I – Въведение

II – Правна уредба

III – Фактическа обстановка и производство пред Общия съд

А – Дружествата, които са страни по настоящия спор

Б – Двата картела на испанския пазар на суров тютюн и спорното решение на Комисията

В – Производството пред Общия съд

IV – Производство пред Съда

V – Предварителен въпрос относно активната процесуална легитимация на Alliance One International

VI – Анализ на правните основания за обжалване

A – По оплакванията във връзка с принципа на равно третиране

1. Взаимодействието между принципа на равно третиране и принципа на законност в картелни производства (първо и второ правно основание на жалбата по дело С‑14/11 Р)

а) По основния упрек на Комисията, изведен от твърдението за неправилно прилагане на принципа на равно третиране

б) По оплакванията за липса на мотиви на съдебното решение и по оплакването за изопачаване на фактите

i) По твърдяната липса на мотиви

ii) По твърдяното изопачаване на факти

в) Междинно заключение

2. По твърдяната дискриминация на SCC и SCTC в резултат на прилагането на подхода за двояка обосновка (трето правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р)

а) По твърдението за прилагане по дискриминационен начин на подхода за двояка обосновка към SCC и SCTC (първа основна част в рамките на третото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р)

б) По сравнението между положението на AOI и SCTC и това на Universal и Universal Leaf (втора основна част в рамките на третото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р)

в) Междинно заключение

3. По незачитането на изтъкнатите от Комисията в първоинстанционното производство доводи в противоположен смисъл срещу твърдението за дискриминация (трето правно основание на жалбата по дело С‑14/11 Р)

4. По сходността на положението на TCLT, от една страна, и това на Intabex и Universal, от друга (четвърто правно основание на жалбата по дело С‑14/11 Р)

5. Междинно заключение

Б – По някои други оплаквания на AOI и SCTC (първо и второ правно основание на жалбата по дело С‑628/10 P)

1. Първо правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р

а) По твърдението за липса на решаващо влияние на SCC и SCTC върху WWTE преди 5 май 1998 г. (първа част от първото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р)

i) Критерий за подвеждане под отговорност: упражняване на решаващо влияние

ii) По съвместния контрол, който не съставлява императивно основание за изключване на подвеждането под отговорност за нарушения на правилата относно картелите само на едно от дружествата майки

б) По твърдението за нарушение на основни права на AOI и SCTC (втора част от първото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р)

i) Допустимост

ii) Основателност

в) Междинно заключение

2. Второ правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р

а) Предварителен въпрос: неотносимо („inopйrant“) ли е второто правно основание?

б) Разглеждане по същество на второто правно основание на жалбата

i) По твърдението за изменение на доводите на Комисията в хода на първоинстанционното съдебно производство (първа част от второто правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р)

ii) По оплакването за последващо изменение на мотивите на спорното решение (втора част от второто правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р)

В – Обобщение по правните основания, изтъкнати от двете страни

Г – По отделното искане на AOI и SCTC за намаляване на глобата

VII – По съдебните разноски

VIII – Заключение

1.

„Родителите носят отговорност за децата си“ — това правило изглежда всеки път се оказва вярно в случаи на картели ( 2 ). Всъщност често в рамките на производства за налагане на глоби за нарушение на правилата относно картелите се ангажира отговорността не само на дружествата, които пряко участват в картела, но и на техните дружества майки. По този начин финансовата мощ на цялата група от предприятия, която участва в съответния картел, е възможно да бъде взета предвид по подходящ начин при изчисляването на размера на глобата. Освен това се увеличава вероятността отговорността за плащането на глобата да носи платежоспособен длъжник независимо от евентуални прехвърляния на активи в рамките на съответната група от предприятия.

2.

Принципът на личната отговорност ( 3 ), който трябва винаги да се спазва в наказателни и квазинаказателни производства, обаче определя пределите на вменяването на отговорност за нарушения на правилата относно картелите в рамките на групи от предприятия. Не на последно място поради тази причина съдилищата на Съюза всеки път разглеждат въпроса дали и при какви условия е допустимо дружествата майки да се подвеждат под отговорност за извършени от техните дъщерни дружества нарушения на правилата относно картелите ( 4 ).

3.

В настоящото производство по обжалване въпросът за подвеждането под отговорност за нарушения на правото на картелите в рамките на група от предприятия се поставя от изцяло нова гледна точка. Следва да се разгледа въпросът дали Европейската комисия е подвела под отговорност съответните дружества майки на различни участници в един и същи картел, като е приложила различни критерии, и дали това е било законосъобразно.

4.

В конкретния случай става въпрос за испански картел между няколко дружества, които се занимават с преработка на суров тютюн. Комисията налага на някои от тях глоба, която те дължат солидарно със съответните си дружества майки, докато дружествата майки на други участници в същия картел не са подведени под отговорност от Комисията.

5.

В случая Съдът по същество следва да изясни какви предели поставя залегналият в правото на Съюза общ принцип на равно третиране по отношение на правото на преценка на Комисията при налагането на глоби на основание член 23 от Регламент (ЕО) № 1/2003 ( 5 ). Решението на Съда ще има основополагащо значение не само за бъдещата административна практика на Комисията, но може да даде и насоки за дейността на националните органи за защита на конкуренцията и юрисдикции в Европейското икономическо пространство.

6.

Правната уредба на този случай се съдържа, от една страна, в член 81 ЕО, и от друга страна, в член 23 от Регламент (ЕО) № 1/2003. Последната разпоредба предвижда в частност:

„2.

С решение Комисията може да налага [глоби] на предприятия […], когато умишлено или поради небрежност:

а)

нарушават член 81 или 82 от Договора […]

7.

Накрая трябва да се спомене и съображение 37 от преамбюла на Регламент № 1/2003, което се отнася до защитата на основните права:

„С настоящия регламент се зачитат основните права и се съблюдават принципите, прогласени по-специално с Хартата на Европейския съюз за основните права. В съответствие с това настоящият регламент следва да бъде тълкуван и прилаган при спазване на тези права и принципи.“

8.

На испанския пазар на суров тютюн четири предприятия осъществяват дейност по първична преработка на суров тютюн (наричани по-нататък „преработвателите“): World Wide Tobacco España SA (наричано по-нататък „WWTE“), Compañia española de tabaco en rama SA (наричано по-нататък „Cetarsa“), Agroexpansión SA и Tabacos Españoles SL (наричано по-нататък „Taes“). Три от тях принадлежат към многонационални концерни, които се контролират от дружества, установени в Съединените американски щати.

9.

Освен четирите испански преработватели следва да се посочи и Deltafina SpA — италианско дружество, което се занимава с първична преработка на суров тютюн в Италия и с продажба на преработения тютюн.

10.

В настоящия случай възниква въпросът дали и при какви условия за извършени от посочените дружества нарушения на правилата относно картелите Комисията може или трябва да подведе съответните им дружества майки под отговорност и да приеме, че последните трябва да носят солидарна отговорност за заплащането на определените глоби.

11.

Дружествата Alliance One International Inc. (наричано по-нататък „AOI“), по-рано Standard Commercial Corp. (наричано по-нататък „SCC“) ( 6 ), Standard Commercial Tobacco Company Inc. (наричано по-нататък „SCTC“) и Trans-Continental Leaf Tobacco Corp. Ltd. (наричано по-нататък „TCLT“), които са страните по настоящия спор, представляват дружества майки, съответно дружества майки, които контролират дружества майки в WWTE. Всички те принадлежат към т.нар. група Standard.

12.

Между 1995 г. и 5 май 1998 г. между всички тези дружества съществуват следните отношения на дялово участие: SCC притежава 100 % от акциите на SCTC, което на свой ред притежава 100 % от акциите на TCLT. Самото TCLT притежава две трети от капитала на WWTE. Останалата една трета от капитала на WWTE се притежава от председателя на управителния съвет на това дружество и от двама членове на неговото семейство.

13.

На 5 май 1998 г. TCLT увеличава участието си в капитала на WWTE на 86,94 %, като останалата част от акциите се притежава от самото WWTE (9,73 %) и от едно физическо лице (3,33 %). През октомври 1998 г. WWTE придобива акциите на физическото лице, а SCC придобива пряко участие в капитала на WWTE в размер на 0,04 %. През май 1999 г. TCLT и SCC увеличават участието си в капитала на WWTE съответно на 89,64 % и на 0,05 %, като останалата част се притежава от самото WWTE.

14.

Между 1996 г. и 2001 г. на испанския пазар на суров тютюн съществуват два взаимосвързани хоризонтални картела, които през 2001 г. са разкрити от Европейската комисия.

15.

В първия картел, наричан по-нататък „картелът на преработвателите“, участват WWTE, Cetarsa, Agroexpansión, Taes и Deltafina. В рамките на този картел всяка година е определяна средната (максимална) доставна цена за всеки сорт суров тютюн общо за всички качества тютюн, както и са разпределяни количествата от всеки сорт суров тютюн, които всеки от преработвателите може да закупи от производителите. В периода 1999—2001 г. е уговарян и ценови диапазон в зависимост от качеството на всеки сорт суров тютюн, както и средната минимална цена за производител и средната минимална цена за обединение на производители.

16.

Във втория картел, наричан по-нататък „картелът на представителите на производителите“, участват три испански земеделски профсъюза. Този картел също има за цел всяка година да определя ценовия диапазон в зависимост от качеството на всеки сорт суров тютюн.

17.

С Решение от 20 октомври 2004 г. ( 7 ) (наричано по-нататък „спорното решение“) Комисията стига до заключението, че всеки един от тези картели представлява едно-единствено продължено нарушение на член 81, параграф 1 ЕО. Комисията приема, че в това отношение различни дружества и сдружения носят вина за нарушение на член 81, параграф 1 ЕО ( 8 ), изисква от тях да преустановят нарушенията си ( 9 ) и им налага глоби в различен размер ( 10 ).

18.

Адресати на спорното решение са, от една страна, всички пряко участващи в картела дружества, а от друга, някои други дружества, принадлежащи към разглежданите групи от предприятия. По-конкретно положението е следното:

19.

Комисията мотивира решението си с обстоятелството, че освен структурната връзка по силата на дружественото право между дружествата майки и техните дъщерни дружества нищо не указвало, че Universal и Universal Leaf действително са участвали в констатираните по делото деянията. Затова не следвало те да бъдат адресати на решение по това дело. Същият извод се налагал a fortiori по отношение на Intabex, тъй като неговото стопроцентно дялово участие в Agroexpansión било чисто финансово ( 11 ).

20.

