1. 

С жалбата си Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) (СХВП) иска отмяна на Решение на Общия съд на Европейския съюз от 13 септември 2012 г. по дело National Lottery Commission/СХВП — Mediatek Italia и De Gregorio (изображение на ръка) ( 2 ), с което последният уважава подадената от National Lottery Commission ( 3 ) жалба за отмяна на решението на първи апелативен състав на СХВП от 9 юни 2010 г. ( 4 ), прието в производство за обявяване на недействителност между, от една страна, Mediatek Italia Srl и г‑н De Gregorio ( 5 ), и от друга — NLC.

2. 

Настоящото дело предоставя на Съда случай да уточни разбирането за националното право в правния ред на Европейския съюз и да определи ръководните насоки на контрола, който съдилищата на Съюза следва да упражняват по отношение на съдържанието и тълкуването на това право в рамките на спорове, свързани с марката на Общността.

3. 

В рамките на първото основание за обжалване по-специално се поставя въпросът дали когато е сезиран с жалба срещу решение на апелативен състав на СХВП, Общият съд може служебно да издирва съдържанието на националното позитивно право, на което се позовава страната, поискала обявяване на недействителност на дадена марка на Общността поради наличието на по-ранно право, защитено от това национално право.

4. 

В това отношение в настоящото заключение ще поддържам, че пълният контрол за законосъобразност, който трябва да упражнява Общият съд, предполага той да може да даде разрешение на спора, което да е в съответствие с националното позитивно право, и за целта да установява, при необходимост служебно, съдържанието, условията за прилагане и обхвата на разпоредбите от националното право, изтъкнати от страните в подкрепа на техните искания.

5. 

Ще посоча обаче, че при това служебно установяване съдилищата на Съюза следва да спазват принципа на състезателност.

6. 

Тъй като Общият съд не е спазил този принцип, ще предложа на Съда да уважи жалбата и да отмени обжалваното съдебно решение.

7. 

Накрая, тъй като според мен етапът на производството не позволява Съдът да реши спора, ще го приканя да върне делото на Общия съд за ново разглеждане.

8.

Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността ( 6 ) е отменен и кодифициран с Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Общността ( 7 ), влязъл в сила на 13 април 2009 г.

9.

Съгласно член 53, параграф 2, буква в) от Регламент № 207/2009:

„Марка на Общността също така се обявява за недействителна въз основа на искане, подадено пред [СХВП], или въз основа на насрещен иск в производство за нарушение, когато използването на марката може да бъде забранено по силата на друго по-ранно право съгласно законодателството на Общността или съгласно националното законодателство, уреждащо защитата, и по-специално на:

[…]

10.

Член 76, параграф 1 от този регламент предвижда:

„В хода на производството [СХВП] пристъпва към служебна проверка на фактите; обаче при производство относно относителните основания за отказ на регистрация проверката се ограничава до разглеждане на фактите, доказателствата и аргументите, и исканията, представени от страните“.

11.

Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент № 40/94 ( 8 ), изменен с Регламент (ЕО) № 1041/2005 на Комисията от 29 юни 2005 година ( 9 ), определя по-специално правилата, приложими за провеждането пред СХВП на производствата за отмяна или за обявяване на недействителност на марка на Общността.

12.

Правило 37, буква б), подточка iii) от Регламента за прилагане гласи:

„Искането до [СХВП] за отмяна или за обявяване на недействителност на марка на Общността […], съдържа следните данни:

[…]

13.

На 2 октомври 2007 г. СХВП регистрира следната фигуративна марка на Общността, заявена от NLC ( 10 ):

14.

На 20 ноември 2007 г., на основание член 52, параграф 2, буква в) от Регламент № 40/94, понастоящем член 53, параграф 2, буква в) от Регламент № 207/2009 ( 11 ), Mediatek Italia подава пред СХВП искане за обявяване на спорната марка за недействителна поради наличието на по-ранно авторско право, чийто носител е г‑н De Gregorio, върху следния фигуративен знак ( 12 ):

15.

С решение от 16 юли 2009 г. отделът по отмяна на СХВП уважава това искане, тъй като по същество Mediatek Italia е доказало наличието на авторско право, което е защитено от италианското законодателство и е почти идентично със спорната марка, както и предходността на това право спрямо посочената марка.

16.

NLC подава жалба срещу това решение.

17.

Първи апелативен състав на СХВП отхвърля тази жалба със спорното решение.

18.

Първо, апелативният състав приема, че Mediatek Italia е представило доказателства за създаването на произведение, както и за носителството на авторското право с представянето на фотокопие от частен документ — договор от 16 септември 1986 г. ( 13 ), с който трето лице, представящо се за автор на „mano portafortuna“ (ръката на щастието), предоставило на едно от лицата, направили искане за обявяване на недействителност, правата си за възпроизвеждане и използване на възпроизведеното произведение, заедно с други изображения, съдържащи се в приложенията към този договор.

19.

Второ, апелативният състав счита, че нередностите, изтъкнати от NLC, а именно споменаването на максимален срок за защита на авторското право от 70 години, при положение че такъв срок съществува едва от 1996 г., датата на пощенското клеймо, която се пада неделя, когато са затворени пощенските служби, и качественото и концептуално различие между изображението на „mano portafortuna“ и другите изображения в приложенията, не могат да породят съмнения относно истинността на договора от 1986 г.

20.

Трето, апелативният състав уточнява, че макар частният документ да удостоверява, че материализираните в него изявления са направени от подписалите го лица, до установяване на неистинността на документа съгласно член 2702 от италианския Граждански кодекс, той е компетентен свободно да прецени съдържанието му.

21.

На 8 септември 2010 г. NLC подава в секретариата на Общия съд жалба за отмяна на спорното решение.

22.

В подкрепа на жалбата си NLC изтъква три основания, изведени съответно от нарушение на член 53, параграф 2, буква в) от Регламент № 207/2009, от неправомерност на отказа на апелативния състав да започне устно производство или да прибегне до събиране на доказателства, както и от неправилната му преценка относно компетентността му да провери дали договорът от 1986 г. е автентичен.

23.

С обжалваното съдебно решение Общият съд уважава посочената жалба и осъжда СХВП да заплати съдебните разноски.

24.

Общият съд, който разглежда заедно първото и третото основание, припомня най-напред в точки 17—21 от обжалваното съдебно решение процесуалния режим, приложим за искането за обявяване на недействителност на марка на Общността, основано на наличието на по-ранно авторско право, защитено от национална правна уредба.

25.

В точки 18 и 19 от обжалваното съдебно решение Общият съд цитира точки 50—52 от Решение на Съда от 5 юли 2011 г. по дело Edwin/СХВП ( 14 ), а след това в точка 20 от обжалваното съдебно решение припомня практиката си относно понятието за ноторен факт, съгласно която СХВП „трябва служебно да се информира по начин, който ѝ изглежда подходящ за целта, относно националното законодателство на съответната държава членка, ако тази информация е необходима, за да се преценят условията за прилагане на съответното основание за недействителност, и по-специално истинността на изтъкваните факти или доказателствената стойност на представените доказателства“.

26.

С оглед на тези принципи в точки 23 и 24 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема, че макар „апелативният състав правилно да се е основал на разпоредбите от италианското право, определящи доказателствената сила, с която се ползва договорът от 1986 г.“, той би следвало „да провери […] дали [апелативният състав е] тълкувал правилно относимото италианско право, като е заключил, че съгласно членове 2702 и 2703 от италианския Граждански кодекс договорът от 1986 г. напълно удостоверява, че материализираните в него изявления са направени от подписалите го лица, до образуването на производство за установяване на неистинността на документа“.

27.

След като припомня текста на членове 2702—2704 от италианския Граждански кодекс, Общият съд изразява своето становище по следния начин:

[…]

28.

След като отбелязва в точка 33 от обжалваното съдебно решение, че „макар в обжалваното решение да не се посочва член 2704 от италианския Граждански кодекс, е споменато наличието на пощенско клеймо с дата 21 септември 1986 г.“, Общият съд приема в точка 34 от това решение, че „наличието на пощенско клеймо е доказателство, че датата на договора от 1986 г. може да бъде установена със сигурност, считано от 21 септември 1986 г.“, като след това добавя в точка 35 от посоченото съдебно решение, че „съгласно практиката [на Corte suprema di cassazione] [NLC] е можела да представи доказателство, че договорът от 1986 г. всъщност е бил изготвен на различна от тази върху пощенското клеймо дата, без да е необходимо да се образува производство за установяване на неистинността на документа“.

29.

В резултат на това в точка 36 от обжалваното съдебно решение Общият съд прави следния извод:

„Поради това, като заключава […] че договорът от 1986 г. „е частен документ и следователно напълно удостоверява, че материализираните в него изявления са направени от подписалите го лица, до установяване на неистинността на документа съгласно член 2702 от Гражданския кодекс“, при положение че образуването на такова производство не е необходимо при обстоятелствата в конкретния случай, апелативният състав тълкува неправилно приложимото национално право съгласно член 53, параграф 2 от Регламент № 207/2009 и следователно преценява неправилно точния обхват на правомощията си“.

30.

По-нататък, след като отбелязва в точка 39 от обжалваното съдебно решение, че е възможно неправилното тълкуване на италианското право да е оказало влияние върху изводите относно нередностите в договора от 1986 г., тъй като може „да се счита, че апелативният състав би придал по-голямо значение на тези обстоятелства при евентуалността да приеме, че [NLC] може да оспори пред него възможността за установяване със сигурност на датата върху пощенското клеймо и че поради това договорът от 1986 г. не удостоверява, че съдържащите се в него изявления са тези на подписалите го лица“, Общият съд приема в точка 40 от обжалваното съдебно решение, че е възможно неправилното тълкуване на националното право, уреждащо защитата на по-ранното право, на което се позовава Mediatek Italia, да е оказало въздействие върху съдържанието на спорното решение.

31.

Следователно в точка 41 от обжалваното съдебно решение Общият съд заключава, че трябва да се отмени спорното решение, без да е необходимо да се разглежда второто основание.

32.

СХВП иска обжалваното съдебно решение да бъде отменено и NLC да бъде осъдена да заплати съдебните разноски, докато NLC иска жалбата да бъде отхвърлена.

33.

В подкрепа на жалбата си СХВП излага три основания, изведени, първото, от нарушение на член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009, както го тълкува Съдът във връзка с член 53, параграф 2 от същия регламент, и на правило 37 от Регламента за прилагане, второто, от нарушение на правото на СХВП да бъде изслушана и третото, от явна противоречивост, както и от изопачаване на фактите.

34.

С първото основание, което се подразделя на две части, СХВП поддържа, че Общият съд не може да се основава нито на член 2704 от италианския Граждански кодекс (първа част), нито на решението от 14 юни 2007 г. (втора част), тъй като те не са били посочени от страните и следователно не са били част от предмета на спора пред апелативния състав.

35.

Тъй като счита, че от съображенията на Общия съд не става ясно дали той разглежда националното право като правен въпрос или като ноторен факт, СХВП изтъква при условията на евентуалност:

36.

NLC посочва в отговор, че правило 37 от Регламента за прилагане и Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе, се отнасят единствено до тежестта на доказване на заявителя, а не на ответника или на СХВП.

37.

Освен това то поддържа, че СХВП следва да прилага правилно националното право и да установява служебно съдържанието му, когато това е необходимо за преценката на условията за прилагане на основание за недействителност.

38.

NLC добавя, че апелативният състав не се е ограничил с фактически констатации, а е разрешил правен въпрос. Тълкуване на член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009, което ограничава проверката на апелативния състав само до относителните основания, изтъкнати от заявителя, било в противоречие с прилагането на основните правни принципи, които СХВП следва да взема предвид, както се припомня в съображение 13 и в член 83 от посочения регламент.

39.

Накрая, NLC отбелязва, че допуснатата от апелативния състав грешка произтича от неправилно тълкуване на членове 2702 и 2703 от италианския Граждански кодекс, върху които му е било обърнато внимание, и че въпросът за доказателствената сила на договора от 1986 г. е бил повдигнат пред апелативния състав и Общия съд. Следователно, дори да се предположи, че Общият съд погрешно е започнал обсъждане във връзка с член 2704 от италианския Граждански кодекс и съдебната практика по него, тази грешка не засягала резултата от направения анализ, така че жалбата следвало да бъде отхвърлена ( 16 ).

40.

Първото основание, с което СХВП упреква Общия съд, че е изменил предмета на спора, тъй като се е основал на разпоредби и на съдебна практика, на които не са се позовали страните, е изведено единствено от нарушение на член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009 и на правило 37 от Регламента за прилагане.

41.

Смятам, че това основание — макар да е ново, тъй като е повдигнато за пръв път пред Съда — е допустимо, след като е изведено от мотивите на обжалваното съдебно решение и по дефиниция не е могло да бъде повдигнато преди това.

42.

За сметка на това би могъл да се постави въпросът дали то не е безпредметно.

43.

Двете разпоредби, на които се основава оплакването, се отнасят само до протичането на производството пред СХВП. В първата се уточнява ролята на СХВП по отношение на проверката на фактите, която тя трябва да извърши, докато във втората се изброяват сведенията, които трябва да се съдържат в искането за отмяна или в искането за обявяване на недействителност на марка на Общността, подадено пред СХВП.

44.

Следователно нито една от тези разпоредби не се отнася до съдебното производство и не се прилага за Общия съд.

45.

За сметка на това СХВП не изтъква нарушение на член 21 от Статута на Съда на Европейския съюз, нито на член 44, параграф 1, член 48, параграф 2 или член 135, параграф 4 от Процедурния правилник на Общия съд.

46.

Тъй като разпоредбите, чието нарушение е изтъкнато, не са пряко приложими за производството пред Общия съд, в което той се произнася по жалба срещу решение на апелативен състав, и сами по себе си не предвиждат задължение за тази юрисдикция да взема предвид само данните за националното право, представени пред СХВП от лицето, направило искането за обявяване на недействителност, основанието, с което Общият съд се упреква, че е нарушил тези разпоредби, би могло да се приеме за безпредметно.

47.

Принципите, които произтичат от посочените разпоредби, трябва обаче логично да бъдат приложими за производството пред Общия съд, доколкото предметът на спора пред апелативния състав и пред Общия съд е еднакъв ( 17 ).

48.

Поради това следва да се разгледа по-подробно дали е налице това основание.

49.

Възприетото в обжалваното съдебно решение разрешение във връзка с разбирането за националното право и ролята на СХВП е в съответствие с практиката на Общия съд.

50.

По принцип Общият съд разглежда националното право като факт и лицето, което е направило възражение или е поискало обявяването на недействителност, трябва да го докаже. Той обаче в съществена степен смекчава този принцип, като налага на СХВП задължение да издири служебно националното право, когато то представлява ноторен факт. Така в редица съдебни решения се постановява, че СХВП трябва служебно да се информира по начин, който ѝ изглежда подходящ за целта, относно националното законодателство на съответната държава членка, ако тази информация е необходима, за да се преценят условията за прилагане на съответното основание за отказ на регистрация или основание за недействителност, и по-специално истинността на изтъкваните факти или доказателствената стойност на представените доказателства ( 18 ). Според Общия съд ограничаването на фактическата основа на проверката, извършвана от СХВП, не изключва в нея да се вземат предвид, освен фактите, изрично изтъкнати от страните в производството по възражение или по обявяване на недействителност, и общоизвестни факти, т.е. такива, които е възможно да са известни на всяко лице или могат да станат известни от общодостъпни източници ( 19 ).

51.

Самото изключение е ограничено, тъй като Общият съд ясно свежда задължението за служебно издирване на националното законодателство до „хипотезата, когато СХВП вече разполага с индикации относно [това право] било под формата на твърдения за неговото съдържание, или под формата на доказателства, представени в обсъжданията и чиято доказателствена стойност се твърди“ ( 20 ).

52.

Според Общия съд „за институциите на Съюза определянето и тълкуването на правилата на националното право, доколкото те са абсолютно необходими за тяхната дейност, се числи към установяването на фактите, а не към прилагането на правото[, което] засяга само прилагането на правото на Съюза“ ( 21 ).

53.

Освен това Общият съд уточнява, че страна, която изтъква по-ранно право, трябва „да докаже пред СХВП не само че правото произтича от националното законодателство, но и какъв е обхватът на това законодателство“ ( 22 ).

54.

Практиката на Общия съд обаче не е напълно безпротиворечива, тъй като някои съдебни решения изглежда възприемат националното право от гледна точка не на преценката или тълкуването на фактите, а на тълкуването на правна норма.

55.

Така, за да установи съдържанието на националното право, Общият съд разглежда, както и за която и да е правна норма, не само текста на приложимото законодателство, но също и възприетото в практиката на съдилищата тълкуване и становището в доктрината ( 23 ). В Решение от 14 септември 2011 г. по дело Olive Line International/СХВП — Knopf (O-live) ( 24 )„с оглед на голямото сходство между двете норми“ ( 25 ), а именно разпоредба от испанския закон за марките и разпоредба от Регламент № 40/94, Общият съд е приел, че първата норма следва да се тълкува „с оглед на общностната съдебна практика“ ( 26 ).

56.

Въпреки тези характерни проявления на трудността националното право да се възприема само като факт, все пак приемам, че по принцип Общият съд изисква от СХВП служебно да издирва националното право, когато то представлява ноторен факт, и освен това счита, че има задължението „да провери […] дали апелативният състав е тълкувал правилно относимото [национално] право“ ( 27 ).

57.

Остава да се определи дали тези две задължения са обосновани и дали съществува необходима и логична връзка между тях, в смисъл, че задължението да се тълкува правилно относимото национално право включва и задължението за служебното му издирване.

58.

За да може да се отговори на тези въпроси, е необходимо отново да се разгледат приложимите разпоредби, както и обхватът на Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе.

59.

В подкрепа на първото си основание СХВП извежда от приложимите разпоредби схващането на националното право само като факт, което води до възлагането на тежестта на доказване на страната, която се позовава на него, и до свързаната с това забрана за Общия съд да взема предвид по свой почин разпоредби от националното право, на които страните не са се позовали.

60.

Тази постановка се основава на спорно тълкуване на разпоредбите.

61.

Не само от правило 37 от Регламента за прилагане не може да бъде изведено схващането за националното право като обикновен факт, който страните следва да докажат, но и член 53, параграф 2 от Регламент № 207/2009 несъмнено придава известен „правен характер“ на националното право в правния ред на Съюза.

62.

Съществува основателно съмнение дали от правило 37, буква б), подточка iii) от Регламента за прилагане може да бъде направен извод, че националното право се явява факт, за който СХВП не трябва служебно да се информира.

63.

Буквалното тълкуване на тази разпоредба не води до това разрешение.

64.

Правило 37, буква б), подточка iii) от Регламента за прилагане, което предвижда задължение за притежателя на по-ранното право, поискал обявяване на недействителност на последваща марка на Общността, да се позове на и да докаже по-ранното си право съгласно приложимото национално законодателство, като цяло не определя приложимия към националното право правен режим, тъй като то прилага схващането от процесуална гледна точка на това право като факт само във връзка с определянето на ролята на лицето, направило искането за обявяване на недействителност. Задължението му да представи доказателства съвсем не би било лишено от съдържание, ако на съдилищата на Съюза се признае правото да търсят информация извън тези доказателства, за да могат да приложат разрешението, което според тях съответства на това по националното право. При всички случаи неизпълнението на това задължение ще продължи да бъде санкционирано с недопустимостта на искането в съответствие с правило 39, параграф 3 от Регламента за прилагане.

65.

В по-общ план следва впрочем да се отбележи, че макар несъмнено да съществува връзка между тежестта за доказване на националното право и правомощието на съдилищата на Съюза служебно да издирват съдържанието му, възлагането на тежестта за доказване на националното право на страната, която се позовава на него, не изключва непременно всякакво правомощие на съда да проверява съдържанието, смисъла или обхвата на това право.

66.

Систематичното тълкуване на правило 37, буква б), подточка iii) от Регламента за прилагане показва освен това, че законодателят на Съюза не е имал намерение да допуска чисто диспозитивна концепция за производството за обявяване на недействителност или за производството по възражение, която превръща съда само в арбитър и оставя страните изцяло да контролират положението. Напротив, правомощията за проучване с цел събиране на доказателства, признати както на СХВП, така и на Общия съд, са израз на по-балансирано разбиране на съответните роли на различните участници във всички производства, включително в производствата inter partes. Така в член 78, параграф 1 от Регламент № 207/2009 и в правило 57, параграф 1 от Регламента за прилагане се установява неизчерпателен списък на средствата за събиране на доказателства, до които може да реши да прибегне СХВП ( 28 ). Така признатото право на компетентните органи на СХВП да разпореждат събирането на доказателства показва, че събирането на доказателства при споровете, свързани с марката на Общността, не е доминирано от принцип на неутралност или на пасивност. Както признава Общият съд, СХВП може по-конкретно да прикани страните да му дадат насоки относно съдържанието на националното право ( 29 ).

67.

Накрая, твърдението, че правило 37 от Регламента за прилагане изразява принципа, съгласно който националното право е само факт, според мен изисква — отвъд първоначалния му обхват — разпоредба, която единствено задължава заявителя да изтъкне и да докаже националното право, на чиято защита се позовава, без да изключва всякакво право на инициатива от страна на СХВП.

68.

Налице е голямо разнообразие от разпоредби на правото на Съюза, които препращат към националното право, като му придават различни функции. Към това разнообразие от хипотези на привързване се прибавят и множество правни средства за защита, във връзка с които от съдилищата на Съюза може да бъде поискано да вземат предвид националното право.

69.

Опитите да се очертаят различните функции на националното право в правния ред на Съюза ( 30 ) показват трудностите за класиране в ясно определена правна категория на препратките от Регламент № 207/2009 в случай на възражение срещу регистрацията на марка на Общността или на искане за обявяване на недействителност. Според едни автори става въпрос само за „вземане предвид на националното право“ ( 31 ), докато според други автори, които приравняват положението на съдилищата на Съюза, когато се произнасят по спорове, свързани с марката на Общността, с това, когато се произнасят по силата на арбитражна клауза, тези препратки дават право на Общия съд да „прилага и тълкува директно“ правилата на вътрешното право на дадена държава членка ( 32 ).

70.

Във всеки случай, макар да не придава на националното право характеристиките на правото на Съюза, член 53, параграф 2 от Регламент № 207/2009 несъмнено задължава институциите на Съюза при искане за обявяване на недействителност на марка на Общността, основано на по-ранно право, защитено от национална правна норма, да установят и да тълкуват тази правна норма.

71.

При обстоятелства като разглежданите по делото СХВП следва да провери дали в производството по обявяване на недействителност са изпълнени условията за прилагане на посоченото основание за недействителност. Ако това основание е свързано с наличието на по-ранно право, защитено от националното право, според мен институциите на Съюза не могат да се ограничат до контрол на стойността и на обхвата на представените доказателства. Може да се окаже необходимо да се тълкува и прилага това право, като настоящото дело е ярък пример за това. При оспорване на доказателствената сила на договора от 1986 г., фотокопие от който е представено от Mediatek Italia, СХВП, апелативният състав и Общият съд са били изправени пред необходимостта да тълкуват посочените правила за доказване и да ги приложат. Проверката дали по-ранното право, на което е направено позоваване, е установено и доказано съгласно приложимото национално законодателство представлява предварителен въпрос, който трябва да бъде разрешен, преди да може да се приложи правната норма на Съюза, която води до недействителност на марката на Общността. Следователно, макар максимата jura novit curia да не се отнася и до националното право, което съдилищата на Съюза не следва да познават, и макар за процесуални цели съдържанието на това право да се разглежда като факт, който страните трябва да изтъкнат и докажат, това не променя обстоятелството, че от гледна точка на лицето, което трябва да го приложи, посоченото право заема в разсъжденията, водещи до разрешаването на спора, същото място като всяка правна норма, независимо от произхода ѝ.

72.

По тези причини считам, че с член 53, параграф 2 от Регламент № 207/2009 на националното право се придава известен „правен характер“ в правния ред на Съюза, което не позволява то да бъде разглеждано само като факт.

73.

Този извод се подкрепя и от насоките, които могат да бъдат изведени от Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе.

74.

В Решение по дело Edwin/СХВП, посочено по-горе, могат да се намерят важни насоки за отговор на въпроса относно разпределението на ролите между заявителя, компетентните органи на СХВП, Общия съд и Съда.

75.

На първо място, от правило 37 от Регламента за прилагане Съдът извежда задължението на страната, която иска обявяването на марка на Общността за недействителна поради по-ранно право, защитено от национална правна норма, да представи на СХВП доказателствата, установяващи съдържанието на тази норма.

76.

На второ място, Съдът налага на компетентните органи на СХВП задължението „да преценят тежестта и значението на доказателствата, които заявителят е представил, за да установи съдържанието на посочената норма“ ( 33 ).

77.

На трето място, Съдът приема, че Общият съд е компетентен да упражнява „пълен контрол за законосъобразност върху направената от СХВП преценка на доказателствата, които заявителят е представил, за да установи съдържанието на националното право, на чиято защита се позовава“ ( 34 ).

78.

На четвърто място, Съдът определя обхвата на упражнявания от него контрол, като го разделя на три етапа, отнасящи се съответно до текста, съдържанието и обхвата на позитивното право. Проверява се дали „текстът на съответните национални разпоредби или съдържанието на отнасящата се до тях национална съдебна практика, или още свързаните с тях становища в доктрината“ ( 35 ) не са изопачени, а по отношение на съдържанието на тези елементи и обхвата на всеки един от тях спрямо другите се проверява дали не е допусната явна грешка.

79.

Възприетото от мен тълкуване на това решение се различава значително от тълкуването, дадено от СХВП. Противно на нейното твърдение, че видно от посоченото решение, националното право се явява факт, не мисля, че Съдът е насочил избора в полза на постановката, че то е факт, а не правен въпрос.

80.

Като начало следва да се констатира, че Съдът не е взел отношение по квалификацията на „доказателствата“, които трябва да бъдат представени от заявителя, за да се установи съдържанието на националното право. Той не само не ги квалифицира като „фактически обстоятелства“, но като възлага на Общия съд „да прецени тежестта и значението на доказателствата, които заявителят е представил“, той употребява нов израз, който се отличава от обичайно използвания за проверката на фактите, за да уточни обхвата на контрола, който компетентните органи на СХВП трябва да упражнят върху представените доказателства.

81.

По-нататък, Съдът основава „пълния контрол за законосъобразност“, който Общият съд трябва да упражнява, на член 63, параграф 2 от Регламент № 40/94, понастоящем член 65, параграф 2 от Регламент № 207/2009, който урежда обжалването на решенията на апелативните състави на СХВП на основанията „липса на компетентност, нарушаване на съществени процедурни изисквания, нарушаване на договора, на настоящия регламент или на всяка правна норма, отнасяща се до тяхното прилагане или злоупотреба с власт“ ( 36 ). Съдът изрично се позовава на заключението на генералния адвокат Kokott, която счита, че изразът „всяка правна норма, отнасяща се до [п]рилагането [на Регламент № 207/2009]“ е достатъчно широк, за да обхване не само правото на Съюза, но и националното право, което е релевантно за прилагането на този регламент ( 37 ).

82.

Съдът обаче е можел да обоснове този контрол, като се основе на правомощието на Общия съд да санкционира грешките, допуснати при преценката на фактите. Всъщност той многократно е постановявал, че при упражняването на контрола за законосъобразност на решенията на апелативните състави на СХВП Общият съд може да изследва дали последните са дали точна правна квалификация на обстоятелствата по спора или дали „преценката на представените пред посочените състави факти не е опорочена от грешки“ ( 38 ).

83.

Следователно, ако Съдът бе приел националното право за обикновен факт, логично той би трябвало да обоснове контрола на Общия съд с правомощието му да санкционира грешките, допуснати при преценката на фактите.

84.

Накрая, може да се отбележи, че Съдът разпростира обхвата на упражнявания от него контрол в производство по обжалване отвъд изопачаването на представените на Общия съд доказателства, като признава наличието на контрол за явна грешка в преценката ( 39 ). Макар да не е просто да се определи докъде може да стигне съдебната проверка за законосъобразност в рамките на този контрол, може да се счита, че контролът за изопачаване и този за явна грешка в преценката се различават вероятно не само по своя интензитет, но и по своя предмет, тъй като първият се отнася до самото съдържание на националното право, а вторият може да обхваща тълкуването и преценката на това право.

85.

Накрая, от текста и духа на приложимото законодателство, както и от начина, по който го тълкува Съдът, следват два основни извода: единият относно разбирането за националното право, а другият — относно ролята на съдилищата на Съюза.

86.

На първо място, макар лицето, направило искането за обявяване на недействителност, да трябва да се позове на и да докаже националното право, последното не може да се разглежда само като факт. Препращането към националното право в Регламент № 207/2009 придава „правен характер“ на това право, което в известен смисъл се включва в правото на Съюза, като подлежи на пълен контрол за законосъобразност от страна на Общия съд.

87.

На второ място, ролята на компетентните органи на СХВП и на съдилищата на Съюза, изправени пред прилагането на националното право, не се урежда от принцип на неутралност, който би ги ограничил до чисто пасивна роля, недопускаща всякакво право да проверяват съдържанието на изтъкнатото право.

88.

Именно с оглед на тези два извода следва да се прецени дали Общият съд трябва служебно да установява приложимото национално право.

89.

Поддържам мнението, че пълният контрол за законосъобразност, който трябва да упражнява Общият съд, предполага той да може да даде разрешение на спора, което да е в съответствие с националното позитивно право, и за тази цел да може да издирва, при необходимост и служебно, съдържанието, условията за прилагане и обхвата на разпоредбите от националното право, на които страните са се позовали в подкрепа на исканията си.

90.

Три довода подкрепят това разрешение.

91.

Първият довод е изведен от полезното действие на Регламент № 207/2009. Мисля, че постигането на целта за защита на марката на Общността, преследвана от този регламент, би било застрашено, ако недействителността на дадена марка може да бъде обявена на основание на по-ранно право, защитено от национално законодателство, без компетентните органи на СХВП, нито Общият съд да могат да установят какво разрешение трябва да бъде дадено съгласно националното позитивно право на спора, с който са сезирани. Несъмнено е, че неправилна преценка на това право може да доведе до неоснователно признаване на наличието на по-ранно право и до уважаване на искането за обявяване на недействителност.

92.

Вторият довод е свързан с изискванията на принципа на ефективна съдебна защита. Струва ми се, че правото да се проверява служебно дали условията за прилагане на изтъкнатата национална правна норма са изпълнени също е резултат от изискването всяко решение на компетентните органи на СХВП, което води до лишаване на притежателя на марката на Общността от неговото право, да може да бъде подложено на съдебен контрол, предназначен да осигури ефективната защита на това право. Съдебният контрол обаче би се обезсмислил, ако съдилищата на Съюза трябва да се ограничат до проверка на представените от заявителя документи, поради риск от неправилно прилагане или тълкуване на приложимите норми.

93.

Третият довод е изведен от ролята на компетентните органи на СХВП по споровете, свързани с марката на Общността. Тези органи не само не са ограничени до изключително административна роля, а упражняват квазисъдебна функция, еквивалентна на функциите на националните юрисдикции, когато се произнасят по насрещен иск в рамките на иск за установяване на нарушение. Впрочем член 100, параграф 2 от Регламент № 207/2009 придава на решенията им силата на пресъдено нещо. При това положение не изглежда логично степента на контрол над прилагането и тълкуването на националното право да се различава значително в зависимост от това дали е направено главно искане за обявяване на недействителност пред СХВП, или е предявен насрещен иск пред националния съд.

94.

Следва да се подчертае, че правото служебно да се издирва приложимото национално законодателство ни най-малко не е предназначено да компенсира евентуалното неизпълнение от страна на заявителя на задължението му да докаже съдържанието на националното право. За сметка на това става въпрос за това да се даде възможност на съдилищата на Съюза да проверят релевантността на националното право, което е изтъкнато като доказателство. Да се забрани извършването на сериозна проверка би означавало в крайна сметка компетентните органи на СХВП да се превърнат само в състави за регистрация на предоставените от заявителя данни за националното право.

95.

Поради това считам, че Общият съд правилно е проверил, като е издирил служебно съдържанието на релевантното италианско право, дали апелативният състав е възприел правилно тълкуване на това право.

96.

За сметка на това смятам, че обосновката на това задължение за проверка не може да бъде изведена от понятието за ноторен факт.

97.

От една страна, националното право не може да се разглежда като факт.

98.

От друга страна и най-вече, прилагането на понятието за ноторен факт към националното право поражда значителна правна несигурност и води до произвол. В това отношение изпитвам големи съмнения, че комплексните принципи, уреждащи доказването във връзка с частните документи в италианското право, са достъпни за всички и наистина могат да бъдат квалифицирани като „ноторни факти“.

99.

Както изтъкнах по-горе, аз основавам задължението за служебна проверка на целта за запазване на полезното действие на Регламент № 207/2009 и на изискванията за ефективна съдебна защита.

100.

Следва да се уточни също, че това задължение трябва да остане ограничено. Както е приел Общият съд ( 40 ), то се прилага само когато СХВП вече разполага с индикации относно националното право. Освен това то не позволява да се изменя предметът на спора, като се въвеждат нови факти, а само да се проверят съдържанието, условията за прилагане и обхватът на изтъкнатите разпоредби от националното законодателство.

101.

Това уточнение може, поне отчасти, да отговори на направеното от СХВП възражение от практическо естество, свързано с практическата невъзможност да се познава приложимото право. Не става въпрос компетентните органи на СХВП да заместят страните при представянето на доказателства. Задължението им за установяване на съдържанието има по-ограничен обхват, тъй като целта му е само проверка на истинността на предоставената от заявителя информация относно съдържанието на националното право и обхвата на предоставената от него защита.

102.

Нещо повече, без да се отричат трудностите, пред които може да бъде изправена СХВП при издирването на съдържанието на националното право, според мен развитието на информационните средства поставя този орган на Съюза, който — нека припомним — разполага със способи за разследване, в положение да проверява състоятелността на изтъкнатото от заявителя във връзка с предоставената от националното право защита.

103.

С оглед на всичко гореизложено считам, че първото основание, повдигнато от СХВП, трябва да бъде отхвърлено.

104.

Според СХВП съгласно общ принцип на правото на Съюза адресатите на решенията на органи на публичната власт, с които се засягат чувствително интересите им, трябва да могат надлежно да представят своята гледна точка ( 41 ).

105.

Тя поддържа, че в случая не е имала възможност действително да изложи становището си по решението от 14 юни 2007 г., на което страните не са се позовали в административното производство, поради което то не е било част от предмета на спора пред апелативния състав, и че ако е имала тази възможност, мотивите и изводът на Общия съд биха били различни.

106.

От това СХВП заключава, че Общият съд е нарушил правото ѝ да бъде изслушана.

107.

NLC отговаря, че правният въпрос, за който практиката на Corte suprema di cassazione била релевантна, бил повдигнат преди съдебното заседание, тъй като съгласно член 64 от Процедурния правилник с писмо от 7 февруари 2012 г. Общият съд е приканил СХВП да отговори на въпроси относно обхвата на член 2704 от италианския Граждански кодекс. Тя посочва, че следователно СХВП е имала възможност да изрази становище по този въпрос както писмено, така и в съдебното заседание, и че не може да се поддържа, че ако липсва предварително предупреждение за всяка относима или евентуално относима съдебна практика, със съдебното решение, което се позовава на нея, се нарушава правото на защита.

108.

NLC добавя, че дори да се предположи, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като не е предоставил на СХВП възможността да представи становище по съдебната практика, при всички случаи тази грешка не е оказала никакво влияние върху изводите в решението.

109.

Макар, както вече посочих, Общият съд да трябва в определени граници служебно да издирва съдържанието на националното право, според мен по този повод е от основно значение да се потвърди отново обхватът, който Съдът винаги е предоставял на принципа на състезателност, съставляващ основното изискване за всеки справедлив процес.

110.

Правото на справедлив процес представлява основен принцип на правото на Съюза, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и в член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи ( 42 ), с които се осигурява „равностойна защита“ ( 43 ).

111.

За да изпълнят свързаните с това право изисквания, юрисдикциите на Съюза трябва сами да спазват и да следят за спазването в производствата пред тях на принципа на състезателност ( 44 ), който се прилага за всяко производство, което може да приключи с решение на институция на Съюза, засягащо значително интересите на дадено лице ( 45 ).

112.

Принципът на състезателност не се изразява само в предоставяне на право на всяка от страните в процеса да се запознае с доказателствата и със становищата, представени на съда от противната страна, и да ги обсъди. Той предполага и правото на страните да се запознаят с обстоятелствата, които съдът разглежда служебно и на които възнамерява да основе решението си, и да ги обсъдят ( 46 ).

113.

В съдебната практика недвусмислено се признава съществуването на това право не само когато решението на съда се основава на факти и документи, с които страните не са се запознали ( 47 ), но и когато той основава решението си на служебно повдигнато основание ( 48 ).

114.

Всъщност правото на изслушване обхваща запознаването с всички обстоятелства, които са от решаващо значение за изхода на спора ( 49 ) и на които се основава решението, независимо дали са фактически или правни, и единствено крайната позиция, която администрацията възнамерява да приеме, или самото постановяване на решение не попада в неговия обхват.

115.

Ето защо трябва да се провери дали в настоящия случай в хода на производството страните са получили възможност да представят становището си по обстоятелствата, които Общият съд разглежда служебно.

116.

В това отношение, както е видно от писмата, изпратени на 7 февруари 2012 г. от Общия съд, и от приложените към тях въпроси, макар страните да са имали възможност да изложат становищата си по разпоредбите на член 2704 от италианския Граждански кодекс, те не са могли да представят становищата си по решението от 14 юни 2007 г.

117.

От точки 32, 35, 36, 39 и 40 от обжалваното съдебно решение ясно следва, че съдържанието на решението от 14 юни 2007 г. е било определящо за мотивите на Общия съд и че разрешението е щяло да бъде различно, ако той не го бе взел предвид. Именно поради констатацията, че апелативният състав не е взел предвид тази съдебна практика — съгласно която неистинността на датата на пощенското клеймо може да се доказва извън производство за установяване на неистинност — Общият съд приема, че апелативният състав е можело да отдаде по-голямо значение на твърдените от NLC нередности и че в резултат на това следва да се отмени спорното решение.

118.

От изложеното следва, че Общият съд е нарушил принципа на състезателност, произтичащ от свързаните с правото на справедлив процес изисквания.

119.

Ето защо считам, че второто основание за обжалване трябва да бъде уважено.

120.

При тези обстоятелства смятам, че не е необходимо да се разглежда третото основание, изведено от явна противоречивост и от изопачаване на фактите.

121.

Член 61, първа алинея от Статута на Съда предвижда, че ако жалбата е основателна, Съдът отменя решението на Общия съд. В този случай той може сам да постанови окончателно решение по спора, когато фазата на производството позволява това, или да върне делото на Общия съд за постановяване на решение.

122.

Считам, че в случая фазата на производството не позволява по него да бъде постановено решение, тъй като страните трябва да могат при условията на състезателност да изразят становище по аспектите на националното право, които Общият съд е разгледал служебно.

123.

С оглед на тези съображения предлагам настоящото дело да бъде върнато за разглеждане от Общия съд, който да се произнесе по съществото на спора.

124.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да се произнесе по следния начин: