ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-Н P. CRUZ VILLALÓN

представено на 7 октомври 2010 година(1)

Дело C‑235/09

DHL Express (France) SAS

срещу

Chronopost SA

(Преюдициално запитване, отправено от Cour de Cassation (Франция)

„Интелектуална собственост — Право относно марките — Член 98 от Регламент (ЕО) № 40/94 — Териториален обхват на забрана, наложена от съд за марките на Общността — Периодични имуществени санкции, съпътстващи забрана — Изпълнение на решения, с които се налагат периодични имуществени санкции, на територията на държави членки, различни от тази на постановилия ги съд“

1.        С настоящото преюдициално запитване Cour de Cassation (Върховен съд на Франция) поставя на Съда четири въпроса, свързани с тълкуването на член 98 от Регламент (ЕО) № 40/94 относно марката на Общността(2). Както е известно, въпросната разпоредба се отнася до наложена от национален съд за марките на Общността забрана за извършване на действия, нарушаващи или създаващи опасност от нарушаване на правото върху марка на Общността, както и до мерките, с които да се гарантира спазването на тази забрана.

2.        Разгледано в по-общ план, настоящото дело разкрива трудностите при тълкуването на съдържащите се в Регламент (ЕО) № 40/94 разпоредби относно съдебната компетентност, по-специално що се отнася до правните последици на решенията, с които се установява нарушението или опасността от нарушение на правото върху марка на Общността. По същество се поставя въпросът дали решенията на националния съд за марките на Общността, постановени по искания на страните, както и наложените съпътстващи мерки, имат действие на цялата територия на Съюза или само в една или няколко държави членки.

I –  Правна уредба

3.        С Регламент (ЕО) № 40/94 се въвежда общ режим за марката на Общността, за да се предостави право на интелектуална собственост, което е единно за цялата територия на Съюза. За да гарантира това единство, Регламентът предвижда право, което има действие на цялата територия на Съюза, като същевременно на съдилищата на държавите членки се предоставя специална компетентност.

4.        През 2009 г. е приет Регламент (ЕО) № 207/2009 относно марката на Общността(3), с който се кодифицират съществуващите до момента в тази област разпоредби. Тъй като релевантните факти са настъпили преди влизането в сила на новия регламент, в настоящото заключение ще се позовавам единствено на Регламент № 40/94.

5.        Петнадесето и шестнадесето съображение от Регламент № 40/94 са показателни за значението както на единството на правото, така и на действието на решенията на съдилищата за марките на Общността:

„като има предвид, че е необходимо решенията относно валидността и нарушението на [правата върху] марките на Общността […] да имат действие и да се прилагат в цялата Общност[,] като това е единствения[т] начин да се избегнат противоречащи си решения на съдилищата и на службата и засягане на единния характер на марките на Общността; като има предвид, че за всички съдебни искове относно марките на Общността се прилагат правилата на Брюкселската конвенция [относно компетентността] и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, освен ако настоящият регламент дерогира […] това правило;

като има предвид, че следва да се избегнат противоречиви съдебни решения [по дела между едни и същи страни и във връзка с] едни и същи факти въз основа на дадена марка на Общността и на паралелни национални марки; като има предвид, че за тази цел, когато са заведени искове в една и съща държава членка, средствата за постигане на тази цел трябва да се потърсят в националните процесуални норми, които не [се засягат] от настоящия регламент, докато когато исковете са заведени в различни държави членки, [следва да се прилагат разпоредби, изготвени въз основа на съдържащите се в цитираната по-горе Брюкселска конвенция правила относно висящността на един и същи правен спор пред две различни съдилища и относно свързаните дела]“.

6.        В член 1, параграф 2 от Регламента се потвърждава единният характер на защитата, която марката на Общността предоставя на своя притежател:

„Марката на Общността има единен характер. Тя има [едно и също действие] в цялата Общност: тя може да бъде регистрирана, прехвърляна, да бъде предмет на отказ, на решение за [отмяна или за обявяване на недействителност], и нейното използване може да бъде забранено само за цялата Общност. Настоящият принцип се прилага, освен ако в настоящия регламент не е предвидено друго“.

7.        Съгласно член 98 от Регламент (ЕО) № 40/94, когато съд за марките на Общността установи, че е налице нарушение или опасност от нарушение на правото върху марка, той трябва да наложи забрана и други допълнителни мерки. Тази разпоредба гласи:

„1. Когато съд за марките на Общността констатира, че ответникът е нарушил или е имало опасност да наруши правата върху марка на Общността, той се произнася, освен ако има специално основание, за да не действа по този начин, с определение, което му забранява да продължи действията, които нарушават или създават опасност от нарушаване на марката на Общността. Той взима също такива мерки в съответствие с националното законодателство, които са в състояние да гарантират спазването на тази забрана.

2. Освен това, съдът за марките на Общността прилага законодателството на държавата членка, включително нейното международно частно право, в която действията по нарушаването или риска от нарушаване са били осъществени“.

8.        Накрая член 11 от Директива 2004/48/ЕО относно упражняването на права върху интелектуалната собственост(4) изрично предвижда хармонизиран режим на мерките, които националните съдилища, установили нарушение, могат да налагат:

„Забрани

Държавите членки гарантират, че когато съдебните органи […] установя[т] нарушение на право върху интелектуална собственост, те могат да постановят съдебна забрана на нарушителя, чиято цел е да се забрани по-нататъшно извършване на нарушението. Когато е предвидено в националното законодателство, неспазването на съдебната забрана, [ако] е уместно, [подлежи на периодична имуществена санкция] с цел да [се] гарантира спазването ѝ. Държавите членки също така гарантират, че притежателите на права могат да [искат] съдебна забрана срещу посредници, чиито услуги се ползват от трети страни за нарушаване на правото върху интелектуална собственост, без да се накърнява член 8, параграф 3 от Директива 2001/29/ЕО“.

II –  Фактите и националното производство

9.        Дружеството Chronopost е притежател на френската марка и марката на Общността „WEBSHIPPING“ съответно от 27 април и от 28 октомври 2000 г. Регистрацията обхваща различни услуги, свързани с логистиката и предаването на информация, главно приемането и доставянето на пощенски пратки.

10.      След регистрацията DHL International, в чиито права встъпва DHL Express France, използва изразите „web shipping“ и „webshipping“, за да обозначи услуга за управление на експресни пощенски пратки, достъпна главно чрез интернет.

11.      На 9 ноември 2007 г. Tribunal de Grande Instance de Paris постановява решение по иска, предявен от Chronopost срещу DHL Express France за нарушение на правото върху марка на Общността. Споменатата юрисдикция, действаща в качеството си на съд за марките на Общността, се произнася в полза на ищеца, като приема, че е налице нарушение на правото върху марка. Освен това юрисдикцията постановява забрана на дейностите, съставляващи нарушението, и определя периодична имуществена санкция.

12.      Сезиран с жалба срещу решението на Tribunal de Grande Instance, Cour d’Appel de Paris, действащ в качеството си на второинстанционен съд за марките на Общността, потвърждава обжалваното решение. Този съд обаче не уважава искането на Chronopost да се разшири обхватът на наложената на DHL Express France забрана, така че тя да има действие на цялата територия на Общността. Следователно съгласно решението на апелативния съд забраната има действие само на територията на Франция.

13.      DHL Express France подава касационна жалба пред Cour de Cassation срещу решението на Cour d’Appel de Paris, която е отхвърлена. От своя страна Chronopost подава насрещна жалба, в която възразява срещу ограничения териториален обхват на забраната и на периодичната имуществена санкция.

14.      Въз основа на изложените от Chronopost доводи Cour de Cassation приема, че повдигнатият въпрос изисква тълкуване от страна на Съда и поради това следва да отправи преюдициално запитване.

III –  Преюдициалните въпроси и производството пред Съда

15.      Преюдициалното запитване е постъпило в секретариата на Съда на 29 юни 2009 г. и съдържа следните въпроси:

„1)      Трябва ли член 98 от Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година относно марката на Общността да се тълкува в смисъл, че забраната, постановена от съд за марките на Общността, автоматично произвежда действие на цялата територия на Общността?

2)      При отрицателен отговор, оправомощен ли е съдът за марките на Общността по-специално да постанови, че забраната има действие и на територията на други държави членки, в които са извършени или има опасност да бъдат извършени действията, в които се състои нарушението на правото върху марка?

3)      В единия или в другия случай приложими ли са на територията на държавите членки, в които прогласената от съда забрана би произвела действие, принудителните мерки, които този съд постановява в съответствие с националното си право като допълнение към тази забрана?

4)      Ако не, може ли в съответствие с националното право на държавите, в които тази забрана би произвела действие, съдът за марките на Общността да постанови принудителна мярка, сходна или различна от тази, която приема по силата на националното право?“.

16.      В срока, посочен в член 23 от Статута на Съда, освен от Chronopost са представени становища и от правителствата на Франция, Германия, Обединеното кралство и Нидерландия, както и от Комисията.

17.      Съдебното заседание е проведено на 30 юни 2010 г., като на него присъстват представители на Chronopost, на правителствата на Франция и Германия, както и на Комисията.

IV –  Въведение: съдилищата за марките на Общността в качеството им на специални юрисдикции на Съюза, включени в структурата на съдебната власт на държавите членки

18.      Преди да разгледам въпроса как според мен би следвало да се реши настоящото дело, бих искал накратко да опиша съдебния модел, предвиден с Регламент (ЕО) № 40/94 във връзка с марката на Общността, както и преследваните с този регламент цели чрез създаването на право на индустриална собственост с наднационален характер.

19.      Както стана ясно, Регламент (ЕО) № 40/94 предвижда отделен съдебен режим във връзка с марката на Общността, който предполага създаването на специфична съдебна система, макар и разделена на две равнища. На първото равнище, което не е съдебно, е Службата за хармонизация във вътрешния пазар (СХВП), чиито решения подлежат на обжалване пред Общия съд и евентуално пред Съда(5). Специфичната функция на тази юрисдикция е да проверява законосъобразността на решенията на СХВП относно регистрацията на марка на Общността. На второто равнище са съдилищата на държавите членки, които са оправомощени да се произнасят по искове за установяване на нарушение, предявени от притежателите на марка на Общността(6). Казано по обобщен начин, докато СХВП и съдилищата на Съюза решават вертикалните спорове между частноправни субекти и административния орган, компетентен да регистрира марките на Общността, националните съдилища имат изключителна компетентност по отношение на хоризонталните спорове между частноправни субекти(7).

20.      Следва да се отбележи обстоятелството, че националните съдилища действат като специални съдилища за марките на Общността. В този случай те не изпълняват функции на обща юрисдикция на Съюза — нещо, което правят, когато прилагат европейското законодателство в контекста на разглежданите от тях по общия ред спорове. Задачата на националния съд в качеството му на съд за марката на Общността е различна от тази, която изпълнява като съд на Съюза, въпреки че в двата случая са налице общи аспекти. За разлика от споровете, във връзка с които националният съд прилага правото на Съюза, при спор за марка на Общността този съд придобива статут на специална юрисдикция на Съюза, създадена с цел да защитава правата, произтичащи от специфично за Съюза право на собственост, в рамките на система на съдебна компетентност на Съюза, за чието правилно функциониране държавите членки трябва да следят(8).

21.      В този смисъл не е случайно, че в четиринадесето и петнадесето съображение от Регламент № 40/94 се уточнява, че държавите членки следва да посочат „възможно най-ограничен брой национални първоинстанционни и второинстанционни съдилища, компетентни относно нарушението и валидността на марката на Общността“, чиито решения „трябва да имат действие и да се прилагат в цялата Общност, като това е единствения[т] начин да се избегнат противоречащи си решения на съдилищата“.

22.      Следва да се отбележи, че посредством тази компетентност националните съдилища за марките на Общността, в качеството им на специални юрисдикции на Съюза, допринасят за постигането на посочените по-долу цели.

23.      На първо място, съдилищата за марките на Общността гарантират единството на материалноправния режим на марката на Общността в смисъл на обща и автономна правна уредба, по силата на чиито разпоредби е възможно да се учреди, да се предостави и евентуално да се погаси право на собственост съгласно законодателството на Съюза, което съществува успоредно с други права на собственост, а именно национална марка, която има действие само на територията на съответната държава членка(9). Това схващане е заложено в Регламент (ЕО) № 40/94 като „принцип на единния характер на марката на Общността“(10).

24.      На второ място, съдилищата за марките на Общността осигуряват единството на съдебната защита на марката на Общността. Придавайки на националните съдилища качеството на специални юрисдикции на Съюза, които прилагат процесуални правила, имащи предимство и непосредствено действие, както и правила за съдебната компетентност, определящи еднозначно инстанцията, която е компетентна да реши спора, Регламент (ЕО) № 40/94 отдава особено значение на съдебната защита на правата на притежателя. Във всеки случай целта на Регламент (ЕО) № 40/94 е да се избегне наличието на множество съдебни органи, което може да затрудни получаването на единно решение и по този начин да създаде правна несигурност(11).

25.      На последно място, и това е аспектът, който е от особено значение в случая, националните съдилища за марките на общността трябва да осигурят ефективност и ефикасност на материалноправния и процесуалноправния режим. В действителност съществуването на марката на Общността не е самоцелно. Напротив, практическата полза от нея е да се осигури защита на физическите лица и предприятията, които законосъобразно създават или използват знаци в икономическата си дейност. Една фрагментарна марка на Общността, спрямо която в отделните държави членки се прилага различен режим и която може да бъде повод за образуването на дела пред различни национални юрисдикции, не би била привлекателна, тъй като в крайна сметка за нейния притежател регистрирането на различни национални марки би се оказало свързано с по-малко разходи. Следователно целта на Регламент (ЕО) № 40/94 е марката на Общността да предоставя на своя притежател ефективно право, чието упражняване и защита не създават прекомерна икономическа тежест.

26.      В обобщение, правилата за съдебната компетентност, съдържащи се в членове 92—96 от Регламент (ЕО) № 40/94, се вписват в система, в която националните съдилища действат като специфични органи на Съюза, от които се изисква да прилагат въпросните правила така, че да се гарантира единството на марката и да се осигури нейната защита, без да се създава прекомерно затруднение за лицата, които се позовават на тези правила.

27.      Гореизложените съображения позволяват да се очертае отговорът, който според мен следва да се даде на въпросите, отправени от Cour de Cassation с настоящото преюдициално запитване. Но преди това е необходимо да се анализира член 98 от Регламент (ЕО) № 40/94, който оправомощава съда за марките да налага забрани и съпътстващи мерки, тъй като в крайна сметка въпросите, поставени от запитващата юрисдикция, се отнасят до тази разпоредба.

V –  Съдържание, функции и обхват на член 98 от Регламент 40/94

28.      Съгласно член 98, параграф 1 от Регламент № 40/94, когато установи нарушение по член 9 от този регламент, съдът за марките е длъжен да се произнесе „с определение“, с което да „забран[и] [на нарушителя] да продължи действията, които нарушават или създават опасност от нарушаване на марката на Общността“. Следователно става въпрос за акт, с който съдът за марките на Общността се произнася, когато установи нарушение на правото върху марка. Изключение се предвижда единствено в случаите, при които съдът, както гласи самата разпоредба, „има специално основание, за да не действа по този начин“(12). Освен това разпоредбата оправомощава съда за марките да вземе мерките, „които са в състояние да гарантират спазването на тази забрана“(13). Както бе споменато, тази разпоредба поражда различни въпроси, по-голямата част от които са в основата на настоящото производство.

29.      Преди всичко трябва да е ясно, че макар член 98 от Регламент № 40/94 да е озаглавен „Санкции“, в действителност те не са единственият предмет на тази разпоредба, и по-специално на параграф 1 от нея. Главната цел е да се регламентират мерките, които съдът за марките може да вземе, за да осигури действителното изпълнение на осъдително решение. За разлика от това, което е характерно за по-голямата част от гражданските производства по общия ред, при които осъдителното решение може да изисква принудително изпълнение след постановяването на установителното решение, член 98, параграф 1 дава право на съда за марките да приеме мерките, които са необходими, за да се препятстват и предотвратят бъдещи нарушения. За тази цел разпоредбата прави разлика между две групи мерки: от една страна — забраната, и от друга — обезпечаващите спазването ѝ мерки.

30.      Следователно решението, с което се установява, че е налице нарушение или опасност от нарушение на правата върху марката, е предпоставка за налагането на забрана. Както вече бе споменато, забраната е естествената последица от установяването на нарушение. Освен това може да се очаква, че съдът ще наложи забрана, когато установи нарушение, тъй като само по този начин може да се гарантира, че установителното решение ще бъде ефикасно. В противен случай, и както отбелязва Съдът в споменатото по-горе Решение по дело Nokia, „не би се постигнала целта, предвидена в член 98, параграф 1 от Регламента, а именно правото, което марката на Общността предоставя, да бъде защитено по еднакъв начин на цялата територия на Общността от опасността от нарушение“(14). Фактът, че в разпоредбата се споменава „определението“ като самостоятелен акт, не означава непременно, че забраната се налага с отделен акт или в различен момент. В известна степен това уточнение може да се счита за израз на автономността на забраната спрямо решението по същество, като въпросната забрана се разбира като отправена към ответника индивидуална заповед, която се различава от установителното решение по отношение на дадено субективно право.

31.      Това донякъде важи и за обезпечителните мерки по член 98. Всъщност след постановяването на решението, с което се установява нарушение или опасност от нарушение на правото върху марката на Общността, може да се окаже, че освен споменатата по-горе забрана съдът следва да вземе и мерки, които да гарантират нейното спазване. Макар да става въпрос за незадължителна мярка, която съдът за марките на Общността може да вземе, ако я смята за необходима, също така е вярно, че много често той прави това едновременно с постановяването на установителното решение и налагането на забраната.

32.      Следователно забраната и обезпечителните мерки са тясно свързани помежду си. Забраната е, така да се каже, естествен и необходим резултат от установителното решение, което като допълнение налага на извършилото нарушението лице задължение за бездействие. Едва при неспазване на забраната ще бъде приложена съпътстващата мярка като противодействие на неправомерното поведение на нарушителя. Следователно функцията на тези мерки е както превантивна, така и репресивна, тоест целта им е да предотвратят неспазването на наложената със съдебното решение забрана и едновременно с това, ако е необходимо, да санкционират нарушителя.

33.      Предвид гореизложеното мога с по-голяма увереност да разгледам въпросите, отправени от Cour de Cassation. От една страна, забраната е в основата на първия и втория въпрос на запитващата юрисдикция, докато свързаните с тази забрана съпътстващи мерки са в основата на останалите два въпроса. Поради това, макар запитващата юрисдикция да отправя на Съда четири различни въпроса, считам, че може да се даде отговор в две части, като в първата се разгледат забраните, а след това във втората се анализират естеството и режимът на прилагане на обезпечителните мерки.

VI –  Първите два въпроса: териториалното действие на наложените от съд за марките на Общността забрани

34.      С Регламент (ЕО) № 40/94 се създава единна система, чиято цел, както споменах по-горе, е да се установи обща материална и процесуална правна уредба и да се предвидят мерки, гарантиращи ефективността на системата. Освен това фактът, че на националните юрисдикции е предоставена роля на специални съдилища на Съюза по начин, който подчертава правомощията, с които разполагат, за да осигурят единството на марката, с основание навежда на мисълта, че съдебните им решения имат автоматично и безусловно действие ope legis в целия Съюз.

35.      В действителност това тълкуване, при което всяко решение на национален съд в тази област се превръща в решение с действие в целия Съюз, изглежда в най-голяма степен съответства на основните цели на Регламент (ЕО) № 40/94. То обаче не е единствено възможното. Всъщност има и друго, малко по-нюансирано тълкуване, което във всеки случай е по-подходящо с оглед на преследваните с разпоредбата цели и което според мен е по-правилно.

36.      Като начало следва да се отбележи, че на съда за марките на Общността изрично е предоставена съдебна компетентност, която съгласно членове 93 и 94 от Регламент (ЕО) № 40/94 го оправомощава да се произнася във връзка с действия, извършени на територията на други държави — членки на Съюза(15). Това правило за съдебната компетентност се обяснява с гореизложените цели, които са в основата на режима на марката на Общността, тъй като смисълът му е да се даде възможност на притежателя на марка на Общността да сезира само един съд, а не множество юрисдикции, за да поиска преустановяване на представляващи нарушение действия в различни държави членки. Следователно, след като съдът за марките е компетентен на основание член 93 от Регламент № 40/94, неговото решение по отношение на нарушението, независимо от мястото му на извършване, ще бъде последвано от забрана, както и от обезпечаващи нейното спазване мерки(16).

37.      Поради гореизложеното споделям мнението на Комисията, че за да се реши разглежданият в настоящото производство въпрос, трябва да се направи разграничение между действието на констатацията на съда по отношение на субективното право и действието на самото съдебно решение. В действителност Регламент № 40/94 оправомощава съда за марките на Общността да се произнася по предоставено с акт на вторичното право на Съюза субективно право, което е било нарушено в една или няколко държави членки. Следователно решението на съда за марките на Общността се отнася до субективно право, което е предоставено от Съюза и чиято съдебна защита е поверена на национални съдилища, които са специални юрисдикции на Съюза. Поради това съдебното решение, отнасящо се до субективното право, по общо правило има действие в целия Съюз.

38.      Въпреки това, при всеки спор се вземат предвид конкретните фактически и правни обстоятелства, поради което в случаите, когато искът се отнася до нарушение, извършено само в една държава членка, териториалното действие на решението ще бъде ограничено(17). Същото важи и когато нарушението е извършено само в определена група от държави членки, какъвто изглежда е настоящият случай, при което наличието на вероятност от объркване зависи от използвания на съответната територия език(18). В този ред на мисли, ако ищецът не уточни териториалния обхват на твърдяното от него нарушение, ответникът ще трябва да докаже, че то се ограничава до конкретно географско пространство. В противен случай би било нормално решението на съда за марките на Общността, с което се установява нарушението, да има еднаква сила на цялата територия на Съюза.

39.      Изхождайки от гореизложените съображения, единственото съгласувано с тях тълкуване е териториалният обхват на забраната по член 98, параграф 1 да съответства на обхвата, определен за нарушението на субективното право. Следователно, ако съдът за марките приеме, че нарушението е извършено само на определена територия, характеризираща се с езиково единство, наложената от него забрана ще има действие по отношение на въпросното географско пространство. Обратно, ако при установяването на нарушението по никакъв начин не се уточни териториалният обхват, забраната ще има действие в целия Съюз.

40.      Както вече посочих по-горе, действието, което Регламентът предвижда за субективното право, е различно от действието на съдебното решение. Като акт на национален орган това решение няма автоматично действие на цялата територия на Съюза, а по принцип произвежда действие само на територията на държавата, в която е било постановено, като се ползва от гъвкав и ефективен режим за признаване на съдебни решения, а именно предвидения в Регламент 44/2001(19). Следователно решението в установителната си част има териториален обхват, който може да надхвърли територията на държавата на съда, докато като съдебен акт, постановен от национален орган, има действие само в границите на държавата и спрямо него се прилага привилегирован режим за признаване.

41.      Поради това предлагам на Съда да отговори на първия въпрос, отправен от Cour de Cassation, че член 98 от Регламент № 40/94 трябва да се тълкува в смисъл, че наложената от съд за марките на Общността забрана по принцип и ако няма изрична разпоредба в обратен смисъл, има автоматично правно действие на цялата територия на Съюза. Поради това не е необходимо да се отговаря на втория въпрос на запитващата юрисдикция.

VII –  Третият и четвъртият въпрос: приложим режим и обхват на съпътстващите мерки, наложени от съд за марките на Общността с цел да се гарантира спазването на забраната

42.      Както ще стане ясно по-нататък, допълнителни затруднения пораждат приемането и обхватът на мерките, които член 98, параграф 1 определя като мерки, „които са в състояние да гарантират спазването на [забраната]“. Тук по-специално възниква въпросът дали подобни мерки трябва да бъдат предмет на еднакво третиране или пък в това отношение разпоредбата препраща към процесуалния правен ред на всяка държава членка. Отговорът на този въпрос обуславя и отговора на въпроса какво е действието на съпътстващите мерки и неслучайно Cour de Cassation се обръща към Съда за изяснение на тези два аспекта.

43.      Внимателното тълкуване както на параграф 1, така и на параграф 2 от член 98 от Регламент № 40/94 показва, че законодателят на Съюза има предвид различни видове мерки. От една страна, в параграф 1 са посочени мерките, „които са в състояние да гарантират спазването на [забраната]“, а от друга, в параграф 2 по един по-неопределен начин са споменати други мерки, които по принцип могат да бъдат наложени. По отношение на първите разпоредбата предвижда, че съдът за марките на Общността прилага „националното законодателство“, докато останалите, до които се отнася параграф 2, се налагат съгласно „законодателството на държавата членка, […] в която действията по нарушаването или рискът от нарушаване са били осъществени“.

44.      Именно този различен режим е накарал Cour de Cassation да отправи третия и четвъртия въпрос, но по същество и двата въпроса се основават на едно общо опасение: дали периодичната имуществена санкция в качеството ѝ на принудителна мярка, свързана с нарушението на забрана, във всички нейни аспекти се урежда от закона на сезирания съд или и от закона по местоизвършване на нарушението. Казано с други думи, дали периодичната имуществена санкция представлява мярка, „която е в състояние да гарантира спазването на [забраната]“ и, ако това е така, дали понятието „национално законодателство“, към което препраща член 98, параграф 1, обозначава закона на сезирания съд и дали то се прилага за всички етапи във връзка с периодичната имуществена санкция.

45.      Отговорът на тези въпроси следва да се търси в Регламента и преследваните с него цели, но като се имат предвид особената структура и естеството на периодичните имуществени санкции.

 А – Периодичните имуществени санкции и тяхното естество в светлината на член 98, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 40/94

46.      Периодичните имуществени санкции, по-специално в областта на марките, са мерки, приложими в по-голямата част от държавите членки. Както е известно, функцията им се състои в това да осигурят изпълнението на дадено задължение, като в конкретния случай това, което ни интересува, е спазването на забраната по член 98, параграф 1 от Регламент 40/94, която вече бе подробно разгледана по-горе. Въпреки че правният режим на периодичните имуществени санкции в отделните държави има свои особености, те представляват имуществени санкции, чийто размер се определя в зависимост от броя на дните, през които е траело нарушението. Периодичните имуществени санкции по член 98, параграф 1 се налагат на ответника, който нарушава забраната, съдържаща се в осъдителното решение.

47.      Не може да се отрече обаче, че периодичната имуществена санкция е особено сложен способ, като положението се усложнява, когато контекстът на вземане на мярката е трансграничен. Казано най-ясно, във връзка с периодичната имуществена санкция могат да бъдат откроени три взаимосвързани етапа, всеки от които обаче е предмет на отделен режим. Първи етап — периодичната имуществена санкция се налага под условие, а именно настъпването на определен факт (нарушението на забраната, както може да се предположи), във връзка с който законът предвижда санкционна последица (глобата, която се определя въз основа на продължителността на нарушението, обикновено измервана в дни). Втори етап — след като забраната действително е нарушена, се определя размерът на имуществената санкция, като се прилага предвиденото за тази цел правило за изчисляване. Трети и последен етап — доброволно или принудително изпълнение, при което нарушителят отговаря за наложената му санкция със своето имущество.

48.      Както може да се види, за всеки един от тези етапи във връзка с периодичната имуществена санкция са възможни различни правила и процедури. Положението обаче се усложнява, когато нарушението е с трансграничен елемент, тъй като в такъв случай се намесват различни правни системи, които са приложими на един или няколко от описаните по-горе етапи във връзка с периодичната имуществена санкция. Именно в този контекст се поставят последните два въпроса, като Съдът следва да изясни доколко забраната по член 98 от Регламент № 40/94 обуславя териториалното действие на наложената по силата на посочената разпоредба периодична имуществена санкция и приложимите по отношения на нея правни норми. Преди да продължа анализа си обаче, се налага да изложа две допълнителни съображения.

49.      На първо място, следва да се припомни, че въпреки съществуващото разнообразие от национални правила, които уреждат обезпечителните мерки, законодателят на Съюза е въвел правила за хармонизиране, които спомагат за сближаване на националите режими в тази област. Член 11 от Директива 2004/48, озаглавен „Забрани“, предвижда по отношение на националните марки, чийто режим следва да бъде хармонизиран по силата на въпросната разпоредба, че „[к]огато е предвидено в националното законодателство, неспазването на съдебната забрана, [ако] е уместно, [подлежи на периодична имуществена санкция] с цел да [се] гарантира спазването ѝ“(20). Тази норма показва, че в настоящия момент от процеса на транспониране държавите членки вече са предвидили по законодателен ред възможността съдилищата им да налагат периодични имуществени санкции, като без съмнение няма пречка да бъдат предвидени (други) алтернативни или допълнителни мерки.

50.      Именно защото съществува възможност държавите членки да предвиждат в своя правен ред допълнителни мерки или мерки, които са различни от периодичните имуществени санкции, в посочения член 98, параграф 1 те не са посочени конкретно, а само общо се споменават мерки, „които са в състояние да гарантират спазването на [забраната]“. Такъв е случаят във Великобритания — както посочва представителят на тази държава в писменото си становище — където периодичните имуществени санкции не са познати, а е утвърден институтът на contempt of court — мярка, която, както е известно, има наказателен характер.

51.      На второ място, и както произтича от гореизложеното, мерките по член 98, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 40/94 са специфичните и изключителни мерки, които имат за цел да се обезпечи спазването на забраната. Съгласно тази разпоредба съдът за марките на Общността постановява разпореждане за прекратяване и евентуално взема мерките, които могат да гарантират изпълнението на въпросното разпореждане. Следователно именно това са мерките, които съгласно посочения параграф 1 се вземат в съответствие с „националното законодателство“, а не други, които съдът може да наложи. В случай че следва да бъдат взети различни мерки, които обаче нямат за цел да обезпечат спазването на забраната, приложимата норма се съдържа във вече многократно споменавания член 98, параграф 2.

52.      Всъщност предвид съществуващите в държавите членки различни правила в Регламент (ЕО) № 40/94 с основание се прави разлика между обезпечаващите спазването на забраната мерки и останалите мерки, които при необходимост всеки национален правен ред допуска. Комисията набляга върху тази особеност, като прибягва до граматически довод, който заслужава внимание, тъй като е вярно, че член 98, параграф 2 започва с израза „освен това“, който, разгледан в светлината на текстовете на други езици, поставя ясна разграничителна линия между мерките по параграф 1 и тези по параграф 2(21). И доколкото параграф 2 се отнася до различни мерки, трябва да се направи извод, че след като вече са регламентирани забраните и обезпечаващите тяхното спазване мерки, този параграф урежда другите мерки, които по принцип имат санкционен характер(22).

53.      С оглед на гореизложеното няма съмнение, че с периодична имуществена санкция като наложената в конкретния случай от страна на Tribunal de Grande Instance de Paris се цели да се обезпечи спазването на забраната, постановена с осъдителното решение по смисъла на член 98, параграф 1 от Регламент № 40/94. Следователно Tribunal de Grande Instance de Paris е бил длъжен да вземе мярката „в съответствие с националното законодателство“.

54.      Поради това сега ще разгледам въпроса какво точно се има предвид в член 98, параграф 1 с израза „националното законодателство“ и какви практически последици произтичат от отговора, който предлагам на Съда.

 Б – Приложимият закон и действието на мерките, „които са в състояние да гарантират спазването на [забраната]“

55.      След като се признава компетентността на съда за марките на Общността да налага обезпечаващи спазването на забраната мерки, в посочения член 98, параграф 1 се добавя в известна степен двусмислено правило за приложимото законодателство, като се препраща към „националното“ законодателство, без обаче да се уточни за кое точно национално законодателство става въпрос и без да се конкретизира действието, нито етапът във връзка с периодичната имуществена санкция, на който това законодателство е приложимо.

56.      Един от възможните подходи би бил въпросната разпоредба да се тълкува в смисъл, че приложимия закон е lex loci delicti commissi, доколкото предходното изречение от разпоредбата съдържа израза „действията, които нарушават или създават опасност от нарушаване [на марката]“. Тъй като съгласно членове 93 и 94 от Регламент 40/94 съдът за марките на Общността може да установява нарушения, извършени както на територията, на която е компетентен, така и на територията на други държави членки, последното изречение от посочения параграф 1 може да се възприеме като продължение на предходното изречение и препращане към законодателството на държавата членка, в която е извършено съответното нарушение. Това тълкуване дава възможност да се съобрази разрешението със спецификите на конкретната национална правна система и евентуално да се улесни признаването на решението в държавата, чийто закон е бил приложен. Посоченото тълкуване обаче среща различни възражения, изведени не само от съдебната практика, но и в резултат на граматическо тълкуване и тълкуване по същество.

57.      Всъщност в посоченото по-горе Решение по дело Nokia Съдът постановява, макар и obiter dicta, че „естеството на мерките по член 98, параграф 1, второ изречение от регламента се определя от националното законодателство на държавата членка на съда за марките на Общността, който разглежда иска, както произтича от изричното препращане в посочената разпоредба към това законодателство“(23). От това следва, че за целите на налагане на периодичната имуществена санкция по принцип е приложим законът на сезирания съд. Също така обаче следва да се отбележи, че в решението си Съдът има предвид закона, приложим по отношение на „естеството“ на мерките, като изглежда отчасти оставя въпроса отворен.

58.      Евентуалните съмнения по отношение на обхвата на тази констатация биха могли да бъдат отстранени чрез систематично тълкуване. По този начин, ако волята на законодателя на Съюза беше законодателството, приложимо за обезпечаващите спазването на забраната мерки, да бъде същото като предвиденото за другите допустими мерки, член 98, параграф 2 би се оказал излишен, тъй като именно това е функцията на тази разпоредба, която има смисъл само ако предхождащата я съдържа различно правило. Освен че във въпросния параграф се уточнява, че той се отнася до мерки, различни от обезпечаващите спазването на забраната, в него много ясно се посочва, че приложимо е „законодателството на държавата членка, включително нейното международно частно право, в която действията по нарушаването или риска от нарушаване са били осъществени“. Лаконичното препращане към „националното законодателство“ в параграф 1 ярко контрастира с позоваването в параграф 2 на lex loci delicti commissi, от което следва да се заключи, че става въпрос за различни стълкновителни норми.

59.      Накрая би следвало да се изложат и други съображения, макар и от практически и телеологически характер.

60.      В действителност система на dépeçage, при която поотделно се определя законът, приложим по отношение на обезпечаващата спазването на забраната мярка, може да се сблъска с практически проблеми, особено когато въпросната мярка представлява периодична имуществена санкция. Както бе изложено по-горе, периодичната имуществена санкция е както превантивен, така и репресивен инструмент, като именно във втория си аспект изисква да бъдат взети последващи мерки с цел да се определи размерът на конкретната дължима сума. В този контекст критерият за мястото на извършване на нарушението създава затруднения, тъй като пред съда за марките на Общността може да бъде висящ спор, свързан с повече от една територия: първо — територията, на която е извършено нарушението на правото върху марката, основание за предявяването на първоначалния иск за установяване на нарушение, и второ — територията, на която се нарушава забраната за продължаване на неправомерните действия и която може да не съвпада с първата. Освен това трябва да се има предвид, че съдът не може предварително да знае къде ще бъде нарушена забраната, ако това изобщо се случи, поради което ще бъде принуден да определи толкова периодични имуществени санкции, колкото са засегнатите държави членки. В общия случай, при който решението по същество произвежда действие на цялата територия на Съюза, съдът за марките на Общността би трябвало да приеме двадесет и седем различни мерки съгласно двадесет и седем различни правни системи.

61.      В крайна сметка, видно от всичко изложено по-горе, най-уместният отговор е, че понятието „национално законодателство“ по член 98, параграф 1 обозначава закона на съда за марките на Общността, който разглежда делото по същество. С една дума, считам, че под „национално законодателство“ се има предвид lex fori.

62.      На този етап на третия и четвъртия въпрос ще отговоря, че в различни моменти или етапи във връзка с периодичната имуществена санкция е възможна намеса на съда за марките на Общността, която намеса има действие на територията, свързана с установеното нарушение и последващата забрана.

63.      Първият от тези етапи очевидно е определянето на периодичната имуществена санкция и свързаните с нея условия. Както бе посочено в точка 47 от настоящото заключение, на този първи етап съдът за марките на Общността определя периодичната имуществена санкция съгласно своето национално право. Следователно притежателят на марката ще разполага с правно основание — съдебното решение, с което се установява нарушението или опасността от нарушение — в момента на издаването на разпореждане или правило с действие, евентуално, на цялата територия на Съюза. Разпореждането, което съдържа забраната, се придружава от нормативен елемент, а именно определянето на периодична имуществена санкция като наказателна мярка, целяща да обезпечи спазването на забраната.

64.      Фактът обаче, че съдът за марките на Общността определя периодична имуществена санкция, не означава обезателно, че евентуалното изчисляване на нейния размер или събиране на дължимата сума трябва да се осигури от този съд. Без съмнение всички етапи, свързани с периодичната имуществена санкция, се осъществяват пред един и същ съд, когато забраната се нарушава в държавата на съда. Това обаче не е така, когато забраната е нарушена в една или няколко държави членки, различни от тази на съда. Всъщност в такъв случай компетентността на съда за марките на Общността е ограничена, тъй като се намесва правомощие с наказателен характер, което налага известно нюансиране на отговора, който изглежда Регламент № 40/94 по принцип изисква.

65.      Подобно тълкуване води до това, че при нарушение на забраната в държава членка, различна от тази на съда, определянето на размера и събирането на дължимата сума трябва да се осъществят в държавата, в която е извършено въпросното нарушение. Ето защо, когато съдът за марките на Общността, който се е произнесъл по съществото на делото, постанови осъдително решение, той трябва да наложи периодична имуществена санкция, но определянето на нейния размер и последващото събиране на дължимата сума следва да се осигурят от съда на държавата, в която е нарушена забраната, и то съгласно предвидените в Регламент № 44/2001 правила за признаване.

66.      Наясно съм, че този резултат в най-голяма степен съответства на съдържанието на многократно цитирания член 98, параграф 1, както и на наказателния характер на периодичната имуществена санкция. В действителност компетентността на съда за марките на Общността е широка, тъй като съгласно член 93 от Регламент № 40/94 той може да се произнася по нарушения, които са извършени или има опасност да бъдат извършени на територията на други държави членки. Тази компетентност обаче се изчерпва с установяването на нарушението или опасността от нарушение, тъй като в Регламент № 40/94 нищо не се споменава по отношение на компетентността за определяне на размера на периодичните имуществени санкции, които са наложени във връзка с юридически факт (нарушение на забраната), настъпил в държава членка, различна от тази на съда. Нещо повече, този резултат съответства и на естеството на периодична имуществена санкция, чиято функция е по-скоро да накаже нарушителя, отколкото да осигури защита на марката. Съдържанието на подобни мерки и методите за тяхното прилагане трябва да бъдат съобразени със спецификите на конкретния правен ред и следователно съдът, който трябва да определи размера на периодичната имуществена санкция и да осигури събиране на дължимата сума, трябва да изпълни първоначалното съдебно решение евентуално посредством равностойни мерки, които неговият правен ред предвижда, за да се гарантира ефективното изпълнение на първоначално наложената забрана.

67.      По този начин компетентният съд на държавата, в която е извършено нарушението, следва само да признае първоначалното решение на съда за марките на Общността и, ако вътрешното право допуска това, да приложи към конкретния случай периодичната имуществена санкция. Обратно, ако вътрешното право не предвижда подобна мярка, този съд трябва да постигне репресивната цел, като приложи вътрешните разпоредби, които гарантират спазването на забраната. В това отношение е важно да се отбележи, че тези мерки са хармонизирани с Директива 2004/48 така, че понастоящем всички държави са предвидили или трябва да са предвидили правила за тази цел, чрез които да се осигури изпълнение на периодичната имуществена санкция евентуално чрез равностойни мерки.

68.      Поради това считам, в отговор на третия и четвъртия въпрос, отправени от Cour de Cassation, че член 98, параграф 1 от Регламент № 40/94 трябва да се тълкува в смисъл, че принудителните мерки, постановени от съда за марките на Общността, за да се обезпечи спазването на забрана, имат действие на същата територия, на която е установено нарушението и впоследствие е наложена забрана. Съдът на държавата, в която е нарушена забраната, е длъжен да признае действието на периодичната имуществена санкция, определена от съда за марките на Общността, за да изчисли нейния размер и евентуално да осигури изпълнението ѝ съгласно разпоредбите на Регламент № 44/2001 и вътрешното право. В случай че вътрешното право не предвижда подобна мярка, този съд трябва да постигне репресивната цел, като приложи вътрешните разпоредби, които гарантират спазването на забраната.

VIII –  Заключение

69.      С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на отправените от Cour de Cassation преюдициални въпроси, както следва.

1)      Отговор на първия въпрос: член 98, параграф 1 от Регламент № 40/94 трябва да се тълкува в смисъл, че наложената от съд за марките на Общността забрана по принцип и ако няма изрична разпоредба в обратен смисъл, има автоматично правно действие на цялата територия на Съюза.

2)      Отговор на третия въпрос: член 98, параграф 1 от Регламент № 40/94 трябва да се тълкува в смисъл, че:

–      принудителните мерки, постановени от съда за марките на Общността, за да се обезпечи спазването на забрана, имат действие на същата територия, на която е установено нарушението и впоследствие е наложена забрана.

–      Съдът на държавата, в която е нарушена забраната, е длъжен да признае действието на периодичната имуществена санкция, определена от съда за марките на Общността, за да изчисли нейния размер и евентуално да осигури изпълнението ѝ съгласно разпоредбите на Регламент № 44/2001 и вътрешното право.

–      В случай че вътрешното право на съда на държавата, в която е нарушена забраната, не предвижда подобна мярка, този съд трябва да постигне репресивната цел, като приложи вътрешните разпоредби, които гарантират спазването на забраната.

---

1 –      Език на оригиналния текст: испански.

---

2 – Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 година (ОВ L 11, 1994 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 146).

---

3 – Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година (ОВ L 78, стр. 1).

---

4 – Директива на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година (ОВ L 157, стр. 45; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 2, стр. 56).

---

5 – Вж. по-специално дялове III и VII, както и член 125 и сл. от Регламент (ЕО) № 40/94.

---

6 – Вж. по-специално член 91 от Регламент (ЕО) № 40/94.

---

7 – Относно разпределянето на компетентността на съдилищата в областта на марките на Общността, както и относно направената в това отношение градивна критика вж. заключението на генералния адвокат г‑н Ruiz-Jarabo Colomer, представено по дело Mülhens/СХВП (Решение от 23 март 2006 г. по дело C‑206/04 P, Recueil, стр. I‑2717), точки 60—69.

---

8 – Вж. Wadlow, Ch. Enforcement of Intellectual Property in European and International Law, Ed. Sweet & Maxwell, London, 1998, р. 255 et sq.

---

9 – В съображение 2 от Регламент (ЕО) № 40/94 това е изразено по много ясен начин: „това действие включва създаването на правила на Общността за марките, предоставящи на предприятията правото да придобиват, по реда на [единна процедура], марки [на Общността], които се ползват с еднаква защита и [имат действие] на цялата територия на Общността“.

---

10 – В член 1, параграф 2, първо изречение от Регламент (ЕО) № 40/94 се посочва, че „[м]арката на Общността има единен характер“.

---

11 – Пак там.

---

12 – Относно задължението за налагане на забрана и определението на „специално основание“ за освобождаване от това задължение вж. Решение от 14 декември 2006 г. по дело Nokia Corp (C–316/05, Recueil, стр. I–12083), точки 47—52.

---

13 – Относно задължението, а не правото, за налагане на обезпечителни мерки вж. също Решение по дело Nokia, посочено по-горе, точки 59—62.

---

14 – Решение, посочено по-горе, точка 60.

---

15 – Както се уточнява в член 94, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 40/94, единственото изключение от посоченото правило е това, което изхожда от предпоставката, че съдът за марките на Общността основава своята компетентност на член 93, параграф 5 от посочения регламент, съгласно който „[п]роизводствата въз основа на исковете […], посочени в член 92, с изключение на исковете за [установяване] на ненарушаване на марка на Общността, могат също да бъдат образувани пред съдилищата на държавата членка, на чиято територия е било извършено нарушение или има риск такова да бъде извършено, или на територията на която едно от действията, посочени в член 9, параграф 3, второ изречение, е било извършено“.

---

16 – Вж. точки 30 и 31 от настоящото заключение.

---

17 – В подкрепа на териториалното ограничение на забрана по горепосочения член 98 e заключението от 30 април 2009 г. на генералния адвокат Sharpston, представено по дело Pago International (Решение от 6 октомври 2009 г. по дело C–301/07, все още непубликувано в Сборника), макар че Съдът не се произнася по този въпрос. Според генералния адвокат „[р]ядкост е, ако изобщо е допустимо, съдът да се произнася извън границите на необходимото. Когато нарушението на марката е ограничено само до една държава членка (в случая Австрия), по принцип е достатъчно съдебната забрана също да бъде ограничена само до тази държава членка. Не виждам в регламента пречка компетентният съд да постанови ограничено в този смисъл решение“ (точка 57).

---

18 – Вж. например Решение на Общия съд от 10 октомври 2006 г. по дело Armacell Enterprise GMBH/СХВП — nmc SA (T‑172/05, Сборник, стр. II–4061), точка 65 и сл., Решение на Общия съд от 14 октомври 2003 г. по дело Phillips — Van Heusen/СХВП — Pash Textilvertrieb und Einzelhandel (BASS) (T‑292/01, Recueil, стр. II–4335), точка 50, и Решение на Общия съд от 6 юли 2004 г. по дело Grupo El Prado Cervera/СХВП — Herederos Debuschewitz (CHUFAFIT) (T‑117/02, Recueil, стр. II–2073), точка 48.

---

19 – Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74).

---

20 – Тази разпоредба представлява значим напредък спрямо преходното общностно законодателство, и по-специално Директива 89/104/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 година; Първа директива за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките (ОВ L 40, 1989 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 92), чиито „процесуални“ разпоредби не предвиждат нищо относно периодичните имуществени санкции или относно други равностойни мерки.

---

21 – Макар че текстът на френски език се доближава в най-голяма степен до този на испански („par ailleurs“), текстовете на немски („in bezug auf alle andere Fragen“), италиански („negli altri casi“) и английски език („in all other respects“) категорично потвърждават, че в параграф 2 се разглежда случай, различен от този по параграф 1.

---

22 – Вж. също коментара на Desantes Real, M. „Artículo 98“ en Casado Cerviño, A. y Llobregat Hurtado, M.L., Comentarios a los Reglamentos sobre la Marca Comunitaria, Ed. La Ley, Madrid 2000, р. 7. Всъщност в тази насока всеки национален правен ред съдържа различни конкретни мерки, чиято цел е да се обезпечи не спазването на забраната, а изпълнението на самото решение. Такива например са разпореждането за унищожаване на стоки, осъждането да се изплати обезщетение за вреди и лихви, публикуването на решението или налагането на други задължения в тежест на ответника. Следователно най-често става въпрос за мерки, наложени в самия момент на съдебното решение, които за разлика от периодичната имуществена санкция не изискват последващо произнасяне на съда с цел да се определи размерът на конкретната сума.

---

23 –      Точка 57 от решението.