директива 2006/126 се преработва Директива 91/439, която е изменяна многократно ( 7 ).

15.

Съгласно съображение 2 от Директива 2006/126:

„Правилата за свидетелствата за управление на превозни средства са съществен елемент на общата транспортна политика и допринасят за подобряване на пътната безопасност и улесняват свободното движение на хора, които се установяват в държава членка, различна от тази, която е издала свидетелството за управление. Предвид важността на индивидуалните транспортни средства, притежаването на свидетелство за управление, надлежно признато от държавата членка домакин, насърчава свободното движение и свободата на установяване на хората. […]“.

16.

Съгласно съображение 8 от тази директива „[н]а основание пътната безопасност следва да се определят минимални изисквания за издаване на свидетелства за управление на моторни превозни средства“.

17.

Съображение 15 от посочената директива гласи:

„Поради причини, свързани с пътната безопасност, държавите членки следва да бъдат в състояние да прилагат националните си разпоредби относно отнемането, прекратяването, подновяването и отменянето на свидетелства за управление за всички притежатели на свидетелства, които са [се] установили[ ( 8 )] на тяхна територия“.

18.

Съгласно член 2, параграф 1 от тази директива „[с]видетелствата за управление, издадени от държавите членки, се признават взаимно“.

19.

Член 7, параграф 1, буква а) от посочената директива предвижда:

„1.   Свидетелства за управление на превозно средство се издават само на кандидатите:

20.

Член 11, параграфи 2 и 4 от Директива 2006/126 гласи:

„2.   При спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка по обичайно пребиваване може да прилага своята национална уредба относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на моторно превозно средство на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, и при необходимост да замени свидетелството за управление с тази цел.

[…]

4.   […]

Държава членка отказва да признае валидността на свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от друга държава членка на лице, на което свидетелството за управление на моторно превозно средство е ограничено, временно отнето или отнето на територията на предишната държава.

[…]“.

21.

Член 16, параграфи 1 и 2 от Директива 2006/126 предвижда:

„1.   Държавите членки приемат и публикуват преди 19 януари 2011 г. законови, подзаконови и административни разпоредби, необходими, за да се съобразят с член 1, параграф 1, член 3, член 4, параграфи 1, 2, 3 и параграф 4, букви б) до к), член 6, параграф 1, параграф 2, букви а), в), г) и д), член 7, параграф 1, букви б), в) и г), параграфи 2, 3 и 5, член 8, член 10, член 13, член 14, член 15 и приложения I, точка 2, II, точка 5.2 относно категории А1, А2 и А, приложения IV, V и VI. Те съобщават на Комисията текста на тези разпоредби.

2.   Те прилагат тези разпоредби от 19 февруари 2013 г.“.

22.

Член 17, първа алинея от Директива 2006/126 гласи следното:

„Директива 91/439/[…] се отменя от 19 януари 2013 г., без да се накърняват задълженията на държавите членки по отношение на крайните срокове, посочени в приложение VII, част Б за транспониране на [тази] директива в националното законодателство“.

23.

Член 18 от Директива 2006/126 гласи:

„Настоящата директива влиза в сила на двадесетия ден след публикуването ѝ в Официален вестник на Европейския съюз.

Член 2, параграф 1, член 5, член 6, параграф 2, буква б), член 7, параграф 1, буква а), член 9, член 11, параграфи 1, 3, 4, 5 и 6, член 12 и приложения I, II и III се прилагат от 19 януари 2009 г.“.

24.

Член 2 от Закона за движението по пътищата (Straßenverkehrsgesetz) в неговата редакция, приложима в главното производство ( 9 ), предвижда:

„(1)   Който управлява моторно превозно средство по обществените пътища, трябва да има разрешение за това (разрешение за управление) от компетентния административен орган (административен орган за свидетелствата за управление) […]

[…]

(4)   Годно да управлява моторни превозни средства е всяко лице, което отговаря на необходимите за това физически и психологически условия и което не е извършвало тежки или повторни нарушения на правилата за движение по пътищата или на наказателните закони. […]

[…]

(11)   При допълнителни условия, определяни с наредба […], чуждестранните свидетелства за управление също дават право на управление на моторни превозни средства на територията на страната. […]“.

25.

В параграфи 1 и 2 от член 3 от StVG, озаглавен „Отнемане на свидетелството за управление“, се посочва:

„(1)   Ако едно лице е негодно да управлява моторни превозни средства, органът, компетентен за издаването на свидетелството за управление, е длъжен да му го отнеме. Когато свидетелството за управление е чуждестранно, отнемането му, включително на основание на други разпоредби, действа като отказ за признаване на правото на използване на това свидетелство за управление на територията на страната. […]

(2)   С отнемането на свидетелството за управление се прекратява разрешението за управление. Когато свидетелството за управление е чуждестранно, с отнемането му се прекратява правото на управление на моторни превозни средства на територията на страната. След отнемането свидетелството за управление следва да се върне на административния орган за свидетелствата за управление, където то трябва да бъде представено при регистрирането на решението. Първо, второ и трето изречение се прилагат и когато административният орган за свидетелствата за управление отнема свидетелството за управление на основание на други разпоредби“.

26.

Параграф 1 от озаглавения „Срокове за заличаване“ член 29 от StVG предвижда:

„Вписванията, направени в регистъра, се заличават след изтичане на [следните] срокове:

1.   две години и шест месеца за решения във връзка с административно нарушение

2.   пет години

[…]

3.   десет години

[…]“.

27.

Член 11, параграф 1от Наредбата относно достъпа на лицата до участие в движението по пътищата (Наредба относно свидетелствата за управление) (Verordnung über die Zulassung von Personen zum Straßenverkehr (Fahrerlaubnis-Verordnung) от 18 август 1998 г. ( 10 ) в неговата редакция, приложима към делото по главното производство, предвижда:

„Лицата, които желаят да получат свидетелство за управление, трябва да отговарят на необходимите за тази цел физически и психически изисквания. Тези изисквания не са изпълнени по-специално когато е налице болестно или друго състояние по смисъла на приложение 4 или 5, което изключва годността или частичната годност за управляване на моторни превозни средства. Освен това те не трябва да са извършвали тежки или повторни нарушения на правилата за движение по пътищата или на наказателните закони, изключващи годността им да управляват моторно превозно средство“.

28.

В приложение 4 към член 11 от FeV се посочва, че употребата на канабис спада към често срещаните болестни и други състояния, при които годността за управляване на моторни превозни средства може трайно да намалее или да отпадне. Лице, което редовно употребява канабис, се счита за негодно за управление на превозни средства, докато лице, което употребява спорадично канабис, се счита за годно, при условие обаче че е в състояние да не съвместява употребата с управляване на моторни превозни средства и че не е налице допълнителна употреба на алкохол или други психоактивни вещества, нито разстройство на личността или загуба на контрол.

29.

Член 29 от FeV, озаглавен „Чуждестранни свидетелства за управление“, гласи следното:

„(1)   Притежателите на чуждестранно свидетелство за управление могат да управляват моторни превозни средства на територията на страната в пределите на разрешеното с това свидетелство, когато нямат обичайно местопребиваване в страната по смисъла на член 7.

[…]

(3)   Разрешението по параграф 1 не се прилага за притежателите на чуждестранно свидетелство за управление,

[…]

(4)   След постановяване на решение по параграф 3, точки 3 и 4 правото да се използва чуждестранно свидетелство за управление на територията на страната се предоставя по искане на заинтересованото лице, ако основанията за отнемане на свидетелството вече не са налице“.

30.

Член 46 от FeV, озаглавен „Отнемане, ограничения, условия“, гласи:

„(1)   Ако се установи, че притежателят на свидетелство за управление е негоден да управлява моторни превозни средства, административният орган за свидетелствата за управление е длъжен да му го отнеме. Това се прилага по-специално когато е налице болестно или друго състояние по смисъла на приложение 4, 5 или 6 или са извършени тежки или повторни нарушения на правилата за движение по пътищата или на наказателните закони и поради това е изключена годността да се управлява моторно превозно средство. […]

[…]

(5)   Когато свидетелството за управление е чуждестранно, отнемането му действа като отказ за признаване на правото на използване на това свидетелство за управление на територията на страната.

(6)   С отнемането на свидетелството за управление се прекратява разрешението за управление. Когато свидетелството за управление е чуждестранно, с отнемането му се прекратява правото на управление на моторни превозни средства на територията на страната“.

31.

Член 69 от Наказателния кодекс (Strafgesetzbuch) гласи:

„(1)   Ако лице е осъдено за незаконно деяние, което е извършило при управлението на моторно превозно средство или във връзка с това управление, или като е нарушило задълженията на водач на моторно превозно средство, или не е осъдено само защото е установено или не може да бъде изключено, че то не подлежи на наказателна отговорност, Съдът му отнема свидетелството за управление, когато от деянието му следва, че то не е годно да управлява моторни превозни средства. […]

(2)   Когато в случаите, посочени в параграф 1, незаконното деяние е правонарушение

[…]

[…]

като общо правило неговият извършител следва да се счита за негоден да управлява моторни превозни средства. […]“.

32.

Член 69b от Наказателния кодекс гласи следното:

„Последици от отнемането в случай на чуждестранно свидетелство за управление

(1)   Ако извършителят има разрешение да управлява автомобил на националната територия предвид издадено в друга страна свидетелство за управление, без да му е било издадено свидетелство за управление от германски орган, отнемането на свидетелството за управление води до отказ за признаване на правото на използване на това свидетелство за управление на националната територия. Правото на управление на моторни превозни средства на националната територия се погасява на датата, на която решението придобива сила на пресъдено нещо. През срока на действие на забраната не могат да се разрешават нито правото отново да се използва чуждестранното свидетелство за управление, нито издаването на национално свидетелство за управление.

(2)   Ако чуждестранното свидетелство за управление е издадено от орган на държава членка на Европейския съюз или от друга държава — страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, и ако неговият притежател пребивава обичайно на националната територия, свидетелството за управление се конфискува с решението и се връща на органа, който го е издал. В останалите случаи отнемането и забраната за използване на свидетелството за управление се посочват върху чуждестранното свидетелство за управление“.

33.

Г‑жа Aykul, родена през 1980 г., е австрийска гражданка и от рождението си има местожителство в Австрия. На 19 октомври 2007 г. Bezirkshauptmannschaft Bregenz (административен орган на област Брегенц, Австрия) ѝ издава австрийско свидетелство за управление.

34.

На 11 май 2012 г. тя е спряна за проверка от полицията в Leutkirchen (Германия). Тъй като изглежда да е под въздействието на наркотици, е направен тест на урина, резултатът от който показва употреба на канабис. След този тест е разпоредена кръвна проба, взета същия ден. В медицинския протокол се посочва, че не се забелязва г‑жа Aykul да е видимо под въздействието на наркотици. Съгласно съдебно-токсикологичното изследване на лаборатория Enders в Щутгарт (Германия) от 18 май 2012 г. анализът на кръвната проба показва съдържание на тетрахидроканабинол (наричан по-нататък „THC“) 18,8 ng/ml и съдържание на THC-COOH 47,4 ng/ml.

35.

На 4 юли 2012 г. прокуратурата в Равенсбург (Германия) прекратява наказателното производство.

36.

С решение на град Leutkirch от 18 юли 2012 г. на г‑жа Aykul е наложена глоба от 590,80 EUR за управляване на моторно превозно средство под въздействието на упойващо вещество THC и забрана за управляване на моторни превозни средства в продължение на един месец.

37.

С решение от 17 септември 2012 г. Landratsamt Ravensburg (Германия) отнема на г‑жа Aykul австрийското ѝ свидетелство за управление за територията на Германия и разпорежда незабавно изпълнение на тази мярка, с мотива че тя не била годна да управлява моторни превозни средства. Стойностите, установени в анализа на кръвната проба, показвали, че г‑жа Aykul е употребявала, най-малкото от време на време, канабис и е управлявала моторно превозно средство под въздействието на THC. Тя не била в състояние да отдели употребата си на наркотици от управлението на моторни превозни средства. От приложението към решението от 17 септември 2012 г. г‑жа Aykul узнава за възможността да поиска отново да получи разрешение да управлява моторни превозни средства в Германия с австрийското си свидетелство за управление. Такава годност би могла да бъде приета само след като г‑жа Aykul представи положителен доклад, изготвен от официално признат в Германия център за проверка на годността за управление на моторни превозни средства, който като общо правило изисква доказване на едногодишно въздържание от наркотици.

38.

Запитващата юрисдикция посочва, че предвиденото в германското право противодействие на пътните нарушения и на уликите за липса на годност за управление се проявява на три различни равнища, а именно на наказателно равнище, на равнище законодателство относно административните нарушения и на равнище законодателство относно свидетелствата за управление.

39.

Случаят на г‑жа Aykul съответства на практиката в областта на законодателството относно свидетелствата за управление, на полицейско право, предназначено за борба срещу заплахите за безопасността на движението. Запитващата юрисдикция отбелязва, че следователно националните административни органи, отговарящи за свидетелствата за управление, и полицейските служби се основават на принципа, съгласно който германските органи са компетентни да отнемат чуждестранни свидетелства за управление, когато извършено в Германия пътно нарушение разкрива белези за липса на годност за управление.

40.

На 19 октомври 2012 г. г‑жа Aykul подава административна жалба и молба за допускане на обезпечение пред Verwaltungsgericht Sigmaringen на основание, че германските органи не били компетентни да проверяват годността за управление на моторни превозни средства.

41.

Bezirkshauptmannschaft Bregenz, уведомен за делото от Landratsamt Ravensburg, посочва, че съгласно австрийското законодателство относно движението по пътищата не са налице условия за намеса на австрийските органи.

42.

С решение от 15 ноември 2012 г. Landratsamt Ravensburg отменя незабавното изпълнение на своето решение от 17 септември 2012 г. След тази отмяна Verwaltungsgericht Sigmaringen прекратява обезпечителното производство с определение от 29 септември 2012 г.

43.

С решение от 20 декември 2012 г. Regierungspräsidium Tübingen (Германия) отхвърля административната жалба на г‑жа Aykul, като посочва, че отнемането на австрийското свидетелство за управление е последваща мярка, обхваната от член 8, параграф 4 от Директива 91/439, което г‑жа Aykul оспорва пред запитващата юрисдикция.

44.

В отговор на запитването на Verwaltungsgericht Sigmaringen от 13 март 2013 г. Bezirkshauptmannschaft Bregenz отново посочва, че съгласно австрийското законодателство относно свидетелствата за управление не са налице условия за намеса на австрийските органи. Той посочва, че г‑жа Aykul продължавала да се смята от австрийските органи за годна да управлява моторни превозни средства и следователно австрийското ѝ свидетелство за управление оставало в сила.

45.

Тъй като изпитва съмнения относно съответствието на германското законодателство на задължението за взаимно признаване на свидетелствата за управление, издадени от държавите членки, Verwaltungsgericht Sigmaringen решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

46.

Както в акта за преюдициално запитване, така и в представените пред Съда писмени становища се прави позоваване едновременно на разпоредбите на Директива 91/439 и на тези на Директива 2006/126.

47.

Следва да се отбележи, че член 11, параграф 2 от Директива 2006/126, посочен от запитващата юрисдикция в нейните въпроси, още не е влязъл в сила към датата на обстоятелствата, които са в основата на спора в главното производство.

48.

Всъщност тези обстоятелства настъпват на 11 май 2012 г., датата, на която г‑жа Aykul е спряна за полицейска проверка, и на 17 септември 2012 г., датата, на която Landratsamt Ravensburg решава да отнеме австрийското ѝ свидетелство за управление.

49.

Съгласно член 17, първа алинея от Директива 2006/126 Директива 91/439 се отменя от 19 януари 2013 г. Съгласно член 18, втора алинея от Директива 2006/126 някои разпоредби от същата обаче са приложими от 19 януари 2009 г. Такъв е случаят по-специално с член 2, параграф 1 и член 11, параграф 4 от нея, като последната разпоредба заменя член 8, параграф 4 от Директива 91/439, посочен в акта за преюдициално запитване. Колкото до член 11, параграф 2 от Директива 2006/126, той не е сред разпоредбите, приложими от 19 януари 2009 г. Следователно член 8, параграф 2 от Директива 91/439 остава приложим.

50.

Освен това Съдът е уточнил, че макар член 2, параграф 1 от Директива 2006/126 да предвижда взаимното признаване на издадените от държавите членки свидетелства за управление, съгласно член 11, параграф 4, втора алинея от тази директива обаче държавата членка отказва да признае валидността на свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от друга държава членка на лице, на което свидетелството за управление на моторно превозно средство е ограничено, временно отнето или отнето на територията на първата държава, при това независимо от това дали посоченото свидетелство е било издадено преди датата, на която тази разпоредба е станала приложима ( 11 ).

51.

Съгласно постоянната съдебна практика, основана на необходимостта да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция ( 12 ), уместно е да се преформулират въпросите, за да се тълкуват разпоредбите на правото на Съюза, които са били приложими към момента на настъпване на обстоятелствата по спора в главното производство, или в случая член 8, параграф 2 от Директива 91/439, чийто текст, впрочем, по същество е идентичен с този на член 11, параграф 2 от Директива 2006/126, посочен от запитващата юрисдикция.

52.

Следователно при тези условия поставените от запитващата юрисдикция въпроси следва да се разглеждат с оглед както на член 2, параграф 1 и член 11, параграф 4 от Директива 2006/126, така и на член 8, параграф 2 от Директива 91/439.

53.

Смятам, че е уместно поставените на Съда въпроси да се разгледат заедно.

54.

Всъщност от отговора на въпросите относно принципа за взаимно признаване на свидетелството за управление, изключенията от този принцип и обхвата на подобни изключения (първи и втори въпрос, както и буква а) от четвърти въпрос) ще следва отговорът на въпроса кои органи са компетентни да решат дали притежателят на свидетелството за управление отново е годен да управлява моторни превозни средства на територията на държавата членка, в която е извършено нарушението.

55.

Всъщност от поставените от Verwaltungsgericht въпроси разбирам, че Съдът е запитан за следното:

56.

В самото начало следва да се отбележи, че настоящото дело не се отнася до поставяне под въпрос, с оглед на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 91/439 и член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2006/126, на условията за „издаване“ на свидетелството за управление на г‑жа Aykul.

57.

Както с основание отбелязва полското правителство, предмет на спора е решение за отнемане на свидетелството за управление на основание на „последващо“ спрямо издаването на това свидетелство за управление поведение на жалбоподателката по главното дело, тъй като това поведение е било квалифицирано от германските органи като заплаха за пътната безопасност. В никакъв случай това не представлява отказ за зачитане на преценката относно годността за управление на моторни превозни средства, направена съгласно тези разпоредби „на датата, на която е издадено свидетелството за управление“ от държавата членка, издала това свидетелство ( 13 ).

58.

В това отношение Съдът многократно е постановявал, че „притежаването на свидетелство за управление, издадено от държава членка, трябва да се счита за доказателство, че притежателят на това свидетелство е отговарял на [минималните] условия, [наложени от правото на Съюза], в деня, в който последното му е издадено“ ( 14 ).

59.

В настоящото дело Федерална република Германия поставя под въпрос условията за притежаване на свидетелство за управление от г‑жа Aykul не в деня, в който то ѝ е издадено, а именно вследствие на поведение на същата на нейна територия, последващо по отношение на това издаване.

60.

Всъщност австрийското свидетелство за управление на г‑жа Aykul е отнето поради това, че тя е управлявала моторно превозно средство на германска територия под въздействието на упойващи вещества. Тази санкция води до погасяване на правото ѝ да използва това свидетелство за управление на германска територия. Следователно г‑жа Aykul може да продължи да управлява автомобил на територията на държави членки, различни от Федерална република Германия, в която е извършила нарушение.

61.

Следователно тук проблемът е свързан с налагането на тази санкция, която води до отказ от страна на германските органи да признаят на своя територия правото на г‑жа Aykul да управлява моторни превозни средства, тъй като тя вече не е годна да управлява вследствие на своето неправомерно поведение.

62.

С други думи, може ли да бъде допуснат такъв отказ за признаване на валидността на чуждестранно свидетелство за управление на основание на приетите изключения от принципа за взаимно признаване на свидетелствата за управление, посочен в член 2, параграф 1 от Директива 2006/126.

63.

Съгласно постоянната съдебна практика в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда той трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени ( 15 ), за да тълкува всички разпоредби на правото на Съюза, които са необходими на националните юрисдикции, за да се произнасят по споровете, с които са сезирани.

64.

За тази цел Съдът може да извлече от съвкупността от елементите, предоставени от националната юрисдикция, и в частност от мотивите на акта за преюдициално запитване, нормите и принципите на правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора в главното производство ( 16 ).

65.

Според мен в настоящото дело няма основания за прилагане на член 8, параграф 2 от Директива 91/439, на който се позовава запитващата юрисдикция в своите въпроси. За сметка на това следва да ѝ се даде полезен отговор с оглед на член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126.

66.

Важно е да се припомни, че въведената с Директива 91/439 система за издаване на свидетелства за управление е система на териториална компетентност. Това издаване става под отговорността на териториално компетентната държава членка чрез определяне на обичайното пребиваване, като при това тази държава трябва да спазва „минималните“ указания, наложени от посочената директива, очевидно необходими условия за обосноваване на взаимното признаване на свидетелствата за управление.

67.

След посоченото издаване и при упражняване от лицата на правото им на свободно движение са възможни два вида ситуации.

68.

Първата ситуация е тази, при която притежателят на свидетелство за управление сменя обичайното си пребиваване, като в такъв случай новата държава членка на пребиваване, по силата на така прехвърлената ѝ териториална компетентност, може в съответствие със своето наказателно и полицейско законодателство да налага своите национални разпоредби относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на моторни превозни средства и при необходимост, да заменя свидетелството за управление.

69.

Това е ситуацията, която към момента на настъпване на обстоятелствата се регламентира от член 8, параграф 2 от Директива 91/439, който, припомням, гласи, че „[п]ри спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка по обичайно пребиваване може да прилага своята национална уредба относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на моторно превозно средство на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, и при необходимост да смени свидетелството за управление именно с такава цел“.

70.

Тази разпоредба трябва да се тълкува във връзка със съображения 1 и 10 от Директива 91/439, съгласно които за улесняване на преместването на лица, „установяващи се в държава членка, различна от тази, в която са положили изпит за придобиване на свидетелство за управление“, е желателно да има свидетелства за управление, които да се признават взаимно от държавите членки, но по причини, свързани с безопасността на движението по пътищата, тези държави членки могат да прилагат националните си разпоредби относно отнемане, временно отнемане и анулиране на свидетелствата за управление спрямо всички притежатели на свидетелства, „придобили обичайно пребиваване на тяхна територия“.

71.

От самия текст на член 8, параграф 2 от Директива 91/439, тълкуван във връзка със съображения 1 и 10 от същата директива, е видно, че се урежда хипотезата, в която притежателят на свидетелството за управление пребивава в държава членка, различна от държавата членка на издаване на това свидетелство за управление. Ако това лице извърши нарушение на територията на държавата членка на пребиваване, член 8, параграф 2 от Директива 91/439 разрешава на тази държава членка да прилага своите национални разпоредби относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на моторни превозни средства, дадено от другата държава членка ( 17 ).

72.

Следователно очевидно е, че разпоредбите на член 8, параграф 2 от Директива 91/439, и занапред тези на член 11, параграф 2 от Директива 2006/126, ще се прилагат само в случай на преместване на обичайното пребиваване. Става дума за хипотеза, в която г‑жа Aykul би имала обичайно пребиваване в Германия. В настоящото дело обаче това не е така, тъй като същата има обичайно пребиваване в Австрия.

73.

Втората възможна ситуация е тази, в която притежателят на свидетелство за управление пребивава само временно на територията на друга държава членка. По мое мнение тази ситуация се урежда от член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126.

74.

Член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 е приложим не само ratione temporis, както посочих по-горе, но и ratione materiae.

75.

Припомням, че тази разпоредба гласи следното:

„Държава членка отказва издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство на кандидат, на когото свидетелство за управление на моторно превозно средство е ограничено, временно отнето или отнето в друга държава членка[ ( 18 )]“.

76.

Посочената разпоредба по мое мнение урежда хипотезата в настоящия случай, в който санкцията е приложима по силата на наказателното и полицейското законодателство на държавата членка, в която е извършено нарушението, без при това тя да е държавата членка на издаване на свидетелството за управление или на новото обичайно пребиваване ( 19 ).

77.

В съдебното заседание Комисията прави „историческо“ тълкуване на член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126, съгласно което член 8, параграф 4 от Директива 91/439 препраща към член 8, параграф 2 от същата и по този начин посочената държава членка може да бъде само държавата членка по обичайно пребиваване. Според Комисията пропуснатото позоваване на държавата членка по обичайно пребиваване в този параграф 2 било само грешка на законодателя на Съюза, която следователно трябвало да бъде поправена.

78.

Не мога да се съглася с такова тълкуване.

79.

Всъщност според мен разпоредбите на член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 са самостоятелно приложими, и то самостоятелно както от параграф 2 от същия член, така и от идентично формулирания член 8, параграф 2 от Директива 91/439, приложим към момента на настъпване на обстоятелствата по спора в главното производство. Съгласно моя анализ тази самостоятелност изключва възможността той да се прилага само в хипотезата на преместване на обичайното пребиваване. В този смисъл могат да се приведат редица доводи.

80.

На първо място, отбелязвам, че както уточнява заглавието на член 11 от Директива 2006/126, той се отнася до „различни“ разпоредби, което по определение според мен означава, че тези разпоредби не са непременно свързани помежду си.

81.

По-нататък, ще подчертая, че в този член законодателят на Съюза е отделил параграф 4 от параграф 2, тъй като датата му на влизане в сила е изтеглена с четири години напред по отношение на последната разпоредба, което според мен изобщо не е в съзвучие с идеята за неделимост на елементите на посочения член.

82.

Накрая и най-вече, установявам, че различните разпоредби на параграф 4 от член 11 уреждат видимо различни хипотези. Така първата и последната алинея от този параграф се прилагат в хипотези, в които засегнатата държава членка е държавата членка, издала свидетелството за управление ( 20 ). Колкото до втора алинея от посочения параграф, тя урежда напълно различно положение, а именно такова, при което държавата членка прилага по отношение на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, ограниченията, следващи от прилагането на нейното императивно национално законодателство, наказателно или полицейско, а случаят в разглежданото дело е именно такъв. В такъв случай смисълът на разпоредбите на член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 става ясен, без да е необходимо те да бъдат свързвани с параграф 2 от този член.

83.

Разпоредбите на член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 сами по себе си илюстрират принципа на териториално действие, тъй като се отнасят до ограничаването, на територията на една държава членка, на валидността на издадено от друга държава членка свидетелство за управление.

84.

Тук няма място за двусмислен прочит, още повече че новата формулировка на законодателя на Съюза изразява желание за втвърдяване, което не би могло да бъде постигнато, ако се приеме тезата на г‑жа Aykul. Всъщност, докато член 8, параграф 2 от Директива 91/439 оставя на държавите членки право на преценка по отношение на отказа за признаване на валидността на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, текстът на член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 вече ги задължава да правят такъв отказ.

85.

Впрочем конкретен резултат от такова втвърдяване представлява ограничаването на взаимното признаване на свидетелствата за управление, което съответства на духа на системата, тъй като взаимното признаване насърчава свободното движение, а ограничаването на последното при нарушение чрез санкциониране на непредпазливост и като се цели да се премахне потенциалния източник на опасност, допринася за повишаване на пътната безопасност и следователно за свободното движение, което е и предметът на Директива 2006/126 ( 21 ). Ограничаването на взаимното признаване във времето и в пространството тук е необходимо, за да се избегне обратен на търсения в член 11, параграф 4 от Директива 2006/126 ефект, а именно увеличаване на сигурността чрез засилено санкциониране на опасно поведение. И тук мога само да изтъкна, че предварителното прилагане на параграф 4 от този текст съответства на недвусмислената воля на законодателя на Съюза.

86.

Всъщност какво би било полезното действие на тази директива, ако органите на дадена държава членка не могат да налагат санкции на граждани на Съюза, които извършват нарушение на тяхната територия, тъй като те само „се движат“ на тази територия? Това означава да се приеме, че тези граждани не могат да бъдат санкционирани дори когато представляват риск за себе си и за другите участници в движението.

87.

Признаването на свидетелство за управление в такъв случай би противоречало на тази цел за подобряване на пътната безопасност.

88.

Освен това по отношение на тази нова формулировка, използвана от законодателя на Съюза, следва да се приеме, че както Съдът е постановил, разликата във формулировката на член 8, параграф 4 от Директива 91/439 и на член 11, параграф 4 от Директива 2006/126 не е от естество да постави под съмнение условията — така както се изведени от практиката на Съда — при които признаването на свидетелство за управление може да бъде отказано по силата на Директива 91/439 и трябва да бъде отказвано занапред по силата на Директива 2006/126 ( 22 ).

89.

Той добавя, че констатацията, съгласно която член 8, параграф 4, първа алинея от Директива 91/439 представлява дерогация от общия принцип на взаимно признаване на свидетелствата за управление и поради това тази разпоредба следва да се тълкува стриктно ( 23 ), остава валидна, що се отнася до задължението, което вече фигурира в член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 ( 24 ).

90.

Съдът също така уточнява, че обстоятелствата, при които свидетелство за управление може, съгласно член 8, параграф 2 от Директива 91/439, да не бъде признато за валидно, не се ограничават до случая, в който притежателят на това свидетелство за управление иска неговата замяна. Тази разпоредба е предназначена също така да даде възможност на държава членка да прилага на своята територия националните си разпоредби относно отнемане, временно отнемане или анулиране на свидетелство за управление, когато неговият притежател например е извършил нарушение ( 25 ).

91.

Сега следва да се определи дали мярката за отнемане по своето естество е обхваната от член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126. С други думи, относимо ли е разграничението между наказателноправното и административното естество на санкцията?

92.

В настоящото дело прокуратурата в Равенсбург прекратява наказателното производство ( 26 ). От акта за преюдициално запитване е видно, че мярката за отнемане на свидетелството за управление на г‑жа Aykul е приета от Landratsamt Ravensburg, който е административна юрисдикция, и тази мярка е основана на законодателството в областта на свидетелствата за управление. Така, когато възникнат съмнения относно годността за управление на моторни превозни средства, германският правен ред предвижда, на първо място, проверка на тази годност и ако бъде установено, че лицето не е годно или вече не е годно да управлява моторни превозни средства, германският закон предвижда задължение за административния орган за свидетелствата за управление да отнеме свидетелството за управление. Запитващата юрисдикция уточнява, че в това отношение не съществува никакво право на преценка ( 27 ).

93.

Макар да се позовава на член 11, параграф 2 от Директива 2006/126 ( 28 ), Комисията не споделя гледната точка, съгласно която отнемането на свидетелството за управление поради липса на годност за управление на моторни превозни средства би могло да се разглежда като обезпечителна наказателноправна мярка ( 29 ) и следователно като спадащо към наказателното право, обхванато от условието относно принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство ( 30 ).

94.

Не мога да се съглася с това мнение, подкрепено от г‑жа Aykul в съдебното заседание.

95.

Както вече посочих, член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 по мое мнение урежда хипотезата в настоящия случай, в който санкцията е приложима по силата на наказателното и полицейското законодателство на държавата членка, в която е извършено нарушението.

96.

Изразите „наказателно законодателство“ и „полицейско законодателство“ се появяват в член 8, параграф 2 от Директива 91/439 в следната част от изречението: „[п]ри спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство“. Текстът на тази директива обаче, също като текста на Директива 2006/126, не дава определение на тази част от изречението, нито на тези изрази, а съдебната практика не съдържа указания относно тяхното тълкуване.

97.

Изразът „наказателно законодателство“ е достатъчен сам по себе си. Колкото до израза „полицейско законодателство“ ( 31 ), той незабавно подсказва понятието „административни органи“. Двата израза несъмнено препращат към идеята за обществен ред в държавата, понятие, което се прилага в териториалните граници на същата.

98.

Извършването на нарушения, които застрашават гражданите със създаваните от тях риск и несигурност, съставлява посегателство против този обществен ред и обосновава прилагането на санкция.

99.

Тази санкция според своето естество, тежест и съдебната организация на държавата, която може да включва или не разделяне на административните и съдебните актове, може да приеме различни форми, като всички те обаче са насочени към една и съща цел, определена в случая от Директива 2006/126.

100.

Следователно използването на тези два израза — „наказателно законодателство“ и „полицейско законодателство“ —далеч не подсказва разлика, а обратно, въвежда взаимодопълване.

101.

Впрочем това взаимодопълване ми изглежда наложено от понятието „наказателноправни въпроси“, определено от Европейския съд по правата на човека.

102.

Всъщност, както излагам в рамките на заключението си по делото, по което е постановено решение Комисия/Парламент и Съвет (C‑43/12, EU:C:2014:298), този Съд е възприел функционален подход за определянето на това, което попада в обхвата на наказателноправните въпроси в рамките на член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. Позовавам се на неговото решение по дело Öztürk срещу Германия от 21 февруари 1984 година ( 32 ), свързано с пътнотранспортните нарушения. При следването на този функционален подход няма съмнение, че пътнотранспортните нарушения, изброени в член 2 от Директивата, са с наказателноправен характер, доколкото водят в държавите членки до санкции, които имат едновременно наказателен и възпиращ характер. Затова няма голямо значение дали тези санкции спадат към административнонаказателното право или към наказателното право на държавите членки ( 33 ).

103.

Взаимодопълването на двата израза според мен също се илюстрира от хода на националното производство.

104.

Всъщност именно във връзка с това предвид извършеното нарушение, което се преследва както по наказателен, така и по административен ред, разследващият съдебен орган прави избор: прекратява наказателното производство и избира административния път, несъмнено по-бърз и по-икономичен, за това нарушение, чиято правна и фактическа простота без съмнение не обосновава тежестта на класическо наказателно производство.

105.

Този избор, предлаган от закона и осъществяван от прокуратурата, е илюстрация за класическата система, наричана в някои държави „преценка за уместността на преследването“, двусмислен израз, който предпочитам да заменя с „преценка за пропорционалността на преследването“. Независимо от наименованието ѝ тази техника е класическо процесуално средство, което се вписва в обща, координирана и пропорционална преценка и прилагане на санкцията за посегателство против обществения ред в дадена държава.

106.

Приложено към случая на г‑жа Aykul, това взаимодопълване според мен подсказва конкретното решение.

107.

Всъщност териториално приложимото германско законодателство предвижда в случая на г‑жа Aykul, че извършването на нарушение води до временно отнемане на правото да управлява моторни превозни средства, незабавна санкция не само за наказване на нарушението, но също и поради потенциалната опасност, която съставлява за другите участници в движението фактът, че тя не отделя употребата на канабис от управлението на превозно средство, и че след осъществяването на това временно отнемане г‑жа Aykul може да получи отново право на управление на моторни превозни средства на германска територия само след като успешно изпълни изискванията на медицински преглед. Това съчетание между двата аспекта, а именно санкцията, към която се добавят мерки, наречени в някои законодателства „мерки за сигурност“, насочени към превенция на повтарянето на опасната ситуация на нарушение, е напълно класическо в модерните законодателства.

108.

Докато според мен по своето естество мярката за отнемане се обхваща от член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126, сега следва да се изведат последиците от прилагането на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство.

109.

Съгласно принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство лице, което се движи на територията на дадена държава членка, трябва да спазва законите на тази държава.

110.

Както отбелязва полското правителство ( 34 ) и както това се признава от жалбоподателката по главното дело ( 35 ), Съдът вече е постановил, че само държавата членка, на чиято територия е извършено нарушение, е компетентна да го санкционира, като при необходимост наложи мярка за отнемане на свидетелство за управление по отношение на това лице ( 36 ).

111.

Австрийското свидетелство за управление на г‑жа Aykul е отнето, вследствие на което тя вече не може да управлява моторни превозни средства на германска територия, докато не докаже, че отново е годна да управлява на тази територия. Поставеният от запитващата юрисдикция въпрос е кои органи са компетентни да проверяват тази годност.

112.

Съдът многократно е установявал, че годността за управление е условие за „издаване“ на свидетелството за управление, чиято проверка е задължение само на държавата членка, издала свидетелството за управление ( 37 ). Както обаче вече видяхме, в делото по главното производство годността за управление е поставена под въпрос не на етапа на издаване на свидетелството за управление, а вследствие на неправомерно поведение на притежателя на това свидетелство за управление, чието санкциониране има действие само на територията на държавата членка, на която е извършено нарушението.

113.

Подобно на полското правителство аз смятам, че като следствие от прилагането на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство органите на държавата членка, на чиято територия е извършено нарушението, имат за задача да определят дали притежателят на чуждестранното свидетелство за управление отново е годен да управлява моторни превозни средства на нейна територия.

114.

Всъщност според мен би било непоследователно да се остави държавата членка, издала свидетелството за управление, да прилага собствените си правила за проверка на годността с оглед на това притежателят на свидетелството за управление да придобие отново правото да управлява моторни превозни средства на територията на държавата членка, на която е извършил нарушението.

115.

Както с основание посочва полското правителство, след като изгубването на правото на управление е произтекло от правила, които не са приложими в държавата членка, издала свидетелството за управление ( 38 ), трудно би могло да се очаква тази държава членка да прилага процедура, за да придобие отново това право съгласно собствените си правила за преценка ( 39 ).

116.

Всъщност приемането на изключителната компетентност на държавата членка, издала свидетелството за управление, би могло да доведе до две противоположни решения, а именно в ситуация като тази на г‑жа Aykul тя би могла или да провери сама дали наложените от законодателството по мястото на извършване на нарушението условия са изпълнени — видно е, че такова решение надхвърля признаването на съдебно решение на държава членка от друга — или да откаже да признае предписанията на законодателството на държавата членка, в която е извършено нарушението, на основание че те не съществуват в законодателството на държавата членка, издала свидетелството за управление. Република Австрия възприема втората позиция, одобрена от Комисията.

117.

Възприемането на тази хипотеза по необходимост би означавало да се признае, че Директива 2006/126 би имала за резултат, при обстоятелства като тези по главното производство, хармонизиране на наказателното право на държавите членки в полза на държавата членка, издала свидетелството за управление, но с действие, ограничено на територията на държавата членка, в която е извършено нарушението. Струва ми се най-малкото трудно да се твърди, още повече имплицитно, че това е едно от основните нововъведения, търсени с тази директива.

118.

За сметка на това след понасянето на санкцията държавата членка, в която е извършено нарушението, не може да изисква за възстановяване на правото на управление на моторни превозни средства на нейна територия условия, които биха били по-ограничителни от изискваните с посочената директива, когато същата разглежда необходимите условия за издаване на свидетелство за управление. С други думи, изискването за подлагане на медицински преглед в случай като този на г‑жа Aykul не трябва да води до друго освен до установяване дали санкционираното лице вече предоставя изискваните с Директива 2006/126 гаранции, нито повече, нито по-малко. В това отношение член 7, параграф 1, буква а) от Директива 2006/126 предвижда, че свидетелства за управление на превозно средство се издават само на кандидатите, които са взели изпит по умения и поведение и теоретичен изпит и отговарят на медицинските стандарти в съответствие с разпоредбите на приложения II и III от посочената директива.

119.

От точки 15 и 15.1 от приложение III към Директива 2006/126 е видно, че свидетелства за управление не се издават или подновяват на лица, които са зависими от наркотици или които не са зависими от такива вещества, но ги употребяват или злоупотребяват с тях редовно.

120.

Предвидената от германското право процедура в приложение на точки 15 и 15.1 от приложение III към Директива 2006/126, която следва извършването на нарушение, има за цел именно да провери дали заинтересованото лице още е под въздействието на наркотици и че то вече не представлява опасност за себе си и за останалите участници в движението.

121.

Макар органите на държавата членка, на чиято територия е извършено нарушението, да са действително компетентни да проверяват дали притежателят на свидетелството за управление отново е годен за управление на тяхна територия, следва обаче да се провери дали мярката за отнемане, чрез други евентуални разпоредби или чрез други свои последици, по-специално във връзка с продължителността си, спазва разпоредбите на правото на Съюза ( 40 ).

122.

В това отношение Съдът вече е приел, че държава членка не може да се позовава на член 8, параграф 4 от Директива 91/439, за да откаже да признае за неопределено време на лице, спрямо което в същата държава е наложена мярка за отнемане или за анулиране на свидетелство за управление, издадено от тази държава членка, валидността на всяко свидетелство за управление, което може да му бъде издадено от друга държава членка впоследствие, а именно след периода на забрана ( 41 ).

123.

Подобно тълкуване според мен е приложимо в още по-голяма степен в случая по делото, в който държава членка не може да се позовава на член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126, за да откаже да признае за неопределено време валидността на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, когато на притежателя на това свидетелство за управление е наложена ограничителна мярка на територията на първата държава членка.

124.

Всъщност, да се приеме, че дадена държава членка има право да се основава на националните си разпоредби, за да не допусне за неопределен период от време признаването на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, би означавало да се отрече самият принцип на взаимно признаване на свидетелствата за управление, който е ключов за въведената с Директива 91/439 система ( 42 ).

125.

Следователно е уместно да се разгледа дали с прилагането на собствените си правила Федерална република Германия всъщност не отказва да признае за неопределен период от време свидетелство за управление, издадено от австрийските органи.

126.

Припомням, че съгласно германското право на г‑жа Aykul е наложена глоба и ѝ е отнето свидетелството за управление за срок от един месец единствено на германска територия. Тя има възможността да поиска отново да получи разрешение да управлява моторни превозни средства в Германия с австрийското си свидетелство за управление. В това отношение годността за управление на моторни превозни средства, достатъчна за участие в движението по пътищата в Германия, би могла да бъде приета едва след като г‑жа Aykul представи положителен доклад, изготвен от официално признат в Германия център за проверка на годността за управление. Като общо правило изготвянето на положителния доклад зависи от доказване на едногодишно въздържание от наркотици.

127.

Според мен приложимите национални разпоредби са предназначени да удължат действието във времето на мярка за отнемане, но не отказват за неопределен период от време признаването на свидетелството за управление, тъй като, както посочва германското правителство в своя писмен отговор, при непредставяне на положителна медицинска и психологическа експертиза и доколкото се касае за свидетелство за управление от ЕС или от ЕИП, уместно е също така да се признае правото да се използва чуждестранно свидетелство за управление, когато вписването за липса на годност бъде заличено от регистъра за годност за управление ( 43 ).

128.

В случая на г‑жа Aykul съгласно представените от това правителство данни срокът на заличаване би трябвало да бъде петгодишен в съответствие с член 29, параграф 1, точка 2, буква b) от StVG, тъй като управлението на моторно превозно средство под въздействието на упойващи вещества се наказва с две точки в качеството си на административно нарушение, засягащо особено силно пътната безопасност, или на приравнено административно нарушение. След изтичането на този срок г‑жа Aykul ще може отново да използва в Германия своето австрийско свидетелство за управление, без да трябва да представя положителна медицинска и психологическа експертиза ( 44 ).

129.

Несъмнено, обуславянето на възстановяването на правото за управление на моторни превозни средства на германска територия от мярка за положителна медицинска и психологическа експертиза на основата на положителен доклад, изготвен от официално признат в Германия център за проверка на годността за управление, може да изглежда обвързващо ( 45 ). Имам само една резерва по този въпрос. Всъщност по мое мнение сертификатът трябва да може да бъде издаден от център за проверка или еквивалентен на него, който е установен на територията на държава членка и прилага критериите от Директива 2006/126. Тази мярка същевременно според мен е ефективно средство за превенция, което може да засили пътната безопасност ( 46 ).

130.

С оглед на целта за подобряване на пътната безопасност програмата за действие на Комисията е насочена да насърчи участниците да имат по-добро поведение, по-специално чрез по-добро спазване на съществуващото законодателство и продължаване на усилията за борба срещу опасните практики ( 47 ).

131.

Комисията също така припомня колко важни са образованието, обучението, контролът относно спазването и ако е приложимо, санкционирането на участника в пътното движение, който е първото звено от веригата на безопасността по пътищата ( 48 ).

132.

Ето защо според мен мярката съответства на посочената по-горе съдебна практика и ми се струва достатъчно ефективна, съразмерна и възпираща с оглед на целите за пътна безопасност, които Комисията от много години е издигнала в свой ръководен принцип ( 49 ). Всъщност преследването на нарушенията не би могло да бъде ефективно без възпираща санкция.

133.

Във всички случаи, за да придобие отново правото да се движи на германска територия, г‑жа Aykul има избор между това да се съобрази с медицинската експертиза за период от една година или да чака заличаването на вписването на нейната липса на годност за управление в регистъра след изтичането на петгодишен период.

134.

Освен това отбелязвам, че свободата на движение и пребиваване на територията на държавите членки на Съюза, която е предоставена на гражданите на Съюза от член 21 ДФЕС и чието упражняване Директива 2006/126 се стреми да улесни, не е възпрепятствана в случая на г‑жа Aykul, тъй като непризнаването на валидността на нейното австрийско свидетелство за управление има само ограничено действие във времето и е ограничено до германската територия, тъй като г‑жа Aykul може да продължи да се движи на територията на другите държави членки.

135.

Също така смятам, че германската правна уредба попада в обхвата на член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126, а не на член 8, параграф 2 от Директива 91/439. Всъщност според мен първата разпоредба следва да се разбира като можеща да разреши на държавата членка, на чиято територия е извършено нарушението, да ограничи действието на отказа за признаване на валидността на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, на нейна територия, докато прилагането на втората разпоредба чрез възможността за смяна на свидетелството за управление има действие във всички държави членки.

136.

С оглед на всички изложени по-горе съображения смятам, че Съдът трябва да отговори, че член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 задължава държавата членка да откаже да признае валидността на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, когато вследствие на нарушение от наказателноправен характер на правилата за движение по пътищата, извършено на територията на първата държава членка след издаването на това свидетелство за управление, същото е отнето от неговия притежател на тази територия, тъй като последният вече не е бил годен да управлява моторни превозни средства и е застрашавал пътната безопасност. Притежателят на свидетелството за управление ще бъде отново годен да управлява моторни превозни средства на посочената територия, когато бъдат изпълнени условията, предвидени в законодателството на държавата членка, на чиято територия е извършено нарушението, при условие че националните правила не водят до налагането на условия, които не се изискват от Директива 2006/126 при издаване на този документ, нито отказват да признават за неопределен период от време валидността на свидетелството за управление.

137.

Предвид горепосоченото предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Verwaltungsgericht Sigmaringen, по следния начин:

Член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства задължава държава членка да откаже да признае валидността на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, когато вследствие на нарушение от наказателноправен характер на правилата за движението по пътищата, извършено на територията на първата държава членка след издаването на това свидетелство за управление, същото е отнето от неговия притежател на тази територия, тъй като последният вече не е бил годен да управлява моторни превозни средства и е застрашавал пътната безопасност. Притежателят на свидетелството за управление ще бъде отново годен да управлява моторни превозни средства на посочената територия, когато бъдат изпълнени условията, предвидени в законодателството на държавата членка, на чиято територия е извършено нарушението, при условие че националните правила не водят до налагането на условия, които не се изискват от Директива 2006/126 при издаване на този документ, нито отказват да признават за неопределен период от време валидността на свидетелството за управление.