Няколко от адресатите на спорното решение подават жалби за отмяната му пред Общия съд. С Решение от 27 октомври 2010 г. ( 12 ) (наричано по-нататък още „решението на Общия съд“ или „обжалваното съдебно решение“) Общият съд се произнася по жалбата, подадена съвместно от AOI (по-рано SCC), SCTC и TCLT.

21.

В първоинстанционното производство подадената от AOI, SCTC и TCLT жалба е частично уважена. Всъщност, докато отменя спорното решение в частта, която се отнася до TCLT, Общият съд отхвърля жалбата в останалата ѝ част, тоест що се отнася до AOI и SCTC. Общият съд по същество мотивира решението си за отмяна на спорното решение по отношение на TCLT със съображението, че е налице нарушение на принципа на равно третиране ( 13 ).

22.

С акт от 28 декември 2010 г. AOI и SCTC обжалват съвместно решението на Общия съд. Комисията на свой ред също го обжалва с акт от 7 януари 2011 г.

23.

По дело С‑628/10 Р AOI и SCTC съвместно искат от Съда:

24.

От своя страна, по дело C‑628/10 Р Комисията иска:

25.

С отделната си жалба, подадена по дело С‑14/11 Р, Комисията иска от Съда:

26.

На свой ред, AOI, SCTC и TCLT възразяват срещу жалбата. Те искат съвместно от Съда:

27.

След приключване на съответните писмени фази на производствата, с определение на председателя на Съда от 14 септември 2011 г. дела С‑628/11 P и С‑14/10 P са съединени за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение. Съдебното заседание се провежда на 16 ноември 2011 г.

28.

Както по дело С‑628/10 Р, така и по дело С‑14/11 P AOI твърди, че за целите на производството по обжалване се явява правоприемник на SCTC и TCLT ( 14 ).

29.

Комисията изразява съмнение, че е възможна тази конструкция. При все това тя не повдига възражение за недопустимост AOI да излага през Съда правни основания не само от свое име, но и от името на SCTC (дело С‑628/10 Р), съответно от името на SCTC и TCLT (дело С‑14/11 P).

30.

Подобно упражняване на чужди права от свое име, наричано още процесуална субституция, може да е допустимо в случаите, когато е налице законово или правно основание.

31.

Не е необходимо обаче подробно да се разглежда въпросът дали в настоящия случай тези предпоставки са налице в лицето на AOI. Това налага процесуалната икономия. Всъщност жалбата по дело С‑628/10 Р е подадена съвместно от AOI и SCTC, така както е съвместен и писменият отговор на AOI, SCTC и TCLT на жалбата по дело С‑14/11 Р. Следователно, след като поне една от страните — в настоящия случай AOI — несъмнено разполага с необходимата активна процесуална легитимация, правните основания на страните във всеки случай трябва да бъдат подробно анализирани ( 15 ).

32.

Преди да бъдат разгледани различните правни основания за обжалване, считам за уместно най-напред да бъдат разяснени две от техническа гледна точка изключително сложни понятия, на които страните всеки път се позовават както във връзка с жалбата, подадена от AOI и SCTC (дело С‑628/10 Р), така и във връзка с жалбата на Комисията (дело С‑14/11 Р): „презумпция, изведена от притежаването на 100 % от капитала“ и подхода за „двояка обосновка“.

33.

Презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, произтича от практиката на Съда относно отговорността на дружествата майки за извършените от съответните им дъщерни дружества нарушения на правилата относно картелите. В случаите, когато дружество майка притежава 100 % (или почти 100 %) от капитала на свое дъщерно дружество, до доказване на противното се предполага, че то упражнява решаващо влияние върху пазарното поведение на това дъщерно дружество. Тази презумпция се прилага и когато дружеството майка контролира дъщерното си дружество опосредено чрез междинно дружество, като дружеството майка притежава 100 % (или почти 100 %) от капитала на междинното дружество, което на свой ред притежава 100 % (или почти 100 %) от капитала на дъщерното дружество ( 16 ). Съгласно съдебната практика сто- или почти стопроцентните участия в капитала са достатъчни, за да бъдат подведени дружеството майка или дружествата майки под солидарна отговорност за извършени от техните дъщерни дружества нарушения на правилата относно картелите ( 17 ).

34.

За разлика от презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, подходът за двояка обосновка сам по себе си досега не е посочван в съдебната практика. В настоящия случай Общият съд обаче се позовава на този подходя с цел да поясни, че в спорното решение Комисията не само прилага презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, но по съображения за предпазливост взема предвид и допълнителни обстоятелства, които показват, че дружествата майки действително са упражнявали решаващо влияние върху търговската политика на съответните си дъщерни дружества ( 18 ).

35.

Обстоятелството, че спорното решение се основава на подхода за двояка обосновка, представлява фактическа констатация на Общия съд. В рамките на производството по обжалване тази фактическа констатация не подлежи на контрол от Съда ( 19 ), доколкото в това отношение Комисията не твърди, че е налице изопачаване на фактите. Следователно е без значение обстоятелството, че в хода на производството пред Съда, и по-специално в хода на съдебното заседание, Комисията изтъква в своя защита, че в спорното решение не бил приложен подходът за двояка обосновка, а единствено презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала.

36.

Предвид факта, че спорното решение е прието преди влизането в сила на Договора от Лисабон, в настоящия случай ще продължи да се прави позоваване на разпоредбите от първичното право, изменени с Договора от Амстердам, и по-специално на членове 81 ЕО и 253 ЕО, а не на членове 101 ДЕФС и 296 ДФЕС.

37.

В центъра на вниманието по настоящото дело са правни проблеми, свързани с принципа на равно третиране. Както AOI и SCTC в жалбата си по дело С‑628/10 Р, така и Комисията в жалбата си по дело С‑14/11 Р разглеждат въпроса дали и доколко този принцип е от значение за прилагането на член 81 ЕО (понастоящем член 101 ДФЕС) и на член 23 от Регламент (ЕО) № 1/2003. Поради това ще разгледам заедно свързаните с този въпрос оплаквания преди всички останали.

38.

Всички жалбоподатели упрекват Общия съд в нарушение на принципа на равно третиране, като обаче изтъкват различни съображения.

39.

По дело С‑14/11 Р Комисията поддържа, че Общият съд неправилно приел, по-специално в точка 218 от обжалваното съдебно решение, че е налице дискриминация на TCLT спрямо Intabex, Universal и Universal Leaf. Според Комисията наред с AOI и SCTC под отговорност можело да бъде подведено и TCLT в качеството му на междинно дружество в рамките на групата Standard, което в периода след 5 май 1998 г. притежавало почти изцяло капитала на WWTE. Комисията твърди, че с оглед на принципа на равно третиране Общият съд неправилно освободил TCLT от носенето на съвместна отговорност за извършените от WWTE нарушения на правилата относно картелите.

40.

От друга страна, по дело С‑628/10 Р AOI и SCTC се опитват, позовавайки се принципа на равно третиране, да избегнат носенето на съвместна отговорност за извършените от WWTE нарушения на правилата относно картелите. Те твърдят, че в качеството им на дружества майки на WWTE били третирани по-неблагоприятно от Universal и Universal Leaf в качеството им на дружества майки на участващите в картела дружества Taes и Deltafina.

41.

Първото и второто правно основание на жалбата по дело С‑14/11 Р са тясно свързани. Те следва да бъдат разгледани заедно.

42.

По същество с първите две правни основания на жалбата по дело С‑14/11 Р Комисията твърди, че Общият съд „неправилно e приложил“ принципа на равно третиране. Общият съд не съобразил факта, че принципът на законност бил определящ по отношение на отговорността на дружествата майки за извършени от техни дъщерни дружества нарушения на правилата относно картелите. Принципът на равно третиране не можел да промени този факт в случаите, когато дружество майка носело отговорност съгласно развитите от съдебната практика ( 20 ) критерии, по специално съгласно презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала.

43.

Този довод не е основателен.

44.

Всъщност, както самата Комисия признава в хода на производството по обжалване, определените от съдебната практика критерии, на които тя се позовава, само внасят яснота по въпроса дали дружество майка и негово дъщерно дружество са част от еднo и също предприятие по смисъла на правото в областта на конкуренцията, тоест дали отговорността за евентуално нарушение на правилата относно картелите може да бъде вменена само на едното или и на двете дружества ( 21 ).

45.

За разлика от това, посочената съдебна практика не съдържа изчерпателни изисквания по отношение на основния въпрос дали трябва да се наложи глоба за нарушение на правилата относно картелите и кои юридически лица евентуално трябва да бъдат адресати на решението на Комисията за налагане на глобата.

46.

В това отношение следва да се има предвид, че на въпроса за принадлежността на дружество майка и/или дъщерно дружество към едно-единствено предприятие, както и за произтичащата им от този факт отговорност за нарушение на правилата относно картелите следва да се даде отговор единствено въз основа на правни критерии, докато при налагането на глоби за същото това нарушение на правилата относно картелите наред с правните обстоятелства от значение са и съображения за целесъобразност ( 22 ): в рамките на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003 Комисията разполага с право на преценка; тя може да налага глоби.

47.

В рамките на правото си на преценка по силата на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003 Комисията може да реши, според обстоятелствата на конкретния случай, дали изобщо да наложи глоба за извършеното от предприятие нарушение на правилата относно картелите, но също така и да реши на кое юридическо лице (или на кои юридически лица), което/които притежават засегнатото предприятие, да наложи евентуално подобна глоба ( 23 ).

48.

При упражняването на посоченото право на преценка по силата на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003 Комисията обаче не разполага с пълна свобода, а трябва да съблюдава общите принципи на правото на Съюза и гарантираните от правото на Съюза основни права ( 24 ). По-специално тя е обвързана от принципа на равно третиране и от принципа на пропорционалност ( 25 ).

49.

Ето защо Общият съд правилно е извършил преценка на спорното решение с оглед на принципа на равно третиране ( 26 ) и не се е ограничил например до сравнително повърхностната проверка на въпроса дали решението не е опорочено от злоупотреба с власт (на френски: „détournement de pouvoir“) по смисъла на член 263, втора алинея ДФЕС ( 27 ).

50.

Следва да се припомни, че принципът на равно третиране представлява общ принцип на правото на Съюза, предвиден в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз ( 28 ). Съгласно постоянната съдебна практика този принцип изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано ( 29 ).

51.

Оттук следват, що се отнася до третирането от страна на Комисията на конкретно нарушение на правилата относно картелите, два извода:

52.

В настоящия случай е необходимо да бъде разгледан по-подробно само вторият аспект.

53.

Принципът на равно третиране забранява на Комисията при налагането на глоби да прилага различни критерии към участниците в един и същи картел. В настоящия случай Общият съд също правилно изхожда от тази предпоставка ( 32 ).

54.

Следователно, когато реши за неправомерното поведение на участващо в картел предприятие да подведе под отговорност както пряко участващото в картела дъщерно дружество, така и дружеството майка или дружествата майки, които го притежават, Комисията трябва да действа по аналогичен начин спрямо всички други участници в картела, при условие че тези други участници в картела се намират в сходно положение.

55.

В това отношение Комисията не е длъжна да налага глоби на всички дружества майки на участниците в картела, на които, от чисто правна гледна точка, може да бъде вменена отговорността за извършено от съответните им дъщерни дружества нарушение на правилата относно картелите. Напротив, упражнявайки правото си на преценка по силата на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003, Комисията може въз основа на обективни критерии да избере някои от разглежданите дружества майки.

56.

Така например Комисията може, както в конкретния случай, по съображения за предпазливост да определи групата адресати на нейното решение за налагане на глоби въз основа на двояка обосновка: тя може да се ограничи да ангажира отговорността на дружествата майки, по отношение на които, наред с възможността да приложи оборимата презумпция, изведена от притежаването на 100 % от капитала, разполага и с инкриминиращи ги конкретни доказателства за действителното упражняване на решаващо влияние върху поведението на дъщерното дружество или на дъщерните дружества, притежавани 100 % от тях. Подобни доказателства е възможно да произтичат, в зависимост от дружеството майка, от най-различни обстоятелства. Комисията правилно отбелязва, че принципът на равно третиране не изисква от нея всеки път да представя едни и същи видове доказателства, като например документи, свидетелски показания и други доказателства, или един и същи брой доказателства срещу всички дружества майки ( 33 ).

57.

Нарушение на принципа на равно третиране обаче е налице, когато по отношение на едно и също нарушение на правилата относно картелите Комисията прилага два различни в качествено отношение критерия за преценка, тоест когато поставя ангажирането на отговорността на някои дружества майки в зависимост от прилагането на по-строга степен на доказване, отколкото ангажирането на отговорността на други дружества майки, като например към някои от тях прилага подхода за двояка обосновка, а към други — само презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала.

58.

Според фактическите констатации на Общия съд настоящият случай е точно такъв: TCLT е подведено под солидарна отговорност за нарушението, извършено от неговото дъщерно дружество WWWTE, само на основание на презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала ( 34 ), докато на Intabex, Universal и Universal Leaf Комисията не налага глоби поради прилагането към тях на подхода за двояка обосновка, в резултат на което приема, че дяловото участие на тези дружества в съответните им дъщерни дружества само по себе си не е достатъчно при липсата на конкретни доказателства, за да приеме, че е налице действително упражняване на решаващо влияние ( 35 ).

59.

При това положение Общият съд правомерно може да приеме, без да допусне грешка при прилагането на правото, че TCLT е било дискриминирано спрямо Intabex, Universal и Universal Leaf ( 36 ).

60.

Посоченият от Комисията принцип на законност не променя с нищо този извод.

61.

Несъмнено принципът на равно третиране трябва да се съчетава с принципа на законност, съгласно който никой не може да се позовава в своя полза на незаконосъобразност, допусната в полза на другиго ( 37 ). Иначе казано, правото на Съюза не предоставя право на „равенство в нарушение на закона“ ( 38 ). В писменото си становище Комисията излага същността на този въпрос по следния начин: „Two wrongs do not make a right“.

62.

В настоящия случай обаче не съществува риск от стълкновение с принципа на законност. Всъщност в хода на административното производство в рамките на правото си на преценка по силата на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003 Комисията е трябвало да избира между две възможни решения, от които едното не е било по-малко законосъобразно от другото: Комисията е имала свободата или да подведе солидарно под съвместна отговорност всички дружества майки, по отношение на които е била приложима презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала (първо възможно решение), или да ограничи групата адресати на спорното решение, като се основава на подхода за двояка обосновка (второ възможно решение).

63.

Разглеждано от тази гледна точка обстоятелството, че по отношение на Intabex, Universal Universal Leaf Комисията е избрала второто възможно решение, не може да се оспорва от правна страна. Прилагайки подхода за двояка обосновка, Комисията само се е отказала да подведе разглежданите дружества солидарно под съвместна отговорност за извършените от техните дъщерни дружества нарушения на правилата относно картелите единствено на основание на презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала.

64.

Като се има предвид, че подходът на Комисията по отношение на Intabex, Universal и Universal Leaf не е съставлявал „нарушение на закона“, предоставянето с обжалваното съдебно решение на равно третиране на TCLT не е могло да представлява „равенство в нарушение на закона“.

65.

От Решение по дело Zellstoff ( 39 ) не може да се направи извод, който противоречи на това виждане. Несъмнено в това решение Съдът посочва, че „предприятие не може да се освободи от санкция с мотива, че на друг икономически оператор не е наложена глоба, дори когато положението на последния не е предмет на производство пред Съда“ ( 40 ). Доколкото мога да преценя, в Решение по дело Zellstoff, посочено по-горе, обаче не е разгледан релевантният по настоящото дело въпрос за упражняването на правото на преценка от страна на Комисията при налагането на глоби.

66.

Впрочем считам за твърде неубедително от Решение по дело Zellstoff, посочено по-горе, да се прави извод, че Комисията има пълната свобода да упражнява правото си на преценка по отношение на налагането на глоби и че не трябва по никакъв начин да носи отговорност пред юрисдикциите на Съюза за спазването на принципа на равно третиране. Подобна съдебна практика не би отговаряла на изискванията за ефективна съдебна защита на основните права пред юрисдикциите на Съюза (вж. също член 47, първа алинея от Хартата на основните права).

67.

Когато в съответствие с правораздавателната си функция следи Комисията да упражнява правото си на преценка по член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003 по отношение на всички участници в един и същи картел въз основа на едни и същи законосъобразни критерии, Общият съд не предоставя „равенство в нарушение на закона“, а защита срещу произволни действия на администрацията.

68.

Като се има предвид, че по отношение на TCLT Общият съд следователно не е допуснал грешка при прилагането на принципа на равно третиране, основният упрек на Комисията във връзка с първото и второто правно основание на жалбата по дело С‑14/11 Р трябва да се отхвърли като неоснователен.

69.

Освен първото правно основание на жалбата по дело С‑14/11 Р, Комисията упреква Общия съд, че не е мотивирал решението си и че е изопачил фактите.

70.

Най-напред Комисията твърди, че Общият съд пренебрегнал развитите от нея в хода на първоинстанционното производство правни доводи във връзка с принципа на законност и принципа на „недопускане на равенство в нарушение на закона“. Това обстоятелство представлявало „очевидна липса на мотиви“.

71.

Задължението за надлежно мотивиране на решения, постановени в първоинстанционно производство, произтича от член 36 във връзка с член 53, първа алинея от Статута на Съда.

72.

Считам, че в случая Комисията поставя прекомерни изисквания към обхвата на посоченото задължение за мотивиране. Всъщност според постоянната съдебна практика задължението за мотивиране не изисква от Общия съд да излага изчерпателно и да посочва поединично всички представени от страните по спора съображения. Следователно мотивите могат да бъдат имплицитни, при условие че дават възможност на заинтересованите лица да се запознаят с причините, поради които Общият съд не е приел доводите им, а на Съда — да разполага с достатъчно данни, за да упражни своя контрол ( 41 ).

73.

В настоящия случай Общият съд със сигурност се е запознал с доводите, изложени от Комисията ( 42 ). Нещо повече, Общият съд е изложил ясно и недвусмислено собствената си позиция относно приложимостта и обхвата на принципа на равно третиране ( 43 ). Оттук следва, макар и имплицитно, че Общият съд е счел възражението на Комисията във връзка с обхвата на принципа на законност за неотносимо. Следователно не може да става въпрос за липса на мотиви.

74.

По-нататък Комисията поддържа, че в точка 158 от обжалваното съдебно решение Общият съд „явно е изопачил“ спорното решение, както и съдържащите се в него доводи, изложени от Комисията. Според Комисията твърдяното изопачаване се състои в неправилното тълкуване от страна на Общия съд на съображение 384 от спорното решение. Общият съд неправилно приел, че Комисията споделя гледната му точка относно принципа на равно третиране.

75.

Според постоянната съдебна практика изопачаване е налице, когато, без да се основава на нови доказателства, преценката на съществуващите доказателства е явно неправилна ( 44 ).

76.

В съображение 384 от спорното решение се посочва, доколкото това е релевантно за настоящия случай, „че особените обстоятелства, които са накарали Комисията да подведе дружеството майка под отговорност за действията на дъщерното дружество, могат да са различни във всеки отделен случай“. В същото съображение Комисията допълва: „Този факт сам по себе си не представлява нарушение на принципа за недопускане на дискриминация, щом като принципите относно отговорността са последователно приложени“.

77.

От това може лесно да се заключи, че Комисията счита принципа на равно третиране за релевантен. Всъщност само по този начин може да се обясни обстоятелството, че в посоченото съображение от решението си Комисията изобщо е разгледала въпроса дали е налице нарушение на този принцип, наричайки го в това съображение „принцип за недопускане на дискриминация“.

78.

Точно до това заключение стига Общият съд в спорния пасаж от обжалваното съдебно решение. Най-напред той излага собствената си гледна точка („[…] Комисията е длъжна да спазва принципа на равно третиране […]“ ( 45 )), след което добавя, че Комисията споделя тази гледна точка, като за доказателство се позовава на посоченото съображение 384 от спорното решение ( 46 ).

79.

По този начин Общият съд напълно логично тълкува спорното решение, като в никакъв случай не дава основание да се направи извод за изопачаване на изложените от Комисията доводи. Общият съд дори разглежда съображението на Комисията, че „особените обстоятелства […] могат да са различни във всеки отделен случай“ ( 47 ), когато посочва, че [не може] да […] се третират по различен начин сходни положения и да […] се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано“ ( 48 ).

80.

При тези обстоятелства считам, че няма данни Общият съд явно неправилно да е преценил съдържанието на съображение 384 от спорното решение. Следователно оплакването за изопачаване на доказателства е неоснователно.

81.

Предвид гореизложеното следва да се приеме, че първото и второто правно основание на жалбата по дело С‑14/11 Р трябва изцяло да се отхвърлят.

82.

Третото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р е разделено на няколко части, които обаче по същество се припокриват. В действителност AOI и SCTC изтъкват два аспекта. От една страна, подходът за двояка обосновка бил приложен към тях по дискриминационен начин (вж. по този въпрос точка а), по-нататък). От друга страна, Общият съд не сравнил положението, в което се намирали AOI (по-рано SCC) и SCTC, достатъчно точно с положението на Universal и Universal Leaf (вж. по този въпрос точка б), по-нататък).

83.

Що се отнася до подхода за двояка обосновка, по същество жалбоподателите изтъкват следните доводи. Ако е била приложена само презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, Universal и Universal Leaf са щели да бъдат също длъжни да носят съвместна отговорност за извършените от техните дъщерни дружества Taes и Deltafina нарушения на правилата относно картелите. За сметка на това, прилагането на по-рестриктивния подход за двояка обосновка имало в крайна сметка за последица привличането под отговорност само на AOI (по-рано SCC) и SCTC, но не и на Universal и Universal Leaf съвместно със съответните им дъщерни дружества.

84.

Комисията оспорва това твърдение, като по същество изтъква, че принципът на равно третиране не предоставя право на „равенство в нарушение на закона“ ( 49 ). Вече поясних ( 50 ), че в настоящия случай този довод се оказва твърде недостатъчен. В случая не става дума дали обхватът на и без това незаконосъобразни действия на администрацията („нарушение на закона“) да бъде, дори в още по-голяма степен, разширен. Напротив, важно е да се изясни дали от напълно основателното третиране на един от участниците в картела от Комисията трябва да се възползват и всички останали.

85.

Жалбата на AOI и SCTC срещу обжалваното съдебно решение обаче е неоснователна по други причини.

86.

Както вече бе посочено по-горе ( 51 ), в рамките на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003 Комисията има право на преценка. Поради това тя не е длъжна да налага глоби на всички дружества майки на участници в картела, които, от чисто правна страна, би следвало да бъдат подведени под отговорност за извършените от съответните им дъщерни дружества нарушения на правилата относно картелите. Напротив, при упражняването на правото си на преценка Комисията може да направи избор измежду разглежданите дружества майки въз основа на обективни критерии.

87.

Обстоятелството, че критериите за подобен избор може да имат последици, които са от полза за някои и в тежест на други участници в производството, е в реда на нещата. Това, че Комисията е избрала някои от тези участници, само по себе си все още не позволява да се направи извод, че е налице дискриминация. Всъщност, щом като възприетите от Комисията критерии се основават на обективни съображения, няма никакво основание да се приеме, че е налице незаконосъобразно поставяне в по-неблагоприятно положение на определени участници в производството.

88.

По друг начин би стоял въпросът, ако при упражняването на своето право на преценка по силата на член 23, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕО) № 1/2003 Комисията се ръководеше не от обективни обстоятелства, а от ирелевантни съображения, тоест ако имаше поведение, което най-малкото би било близко до злоупотребата с власт по смисъла на член 263, втора алинея ДФЕС.

89.

В настоящия случай AOI и SCTC обаче не са посочили в хода на съдебното производство нито едно конкретно обстоятелство, от което да се направи изводът, че Комисията се е основала на подхода за двояка обосновка по ирелевантни съображения.

90.

Напротив, съществувала е обективна причина за извършването на избор измежду разглежданите дружества майки въз основа на подхода за двояка обосновка. Както Комисията правилно изтъква в хода на първоинстанционното производство ( 52 ), към момента на приемане на спорното решение е съществувала значителна правна несигурност относно критериите за подвеждането под отговорност на дружествата майки за извършени от дъщерните им дружества нарушения на правилата относно картелите ( 53 ). Едва впоследствие Решение по дело Akzo Nobel ( 54 ) на Съда внася яснота по този въпрос.

91.

В контекста на правна несигурност до направените от Съда уточнения е било обективно обосновано по съображения за предпазливост Комисията да адресира спорното решение само до дружествата майки, по отношение на които не се е налагало да се основава единствено на презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, а е разполагала и с конкретни доказателства за действителното упражняване на решаващо влияние върху поведението на съответните дъщерни дружества.

92.

Следователно оплакването на AOI и SCTC за дискриминация във връзка с използването на подхода за двояка обосновка е неоснователно.

93.

Жалбоподателите упрекват Общия съд и че не е сравнил достатъчно задълбочено положението на AOI (по-рано SCC) и SCTC с това на Universal и Universal Leaf. Според жалбоподателите Общият съд е трябвало въз основа на фактическите обстоятелства да провери дали Universal и Universal Leaf и техните дъщерни дружества Taes и Deltafina не образуват една стопанска единица, за да може да се произнесе по оплакването на AOI и SCTC за дискриминация. Жалбоподателите са на мнение, че положението на SCC и SCTC било „много сходно“ с това на Universal и Universal Leaf.

94.

На пръв поглед би могло да се счита, че с това оплакване AOI и SCTC оспорват единствено направената от Общия съд преценка на фактите и доказателствата и че искат от Съда да я замести със собствената си преценка. Това би било недопустимо в производството по обжалване ( 55 ).

95.

При по-задълбочено разглеждане обаче става ясно, че изтъкнатите от AOI и SCTC доводи поставят, поне отчасти, реален правен проблем, чието разглеждане несъмнено е допустимо в рамките на производството по обжалване. Става въпрос за обхвата на правните изисквания към проверката от страна на Общия съд на твърдение за дискриминация, и по-специално за обхвата на контрола, който във връзка с това Общият съд упражнява по отношение на Комисията. Става дума за въпрос, който постоянно се обсъжда и на който понастоящем се отделя, не на последно място с оглед на Хартата на основните права, все по-голямо внимание.

96.

Член 47 от Хартата на основните права, която съгласно член 6, параграф 1, първа алинея ДЕС има същата юридическа сила като Договорите и следователно съставлява първично право със задължителна правна сила, гарантира основното право на ефективна съдебна защита, което е признато и като общ принцип на правото на Съюза ( 56 ). Посоченото основно право съдържа по-конкретно правото на справедливо преразглеждане на административни решения от независим съд.

97.

Какви конкретни изисквания произтичат оттук, следва да се определи ( 57 ) въз основа на принципа на хомогенност (член 6, параграф 1, трета алинея ДЕС във връзка с член 52, параграф 3, първо изречение от Хартата на основните права) в светлината на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ ( 58 ). Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) последната разпоредба изисква по-специално съдебното производство да позволява упражняването на контрол по всички релевантни фактически и правни въпроси ( 59 ).

98.

Безспорно в настоящия случай от компетентността на Общия съд е било да упражни подобен контрол по всички фактически и правни въпроси във връзка със спазването на принципа на равно третиране от страна на Комисията.

99.

Степента на този контрол от страна на Общия съд обаче зависи, не на последно място, от правните основания за отмяна, на които се позовават жалбоподателите в първоинстанционното производство, и по-специално доколко доводите им са обосновани от фактическа страна, тоест на какви факти и доводи основават съответните си оплаквания. Всъщност в производствата по преки искове или жалби пред съдилищата на Съюза важи диспозитивното начало. Само в изключителни случаи се налага служебно да се възлага задължение за излагане на становища или представяне на доказателства . Нито една от страните в настоящото производство обаче не се позовава на подобна необходимост.

100.

В настоящия случай доводите във връзка с принципа на равно третиране, изтъкнати от SCC (сега AOI), SCTC и TCLT в първоинстанционното производство, се свеждат до две оплаквания, че дружествата майки на другите участници в картела били третирани от Комисията по-благоприятно от самите тях ( 60 ).

101.

Само един от тези въпроси, посочени в жалбата на първа инстанция, е от значение за разглежданото тук правно основание за обжалване ( 61 ). В рамките на този въпрос SCC изтъква, че предвид всички релевантни обстоятелства положението му в качеството му на дружество майка било сходно на това на Universal, Universal Leaf и SEPI. Според SCC констатацията, направена от Комисията по отношение на последните дружества, ползвала и самото него: липсвали конкретни данни както за действителното участие на SCC в установените нарушения, извършени от WWTE, така и за пряка комуникация между дружеството майка и дъщерното дружество.

102.

В писмената си реплика в рамките на първоинстанционното производство SCC освен това посочва, че Комисията поставила жалбоподателите в по-неблагоприятно положение от това на Universal, като приложила различни критерии за подвеждането им под отговорност за извършените от техните дъщерни дружества нарушения на правилата относно картелите ( 62 ).

103.

По този начин SСС в крайна сметка само повтаря доводите, вече изтъкнати от него във връзка с критериите за подвеждането под отговорност на дружествата майки за извършеното от дъщерното им дружество WWTE нарушение. При това положение Общият съд не може да бъде упрекнат за това, че на свой ред в обжалваното съдебно решение ( 63 ) се е отказал от отделна, по-задълбочена проверка на изтъкнатите от SCC доводи във връзка с дискриминацията и от проверка на всички правни основания на жалбата в първоинстанционното производство в тяхната цялост, включително на оплакванията за дискриминация.

104.

От всички изложени по-горе съображения следва, че оплакването за липса на проверка в настоящия случай на сходността между положението на AOI (SCC) и SCTC, от една страна, и това на Universal и Universal Leaf, от друга, е неоснователно.

105.

Следователно третото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р трябва да бъде отхвърлено.

106.

С третото правно основание на жалбата си по дело С‑14/11 Р Комисията се оплаква от отказа на Общия съд да ѝ даде възможност в първоинстанционното производство да представи доказателства, че TCLT не се намирало в същото положение като Universal или Intabex.

107.

Посоченото правно основание на жалбата е насочено по-специално срещу точка 196, първо изречение от обжалваното съдебно решение. В него Общият съд разглежда въпроса дали трябва да бъде взет предвид посоченият от Комисията факт, че в периода 1996—1999 г. TCLT е било „основен клиент“ на WWTE. Общият съд дава отрицателен отговор на този въпрос, мотивирайки се по-конкретно, че става въпрос за довод, на който Комисията се е позовала за първи път едва в съдебното производство, и по-точно в писмената си защита.

108.

Според Комисията по този начин Общият съд е нарушил правото ѝ на състезателно производство и неправилно е възприел изискванията за мотивиране на решенията ѝ. Двата въпроса са тясно свързани.

109.

Вярно е, че в съдебното производство Комисията, както и всяка друга страна, има право на състезателно производство ( 64 ). Следователно тя трябва да има възможност ефективно да се защити пред Общия съд срещу изложените в жалбата за отмяна оплаквания, например срещу твърденията за дискриминация като отправените в първоинстанционното производство от AOI, SCTC и TCLT.

110.

При все това трябва да се постигне подходящо равновесие между правото на Комисията на състезателно производство и правото на засегнатото предприятие на справедлив процес и ефективна съдебна защита (член 47 от Хартата на основните права).

111.

В този контекст Комисията настина има свободата в рамките на защитата си в съдебното производство да разясни по-подробно мотивите на спорното решение ( 65 ). В съдебното производство Комисията обаче не може да посочва изцяло нови мотиви на спорното решение. Липсата на мотиви не може да бъде поправена с факта, че заинтересованото лице научава мотивите на решението в хода на производството пред съдилищата на Съюза ( 66 ). Посочената забрана на „замяна на мотивите“ в производството пред Общия съд е особено строга в наказателни производства и квазинаказателни производства като картелното производство ( 67 ).

112.

Следователно и в настоящия случай Комисията не може да се позовава в съдебното производство на обстоятелства, които всъщност е трябвало да бъдат посочени още в спорното решение, но това не е било направено.

113.

Остава да се разгледа дали качеството на TCLT на „основен клиент“ на WWTE представлява обстоятелство, която е трябвало да бъде посочено още в мотивите на спорното решение.

114.

В това отношение следва да се отбележи, че решението на Комисията за налагане на глоби трябва да съдържа достатъчно мотиви за всеки от адресатите, и по-специално за онези от тях, които въз основа на това решение трябва да понасят тежестта на нарушението. В този смисъл по отношение на дружество майка, считано за отговорно за неправомерното поведение на свое дъщерно дружество, подобно решение трябва да съдържа обстоятелствено изложение на мотивите, което може да обоснове вменяването на отговорността за нарушението на това дружество ( 68 ).

115.

Какви точно изисквания произтичат оттук за всеки отделен случай, следва да се определи с оглед на смисъла и целта на изискването за мотивиране, предвидено в член 253 ЕО (понастоящем член 296, втора алинея ДФЕС). Мотивите на даден акт имат за цел да дадат възможност, от една страна, на заинтересованите лица да се запознаят с основанията за взетата мярка, за да преценят нейната основателност, а от друга, на компетентната юрисдикция — да упражни своя контрол ( 69 ).

116.

Ако Комисията реши, както в конкретния случай, да подведе солидарно под съвместна отговорност някои дружества майки на участващите в картела дружества, а други — не, тя трябва да мотивира това в решението си за налагане на глоби. Мотивите на решението трябва да дават възможност на дружествата майки — адресати на решението за налагане на глоби, да разберат причините, поради които точно те са подведени под отговорност, въпреки че на дружества майки на други участници в картела не е била наложена глоба. Само по този начин заинтересованите лица и съдилищата на Съюза могат да упражнят контрол върху решението на Комисията за наличие на евентуални пороци, допуснати при упражняването на правото на преценка, и по-специално за наличие на евентуални нарушения на принципа на равно третиране ( 70 ).

117.

Точно такива мотиви обаче липсват в настоящия случай съгласно неоспорените в това отношение констатации на Общия съд. В спорното решение Комисията излага мотиви, макар и твърде оскъдни, по какви причини не е ангажирала отговорността на някои други предприятия, и по-конкретно на Intabex ( 71 ), но не посочва по ясен начин по какви съображения е включила точно TCLT, а не Intabex сред адресатите на решението за налагане на глоби.

118.

Едва в хода на съдебното производство Комисията посочва продажбата на голяма част от преработения от WWTE тютюн на TCLT като сериозно доказателство за това, че положението на TCLT не е било сходно с това на Intabex. Според твърдяното от Комисията в хода на съдебното производство става въпрос за обстоятелство от решаващо значение, което представлява конкретно доказателство за това, че изборът на TCLT като адресат на спорното решение съответства на принципа на равно третиране.

119.

След като качеството на TCLT на „основен клиент“ на WWTЕ обаче е от толкова голямо значение за избора му като адресат на спорното решение, това обстоятелство е трябвало да бъде посочено още в мотивите на спорното решение. Всъщност едва с излагането на този мотив става ясно по каква причина спорното решение е било адресирано по-специално до TCLT. Комисията не може да „заменя“ мотив, който е от такова решаващо според нея значение, едва в хода на съдебното производство. По-специално този мотив не може да се разглежда само като разяснение на спорното решение, тъй като според констатациите на Общия съд в това решение изобщо не се съдържат (други) мотиви във връзка с този въпрос. Следователно Общият съд правилно е приел, че посочването на качеството на TCLT на „основен клиент“ на WWTЕ за първи път в съдебното производство ( 72 ) е недопустимо ( 73 ).

120.

Комисията възразява, че не е длъжна да посочва в мотивите причините, поради които не e определила някои дружества, в случая Universal, Universal Leaf и Intabex, като адресати на спорното решение ( 74 ).

121.

Този довод обаче е ирелевантен. Всъщност в случая не става въпрос дали Universal, Universal Leaf и Intabex също е трябвало да бъдат адресати на спорното решение ( 75 ), а дали TCLT основателно, по-специално без да е нарушен принципът на равно третиране, е бил включен сред адресатите на това решение.

122.

По-нататък Комисията възразява, че в хода на административното производство не е имала основание да прави сравнение между положението на TCLT и това на други дружества майки, тъй като TCLT едва на етапа на съдебното производство се позовало на нарушение на принципа на равно третиране. Комисията не била длъжна в решенията си да излага, така да се каже, от съображения за изчерпателност, всички мотиви, на които някога впоследствие би могла да се позове, за да оспори повдигнатите срещи нейните мерки оплаквания ( 76 ).

123.

Предвид обстоятелствата по настоящия случай това възражение обаче е неоснователно. По време на административното производство за TCLT не е било възможно да предвиди, че ще трябва да се защитава срещу евентуална дискриминация спрямо Universal, Universal Leaf или Intabex. Всъщност изложението на възраженията е било адресирано и до Universal, Universal Leaf и Intabex. По време на административното производство за TCLT не е било възможно да предвиди, че впоследствие Комисията няма да посочи точно тези дружества сред адресатите на спорното решение. От друга страна, Комисията трябва да е знаела, че направеният от нея при приемането на спорното решение избор сред дружествата майки на участниците в картела е щял да повдигне въпроси с оглед на принципа на равно третиране ( 77 ).

124.

В хода на съдебното заседание пред Съда накрая Комисията твърди, че презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, щяла да бъде изпразнена от смисъл, ако се изисква от органa за защита на конкуренцията в мотивите на решението си за налагане на глоби да излага съображения във връзка с равното третиране на различните участници в производството.

125.

Горепосоченият довод обаче също е неубедителен. Комисията, разбира се, си запазва правото при избора на адресатите на решение за налагане на глоби да прилага презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, и в мотивите на решението да изложи единствено условията за прилагането на презумпцията ( 78 ). Ако обаче тя реши, както в случая, в рамките на правото си на преценка да прилага по-строги критерии за ангажирането на отговорността на дружествата майки, Комисията трябва да съобрази и мотивите на решението си с тези по-строги критерии. Който сам си поставя летвата по-нависоко, не трябва да се учудва, че ще му бъде по-трудно да я прескочи.

126.

Следователно предвид всички изложени по-горе съображения Общият съд правилно е възприел изискванията за мотивиране на спорното решение и не е нарушил правото на Комисията на състезателно производство. Поради това третото правно основание на жалбата по дело С‑14/11 Р трябва да бъде отхвърлено.

127.

С четвъртото правно основание на жалбата си по дело С‑14/11 Р, което, както разгледаното вече по-горе трето правно основание на жалбата, е насочено срещу точка 196 от обжалваното съдебно решение, Комисията твърди, че Общият съд „е приложил неправилно“ принципа на равно третиране, тъй като TCLT се е намирало в обективно различно положение от това на Intabex и на Universal.

128.

В това отношение по същество отново става дума за въпроса дали участието на TCLT в рамките на групата Standard като междинно дружество е било от чисто финансово естество, така че положението на TCLT да се приеме за сходно с това на Intabex. Комисията твърди, подобно на твърдяното от нея в първоинстанционното производство ( 79 ), че ролята на TCLT в рамките на групата Standard надхвърля чисто финансовото участие. В подкрепа на тезата си Комисията се позовава на вече посоченото обстоятелство, че TCLT се явява основен клиент купувач на преработения от неговото дъщерно дружество WWTE тютюн. В това отношение положението на TCLT се различавало от това на Intabex.

129.

В обжалваното съдебно решение Общият съд обаче приема, че точно това обстоятелство — изкупуването от страна на TCLT на големи количества преработен от WWTE тютюн, е ирелевантно, поради това че посочените покупки са били водени на TCLT само по чисто счетоводни и данъчни съображения и че фактически TCLT не е получило от WWTE нито една доставка на тютюн ( 80 ).

130.

В отговор на това в жалбата си Комисията отбелязва, че е без значение по какви съображения TCLT се е явявало купувач на преработения от WWTE тютюн. Във всеки случай от тези покупки било видно, че TCLT представлява повече от чисто междинен финансов холдинг.

131.

Този довод на Комисията е недопустим. Всъщност въпросът за доказателствената стойност на покупките на TCLT от WWTE попада в обхвата на самостоятелната преценка на фактите от страна на Общия съд. Освен в случай на изопачаване, каквото в случая Комисията не твърди, че е налице, този въпрос остава извън контрола на Съда в рамките на производството по обжалване ( 81 ).

132.

В случая не става дума дали от правна гледна точка Общият съд правилно е квалифицирал фактите и е приложил правилните правни критерии при преценката на фактите. Според Комисията извършената от Общия съд преценка по-скоро е само неубедителна. Смисълът и целта на производството по обжалване обаче не се състоят точно в това да се поставя под въпрос тази преценка и да бъде тя заместена с друга преценка ( 82 ).

133.

Накрая, само мимоходом Комисията упреква Общия съд, че не е мотивирал в достатъчна степен решението си. Общият съд не обяснил причините, поради които приел, че TCLT и Universal се намирали в сходно положение, и не разгледал доводите, изложени от Комисията в това отношение.

134.

Този довод обаче също не може да бъде възприет. Той е „неотносим“ (на френски: „inopérant“) и следователно неоснователен ( 83 ). Всъщност, след като Общият съд е установил, както в случая, без да допуска грешка при прилагане на правото, че TCLT се е намирало в положение, сходно на това на Intabex, повече не се налага да се разглежда дали положението на TCLT освен това е било сходно и на това на Universal и Universal Leaf. Общият съд е могъл да основе отмяната на спорното решение и единствено на дискриминацията на TCLT спрямо Intabex, която той приема, че е налице.

135.

Ето защо четвъртото правно основание на жалбата по дело С‑14/11 Р трябва да бъде отхвърлено като отчасти недопустимо и отчасти неоснователно.

136.

Следователно правните основания на жалбоподателите във връзка с принципа на равно третиране трябва да бъдат изцяло отхвърлени както по дело С‑628/10 Р, така и по дело С‑14/11 Р.

