1

С жалбата си Комисията на Европейските общности иска отмяната на Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 18 юли 2007 г. по дело Ente per le Ville Vesuviane/Комисия (T-189/02, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което той отхвърля повдигнатото от нея възражение за недопустимост.

2

С жалбата си Ente per le Ville Vesuviane (наричано по-нататък „Ente“) иска отмяната на обжалваното решение, с което Първоинстанционният съд отхвърля неговата жалба за отмяна на Решение D (2002) 810111 на Комисията от 13 март 2002 година за приключване на финансовата помощ от Европейския фонд за регионално развитие (EФРР) за инфраструктурна инвестиция в Campaniа (Италия), отнасяща се до интегрирана система за благоустрояване с туристически цели на три везувиански вили (наричано по-нататък „спорното решение“).

3

EФРР е създаден с Регламент (EИО) № 724/75 на Съвета от 18 март 1975 г. (OВ L 73, стр. 1, и — поправка — OВ L 110, стp. 44), изменян многократно и впоследствие, считано от 1 януари 1985 г., заменен с Регламент (EИО) № 1787/84 на Съвета от 19 юни 1984 година (OВ L 169, стp. 1). През 1988 г. e извършена реформа на системата на структурните фондове с Регламент (ЕИО) № 2052/88 на Съвета от 24 юни 1988 година относно задачите на фондовете със структурна цел, тяхната ефикасност и съгласуването на техните интервенции с тези на Европейската инвестиционна банка и на другите съществуващи финансови инструменти (OВ L 185, стp. 9).

4

На 19 декември 1988 г. Съветът приема Регламент (EИО) № 4254/88 за прилагане на Регламент № 2052/88 относно Европейския фонд за регионално развитие (OВ L 374, стp. 15). Регламент № 4254/88 заменя Регламент № 1787/84. Регламент № 4254/88 е изменен с Регламент (EИО) № 2083/93 на Съвета от 20 юли 1993 година (OВ L 193, стp. 34).

5

Член 12, озаглавен „Преходни разпоредби“, от Регламент № 4254/88 гласи:

„Частите от сумите за поети задължения на основание на отпусната помощ от EФРР за проекти, по които Комисията е взела решение преди 1 януари 1989 г. и които не са били предмет на отправено до Комисията заявление за окончателно плащане преди 31 март 1995 г., се освобождават служебно от нея най-късно на 30 септември 1995 г., без да се засягат проектите, които са спрени поради свързани със съдебни производства причини“. [неофициален превод]

6

Обстоятелствата, предхождащи спора, са изложени в точки 4—16 от обжалваното съдебно решение:

7

На 18 юни 2002 г. Ente подава в секретариата на Първоинстанционния съд настоящата жалба за отмяна на спорното решение.

8

В подкрепа на жалбата си Ente изтъква редица основания, изведени съответно от нарушение на член 12 от Регламент № 4254/88, от нарушение на правото на защита и от липса на мотиви, както и от непровеждане на разследване от страна на Комисията.

9

В писмения си отговор Комисията прави възражение за недопустимост на жалбата, като изтъква, че Ente не е било „пряко засегнато от оспорваното решение“ по смисъла на член 230, четвърта алинея EО.

10

С обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд отхвърля възражението за недопустимост, повдигнато от Комисията, и обявява жалбата за допустима.

11

След като напомня условията, при които дадено физическо или юридическо лице може да се смята за „пряко засегнато от решение“ по смисъла на член 230, четвърта алинея EО, Първоинстанционният съд приема, че правното положение на Ente се различава значително от това на съответните жалбоподатели в редица решения на Съда, в които се прави изводът, че липсва пряко засягане на последните (вж. Решение от 2 май 2006 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, C-417/04 P, Recueil, стp. I-3881 и Решение от 22 март 2007 г. по дело Regione Siciliana/Комисия по дело C-15/06 P, Recueil, стp. I-2591).

12

На първо място, Първоинстанционният съд подчертава в точка 43 от обжалваното съдебно решение, че за разлика от решенията за отпускане на разглежданите помощи от Общността в решенията от 2 май 2006 г. и от 22 март 2007 г. по дела Regione Siciliana/Комисия, посочени по-горе, в които Regione Siciliana е споменат единствено в качеството на орган, който отговаря за заявлението или на орган, който отговаря за изпълнението на проекта, в член 3 и в трето съображение от разглежданото в конкретния случай решение за отпускане Ente е определено едновременно като орган, който отговаря за изпълнението на проекта, и като бенефициер на помощта от Общността.

13

На второ място, Първоинстанционният съд изтъква в точки 44 и 48 от обжалваното съдебно решение, че в конкретния случай италианските органи ясно са изразили намерението си да не се намесват в полза на бенефициера с цел да облекчат финансовите последици от евентуално намаляване на размера на помощта от Общността, така че възможността за Италианската репу-блика да поеме за сметка на бюджета си финансовите разходи, съответстващи на размера на прекратеното общностното финансиране, е била чисто теоретична.

14

В точки 51 и 52 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд добавя, че обратно на положението на жалбоподателя по дело SLIM Sicilia/Комисия (Определение на Първоинстанционния съд от 6 юни 2002 г. по дело T-105/01, Recueil, стр. II-2697), жалбоподателят в конкретния случай е бил поименно определен в решението за отпускане като бенефициер на помощта от Общността и изрично оправомощен да представя становища на Комисията преди приемането на всякакво окончателно решение. Необходимостта да се осигури съдебната защита на така предоставените процесуални гаранции потвърждавала правото на жалбоподателя да му се признае активна процесуална легитимация във връзка със спорното решение.

15

Що се отнася до съществото на спора, Първоинстанционният съд отхвърля поради мотивите, посочени съответно в точки 62—77 и 87—100, както и в точка 101 от обжалваното съдебно решение, трите правни основания, на които се позовава Ente, като неоснователни.

16

Комисията моли Съда:

17

Ente моли Съда:

18

Ente моли Съда:

19

Комисията моли Съда:

20

С Определение на председателя на Съда от 12 март 2008 г. делата C-445/07 P и C-455/07 P са съединени за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение.

21

Като начало, Комисията счита, че в съответствие с член 56, първа алинея от Статута на Съда тя има право да подаде жалба за отмяна на обжалваното съдебно решение, доколкото Първоинстанционният съд е отхвърлил искане в хода на производството по въпроса за допустимостта на жалбата, въпреки факта, че тя е спечелила делото, тъй като с обжалваното съдебно решение жалбата на* Ente се отхвърля като неоснователна.

22

В това отношение Комисията уточнява, че Решение от 26 февруари 2002 г. по дело Съвет/Boehringer (C-23/00 P, Recueil, стр. I-1873) и Решение от 22 февруари 2005 г. по дело Комисия/max.mobil (C-141/02 P, Recueil, стр. I-1283) са приложими спрямо нея, въпреки че е повдигнала възражението за недопустимост в своя писмен отговор, а не в отделен акт, както е предвидено в член 114, параграф 1 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд.

23

В подкрепа на жалбата си Комисията изтъква само едно правно основание, с което се цели да се установи, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като в конкретния случай се е отклонил от постоянната практика на Съда във връзка с понятието „пряко засегнато лице“, което се има предвид в член 230, четвърта алинея EО.

24

Неправилно Първоинстанционният съд откроил определени фактори, поради които положението на Ente се отличавало в сравнение с това на жалбоподателите в Решение от 2 май 2006 г. и Решение от 22 март 2007 г. по дела Regione Siciliana/Комисия, посочени по-горе.

25

Комисията приема най-напред, че обстоятелството, че в решението за отпускане Ente е поименно определено като краен бенефициер на помощта на Общността, за разлика от жалбоподателите в Решение от 2 май 2006 г. и Решение от 22 март 2007 г. по дела Regione Siciliana/Комисия, посочени по-горе, които са фигурирали в тях като органи, които отговарят за заявлението, и органи, които отговарят за изпълнението на проекта, не можело да бъде взето предвид с цел да се докаже наличието на „пряко“ засягане по смисъла на член 230, четвърта алинея EО.

26

Освен това прокараното от Първоинстанционния съд разграничение между крайния бенефициер и отговорния за изпълнението на проекта противоречало на логиката и на терминологията на системата на структурните фондове, основана на тясна взаимовръзка между тези две функции. В това отношение Комисията напомня, че бенефициерът на помощ, предоставена на държавата членка, има правото да получи помощта не по силата на общностното решение, а само посредством национални разпоредби, приети вследствие на това решение.

27

Ирелевантно за анализа на допустимостта на жалбата на основание член 230, четвърта алинея EО било освен това обстоятелството, че в конкретния случай италианските власти са изразили намерението си да прехвърлят финансовите последици от спорното решение върху крайния бенефициер. Всъщност според Комисията обикновеното наличие в полза на държавите членки — адресати на това решение, на право на преценка относно изпълнението на последното, е достатъчно, за да се изключи, че посоченото решение може да произведе преки последици за лицата, които не са негови адресати [вж. по-специално Определение на Първоинстанционния съд от 6 юни 2002 г. по дело SLIM Sicilia/Комисия, посочено по-горе, и Определение от 8 юли 2004 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, T-341/02, Recueil, стр. II-2877].

28

Накрая, Комисията изтъква, че като в точка 52 от обжалваното съдебно решение признава на Ente активна процесуална легитимация поради необходимостта да осигури ефективна съдебна защита на процесуалните гаранции, предоставени с решението за отпускане, Първоинстанционният съд влизал в противоречие с постоянната съдебна практика на Съда, според която не може в името на принципа на ефективната съдебна защита да бъде признато на физическо или юридическо лице, което не отговаря на посочените в член 230, четвърта алинея EО условия, правото да подаде жалба за отмяна на общностен акт, на който то не е адресат (вж. Решение от 25 юли 2002 г. по дело Unión de Pequeños Agricultores/Съвет, C-50/00 P, Recueil, стр. I-6677 и Решение от 1 април 2004 г. по дело Комисия/Jégo-Quéré, C-263/02 P, Recueil, стр. I-3425).

29

Съгласно същата съдебна практика държавите членки били длъжни да предвидят система от способи за защита и производства, за да се осигури зачитане на правото на ефективна съдебна защита. Следователно Ente трябвало да изтъкне невалидността на спорното решение пред националните юрисдикции, като ги прикани да поставят преюдициален въпрос относно валидността на основание член 234 EО.

30

Напротив, Ente счита, че по отношение на него Първоинстанционният съд правилно приема наличието на качеството „пряко засегнато лице“ по смисъла на член 230, четвърта алинея EО.

31

Преди всичко, що се отнася до качеството на бенефициер на финансиране от Общността, според Ente от прочита a contrario на точка 67 от Определение на Първоинстанционния съд по дело Regione Siciliana/Комисия, посочено по-горе, ясно произтича, че крайният бенефициер на финансова помощ от Общността е пряко засегнат от решение, с което се прекратява или намалява посочената помощ. Това тълкуване съответствало на съдебната практика в областта на държавните помощи, по силата на която бенефициерите на помощи, забранени или намалени с решения на Комисията, са пряко засегнати от тези решения и могат да предприемат мерки с цел тяхната отмяна в съответствие с член 230, четвърта алинея EО (вж. по-специално Решение от 19 октомври 2000 г. по дело Италия и Sardegna Lines/Комисия, C-15/98 и C-105/99, Recueil, стp. I-8855, точки 34—36 както и Решение от 29 април 2004 г. по дело Италия/Комисия, C-298/00 P, Recueil, стp. I-4087, точка 39).

32

Ente счита, че логиката на системата на структурните фондове, на която се позовава Комисията, е ирелевантна в рамките на разглеждането на настоящата жалба, тъй като нормите, с които се кодифицира принципът на сливане на функциите на отговарящ орган и на краен бенефициер, са приложими за периоди на програмиране, които са последващи спрямо периода, разглеждан в конкретния случай. В този контекст освен това било безполезно да се прави позоваване на национални разпоредби, приети в резултат на решението за отпускане на финансовата помощ, тъй като подобни мерки не могат ни най-малко да засегнат правото, предоставено от Комисията на Ente — бенефициер на въпросната помощ.

33

По-нататък Ente оборва доводите на Комисията относно наличието на дискреционно правомощие от страна на италианските власти. В това отношение то основно изтъква, че обосновката на Първоинстанционния съд била в смисъл, че спорното решение породило — освен задължението за възстановяване на недължимо получените суми — прекратяване на обвързаността за първоначално отпусната, но непреведена сума. Такова прекратяване на обвързаността обаче произвеждало преки последици за Ente — бенефициер на финансирането, без да е необходима в тази връзка намеса на италианските власти или на националното право.

34

При всяко положение, както това следвало и от Определение на Първоинстанционния съд по дело Regione Siciliana/Комисия, посочено по-горе, и от Заключение на генералния адвокат Ruiz-Jarabo Colomer, предшестващо Решение от 2 май 2006 г. по дело C-417/04 P, Regione Siciliana/Комисия, посочено по-горе, когато правото на преценка на националните власти е от теоретично естество, тъй като не съществува никакво съмнение относно волята на националните власти, на които е възложено изпълнението на решението на Общността, жалбоподателят се оказва пряко засегнат. Такъв обаче бил настоящият случай, тъй като италианските власти официално са уведомили Комисията с писмо от 21 ноември 2001 г. за тяхната воля да поискат от Ente да върне сумите, които трябва да бъдат възстановени на Комисията в случай на решение за приключване на помощта. Следователно никаква независима воля на посочените власти не се вмествала между спорното решение и неговите отражения върху бенефициера на финансовата помощ.

35

Накрая, що се отнася до обосновката, възприета от Първоинстанционния съд във връзка с принципа на ефективна съдебна защита, Ente напомня, че по силата на решението за отпускане то се е ползвало с право на изслушване и че това право е било нарушено от Комисията при приемането на спорното решение. Наличието на посоченото право впрочем допринасяло за доказване на пряка правна връзка между решението на Комисията и положението на Ente.

36

Обратно на твърдяното от Комисията, като приел, че жалбата пред първата инстанция е била допустима, Първоинстанционният съд по никакъв начин нямал намерение да създаде извънреден способ за съдебна защита, а приложил правилно член 230 EО.

37

Ente подчертава, че предложеният от Комисията способ за защита, с който се цели да се изтъкне невалидността на спорното решение пред италианските съдилища, като се приканят те да поставят преюдициален въпрос на основание на член 234 EО, в действителност водел до недопустимостта на това производство. Всъщност в съответствие с постоянната съдебна практика (Решение от 14 декември 1962 г. по дело Confédération nationale des producteurs de fruits et légumes и др./Съвет, 16/62 и 17/62, Recueil, стр. 901, както и Решение по дело Unión de Pequeños Agricultores/Съвет, посочено по-горе) компетентността на Съда в рамките на член 234, първа алинея, буква б) EО била ограничена само до нормативни актове или до актове с общо приложение. Поради това че спорното решение било акт с индивидуално приложение, то не можело да бъде предмет на преюдициално запитване.

38

Освен това да се допусне, че пред националните юрисдикции жалбоподателят може да се противопостави на изпълнението на спорното решение, като се позовава на незаконосъобразността на последното, щяло да означава да му се признае възможността да заобиколи окончателния характер, който има това решение спрямо него след изтичането на сроковете за обжалване, както са посочени те в член 230, пета алинея от Договора за ЕО.

39

Като начало е уместно да се напомни, че на основание член 56, втора алинея от Статута на Съда жалба може да подаде всяка страна, чиито искания са изцяло или частично отхвърлени.

40

Съгласно постоянната съдебна практика допустима е жалба срещу решение на Първоинстанционния съд, доколкото с него се отхвърля възражение за недопустимост, повдигнато от страна срещу подаден иск или жалба, а по-нататък в решението същият/същата иск или жалба се отхвърля като неоснователен/неоснователна (Решение по дело Съвет/Boehringer, посочено по-горе, точка 50, Решение по дело Комисия/max.mobil, посочено по-горе, точки 50 и 51, както и Решение от 7 юни 2007 г. по дело Wunenburger/Комисия, C-362/05 P, Recueil, стр. I-4333, точка 37).

41

В конкретния случай е безспорно, че Комисията повдига, както е видно от точка 23 от обжалваното съдебно решение, възражение за недопустимост пред Първоинстанционния съд, че последното е отхвърлено в точка 53 от това решение и че съгласно посоченото решение жалбата на Ente е отхвърлена като неоснователна.

42

С оглед произнасяне по основателността на подадената от Комисията жалба е важно да се подчертае, че на основание член 230, четвърта алинея ЕО регионално или местно образувание, доколкото има правосубектност по силата на националното право, може да обжалва решенията, които са адресирани до него, или решения, които въпреки формата си на регламент или решение, адресирано до друго лице, го засягат пряко и лично (вж. Решение от 22 ноември 2001 г. по дело Nederlandse Antillen/Cъвет, C-452/98, Recueil, стp. I-8973, точка 51, Решение от 10 април 2003 г. по дело Комисия/Nederlandse Antillen, C-142/00 P, Recueil, стр. I-3483, точка 59.

43

Тъй като Комисията е нотифицирала спорното решение на Италианската репу-блика, следва да се провери дали е допустимо Ente да подаде жалба за отмяна срещу посоченото решение, и по-специално дали то е пряко и лично засегнато от него.

44

Доколкото не е оспорено, че Ente е лично засегнато от спорното решение, проверката на Първоинстанционния съд се е ограничила до въпроса за прякото засягане.

45

В това отношение съгласно постоянната съдебна практика предвиденото в член 230, четвърта алинея ЕО условие дадено физическо или юридическо лице да е пряко засегнато от решението — предмет на обжалване, изисква съчетанието на два кумулативни критерия, а именно, на първо място, оспорената общностна мярка пряко да поражда последици за правното положение на частноправните субекти, и на второ място, да не оставя никакво право на преценка на своите адресати, на които е възложено изпълнението ѝ, тъй като това изпълнение е с чисто автоматичен характер и произтича единствено от общностната правна уредба, без да се прилагат други правила с опосредяващ характер (вж. Решение от 5 май 1998 г. по дело Glencore Grain/Комисия, C-404/96 P, Recueil, стp. I-2435, точка 41, Решение от 29 юни 2004 г. по дело Front national/Парламент, C-486/01 P, Recueil, стр. I-6289, точка 34, Решение от 2 май 2006 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, посочено по-горе, точка 28 и Решение от 22 март 2007 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, посочено по-горе, точка 31).

46

Същото важи, когато възможността на адресатите да не зачетат разглеждания акт е чисто теоретична, тъй като тяхната воля да извлекат от него съответни последици не поражда никакво съмнение (Решение от 5 май 1998 г. по дело Dreyfus/Комисия, C-386/96 P, Recueil, стp. I-2309, точка 44; вж. също в този смисъл Решение от 17 януари 1985 г. по дело Piraiki-Patraiki и др./Комисия, 11/82, Recueil, стp. 207, точки 8—10).

47

Що се отнася до първия критерий, Съдът вече е приел, че определянето в решение за отпускане на финансова помощ от Общността на дадено местно или регионално образувание за орган, който отговаря за осъществяването на даден проект по ЕФРР, не предполага, че това образувание е само по себе си титуляр на правото на посочената помощ (Решение от 2 май 2006 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, посочено по-горе, точки 29 и 30, и Решение от 22 март 2007 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, посочено по-горе, точка 32).

48

Освен това фактът, че това образувание е посочено като орган, който отговаря за заявлението за финансова помощ, също няма за последица да го постави в пряка връзка с помощта от Общността, в решението за чието отпускане се пояснява, че за нея кандидатства съответната държава членка и тя е отпусната на последната (Решение от 22 март 2007 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, посочено по-горе, точка 36).

49

В конкретния случай от точка 4 от обжалваното съдебно решение следва, че Ente е учредено с италиански закон с цел да се осигури запазването и благоустрояването на определени архитектурни ансамбли в регион Campania, че то представлява обединение на различни публични образувания в Италия, сред които италианската държава, и че по никакъв начин Комисията не е свързана с него.

50

Освен това от точка 5 от посоченото съдебно решение следва, че заявлението за помощ от EФРР за осъществяването от Ente на планираните инфраструктурни мерки е подадено от Италианската репу-блика до Комисията и че помощта е отпусната от Комисията на тази държава членка.

51

При тези обстоятелства, както подчертава и генералният адвокат в точка 50 от заключението си, в качеството си на адресат на спорното решение Италианската репу-блика трябва да бъде считана за титуляр на правото на въпросната помощ.

52

Освен това от обжалваното съдебно решение не следва, че по силата на самото спорно решение или на някаква призвана да уреди последиците на това решение разпоредба на общностното право Ente е било длъжно да възстанови сумата, съответстваща на размера на остатъка от финансовата помощ от Общността, обвързаността за който е прекратена.

53

Напротив, от точка 7 от обжалваното съдебно решение следва, че в спорното решение Комисията изрично е предвидила възможността за Италианската репу-блика да не пристъпи към възстановяване на сумите, които последната вече е изплатила по своя собствена инициатива на бенефициера на финансовата помощ.

54

От гореизложеното следва, че обратно на това, което Първоинстанционният съд приема в точка 43 от обжалваното съдебно решение, самото обстоятелството, че Ente е определено поименно като бенефициер на помощта от Общността в трето съображение и в член 3 от решението за отпускане, не е от естество да разграничи правното положение на Ente от това на образуванията, разглеждани в делата, по които са постановени Решение от 2 май 2006 г. по дело Regione Siciliana/Комисия и Решение от 22 март 2007 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, посочени по-горе, и следователно не предполага, че самото Ente е титуляр на правото на посочената помощ.

55

Що се отнася да втория критерий за лично засягане, от посочената в точка 45 от настоящото решение съдебна практика следва, че той е изпълнен, когато общностната мярка има автоматичен характер и нейното изпълнение произтича от самата общностна правна уредба без прилагане на други опосредяващи норми.

56

В конкретния случай самият факт, че италианските власти са оповестили намерението си относно възстановяването на недължимо получените от Ente суми представлява израз на съществуването на самостоятелна воля от тяхна страна при липсата на задължения в това отношение по силата на общностното право.

57

От гореизложеното следва, че обратно на това, което приема Първоинстанционният съд в точки 46—48 от обжалваното съдебно решение, обстоятелството, че италианските власти са изразили в адресирано до Комисията писмо намерението си да прехвърлят върху Ente финансовите последици от евентуално решение на Комисията за оттегляне на помощта от Общността не е достатъчно, за да се докаже прекият интерес, изискван от член 230, четвърта алинея EО.

58

Несъмнено Съдът по изключение приема, че въпреки липсата на изпълнителни мерки, приети на национално равнище, жалбоподателят може да бъде „пряко засегнат“ по смисъла на член 230, четвърта алинея EО, щом други фактори, сред които чисто теоретичната възможност да не се изпълни спорното решение, позволяват да се направи изводът за наличие на пряк интерес от негова страна (вж. в този смисъл посочените по-горе Решение по дело Dreyfus/Commission, точки 47 и 52, както и Решение по дело Piraiki-Patraiki и др./Комисия, точки 7 и 9—10).

59

Следва да се констатира обаче, че тази съдебна практика не е приложима за конкретния случай.

60

Всъщност, както подчертава генералният адвокат в точка 64 от заключението си, констатациите на Първоинстанционния съд не са достатъчни, за да се направи извод относно последващото поведение на адресата на спорното решение. Прякото засягане на Ente не би могло да бъде изведено от обикновеното, юридически необвързващо оповестяване от италианските власти на намерението им да поискат възстановяване на помощта от него, доколкото по-специално не може да се изключи, че особени обстоятелства могат да накарат Италианската репу-блика, доколкото тя притежава участие в Ente, да се откаже да изисква от него възстановяването на разглежданата помощ.

61

Неотносима е също съдебната практика в областта на държавните помощи, която Ente цитира в жалбата си. Всъщност, за разлика от практиката, която Комисията по принцип следва в областта на държавните помощи, обявени за несъвместими с общия пазар, когато решенията на Комисията съдържат разпоредби, забраняващи на държавите членки да пристъпват към възстановяването на недължимо получените суми от бенефициерите на помощите, спорното решение по никакъв начин не налага на засегнатата държавата членка, както вече беше напомнено в точка 52 от настоящото съдебно решение, задължението да събере сумите от крайните бенефициери.

62

В това отношение, обратно на поддържаното от Ente, задължението да информира крайния бенефициер също не би могло да бъде отъждествено с подобно задължаване.

63

От гореизложеното следва, че Ente не е било „пряко засегнато“ от спорното решение по смисъла на член 230, четвърта алинея EО и че поради това неговата жалба до Първоинстанционния съд е била недопустима.

64

Този извод не се поставя под съмнение от довода, възприет от Първоинстанционния съд в точка 52 от обжалваното съдебно решение, според който необходимостта от осигуряване на съдебна защита на процедурните гаранции, предоставени на Ente, по-специално на тази, която се състои в изричното предоставяне на възможност за представяне на становище пред Комисията, потвърждавал, че на Ente трябва да се признае активна процесуална легитимация да оспорва решението на Комисията.

65

Всъщност, макар частноправните субекти да трябва да разполагат с ефективна съдебна защита на правата, които черпят от общностния правов ред (вж. посочените по-горе Решение по дело Unión de Pequeños Agricultores/Cъвет, точка 39, Решение по дело Комисия/Jégo-Quéré, точка 29 и Решение от 22 март 2007 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, точка 39), позоваването на правото на такава защита не може обаче да постави под съмнение условията, залегнали в член 230 EО.

66

В съответствие с постоянната съдебна практика съдебната защита на физическите или юридическите лица, които поради предвидените в член 230, четвърта алинея ЕО условия за допустимост не могат пряко да обжалват общностни актове като спорното решение, трябва да бъде гарантирана по ефективен начин посредством способите за защита пред националните юрисдикции. Съобразно прогласения в член 10 ЕО принцип за лоялно сътрудничество последните са длъжни — доколкото е възможно — да отчитат и прилагат вътрешните процесуални правила, които уреждат упражняването на правото на обжалване, така че да позволят на посочените лица да оспорват по съдебен ред законосъобразността на всяко решение или на всяка друга национална мярка относно прилагането към тях на общностен акт като този по настоящото дело, като се позовават на недействителността на такъв акт и така създават повод за националните юрисдикции да се обръщат към Съда с преюдициални запитвания (вж. посочените по-горе Решение по дело Unión de Pequeños Agricultores/Съвет, точки 40—42, Решение по дело Комисия/Jégo-Quéré, точки 30—32 и Решение от 22 март 2007 г. по дело Regione Siciliana/Комисия, точка 39).

67

Следователно Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е счел, че Ente е пряко засегнато от спорното решение. Следователно обжалваното съдебно решение трябва да бъде отменено.

68

Съгласно член 61, първа алинея от Статута на Съда на Европейските общности, когато отмени решението на Първоинстанционния съд, Съдът може сам да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това, или да върне делото на Първоинстанционния съд за постановяване на решение.

69

В конкретния случай Съдът счита, че разполага с всички необходими сведения, за да се произнесе самият той по допустимостта на жалбата, подадена от Ente до Първоинстанционния съд.

70

Поради изложените в точки 49—66 от настоящото съдебно решение мотиви Ente не може да се счита за пряко засегнато от спорното решение.

71

При тези обстоятелства жалбата, подадена от Ente до Първоинстанционния съд, следва да бъде отхвърлена като недопустима.

72

Предвид недопустимостта на жалбата, подадена от Ente до Първоинстанционния съд, искането за отмяна на обжалваното съдебно решение, доколкото с него Първоинстанционният съд се произнася по основателността на жалбата в първоинстанционното производство, остава без предмет и следва да се остави без разглеждане.

73

По смисъла на член 69, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, приложим към производството по обжалване по силата на член 118 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила искане за осъждането на Ente и последното е загубило делото, то трябва да бъде осъдено да заплати съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: