EUR-Lex Access to European Union law
This document is an excerpt from the EUR-Lex website
Document 62008CC0484
Opinion of Advocate General Trstenjak delivered on 29 October 2009.#Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid v Asociación de Usuarios de Servicios Bancarios (Ausbanc).#Reference for a preliminary ruling: Tribunal Supremo - Spain.#Directive 93/13/EEC - Consumer contracts - Terms defining the main subject-matter of the contract - Assessment by the courts as to their unfairness - Excluded - More stringent national provisions designed to afford a higher level of consumer protection.#Case C-484/08.
Заключение на генералния адвокат Trstenjak представено на29 октомври 2009 г.
Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid срещу Asociación de Usuarios de Servicios Bancarios (Ausbanc).
Искане за преюдициално заключение: Tribunal Supremo - Испания.
Директива 93/13/ЕИО - Потребителски договори - Клаузи, определящи основния предмет на договора - Съдебен контрол на неравноправния им характер - Изключване - По-строги национални разпоредби за осигуряване на по-високо ниво на защита на потребителите.
Дело C-484/08.
Заключение на генералния адвокат Trstenjak представено на29 октомври 2009 г.
Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid срещу Asociación de Usuarios de Servicios Bancarios (Ausbanc).
Искане за преюдициално заключение: Tribunal Supremo - Испания.
Директива 93/13/ЕИО - Потребителски договори - Клаузи, определящи основния предмет на договора - Съдебен контрол на неравноправния им характер - Изключване - По-строги национални разпоредби за осигуряване на по-високо ниво на защита на потребителите.
Дело C-484/08.
Сборник съдебна практика 2010 I-04785
ECLI identifier: ECLI:EU:C:2009:682
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-ЖА V. TRSTENJAK
представено на 29 октомври 2009 година(1)
Дело C‑484/08
Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid
срещу
Asociación de Usuarios de Servicios Bancarios (Ausbanc)
(Преюдициално запитване, отправено от Tribunal Supremo (Испания)
„Защита на потребителите — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в потребителски договори — Член 4, параграф 2 — Преценка за неравноправния характер на клаузи, свързани с оcновния предмет на договора — Член 8 — Минимална хармонизация — По-строги действащи разпоредби на държави членки с цел да осигурят по-висока степен на защита за потребителите — Разлики в подхода към цялостна хармонизация“
Съдържание
I – Въведение
II – Правна уредба
А – Общностна правна уредба
Б – Национална правна уредба
III – Обстоятелства по спора, главно производство и преюдициални въпроси
IV – Производство пред Съда
V – Основни доводи на страните
VI – От правна страна
А – Встъпителни бележки
Б – Допустимост на преюдициалното запитване
В – Анализ на преюдициалните въпроси
1. По първия и втория въпрос
а) Приложимост на член 8 от Директива 93/13
i) Наличие на по-строга национална разпоредба
ii) Установяване на приложното поле на Директива 93/13
– Приложно поле по отношение на лицата и на предмета
– Тълкуване на член 4, параграф 2 от Директива 93/13
б) Обхват на правото по член 8 от Директива 93/13
Липсата на императивен характер на член 4, параграф 2
ii) Минимална хармонизация
в) Заключение
2. По третия въпрос
а) Правни съображения в светлината на целите на Общността
б) Правни съображения, основаващи се на конкретизиращите норми
i) Правила в областта на конкуренцията
ii) Основни свободи
в) Заключение
VII – Заключение
I – Въведение
1. В настоящото преюдициално производство Съдът е сезиран от испанския Tribunal Supremo (наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“) с три преюдициални въпроса за тълкуване на член 8 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправни клаузи в потребителските договори във връзка с член 4, параграф 2 от директивата и с член 2, член 3, параграф 1, буква ж) и член 4, параграф 1 от Договора за ЕО(2).
2. От правна гледна точка в настоящия случай принципно се поставя въпросът дали държавите — членки на Общността, могат да се позовават на член 8 от директивата, за да разширят в отклонение от член 4, параграф 2 от директивата, преценката относно неравноправния характер в съдържанието на договорни клаузи и по отношение на договорни клаузи, които се отнасят или до „основния предмет на договора“, или до „съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените услуги, от друга“.
3. Запитването е отправено в рамките на заведен съдебен спор от страна на Asociación de Usuarios de Servicios Bancarios (ответник по касационна жалба, наричан по-нататък „ответник в главното производство“), юридическо лице, чиято цел съгласно устава му се изразява в „защита на законните интереси на ползвателите на услуги, предоставяни от кредитни институти и от организации, работещи в областта на кредитното финансиране“, срещу Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid (жалбоподател в касационното производство, наричан по-нататък „жалбоподател в главното производство“). Искът в главното производство е за обявяване за недействителна, както и за преустановяване прилагането на т.нар. „клауза за закръгляване“, включена от страна на ищеца под формата на предварително съставена клауза в общите условия във всеки сключен с неговите клиенти договор за кредит за покупка на жилища.
II – Правна уредба
А – Общностна правна уредба
4. Съображения 12, 17 и 19 от Директива 93/13 имат следното съдържание:
„[К]ато има предвид, че при настоящото си състояние националните законодателства допускат само частична хармонизация; като има предвид, че по-специално в настоящата директива се разглеждат само условия, които не се договарят индивидуално; като има предвид, че държавите членки следва да имат възможността с оглед на Договора да предоставят на потребителите по-голяма степен на защита чрез разпоредби в националното си законодателство, които са по-строги от тези в настоящата директива;
[…]
[К]ато има предвид, че по смисъла на настоящата директива, приложеният списък от условия е само насочващ, и поради ограничения обем на директивата, обхватът на тези условия може да бъде разширен или ограничен от страна на държавите членки при транспонирането им в националните законодателства;
[…]
[К]ато има предвид, че по смисъла на настоящата директива, преценка на неравноправния характер не се извършва въз основа на клаузи, които описват [основния] предмет на договора, нито пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги; като има предвид, че [основният]предмет на договора и съотношението качество/цена могат въпреки това да се вземат под внимание при преценка за добросъвестност на други условия; като има предвид, че следователно в застрахователните договори условията, които ясно определят или очертават застрахователния риск и задълженията на застрахователя, не подлежат на преценка, тъй като тези ограничения се отчитат при изчисляване на застрахователната премия, заплащана от потребителя.“
5. Член 3 от Директива 93/13 предвижда следното:
„(1) В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителите значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
(2) Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на настоящия член към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия.
Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, той следва да докаже това с факти.
(3) Приложението съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни.“
6. Член 4, параграф 2 от Директива 93/13 предвижда следното:
„Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език.“
7. Член 8 от Директива 93/13 предвижда следното:
„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите.“
Б – Национална правна уредба
8. Със Закон № 7/1998 за общите условия на договорите от 13 април 1998 г. се добавя член 10bis, параграф 1 към Общ закон № 26/1984 за защита на потребителите и ползвателите (Ley 26/1984 general para la Defensa de los Consumidores y Usuarios)от 19 юли 1984 г., който по отношение на понятието за неравноправните клаузи предвижда следното:
„[н]еравноправни са всички клаузи, които не са уговорени индивидуално и които в нарушение на изискването за добросъвестност водят до значителна несъразмерност между произтичащите от този договор права и задължения на страните, която е във вреда на потребителя. Във всеки случай за неравноправни се считат клаузите, посочени в допълнителната разпоредба към настоящия закон.“
9. Член 8, параграф 2 от Закон № 7/1998 за общите условия на договорите от 13 април 1998 г. обявява неравноправните клаузи за недействителни:
„Недействителни по-конкретно са неравноправните общи условия в сключените с потребители договори, така както във всеки случай тези клаузи са определени в член 10bis и първата допълнителна разпоредба от Общ закон № 26/1984 за защита на потребителите и ползвателите от 19 юли 1984 г.“
10. Член 4, параграф 2 от Директива 93/13 не е транспониран в испанското законодателство.
III – Обстоятелства по спора, главно производство и преюдициални въпроси
11. Жалбоподателят в главното производство сключва със своите клиенти договори за кредит за покупка на жилища, обезпечени с ипотека. Тези договори за кредит предвиждат в частност прилагането на променлива номинална лихва, подлежаща на периодично адаптиране според договорения референтен лихвен процент. Договорите съдържат освен това и предварително включена в общите условия клауза, съгласно която от момента на първото адаптиране на дължимата лихва всеки път, когато отклонението превишава 0,25 %, тя се закръглява до следващия по-висок с 0,25 % размер.
12. Според становището на ответника в главното производство тази клауза, известна в банковата практика като „клауза за закръгляване“, не е индивидуално договорена с кредитополучателите и следователно е недействителна съгласно член 8, параграф 2 във връзка с членове 1, 2 и 10а, параграф 1 от испанския Общ закон № 26/1984 за защита на потребителите и ползвателите от 19 юли 1984 г. На това основание той предявява иск за обявяване недействителността на клаузата и за преустановяване подписването на договори за заем, съдържащи спорната клауза.
13. Жалбоподателят в главното производство застъпва позицията искът да бъде отхвърлен. Той изтъква, че закръгляването на лихвения процент представлява по принцип съществена съставна част от договора за кредит. Номиналната лихва се явява насрещната престация, която кредитополучателят дължи за отпуснатия на негово разположение капитал. Осъществяваният съгласно испанското законодателство контрол относно неравноправния характер на клаузи нарушавал член 4, параграф 2 от Директива 93/13, тъй като преценка за неравноправния характер не можело да се прави, ако тези клаузи са изразени ясно и разбираемо.
14. С решение от 11 септември 2001 г. първоинстанционният испански съд постановява, че „клаузата за закръгляване“ е несъвместима с испанския Закон за общите условия на договорите. Това решение е потвърдено с решението от 10 октомври 2002 г. на апелативната инстанция Audiencia Provincial Madrid. Срещу това решение жалбоподателят в главното производство подава касационна жалба до запитващата юрисдикция.
15. Tribunal Supremo счита, че е необходимо да се уточни смисълът на член 4, параграф 2 и на член 8 от Директива 93/13 във връзка с член 2, член 3, параграф 1, буква ж) и член 4, параграф 1 от Договора за ЕО, за да може да прецени правно релевантното им значение и последиците от липсващото транспониране в испанското законодателство на първата спомената по-горе разпоредба в действащата към момента на жалбата редакция. Поради това тази юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
1) Следва ли член 8 от Директива 93/13/ЕИО от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори да се тълкува в смисъл, че държава членка може да предвиди в законодателството си в полза на потребителите контрол на неравноправния характер на клаузите, които съгласно член 4, параграф 2 от директивата са изключени от обхвата на този контрол?
2) Представляват ли при това положение разпоредбите на член 4, параграф 2 във връзка с член 8 от Директива 93/13/ЕИО пречка за държава членка да предвиди в законодателството си в полза на потребителите контрол на неравноправния характер на клаузите, които се отнасят до определянето на „основния предмет на договора“, или до „съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга“, дори ако тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език.
3) Съвместимо ли е с член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО тълкуване на член 8 и член 4, параграф 2 от директивата в смисъл, че държава членка може да осъществява съдебен контрол относно неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, които са изразени на ясен и разбираем език и определят основния предмет на договора или съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга?
IV – Производство пред Съда
16. Актът за преюдициално запитване от 20 октомври 2008 г. постъпва в секретариата на Съда на 11 ноември 2008 г.
17. В предвидения в член 23 от Статута на Съда срок писмени становища представят страните в главното производство, правителствата на Португалската република, Република Австрия, Федерална република Германия и на Кралство Испания, както и Комисията.
18. В съдебното заседание на 10 септември 2009 г. се явяват процесуалните представители на страните в главното производство, на правителството на Кралство Испания и на Комисията, за да изложат своите становища.
V – Основни доводи на страните
19. Ответникът в главното производство, германското и испанското правителство, както и Комисията изтъкват, че цел на директивата е да се постигне минимална хармонизация.
20. Ответникът в главното производство и Комисията обръщат внимание на факта, че липсата на транспониране на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 отразява волята на националния законодател, а именно да разшири, както допуска член 8 от Директива 93/13, защитата на потребителите, като разпростре контрола по отношение на съдържанието и върху клаузи, които се отнасят до основния предмет на договора.
21. Това тълкуване се потвърждавало в доклад на Комисията от 27 април 2000 г. относно прилагане на Директива 93/13 (СOM (2000) 248), в който тя не прави никакви възражения срещу липсата на транспониране на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, като в доклада дори се допуска възможността за отмяна на тази разпоредба от директивата.
22. От своя страна германското правителство заключава от минималния характер на поставената като цел хармонизация, че доколкото отнасящи се до съществени елементи от договора клаузи са изразени на ясен и разбираем език, те не попадат в приложното поле на директивата и следователно държавите членки имат свободата да разширят и по отношение на тях преценката на неравноправния характер.
23. Според позицията на германското правителство това правно становище се потвърждава при систематическото и телеологично тълкуване на директивата. Тъй като залегналият в член 8 от Директива 93/13 общ принцип е валиден за всички предхождащи го разпоредби, то член 4 от Директива 93/13 не може да дерогира прилагането на този принцип.
24. Австрийското правителство застъпва становището, че всяко друго тълкуване на директивата би представлявало непропорционално посегателство спрямо договорното право на държавите членки. Такова тълкуване би означавало принципите на гражданското право да не могат да бъдат прилагани по отношение на неравноправни клаузи, ако те се отнасят до основния предмет на договора. Следвало на държавите членки да се остави свободата да решават дали и евентуално с какви способи да се води борба срещу такива клаузи.
25. Въз основа на самото съществуване на член 8 от Директива 93/13 португалското правителство стига до заключението, че с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строги действащи от предвидените в директивата и в Договора за ЕО разпоредби, при условие че те са в съответствие с Договора. Испанското правителство във връзка с това посочва, че по-строгите разпоредби, които предвижда испанското право, в никакъв случай нямат за цел да затворят испанския пазар чрез ограничения от правен характер, затрудняващи достъпа на работници от други държави членки. По-скоро те имат за цел защитата на потребителите в съответствие с основното предназначение на директивата.
26. Ответникът в главното производство застъпва позицията, че т.нар клауза за закръгляване не се отнася до основния предмет на договора. Независимо че тази договорна клауза всъщност се отнася до изчисляване на цената, трябва да се вземе предвид, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 като дерогираща разпоредба изисква по-тясно тълкуване. Освен това клаузата за закръгляване има условен характер, доколкото прилагането ѝ зависи от едно бъдещо и несигурно събитие, а именно необходимостта от промяна на лихвения процент с 0,25 %. Ответникът посочва освен това, че предвид обстоятелството, че клаузата за закръгляване не се отнася до съществен аспект на договора, въпросът дали една държава членка може на основание член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО да се отклонява от разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 е ирелевантен.
27. Ответникът в главното производство и германското и австрийското правителство още в самото начало заявяват, че икономическият модел на свободната стопанска инициатива и на свободното формиране на цените в съответствие с целите на член 2 ЕО и със залегналите в член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО принципи на свободната конкуренция в една социална правова държава достига своите предели, когато се сблъска със защитата на определени общи интереси, към които се числи защитата на правата и икономическите интереси на потребителите.
28. Комисията споделя съмненията на ответника в главното производство, доколко клаузата за закръгляване се отнася до основния предмет на договора и поради това се пита дали запитващата юрисдикция има нужда от отговор на преюдициалните въпроси, за да може да постанови решението си, т.е. дали те са допустими. Във връзка с член 4 ЕО Комисията изтъква, че тази разпоредба има само програмен характер и, както Съдът констатира в Решение по дело Échirolles Distribution(3), тя не вменява на държавите членки ясни и безусловни задължения, на които частноправните субекти да могат да се позоват пред националните юрисдикции.
29. Жалбоподателят в главното производство застъпва правно становище, различно от това на всички останали страни в производството по делото. Той е на мнение, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 има императивен характер и следователно държавите членки не могат да се отклоняват от тази разпоредба.
30. В подкрепа на тази своя теза той се позовава на първо място на Решение по дело Комисия/Нидерландия,(4) в което Съдът осъжда Нидерландия поради непълното транспониране на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 по отношение на изискването за ясно и разбираемо изразяване на посочените в този член клаузи. От това решение жалбоподателят в главното производство заключава, че тази разпоредба на директивата има като цяло императивен характер.
31. По-нататък жалбоподателят в главното производство твърди, че фактът, че Директива 93/13 цели да осигури минимална степен на защита за потребителите и съответно била написана в императивна и обвързваща форма, също означавал, че тази разпоредба има задължителен характер. Освен това от съображения 12 и 19 от директивата следвало, че общностният законодател се е опитал да определи приложното поле на гарантираната от директивата защита за потребителите, а именно като изключил клаузите, които се отнасят до основния предмет на договора или съответствието на съотношението качество/цена, стига те да са били предмет на индивидуално договаряне. Според становището на жалбоподателя в главното производство една минимална степен на хармонизация не изключва възможността определени разпоредби от директивата да имат императивен характер. Съдът се произнася в този смисъл в Решението си по дело Комисия/Испания(5) по повод на член 5, трето изречение от Директива 93/13, където се предвижда изключение от принципа на най-благоприятното за потребителите тълкуване.
32. Императивният характер на член 4, параграф 2 се потвърждавал освен това и от предисторията на създаването на Директива 93/13. Първоначалното предложение на Комисията всъщност не съдържа такава разпоредба, а този текст е добавен допълнително, което доказвало, че законодателят е приел, че съдебният контрол върху основните елементи на един договор е несъвместим с договорното право, основаващо се на принципа на автономия на волята, както и на принципите на пазарната икономика и на свободната конкуренция.
33. Жалбоподателят в главното производство се позовава освен това на последните инициативи на Комисията за преразглеждане на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите, които потвърждавали колко е важно да бъде изключен съдебният контрол върху съществените договорни клаузи. Ищецът се позовава в частност на Зелената книга за преразглеждане на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите(6), както и на Предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите(7), които също като член 4, параграф 2 били насочени към изключване на контрола на съдържанието на договора и потвърждавали, че директивата цели цялостна хармонизация.
34. Жалбоподателят в главното производство още в самото начало посочва, че дори да се приеме, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 не е императивна разпоредба, държавите членки не биха могли да предвидят съдебен контрол на съществените договорни клаузи, без да нарушат заложените в Договора за ЕО принципи на свободна конкуренция и свободна пазарна икономика. В действителност това би означавало да се допусне да се подложи на съдебен контрол равновесието между търсене и предлагане, за да се установи неравноправният характер на тези клаузи. Освен това признаването на компетентност на юрисдикциите да преценяват основния предмет на договор би довело до резултат във вътрешния европейски пазар да действат различни търговски условия.
35. Накрая жалбоподателят в главното производство изразява съмнение, че разширяването на съдебния контрол върху съдържанието на договора действително би могло да гарантира по-висока степен на защита на потребителите по смисъла на член 8 от Директива 93/13, още повече че регламентираната санкция за неравноправния характер на една клауза е нейната недействителност и съществува реална опасност недействителността да се разпростре върху целия договор, доколкото считаната за неравноправна клауза се отнася до основния предмет на договора, без който не е възможно изпълнението му. Системата за защита, въведена с Директива 93/13, се базира на основната идея, че потребителят се намира в неравностойно положение, което се нуждае от корекция, без обаче при това да се поставя под въпрос стабилността на договора.
36. В съдебното заседание испанското правителство на първо място извежда аргументи срещу застъпваното от жалбоподателя в главното производство становище относно императивния според него характер на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, както и относно квалифицирането на представляващата предмет на спора клауза за закръгляване като част от основния предмет на договора. Освен това то променя своето първоначално представено в рамките на писмената фаза на производството предложение за отговор на запитването, като иска Съдът да приеме, че един по принцип изключен от член 4, параграф 2 от Директива 93/13 контрол на неравноправния характер на клауза, която се отнася до основния предмет на договора, е съвместим с директивата, както и с възприетите в Договора за ЕО принципи.
37. Вместо това испанското правителство предлага да се даде отговор на преюдициалните въпроси в смисъл, че договорна клауза като спорната клауза за закръгляване не може да бъде причислена към групата, която съгласно член 4, параграф 2 е изключена от приложното поле на Директива 93/13.
VI – От правна страна
А – Встъпителни бележки
38. Целта на директивата е потребителят да бъде защитен от неблагоприятни последици, които възникват от обичайно подчиненото му положение при сключване на договори с търговци. В миналото търговците са използвали силните си икономически позиции, за да поставят в неблагоприятно положение потребителите чрез съставяне на стандартизирани договори и да прехвърлят рисковете на насрещната страна по договора, позовавайки се на свободата на договаряне. Директивата е трябвало да противодейства на тази злоупотреба със силните икономически позиции(8).
39. Директива 93/13 се отнася до един основен проблем на частното право: става дума за стълкновение между автономията на волята(9), от една страна, и защитата на по-слабата страна по договора, а именно потребителя, от друга. Директива 93/13 ограничава съществено принципа на свободата на договаряне в полза на потребителите, като разрешава съдебен контрол на неравноправните клаузи(10). Това ограничаване от страна на държавата на автономията на волята се обосновава с разбирането, че в областта на стандартизираните договори съществува асиметрия на икономическата мощ на страните. Договорите и общите условия се съставят от търговците и се налагат едностранно на потребителя, без при това последният да има възможността да договоря индивидуално условията на договора. Принципът на автономия на волята на практика вече не е гарантиран, тъй като потребителят няма никакво влияние върху съдържанието на договора(11). Това оправдава държавната намеса в свободата на договаряне на страните, за да се осигури възможно най-голяма справедливост на договорите(12).
40. Все пак Директива 93/13 не стига дотам, че изцяло да премахне автономията на волята, тъй като член 4, параграф 2 от директивата изключва преценката на неравноправния характер на клаузи, които се отнасят до „основния предмет на договора“ или до „съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга“. Потребителят не следва да бъде защитен изцяло от сключването на неизгодна сделка. Смята се, че по отношение на основните престации той по-скоро е защитен в достатъчна степен чрез конкуренцията.
41. Както беше споменато в началото(13), в настоящото преюдициално запитване на първо място става дума за това дали Директива 93/13 оставя на държавите членки правото да разширят обхвата на предвидената в член 4, параграф 1 от директивата правна преценка относно неравноправния характер на договорни клаузи и върху посочените в член 4, параграф 1 видове клаузи, като приемат съответни национални разпоредби или, както в случая с Кралство Испания, като не транспонират член 4, параграф 2 от директивата в националното законодателство. На първо място, това зависи от отговора на въпроса каква точно роля е отредена на член 4, параграф 2 в рамките на Директива 93/13 и в какво съотношение се намира тази разпоредба спрямо член 8 от директивата. Тъй като съдържанието на първите два преюдициални въпроса в много отношения се припокрива, то за прегледност те трябва да бъдат разгледани заедно.
42. След това трябва да се разгледа детайлно и третият преюдициален въпрос, в който основно става дума за съвместимостта на един широкообхватен контрол върху съдържанието на договорни клаузи в уточнения по-горе смисъл с утвърдените от първичното право принципи на открита пазарна икономика и на свободната конкуренция.
Б – Допустимост на преюдициалното запитване
43. В началото трябва обаче да се разгледа допустимостта на преюдициалното запитване, тъй като както Комисията, така и ответникът в главното производство изразяват съмнения относно необходимостта от отговорите на преюдициалните въпроси за решаването на спора в главното производство.
44. Тези две страни се съмняват, че спорната клауза за закръгляване изобщо се отнася до основния предмет на договора или до съответствието между качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги. Те се позовават на практиката на испанските юрисдикции, както и на изразеното в Доклада за прилагането на Директива 93/13 от 5 април 1993 г.(14) становище на Комисията, съгласно което клаузи, определящи начина за изчисляване или изменение на цените, подлежат изцяло на предвидения в Директива 93/13 контрол.
45. В това отношение следва да се напомни, че при сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, предвидено в член 234 ЕО, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на висящото пред него дело — както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда(15).
46. След като въпросите, поставени от националните юрисдикции, се отнасят до тълкуването на разпоредба от общностното право, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе(16), освен ако не е явно, че преюдициалното запитване всъщност цели да подтикне Съда да се произнесе посредством привиден спор или да формулира консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, че исканото тълкуване на общностното право няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора, или все още когато Съдът не разполага с необходимите фактически и правни елементи, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(17).
47. Запитващата юрисдикция изрично посочва, че според нея разпоредбите на членове 4 и 8 от Директива 93/13 са от важно значение за разрешаване на спора в заведеното производство по обжалване(18). Независимо от нейното становище не са налице доводи в подкрепа на тезата, че преюдициалните въпроси нямат никаква връзка с действителността или с предмета на спора.
48. По-нататък запитващата юрисдикция посочва в своето преюдициално запитване, че съмненията относно тълкуването на Директива 93/13 се основават на това, че Кралство Испания, както и други държави членки, позовавайки се на свободата, която му дава член 8 от директивата, се е отказало от транспониране на член 4, параграф 2, предвиждащ изключване на контрола на съдържанието на някои договорни клаузи в националното право(19). В този смисъл при внимателно тълкуване на преюдициалното запитване се установява, че запитващата юрисдикция иска Съдът да изясни къде се поставят границите на изисквания от общностното право контрол на съдържанието на договорни клаузи и дали държавите членки евентуално имат право да разширят този контрол на съдържанието, без при това да нарушат общностното право(20).
49. На доводите на Комисията и на ответника в главното производство относно недопустимостта на преюдициалното запитване следва да се възрази, че въпросът дали клаузата за закръгляване конкретно попада в понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13, не е въпрос относно допустимостта, а по-скоро относно правната квалификация и следователно относно прилагането на общностното право от запитващата юрисдикция при решаване на спора в главното производство.
50. След всичко гореизложено не може да бъде отречено значението на поставените с акта за преюдициално запитване въпроси за постановяване на решение по делото в главното производство. Следователно преюдициалното запитване следва да се приеме за допустимо.
В – Анализ на преюдициалните въпроси
1. По първия и втория въпрос
а) Приложимост на член 8 от Директива 93/13
i) Наличие на по-строга национална разпоредба
51. Регламентираната в член 8 от Директива 93/13 възможност за отклонение от нормата позволява на държавите членки да приемат или да запазят в сила по-строги от предвижданите от директивата разпоредби. Текстът на член 8 на различните езици е дотолкова неясен, че не се разбира от само себе си в какъв смисъл правото на държавата членка може да предвиди „по-строги“ разпоредби. Все пак обаче е ясно, че става дума за такива разпоредби, които да осигурят „по-висока степен на защита“ на потребителите.
52. Тази разпоредба съответства на дванадесетото съображение от директивата, от което се разбира, че държавите членки следва да имат възможността да предоставят на потребителите „по-голяма степен на защита“ чрез по-строги национални разпоредби отколкото предвидените в директивата. „По-строги“ по смисъла на член 8 от директивата следователно са само такива разпоредби, които водят до „по-благоприятен“ за потребителите резултат от този, който би се получил от директното прилагане на директивата или на установения в нея минимален стандарт(21).
53. Приложимостта на тази разпоредба в случая, предмет на главното производство, предполага, че разширеният контрол на съдържанието на договорни клаузи по отношение на неравноправния им характер, какъвто предвижда испанското законодателство чрез отказа му да ограничи контрола по член 4, параграф 2 от директивата, действително осигурява по-висока степен на защита на потребителите. По принцип за отправна точка следва да служи обстоятелството, че прилагане на въведената с директивата система на защита по начин, при който обхватът на контрола на съдържанието е разширен и по отношение на други елементи от предмета на договора като основния му предмет или съответствието на съотношението качество/цена, може да бъде предимство за потребителите, особено когато с това се предотвратява обвързването на потребителя с неравноправни договорни клаузи(22). В този смисъл следва да се обърне внимание на това, че в постоянната си практика Съдът е посочил, че възможността съдилищата служебно да проверяват неравноправния характер на дадена клауза е подходящо средство за постигане на поставената в член 6 от директивата цел, а именно да бъде предотвратено обвързването на отделния потребител с неравноправна клауза, както и че това способства да се постигне целта на член 7 от директивата, тъй като една такава проверка може да има възпиращ ефект и по този начин да допринесе да се сложи край на практиката търговците да използват неравноправни клаузи в потребителските договори(23).
54. Такава национална мярка на държава от Общността предлага и по-висока степен на защита отколкото Директива 93/13, която предварително изключва от контрола на съдържанието някои видове клаузи. Тя обаче представлява само една от различни възможни мерки, които държавите членки могат да вземат при упражняване на правото си на преценка, за да осигурят по-широка защита на потребителите.
55. Ето защо националните разпоредби, които испанският законодател до този момент е приел в процеса на транспониране на Директива 93/13 и които не предвиждат съответстващо на член 4, параграф 2 изключване на контрола на съдържанието на договорни клаузи, могат да се разглеждат като „по-строги разпоредби“ по смисъла на член 8 от директивата.
ii) Установяване на приложното поле на Директива 93/13
56. От член 8 от Директива 93/13 става ясно, че държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строги действащи разпоредби „в областта на настоящата директива“, което трябва да се разбира в смисъл, че позоваване на тази разпоредба от директивата е възможно само в случаите, когато става дума за правна уредба на държавите членки в приложното поле на директивата. За да може да се прецени дали спорната клауза за закръгляване попада в приложното поле на директивата, трябва първо да се изследва как директивата абстрактно определя своето приложно поле по отношение на лицата и на предмета.
– Приложно поле по отношение на лицата и на предмета
57. Приложното поле на Директива 93/13 е определено в член 1. Приложното поле по отношение на лицата се определя от член 1, параграф 1, според който директивата се отнася само до клаузи в договори между продавачи/доставчици и потребители. От това следва, че договори както само между потребители или само между продавачи/доставчици са изключени от приложното ѝ поле. Материалното приложно поле се определя от член 1, параграф 1 във връзка с член 2, буква а) и член 3, параграф 1, по смисъла на които предмет на предвидения от директивата контрол са само клаузи в потребителските договори, които не са индивидуално договорени.
58. В случая, предмет на главното производство, не се отрича, че договорите за кредит за покупка на жилища, сключвани от жалбоподателя в главното производство с неговите клиенти и съдържащи спорната клауза за закръгляване, представляват договори между продавачи/доставчици и потребители. Освен това от акта за преюдициално запитване става ясно, че в основата на поставените въпроси е обстоятелството, че клаузата, предмет на главното производство, не е индивидуално договорена с потребителя(24). От това следва, че тези договори попадат както от гледна точка на лицата, така и от гледна точка на предмета в приложното поле на директивата.
– Тълкуване на член 4, параграф 2 от Директива 93/13
59. Все пак остава открит въпросът дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 също следва да се счита за норма, която определя приложното поле по отношение на предмета. В случай на положителен отговор по-строгите национални разпоредби на държава членка, които разширяват обхвата на контрола на съдържанието и по отношение на клаузите, отнасящи се до основния предмет, или до съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, не биха попаднали в приложното поле на директивата.
60. За отговора на този въпрос е необходимо тълкуване на тази разпоредба с помощта на всички методи на тълкуване, с които разполага Съдът, на първо място сред тях — историческото и телеологическото тълкуване.
Член 4, параграф 2 от Директива 93/13 като ядро на автономията на волята
61. Изследване на историята на създаването на Директива 93/13 показва, че първоначалното предложение на Комисията(25) не е предвиждало подобна разпоредба. Включването ѝ е резултат по-скоро на изменения от страна на Съвета(26) в рамките на законодателния процес.
62. Допълнителното ѝ приемане в предложението за директива се възприема от правната доктрина като кодифициращо решение на общностния законодател за защита на автономията на волята(27). Според единодушното мнение в правната доктрина целта на законодателя е чрез тази разпоредба да се ограничи съдебният контрол на неравноправния характер на клаузи в потребителски договори в интерес на свободата на страните да уреждат напълно свободно отношенията си и на един функциониращ пазар, основаващ се на конкуренцията чрез цените, стоките и услугите(28).
63. Становището на правната наука е, че извършеното с член 4, параграф 2 от Директива 93/13 ограничаване на обхвата на контрола се основава на свързани с пазарната икономика съображения. Съгласно основните принципи на една либерална икономическа система договарящите страни автономно определят престацията и насрещната престация, за размяната на които се сключва договорът. Правната наука приема, че това съответства на законите на пазара и на конкуренцията, които при контрол относно съотносимостта или еквивалентността на престацията и на насрещната престация ще бъдат частично парализирани, като по този начин би се попречило на ориентирано към посочените по-горе закони планомерно пазарно поведение на лицата, предлагащи стоки и услуги(29).
64. При тълкуването на тази разпоредба заключаваме, че волята на общностния законодател е била свързаните с основната престация задължения, както и съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, по принцип да бъдат уредени чрез договаряне между страните и въз основа на съответното предлагане на пазара(30). По някакъв начин тази разпоредба отразява напрежението в отношенията между автономията на волята и необходимостта от правна намеса в полза на защитата на потребителите. Правната наука основава своето тълкуване на член 4, параграф 2 на факта, че нормативното съдържание на тази разпоредба по същество съответства на правните разпоредби, които вече са действали в законодателствата на някои държави членки още преди приемане на Директива 93/13 и може би са ѝ послужили за пример(31).
65. От правнотехническа страна целта да се съхрани едно ядро, в което действа автономията на волята, се постига чрез ограничаване на контрола на неравноправния характер на задълженията, свързани с главната престация, като трябва да се има предвид, че ограничение се налага само на контрола на съдържанието предвид обстоятелството, че тълкуване на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 в светлината на деветнадесетото съображение показва, че общностният законодател очевидно е изхождал от разбирането, че и договорни клаузи, отнасящи се до основния предмет или до съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, също могат да имат изцяло неравноправен характер(32).
66. От тази разпоредба може да се извлече като основно правило, че изразени на ясен и разбираем език клаузи, които определят цената или обхвата на основните свързани с престацията задължения са освободени от контрола относно неравноправния характер съгласно член 3 от Директива 93/13. С това принципно са изключени от контрола относно неравноправния характер по-специално описанието на престацията и договорно определеното между страните съотношение на еквивалентност на престациите им(33). В по-нататъшното изложение ще изследвам дали спорната клауза за закръгляване, по отношение на която испанското право разпростира този контрол относно неравноправния характер, отговаря на тези условия.
Налице ли са предвидените в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 условия?
67. На първо място, предпоставка за прилагането на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 е въпросните договорни клаузи да „са изразени на ясен и разбираем език“. Що се отнася до случая, предмет на разглеждане в главното производство, то следва да се отбележи, че според информацията, отразена от запитващата юрисдикция в акта за преюдициално запитване, ответникът в главното производство не твърди, че е налице нарушение на изискването за прозрачност, така че клаузата, предмет на главното производство, трябва да се разглежда като съставена на ясен и разбираем за потребителите език(34). За целите на настоящото преюдициално производство Съдът е обвързан от фактическите констатации на запитващата юрисдикция(35).
68. Следващият въпрос, а именно дали спорната клауза за закръгляване трябва да бъде изключена от страна на испанските юрисдикции от контрола относно неравноправния характер, защото тя например следва да бъде отнесена към описаното в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 ядро на автономията на волята, отново засяга, както вече бе посочено(36), конкретното прилагане на тази разпоредба от директивата по отношение на конкретния казус или с други думи включването на въпросната договорна клауза в обобщаващите правни понятия от общностното право „основен предмет“, съответно „съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги“, които поради това си естество подлежат на самостоятелно тълкуване.
69. Според постоянната съдебна практика обаче(37) между Съда и националните юрисдикции в производството по член 234 от Договора за ЕО съществува разпределение на компетентността от такъв характер, че задължение на първия е да тълкува, а на другите — да прилагат общностното право. В резултат на това Съдът няма право да прилага нормите на общностното право към конкретните казуси и следователно не е компетентен да класифицира разпоредби от националното законодателство с оглед на такава норма. Той обаче може да даде на националната юрисдикция всички указания за тълкуването на общностното право, които биха могли да ѝ бъдат полезни при преценката на действието на тези разпоредби. Поради това Съдът не може директно да вземе отношение относно възможността дадена клауза да бъде обект на контрол(38), или пък относно съвместимостта(39) на дадена клауза с Директива 93/13, а може единствено да се произнесе, как да се тълкува директивата при разглеждане на дадена клауза.
70. Следователно националната юрисдикция е компетентна, ако е необходимо, да провери дали спорната клауза за закръгляване, като се вземат предвид цялостната структура на договора и начинът, по който тя е регламентирана в националното законодателство, спада към някоя от двете характеризиращи фактически хипотези, посочени в член 4, параграф 2 от Директива 93/13(40). От начина, по който са формулирани преюдициалните въпроси може да се направи изводът, че запитващата юрисдикция очевидно обмисля като възможна квалификацията според някоя от фактическите хипотези, изложени в член 4, параграф 2 от директивата и следователно изхожда от приложимостта на тази разпоредба от директивата в казуса по главното производство. Въпросът дали това предположение е вярно(41), според мен може да остане открит. Наистина Съдът се е произнесъл, че е компетентен да даде на запитващата юрисдикция всички насоки за тълкуване на общностното право, които могат да ѝ бъдат от полза при решаване на спора, с който е сезирана, при това независимо от нормите на общностното право, на които тази юрисдикция се е позовала при формулиране на своите въпроси(42). Към тях принципно биха спадали и критериите за отграничаване една от друга на отделните фактически хипотези. Все пак в настоящия случай аз не виждам необходимост от такъв подход(43).
Правният характер на член 4, параграф 2 от Директива 93/13
– Ограничаване на контрола на съдържанието
71. Възниква въпросът до какви последици от гледна точка на общностното право води излизането извън рамките на определените там граници на контрола чрез приемането или запазването в сила на по-строги национални разпоредби на държавите членки. Това зависи от правния характер на тази разпоредба.
72. Член 4, параграф 2 допуска известна свобода в тълкуването, както правилно посочват германското и австрийското правителство. Тази разпоредба може да се разбира или в смисъл, че включените в ограничението клаузи не попадат в приложното поле на Директива 93/13, или пък в смисъл, че попадащите в тези ограничения клаузи наистина се включват в приложното поле на директивата, но разпоредената в член 6 от директивата правна последица за такива неравноправни клаузи, а именно техния незадължителен характер за потребителя, не трябва да важи.
73. На пръв поглед нито едно от двете тълкувания не може да бъде предпочетено. Поради липса на изрични мотиви на Съвета за изменение на първоначалното предложение за директива, в частност историята на създаването на Директива 93/13, не дава основания в полза на определено тълкуване. Получаваме яснота обаче, когато приложим метода на граматическото и на систематическото тълкуване.
74. На първо място, самият текст на член 4, параграф 2 е пречка за квалифицирането му като една от разпоредбите, определящи материалното приложно поле на директивата. Действително тази разпоредба се отнася до „преценката на неравноправния характер“, но не и до приложимостта на самата директива, което свидетелства, че обхватът на контрола на съдържанието се ограничава до обективния му характер. Пречка за такова квалифициране е и фактът, че не всички клаузи, които се отнасят до основния предмет на договора, както и до съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, принципно са изключени от този контрол, а само доколкото те са изразени „на ясен и разбираем език“. За такива клаузи съгласно деветнадесето съображение от директивата „преценка на неравноправния характер не се извършва“. Ако все пак в конкретния случай не е спазено изискването за прозрачност, контролът относно неравноправния характер се разпростира без ограничение и спрямо тези договорни клаузи(44). Съмнявам се обаче, че трябва да се приеме тезата, че общностният законодател е имал за цел да постави приложимостта на Директива 93/13 в зависимост от едно дотолкова неопределено, подлежащо в крайна сметка на преценката на националната юрисдикция във всеки конкретен случай, условие.
75. До същия извод води и тълкуването на тази разпоредба въз основа на систематическото ѝ място в рамките на директивата. Приложното поле на директивата всъщност се определя в членове 1 и 2, докато предмет на регламентиране на член 4 са условията и обхватът на контрола на съдържанието. Те дават на този, който трябва да прилага правото, необходимите критерии и указания за контрола, който следва да се упражни относно неравноправния характер. В този смисъл двата аспекта следва да бъдат строго разграничени един от друг.
76. От това следва, че също и клаузи, които съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13 се отнасят до основния предмет на договора, както и до съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, принципно са обхванати от приложното поле на директивата. По този начин те попадат в регламентираната „област[…] на настоящата директива“ по смисъла на член 8. Все пак те са изключени от контрола относно неравноправния характер(45).
б) Обхват на правото по член 8 от Директива 93/13
77. Доколкото член 8 от Директива 93/13 дава на държавите членки възможност да приемат или да запазят в сила по-строги разпоредби, трябва също да се изследва дали тази правна разпоредба им позволява да разширят контрола и върху посочените в член 4, параграф 2 клаузи на договора.
Липсата на императивен характер на член 4, параграф 2
78. Пречка за това при определени обстоятелства би бил императивният — според жалбоподателя в главното производство — характер на нормата на член 4, параграф 2. Както обаче самият той посочва в писменото си становище, това не може пряко да се изведе от практиката на Съда(46).
79. Решение по дело Комисия/Нидерландия(47), на което се позовава ищецът в главното производство, също не дава указания в подкрепа на тази теза. В това решение Съдът приема, че като не е приело необходимите законови, подзаконови и административни разпоредби за цялостното транспониране в нидерландското законодателство на член 4, параграф 2 и на член 5 от директивата Кралство Нидерландия не е изпълнило задълженията, които има по силата на Директива 93/13(48). Съдът застъпва конкретно становището, че съответните разпоредби на нидерландския Граждански кодекс не дават необходимата яснота, за да могат да бъдат постигнати целите на директивата(49). В този случай Съдът възприема становището на генералния адвокат Tizzano, който в заключението си между другото подлага на критика факта, че при тогавашната редакция на нидерландското гражданско право продавач или доставчик е продължавал да има възможност да възпрепятства потребителя да оспорва неясни или нееднозначни договорни клаузи, които описват основната престация(50). Генералният адвокат посочва, че изключването от нидерландската правна уредба за Общите търговски условия на клаузи, които се отнасят до основната престация, представлява съществено ограничаване на приложното поле на директивата(51).
80. По мое мнение това решение е ирелевантно за преценката на въпроса дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 има императивен характер, тъй като то се отнася изключително до транспониране в националното право на произтичащото от член 4, параграф 2 и член 5 от директивата изискване за прозрачност, и по този начин само до един аспект на нормата на член 4, параграф 2(52). Самият жалбоподател в главното производство признава, че Съдът не се е произнесъл по другите аспекти на тази норма. Следователно от това решение не може да се направи извод за правния характер на тази разпоредба. В допълнение следва да се посочи, че решението по това дело, както генералният адвокат Tizzano правилно посочва, се отнася до случай на противоречащо на директивата ограничаване на приложното поле на Директива 93/13 в ущърб на потребителя, докато в настоящото дело става дума за разширяване обхвата на контрола на съдържанието в полза на потребителя. Това очевидно е в унисон с целта на Директива 93/13, както и с идеята за минимална хармонизация, а именно да осигури възможно най-висока степен на защита за потребителите(53). Ограничаване на приложното поле на директивата поради ненадлежното ѝ транспониране означава обаче непостигане на определения в законодателството на Общността минимален стандарт на защита. Тъй като както първоначалната фактическа обстановка, така и проблематиката са принципно различни, то сравнението между двете съдебни дела е не е възможно.
81. Опитът на жалбоподателя в главното производство да изведе доводи в подкрепа на тезата си от Решение по дело Комисия/Испания(54) е обречен на неуспех. Предмет на съдебния спор в основата на това решение е нарушение на Договора от страна на Кралство Испания поради ненадлежно транспониране в националното законодателство на член 5 и член 6, параграф 2 от Директива 93/13. Наистина е вярно, че Съдът е посочил съдържащата се в член 5, параграф 3 от директивата тълкувателна норма като нормативна и императивна правна уредба, която предоставя на потребителите права и допринася за определянето на целта на тази директива(55), въпреки това от тази констатация не могат да се направят изводи относно правния характер на съдържащата се в член 4, параграф 2 разпоредба, която в този смисъл има друг предмет на регламентиране.
82. Ищецът в главното производство се позовава освен това на историята на създаването на Директива 93/13, която според него доказвала, че общностният законодател е искал да установи пределите на съдебния контрол относно неравноправния характер на договорни клаузи за цялата Общност. Както вече бе посочено с оглед на историческото тълкуване на член 4, параграф 2, това действително е така(56), но само по себе си не е доказателство за тезата, че общностният законодател е искал непременно да попречи на държавите членки да приемат на основание на член 8 по-строги разпоредби, които да разширят обхвата на съдебния контрол на съдържанието. Историческото тълкуване не е в състояние да даде ясен отговор на въпроса за отношението между член 4, параграф 2 и член 8 от директивата.
83. Що се отнася до препращането към досегашните инициативи на Комисията(57) за преразглеждане на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите, следва да се отбележи, че тези инициативи, дори само от гледна точка на правния метод, не могат да дадат насоки за тълкуване на Директива 93/13, тъй като те имат за предмет само предложение за друга, в крайна сметка все още невлязла в сила общностна норма. Независимо че цитираните документи не се отнасят пряко до Директива 93/13, не бива да забравяме, че Комисията има само право на законодателна инициатива, а следователно и възможността да оттегли предложенията си. Освен това в рамките на законодателния процес тези предложения могат да претърпят многократни изменения от страна на Съвета и Парламента, така че използването им като спомагателни средства за тълкуване може да бъде само ограничено(58). В съответствие с това в настоящия случай те не могат да бъдат ползвани нито за историческо, нито за систематическо тълкуване на член 4, параграф 2 от Директива 93/13. Както Комисията заявява в съдебното заседание в отговор на въпросите на Съда относно тълкуването на съответните последващи разпоредби, а също така и във връзка с новия подход за цялостно хармонизиране(59), същото важи в частност и за Предложението ѝ за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите, което в момента все още се намира във фазата на разглеждане от страна на законодателните органи на Общността.
84. От всичко изложено по-горе следва, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 не може да бъде определен като императивна норма, която би могла да попречи на държава членка да се позове на член 8 от директивата, за да приеме разпоредби, които разширяват обхвата на контрола на съдържанието и върху други клаузи на договора, като например основния предмет на договора или съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги.
ii) Минимална хармонизация
85. Във връзка с това следва да се има предвид, че едно основаващо се на член 8 от Директива 93/13 неограничено разширяване на обхвата на контрол би могло в крайна сметка да доведе до изпразване от съдържание на защитената с член 4, параграф 2 автономия на волята. От друга страна, спазването на тази разпоредба не може да се превръща в самоцел. По-скоро тази разпоредба трябва да бъде разглеждана в контекста на целите на директивата при съблюдаване на досегашния стандарт за хармонизация в областта на защитата на потребителите.
86. Директива 93/13 има за цел да осигури единна минимална защита от неравноправни клаузи в потребителските договори в държавите членки на Общността. Тази цел следва да бъде постигната в съответствие с дванадесето съображение по пътя на частична хармонизация на националните разпоредби в областта на защитата на потребителите(60). Съществен нормативен израз на залегналия в основата на Директива 93/13 принцип на минимална хармонизация са правата по член 8, който разрешава на държавите членки да запазят в сила или да приемат разпоредби в националните си законодателства, които да осигурят защита, излизаща извън рамките на заложения в директивата минимален стандарт(61). Както е видно от дванадесето съображение, държавите членки трябва да разполагат със свободата да осигурят на потребителите една по-висока степен на защита чрез по-строги национални разпоредби, отколкото са нормите, съдържащи се в тази директива. Принципът на минималната хармонизация оставя на държавите членки широко поле за законодателна инициатива в тази област. Обратното, от тази разпоредба е видно, че отклонението надолу, т.е. приемане или оставяне в сила на разпоредби, осигуряващи ниво на защита на потребителите, което изостава от целите на директивата, не е съвместимо с произтичащите от нея задължения.
в) Заключение
87. На фона на това, че Директива 93/13 предвижда само една минимална хармонизация, тя не би могла да бъде пречка за искано от държавите членки разширяване на контрола на съдържанието и по отношение на други елементи от предмета на договора, като например основния предмет на договора или съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, особено когато тази мярка е свързана с по-висока степен на защита на потребителите(62).
2. По третия въпрос
88. Все пак общностното право поставя граници на определянето на по-високи национални стандарти за защита. Независимо от това дали националните законодателства регламентират отделни хипотези, които попадат в приложното поле на директивата, държавите членки трябва да се съобразяват с общите ограничения на общностното право. Техните национални законодателства не трябва да нарушават Договора за ЕО и основните свободи или пък вторичното общностно право(63). Това изрично е указано в член 8 от Директива 93/13, където се поставя изискването приетите от държавите членки разпоредби да бъдат „в съответствие с Договора“. Това е предмет на третия въпрос.
а) Правни съображения в светлината на целите на Общността
89. С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по-специално да бъде изяснено дали разрешен съгласно изискванията на директивата съдебен контрол относно неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, които са изразени на ясен и разбираем език, и които определят основния предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга, е съвместим с член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО. Тоест преюдициалният въпрос е поставен, за да се уточни от Съда дали първичното право съдържа допълнителни ограничения за по-висок национален стандарт на защита, какъвто предвижда испанското законодателство. Цитираните от запитващата юрисдикция разпоредби се отнасят до принципите на общия пазар, свободната конкуренция и свободната пазарна икономика.
90. Полезни указания за приложимостта на въпросните разпоредби като мярка за съвместимостта на действията на отделните държави членки с общностното право могат да се извлекат от Решение по дело Échirolles Distribution(64).
91. Както Съдът уточнява в това решение, членове 4, 98 и 99 от Договора за ЕО, доколкото се отнасят до икономическа политика, която трябва да бъде в синхрон с принципа на една отворена пазарна икономика със свободна конкуренция, съдържат само общи цели, така че те могат да се разглеждат само във връзка с конкретизиращите ги в съответния случай разпоредби от Договора(65). Това означава, че като цяло те имат характер на регулаторни програмни клаузи(66). Поради това според становището на Съда те не са разпоредби, които възлагат на държавите членки ясни и безусловни задължения, на които частноправните субекти могат да се позоват пред националните юрисдикции. Горепосоченият принцип според Съда е по-скоро общ принцип, чието прилагане изисква комплексни икономически преценки, които са от компетентността на законодателя или на националната администрация(67).
92. Този извод на Съда се основава не на последно място на обстоятелството, че поради липсата на обща икономическа политика по образеца на общата търговска политика или на селскостопанската политика в рамките на икономическия и валутен съюз, държавите членки запазват и занапред компетентността и отговорността за тяхната обща икономическа политика, която обаче координирано трябва да насочат така, че тя да допринася за постигане на целите на Общността по смисъла на член 2 от Договора за ЕО(68).
93. Предвид правната неопределеност на тези програмни клаузи, както и автономната и занапред компетентност на държавите членки в областта на икономическата политика, принципно се изключва възможността да се проверява съвместимостта на актовете за транспониране на държавите членки с общностното право, като за критерий се използват посочените по-горе разпоредби на първичното право. В съответствие с посочената по-горе съдебна практика на теория правораздавателен контрол все пак би бил възможен въз основа на разпоредбите от Договора, конкретизиращи член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО. Действително в преюдициалния въпрос не е налице съответно изрично искане за тълкуване на тези разпоредби от Договора, но запитващата юрисдикция се позовава в своя акт за преюдициално запитване най-общо на принципите на отворената пазарна икономика и свободната конкуренция. В този смисъл следва да се припомни, че Съдът трябва да даде на запитващата юрисдикция всички указания за тълкуване на общностното право, които могат да ѝ бъдат от полза за решаване на спора, с който е сезирана, при това независимо от разпоредбите, които тази юрисдикция е посочила при поставяне на своите въпроси(69).
б) Правни съображения, основаващи се на конкретизиращите норми
i) Правила в областта на конкуренцията
94. Както се признава от Съда, общностните правила относно конкуренцията служат за спазването на установените в членове 2 и 3 от Договора за ЕО принципи и за постигането на поставените в тях цели(70). Отразената в член 3, параграф 1, буква ж) от Договора за ЕО цел да бъде изградена система, която да гарантира, че конкуренцията на вътрешния пазар не е нарушена, се постига с прилагането на членове 81 ЕО и 82 ЕО. Тези разпоредби от Договора представляват конкретизация на поставените в членове 2 и 3 от Договора за ЕО цели(71) и следователно могат да бъдат използвани като критерий за проверка на актовете за транспониране на държавите членки.
95. По принцип трябва да се изключи прилагането по отношение на казуса в главното производство на разпоредбите относно конкуренцията в областта на държавните помощи по член 87 и сл. от Договора за ЕО, които държавите членки трябва да спазват, тъй като последните не са предмет на запитването. Прилагането на членове 81 ЕО и 82 ЕО също така не е възможно, тъй като те се отнасят не до държавите членки, а до предприятията. Последните две разпоредби се отнасят само до поведението на предприятия, а не до приетите със закон или подзаконов акт мерки на държавите членки. Все пак в трайната си практика Съдът посочва, че на основание членове 81 ЕО и 82 ЕО във връзка с член 10 ЕО държавите членки не могат дори и под формата на закони или подзаконови нормативни актове да приемат или оставят в сила мерки, които биха могли да премахнат полезното действие на приложимите спрямо предприятията правила в областта на конкуренцията(72). Според тази съдебна практика такъв случай е налице, когато държава членка регламентира, облекчава или засилва действието на нарушаващи член 81 ЕО картелни споразумения или когато тя лишава от държавния ѝ характер собствената си правна уредба, като прехвърля отговорността за решения, влияещи съществено на икономиката, върху частноправни икономически оператори(73).
96. В конкретния случай няма никакви данни тези условия да са налице в казуса, с който е сезирана националната юрисдикция. Следователно спорните национални разпоредби на държавата членка, изглежда не са несъвместими с член 81 ЕО във връзка с член 10 ЕО.
97. Същото важи и с оглед на евентуално прилагане на член 82 ЕО във връзка с член 10 ЕО. От една страна, член 82, буква а) ЕО въвежда забрана за злоупотреба с господстващо положение чрез налагане на нелоялни покупни или продажни цени или на други несправедливи условия за търговия. От друга страна, член 3, параграф 2, последно изречение от Регламент 1/2003(74) предвижда, че с този регламент държавите членки няма да бъдат възпирани от приемане или прилагане на тяхна територия на по-строго национално законодателство, с което се забранява или санкционира едностранното поведение на предприятията. Така в разпоредбите на законодателството в областта на конкуренцията не може да се открие нищо, което категорично да забранява държавна намеса в автономията на волята с оглед на защитата на потребителите или на запазването на икономическия баланс между престация и насрещна престация.
98. Не могат да бъдат установени признаци за несъвместимост на спорните национални разпоредби на държавата членка с правилата в областта на конкуренцията.
ii) Основни свободи
99. Постигането на целта за недопускане на нарушения на конкуренцията във вътрешния пазар, определена в член 3, параграф 1, буква ж) ЕО, по дефиниция предполага също и възможно най-широко реализиране на основните свободи(75). Затова по-нататък следва да се провери съвместимостта на спорните национални разпоредби на държавата членка с основните свободи. При минимална хармонизация последните намират приложение, когато национална правна уредба ограничава повече от необходимото според мярката за минимална защита свободното движение на вътрешния пазар(76).
100. В настоящия случай е възможно прилагането на разпоредбите на първичното право за свободата на предлагане на услуги. Според постоянната съдебна практика понятието „ограничение“ по смисъла на член 49 ЕО се отнася до мерки, които забраняват, възпрепятстват или правят по-малко привлекателно упражняването на свободно предоставяне на услуги(77).
101. Необходимо е преценката на въпроса дали една недискриминационна мярка като разширяването на контрола на съдържанието по отношение на основния предмет на договора или пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги се включва в това понятие да се направи както от гледна точка на положението на местно за Испания предоставящо услуги лице, така и на такова лице, което е местно лице в друга държава членка, в която важат не толкова строги разпоредби, тъй като според практиката на Съда в зависимост от конкретната ситуация може да се стигне до различни правни последици.
102. Според съдебната практика правната уредба на държава членка не представлява ограничение по смисъла на Договора за ЕО само заради това, че други държави членки подчиняват местни доставчици на същия вид услуги на не толкова строги или на икономически по-изгодни разпоредби(78). Следователно испански доставчици на услуги не биха могли да твърдят, че е налице нарушение на гарантираните в член 49 ЕО основни права само поради това, че те евентуално са подчинени на по-строго законодателство отколкото местни доставчици на услуги в други държави членки.
103. Независимо от гореописаното, това обстоятелство, както Комисията основателно посочва, е логична последица от минималната хармонизация. Освен това общностният законодател очевидно е допускал, както личи от дванадесето съображение от Директива 93/13, в което се обръща внимание на възможната за момента степен на хармонизация и същевременно се потвърждава правото на държавите членки да приемат или да запазят по-строги национални разпоредби, че ще продължат да съществуват различни национални правни уредби.
104. От друга страна, понятието „ограничение“ обхваща приетите от държава членка мерки, които, независимо че се прилагат без дискриминация, се отнасят до достъпа до пазара на предприятия от други държави членки и по този начин възпрепятстват търговията в рамките на Общността(79). Съгласно тази съдебна практика всъщност от значение се явява как въпросната национална правна уредба се отразява на доставчици на услуги от други държави членки.
105. Не може да се изключи по принцип, че един задълбочен съдебен контрол на съдържанието на договорните клаузи, който излиза извън определените в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 рамки, би могъл да подейства възпиращо на доставчици на услуги от други държави членки, в които не се осъществява такъв контрол. Доколкото по този начин осъществяването на свободното предлагане на услуги става по-малко привлекателно за тях, би могло да се предположи, че така се ограничава свободата на предлагане на услуги съобразно посоченото определение. Такова ограничение обаче би могло да бъде оправдано с императивни съображения от обществен интерес, към които спада защитата на потребителите(80), доколкото това ограничение съответства и на принципа на пропорционалност.
106. От обстоятелството, че доколкото доставчици на услуги от други държави членки встъпват в договорни отношения с потребители с местожителство в Испания и на основата на приложимите стълкновителни норми(81) евентуално са подчинени на по-строго законодателство отколкото в държавата, където са установени, в никакъв случай не може да се направи извод за наличие на положение, противоречащо на общностното законодателство. Както Съдът многократно посочва, обстоятелството, че една държава членка налага разпоредби, които не са толкова строги колкото тези на друга държава членка, не означава, че нейните разпоредби са непропорционални и следователно несъвместими с общностното право(82).
107. Най-сетне нищо не дава основание да се счита, че спорната испанска правна уредба е по-строга спрямо доставчици на услуги от други държави членки отколкото спрямо местни доставчици на услуги и по този начин има дискриминиращ характер.
108. Следователно не може да бъде констатирано нарушение на основните свободи.
в) Заключение
109. След всичко гореизложено стигам до извода, че не са налице основания да се констатира несъвместимост на спорните национални разпоредби с правилата относно защитата на конкуренцията или основните свободи.
110. Поради това тълкуване на член 8 и член 4, параграф 2 от директивата в смисъл, че държава членка може да осъществява съдебен контрол относно неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, които са изразени на ясен и разбираем език и определят основния предмет на договора или съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга, е съвместимо с член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО.
VII – Заключение
111. На основание изложените по-горе съображения предлагам на Съда да даде отговор на преюдициалните въпроси на Tribunal Supremo, както следва:
1) Член 4, параграф 2 във връзка с член 8 от Директива 93/13/ЕИО от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори допуска национално законодателство, предвиждащо контрол относно неравноправния характер на клаузи, които се отнасят до „основния предмет на договора“, или до „съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга“, дори и тогава, когато тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език.
2) Тълкуване на член 8 и член 4, параграф 2 от директивата в смисъл, че държава членка може да осъществява съдебен контрол относно неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, които са изразени на ясен и разбираем език и определят основния предмет на договора или съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга, е съвместимо с член 2 ЕО, член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 4, параграф 1 ЕО.
1 – Език на оригиналния текст: немски.
2 – ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273.
3 – Решение от 3 октомври 2000 г. по дело Échirolles Distribution (C–9/99, Recueil, стр. I–8207, точки 22—26).
4 – Решение от 10 май 2001 г. по дело Комисия/Нидерландия (C–144/99, Recueil, стр. I–3541).
5 – Решение от 9 септември 2004 г. по дело Комисия/Испания (C–70/03, Recueil, стр. I–7999, точка 17).
6 – Зелена книга за преразглеждане на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите (COM (2006) 744 окончателен).
7 – Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите (COM (2008) 614 окончателен).
8 – Вж. девето съображение от директивата.
9 – В правната наука свободата на договаряне се разглежда като най-важната проява на автономията на волята и по този начин се възприема като гаранция за личните права. Относно свободата на договаряне вж. в сравнителноправен аспект в германската литература Larenz, K., Wolf, M., Allgemeiner Teil des bürgerlichen Rechts, 9 ed., München, 2004; 2, в австрийската доктрина Koziol, H., Welser, R., „Grundriss des bürgerlichen Rechts“. vol. I: Allgemeiner Teil – Sachenrecht – Familienrecht, 11 ed., Wien. 2000, р. 84, във френското право Aubert, J.‑L., Savaux, É., Les obligations. 1. Acte juridique, 12 ed., Paris, 2006, р. 72; 99, и в испанското право Díez-Picazo, L./Gullón, A., Sistema de derecho civil, vol. I, 10 ed., Madrid, 2002., р. 369 , sq. Според Basedow, J., „Die Europäische Union zwischen Marktfreiheit und Überregulierung – Das Schicksal der Vertragsfreiheit“, Sonderdruck aus Bitburger Gesprächen Jahrbuch 2008/I, München, 2009, р. 103 свободата на договаряне вече е призната за всеобщ принцип на общностното право. В Решение от 9 март 2006 г. по дело Werhof (C–499/04, Recueil, стр. I‑2397, точка 23) Съдът заявява, че „като цяло един договор се характеризира с принципа на автономия на волята, съгласно който страните са свободни да поемат насрещни задължения“.
10 – Вж. моето заключение от 14 май 2009 г. по дело Asturcom (C–40/08, все още непубликувано в Сборника, точка 47).
11 – Вж. Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (C‑240/98—C‑244/98, Recueil, стр. I‑4941, точка 25) и Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (C‑168/05, Recueil, стр. I‑10421, точка 25). В тях Съдът при тълкуването на членове 6 и 7 от Директива 93/13, установява по този повод, че „въведената с директивата система за защита се основава на това, че потребителят се намира в по-слаба позиция спрямо професионалиста, както от гледна точка на позицията на сила при водене на преговорите, така и от гледна точка на степента на информираност, положение което го принуждава да се съгласи с предварително изготвените от професионалиста условия, без да може да влияе върху съдържанието им“.
12 – Вж. в този смисъл Tilmann, I., Die Klauselrichtlinie 93/13/EWG auf der Schnittstelle zwischen Privatrecht und öffentlichem Recht – Eine rechtsvergleichende Untersuchung zum Europarecht, München, 2003, р. 8. Basedow, J. op. cit. (бележка под линия 9), стр. 102, посочва, че законодателството на Общността в областта на договорното право се основава на правнополитическата воля със законодателни средства да се преодолеят някои отрицателни страни на стопанския живот. Въз основа на това авторът прави извода, че общностната концепция относно свободата на договаряне не спада към личните права, а е концепция от значение за обществения ред: Доколкото конкуренцията ограничава ексцесиите при упражняване на икономическа мощ, автономията на волята и свободата на договаряне са категории от областта на обществения интерес. Доколкото недостатъците на пазара не допускат създаването на конкурентни отношения, то държавната намеса в свободата на договаряне е легитимна.
13 – Виж точка 2 от настоящото заключение.
14 – Доклад на Комисията от 27 април 2000 г. за прилагането на Директива 93/13/ЕИО от 27 април 2000 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори [неофициален превод], СOM(2000) 248 окончателен, стр. 17.
15 – Вж. по-конкретно Решение от 18 октомври 1990 г. по дело Dzodzi (C‑297/88 и C‑197/89, Recueil, стр. I‑3763, точки 33 и 34), Решение от 8 ноември 1990 г. по дело Gmurzynska-Bscher (C‑231/89, Recueil, стр. I‑4003, точки 18 и 19), Решение от 17 юли 1997 г. по дело Leur-Bloem (C‑28/95, Recueil, стр. I‑4161, точка 24), Решение от 29 януари 2008 г. по дело Promusicae (C‑275/06, Сборник, стр. I‑271, точка 36) и Решение от 12 февруари 2008 г. по дело Kempter (C‑2/06, Сборник, стр. I‑411, точка 42).
16 – Вж. по-конкретно Решение от 13 март 2001 г. по дело PreussenElektra (C‑379/98, Recueil, стр. I‑2099, точка 38), Решение от 22 май 2003 г. по дело Korhonen и др. (C‑18/01, Recueil, стр. I‑5321, точка 19), Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Schneider (C‑380/01, Recueil, стр. I‑1389, точка 21), Решение от 19 април 2007 г. по дело Asemfo (C‑295/05, Сборник, стр. I‑2999, точка 30) и Решение от 23 април 2009 г. по дело VTB-VAB (C‑261/07 и C‑299/07, все още непубликувано в Сборника, точка 32).
17 – Вж. по-конкретно Решение от 16 декември 1981 г. по дело Foglia/Novello (244/80, Recueil, стр. 3045, точка 18), Решение от 15 юни 1995 г. по дело Zabala Erasun и др. (C‑422/93—C‑424/93, Recueil, стр. I‑1567, точка 29), Решение от 15 декември 1995 г. по дело Bosman (C‑415/93, Recueil, стр. I‑4921, точка 61), Решение от 12 март 1998 г. по дело Djabali (C‑314/96, Recueil, стр. I‑1149, точка 19), Решение по дело PreussenElektra (цитирано в бележка под линия 16, точка 39), Решение по дело Schneider (цитирано в бележка под линия 16, точка 22), Решение от 1 април 2008 г. по дело Gouvernement de la Communauté française und Gouvernement wallon (C‑212/06, Сборник, стр. I‑1683, точка 29) и Решение по дело VTB-VAB (посочено в бележка под линия 16, точка 33).
18 – Вж. стр. 11 от акта за преюдициално запитване.
19 – Вж. стр. 11 от акта за преюдициално запитване.
20 – Вж. Brandner, H. E., Maßstab und Schranken der Inhaltskontrolle bei Verbraucherverträgen, Monatsschrift für Deutsches Recht, 4/1997, р. 314; от същия автор, Auslegungszuständigkeit des EuGH bei der Inhaltskontrolle von Entgeltklauseln der Banken bei Verbraucherverträgen, Monatsschrift für Deutsches Recht, 1/1999, р. 8, където авторът изразява становище, че Съдът е компетентен да даде тълкуване, доколкото в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 ограниченията на контрола на съдържанието евентуално са изложени по различен начин в сравнение с националните норми за транспониране.
21 – Вж. в този смисъл Pfeiffer, T., в: Das Recht der Europäischen Union (hrsg. von E. Grabitz/M. Hilf), vol. IV, A5, член 8, точка 9, стр. 3.
22 – Pfeiffer, T., оp. сit. (бележка под линия 21), точка 13, стр. 3 възприема очевидно подобно становище, тъй като смята, че по-строга разпоредба е налице и тогава, когато за контрола на съдържанието се прилага по-строга правна уредба.
23 – Решение по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (посочено в бележка под линия 11, точка 28), Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis (C‑473/00, Recueil, стр. I‑10875, точка 32) и Решение по дело Mostaza Claro (посочено в бележка под линия 11, точка 27).
24 – Вж. стр. 9 от акта за преюдициално запитване.
25 – Предложение на Комисията от 3 септември 1990 г. за директива на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, COM(90) 322 окончателен. [неофициален превод]
26 – Обща позиция на Съвета от 22 септември 1992 г. за приемането на Директива относно неравноправните клаузи в потребителските договори, документ 8406/1/92, ОВ C 283, 1992 г., стр. 1, № 2.
27 – Вж. по-специално Schmidt-Salzer, J., Leistungsbeschreibungen insbesondere in Versicherungsverträgen und Schranken der Inhaltskontrolle (AGB-Gesetz und EG-Richtlinie über missbräuchliche Klauseln in Verbraucherverträgen), в: Festschrift für Hans Erich Brandner zum 70. Geburtstag, Köln 1996, р. 268.
28 – В този смисъл Pfeiffer, T., оp.cit. (бележка под линия 21), член 4, точка 23, стр. 7; Schmidt-Salzer, J., оp.cit (бележка под линия 27), стр. 265.
29 – Вж. в този смисъл Kohtes, S., Das Recht der vorformulierten Vertragsbedingungen in Spanien, Frankfurt am Main, 2004, р. 52.
30 – Вж. също Tilmann, I., оp.cit (бележка под линия 12), стр. 12, бележка под линия 64.
31 – Вж. в този смисъл по-специално Brandner, H. E. Neufassung des EG-Richtlinienvorschlags über missbräuchliche Klauseln in Verbraucherverträgen, Zeitschrift für Wirtschaftsrecht, 21/92, р. 1591; същият, оp. cit. (бележка под линия 20), стр. 314; Damm, R. Europäisches Verbrauchervertragsrecht und AGB-Recht, Juristenzeitung, 4/1994, р. 162. В правната научна литература се изразява предположението, че вероятно изложените от германското правителство в Съвета възражения са допринесли за това клаузи, описващи престациите и определящи цените съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13, да бъдат изключени от контрола върху съдържанието, както това е регламентирано и в параграф 8 от германския Закон за общите търговски условия (Gesetz über Allgemeine Geschäftsbedingungen (AGBG). Поради това германският законодател е оставил параграф 8 от AGBG непроменен и е твърдял, че не е необходимо да привежда тази разпоредба в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива 93/13.
32 – Според Kapnopoulou, E. Das Recht der missbräuchlichen Klauseln in der Europäischen Union, Tübingen 1997, р. 105 съдържанието на деветнадесето съображение от директивата ясно показва, че договорни клаузи, които определят основния предмет, могат да имат неравноправен характер.
33 – Coester, M. в: J. von Staudingers Kommentar zum Bürgerlichen Gesetzbuch, 13 ed., Berlin, 1998, параграф 8 AGBG, точка 17, стр. 179 посочва, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 позволява да не се осъществява контрол относно неравноправния характер на клаузите, определящи основната престация, и еквивалентността на съотношението в потребителските договори.
34 – Вж. стр. 9 от акта за преюдициално запитване.
35 – В производство за преюдициално заключение единствено националните юрисдикции са компетентни да установяват фактите. Вж. Решение от 12 май 1998 г. по дело Kefalas (C‑367/96, Recueil, стр. I‑2843, точка 22).
36 – Вж. точка 49 от настоящото заключение.
37 – Вж. Решение от 27 март 1963 г. по дело Da Costa (28/62—30/62, Recueil, стр. 60) и Решение от 12 февруари 1998 г. по дело Cordelle (C‑366/96, Recueil, стр. I‑583, точка 9). Вж. също в този смисъл и Craig, P et G. De Búrca . EU Law, 4 ed.., Oxford, 2008, р. 492, според които член 234 от Договора за ЕО предоставя на Съда само правото да тълкува Договора, но не му дава изрично правото да го прилага по отношение на казуса, предмет на главното производство. Отграничаването на тълкуването от прилагането определя разпределянето на компетентността между Съда и националните юрисдикции. Съгласно това разпределяне Съдът тълкува Договора, а националните юрисдикциите прилагат това тълкуване към конкретния случай. Според Schima, B., Kommentar zu EU- und EG-Vertrag (hrsg. von H. Mayer), 12. Lieferung, Wien, 2003, член 234 ЕО, точка 40, стр. 12 на националните юрисдикции се възлага да прилагат общностните норми в конкретен правен спор. Все пак авторът признава, че невинаги е толкова просто да се раздели прилагането на една норма от тълкуването ѝ.
38 – Вж. също Nassall, W., Die Anwendung der EU-Richtlinie über missbräuchliche Klauseln in Verbraucherverträgen, Juristenzeitung, 14/1995, р. 690.
39 – Вж. в този смисъл Schlosser, P., в: J. von Staudingers Kommentar zum Bürgerlichen Gesetzbuch, 13 ed., Berlin 1998, Einleitung zum AGBG, точка 33, стр. 18, който смята, че е недопустимо да се отправят до Съда запитвания дали определени клаузи в точно описани видове договори са с неравноправен характер. Подобно мнение застъпва и Whittaker, S., Clauses abusives et garanties des consommateurs: la proposition de directive relative aux droits des consommateurs et la portée de l’‚harmonisation complète, Recueil Dalloz, 17/2009, р. 1153, като препраща към практиката на Съда.
Вж. във връзка с това Решение от 1 април 2004 г. по дело Freiburger Kommunalbauten (C‑237/02, Recueil, стр. I‑3403, точка 22) и Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon (C‑243/08, все още непубликувано в Сборника, точка 43). Там Съдът приема, че при упражняване на правото да тълкува общностното законодателство, което му е дадено в член 234 от Договора за ЕО, той може да тълкува използваните от общностния законодател общи критерии за определяне на понятието „неравноправна клауза“. За сметка на това обаче той не може да се произнася относно прилагането на тези общи критерии по отношение на определена клауза, която следва да бъде проверена с помощта на обстоятелствата по конкретния казус.
В точки 27—30 от заключението си от 25 септември 2003 г. по дело Freiburger Kommunalbauten генералният адвокат Geelhoed удачно е посочил, че би се стигнало до противоречие, щом като общностният законодател се е произнесъл, че преценката на въпроса кои клаузи следва да се разглеждат като неравноправни, е предоставена на националните институции, ако общностният съдия все пак би трябвало да направи преценка на тези клаузи. В полза на такава компетентност на националните юрисдикции генералният адвокат е посочил като аргумент ясното разграничаване на компетентността на Общността от тази на държавите членки, икономичното използване на правните способи за защита, както и различията на правната уредба на държавите членки.
40 – Според Pfeiffer, T., оp. cit. (бележка под линия 21), член 4, точка 40, стр. 11 квалифицирането на дадена клауза като свързана с основния предмет на договора може да бъде преценено само в рамките на цялостната структура на договора и начина, по който тя е регламентирана в националното законодателство, за чието тълкуване отново са компетентни националните юрисдикции. От друга страна, най-малко абстрактните белези на основния предмет на договора могат да бъдат изяснени от страна на Съда в рамките на преюдициално производство.
41 – По мое мнение според член 4, параграф 2 от Директива 93/13, не всички аспекти на клауза относно цената са освободени от контрола относно неравноправния характер. Поради това освобождаването от контрол не се разпростира върху цялото предварително определено задължително съдържание на клауза относно цената, а само върху равновесието в съотношението между престацията и насрещната престация. В същото време други аспекти на клаузи относно цената не са освободени от контрол. В приложението към директивата при определени условия правото за едностранно допълнително фиксиране или увеличение на цената се приема за неравноправно — и следователно за подлежащо на контрол (вж. буква л). Срв. във връзка с това Pfeiffer, T., оp. cit. (бележка под линия 21), член 4, точка 31, стр. 9; Kapnopoulou, E., оp. cit (бележка под линия 32), стр. 109.
42 – Вж.. Решение от 12 декември 1990 г. по дело SARPP (C‑241/89, Recueil, стр. I‑4695, точка 8), Решение от 2 февруари 1994 г. по дело Verband Sozialer Wettbewerb, „Clinique“ (C‑315/92, Recueil, стр. I‑317, точка 7), Решение от 4 март 1999 г. по дело Consorzio per la tutela del formaggio Gorgonzola (C‑87/97, Recueil, стр. I‑1301, точка 16), Решение от 7 септември 2004 г. по дело Trojani (C‑456/02, Recueil, стр. I‑7573, точка 38) и Решение от 17 февруари 2005 г. по дело Oulane (C‑215/03, Recueil, стр. I‑1215, точка 47).
43 – Струва ми се, че в настоящия случай не е необходимо точно отграничаване на отделните фактически хипотези, тъй като в крайна сметка следва да изходим от приложимостта на член 8 от директивата, което означава, че на основание на това дадено им право държавите членки могат да разширяват обхвата на контрола на съдържанието.
44 – Вж. в същия смисъл Kapnopoulou, E., оp. cit. (бележка под линия 32), стр. 103, 113; Baier, K., Europäische Verbraucherverträge und missbräuchliche Klauseln, Hamburg 2004, р. 32; Kohtes, S., оp. cit. (бележка под линия 29), стр. 52; Nassall, W., оp. cit. (бележка под линия 38), стр. 690; Damm, R., оp. cit. (бележка под линия 31), стр. 170. Вж. в подобен смисъл заключение на генералния адвокат Tizzano от 23 януари 2001 г. по дело Комисия/Нидерландия (C‑144/99, Recueil, стр. I‑3541, точка 27).
45 – В правната научна литература няма еднозначен отговор на въпроса дали член 4, параграф 2 определя и материалното приложно поле на Директива 93/13 или само ограничава контрола на съдържанието. Трябва да отбележим обаче, че съществува тенденция в полза на второто тълкуване. Kapnopoulou, E., оp. cit. (бележка под линия 32), от една страна, посочва, че при изменение на предложението на Комисията Съветът трябва да е имал намерение да изключи от приложното поле на директивата всички клаузи, които се отнасят до основния предмет на договора и съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги (стр. 79). От друга страна, авторката разглежда тази разпоредба като ограничение на контрола относно неравноправния характер (стр. 103). Tilmann, I., оp. cit (бележка под линия 30), стр. 12 очевидно прави разлика между разпоредбите, които определят приложното поле на директивата, и онези, които определят обхвата на контрола на съдържанието. Coester, M., оp. cit (бележка под линия 33), точка 16, стр. 179, явно разглежда член 4, параграф 2 само като освобождаване от задължението за преценяване на неравноправния характер. Вж. също в подобен смисъл и Kohtes, S., оp. cit (бележка под линия 29), стр. 52, Schulte-Nölke, H., „Verbraucherrecht“, в: Europarecht (издадено от Reiner Schulze/Manfred Zuleeg), Baden-Baden, 2006, р. 965, и Huet, J., Propos amers sur la directive du 5 avril 1993 relative aux clauses abusives, La Semaine Juridique, 1/1994, études et chroniques №. 309, р. 2, който изследва тази разпоредба във връзка с обхвата на контрола на съдържанието.
46 – Вж. точка 91 от становището на жалбоподателя в главното производство.
47 – Решение по дело Комисия/Нидерландия (посочено в бележка под линия 4).
48 – Пак там (точка 22).
49 – Решение по дело Комисия/Нидерландия (посочено в бележка под линия 4, точки 19 и 20).
50 – Заключение на генералния адвокат Tizzano по дело Комисия/Нидерландия (посочено в бележка под линия 44, точки 27 и 28).
51 – Пак там (точка 29).
52 – Вж. точка 96 от писменото становище на жалбоподателя в главното производство.
53 – Вж. точка 86 от настоящото заключение.
54 – Решение по дело Комисия/Испания (посочено в бележка под линия 5).
55 – Пак там (бележка под линия 17).
56 – Вж. точки 61—63 от настоящото заключение.
57 – На първо място, става въпрос за Зелената книга за преразглеждане на достиженията на правото на Общността за защита на потребителите (COM(2006) 744 окончателен), както и за Предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите (COM(2008) 614 окончателен). Наред с това Комисията още в доклада си от 27 април 2000 г. за прилагането на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, СOM(2000) 248 окончателен, стр. 17 разглежда възможността за премахване на ограниченията на контрола на съдържанието в член 4, параграф 2 от Директива 93/13.
58 – Вж. в този смисъл Riesenhuber, K., Die Auslegung, в: Europäische Methodenlehre, Berlin, 2006, р. 257; 31. Авторът заявява, че историческото тълкуване, което използва предисторията и историята на създаването, играе централна роля в европейското частно право. Ако тълкуването има за цел да установи волята на законодателя, то на първо място трябва да се установи, чия е меродавната воля. Единственият демократично легитимен законодател са органите на законодателната власт, чието съгласие е отразено в правния акт в конкретния случай. От друга страна, различни органи имали само консултативни компетенции, а и Комисията имала само право на законодателна инициатива и възможност да оттегля предложенията си, които могат да бъдат променяни в хода на законодателния процес. От това, че предложения или дори желания на Комисията не са приети, може най-много (но не и задължително) да се изведе аргумент аcontrario.
59 – Разпоредбата, която замества член 4, параграф 2 от Директива 93/13 е член 32, параграф 3 (Общи принципи) от Предложението за директива. Новият подход за цялостна хармонизация е залегнал в член 4 от Предложението за директива.
60 – Директива 93/13, също както и Директива 85/577/ЕИО на Съвета относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект, Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние, както и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции, се основава на концепцията за минимална хармонизация. Тази концепция изрично се изоставя в Предложението на Комисията от 8 октомври 2008 г. за директива на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите (COM(2008) 614 окончателен), която обединява тези четири директиви в един общ хоризонтален правен инструмент. Проектът за директива вече се основава на концепцията за цялостна хармонизация, като последицата от това е, че държавите членки нямат право да запазват в сила или да приемат правни разпоредби, които се отклоняват от директивата. Предложението има за цел чрез цялостната хармонизация на основните и значими за вътрешния пазар аспекти на законодателството в областта на потребителските договори да допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар за сделки между продавачи или доставчици и потребители и да осигури висока и еднаква степен на защита на потребителите.
61 – Вж. в същия смисъл и Pfeiffer, T., оp.cit. (бележка под линия 21), член 8, точка 1, стр. 1; Kapnopoulou, E., оp.cit. (бележка под линия 32), стр. 162. Long, A., Unfair Contract Terms – New Directive, Implementation and Recent Developments, Community Law in Practice, Trier, 1997, р. 148, обръща внимание, че предвид различните мнения на държавите членки Директива 93/13 следва подход за минимална хармонизация и при това предоставя на държавите членки съществена възможност за законодателна инициатива в тази област, което пък от своя страна е в синхрон с принципа за субсидиарност. В доклада си от 27 април 2000 г. (посочен в бележка под линия 14, стр. 5) Комисията посочва „минималистичния“ подход на Директива 93/13, която намира израз в правата по член 8.
62 – Вж. точки 53 и 54 от настоящото заключение.
63 – Вж. в същия смисъл и Kapnopoulou, E., оp.cit (бележка под линия 32), р. 163.
64 – Решение по дело Échirolles Distribution (посочено в бележка под линия 3).
65 – Също там (точка 24). Вж. и Решение от 14 юли 1998 г. по дело Bettati (C‑341/95, Recueil, стр. I‑4355, точка 75).
66 – Вж. също в този смисъл и Bandilla, R., в: Das Recht der Europäischen Union (издадено от E. Grabitz/M. Hilf), vol. I, член 4 EGV, точка 7, стр. 3. Според автора с добавката в член 4, параграф 1 от Договора за ЕО, съгласно която икономическата политика се основава на „принципа на отворена пазарна икономика“, в Договора е включена формулировка, която може да бъде възприета като регулаторна програмна клауза.
67 – Решение по дело Échirolles Distribution (посочено в бележка под линия 3, точка 25).
68 – Вж. също в този смисъл и Bandilla, R., оp. cit. (бележка под линия 66), том II, член 98 от Договора за ЕИО, точка 2, стр. 2. Когато член 4, параграф 1 от Договора за ЕО говори за въвеждането на икономическа политика съобразно условията в този договор и предвидения в него хронологически порядък, тази разпоредба препраща към дял VІІ, глава 1 в част трета от Договора, който в членове 98—104 съдържа по-подробни разпоредби за икономическата политика. Както правилно посочва Häde, U., Kommentar zu EUV/EGV (издаден от C. Calliess/M. Ruffert), 3 ed., München, 2007, член 4, точка 4, предмет на тази уредба обаче не е икономическа политика по образеца например на общата търговска политика или на селскостопанската политика. По същество става дума само за координиране и контрол на принципно автономната и занапред икономическа политика на държавите членки, особено с оглед на осъществения междувременно от петнадесет държави членки валутен съюз.
69 – Вж. Решение по дело SARPP (посочено в бележка под линия 42, точка 8), Решение по дело Verband Sozialer Wettbewerb, „Clinique“ (посочено в бележка под линия 42, точка 7), Решение по дело Consorzio per la tutela del formaggio Gorgonzola (посочено в бележка под линия 42, точка 16), Решение по дело Trojani (посочено в бележка под линия 42, точка 38) и Решение по дело Oulane (посочено в бележка под линия 42, точка 47).
70 – Вж. във връзка с член 81 ЕО Решение от 21 февруари 1973 г. по дело Continental Can/Комисия (6/72, Recueil, стр. 215, точка 25), Решение от 1 юни 1999 г. по дело Eco Swiss (C‑126/97, Recueil, стр. I‑3055, точка 36) и Решение от 20 септември 2001 г. по дело Courage и Crehan (C‑453/99, Recueil, стр. I‑6297, точка 20).
71 – Вж. Решение от 13 февруари 1979 г. по дело Hoffmann-La Roche (85/76, Recueil, стр. 461), Решение от 9 ноември 1983 г. по дело Michelin (322/81, Recueil, стр. 3461, точка 29) и Решение от 24 януари 1991 г. по дело Alsthom Atlantique (C‑339/89, Recueil, стр. I‑107, точка 10).
72 – Решение от 28 февруари 1991 г. по дело Marchandise (C‑332/89, Recueil, стр. I‑1027, точка 22).
73 – Решение от 21 септември 1988 г. по дело Van Eycke (267/86, Recueil, стр. 4769, точка 16), Решение по дело Marchandise (посочено в бележка под линия 70, точка 22) и Решение от 17 ноември 1993 г. по дело Meng (C‑2/91, Recueil, стр. I‑5751, точка 14).
74 – Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 г. относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 ЕО и 82 ЕО (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1, Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167).
75 – Според Tietje, C., в: Das Recht der Europäischen Union (издадено от E. Grabitz/M. Hilf), том II, член 95, точка 18, стр. 6 понятието за вътрешния пазар обосновава презумпция за свободното движение на стоки, хора и капитали.
76 – Вж. н този смисъл Tassikas, A., Dispositives Recht und Rechtswahlfreiheit als Ausnahmebereiche der EG-Grundfreiheiten: ein Beitrag zur Privatautonomie, Vertragsgestaltung und Rechtsfindung im Vertragsverkehr des Binnenmarkts, Frankfurt (Main) 2002, р. 189; Pfeiffer, T., оp. cit. (бележка под линия 21), член 8, точки 1, 20, 21; Kapnopoulou, E., оp. cit. (бележка под линия 32), стр. 163.
77 – Решение от 5 октомври 2004 г. по дело CaixaBank France (C‑442/02, Recueil, стр. I‑8961, точка 11), Решение от 3 октомври 2006 г. по дело Fidium Finanz (C‑452/04, Recueil, стр. I‑9521, точка 46), Решение от 29 ноември 2007 г. по дело Комисия/Австрия (C‑393/05, Сборник, стр. I‑10195, точка 31), Решение от 13 декември 2007 г. по дело Комисия/Италия (C‑465/05, Сборник, стр. I‑11091, точка 17), Решение от 17 юли 2008 г. по дело Комисия/Франция (C‑389/05, Сборник, стр. I‑5337, точка 52) и Решение от 28 април 2009 г. по дело Комисия/Италия (C‑518/06, все още непубликувано в Сборника, точка 63).
78 – Вж. в този смисъл Решение от 10 май 1995 г. по дело Alpine Investments (C‑384/93, Recueil, стр. I‑1141, точка 27), Решение от 12 юли 2005 г. по дело Schempp (C‑403/03, Recueil, стр. I‑6421, точка 45) и Решение от 28 април 2009 г. по дело Комисия/Италия (посочено в бележка под линия 77, точка 63).
79 – Решение по дело Alpine Investments (посочено в бележка под линия 78, точки 35 и 38) и Решение по дело CaixaBank France (посочено в бележка под линия 77, точка 12).
80 – Съгласно постоянната съдебна практика защитата на потребителите може да обоснове ограничения при свободното предлагане на услуги (срв. в този смисъл по-конкретно Решение от 9 юли 1997 г. по дело De Agostini и TV-Shop (C‑34/95—36/95, Recueil, стр. I‑3843, точка 53), Решение от 6 ноември 2003 г. по дело Gambelli и др. (C‑243/01, Recueil, стр. I‑13031, точка 67), Решение от 6 март 2007 г. по дело Placanica и др. (C‑338/04, C‑359/04 и C‑360/04, Сборник, стр. I‑1891, точка 46), Решение от 29 ноември 2007 г. по дело Комисия/Германия (C‑404/05, Сборник, стр. I‑10239, точка 50) и Решение по дело Комисия/Австрия (посочено в бележка под линия 77, точка 52).
81 – Вж. член 5 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г. (ОВ L 266, стр. 1). За сключените след 17 декември 2009 г. договори виж член 6 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим І) (ОВ L 177, стр. 6).
82 – Вж. Решение по дело Alpine Investments (посочено в бележка под линия 78, точка 51) и Решение от 13 юли 2004 г. по дело Комисия/Франция (C‑262/02, Recueil, стр. I‑6569, точка 37).