137.

Накрая ще разгледам някои други оплаквания, които AOI и SCTC повдигат с първото и второто правно основание на жалбата си по дело С‑628/10 Р срещу обжалваното съдебно решение.

138.

С първото правно основание на жалбата си по дело С‑628/10 Р жалбоподателите упрекват Общия съд в нарушение на член 81, параграф 1 ЕО, член 23, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 и член 253 ЕО ( 84 ). Според тях Общият съд неправилно е приел, че е доказана отговорността на AOI (по-рано SCC) и на SCTC за извършените от WWTE нарушения на правилата относно картелите както преди, така и след 5 май 1998 г.

139.

Ще се спра на тези оплаквания в точки а ) и б) по-надолу. Във връзка с това няма да разглеждам по-подробно член 253 ЕО, тъй като жалбоподателите по никакъв начин не разясняват доколко Общият съд не се е съобразил с изискванията за мотивиране на правни актове на Съюза. Ето защо твърдението им за нарушение на посочената разпоредба трябва да се счита за недопустимо.

140.

Първата част от първото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р се отнася само до периода преди 5 май 1998 г. AOI (по-рано SCC) и SCTC твърдят, че тогава изобщо не са могли да упражняват решаващо влияние върху WWTE. Най-малкото не трябвало само те да бъдат подвеждани под отговорност, а в най-добрия случай — съвместно с другите дружества, които имали дялово участие в WWTE.

141.

На пръв поглед би могло да се приеме, че с посоченото оплакване AOI и SCTC единствено поставят под въпрос преценката от Общия съд на фактите и доказателствата и искат от Съда да замести със собствената си преценка направената от Общия съд преценка. Това им искане е недопустимо в рамките на производството по обжалване ( 85 ).

142.

Всъщност в случая става дума за въпроса дали при преценката на фактите и доказателствата Общият съд е използвал необходимите критерии и принципи. Става дума за правен въпрос, който подлежи на контрол от Съда в производството по обжалване ( 86 ). В това отношение от доста неясно изложеното оплакване на AOI и SCTC по същество може да се изведат две конкретни критики срещу обжалваното съдебно решение. Тези критики дават възможност на Съда да уточни правната уредба в няколко аспекта, които са от значение и за бъдещи случаи.

143.

На първо място, жалбоподателите упрекват Общия съд в пренебрегване на факта, че съгласно Решение по дело AEG за подвеждането под отговорност на дружество майка за извършени от негово дъщерно дружество нарушения на правилата относно картелите има основание само при наличието на две кумулативни предпоставки: дружеството майка трябва да е било в състояние да упражнява решаващо влияние върху своето дъщерно дружество и действително да се е възползвало от тази възможност ( 87 ).

144.

Този упрек е неоснователен. В действителност съгласно постоянната съдебна практика само от наличието на едно-единствено условие зависи дали дружество майка може да бъде подведено под отговорност за извършени от дъщерното му дружество нарушения на правилата относно картелите: дружеството майка трябва да е упражнявало решаващо влияние върху поведението на дъщерното дружество, в резултат на което последното не е могло да взема решения по самостоятелен начин относно пазарното си поведение ( 88 ).

145.

По принцип за целта не е необходимо да бъде отделно разглеждан въпросът дали съответното дружество майка изобщо е било в състояние да упражнява решаващо влияние върху поведението на своето дъщерно дружество. За подвеждане под отговорност за нарушения на правилата относно картелите е достатъчно да се докаже, че такова влияние действително е било упражнявано. Всъщност, както Общият съд правилно подчертава, констатацията, че дружество майка действително е упражнявало решаващо влияние върху поведението на своето дъщерно дружество, неминуемо също означава, че то е било в състояние да направи това ( 89 ).

146.

Това не е така само ако упражняването на решаващо влияние по изключение не е установено със сигурност, а се предполага до доказване на противното. Всъщност прилагането на подобна презумпция е възможно само когато е прието за установено, че дружеството майка изобщо е било в състояние да упражнява решаващо влияние върху поведението на своето дъщерно дружество и когато с оглед на икономическите, организационните и юридическите връзки между двете дружества е било логично да се приеме, че действително е упражнявало това влияние. Съгласно съдебната практика случаят е такъв по-специално когато към момента на извършване на нарушението дружеството майка е притежавало целия или почти целия капитал на своето дъщерно дружество (презумпция, изведена от притежаването на 100 % от капитала) ( 90 ).

147.

Като се има обаче предвид, че в разглеждания в случая период (преди 5 май 1998 г.) не се е поставял въпросът за прилагането на подобна презумпция, не е било необходимо Общият съд отделно да установява, че дружествата майки на WWTЕ са били в състояние да упражняват решаващо влияние върху пазарното му поведение.

148.

На второ място, жалбоподателите изтъкват, че когато няколко лица или дружества упражняват съвместен контрол ( 91 ) върху дъщерно дружество, не е възможно да се подведе под отговорност за извършени от това дъщерно дружество нарушения на правилата на конкуренция само едно от тези лица или дружества.

149.

В основата на този довод е поставено обстоятелството, че участващото в испанския картел на преработвателите WWTE в разглеждания период (тоест преди 5 май 1998 г.) от правна гледна точка все още не се е намирало под изключителния контрол на групата Standard, оглавявана по онова време от SCC (сега AOI) ( 92 ). Поради тази причина според AOI и SCTC Комисията не е трябвало да подведе единствено тях под отговорност за извършените от WWTE нарушения, а само съвместно с останалите акционери/съдружници, които по онова време са упражнявали съвместно с тях контрола върху WWTE.

150.

Противно на поддържаното от Комисията, посоченият довод не представлява недопустимо разширяване на предмета на спора спрямо първоинстанционното производство. По-скоро този довод развива доводите, изтъкнати от жалбоподателите в първоинстанционното производство ( 93 ), което е допустимо във фазата на производството по обжалване ( 94 ).

151.

По същество обаче намирам доводите на AOI и SCTC за неубедителни.

152.

Наистина е вярно, че в хипотезата на съвместен контрол върху дъщерно дружество често нито един от акционерите/съдружниците сам по себе си няма да е в състояние да упражнява решаващо влияние върху поведението на това дружество. Общият съд също приема тази идея за отправна точка на своите съображения в обжалваното съдебно решение ( 95 ).

153.

В крайна сметка от значение обаче не са единствено правните, но и действителните отношения на зависимост между дружествата от една група. Както всъщност Съдът приема, дадена правна структура, присъща на група от дружества, която се характеризира с липсата на юридическо лице на върха на тази група, не е определяща, щом като тази структура не отразява действителното функциониране и реалната организация на посочената група ( 96 ).

154.

В този смисъл е възможно дъщерно дружество, върху което няколко от неговите акционери/съдружници de iure упражняват съвместен контрол, de facto да е изложено, що се отнася до търговската му политика и пазарно поведение, на решаващото влияние на едно-единствено дружество майка. В тази хипотеза (само) това дружество майка и дъщерното дружество разкриват стопанско единство, което позволява двете дружества да бъдат квалифицирани като едно-единствено предприятие и да носят съвместна отговорност за евентуални нарушения на правилата относно картелите.

155.

Това означава, че ако докаже, че в конкретния случай de facto само един от няколко акционери/съдружници е упражнявал решаващо влияние върху пазарното поведение на дъщерното дружество, Комисията може да подведе под солидарна отговорност този акционер/съдружник за евентуалнo извършени от дъщерното дружество нарушения.

156.

Именно този подход възприема и Общият съд в обжалваното съдебно решение. Най-напред той признава възможността да съществуват случаи, в които въпреки упражняването на съвместен контрол от „няколко предприятия или лица“, в действителност само едно от тези предприятия или лица „действително упражнява решаващо влияние върху поведението на [своето] дъщерно дружество“ ( 97 ). След това Общият съд разглежда една по една посочените от Комисията улики за това, че SCC и SCTC действително са упражнявали решаващо влияние върху WWTE, и приема, че те са убедителни ( 98 ). Сред разгледаните улики са даването на указания на WWTE, задължението на WWTE да се консултира с SCTC и обменът на информация между WWTE и SCTC относно дейността на картела на преработвателите.

157.

Този подход на Общия съд не може да се оспорва от правна страна.

158.

Обратно на становището, което жалбоподателите, изглежда, застъпват, по-специално не е било необходимо дружествата майки SCC и SCTC да са давали конкретни указания на WWTE относно участието му в испанския картел на преработвателите. За целите на подвеждането под отговорност за нарушения на правилата относно картелите не е релевантно свързаното с нарушението отношение на подбудителство между дружеството майка и неговото дъщерно дружество или между дружествата майки и техните дъщерни дружества и още по-малко участието на първото или първите в нарушението. Напротив, достатъчно е да се докаже, че съответното дъщерно дружество не определя по самостоятелен начин своето поведение на пазара, а изпълнява главно указанията, които са му дадени от дружеството майка, в частност поради икономическите, организационните и юридическите връзки между тези два правни субекта ( 99 ).

159.

Следователно като цяло Общият съд е могъл въз основа на извършените от него преценки, без да допуска грешка при прилагането на правото, да приеме, че в периода от 13 март 1996 г. до 4 май 1998 г. включително SCC и SCTC „действително са упражнявали решаващо влияние върху поведението на WWTE“ ( 100 ), дори и през този период от чисто правна гледна точка да не са упражнявали изключителен контрол върху WWTE.

160.

Ето защо първата част от първото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р е неоснователна.

161.

С втората част от първото правно основание на жалбата си по дело С‑628/10 Р AOI и SCTC твърдят, че са нарушени техни права, произтичащи от членове 48 и 49 от Хартата на основните права. Според тях, като е приел, че за целите на подвеждането под отговорност се презумира действителното упражняване на решаващо влияние от дружеството майка върху изцяло притежаваното от него дъщерно дружество (презумпция, изведена от притежаването на 100 % от капитала), Общият съд е нарушил презумпцията за невиновност и принципа на законоустановеност на наказанията. От цялостния контекст може да се заключи, че в случая става дума за периода след 5 май 1998 г., през който дружествата от групата Standard пряко или непряко поемат изключителния контрол върху WWTE.

162.

Както Комисията правилно посочва, съществуват сериозни съмнения относно допустимостта на това оплакване.

163.

Наистина от това оплакване става достатъчно ясно в какво жалбоподателите упрекват Общия съд и срещу кой аспект от обжалваното съдебно решение то е насочено: твърди се, че е налице нарушение на двете посочени по-горе основни права и че това нарушение се състои в прилагането на презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, по отношение на AOI (по-рано SCC) и на SCTC за периода след 5 май 1998 г.

164.

С това оплакване АOI и SCTC обаче надхвърлят правните основания за отмяна, изтъкнати от тях в първоинстанционното производство. Всъщност в жалбата им в първоинстанционното производство изобщо не става дума за нарушение на основни права. Ако подобно оплакване се допусне в настоящата фаза, това би означавало да се разшири предметът на спора, което е недопустимо в производството по обжалване ( 101 ).

165.

Обстоятелството, че AOI и SCTC изтъкват оплакването си за нарушение на основни права едва в настоящата фаза, не представлява допустимо доразвиване на доводите им, изложени в първоинстанционното производство, а изцяло ново правно основание, което досега не е било предмет на производството и следователно и не може да бъде предмет на разглеждане в производството по обжалване пред Съда ( 102 ).

166.

Оплакването за нарушение на основни права във фазата на производството по обжалване не може да бъде обосновано и с междувременното влизане в сила на Договора от Лисабон на 1 декември 2009 г. Наистина от този момент нататък Хартата на основните права придобива статута на първично право, което има задължителна правна сила, и има същата юридическа сила като Договорите (член 6, параграф 1, първа алинея ДЕС). Посочените от AOI и SCTC основни права обаче са били и преди това признати за общи принципи на правото на Съюза ( 103 ) и е трябвало да се спазват в картелните производства, образувани от Комисията, като са били кодифицирани с Хартата поне от 1 май 2004 г. ( 104 ) Следователно още в първоинстанционното производство AOI и SCTC са могли да твърдят, че е налице евентуално нарушение на тези основни права.

167.

Ето защо втората част от първото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р трябва да бъде отхвърлена като недопустима. Само за пълнота по-нататък ще разгледам накратко нейната основателност.

168.

По същество в подкрепа на оплакването си за нарушение на основни права AOI и SCTC излагат главно два довода. От една страна, презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, имала действието на „презумпция за виновност“ ( 105 ), което съставлявало нарушение на признатия като основно право принцип на презумпцията за невиновност в наказателното право (член 48, параграф 1 от Хартата на основните права). От друга страна, презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, противоречала на принципа на лична отговорност и водела до налагане на несъразмерно наказание на дружества майки, което съставлявало нарушение на принципа на законоустановеност на наказанията (член 49 от Хартата на основните права).

169.

Не приемам и двата довода за убедителни.

170.

Що се отнася най-напред до презумпцията за невиновност, прилагането на презумпция като обсъжданата тук не води до обръщане на обективната тежест на доказване. По-скоро тя представлява само правило за преценка на доказателствата във връзка с подвеждането под отговорност на дружеството майка за извършени от дъщерното му дружество нарушения на правилата относно картелите. Понеже притежаването на 100 % (или на почти 100 %) от дъщерното дружество позволява prima facie да се направи изводът, че дружеството майка действително упражнява решаващо влияние, последното е длъжно да опровергае именно този извод, като представи убедителни доказателства за противното; ако не го направи, този извод ще е достатъчен, за да се изпълнят установените в правовата държава изисквания относно тежестта на доказване. Другояче казано, още преди да се стигне до въпроса за обективната тежест на доказване, тежестта за посочване на доказателствата може неколкократно да премине от едната към другата страна ( 106 ).

171.

Легитимните интереси на дружеството майка не се нарушават от презумпция като тук обсъжданата. Във всеки конкретен случай дружеството майка има възможност да обори основаващата се на емпирични правила презумпция за решаващото влияние, като докаже, че e проявило сдържаност и не е въздействало върху пазарното поведение на своето дъщерно дружество. Необходимите за това факти и сведения и без друго са част от вътрешнофирмените отношения между дружеството майка и дъщерното дружество. Поради това е напълно оправдано на последното да се възложи тежестта за посочване на доказателствата ( 107 ).

172.

Принципите на лична отговорност и на законност на наказанието също не се нарушават от презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала.

173.

Възможността да се вмени солидарна отговорност на дружество майка, което упражнява решаващо влияние върху своите дъщерни дружества, за извършени от последните нарушения на правилата относно картелите, в никакъв случай не представлява изключение от принципа на личната отговорност, а е точно негов израз. Това е така, защото дружеството майка и намиращите се под неговото решаващо влияние дъщерни дружества образуват заедно едно-единствено предприятие по смисъла на правото в областта на конкуренцията и са отговорни за него. Ако това предприятие наруши умишлено или поради небрежност правилата на конкуренцията, особено член 81 ЕО (понастоящем член 101 ДФЕС) и член 53 от Споразумението за ЕИП, възниква солидарна и лична отговорност на всички субекти в структурата на концерна, независимо дали става въпрос за дружеството майка или за дъщерно дружество ( 108 ).

174.

Тази форма на отговорност на дружеството майка за нарушения на правилата относно картелите няма нищо общо с режима на обективната отговорност („strict liability“). Напротив, както бе споменато, дружеството майка е едно от лицата, формиращи предприятието, което виновно е допуснало нарушение на правилата на конкуренцията. По-просто казано, дружеството майка (заедно с всички дъщерни дружества, върху които упражнява решаващо влияние) персонифицира в правния ред предприятието, което виновно е допуснало нарушение на правилата на конкуренцията ( 109 ).

175.

Накрая, що се отнася до съразмерността на тежестта на наказанията (член 49, параграф 3 от Хартата на основните права), несъмнено размерът на глобата, наложена за нарушение на правилата относно картелите, трябва да е съразмерен на вида, тежестта и продължителността на нарушението. С оглед на принципа на съразмерност на тежестта на наказанията е без значение дали за глобата носи отговорност само дружеството, което участва пряко в нарушенията на правилата относно картелите, или солидарно и неговото дружество майка. По-конкретно в настоящия случай няма основание да се приеме, че солидарната и съвместна отговорност на AOI и SCTC за извършените от WWTE нарушения на правилата относно картелите е била несъразмерна. Самите AOI и SCTC не изтъкват никакъв довод в това отношение.

176.

Следователно втората част от първото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р е не само недопустима, но и неоснователна.

177.

Следователно първото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р трябва да бъде изцяло отхвърлено.

178.

С второто правно основание на жалбата си по дело С‑628/10 P AOI и SCTC упрекват Общия съд, че неоснователно е разрешил на Комисията, от една страна, в хода на съдебното производство да измени изложените от нея доводи, и от друга, впоследствие да измени мотивите на спорното решение. По този начин според жалбоподателите Общият съд нарушил член 48, параграф 2 от своя процедурен правилник, член 296 ДФЕС и правото на защита.

179.

Основният спорен въпрос в рамките на това второ правно основание е на кой етап от производството в настоящия случай е направено позоваване на подхода за двояка обосновка за подвеждането под отговорност на дружествата майки за извършени от изцяло притежавани от тях дъщерни дружества нарушения на правилата относно картелите. Общият съд приема, че Комисията се е позовала на подобна двояка обосновка още в хода на административното производство ( 110 ). От своя страна, AOI и SCTC категорично считат, че идеята за двояката обосновка е била изтъкната едва в хода на първоинстанционното съдебно производство в отговор на писмен въпрос на Общия съд, който поради това не трябвало да я взема предвид.

180.

Според Комисията посоченото второ правно основание е „изцяло неотносимо“. Тя обосновава това становище, от една страна, с обстоятелството, че обжалваното съдебно решение по никакъв начин не зависело от подхода за двояка обосновка. От друга страна, Комисията поддържа, че не било „възможно жалбоподателите да могат да извлекат каквато и да било полза от твърдението си за нарушение“. Всъщност отговорността им за извършените от дъщерното им дружество WWTE нарушения на правилата относно картелите била доказана, дори и ако се приложел сравнително строгият подход за двояка обосновка за подвеждането под отговорност на дружествата майки.

181.

Не приемам и двата довода като убедителни.

182.

Що се отнася до първия довод на Комисията, следва да се припомни, че Съдът отхвърля дадено правно основание като неоснователно или неотносимо (на френски: „inopérant“), когато това правно основание не може, дори при наличието на правилни от правна страна доводи, да доведе до отмяна на обжалваното съдебно решение ( 111 ). Такъв е по-специално случаят, когато жалбоподателят оспорва мотиви на обжалваното съдебно решение, които не са по съществото на спора (т.нар. оbiter dicta) ( 112 ).

183.

Тук обаче не става дума за подобен случай.

184.

Противно на поддържаното от Комисията, спорните съображения на Общия съд по въпроса за двояката обосновка за подвеждането под отговорност за нарушения на правилата относно картелите не съставляват оbiter dicta. Напротив, позоваването на посочената двояка обосновка в обжалваното съдебно решение представлява мотив по съществото на спора, изложен във връзка с разглеждането на принципа на равно третиране ( 113 ).

185.

Само поради това че е възприел прилагането на двояката обосновка в смисъл на „увеличаване на степента на доказване“ от страна на Комисията ( 114 ), Общият съд е могъл да приеме, че Комисията правилно е подвела някои дружества майки, а именно AOI и STCT, под отговорност за извършените от техни дъщерни дружества нарушения на правилата относно картелите, а други — не, като например Universal и Universal Leaf ( 115 ). Ако беше приел, че подходът за двояка обосновка е неправомерен и следва да се прилага само оборимата презумпция, изведена от притежаването на 100 % от капитала, Общият съд трябвало да установи, че е налице нарушение на принципа на равно третиране ( 116 ).

186.

Вторият довод на Комисията също е неоснователен. Всъщност възражението за невъзможността на AOI и STCT „да извлекат полза“ от твърдението си за нарушение, в действителност се отнася до допустимостта на изтъкнатото от тях второ правно основание, по-точно до правния интерес на жалбоподателите ( 117 ). От друга страна, посоченото съображение е без значение за въпроса дали дадено твърдение за нарушение е неотносимо („inopérant“). Всъщност съгласно съдебната практика твърдението за неотносимост на правно основание за обжалване е част от въпроса за основателността на жалбата, а не се отнася до нейната допустимост ( 118 ).

187.

Във всеки случай следва да се приеме, че изтъкнатите в рамките на това второ правно основание оплаквания действително могат да са от полза за AOI и SCTC, ако са основателни. Всъщност, ако се окаже, че, като се е позовал на подхода на двояката обосновка, Общият съд е използвал правно основание, което е било късно въведено в процеса и по което жалбоподателите не са били в състояние по подходящ начин да вземат отношение, във всеки случай обжалваното съдебно решение би трябвало да се отхвърли поради нарушение на принципа на състезателност ( 119 ). Няма никакво съмнение, че подобна отмяна би представлявала процесуално предимство за AOI и SCTC.

188.

Комисията се опитва да направи връзка между второто и третото правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р. По същество доводът на Комисията е, че разискваното в случая второ правно основание, изведено от твърдението за допуснати от Общия съд процесуални нарушения, може да бъде прието само ако бъде уважено и третото правно основание, което се отнася до принципа на равно третиране. По този начин Комисията обаче не отчита самостоятелния характер на двете правни основания. В случай че Съдът установи, че са допуснати твърдeните от AOI и SCTC процесуални нарушения, второто правно основание би следвало да се уважи, независимо дали твърдението за дискриминация, повдигнато от жалбоподателите в рамките на третото им правно основание, се окаже основателно.

189.

Следователно, като се имат предвид посочените по-горе съображения, второто правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р не може да бъде отхвърлено като неотносимо („inopérant“).

190.

Остава да се провери дали двете части от второто правно основание по същество са основателни.

191.

Предмет на първата част от второто правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р е твърдяно нарушение на Общия съд на член 48, параграф 2 от неговия процедурен правилник, в който се съдържа разпоредба относно преклудирането на късно въведени правни основания. Като се имало предвид, че Комисията се позовала на подхода за двояка обосновка едва в отговора си на писмен въпрос на Общия съд, според AOI и SCTC тези съображения представлявали късно представен довод, който Общият съд трябвало да отхвърли като недопустим.

192.

Комисията явно изразява съмнение относно приложимостта на разпоредбата на член 48, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд. Тя изглежда смята, че съгласно тази разпоредба на преклудирането на късно представен довод по принцип може да се прави позоваване само срещу жалбоподателя, но не и срещу ответника в първоинстанционното производство.

193.

Посочената разпоредба обаче не дава основание за подобно ограничително тълкуване. Това е особено видно от текста на немски език на член 48, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд, съгласно който е възможно да бъдат преклудирани правните основания както на жалбоподателя, така и на ответника. В текста на параграф 2, втора алинея от тази разпоредба освен това съвсем общо става дума за „някоя от страните“, като може да се има предвид както жалбоподателят, така и ответникът. Структурата на член 48, параграф 1 също потвърждава, че в тази разпоредба не става въпрос само за представяне от страна на жалбоподателя, тъй като в този параграф 1 отново съвсем общо става дума за „страните“ и освен това изрично е направено позоваване както на писмената реплика (на жалбоподателя), така и на писмената дуплика (на ответника). Като цяло член 48 от Процедурния правилник на Общия съд има за цел да гарантира ефикасното протичане на производството, което следва да бъде защитено срещу тактика на забавяне от страна на едната или другата страна в производството.

194.

Доводът на Комисията, съгласно който Общият съд е длъжен да разгледа основателността на доводите, посочени в жалбата, без значение дали е представена или не писмена защита, също е ирелевантен в това отношение.

195.

Наистина по принцип е от компетентността на Общия съд да преценява основателността на доводите на страните. Всъщност съдът не е „гласът на страните“ ( 120 ). В този смисъл съдът не е обвързан от доводите, изтъкнати от тях в подкрепа на исканията им, тъй като в противен случай би могъл да се окаже принуден да основе решението си на погрешни правни съображения ( 121 ). Късно представен довод обаче е недопустим. Следователно не е необходимо този довод да бъде предмет на преценка за основателност, независимо дали става въпрос за правни основания на ищеца/жалбоподателя или на ответника.

196.

Следователно като цяло разпоредбата на член 48, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд е приложима към защитата на Комисията в първоинстанционното производство.

197.

В настоящия случай разпоредбата обаче не е нарушена.

198.

Всъщност подходът за двояка обосновка действително не е бил нов, а вече приложен в спорното решение. Дори в това решение да не е било използвано самото понятие за двояка обосновка, все пак от цялостния му контекст следва, че по отношение на съвместната отговорност на дружествата майки за нарушенията на правилата на картелите, извършени от изцяло притежаваните от тях дъщерни дружества, Комисията не само е приложила презумпция, а именно презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, а освен това е взела предвид обстоятелства, които са позволили да се направи изводът за действителното упражняване на решаващо влияние от страна на съответното дружество майка ( 122 ).

199.

Освен това в хода на съдебното заседание в първоинстанционното производство AOI и SCTC са имали възможност да вземат отношение по отговора на Комисията на писмените въпроси на Общия съд, включително по подхода за двояка обосновка. Ето защо не може да става дума за нарушение на принципите на състезателност или, както се изразяват жалбоподателите, за нарушение на правото им на защита ( 123 ).

200.

Следователно първата част от второто правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р е неоснователна.

201.

Втората част от второто правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р също се отнася до въпроса за двояката обосновка на отговорността на дружествата майки за нарушенията на правилата на картелите, извършени от изцяло притежаваните от тях дъщерни дружества. Според AOI и SCTC, като е приел подхода за двояка обосновка, Общият съд неправомерно е разрешил на Комисията впоследствие да измени мотивите на спорното решение, в резултат на което е било възможно да бъдат запълнени празноти в доводите на Комисията. По този начин Общият съд не съобразил изискванията за мотивиране на актове на институциите на Съюза.

202.

Съгласно член 253 ЕО (понастоящем член 296, втора алинея ДФЕС) актовете на Комисията, включително решения по картелни производства за налагане на глоби, трябва да са мотивирани.

203.

Решението на Комисията за налагане на глоби, както вече се посочи ( 124 ), трябва да съдържа достатъчно мотиви за всеки от адресатите, и по-специално за онези от тях, които въз основа на това решение трябва да понасят тежестта на нарушението. В този смисъл по отношение на дружество майка, считано за отговорно за неправомерното поведение на свое дъщерно дружество, подобно решение трябва да съдържа обстоятелствено изложение на мотивите, което може да обоснове вменяването на отговорността за нарушението на това дружество ( 125 ). Тези мотиви не могат да бъдат „заменяни“ едва в хода на съдебното производство ( 126 ).

204.

Следва обаче да се прави разграничение между замяна на мотиви a posteriori, която е забранена, и обикновеното разяснение на мотиви, които сами по себе си вече са достатъчни: това разяснение винаги е допустимо в хода на съдебното производство и може да е от полза за контрола по същество на съдилищата на Съюза върху съответното решение ( 127 ).

205.

В конкретния случай съображенията по въпроса за двояката обосновка, изложени от Комисията в първоинстанционното производство в отговор на писмен въпрос на Общия съд, имат само за цел да разяснят вече съществуващите мотиви на спорното решение ( 128 ). И без да е налице подобно разяснение, от спорното решение достатъчно ясно следва, че в случая Комисията не се е ръководела само от презумпцията, изведена от притежаването на 100 % от капитала, но и по смисъла на двояка обосновка е взела предвид допълнителни обстоятелства, от които е могло да се заключи за действително упражняване на решаващо влияние на дружеството майка върху съответното дъщерно дружество ( 129 ).

206.

При тези обстоятелства съображенията по въпроса за двояката обосновка, изложени от Комисията в първоинстанционното производство, не представляват случай на забранена замяна на мотиви.

207.

Ето защо втората част от второто правно основание на жалбата по дело С‑628/10 Р също е неоснователна. Следователно това правно основание трябва изцяло да се отхвърли.

208.

Твърденията за нарушения, изтъкнати както от AOI и SCTC по дело С‑629/10 Р, така и от Комисията по дело С‑14/11 Р, не са основателни и следователно и двете жалби трябва да бъдат отхвърлени в тяхната цялост.

209.

В жалбата си по дело С‑629/10 Р AOI и SCTC отделно искат и да бъде намалена глобата, в случай че обжалваното съдебно решение бъде отменено.

210.

Ако Съдът приеме, както предложих, че изтъкнатите от жалбоподателите оплаквания са неоснователни, няма никакво основание да се намали глобата. В такъв случай не е необходимо да се разглежда искането на AOI и SCTC в това отношение.

211.

Това важи в още по-голяма степен поради обстоятелството, че самият начин на изчисляване на глобата не е бил предмет на съдебното решение, постановено в първоинстанционното производство. В рамките на производството по обжалване правомощията на Съда се свеждат до преценка на правното решение, дадено във връзка с изложените пред Общия съд правни основания ( 130 ). Съдът би надхвърлил предмета на настоящия спор, ако разгледа изчисляването на глобата, без преди това да уважи някое от изтъкнатите правни основания.

212.

Накрая, ако искането на AOI и SCTC, както предполага Комисията, цели и намаляване на глобата, наложена на дъщерното дружество WWTE, то би било също недопустимо. Всъщност WWTE не е страна нито в производството пред Общия съд, нито в настоящото производство по обжалване.

213.

Ако жалбите бъдат отхвърлени, както предлагам по настоящото дело, Съдът се произнася по съдебните разноски (член 122, параграф 1 от Процедурния правилник) по-конкретно в съответствие с член 69 във връзка с член 118 от Процедурния правилник.

214.

От член 69, параграф 2, първа алинея във връзка с член 118 от Процедурния правилник следва, че загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. В настоящия случай жалбите на всички жалбоподатели следва да бъдат изцяло отхвърлени и ответната страна е направила искане за осъждането им да заплатят съдебните разноски.

215.

Строго погледнато, поради тази причина AOI и SCTC би следвало да бъдат осъдени да заплатят всички съдебни разноски, свързани с жалбата им по дело С‑628/10 Р, а Комисията — всички съдебни разноски, свързани с жалбата ѝ по дело С‑14/11 Р ( 131 ).

216.

В настоящия случай подобен подход обаче би бил несправедлив, тъй като между двете жалби има множество припокривания по същество, вследствие на което в съответните си писмени становища, представени по дело С‑628/10 Р и по дело С‑14/11 Р, страните разглеждат по същество едни и същи доводи ( 132 ). Освен това след съединяването на делата е проведено общо съдебно заседание, в което Съдът приканва страните да концентрират доводите си върху редица правни въпроси, които са общи за двете дела. При тези обстоятелства ще бъде невъзможно ефикасно да бъде разгледан въпросът какви съдебни разноски за коя страна във връзка с кое дело са възникнали.

217.

При това положение изглежда по-справедливо, а също така и по-полезно за целите на ефикасното уреждане на съдебните разноски между страните, да се произнесе общо решение по съдебните разноски по двете дела ( 133 ) и във връзка с това в приложение на член 69, параграф 3 във връзка с член 118 от Процедурния правилник да се приеме, че по отношение на спора като цяло всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания. В това отношение съдебните разноски следва да бъдат разпределени така, че всяка страна да понесе направените от нея съдебни разноски.

218.

С оглед на предходните съображения предлагам на Съда да се произнесе, както следва: