1

С исковата си молба Комисията на Европейските общности иска от Съда да установи, че като е запазила в сила разпоредбите на член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428 от 29 декември 1990 г. (редовна притурка към GURI № 10 от , наричан по-нататък „Закон № 428/1990“) в случай на „криза на предприятието“ по смисъла на член 2, пета алинея, буква c) от Закон № 675 от (GURI № 243 от , наричан по-нататък „Закон № 675/1977“), по начин, по който правата, признати на работниците и на служителите с членове 3 и 4 от Директива 2001/23/EО на Съвета от относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности (OВ L 82, стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 20), не са гарантирани при прехвърляне на предприятие, за което е установено, че се намира в криза, Италианската репу-блика не е изпълнила задълженията си по тази директива.

2

Член 3 от Директива 2001/23 гласи:

„1.   Правата и задълженията на прехвърлителя във връзка със съществуващите към датата на прехвърлянето трудови договори или трудови правоотношения се прехвърлят на приобретателя по силата на прехвърлителната сделка.

Държавите членки могат да приемат разпоредби, съгласно които след датата на прехвърлителната сделка прехвърлителят и приобретателят да бъдат солидарно отговорни за задълженията, възникнали преди датата на прехвърлянето във връзка със съществуващите към датата на прехвърлянето трудови договори или трудови правоотношения.

2.   Държавите членки могат да приемат подходящи мерки, за да гарантират, че прехвърлителят уведомява приобретателя за всички права и задължения, прехвърляни на приобретателя по силата на настоящия член, доколкото тези права и задължения са известни или е трябвало да бъдат известни на прехвърлителя по времето на прехвърлянето. […]

3.   След извършване на прехвърлянето, приобретателят продължава да спазва условията на всеки колективен трудов договор по същия начин, както те са били приложими към прехвърлителя по силата на този колективен трудов договор, до датата на прекратяване или изтичане на срока на колективния трудов договор или до датата на влизане в сила или на прилагане на друг колективен трудов договор.

Държавите членки могат да ограничат периода за спазване на тези условия с уговорката, че периодът не може да бъде по-кратък от една година.

3

Съгласно член 4 от Директива 2001/23:

„1.   Прехвърлянето на предприятието, стопанската дейност или частта от предприятието или стопанската дейност само по себе си не представлява основание за уволнения от прехвърлителя или приобретателя. Тази разпоредба не засяга уволненията по икономически, технически или организационни причини, които налагат промени в работната сила.

[…]“

4

По смисъла на член 5 от Директива 2001/23:

„1.   Освен ако държавите членки не предвидят друго, членове 3 и 4 не се прилагат към прехвърлянето на предприятие, стопанската дейност или частта от предприятието или стопанската дейност, когато прехвърлителят е в производство по несъстоятелност или е обявено сходно производство за [да се чете: „във връзка с“] неплатежоспособност с оглед на ликвидацията на активите на прехвърлителя под надзора на компетентен публичен орган (който може да бъде синдик, упълномощен от компетентния публичен орган).

2.   Когато членове 3 и 4 се прилагат към прехвърляне по време на производство за [да се чете: „във връзка с“] неплатежоспособност, открито по отношение на прехвърлителя (независимо дали производството е открито с оглед на ликвидацията на активите на прехвърлителя) и при условие че производството е под надзора на компетентен публичен орган (който може да бъде синдик, упълномощен от компетентния публичен орган), държавите членки могат да приемат разпоредби, съгласно които:

3.   Държава членка може да прилага параграф 2, буква б) към всички прехвърляния, при които прехвърлителят се намира в тежка икономическа криза съгласно определенията за това в националното законодателство, при условие че това положение е обявено от компетентен публичен орган и подлежи на съдебен контрол и ако такива разпоредби вече са съществували в националното законодателство на 17 юли 1998 г.

[…]“

5

Член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 гласи:

„5.   Когато прехвърлянето се отнася до предприятия или производствени единици, за които CIPI [междуведомствена комисия за координиране на политиката по промишлеността] е установила, че се намират в криза, съгласно член 2, параграф 5, буква c) от Закон № 675 от 12 август 1977 г., […] работниците и служителите, чието трудово правоотношение преминава при приобретателя, не попадат в обхвата на член 2112 от Гражданския кодекс, освен ако споразумението не предвижда по-благоприятни условия. Освен това споменатото споразумение може да предвижда, че прехвърлянето не се отнася до персонала, който е в излишък, и че последният остава изцяло или отчасти на служба при прехвърлителя.

6.   Работниците или служителите, които не постъпват на служба при приобретателя, наемателя или правоприемника, имат право на предимство при наемането на всяка длъжност, което последните извършват през годината, следваща датата на прехвърлянето, или през по-дълъг период, определен с колективен трудов договор. Член 2112 от Гражданския кодекс не се прилага спрямо тези привилегировани работници и служители, когато те се наемат на работа от приобретателя, наемателя или правоприемника след прехвърлянето на предприятието“.

6

В съответствие със Закон № 675/1977 установяването, че предприятие се намира в криза по смисъла на член 2, параграф 5, буква c) от споменатия закон, дава възможност на предприятието временно да се ползва от поемането от Cassa integrazione guadagni straordinaria (Каса за обезщетения за извънредна безработица, наричана по-нататък „CIGS“) на изплащането на възнагражденията на всички или на част от неговите работници и служители.

7

Член 2112 от Гражданския кодекс, изменен със Законодателен указ № 18 от 2 февруари 2001 г. (GURI № 43 от , наричан по-нататък „Гражданският кодекс“), предвижда:

„1.   При прехвърляне на предприятие трудовото правоотношение преминава при приобретателя и работникът или служителят запазва всички права, които произтичат от него.

2.   Прехвърлителят и приобретателят гарантират солидарно всички права, придобити от работника или служителя към датата на прехвърлянето. […]

3.   Приобретателят е длъжен да осигурява икономическите и законоустановени обезщетения, предвидени от националните и териториалните колективни трудови договори и от колективните трудови договори между предприятия, които са в сила към момента на прехвърлянето до изтичането им, освен ако тези договори се заместват с други договори, приложими спрямо предприятието на приобретателя. Заместването поражда действие единствено в случай на колективни трудови договори на едно и също равнище.

4.   Независимо от възможността работник или служител да упражни правото си да напусне предприятието по смисъла на приложимите разпоредби в областта на уволнението, прехвърлянето на предприятие не представлява само по себе си основание за уволнение. […]

[…]“

8

С официално уведомително писмо от 10 април 2006 г. Комисията привлича вниманието на италианските власти върху обстоятелството, че е възможно член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 да бъде в противоречие с Директива 2001/23 на основанието, че работниците и служителите на предприятие, ползващо се от режима на CIGS, които са прехвърлени към приобретателя, не се ползват от правата, гарантирани им от член 2112 от Гражданския кодекс, с изключение на евентуалните гаранции, предвидени със синдикално споразумение.

9

С писмо от 8 август 2006 година Италианската репу-блика възразява срещу твърдението, че не е изпълнила задълженията си, като изтъква, че член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 е в съответствие с Директива 2001/23.

10

С писмо от 23 март 2007 година Комисията изпраща на Италианската репу-блика мотивирано становище, в което заключава, че спомената държава членка не е изпълнила задълженията си по Директива 2001/23, и я приканва да приеме необходимите мерки за съобразяване със становището в двумесечен срок, считано от получаването му. Италианската репу-блика отговаря на становището с писмо от , в което по същество повтаря доводите, които е изложила по-рано.

11

При тези обстоятелства Комисията решава да предяви настоящия иск.

12

В самото начало следва да се припомни, че в исковата си молба Комисията поддържа, че член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 не e съответствие с Директива 2001/23, доколкото по отношение на работниците и служителите той не осигурява прилагането на член 2112 от Гражданския кодекс, който транспонира гаранциите, визирани в членове 3 и 4 от Директива 2001/23, при прехвърляне на предприятие, за което е установено, че се намира в криза.

13

Вследствие на някои разяснения, дадени от Италианската репу-блика, и на поставен от Съда въпрос, в своята реплика и в хода на съдебното заседание Комисията се отказва от твърдението за нарушение, изведено от несъответствието на споменатия член 47, параграфи 5 и 6 с член 3, параграф 1, втора алинея и параграф 2 от Директива 2001/23.

14

Комисията изтъква, че като изключва прилагането на член 2112 от Гражданския кодекс към прехвърлянето на предприятие, за което е установено, че се намира в криза, работниците или служителите на предприятието, предмет на прехвърляне, губят правото на признаване на стажа, на заплащането и на професионалните им квалификации, както и правото на обезщетения за старост, произтичащи от законоустановената социалноосигурителна схема, визирана в член 3, параграф 1, първа алинея от Директива 2001/23. Те губели и гарантираната от член 3, параграф 3 от споменатата директива възможност да се ползват от запазването в продължение поне на една година на условията за гарантиране на правата на работниците, установени с колективни трудови договори.

15

Комисията отбелязва, че член 3, параграф 4 от Директива 2001/23 позволява параграфи 1 и 3 от член 3 да не се прилагат към обезщетения за старост, инвалидност или наследствени обезщетения извън законоустановените социалноосигурителни схеми, но че в този случай държавите членки трябва да приемат необходимите мерки за закрила на интересите на работниците и служителите. Случаят на разглежданото италианско законодателство обаче не бил такъв.

16

Още повече, член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 не бил в съответствие с член 4 от Директива 2001/23, тъй като последната разпоредба, макар и да забранява уволнения единствено на основание на прехвърлянето, същевременно не възпрепятства уволненията по икономически, технически или организационни причини, които налагат промени в работната сила. Така Комисията отбелязва, че фактът, че предприятие е обявено за намиращо се в криза, не водел автоматично и системно до промени в работната сила по смисъла на член 4 от Директива 2001/23 ( 1 ). Освен това обявяването, че предприятието се намира в криза, ангажирало само прехвърлителя, докато задълженията по член 4 от Директива 2001/23 се прилагали и към приобретателя.

17

Според Комисията прехвърлянето на предприятие, за което е установено, че се намира в криза, не представлява прехвърляне на предприятие, извършено в производство, открито с оглед ликвидацията на активите на прехвърлителя под надзора на компетентен публичен орган. Именно последната хипотеза била единствената предвидена в член 5, параграф 1 от Директива 2001/23, която позволява членове 3 и 4 от Директивата да не бъдат приложени.

18

Член 5, параграф 2 от Директива 2001/23 не бил приложим и към производството за установяване на състоянието на криза, доколкото, от една страна, посочената в тази разпоредба предпоставка била прилагането на членове 3 и 4 от Директива 2001/23, а от друга страна, посоченият член 5, параграф 2 намирал приложение единствено в хипотезата на прехвърляне на предприятие, извършено в производство по несъстоятелност, на което предвид решението на Съда от 7 декември 1995 г. по дело Spano и др. (C-472/93, Recueil, стр. I-4321) въпросното производство не можело да се приравни.

19

Освен това член 5, параграф 3 от Директива 2001/23, който позволява прилагането на параграф 2, буква б) на същия член 5 при прехвърляния в случаите на положение на тежка икономическа криза, не намирал приложение и като се има предвид, че член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/23 само оправомощава държавите членки да позволят на приобретателя и на представителите на работниците и служителите да се споразумеят за промени на условията за гарантиране на правата на работниците при определени обстоятелства и следователно не им позволява да се отклонят, както предвижда член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/90, от прилагането на членове 3 и 4 от Директива 2001/23.

20

Италианската репу-блика оспорва твърдението за неизпълнение, като изтъква на първо място, че след като Директива 2001/23 предвижда факултативна гаранция, тя не може да бъде упреквана, че не прилага член 2112 от Гражданския кодекс. Такъв бил случаят по отношение например на обезщетенията за старост, инвалидност или наследствените обезщетения в рамките на допълнителни професионални пенсионни схеми в рамките на едно или няколко предприятия извън законоустановените социалноосигурителни схеми, чието прехвърляне се изключва от член 3, параграф 4, буква а) от Директива 2001/23, освен ако държавите членки не предвидят друго.

21

На второ място тази държава членка поддържа, че когато Директива 2001/23 установява задължителни гаранции, а именно визираните в член 3, параграф 1, първа алинея и параграф 3, както и в член 4 от Директивата, тя предвижда изрично и възможността за дерогиране при особени обстоятелства.

22

Що се отнася до гаранцията, предвидена в член 4 от Директива 2001/23, Италианската репу-блика отбелязва, че производството по установяване на състоянието на криза при всички положения визира особени случаи на криза на предприятието от гледна точка на местната работна сила и на състоянието на производството в съответния икономически сектор, които съставляват обстоятелствата, обосноваващи уволнението.

23

Член 5, параграфи 2 и 3 от Директива 2001/23 представлявали дерогация на гаранциите, предвидени в член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата, приложима в положение на криза на предприятие като предвиденото от Закон № 675/1977, щом като установяването на кризата на предприятието по смисъла на този закон предполага, че предприятието се намира в несъстоятелност.

24

Всъщност член 5, параграф 2, буква a) от Директива 2001/23, който визира производство по несъстоятелност, открито по отношение на прехвърлител, независимо дали „производството е открито с оглед на ликвидацията на активите на прехвърлителя“, се прилагал към производството по установяване на състоянието на криза. В подобен случай дори членове 3 и 4 от Директива 2001/23 да се прилагат, споменатата разпоредба предвиждала съществена дерогация, която позволявала независимо от разпоредбите на член 3, параграф 1 от Директива 2001/23 задълженията на прехвърлителя спрямо работниците и служителите да не се прехвърлят, при условие че това производство осигурява закрила, която е поне равностойна на предвидената в ситуациите, визирани от Директива 80/987, изменена с акта относно условията за присъединяване на Република Австрия, Република Финландия и Кралство Швеция и промените в договорите, на които се основава Европейският съюз. Механизмът на CIGS имал по-голяма продължителност и съгласно член 47, параграф 6 от Закон № 428/1990 визирал предимство в наемането от приобретателя на персонала, който е в излишък, спрямо евентуалното наемане на други лица, което последният възнамерява да извърши през годината, следваща годината на прехвърлянето на предприятия.

25

Освен това член 5, параграф 3 от Директива 2001/23, който чрез препращане към параграф 2, буква б) от същия член позволявал споразумение за промени в условията за гарантиране на правата на работниците чрез осигуряване на оцеляването на предприятието в случай на тежка икономическа криза, представлявал специална дерогация на гаранцията, визирана в член 3, параграф 3 от Директива 2001/23, който предвижда, че условията за гарантиране на правата на работниците продължават да се спазват поне още една година. Член 47, параграф 5 от Закон № 428/90 предвиждал производство, което било напълно съвместимо с производството, изисквано за прилагането на дерогацията, визирана в член 5, параграф 3 от Директива 2001/23. Действително ситуацията на тежка икономическа криза се обявявала от публичен орган, изисквала се защита на възможностите на работната сила, необходимо било споразумение между приобретателя, прехвърлителя и представителите на работниците и служителите, а съдебен контрол можел да се упражни, доколкото ако предвиденото производство не било спазено, по-специално що се отнася до сключването на договора, страните имали правото да сезират компетентния съдебен орган.

26

На последно място Италианската репу-блика твърди, че тълкуване на Директива 2001/23, водещо до възпрепятстване на запазването в служба на прехвърлителя на работниците и служителите на предприятието, които са в излишък, можело да бъде по-неблагоприятно за последните или защото потенциален приобретател можел да бъде възпрян да придобие предприятието, ако трябва да запази персонала на прехвърляното предприятие, който е в излишък, или защото персоналът щял да бъде уволнен и да изгуби по този начин всички предимства, които евентуално можел да извлече от продължаването на трудовото правоотношение, което е имал с прехвърлителя.

27

Важно е да се отбележи в самото начало, че Италианската репу-блика не оспорва, че като изключва прилагането на член 2112 от Гражданския кодекс, в случай на установяване, че прехвърленото предприятие се намира в криза, член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 лишава работниците и служителите на предприятието, ползващи се от режима на CIGS, от гаранциите, визирани с настоящия иск. Тази държава членка обаче изтъква, че изключването е в съответствие с Директива 2001/23, първо, доколкото в член 3, параграф 4 от Директивата се предвижда факултативна гаранция, и второ, доколкото изрично се позволява дерогиране на задължителните гаранции, визирани в член 3, параграф 1, първа алинея и параграф 3, като и в член 4 от Директивата.

28

При тези обстоятелства следва на първо място да се провери дали член 3, параграф 4 от Директива 2001/23 предвижда факултативна гаранция, чието изключване от член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 е обосновано.

29

В това отношение следва да се отбележи, че член 3, параграф 4 от Директива 2001/23 предвижда изключение от прилагането на параграфи 1 и 3 от същия член, които налагат на приобретателя да продължава да спазва правата и задълженията на прехвърлителя във връзка със съществуващи трудови договори или трудови правоотношения, както и условията на колективен трудов договор до датата на прекратяване или изтичане на срока на колективния трудов договор или до датата на влизане в сила или на прилагане на друг колективен трудов договор за период от поне една година.

30

Това изключение се отнася до правата на работниците и служителите на обезщетения за старост, инвалидност или наследствени обезщетения в рамките на допълнителни професионални пенсионни схеми в рамките на едно или няколко предприятия извън законоустановените социалноосигурителни схеми в държавите членки. Така също, предвид преследваната от Директивата основна цел за закрила на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятие, това изключение трябва да се тълкува стриктно (вж. по аналогия Решение от 4 юни 2002 г. по дело Beckmann, C-164/00, Recueil, стр. I-4893, точка 29).

31

Следва още да се отбележи, че в съответствие с член 3, параграф 4, буква б) от Директива 2001/23 дори когато държавите членки прибягват до прилагане на това изключение, те предприемат необходимите мерки за закрила на интересите на работниците и служителите във връзка с придобитите и евентуалните им права на обезщетения за старост, включително наследствени обезщетения, в рамките на допълнителните схеми по буква а) от същата разпоредба.

32

От това следва, че дори да се предположи, че изключването на задължението за прехвърляне на обезщетенията за старост, инвалидност или наследствените обезщетения в рамките на допълнителни професионални пенсионни схеми, произтичащо от член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990, е в съответствие с член 3, параграф 4, буква a) от Директива 2001/23, трябва все пак да се констатира, че доводите на Италианската репу-блика, че в случай на криза на предприятието изключването на прилагането на член 2112 от Гражданския кодекс към работниците и служителите на прехвърленото предприятие е съответствие с член 3, параграф 4 от Директива 2001/23, почиват на погрешен и непълен прочит на споменатия член 3, параграф 4. В действителност, от една страна, единствено обезщетенията извън законоустановените социалноосигурителни схеми, които са изчерпателно изброени в член 3, параграф 4, буква а) от Директива 2001/23, могат да бъдат освободени от задължението за прехвърляне на правата на работниците и служителите. От друга страна, това изключение от задължението за прехвърляне трябва да се придружава от приемане от страна на държавата членка на необходимите мерки за закрила на интересите на работниците и служителите в съответствие с член 3, параграф 4, буква б) от Директивата, що се отнася до правата им на обезщетения за старост в рамките на допълнителните схеми по буква а) от споменатия член 3, параграф 4, което Италианската репу-блика по никакъв начин не доказва.

33

Следователно доводите на Италианската репу-блика, че член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 е в съответствие с член 3, параграф 4 от Директива 2001/23, не могат да се приемат.

34

Следва на второ място да се провери дали неприлагането от член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 на член 3, параграфи 1 и 3, както и на член 4 от Директива 2001/23 е в съответствие с разпоредбите на самата директива, доколкото тя изрично допускала дерогации на задължителните гаранции, които предвиждала.

35

Що се отнася, на първо място, до довода на Италианската репу-блика, че причините, обосноваващи уволнението при прехвърляне, визирани в член 4, параграф 1 от Директива 2001/23, са изпълнени в особените случаи на криза на предприятието по смисъла на член 2, параграф 5, буква с) от Закон № 675/1977, следва да се припомни, че член 4, параграф 1 от Директива 2001/23 осигурява закрилата на правата на работниците и служителите срещу уволнение единствено на основание прехвърлянето, както по отношение на прехвърлителя, така и по отношение на приобретателя, като същевременно не представлява пречка за уволнения по икономически, технически или организационни причини, които налагат промени в работната сила.

36

Трябва обаче да се констатира, че фактът, че предприятие е обявено в криза по смисъла на Закон № 675/1977, не води задължително и системно до промени в работната сила по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2001/23. Освен това следва да се отбележи, че както самата Италианска репу-блика признава, причините, обосноваващи уволнение, съгласно разглежданите италиански разпоредби могат да се приложат единствено в особени случаи на криза на предприятие. Следователно производството за установяване на състоянието на криза на предприятие не представлява задължително и системно икономическа, техническа или организационна причина, която налага промени в работната сила по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 2001/23.

37

Що се отнася, на второ място, до довода на Италианската репу-блика, изведен от твърдяното прилагане на дерогацията, предвидена в член 5, параграф 2, буква a) от Директива 2001/23 към производството за установяване на състоянието на криза, визирано в член 47, параграф 6 от Закон № 428/1990, от текста на първата разпоредба е видно, че когато членове 3 и 4 от Директива 2001/23 се прилагат към прехвърляне в хода на производство по несъстоятелност, открито по отношение на прехвърлителя, и при условие че производството е под надзора на компетентен публичен орган, държавите членки могат да приемат разпоредби, съгласно които независимо от разпоредбите на член 3, параграф 1 от Директивата, някои задължения на прехвърлителя не се прехвърлят на приобретателя при условията, определени в буква a) от споменатия член 5, параграф 2.

38

Следователно член 5, параграф 2, буква a) от Директива 2001/23 позволява на държавите членки при някои условия да не прилагат някои от гаранциите, визирани в членове 3 и 4 от посочената директива, към прехвърляне на предприятие, доколкото е открито производство по несъстоятелност и то се намира под надзора на компетентен публичен орган. В рамките на преюдициално производство относно въпроса дали Директива 77/187/ЕИО на Съвета от 14 февруари 1977 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности (OВ L 61, стр. 26), предшестваща Директива 2001/23, е приложима към прехвърлянето на предприятие, спрямо което е открито производство за установяване на състояние на криза, Съдът приема, че споменатото производство има за цел да подпомогне запазването на дейността му с оглед на бъдещо възобновяване, не включва нито съдебен контрол, нито мерки по управлението на имуществото на предприятието и не предвижда никакво спиране на плащанията (Решение по дело Spano и др., посочено по-горе, точки 28 и 29). Освен това следва да се отбележи, че единствена CIPI обявява състоянието на криза, в което се намира дадено предприятие, и че това установяване позволява на съответното предприятие временно да се ползва от поемане на заплащането на всички или на част от възнагражденията на неговите работници или служители от CIGS.

39

С оглед на тези обстоятелства следва, че производството по установяване на състоянието на криза, в което се намира предприятие, не може да се разглежда нито като имащо цел, аналогична на преследваната в рамките на производство по несъстоятелност като визираното в член 5, параграф 2, буква a) от Директива 2001/23, нито като намиращо се под надзора на компетентен публичен орган като визирания в същия член.

40

Следователно в производството, предмет на настоящото неизпълнение на задължения, условията за прилагане на член 5, параграф 2, буква а) от Директива 2001/23 не са налице и респективно доводите, изтъкнати от Италианската репу-блика в това отношение, не могат да се приемат.

41

Още повече, дори да се предположи, че член 5, параграф 2, буква a) от Директива 2001/23 е приложим към производството по установяване на състоянието на криза, както поддържа Италианската репу-блика, основният постулат на тази разпоредба остава прилагането на членове 3 и 4 от Директива 2001/23. Член 47, параграф 6 от Закон№ 428/1990 обаче предвижда точно обратното — тяхното изключване.

42

Впрочем това тълкуване се потвърждава от системен прочит на споменатия член 5 от Директива 2001/23. Всъщност когато общностният законодател е искал да изключи прилагането на членове 3 и 4 от Директива 2001/23, той го е предвидил, както е видно от самия текст на член 5, параграф 1 от споменатата директива, съгласно който членове 3 и 4 не се прилагат към прехвърлянето на предприятие, което е в производство по несъстоятелност или в обявено сходно производство във връзка с неплатежоспособност с оглед на ликвидацията на активите, освен ако държавите членки не предвидят друго.

43

Що се отнася, на трето място, до довода на Италианската репу-блика, изведен от претендираното съответствие на член 47, параграф 5 от Закон № 428/1990 с член 5, параграф 3 от Директива 2001/23, следва да се отбележи, че условията за гарантиране на правата на работниците могат да бъдат променени в съответствие с параграф 2, буква б) от същата разпоредба, когато при прехвърляне на предприятие прехвърлителят се намира в тежка икономическа криза, при условие че това положение е обявено от компетентен публичен орган и подлежи на съдебен контрол.

44

От това следва, че дори да се предположи, че положението на предприятието, за което е установено, че се намира в криза, може да се разглежда като представляващо положение на тежка икономическа криза, член 5, параграф 3 от Директива 2001/23 оправомощава държавите членки да предвидят, че промени на условията за гарантиране на правата на работниците чрез осигуряване на оцеляването на предприятието са възможни, без обаче работниците да се лишават от правата, гарантирани им от членове 3 и 4 от Директива 2001/23.

45

Както е ясно обаче, при прехвърляне на предприятие, за което е установено, че се намира в криза, член 47, параграф 5 от Закон № 428/1990 чисто и просто лишава работниците и служителите от гаранциите, предвидени в членове 3 и 4 от Директива 2001/23, и следователно не се свежда до промяна на условията за гарантиране на правата на работниците като разрешената от член 5, параграф 3 от Директива 2001/23.

46

Противно на поддържаното от Италианската репу-блика, промяната на условията за гарантиране на правата на работниците съгласно член 5, параграф 3 от Директива 2001/23, не представлява специална дерогация на гаранцията, предвидена в член 3, параграф 3 от спомената директива, който осигурява продължаване на спазването на условията, договорени в колективен трудов договор, поне още една година след прехвърлянето. Всъщност тъй като нормите на Директива 2001/23 трябва да се считат за императивни, в смисъл че не е възможно да бъдат дерогирани в ущърб на работниците и служителите, правата и задълженията на прехвърлителя във връзка със съществуващите към датата на прехвърлянето трудови договори или трудови правоотношения се прехвърлят по право на приобретателя единствено по силата на прехвърлителната сделка (вж. Решение от 9 март 2006 г. по дело Werhof, C-499/04, Recueil, стр. I-2397, точки 26 и 27). От това следва, че промяната в условията за гарантиране на правата на работниците, разрешена от член 5, параграф 3 от Директива 2001/23, предполага, че прехвърлянето на правата на работниците и служителите на приобретателя вече е настъпило.

47

Освен това прилагането на член 5, параграф 3 от Директива 2001/23 е подчинено на възможността разглежданото производство да подлежи на съдебен контрол. В това отношение Италианската репу-блика указва, че страните имат право да сезират компетентния съдебен орган в случай на неспазване на предвиденото производство. Това право не може да се разглежда като представляващо съдебния контрол, визиран в споменатия член, тъй като последният предполага постоянен контрол, осъществяван от съда, компетентен по отношение на предприятието, което е обявено за намиращо се в положение на тежка икономическа криза.

48

Освен това, що се отнася до доводите на Италианската репу-блика, че тълкуването на Директива 2001/23, водещо до възпрепятстване на запазването в служба на прехвърлителя на работниците и служителите на предприятието, които са в излишък, можело да бъде по-неблагоприятно за последните, трябва да се припомни, че в това отношение Съдът е обявил, че не е възможно да се приеме, че разпоредба като член 47, параграф 5 от Закон № 428/1990, чийто резултат е лишаване на работниците и служителите на дадено предприятие от гаранциите, които им предоставя Директива 2001/23, представлява по-благоприятна разпоредба за работниците и служителите по смисъла на член 8 от Директивата (Решение по дело Spano и др., посочено по-горе, точка 33).

49

От това следва, че доводите на Италианската репу-блика, че изключването от член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 на гаранциите, визирани в член 3, параграфи 1 и 3, както и в член 4 от Директива 2001/23, е в съответствие с последната, не могат да се приемат.

50

Предвид изложените съображения трябва да се приеме, че искът на Комисията е основателен.

51

Поради това следва да се приеме за установено, че като е запазила в сила разпоредбите на член 47, параграфи 5 и 6 от Закон № 428/1990 в случай на „криза на предприятието“ по смисъла на член 2, пета алинея, буква с) от Закон № 675/1977 г., по начин, по който правата, признати на работниците и на служителите с член 3, параграфи 1, 3 и 4, както и с член 4 от Директива 2001/23, не са гарантирани при прехвърляне на предприятие, за което е установено, че се намира в криза, Италианската репу-блика не е изпълнила задълженията си по тази директива.

52

По смисъла на член 69, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила искане за осъждане на Италианска репу-блика и последната е загубила делото, тя трябва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши: