ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-Н J. MAZÁK

представено на 6 юли 2010 година(1)

Дело C‑565/08

Европейска комисия

срещу

Италианска република

„Адвокати — Възнаграждения — Задължение за спазване на задължителни максимални тарифи“

1.        Настоящото производство за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка се отнася до италианската правна уредба, която според Европейската комисия предвижда задължителни максимални тарифи за дейностите на адвокатите.

2.        Според Комисията задължението за адвокатите да спазват максималните тарифи представлява ограничение на свободата на установяване по смисъла на член 43 ЕО, както и ограничение на свободното предоставяне на услуги по смисъла на член 49 ЕО. Ставало въпрос за ограничение, което не може да бъде обосновано, тъй като посоченото задължение изглеждало неспособно да гарантира целите от общ интерес и във всеки случай изглеждало по-ограничително от необходимото за постигане на посочените цели.

3.        Италианската република обосновава защитата си, като твърди главно че в нейния правен ред не съществува принцип, който забранява да се надвишават максималните тарифи, приложими за дейностите на адвокатите. Само при условията на евентуалност тя полага усилия да докаже, че предписването на максимални тарифни граници има за цел да гарантира достъпа до правосъдие, защитата на получателите на услуги, както и доброто правораздаване.

 Национална правна уредба

4.        Като цяло възнаграждението на свободните професии, сред които е и адвокатската професия, по силата на договор за предоставяне на услуги е уредено общо в член 2233 от италианския Граждански кодекс, съгласно който:

„Ако възнаграждението не е договорено между страните и не може да бъде определено съгласно тарифите или практиките, то се определя от съда след изслушване на становището на професионалното сдружение, към което доставчикът принадлежи.

Във всеки случай, размерът на възнаграждението трябва да бъде съобразен със значимостта на работата и достойнството на професията.

Всяко сключено между адвокатите или упълномощените стажанти и техните клиенти споразумение, което определя професионалните възнаграждения, е нищожно, ако не е съставено в писмена форма“.

5.        Разпоредбите, които се отнасят специално до възнаграждението на адвокатите, се съдържат в кралския Декрет-закон № 1578 от 27 ноември 1933 г., преобразуван в Закон № 36 от 22 януари 1934 г., с последващите изменения (наричан по-нататък „кралският декрет-закон“), който представлява основният акт, уреждащ адвокатската професия в Италия.

6.        Съгласно член 57 от кралския декрет-закон:

„Критериите, които служат за определяне на дължимите възнаграждения и обезщетения на адвокатите и на „procuratori“ [поверениците] в наказателноправната и извънсъдебната област[(2)], се установяват на всеки две години чрез разискване на Националния съвет на адвокатските колегии. Освен това Националният съвет на адвокатските колегии определя възнагражденията за наказателни производства, които протичат пред Касационния съд и Върховния военен съд.

Разискванията, които установяват посочените в предходната алинея критерии, трябва да бъдат одобрени от Министерството на правосъдието“.

7.        Условията, приложими към посочените в член 57 от кралския декрет-закон критерии, са уточнени в член 58, който гласи следното:

„Посочените в предходния член критерии се установяват в зависимост от стойността на споровете и ранга на сезирания орган, както и — за наказателните производства — в зависимост от тяхната продължителност.

За всяко действие или поредица от действия трябва да бъде определена максимална и минимална граница.

В извънсъдебната област следва да се взема предвид значимостта на случая“.

8.        След като е била обект на разисквания от Националния съвет на адвокатските колегии съгласно член 57 от кралския декрет-закон, тарифата на адвокатските възнаграждения трябва да бъде одобрена от министъра на правосъдието след становище на Comitato interministeriale dei prezzi (Междуведомствен комитет по цените) съгласно член 14, двадесета алинея от Закон № 887 от 22 декември 1984 г. и консултация на Consiglio di Stato (Държавен съвет) съгласно член 17, параграф 3 от Закон № 400 от 23 август 1988 г. Последният министерски декрет, който урежда адвокатските възнаграждения и е приет съгласно горепосочената процедура, е Декрет № 127 от 8 април 2004 г. (наричан по-нататък „Министерски декрет № 127/2004“).

9.        Що се отнася до определянето на възнагражденията, член 60 от кралския декрет-закон предвижда, че то се осъществява от съдебния орган въз основа на посочените критерии, като се имат предвид тежестта и броят на разглежданите въпроси. Това определяне трябва да остане в рамките на предварително посочените максимални и минимални граници. При случаи с изключителна значимост обаче, предвид специалния характер на споровете и когато вътрешноприсъщата стойност на услугата го оправдава, съдът може да надвиши определената от тарифата максимална граница. Обратно, когато делото се окаже лесно за разглеждане, съдът може да определи възнаграждението под минималната граница. И в двата случая решението на съда трябва да бъде мотивирано.

10.      Що се отнася до възнагражденията, прилагани от адвокатите спрямо техните клиенти, член 61 от кралския декрет-закон гласи:

„Възнагражденията, прилагани от адвокатите спрямо техните клиенти както в съдебната, така и в извънсъдебната област, се определят въз основа на установените в член 57 критерии, освен при специално споразумение, като се имат предвид тежестта и броят на разглежданите въпроси.

Тези възнаграждения могат, предвид специалния характер на спора, стойността или резултата от извършената услуга, да бъдат по-високи от изчислените в тежест на страната, осъдена да заплати съдебните разноски.

[…]“.

11.      Що се отнася до адвокатските възнаграждения в гражданскоправната област, член 24 от Закон № 794 от 13 юни 1942 г. относно адвокатските възнаграждения за правни услуги в гражданскоправната област (наричан по-нататък „Закон № 794/1942“) предвижда, че не могат да бъдат дерогирани минималните възнаграждения, определени от тарифата за правните услуги в гражданскоправната област, под страх от нищожност на всяко дерогационно споразумение.

12.      Член 13 от Закон № 31 от 9 февруари 1982 г. за свободното предоставяне на услуги от адвокати, граждани на държавите — членки на Европейската общност, с който се прилага Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги(3), предвижда, че „за извършените професионални услуги на изброените в член 1 адвокати се дължат възнаграждения и обезщетения, определени в съдебната и извънсъдебната област от действащата професионална правна уредба“.

13.      Следва да се посочи, че по време на досъдебната процедура по настоящото дело италианската правна уредба относно възнагражденията на свободните професии — а следователно и на адвокатите — е изменена с Декрет-закон № 223 от 4 юли 2006 г., преобразуван в Закон № 248 от 4 август 2006 г. (наричан по-нататък „Декрет-закон № 223/2006“). Член 2 от него, озаглавен „Неотложни разпоредби за защитата на конкуренцията в сектора на професионалните услуги“, предвижда:

„1.      Съгласно общностните принципи за свободна конкуренция и за свободното движение на хора и услуги и с цел да се гарантира на потребителите на услуги възможност за реален избор при упражняване на техните права и възможност за сравняване на предлаганите услуги на пазара, считано от датата на влизане в сила на настоящия декрет се отменят законовите и подзаконовите разпоредби, които по отношение на свободните професии и интелектуалните дейности предвиждат:

a)      задължителни фиксирани или минимални тарифи и следователно забрана за договорно установяване на възнагражденията в зависимост от осъществяването на преследваните цели;

[…]

2.      Това не засяга разпоредбите, свързани с упражняването на професиите в рамките на Националната служба за обществено здраве или въз основа на договорно отношение с последната, както и евентуалните предварително общо установени за защита на потребителите на услуги максимални тарифи. Съдът пристъпва към определяне на съдебните разноски и възнагражденията, в случаите на съдебно определяне и правна помощ, въз основа на таблицата за възнагражденията. При процедурите за възлагане на обществени поръчки възлагащите органи могат да използват таблиците, надлежно приети за подходящи, като критерий или референтна основа за определянето на възнагражденията.

3.      Деонтологичните и договорните правила, както и кодексите на поведение, които възпроизвеждат съдържащите се в параграф 1 разпоредби, ще бъдат адаптирани най-късно до 1 януари 2007 г., включително чрез приемането на мерки, които имат за цел да гарантират качеството на професионалните услуги. При липсата на адаптиране и считано от същата дата правилата, които противоречат на разпоредбите на параграф 1, са във всеки случай нищожни“.

 Досъдебна процедура и производство пред Съда

14.      Тъй като счита, че италианската правна уредба относно извънсъдебните дейности на адвокатите би могла да бъде несъвместима с член 49 ЕО, на 13 юли 2005 г. Комисията изпраща на Италианската република официалното уведомително писмо. Италианската република отговаря с писмо от 19 септември 2005 г.

15.      След това Комисията допълва на два пъти осъществения в официалното уведомително писмо анализ. В първото допълнително официално уведомително писмо от 23 декември 2005 г. Комисията счита за несъвместими с членове 43 ЕО и 49 ЕО италианските разпоредби, които установяват задължението за спазване на задължителни тарифи за съдебните и извънсъдебните дейности на адвокатите. Италианската република отговаря с писма от 9 март 2006 г., от 10 юли 2006 г. и от 17 октомври 2006 г.

16.      С второ допълнително официално уведомително писмо от 23 март 2007 г. Комисията реагира на новата италианска правна уредба в съответната област, а именно Декрет-закон № 223/2006. Италианската република отговаря с писмо от 21 май 2007 г.

17.      След това с писмо от 3 август 2007 г. Комисията иска от италианските власти информация във връзка с подробните правила относно системата за възстановяване на направените от адвокатите съдебни разноски. Италианската република отговаря с писмо от 28 септември 2007 г.

18.      Тъй като Комисията не е удовлетворена от представената от Италианската република позиция, на 4 април 2008 г. тя ѝ изпраща мотивирано становище, в което я упреква за несъвместимостта с членове 43 ЕО и 49 ЕО на националните разпоредби, които налагат на адвокатите задължението да спазват максимални тарифи.

19.      Въпреки доводите, изтъкнати от италианските власти в отговора им от 9 октомври 2008 г. на мотивираното становище, Комисията предявява настоящия иск, с който иска Съдът да постанови, че Италианската република не е изпълнила задълженията си по членове 43 ЕО и 49 ЕО, като предвижда разпоредби, които налагат на адвокатите задължението да спазват максимални тарифи, и да осъди Италианската република да заплати съдебните разноски.

20.      С определение от 5 юни 2009 г. Съдът допуска Република Словения да встъпи по делото в подкрепа на исканията на Комисията.

21.      Италианската република е поискала провеждането на съдебно заседание, което се състоява на 24 март 2010 г. в присъствието на представители на Италианската република, както и на Комисията.

 Съображения

22.      В исковата си молба Комисията изхожда от предпоставката, според която италианската правна уредба съдържа разпоредби, които налагат на адвокатите задължението да спазват максимални тарифи. В светлината на доводите на Комисията, съдържащи се в исковата молба и представени в съдебното заседание, е възможно да се установи, че Комисията упреква Италианската република не за съществуването на задължителни максимални тарифи във връзка с определянето на съдебните разноски от съдебния орган, което е изрично предвидено в член 60 от кралския декрет-закон, а по-скоро за задължението да се спазват такива тарифи в отношението между адвокат и клиент, тъй като това задължение ограничавало свободата на договаряне на възнаграждението на адвокатите.

23.      Ако случаят е такъв, тоест италианската правна уредба действително съдържа разпоредби, които налагат на адвокатите задължението да спазват максимални тарифи в отношенията си със своите клиенти, нямало да бъде никак трудно — като се тръгне от Решение по дело Cippola и др.(4), в което Съдът е квалифицирал аналогично задължение относно спазването на минимални тарифи като ограничение на свободното предоставяне на услуги — да се признае, че въпросното задължение представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги, дори на свободата на установяване, така че тогава Италианската република трябвало да установи, че това ограничение може да бъде обосновано с цели от обществен интерес.

24.      Италианската република обаче оспорва именно съществуването на такова задължение за адвокатите да спазват максимални тарифи в отношенията си със своите клиенти. По тази причина, преди да се разгледа въпросът дали задължението за адвокатите да спазват максимални тарифи представлява ограничение на свободата на установяване по смисъла на член 43 ЕО, както и ограничение на свободното предоставяне на услуги по смисъла на член 49 ЕО, предварително ще разгледам въпроса дали италианският правен ред действително съдържа посоченото задължение.

25.      В началото бих искал да напомня, че италианската тарифа за дейностите на адвокатите, с която за всяко действие или поредица от действия се определя максимална и минимална граница, вече е разглеждана от Съда три пъти. Първият път е по повод на Решение по дело Arduino(5), в което Съдът е разгледал процедурата за приемане на тарифата, с която се определят минималните и максималните размери, с оглед на членове 10 ЕО и 81 ЕО, за да провери дали посочената тарифа представлява държавна мярка или решение на частноправен оператор за предприемане на действия в областта на икономиката. По този повод Съдът е установил, че горепосочените членове от Договора за ЕО допускат държава членка да приеме законова или подзаконова мярка, с която въз основа на изготвен от професионална организация на адвокатите проект се одобрява тарифа, с която се определят минималните и максималните размери на възнагражденията на членовете на професията(6).

26.      Същата констатация се съдържа в Решение по дело Cipolla и др.(7). В това решение, освен съответствието на италианската тарифа на адвокатските възнаграждения с изискванията на общностното право на конкуренцията, Съдът разглежда и въпроса за отношението между абсолютната забрана за дерогация чрез договор от определените с посочената тарифа минимални възнаграждения и принципа на свободното предоставяне на услуги. В това отношение Съдът установява, че такава забрана представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги, което по принцип може да бъде оправдано с целите за защита на потребителите и доброто правораздаване. Съдът оставя на националната юрисдикция грижата да провери дали разглежданата италианска правна уредба действително отговаря на посочените цели и дали ограниченията, които тя налага, не се явяват непропорционални с оглед на тези цели(8).

27.      По-нататък в Определение по дело Hospital Consulting и др.(9) Съдът повтаря своето становище относно съответствието на италианската тарифа на адвокатските възнаграждения с изискванията на общностното право на конкуренцията. В това дело преюдициалните въпроси, отправени до Съда, се отнасят до забраната за националния съд, когато се произнася по размера на съдебните разноски, които загубилата делото страна трябва да възстанови на другата страна, да дерогира определените в посочената тарифа минимални възнаграждения.

28.      Струва ми се важно да подчертая, че както в Решение по дело Cipolla и др., така и в Определение по дело Hospital Consulting и др. съображенията на Съда се отнасят само до забраната за дерогация от минималните възнаграждения. Посочените решения изобщо не разглеждат евентуалната забрана за дерогация от максималните възнаграждения, независимо от обстоятелството, че в делото, по което е произнесено Решение по дело Cipolla и др., запитващата юрисдикция поставя на Съда въпроса за съвместимостта на принципа на абсолютната забрана за дерогация от адвокатските възнаграждения с принципа на свободното предоставяне на услуги(10).

29.      Към момента на възникване на фактите, довели до посочените по-горе Решение по дело Arduino и Решение по дело Cipolla и др., както и до Определение по дело Hospital Consulting и др., посочено по-горе, наличието на забрана за дерогация от минималните възнаграждения е безспорно. Тази забрана изрично е формулирана в член 24 от Закон № 794/1942 и санкционирана с нищожност на всяко дерогационно споразумение, както и в член 4, параграф 1 от Министерски декрет № 127/2004, съгласно който не може да има никаква дерогация от минималните тарифи, установени за адвокатските възнаграждения(11).

30.      Задължението за спазване на минималните тарифи и следователно задължителният характер на посочените тарифи се премахват с Декрет-закон № 223/2006, който по този начин дерогира като lex posterior Закон № 794/1942, както и Министерски декрет № 127/2004.

31.      Подобно на съществуването на забрана за дерогация от минималните възнаграждения към момента на възникване на фактите, довели до посочените по-горе Решение по дело Arduino и Решение по дело Cipolla и др., както и до Определение по дело Hospital Consulting и др., посочено по-горе, наличието в италианската правна уредба на максимални тарифи за дейностите на адвокатите също е безспорно.

32.      Изглежда обаче, че не в това Комисията упреква Италианската република. Всъщност Комисията критикува задължителния характер на максималните тарифи в отношенията между адвокати и клиенти, тъй като представлява ограничение на свободата на договаряне на последните. Според Комисията въпросната италианска правна уредба забранявала на адвокатите да дерогират чрез договор максималните тарифи.

33.      В това отношение следва да се напомни, че Италианската република не е единствената държава членка, чийто правен ред предвижда тарифа, определяща минималните и максималните граници, които са приложими за адвокатските възнаграждения(12).

34.      Признавам, че такава тарифа може да има регулираща роля, като предпазва правните субекти от определянето на прекомерни възнаграждения и позволява да се знаят предварително разходите, свързани с предоставяните от адвокатите услуги, предвид по-специално съществуващата между адвокати и клиенти информационна асиметрия.

35.      Както посочих по-горе, твърденият задължителен характер на максималните тарифи, които според Комисията се прилагали за дейностите на адвокатите по силата по-специално на членове 57 и 58 от кралския декрет-закон, член 24 от Закон № 794/1942, член 13 от Закон № 31 от 9 февруари 1982 г., релевантните разпоредби от Министерски декрет № 127/2004, както и от Декрет-закон № 223/2006, е в центъра на загрижеността, изразена от Комисията(13).

36.      Въз основа на италианската правна уредба, представена от Комисията, а след това обяснена от Италианската република — както в техните съображения, така и в устните им обяснения в хода на съдебното заседание — считам, че предпоставката на Комисията относно забраната за дерогация от максималните тарифи е неточна.

37.      От член 2233 от италианския Граждански кодекс като lex generalis, както и от член 61 от кралския декрет-закон като lex specialis изрично следва, че договорът между даден адвокат и неговия клиент има предимство пред тарифата, установена с Министерски декрет № 127/2004. Само при липсата на какъвто и да било договор се прилага тарифата, за да се определи възнаграждението на даден адвокат в конкретния случай. От това следва, че адвокатът и неговият клиент разполагат с възможност да определят с договор възнаграждението на адвоката, например в зависимост от посветеното време, правонарушението или пък в зависимост от резултата.

38.      На тази констатация не противоречи и член 2, параграф 2 от Декрет-закон № 223/2006, според който отмяната на законовите и подзаконовите разпоредби в сектора на професионалните услуги, които предвиждат задължителни фиксирани или минимални тарифи, не засяга евентуалните максимални тарифи. Според мен от посочената разпоредба следва, че характерът на евентуалните максимални тарифи е останал непроменен. В такъв случай ако приложимите към дейностите на адвокатите максимални тарифи не са имали задължителен характер в отношенията между адвокати и клиенти преди приемането на Декрет-закон № 223/2006, то те не могат да имат такъв характер след приемането на горепосочения декрет.

39.      Освен това, противно на член 2, параграф 1 от Декрет-закон № 223/2006, думата „задължителен“ не се съдържа в параграф 2 от същата разпоредба по отношение на максималните тарифи.

40.      С оглед на съдебната практика, съгласно която значението на националните законови, подзаконови или административни разпоредби трябва да се преценява с оглед на тълкуването им от националните юрисдикции(14), за да може искът на Комисията да бъде уважен, той трябва да установи, че италианските юрисдикции разбират максималните тарифи като имащи задължителен характер.

41.      В исковата си молба Комисията твърди, без да посочва конкретни примери, че от постоянната практика на Corte suprema di cassazione било видно, че забраната за дерогация от професионалната тарифа на адвоката предполага нищожността на всяко споразумение в обратен смисъл между заинтересованите страни. Италианската република възразява, че горепосочената съдебна практика се отнасяла само до минималните тарифи.

42.      В хода на съдебното заседание Комисията се позовава на Решение № 12297/2001, Решение № 9514/96 и Решение № 19014/2007 на Corte suprema di cassazione, без обаче да даде препис от тях на Съда. Тя твърди, че в тези решения Corte suprema di cassazione приел, че функцията на максималните и минималните тарифи е да ограничи свободата на договаряне. Италианската република възразява, че тези решения се отнасят до напълно различни нормативни рамки.

43.      Независимо от обстоятелството, че горепосочените решения не са приложени към преписката, разгледах едно от тях, а именно Решение № 12297/2001, което е достъпно в интернет. От това разглеждане следва, че посоченото решение се отнася само до определянето на съдебните разноски, а не до свободата на договаряне при определянето на възнаграждение в отношенията между клиента и неговия адвокат.

44.      С оглед на изложените по-горе съображения е възможно да се направи обобщение.

45.      Първо, Комисията следва да установи наличието на задължение за адвокатите да спазват максимални тарифи, което им забранява да дерогират чрез договор от посочените максимални тарифи.

46.      Комисията е доказала наличието на максимални граници в съответната област. В действителност това обстоятелство не е оспорено от Италианската република. Комисията обаче не е успяла да докаже, че посочените граници са задължителни в смисъл, че забраняват на адвокатите да ги дерогират чрез договор, сключен с техните клиенти. Разглеждането на италианската правна уредба относно възнаграждението на адвокатите не разкрива наличието на такава изрична забрана за дерогация от максималните тарифи, подобна на забраната за дерогация от минималните тарифи, която е приложима до промяната с Декрет-закон № 223/2006.

47.      Второ, Комисията не е доказала, че независимо от липсата на такава изрична забрана националните юрисдикции тълкуват разглежданата правна уредба в смисъл, че максималните тарифи представляват границите на свободата на договаряне на адвокатите и техните клиенти. Доколкото ми е известно, решенията на Corte suprema di cassazione, посочени от Комисията в хода на съдебното заседание(15), които обаче не са приложени към преписката, не потвърждават твърдението на Комисията. Освен това Италианската република правилно отбелязва, че въпросните решения засягат нормативни рамки, различни от разглежданата по настоящото дело.

48.      От изложеното по-горе обобщение е видно, че исковата молба на Комисията трябва да бъде отхвърлена като неоснователна.

49.      Що се отнася до съдебните разноски, съгласно член 69, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. При липсата на такова искане от страна на Италианската република, всяка от страните трябва да понесе направените от нея съдебни разноски.

50.      Съгласно член 69, параграф 4, първа алинея от същия правилник държавата членка, която е встъпила в делото, понася направените от нея съдебни разноски. Следователно Република Словения понася направените от нея съдебни разноски.

 Заключение

51.      Предвид изложените по-горе съображения предлагам Съдът да се произнесе, както следва:

„1)   Отхвърля иска.

2)     Италианската република понася направените от нея съдебни разноски.

3)     Европейската комисия понася направените от нея съдебни разноски.

4)     Република Словения понася направените от нея съдебни разноски“.

---

1 – Език на оригиналния текст: френски.

---

2 –      Независимо от обстоятелството, че споменатата разпоредба посочва изрично само възнагражденията и обезщетенията в наказателноправната и извънсъдебната област, в практиката на Съда тя постоянно се посочва като отнасяща се и до възнагражденията и обезщетенията в гражданскоправната област (вж. например Решение от 19 февруари 2002 г. по дело Arduino, C‑35/99, Recueil, стр. І‑1529, точка 6, Решение от 5 декември 2006 г. по дело Cipolla и др., C‑94/04 и C‑202/04, Recueil, стр. І‑11421, точка 4, както и Определение от 5 май 2008 г. по дело Hospital Consulting и др., C‑386/07, точка 5).

---

3 –      ОВ L 78, стр. 17; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 46.

---

4 –      Посочено по-горе.

---

5 –      Посочено по-горе.

---

6 –      За сметка на това във връзка със задължителна италианска тарифа за всички митнически агенти Съдът е квалифицирал италианската правна уредба, която налага на професионална организация приемането на посочената тарифа, като противоречаща на член 85 ЕО, тъй като става въпрос за решение на сдружение на предприятия, а не за държавна мярка (Решение от 18 юни 1998 г. по дело Комисия/Италия, C‑35/96, Recueil, стр. І‑3851).

---

7 –      Посочено по-горе.

---

8 –      В исковата си молба Комисията насочва вниманието към констатацията на Corte d’Appello di Torino (Апелативен съд, Торино) — запитваща юрисдикция по делото Cipolla — направена в неговото решение от 26 март 2008 г. (дело Cipolla срещу Portolese in Fazari), според която „определянето на минимални възнаграждения, които не могат да бъдат дерогирани, не е инструмент, който служи за защитата на потребителите, за които обикновено не се прилагат цените от професионалната тарифа и които поради информационната асиметрия […] не са в състояние да преценят мултиплициращия ефект от фрагментирането на рубриките с таксите и възнагражденията във връзка с продължителността на процеса върху крайния резултат на цената на престацията, за която се заплаща възнаграждение независимо от качеството на предоставената услуга, което е в ущърб на доброто правораздаване“.

---

9 –      Посочено по-горе.

---

10 –      Вярно е, че генералният адвокат Maduro в точка 66 от своето заключение по дело Cipolla и др., по което е произнесено решението, посочено по-горе, констатира, че италианската тарифа съдържа също максимални възнаграждения, които практикуващите в Италия адвокати не могат да надвишават. Генералният адвокат Léger е изразил аналогично становище в точка 94 от своето заключение по делото, по което е произнесено Решение по дело Arduino, посочено по-горе, във връзка с Министерски декрет № 585/94 от 5 октомври 1994 г., който предхожда Министерски декрет № 127/2004. С оглед на посочената в гореспоменатите заключения италианска правна уредба обаче точното основание за тези констатации не е ясно, както и отговорът на въпроса дали тези констатации се прилагат единствено за определянето на съдебните разноски от съдебния орган или важат и за отношенията между адвокати и клиенти.

---

11 –      В исковата си молба Комисията погрешно твърди, че горепосочената разпоредба забранява всяка дерогация от определените възнаграждения и такси за услугите на адвокатите. В действителност посочената забрана засяга само минималните тарифи.

---

12 –      Като пример може да се посочат германската тарифа, описана в точка 7 от Решение от 11 декември 2003 г. по дело AMOK (C‑289/02, Recueil, стр. І‑15059), чешката тарифа (vyhláška Ministerstva spravedlnosti č. 177/1996 Sb. o odměnách advokátů a náhradách advokátů za poskytování právních služeb) и словашката тарифа (vyhláška Ministerstva spravodlivosti Slovenskej republiky č. 655/2004 Z. z. o odmenách a náhradách advokátov za poskytovanie právnych služieb).

---

13 –      В това отношение ми се струва необходимо да изразя съмненията си относно въпроса по какъв начин задължителният характер на максималните тарифи може да бъде изведен от член 24 от Закон № 794/1942, който се ограничава да наложи забраната за дерогация от минималните възнаграждения, определени от тарифата за правни услуги в гражданскоправната област, под страх от нищожност на всяко дерогационно споразумение.

---

14 –      Решение от 9 декември 2003 г. по дело Комисия/Италия (C‑129/00, Recueil, стр. І‑14637, точка 30).

---

15 –      Напомням, че в исковата молба Комисията само се твърди, че от постоянната практика на Corte suprema di cassazione било видно, че „забраната за дерогация от професионалната тарифа на адвоката включва нищожността на всяко споразумение в обратен смисъл между страните, заинтересовани по някакъв начин от услугата“, без обаче да даде някакъв конкретен пример.