—

за Comune di Casoria, от адв. M. Spagna, avvocato,

—

за италианското правителство, от г-жа I. Bruni, в качеството на представител, подпомагана от г-жа M. Russo, avvocatessa dello Stato,

—

за Комисията на Европейските общности, от г-жа D. Recchia и г-н J.-B. Laignelot, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 15, буква а) от Директива 2006/12/EО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно отпадъците (ОВ L 114, стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 16, стр. 45), и по-специално на принципа „замърсителят плаща“.

2

Запитването е отправено в рамките на спор между хотелиерските дружества Futura Immobiliare srl Hotel Futura, Meeting Hotel, Hotel Blanc, Hotel Clyton и Business srl (наричани по-нататък заедно „Futura Immobiliare и др.“), от една страна, и Comune di Casoria, от друга, по повод на определянето на тарифите за таксата за обезвреждане на вътрешни твърди битови отпадъци (наричана по-нататък „такса за отпадъци“), дължима от посочените дружества за 2006 г. и 2007 г.

3

Съображения 1, 6 и 14 от Директива 2006/12 гласят следното:

[…]

[…]

4

Член 1, параграф 1, буква в) от Директива 2006/12 предвижда:

„По смисъла на настоящата директива:

[…]

5

Член 8 от посочената директива предвижда:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки притежател на отпадъци:

6

Член 15 от същата директива гласи следното:

„В съответствие с принципа „замърсителят плаща“ разходите за обезвреждане на отпадъците следва да бъдат понесени от:

7

Съгласно член 20 от Директива 2006/12:

„Директива 75/442/ЕИО се отменя, без да се засягат задълженията на държавите членки, свързани с крайните срокове за транспонирането ѝ в националното законодателство, предвидени в приложение III, част Б. Позоваванията на отменената директива се считат за направени за настоящата директива и следва да се отчитат в съответствие с таблицата на съответствието в приложение IV.“

8

В приложение III, част Б от Директива 2006/12 като краен срок за транспониране на Директива 75/442 е посочен 17 юли 1977 г.

9

Таксата за отпадъци се въвежда с глава III от Законодателен декрет № 507 от 15 ноември 1993 г. за изменение и хармонизиране на местните такси за реклама и за публични обяви, на таксата за използване на публичните пространства и зони на общините и провинциите, както и на таксата за обезвреждане на твърди битови отпадъци съгласно член 4 от Закон № 421 от за преструктуриране на местните финанси (редовна притурка към GURI № 108 от , наричан по-нататък „Декрет № 507/1993“).

10

В това отношение член 58, параграф 1 от Декрет № 507/1993 предвижда:

„За услугата по обезвреждане на вътрешни твърди битови отпадъци, която се предоставя при режим на монопол в рамките на населените места, частите от населени места и махалите и която евентуално обхваща зоните от общинската територия с разпръснати селищни образувания, общините събират годишна такса [за отпадъци], която се урежда с наредба и се събира въз основа на тарифа при спазване на изискванията и критериите, установени в следващите разпоредби.“

11

Член 62, параграфи 1 и 4 от Декрет № 507/1993, озаглавен „Условия, при които се дължи таксата [за отпадъци], и освобождаване“, предвижда:

„1.   Таксата [за отпадъци] се дължи от ползвателите или собствениците на помещения или открити пространства, съществуващи в зоните от общинската територия, в които тази услуга е въведена и прилагана или най-малкото се предоставя по непрекъснат начин, независимо от тяхното предназначение, с изключение на различните от зелени площи открити пространства, свързани със или прилежащи към жилищните сгради.

[…]

4.   За жилищните комплекси, в които се упражнява икономическа и професионална дейност, наредбата може да предвиди, че таксата [за отпадъци] се дължи въз основа на тарифа, определена за въпросната специфична дейност, и е пропорционална на предназначената за тази дейност площ.“

12

Съгласно член 65 от Декрет № 507/1993, озаглавен „Пропорционалност и тарифи“, таксата за отпадъци може да бъде пропорционална, т.е. да се изчислява за единица подлежаща на таксуване площ въз основа на обичайното средно количество и качество на вътрешните твърди битови отпадъци и приравнените на тях отпадъци, които могат да бъдат създадени в помещенията и в пространствата при използването им по предназначение, и въз основа на необходимите разходи за обезвреждане. Освен това съгласно параграф 2 от същия член общината определя тарифните ставки за всички еднородни категории и подкатегории в зависимост от установения в рамките на закона процент на покритие на разходите, като умножи предвидените за следващата година разходи за обезвреждане за единица установена подлежаща на таксуване площ с един или няколко коефициента за качество и количество на произведените отпадъци.

13

Член 68 от Декрет № 507/1993, озаглавен „Правна уредба“, гласи следното:

„1.   За прилагането на таксата [за отпадъци] общините приемат съответна наредба, която трябва да съдържа:

[…].

2.   За сравнителното определяне на тарифите категориите и евентуалните подкатегории трябва да се организират, като в рамките на възможното се вземат предвид следните групи дейности или форми на използване:

[…]

[…]“

14

Съгласно член 69, параграфи 1 и 2 от Декрет № 507/1993:

„1.   Въз основа на класификацията и на посочените в наредбата критерии за прогресивност най-късно до 31 октомври общините приемат решение за приложимите тарифни ставки за следващата година за единица площ на помещенията и пространствата, включени в отделните категории или подкатегории. Ако в посочения срок не бъде прието решение, одобрената за текущата година тарифа се счита за продължена за следващата година

2.   За целите на контрола за законосъобразност решението трябва да посочва причините за съществуващите съотношения между тарифните ставки, обобщени и прогнозни данни за разходите за услугите, разпределени според икономическата им класификация, както и информацията и обстоятелствата, довели до увеличаването на задължителното минимално покритие на разходите […]“

15

Законодателен Декрет № 22 от 5 февруари 1997 г. за транспониране на Директива 91/156/ЕИО относно отпадъците, Директива 91/689/ЕИО относно опасните отпадъци и Директива 94/62/ЕО относно опаковките и отпадъците от опаковки (редовна притурка към GURI № 33 от , наричан по-нататък „Законодателен декрет № 22/1997“) предвижда премахването на таксата за отпадъци и въвеждането на тарифна система.

16

Според предоставената от запитващата юрисдикция информация тази тарифа се състои от фиксирана част, целяща да покрие основните разходи за услугата по управление на отпадъците и определена с оглед на площта на ползвания или притежаван недвижим имот. Тарифата включва и променлива част, изчислявана в зависимост от количеството на действително събраните отпадъци.

17

Законодателен декрет № 22/1997 е отменен с член 264 от Законодателен декрет № 152 от 3 април 2006 г. относно правила в областта на околната среда (редовна притурка към GURI № 96 от ). Въведената с последния декрет система заимства голяма част от системата, предвидена в Законодателен декрет № 22/1997.

18

Според предоставената от запитващата юрисдикция информация обаче предвидената от Законодателен декрет № 152 от 3 април 2006 г. тарифна система все още не се прилага изцяло, така че за 2006 г. и 2007 г. в Comune di Casoria е останала приложима предвидената в Декрет № 507/1993 такса за отпадъци.

19

Futura Immobiliare и др. са хотелиерски дружества, установени на територията на Comune di Casoria. На това основание те дължат таксата за отпадъци. При прилагането на тази такса обаче за хотелиерите била определена по-висока ставка, отколкото за физическите лица, които ползват жилищни помещения.

20

Тъй като счита, че тази разлика в третирането е незаконосъобразна, Futura Immobiliare srl Hotel Futura подава жалба за отмяна, от една страна, на решение от 25 май 2006 г. на Commissione straordinaria относно определянето на таксата за отпадъци за 2006 г. и от друга страна, на решение на Giunta municipale (общински съвет) на Casoria от , както и на други свързани с тези решения актове.

21

Futura Immobiliare и др. подават жалба за отмяна и на две други решения на Commissione straordinaria от 4 април 2007 г., съответно за приемане на наредбата за прилагане на таксата за отпадъци и за установяване на таблица на разходите и на тарифите за тази такса за финансовата 2007 г., както и на други свързани с тези решения актове.

22

Tribunale administrativo regionale della Campania, който е сезиран с посочените жалби, решава да съедини тези дела.

23

В рамките на жалбите си срещу посочените актове и решения Futura Immobiliar и др. твърдят по-специално, че определената за хотелите тарифна ставка за таксата за отпадъци е несъразмерна с тази, която е предвидена за жилищата, и че тази тарифна ставка в действителност се основава по-скоро на техния капацитет да реализират приходи, отколкото на капацитета им да произвеждат отпадъци. Според тези хотелиерски дружества посочената такса не отчита степента на запълване на хотела, нито наличието или липсата на ресторантьорски услуги, в резултат от които могат да се произведат допълнителни отпадъци, нито сезонния характер на хотелиерската дейност, нито площта на използваните сервизни помещения, които не се обитават.

24

Макар обаче тарифните ставки за хотелите и за частните жилища да се разглеждали като сходни с оглед на съответните им равнища на производство на отпадъци, обжалваните актове и решения предвиждали осем до девет пъти по-висока тарифна ставка за хотелските обекти. Освен това приетата тарифа не съдържала никакви сведения за използвания метод, нито данни относно обичайното средно количество и качество на отпадъците, които могат да бъдат произведени за единица площ според предназначението на помещенията.

25

Тъй като счита, че приложимите разпоредби на националното право се явяват несъвместими с общностното право, Tribunale amministrativo regionale della Campania решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Съвместима ли е с посочения по-горе член 15 от Директива [2006/12] и с принципа „замърсителят плаща“ националната правна уредба, която се съдържа в член 58 и сл. от Законодателен декрет [№ 507/1993] и в преходните разпоредби, продължаващи неговото действие […], и която осигурява запазването на система с фискален характер за покриване на разходите за услугата по обезвреждане на отпадъците и отлага въвеждането на тарифна система, при която разходите за услугата се поемат от тези, които произвеждат и предават отпадъците?“

26

Comune di Casoria по същество твърди, че преюдициалното запитване е недопустимо, доколкото се отнася до Директива 2006/12, срокът за транспониране на която още не е изтекъл, и че този общностен акт като директива не се прилага пряко в италианския правен ред.

27

От своя страна италианското правителство счита, че запитването е недопустимо, доколкото за да даде отговор по него, Съдът трябва да се произнесе по съвместимостта на националната правна уредба с общностното право. Освен това посоченото правителство счита, че запитващата юрисдикция не излага достатъчно данни от фактическа и правна страна, за да позволи на Съда да ѝ бъде полезен с отговора си.

28

Що се отнася, на първо място, до доводите на италианското правителство, следва да се припомни, че макар в рамките на преюдициалното производство да не е компетентен да се произнася по въпроса за съответствието на национални мерки с общностното право, Съдът може да предостави на националната юрисдикция всички насоки за тълкуване на общностното право, които да ѝ позволят да прецени това съответствие при решаване на делото, с което е сезирана (Решение от 22 май 2008 г. по дело citiworks, C-439/06, Сборник, стр. I-3913, точка 21 и цитираната съдебна практика).

29

Освен това от постоянната съдебна практика несъмнено произтича, че необходимостта да се даде тълкуване на общностното право, което да е от полза за националния съд, изисква последният да определи фактическия и правен контекст, в който се вписват поставените от него въпроси, или най-малко да обясни фактическите хипотези, на които те се основават (Решение от 10 март 2009 г. по дело Heinrich, C-345/06, Сборник, стр. I-1659, точка 30 и цитираната съдебна практика).

30

В настоящия случай обаче Съдът счита, че делото е достатъчно изяснено от предоставената от запитващата юрисдикция информация по отношение както на фактическите, така и на правните обстоятелства, които характеризират спора в главното производство.

31

На второ място, що се отнася до доводите на Comune di Casoria, следва да се отбележи, че както произтича от съображение 1 от Директива 2006/12, по съображения за яснота и рационалност последната извършва кодификация на Директива 75/442, чийто срок за транспониране е изтекъл на 17 юли 1977 г.

32

Както обаче посочва генералният адвокат в точка 22 от своето заключение, от член 20 от Директива 2006/12 във връзка с приложение III, част Б от същата ясно личи, че с отмяната на Директива 75/442 с влизането в сила на Директива 2006/12 не се засягат задълженията на държавите членки, свързани с крайните срокове за транспонирането на така отменената директива в националното законодателство.

33

Ето защо доколкото текстът на член 15 от Директива 2006/12 по същество е идентичен с този на член 11 от Директива 75/442, влизането в сила на Директива 2006/12 не води до предоставянето на нов срок на държавите членки за транспонирането на посочения член 15.

34

Освен това за разлика от твърденията на Comune di Casoria съгласно член 234 ЕО Съдът е компетентен да се произнася по преюдициални запитвания относно тълкуването на актовете на институциите на Европейската общност, независимо дали тези актове се прилагат пряко или не (вж. в този смисъл Решение от 20 май 1976 г. по дело Mazzalai, 111/75, Recueil, стр. 657, точка 7 и Решение от по дело Palmisani, C-261/95, Recueil, стр. I-4025, точка 21).

35

При тези условия Съдът следва да отговори на поставения от Tribunale amministrativo regionale della Campania въпрос.

36

Със своя въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 15, буква а) от Директива 2006/12 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда такса за целите на финансирането на услуга по управлението и обезвреждането на битовите отпадъци, която се изчислява въз основа на предполагаемия обем на отпадъците, създавани от ползвателите на услугата, а не въз основа на количеството на отпадъците, които те действително са произвели и предоставили за събиране.

37

Запитващата юрисдикция иска да установи по-специално дали тази разпоредба може да се тълкува в смисъл, че разходите, които понася „притежателят“ на отпадъците, предаващ последните за събиране с оглед на тяхното обезвреждане, трябва да са пропорционални на количеството на действително предадените отпадъци.

38

Comune di Casoria и италианското правителство считат, че държавите членки разполагат със значителна свобода на действие при прилагането на принципа „замърсителят плаща“, още повече че става въпрос за транспониране на разпоредба на директива, в случая член 15 от Директива 2006/12. В това отношение италианското правителство приканва Съда да признае на държавите членки същата свобода на действие като тази, която е признал на общностните институции с тълкуването на член 130 С от Договора за ЕО (понастоящем след изменение член 174 ЕО) в Решение от 14 юли 1998 г. по дело Safety Hi-Tech (C-284/95, Recueil, стр. I-4301).

39

Във всички случаи посоченото правителство счита, че италианската система, която се основава на заплащането на такса, е напълно съвместима с принципа „замърсителят плаща“, тъй като разходите за управление и обезвреждане на отпадъците са в тежест на тези, от които зависи тяхното производство. Освен това използваните за изчисляването на тази такса параметри като капацитета за производство на отпадъци на отделните категории ползватели или качеството на произведените отпадъци били релевантни.

40

Комисията на Европейските общности подчертава, че Директива 2006/12 не определя реда и условията, съгласно които държавите членки трябва да организират системите си за разпределяне на разходите по събирането и обезвреждането на битови отпадъци и че в това отношение те са компетентни да изберат формата и средствата за постигането на целта посочените разходи да се разпределят на лицата, които са създали отпадъците.

41

Като се основава на Съобщение на Комисията до Съвета относно разпределянето на разходите и действията на държавните власти в областта на екологията — Принципи и условия за прилагане, приложено към Препоръка 75/436/Евратом, ЕОВС, ЕИО на Съвета от 3 март 1975 година, свързана с разпределянето на разходите и действията на държавните власти в областта на екологията (ОВ L 194, стр. 1), Комисията счита, че държавите членки са длъжни да предвидят взаимовръзка между количеството произведени отпадъци и сумата, която се плаща за услугата по обезвреждането им.

42

По-конкретно националните законодателства можели да предвидят система, която идентифицира определени категории ползватели — производители на отпадъци, за да им наложи такса, изчислена въз основа на предполагаемото количество отпадъци, създавани от всяка от тези категории. Следователно член 15 от Директива 2006/12 не изисквал посочената такса да се изчислява въз основа на количеството действително произведени отпадъци от всеки ползвател. Според Комисията обаче подобни национални законодателства не трябвало да доведат до изключване на финансовата тежест за определени категории производители на отпадъци.

43

Съгласно член 8 от Директива 2006/12 всеки „притежател на отпадъци“ е длъжен или да борави с тях чрез частен или публичен събирач на отпадъци или чрез предприятие, което осъществява операциите, изброени в приложение II А или II Б, или да ги оползотворява или обезврежда сам в съответствие с разпоредбите на тази директива.

44

Ето защо в хипотеза като тази по главното производство, в която притежателите на отпадъци боравят с тях чрез събирач, член 15, буква а) от Директива 2006/12 предвижда, че съгласно принципа „замърсителят плаща“ разходите за обезвреждането на отпадъците следва да се понесат от притежателите.

45

Това финансово задължение ги обвързва поради участието им в създаването на посочените отпадъци (вж. Решение от 24 юни 2008 г. по дело Commune de Mesquer, C-188/07, Сборник, стр. I-4501, точка 77).

46

Що се отнася до финансирането на разходите за управление и обезвреждане на битовите отпадъци, доколкото това е услуга, колективно предоставяна на група „притежатели“, по силата на член 15, буква а) от Директива 2006/12 държавите членки са длъжни да гарантират, че по принцип всички ползватели на тази услуга в качеството им на „притежатели“ по смисъла на член 1 от същата директива понасят колективно общия размер на разходите за обезвреждането на посочените отпадъци.

47

Макар държавите членки — адресати на Директива 2006/12, да са обвързани по отношение на постигането на резултата във връзка с поемането на финансовата тежест на разходите за обезвреждане на отпадъците, съгласно член 249 ЕО те все пак имат свобода при избора на формата и средствата за постигането на този резултат (вж. Решение по дело Commune de Mesquer, посочено по-горе, точка 80).

48

Както основателно посочва Комисията, в действащото общностно право липсва правна уредба, приета на основание на член 175 ЕО, която да налага на държавите членки точно определен метод за финансирането на разходите за обезвреждане на битовите отпадъци, така че по избор на държавите членки то може да се осигури чрез такса, чрез друг вид публично вземане или по какъвто и да е друг ред.

49

Следва обаче да се подчертае, на първо място, че както посочва генералният адвокат в точка 40 от своето заключение, определянето на точния обем битови отпадъци, които се предават за събиране от всеки „притежател“, често е трудно, а и скъпо.

50

При тези условия използването на критерии, които се основават на производствения капацитет на „притежателя“, изчислен в зависимост от площта на ползваните от него недвижими имоти, както и от предназначението им, от една страна, и/или на естеството на произведените отпадъци, от друга, може да позволи да се изчислят разходите за обезвреждането на тези отпадъци и да се разпределят между отделните „притежатели“, доколкото тези два параметъра могат да се отразят пряко на размера на посочените разходи.

51

От тази гледна точка национална правна уредба, която предвижда такса за целите на финансирането на управлението и обезвреждането на битовите отпадъци, която се изчислява въз основа на предполагаемия обем на създаваните отпадъци, а не въз основа на количеството на действително произведените и предоставени за събиране отпадъци, не може да се приеме — при действащото общностно право — за противоречаща на член 15, буква а) от Директива 2006/12.

52

На второ място, принципът „замърсителят плаща“ не е пречка държавите членки — в зависимост от категории ползватели, определени съгласно съответния им капацитет за произвеждане на битови отпадъци — да променят участието на всяка една от тези категории в общите разходи, необходими за финансирането на системата за управление и обезвреждане на битовите отпадъци.

53

В делото по главното производство е ясно, че що се отнася до изчисляването на таксата за отпадъци, хотелиерите съставляват категория „притежатели“, като според Futura Immobiliare и др. те са третирани по-неблагоприятно от физическите лица.

54

В това отношение следва да се констатира, че за целите на изчисляването на такса за обезвреждане на отпадъци фискалното разграничение между категории ползватели на услугата по събиране и обезвреждане на битови отпадъци като направеното в разглежданата в главното производство национална правна уредба между хотелиерските дружества и физическите лица — разграничение, основано на обективни критерии, пряко свързани с разходите за услугата, като капацитета им да произвеждат отпадъци или естеството на произведените отпадъци — може да е подходящо за постигането на целта за финансиране на посочената услуга.

55

Макар така направеното фискално разграничение да не трябва да надхвърля необходимото за постигането на тази цел, следва все пак да се подчертае, че при действащото общностно право националните власти разполагат с широко право на преценка по отношение на определянето на реда и условията за изчисляване на такава такса.

56

Ето защо запитващата юрисдикция трябва да провери въз основа на представените ѝ данни от фактическа и правна страна дали разглежданата в главното производство такса за отпадъци не води до положение, при което на определени „притежатели“ — в случая на хотелите — се разпределят явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да произведат.

57

С оглед на гореизложеното на поставения въпрос следва да се отговори, че член 15, буква а) от Директива 2006/12 трябва да се тълкува в смисъл, че при действащото общностно право допуска национална правна уредба, която предвижда такса за целите на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битовите отпадъци, която се изчислява въз основа на предполагаемия обем на отпадъците, създавани от ползвателите на услугата, а не въз основа на количеството на отпадъците, които те действително са произвели и предоставили за събиране. Запитващата юрисдикция обаче трябва да провери въз основа на представените ѝ данни от фактическа и правна страна дали разглежданата в главното производство такса за отпадъци не води до положение, при което на определени „притежатели“ — в случая на хотелите — се разпределят явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да произведат.

58

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

Член 15, буква а) от Директива 2006/12/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно отпадъците трябва да се тълкува в смисъл, че при действащото общностно право допуска национална правна уредба, която предвижда такса за целите на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битовите отпадъци, която се изчислява въз основа на предполагаемия обем на отпадъците, създавани от ползвателите на услугата, а не въз основа на количеството на отпадъците, които те действително са произвели и предоставили за събиране.

Запитващата юрисдикция обаче трябва да провери въз основа на представените ѝ данни от фактическа и правна страна дали разглежданата в главното производство такса за обезвреждането на вътрешните твърди битови отпадъци не води до положение, при което на определени „притежатели“ — в случая на хотелите — се разпределят явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да произведат.