1. 

Landgericht Saarbrücken поставя пред Съда няколко въпроса относно тълкуването и възможността за позоваване на член 21, параграф 5 от Директива 2009/103/ЕО относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка ( 2 ). По-конкретно запитващата юрисдикция ни поставя въпроса дали посочената разпоредба овластява гражданския съд законно да връчи искане на „представителя за уреждане на претенции за вреди“, когато същият не е изрично упълномощен от ответника. Също така и в случай че отговорът на първия въпрос е утвърдителен, запитващата юрисдикция има съмнения и относно възможността за позоваване на посочения член 21 в „триъгълен“ контекст както по настоящото дело, тъй като директивата се прилага спрямо публичната власт, но въздейства косвено върху частноправен субект.

2.

Директива 2009/103 отменя Директива 2000/26 за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховане на гражданската отговорност ( 3 ). Същевременно новият текст запазва редакцията на разпоредбите, предмет на тълкуване по настоящото дело, където се открояват следните съображения и особено членове 20 и 21.

[…]

[…]

[…]

Член 20

Специални разпоредби относно обезщетяването на лица, увредени от произшествия, настъпили в държава членка, различна от тяхната държава членка на пребиваване

1.   Членове 20—26 имат за цел да установят специални разпоредби, приложими за увредени лица, които имат право на обезщетение за вредите от произшествия, които са настъпили в държава членка, различна от държавата членка на пребиваване на увреденото лице, и са причинени в резултат на използването на превозни средства, които са застраховани и обичайно се намират в държава членка.

Без да се засягат законодателството на трети държави в областта на гражданската отговорност и международното частно право, тези разпоредби се прилагат и за увредени лица, които пребивават в държава членка и имат право на обезщетение за вредите, претърпени в резултат на произшествия, настъпили в трети държави, чиито национални застрахователни бюра участват в системата „Зелена карта“, когато тези произшествия са причинени при използването на превозни средства, които са застраховани и обичайно се намират в държава членка.

2.   Членове 21 и 24 се прилагат само при произшествия, причинени от използването на превозно средство, което:

Член 21

Представители за уреждане на претенции

1.   Всяка държава членка предприема необходимите мерки, с цел всички застрахователни предприятия, които застраховат рисковете, класифицирани в клас 10 от точка А на приложението към Директива 73/239/ЕИО, с изключение на гражданска отговорност на превозвача, да назначат представител за уреждане на претенции във всяка държава членка, различна от тази, в която те са получили своето официално разрешително.

Представителят за уреждане на претенции отговаря за обработката и уреждането на претенции, произтичащи от произшествия в случаите по член 20, параграф 1.

Представителят за уреждане на претенции пребивава или е установен в държавата членка, в която е назначен.

2.   Изборът на представител за уреждане на претенции се извършва по преценка на застрахователното предприятие.

Държавите членки не могат да ограничават свободата на този избор.

3.   Представителят за уреждане на претенции може да действа за сметка на едно или повече застрахователни предприятия.

4.   Представителят за уреждане на претенции събира във връзка с последните цялата информация, необходима за уреждане на претенциите, и предприема необходимите мерки за договаряне уреждането на претенциите.

Изискването за назначаване на представител за уреждане на претенции не лишава увреденото лице или неговото застрахователно предприятие от правото да започнат процедура по предявяване на претенциите си пряко срещу лицето, причинило произшествието, или срещу неговото застрахователно предприятие.

5.   Представителите за уреждане на претенции трябва да притежават достатъчно правомощия да представляват застрахователното предприятие в отношенията с увредените лица в случаите по член 20, параграф 1 и да удовлетворяват изцяло техните искания за обезщетение.

Те трябва да бъдат в състояние да проучват случаите на официалния език(езици) на държавата членка на пребиваване на увреденото лице.

6.   Назначаването на представител за уреждане на претенции само по себе си не представлява откриване на клон по смисъла на член 1, буква б) от Директива 92/49/ЕИО и представителят за уреждане на претенции не се счита за установяване по смисъла на член 2, буква в) от Директива 88/357/ЕИО или на представителство по смисъла на Регламент (ЕО) № 44/2001“.

3.

Директива 2009/103 е транспонирана в Германия с Versicherungsaufsichtsgesetz (наричан по-нататък „VAG“). По-конкретно член 21, параграф 5 от Директивата е транспониран с нормата на член 7b, параграф 2 от VAG със следния текст:

„2. Представителят за уреждане на претенции пребивава или е установен в държавата, в която е назначен. Той може да действа за сметка на едно или няколко застрахователни предприятия. Трябва да притежава достатъчно правомощия да представлява застрахователното предприятие в отношенията с увредените лица и да удовлетворява изцяло техните искания за обезщетение. Трябва да отговаря на необходимите условия, за да проучва случаите на официалния език(езици) на държавата, в която е назначен“.

4.

Режимът на връчването в германския граждански процес е уредено в член 166 и сл. от Zivilprozessordnung. Неговият член 171, отнасящ се до връчването на представител, гласи следното:

„Връчването може да се извърши със същите правни последици на договорно упълномощен представител или на представлявания. Представителят представя писмено доказателство за упълномощаването“.

5.

Spedition Welter е предприятие, установено в Германия, собственик на камион, участвал в пътнотранспортно произшествие, претърпяно на 24 юни 2011 г. в околностите на Париж. Вследствие на злополуката Spedition Welter предявява иск пред германските съдилища срещу водача на другото участвало превозно средство, пребиваващ във Франция, чиято застраховка „Гражданска отговорност“ е сключена със застраховател, Avanssur S.A., също установен във Франция.

6.

Първоинстанционният съд предава исковата молба на представителя за уреждане на претенции на Avanssur S.A. в Германия, застрахователя AXA Versicherungs AG.

7.

AXA Versicherungs AG отхвърля претенцията, като твърди, че ответникът не го е упълномощил изрично да получава документи от негово име.

8.

Първоинстанционният съд обявява исковата молба за недопустима поради съществена процесуална нередовност, тъй като не е била надлежно връчена на ответника. Според първоинстанционния съд исковата молба е трябвало да се изпрати направо на Avanssur S.A. по силата на действащите инструменти за правно сътрудничество, по-конкретно Регламент № 1393/2007 относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела ( 4 ).

9.

Ищецът се противопоставя на това тълкуване и подава въззивна жалба пред Landgericht Saarbrücken, като се позовава пряко на член 21, параграф 5 от Директива 2009/103. Според ищеца посоченото правило въвежда упълномощаване по силата на закона в полза на представителя, с действие да получава документи в рамките на спор за гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства.

10.

Изправен пред съмненията, породени вследствие на твърдението на ищеца, Landgericht Saarbrücken спира производството и отправя настоящия преюдициален въпрос до Съда.

11.

На 26 юни 2012 г. в Секретариата на Съда постъпва преюдициален въпрос, поставен от Landgericht Saarbrücken, чието съдържание е следното:

При утвърдителен отговор на първия въпрос:

12.

Писмени становища са представили Avanssur SA, Република Австрия, Португалската република и Европейската комисия.

13.

С първия си въпрос Landgericht Saarbrücken иска да се установи дали член 21, параграф 5 от Директива 2009/103 овластява „представителите за уреждане на претенции“ да получават документи, адресирани до застрахователното предприятие в хода на граждански процес.

14.

Встъпилите в производството страни защитават разнопосочни позиции. От една страна, Република Австрия и Комисията поддържат, че посоченият член 21, параграф 5 от Директива 2009/103 гарантира овластяване за получаване на документи, по силата на което се включват както административните, така и съдебните производства. Обратно, Avanssur S.A. и Португалската република смятат, че правилото изобщо не споменава съдебните производства, като по този начин изключва всяко овластяване с посочения ефект в контекст като този по главното производство.

15.

Преди тълкуването на цитирания член 21, параграф 5 от Директива 2009/103 считам за необходимо да направя няколко предварителни бележки.

16.

На първо място, спорът пред германските съдилища се разглежда пред международно компетентна юрисдикция. Нито страните, нито германските съдилища, които са се произнесли досега, се съмняват в международната съдебна компетентност на последните да се произнесат по спора. Както ще покажа по-нататък, този въпрос е важен, защото отстранява много от скритите неясноти, произтичащи от текста на член 21, параграф 5 от Директива 2009/103. Поради това сме изправени пред спор, който се отнася изключително до обхвата на овластяване за получаване на документи, без този въпрос в никакъв случай да променя международната съдебна компетентност на съдилищата, пред които се разглежда спорът.

17.

Важно е също така да се засегне още един, не по-малко релевантен въпрос. Разглежданата възможност се отнася до упълномощаването да се получават документи с точните последици на връчването на съдебен акт, какъвто е първоначалната искова молба или жалба. Представителната власт, която Spedition Welter предоставя на AXA Versicherungs AG, няма за предмет съдебна защита, нито общо представителство на ответника пред германските съдилища. Представителството, което според Spedition Welter произтича от член 21, параграф 5 от Директива 2009/103, се ограничава до връчването на съдебни документи, без в нито един момент да се засяга положението на Avanssur S.A. като ответник, а дори още по-малко начинът, по който трябва да упражнява защитата си. Това представителство за съдебни връчвания има предимството, че позволява на ищеца да избегне международно връчване или, в настоящия случай, връчване съгласно процедурите по Регламент № 1393/2007, които, както е видно от документите по делото, предполагат разходи за превод, които при връчването чрез представител биха се избегнали.

18.

Поради това въпросът, който ни засяга тук, се свежда до конкретен и много точен аспект. В крайна сметка трябва да изясним дали „представителят за уреждане на претенции“ по смисъла на Директива 2009/103 притежава представителна власт за получаване на съдебен документ, по-конкретно искова молба.

19.

При това положение ще анализирам генезиса на член 21, параграф 5 от Директива 2009/103, след което ще изтълкувам разпоредбата в светлината на целта и общата структура на посочения текст.

20.

Както вече бе споменато, Директива 2009/103 отменя Директива 2000/26, текст, който на свой ред е изменил съществено Директиви 73/239/ЕИО и 88/357/ЕИО ( 5 ). Произходът на член 21, параграф 5 от Директива 2009/103 трябва да се търси в член 4 от Директива 2000/26. Последната разпоредба, включена през 2000 г., съдържа едно от няколкото подобрения на хармонизирания режим на застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства.

21.

Комисията през цялото време изразява подкрепа за това представителят за уреждане на претенции да има възможност да получава съдебни документи, изхождащи от съд, пред който се разглежда гражданската отговорност на застрахователя, както отбелязва тя в предложението за Директива, публикувано на 10 октомври 1997 г. ( 6 ), където се включва правило, предшестващо това, което в окончателния си вид е член 4, със следното съдържание:

„Представителят за уреждане на претенции трябва да притежава достатъчно правомощия да представлява застрахователното предприятие в отношенията с увредените лица, които могат да искат обещетение, включително плащането с погасителен ефект на посоченото обезщетение, и да го представлява или, при необходимост, да осигури представителство на същото пред съдилищата, що се отнася до претенцията за обезщетение, доколкото това е съвместимо с Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела и с останалите норми на международното частно право, свързани с предоставянето на съдебна компетентност, и пред органите на държавата членка, на територията на която представлява застрахователното предприятие“ ( 7 ). [неофициален превод]

22.

В обяснителните бележки към предложението Комисията добавя, че посоченото правило има за цел да установи последиците, които действията на представителя ще имат за увреденото лице ( 8 ). Като се има предвид, че представителят ще осъществява законното представителство на застрахователното предприятие при уреждането на претенциите, неговите действия ще обвързват застрахователното предприятие по отношение на увреденото лице. По-нататък Комисията добавя:

„Текстът не предоставя съдебна компетентност на държавата на пребиваване на увреденото лице, тъй като би била неуместна в случаите, които нормално трябва да се разрешават в съответствие със законодателство, различно от това на сезирания съд, тоест в съответствие с нормите на международното частно право на сезирания съд. Поради това фактът, че представителят има възможност да представлява застрахователното предприятие „пред съдилищата“, би имал на практика ограничено значение в контекста на настоящата директива“ ( 9 ).

23.

Трябва да се подчертае и фактът, че Комисията настоява, че процесуалната страна на законното представителство не би трябвало да обуславя по никакъв начин правилата за международна съдебна компетентност. Поради тази причина Комисията подчертава, и това е важно по нашето дело, че процесуалното въздействие на представителството ще бъде скромно, или както е казано в текста, представителството „ще има на практика ограничено значение“. С това Комисията намеква, че процесуалното представителство се ограничава до самото него, до представителство с оглед на определени формалности на процеса — функция, чието основно предимство е да улесни формалностите по връчване, но не и да променя правилата за предоставяне на международна съдебна компетентност.

24.

По време на второто четене в Европейския парламент разпоредбата претърпява изменение. Споменаването, което се съдържа в член 3, параграф 5, на „органите на държавите членки“, се пренася в изложението на мотивите. Съгласието, което постигат Комисията, Съветът и Европейският парламент, изглежда отразено в едно от становищата на Комисията, в което тя приема, за да избегне всякакво възможно изменение на нормите на международното частно право, да оттегли споменаването на съдилищата в текста. Въпреки това консенсусът между институциите се изразява в запазването на споменаване на съдилищата в изложението на мотивите, точно с цел да се гарантира поне „ограничена“ степен на представителство, както е отстоявала Комисията в началото на законодателната процедура ( 10 ). Този консенсус остава в крайна сметка въплътен в окончателния текст на Директива 2000/26 и впоследствие остава отразен в Директива 2009/103.

25.

Накрая, от генезиса на Директива 2009/103 произтича, че представителството, упражнявано от застраховател в държавата на увреденото лице, според намерението на законодателя е имало за цел да обхване представителство за получаване на връчвания на съдебни документи, макар и с ограничен характер. Също така и тъй като е запозната с последиците, които тази функция на представителя би могла да има за гаранцията, която предполага за ответника правилото за компетентността на съда на ответника, Комисията, както и Европейският парламент, са загрижени от самото начало на процедурата за това по никакъв начин упълномощаването за получаване на връчвания да не предизвиква промяна на общите или специалните правила на международното частно право, приложими за трансграничните спорове във връзка с движение по пътищата и гражданска отговорност.

26.

Въздействието обаче на упълномощаване за получаване на документи би трябвало да бъде, във всеки случай и така, както произтича от парламентарните обсъждания, „ограничено“. Изглежда разумно да се схваща, че такова „ограничено“ действие се свежда поне до възможността да се получават връчвания на съдебни документи като представител на ответника, когато ищецът води спор пред съдилищата на своята страна на пребиваване. При тези обстоятелства връчването на исковата молба на представителя служи само за да възникне формално процесуалното правоотношение. Ако спорът ще се състои пред съдилищата по местопребиваване на ищеца, ответникът трябва да разчита на правна защита от колегия в страната на ищеца. Последващите съдебни документи ще бъдат връчвани на езика на ищеца, защото това ще бъде и езикът на адвоката на ответника. В крайна сметка, от гледна точка на въздействието, което ще има представителството за получаване на документи по член 21, параграф 5 от Директива 2009/103 пред съдилищата, то ще бъде, както изисква смисълът на посочената разпоредба, ограничено.

27.

Както бе изложено току-що, член 21, параграф 5 от Директива 2009/103, като упоменава, че представителят трябва да притежава „достатъчно правомощия“, има претенцията да обхваща както правомощията за представляване в отношенията с увредените лица и публичните органи, като в последните се включват и съдебните органи, да удовлетворяват изцяло техните искания за обезщетение, така и „ограничени“ функции. Потвърждението на тази законодателна воля е изразено изрично в съображение 37 от Директивата, в чийто текст категорично се утвърждава, че достатъчните правомощия включват представителството „пред националните органи — включително, при необходимост, и пред съдилищата“ ( 11 ).

28.

Също така член 21, параграф 5 съдържа втора алинея, в която се предвижда, че представителите „трябва да бъдат в състояние да проучват случаите на официалния език(езици) на държавата членка на пребиваване на увреденото лице“. Ако обсъдените по-рано разпоредби потвърждават, че представителството има пълно действие пред съдебните органи, току-що цитираното правило подкрепя, че посоченото представителство обхваща онези процедури, посредством които увреденото лице може да се обърне към представителя на своя собствен език. Както бе изложено в точка 17 от това заключение, причината, поради която Spedition Welter изисква от съда да връчи исковата молба на представителя на Avanssur S.A. в Германия, е именно за да избегне разходите за превод, които изисква Регламент № 1393/2007. Съображение 34 от Директива 2009/103 набляга на този аспект, като подчертава значението на обстоятелството, че за уреждане на претенциите на увредените лица може да бъде „приложена процедура, с която те са запознати“.

29.

Следва да се отбележи и фактът, че признаването на овластяване за получаване на съдебни документи не променя правилата на международното частно право, приложими в тази материя. Тази предпазливост е важна, тъй като следва да се припомни, че макар представителството за уреждане на претенции да включва представителство пред съдебните органи, институциите са проявили предпазливост да не въвеждат никакво правило, което би променило деликатното равновесие, с което се характеризират разпоредбите относно международната съдебна компетентност и относно приложимия закон в случаите на искове за обезщетения за вреди, причинени от пътнотранспортни произшествия с международен елемент. Тази загриженост се подчертава в съображение 35, в съображение 36 in fine и в съображение 38 от Директива 2009/103.

30.

Предходните доводи не изглежда да се отслабват от тезата, защитавана от Avanssur S.A. и от Португалската република, според която липсата на изрично [указание] в полза на овластяването за получаване на съдебни документи потвърждавала волята на законодателя да изключи тази форма на представителство. Както бе посочено в точки 20—24 от това заключение, волята на законодателя е била именно да включи този вид представителство, макар и с ограничен характер, а и общата структура на Директива 2009/103 е в полза на същото това тълкуване. Въпреки това има един допълнителен довод, основателно изтъкнат от Комисията, който отслабва тезата на Avanssur и на Португалската република.

31.

Както вече видяхме, член 22 предвижда процедура по обезщетяване, по силата на която увреденото лице може да предяви претенцията си пряко пред представителя на застрахователя в неговата държава на пребиваване, позволяваща му освен това да предяви претенцията си на своя собствен език. Също така член 18 от Директива 2009/103 изисква държавите членки да предвидят мерки, които гарантират, че лицата, увредени от произшествие, причинено от превозно средство, покрито от застраховка, „имат право на пряк иск срещу застрахователното предприятие, застраховало гражданската отговорност на отговорното лице“. Така е сторила Германия, както припомня запитващата юрисдикция, като се позовава на международната съдебна компетентност на германските съдилища в настоящия спор ( 12 ).

32.

Същевременно най-малкото е изненадващо, че след като претенциите са предварително предявени пряко пред представителя и при положение че увреденото лице разполага с пряк иск срещу застрахователя, връчването на съдебни документи не може да се насочи и към представителя, чиято функция е, в съответствие с целите на Директива 2009/103, да улесни увреденото лице в уреждането на претенцията му и при необходимост — в упражняването на иск за обезщетение.

33.

Поради това и с оглед на изложените доводи считам, че член 21, параграф 5 от Директива 2009/103, предвид неговите исторически предшественици и систематичния контекст на текста, като споменава „достатъчните правомощия“ на представителя за уреждане на претенции, трябва да се тълкува в смисъл, че включва упълномощаване за получаване на връчвания на съдебни документи, както е в случая на връчването на искова молба, подадена от увреденото лице при упражняването на граждански иск пред международно компетентния за разглеждането на спора съд.

34.

С втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 21, параграф 5 от Директива 2009/103 има непосредствено действие, така че увреденото лице да може да се позовава на него пред национален съд и същият да е длъжен да приеме, че връчване, извършено на представителя, назначен за уреждане на претенции, в неговото качество на „представител“ на застрахователното предприятие, по този начин е валидно извършено.

35.

Както е добре известно, определянето на непосредственото действие на една норма на правото на Съюза, включително директивите, не е изискване за нейното прилагане. Една норма на правото на Съюза може да бъде приложима, без непременно да има непосредствено действие ( 13 ). Непосредственото действие се състои в способността на една норма на правото на Съюза да разреши със своята собствена власт фактическо положение, без да е необходимо посредничество на други норми, било на Съюза или национални ( 14 ). Същевременно, когато норма на Съюза няма непосредствено действие, може да продължава да изпълнява важна роля в решаването на спора, бидейки полезна за съдебния орган, който е сезиран да се произнесе по него. В последния случай нормата на Съюза няма да има непосредствено действие, но въпреки това ще бъде „приложима“ в посочения смисъл.

36.

Най-очевидният пример за това, че приложимостта на една норма на правото на Съюза не е синоним на нейното непосредствено действие, е така нареченото задължение за съответстващо тълкуване. Норма на правото на Съюза, която няма непосредствено действие, например нетранспонирана директива с действие между частноправни субекти, може да е приложима към случая, тъй като националният съд има във всички случаи задължението да тълкува националното право в светлината на същата. Директивата се прилага и съдът трябва да я прилага при решаването на спора, отделен въпрос е това, че поради липсата на непосредствено действие съдът може да я прилага само с тълкувателни цели и само доколкото националното право не ѝ се противопоставя изрично. Това е точно случаят, който ни занимава тук, причина, поради която трябва да започнем да отговаряме на запитващата юрисдикция, като разгледаме, на първо място, дали може да се даде тълкуване на германското право в съответствие с Директива 2009/103. Ако отговорът е положителен, няма да е необходимо да се анализира дали член 21, параграф 5 от посочената директива има непосредствено действие.

37.

Комисията защитава възможността да се тълкува германското право в светлината на член 21, параграф 5 от Директива 2009/103. По нейно мнение германското право в член 7b, параграф 2 от VAG преписва буквално съдържанието на член 21, параграф 5 от Директива 2009/103. Ето защо, ако тази разпоредба от Директива 2009/103 трябва да се тълкува, както предложих по-горе, в смисъл, че предоставя на представителя представителна власт да получава връчвания на съдебни документи, член 7b, параграф 2 от VAG не допуска различно тълкуване.

38.

Споделям становището на Комисията. Действително, след като Съдът е потвърдил тълкуването на разпоредба на правото на Съюза, националните норми за пряко транспониране и за стриктно възпроизвеждане на европейската норма трябва да се тълкуват в същия смисъл като нея. Ако се случи, както тук, националната норма за транспониране да има същия текст като европейската норма, е очевидно, че може да се приеме само общо тълкуване на европейската норма и на националната норма. В този случай и без да се засяга фактът, че това решение трябва да бъде взето от запитващата юрисдикция, смятам, че член 7b, параграф 2 от VAG трябва да се тълкува по същия начин като европейската норма, от която произхожда, с която е тясно свързан, в случая член 21, параграф 5 от Директива 2009/103.

39.

Също така по никакъв начин не може да се каже, че ZPO отхвърля категорично възможността за представителство за получаване на документи. Членове 170 и 171 споменават изрично възможността връчването да бъде извършено на представител. Макар член 170 да я ограничава до определени случаи, член 171 я предвижда общо, в случаите, в които представляваният с предварително споразумение е назначил представител. Трябва да се припомни, че член 21, параграф 1 от Директива 2009/103 изисква от държавите членки да предприемат необходимите мерки с цел всички застрахователни предприятия да назначат представител за уреждане на претенции във всяка държава членка. Очевидно е, че това представителство ще се формализира посредством споразумения между застрахователи. Затова, ако Директива 2009/103 гарантира представителство за получаване на документи, споразуменията между представител и представляван могат да действат като волеизявление, с което се учредява in concreto представителство, предварително гарантирано посредством Директивата.

40.

Очевидно запитващата юрисдикция трябва да даде тълкуването на своята правна уредба в съответствие с член 21, параграф 5 от Директива 2009/103. Тази задача трябва да бъде поета от запитващата юрисдикция, както е имал повод да изложи Съдът, „чрез прилагането на методите за тълкуване, признати в [националния правов ред] с цел да се постигне резултатът, преследван с Директивата“ ( 15 ). Доколкото тази възможност съществува, а изглежда случаят е такъв, не е необходимо произнасяне относно непосредственото действие на посоченото правило.

41.

В замяна на това и преди да приключа анализа на втория преюдициален въпрос, трябва да се изясни дали е налице някое от двете изключения от задължението за съответстващо тълкуване, които са наложени в практиката на Съда.

42.

На първо място, задължението на националния съд да използва като отправна точка съдържанието на директива, когато тълкува и прилага релевантните норми на своето национално право, не може да служи като основа за тълкуване contra legem на националното право ( 16 ). Същевременно това ограничение е налице само когато противоречието между отделни правила е несъмнено, което не е така в настоящия случай. Член 171 от ZPO, при положение че това е потвърдено от запитващата юрисдикция, предвижда по общ начин представителството за получаване на документи, без да изключва изрично случаи като този по настоящото дело. Към гореизложеното се добавя разпоредбата на вече цитирания член 7b, параграф 2 от VAG, чието систематично тълкуване във връзка с член 171 от ZPO не трябва да ни води до неразрешим конфликт между националните норми и нормите на Съюза.

43.

На второ място, задължението на националния съд да използва съдържанието на директива, когато тълкува и прилага релевантните норми на своето национално право, намира своите граници в общите принципи на правото, в частност тези на правна сигурност и недопускане на обратно действие ( 17 ).

44.

Следователно сме изправени пред такъв случай. Спорът между Spedition Welter и Avanssur, макар да ги противопоставя помежду им, що се отнася до връчването на съдебни документи, съответства по-добре на „триъгълна ситуация“, в която несъмнено са въвлечени два частноправни субекта, но и публична власт. Действително, когато един частноправен субект поиска от германския съдебен орган да се връчи съдебен документ на друг частноправен субект, ищецът се обръща към държавата членка. Ответникът е непряк адресат на искането на ищеца, но изискването има ясен адресат: съдебния орган.

45.

За такъв вид ситуации Съдът е постановил, че „само отрицателните отражения върху правата на трети лица, включително ако могат да се предвидят със сигурност, не оправдават на частноправен субект да се отрича възможността да се позовава на разпоредбите на директива срещу държавата членка, за която става въпрос“ ( 18 ). Такива, само отрицателни отражения, са точно тези, които може да изтъкне Avanssur S.A., когато се противопоставя на съответстващо тълкуване на германското право в светлината на член 21, параграф 5 от Директива 2009/103. Въпреки това и както бе изложено, този вид отражения не препятстват прилагането на Директивата и a fortiori — възможността тя да разгърне своето тълкувателно действие над националното право.

46.

Поради това и предвид изложените доводи смятам, че доколкото германската правна уредба съдържа норма за транспониране с текст, съвпадащ с този на член 21, параграф 5 от Директива 2009/103, националният съдебен орган трябва да тълкува националната правна уредба в съответствие с разпоредбата на посочения член 21, параграф 5 от Директива 2009/103. При обстоятелствата по настоящото дело не се наблюдават ограничения на споменатото съответстващо тълкуване, тъй като правото на Съюза не служи като основа за тълкуване contra legem на националното право, нито накърнява общите принципи на правна сигурност и недопускане на обратно действие — преценки, които запитващата юрисдикция трябва да провери.

47.

В светлината на изложеното предлагам на Съда да даде следния отговор на преюдициалните въпроси, поставени от Landgericht Saarbrücken: