1.

През последните пет години Съдът уточни неясните очертания на принципа „ne bis in idem“ посредством съдебна практика ( 2 ), за която имах честта да допринеса ( 3 ) и чието призвание да има общ характер не е замъглено от спецификите на разглежданите случаи.

2.

Също както при разглеждането на картина правилното възприятие на цялото изисква дистанциране спрямо изобразения обект, тъй като в противен случай възниква риск ретината да възприеме единствено линиите, структурата и цветовата гама, без да съумее да схване общото значение на творбата.

3.

Понякога да се действа по този начин става наистина трудно, както в настоящото дело, отчасти дължащо се на парадоксалното поведение на лице, което се опитва да осигури личното си благополучие чрез позоваване на своята собствена смъртна присъда ( 4 ), произнесена преди 47 години, за да задейства принципа „ne bis in idem“. Тук се съдържа величието и злочестието на правото.

4.

Това юридическо достояние обхваща:

5.

Протокол (№ 2), приложен към Договора за Европейския съюз и Договора за създаване на Европейската общност (наричан по-нататък „Протоколът“), интегрира тази съвкупност от норми в рамките на Съюза, като по силата на член 2, параграф 1, първа алинея от Протокола тя се прилага спрямо тринадесетте държави, изброени в член 1 ( 8 ), считано от влизането в сила на Договора от Амстердам (1 май 1999 г.).

6.

Решение 2007/801/ЕО на Съвета от 6 декември 2007 година ( 9 ) значително разширява териториалния обхват на Споразумението, като обявява неговите разпоредби за изцяло приложими в Чешката република, Република Естония, Република Латвия, Република Литва, Република Унгария, Република Малта, Република Полша, Република Словения и Словашката република.

7.

Обединеното кралство ( 10 ) и Република Ирландия ( 11 ) не са напълно асоциирани към този общ проект, избирайки участие по отделни пунктове.

8.

За Република Кипър ( 12 ), Република България и Република Румъния ( 13 ), макар и обвързани от посочената съвкупност от норми след присъединяването им към Европейския съюз, се изисква намесата на Съвета за удостоверяване на това, че необходимите условия за тяхното прилагане са изпълнени.

9.

Сред държавите, които не принадлежат към Европейския съюз, Република Исландия и Кралство Норвегия са задължени по силата на член 6 от Протокола да прилагат и развиват достиженията на правото от Шенген, които са приложими в тези държави, считано от 25 март 2001 г. ( 14 ) Съществува и Споразумение за асоцииране с Швейцария за въвеждането, прилагането и развитието на посочените достижения на правото ( 15 ), към което вероятно ще се присъедини Княжество Лихтенщайн по силата на проект за решение, изготвен от Съвета ( 16 ).

10.

Според преамбюла на Протокола целта е да се засили европейската интеграция, за да се даде възможност на Съюза да се превърне по-бързо в пространство на свобода, сигурност и правосъдие.

11.

На основание член 2, параграф 1, втора алинея от Протокола Съветът приема на 20 май 1999 г. Решение 1999/435/ЕО и Решение 1999/436/ЕО, в които определя Споразумението от Шенген и в съответствие с релевантните разпоредби на Договора за създаване на Европейската общност и на Договора за Европейския съюз установява правното основание на разпоредбите, които съставляват достиженията на правото от Шенген ( 17 ).

12.

Дял III от Конвенцията, озаглавен „Полиция и сигурност“, започва с глава, посветена на „Полицейско сътрудничество“ (членове 39—47), и продължава с друга, третираща „Взаимопомощ по наказателноправни въпроси“ (членове 48—53).

13.

Глава 3, озаглавена „Прилагане на принципа „ne bis in idem““, се състои от членове 54—58, чието правно основание съгласно член 2 и приложение А към посоченото Решение 1999/436 са членове 34 ЕС и 31 ЕС.

14.

Член 54 предвижда:

„Лице, което е осъдено в една договаряща се държава, не може да бъде преследвано за същите деяния в друга договаряща се държава, при условие че когато лицето е осъдено, санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение, или [вече] не може да се изпълни по силата на законите в договарящата се държава, в която е произнесена.“

15.

Споделям вижданията на някои от встъпилите ( 18 ) в дискусията по преюдициалния въпрос във връзка с оскъдността на съдържащата се в акта за преюдициално запитване информация относно точното съдържание на приложимите френски разпоредби ( 19 ).

16.

Независимо от това по смисъла на член 120 от Кодекса на военното правораздаване ( 20 ) задочно осъдено лице може да направи възражение срещу присъдата в срок от 5 дни след уведомяването за нея, а в случай — впрочем обичаен при задочно производство — когато не може да се установи такова уведомяване, споменатият член 120 позволява възражение да се направи до изтичане на срока на погасителната давност за изпълнение на наказанието.

17.

От своя страна Наказателно-процесуалният кодекс ( 21 ) предвижда погасителна давност за изпълнение на наказанието от 20 години, считано от налагането му ( 22 ).

18.

Точното схващане на тези разпоредби позволява да се предположи посредством съвместното им тълкуване, че задочната присъда, чието съобщаване на заинтересованото лице не е установено ( 23 ), става неотменима ( 24 ) след изтичането на 20 години от нейното произнасяне, без да се забравя, че в настоящия случай срокът на погасителната давност съвпада със срока, предоставен за искане на преразглеждане ( 25 ).

19.

Г-н Klaus Bourquain, германски гражданин, нает на служба във френския Чуждестранен легион ( 26 ), задочно е бил съден за убийство и обявен за виновен, като му е наложено смъртно наказание с присъда от 26 януари 1961 г. на Постоянния съд на въоръжените сили за източната част на Constantine, в Bône ( 27 ).

20.

Като прилага действащия към момента френски Наказателен кодекс, този военен съд приема за установено, че на 4 май 1960 г. при опита си да дезертира на границата между Алжир и Тунис, в провинция El Tarf ( 28 ), г-н Bourquain е застрелял друг войник от Чуждестранния легион, също германски гражданин, който е искал да попречи на бягството му.

21.

Осъденият никога не се изправя пред съда, тъй като избягва в Германската демократична република; присъдата не е изпълнена, но имуществото му е запорирано, за да се осигури заплащането на съдебните разноски.

22.

След тази присъда никакво друго наказателно производство не е образувано срещу г-н Bourquain нито във Франция, нито в Алжир, но във Федерална република Германия такова производство е образувано, като през 1962 г. нейните власти издават заповед за арест, адресирана до Германската демократична република, която отказва да я изпълни.

23.

През 2002 г. Staatsanwaltschaft Regensburg (прокуратурата на Regensburg) предприема действия срещу г-н Bourquain, за да го даде под съд в Германия за същите престъпления.

24.

По това време обаче наложеното с присъдата от 26 януари 1961 г. наказание не е можело да се изпълни във Франция, тъй като: 1) през 1968 г. тази държава е амнистирала ( 29 ) престъпленията, извършени от личния състав на нейната армия по време на военните събития в Алжир; 2) погасителната давност е изтекла през 1981 г.; и 3) през същата година смъртното наказание е отменено ( 30 ).

25.

При тези обстоятелства Landgericht Regensburg иска становище от Max-Planck-Institut für ausländisches und internationales Strafrecht (Институт Max Planck по международно и сравнително наказателно право, наричан по-нататък „Max-Planck Institut“), в което се приема, че задочно произнесената присъда — макар незабавното ѝ изпълнение да е било изключено поради особеностите на френското право — има формална и материална сила на пресъдено нещо, което възпрепятства образуването на нов наказателен процес.

26.

Освен това по силата на член 57 от Конвенцията посоченият правосъден орган иска от френското Министерство на правосъдието информация дали присъдата от 26 януари 1961 г. представлява пречка за образуването на нов процес в Германия в съответствие с член 54 от Конвенцията.

27.

Прокурорът на Tribunal aux armées на Париж потвърждава, че присъдата има сила на пресъдено нещо, тъй като от 1981 г. е неотменима, и че тя не може да се изпълни във Франция, понеже наказанието е погасено по давност, но счита, че заложеният в Конвенцията принцип „ne bis in idem“ не е приложим към случая ( 31 ).

28.

Този фон от противоположни мнения подхранва колебанията на Landgericht Regensburg, която в определението за преюдициално запитване иска да се установи дали член 54 от Конвенцията изисква наказанието да е било изпълнимо в някакъв момент. Според разсъжденията на запитващата юрисдикция правото да се иска образуването на нов процес, докато тече давностният срок ( 32 ) води до това, че наказанието не може да се изпълни преди изтичането на посочения срок — точно момента, в който се погасява по давност наказанието ( 33 ).

29.

Ето защо Landgericht Regensburg, като решава да спре производството, отправя до Съда следния преюдициален въпрос:

„Възможно ли е лице с окончателна присъда в договаряща страна да бъде преследвано в друга договаряща страна за същото деяние, когато по силата на правото на държавата, в която е произнесена присъдата, наложеното наказание никога не е можело да бъде изпълнено?“

30.

Актът за преюдициално запитване е регистриран в секретариата на Съда на 21 юни 2007 г.

31.

В рамките на определения от член 23 от Статута на Съда срок становища са представени от г-н Bourquain, Комисията, както и от чешкото, унгарското, нидерландското и португалското правителство.

32.

След общото събрание от 19 февруари 2008 г. ми бе съобщено на 27 февруари, че срокът да се иска провеждането на съдебно заседание е изтекъл на 25 февруари, без такова искане да бъде подадено, поради което след посоченото уведомление настъпи моментът за представяне на заключение.

33.

Съдът признава различен обхват на принципа „ne bis in idem“, в зависимост от това дали той се отнася до областта на конкуренцията ( 34 ) или до „третия стълб“ на ЕС: и в двете области той се отнася до забраната за двойно наказание, но само във втората ( 35 ) Съдът разширява принципа до възможността за двукратно преследване за едно и също деяние (nemo debet bis vexart pro una et eadem causa).

34.

Пълното признаване на чуждестранните присъди представляваше истинско предизвикателство за общностното право и Съдът, без да избягва своята отговорност, обяви в областта на свободното движение на хора, че член 54 от Конвенцията гарантира упражняването на тази основна свобода от всяко лице, осъдено с окончателна присъда, без то да се опасява, че в друга договаряща държава срещу него може да започнат нови наказателни производства за деянията, за които вече има присъда ( 36 ).

35.

Член 54 от Конвенцията не допуска дадено лице да бъде обект на наказателно производство за едно и също незаконосъобразно поведение повече от веднъж и евентуално да бъде неколкократно наказано, като се избягва недопустимо повторение на ius puniendi ( 37 ).

36.

Правната сигурност предоставя на обвиняемия в наказателен процес гаранцията, че няма да бъде повторно съден за своето деяние, след като веднъж е бил оправдан, и че ако е бил осъден, няма да му бъде наложено друго наказание.

37.

Освен това не трябва да се пренебрегва ролята на справедливостта в подкрепа на пропорционалността, която забранява кумулирането на наказания ( 38 ), тъй като, макар да преследва освен целта по социална реинтеграция ( 39 ) и двойната цел по наказване и възпиране чрез потискане на определено поведение и разубеждаване на други потенциални правонарушители, всяко наказание следва също да осигури балансирането на тези цели, като съхрани адекватното равновесие, за да осигури възмездие на наказваното поведение, като същевременно служи за пример.

38.

На последно място, като структурно изискване на юридическата система, легитимността на принципа „ne bis in idem“ се основава също върху зачитането на пресъденото нещо.

39.

Това понятие, все още ново в изграждането на европейско наказателно правосъдие, се намира в основата на принципа на взаимно признаване ( 40 ), въведен в параграф 33 от заключенията на Европейския съвет в Тампере от 16 октомври 1999 г. ( 41 )

40.

Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки ( 42 ) недвусмислено изисква в съображение 10 високо равнище на доверие между държавите членки.

41.

Тези елементи предвещаваха ранно произнасяне на Съда, който при първата възникнала възможност ( 43 ) подчерта важността на взаимното доверие, ключов елемент при прилагането на член 54 от Конвенцията, така че всяка държава членка трябва да приеме прилагането на наказателното право, действащо в другите държави членки, дори нейното наказателно право да води до различно разрешение, с други думи, от гледна точка на резултатите, оправданието за взаимното доверие се обагря с утилитаризъм, подкрепяйки принципа на взаимното признаване.

42.

Макар обаче това предоставено от Съда разяснение да улеснява намирането на разрешение в някои случаи, в други то е недостатъчно, най-вече понеже тази система на засилено сътрудничество предоставя на отделните национални съдии първостепенна роля, която изисква високи тълкувателни способности ( 44 ).

43.

Подходящ начин за преодоляване на ситуациите на объркване е хармонизирането ( 45 ) на материалното и процесуално наказателно право на държавите членки, тъй като опасенията при приемането на решения в тази област на нормативно регулиране обикновено се разсейват, когато се установи, че произнасяните в друга държава наказателни присъди представят идентични гаранции.

44.

Междувременно принципът „ne bis in idem“ продължава да издига знамето на споделеното доверие, тъй като независимо дали конвергенцията ще бъде постигната някой ден, член 54 от Конвенцията не се намира в зависимост от сближаване на наказателните законодателства между държавите ( 46 ), а напротив — именно при липсата на сближаване неговото значение още повече се засилва.

45.

Макар че между държавите следва да се презумира спазването на определени условия, по-специално зачитането на основните права, опитът показва, че взаимното доверие е нормативен принцип, който концентрира правилата за тълкуване на свързаните с „третия стълб“ задължения, изпълнявайки роля, сходна с тази на лоялното сътрудничество ( 47 ).

46.

Въпреки че води началото си от абстрактната област на сътрудничеството между държавите, взаимното признаване намира най-осезаемо въплъщение в индивидуалните гаранции ( 48 ) и води до проверката на обичайните стандарти в областта на правата, където редовното позоваване на него от страна на юристите увеличава вероятността от общо разбиране.

47.

Въпреки осъществения напредък отделянето на основните свободи (като тази на движение) от забраната за подвеждане под отговорност или наказване „два пъти за едно и също нещо“ изисква още значителни усилия, които изглеждат обосновани при равнището на интеграция, постигнато в един Европейски съюз, който схваща гражданина като носител на права и краен бенефициер на нормативните гаранции ( 49 ).

48.

Аз обаче не виждам пречка да се допълнят (не да се заменят) изградените върху взаимното доверие насоки за сътрудничество между държавите с подход, ориентиран към прилагането на основните права като референтна рамка ( 50 ), тъй като спрямо ius puniendi принципът „ne bis in idem“ предполага проявление на юридическата защита, изведена от правото на справедлив процес ( 51 ) и с конституционен ранг в редица държави, които прилагат достиженията на правото от Шенген ( 52 ).

49.

Правилото ne bis in idem придобива истинската си нормативна тежест със създаването на субективно право за еднократно прилагане на репресивното действие ( 53 ), като по този начин е изградено върху солидни основи, спомагащи да се компенсират слабите страни ( 54 ) на някои институти като давността, пресъденото нещо или многобройните теории за пропорционалност, чието задоволително разрешаване не е възможно чрез прибягване единствено до взаимното доверие между държавите ( 55 ).

50.

Този хоризонт се очертава по-ясно със самостоятелното прогласяване на принципа „ne bis in idem“ в Хартата на основните права на Европейския съюз ( 56 ), чийто член 50 предвижда, че „никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона“.

51.

Сред многото аспекти на основните права особена значимост се отдава на ограниченията и дори изключенията по отношение на взаимното признаване ( 57 ), при условие да съответстват на принципите, общи за държавите членки ( 58 ).

52.

Изразите, посредством които Landgericht Regensburg формулира въпроса, показват, че дилемата пред юрисдикцията се ограничава до обхвата на член 54 от Конвенцията, който забранява преследването за същите деяния, когато — в случай на осъждане — санкцията „[вече] не може да се изпълни“.

53.

Все пак фактите по случая налагат най-напред да се разгледа дали задочно постановената присъда представлява „окончателна присъда“ за целите на посочената разпоредба, като се отчита невъзможността за незабавно изпълнение на наложеното наказание поради процесуалното изискване да се проведе нов процес при откриване на неявилия се подсъдим.

54.

Посоченото по-горе Решение от 18 юли 2007 г. по дело Kretzinger избягва този дебат ( 59 ), като в точка 67 приема, че не е „необходимо да се изследва дали задочно постановена присъда, чието изпълнение може да бъде обвързано с условията по член 5, точка 1 от Рамковото решение, трябва да се счита за решение, с което едно лице „е осъдено“ [с окончателна присъда] по смисъла на член 54 от КПСШ“.

55.

Независимо от това Съдът е подкрепил широкообхватен критерий, който потвърждава необходимостта в рамките на Европейския съюз да се зачитат решенията, с които се слага край на процесуалното положение на обвиняем съгласно законодателството на държавата, в която са били предприети съответните стъпки.

56.

При това положение Съдът включва в концепцията за окончателна присъда прекратяването на наказателното преследване от прокуратурата без намеса от страна на правораздавателен орган (дело Gözütok и дело Brügge), както и решенията за окончателно оправдаване на обвиняемия било поради недостиг на доказателства (дело van Straaten), било поради давност (дело Gasparini).

57.

Освен това, въпреки че текста на различните езици на член 54 от Конвенцията разкриват различия ( 60 ), телеологичната причина да се подкрепи движението на хората се очертава по недвусмислен начин в пространството на свобода, сигурност и правосъдие, чието реализиране би се компрометирало, ако поради националните процесуални особености не бъде възприето широко разбиране за окончателна присъда.

58.

Архетипът на res iudicata ( 61 ) предоставя на присъдата юридически статус, който не подлежи на изменение по какъвто и да било начин, тъй като присъдата не може да се обжалва или не е направено обжалване в рамките на законния срок ( 62 ).

59.

Различните подходи на държавите по отношение на съдебните решения, постановени in absentia, затрудняват безпрепятственото сътрудничество в наказателната област, което не минава незабелязано от скорошни инициативи ( 63 ), опитващи се да постигнат определено единство, изграждайки критериите посредством общи правила, предназначени да намалят тези различия.

60.

За целите на член 54 от Конвенцията в настоящия случай евентуален последващ процес очевидно би накърнил „окончателния“ характер на присъдата на Съда в Bône.

61.

Сянката на съмнението обаче бе мимолетна, тъй като — както твърди прокурорът на Tribunal aux armées в Париж — присъдата е придобила сила на пресъдено нещо през 1981 г., тоест преди да започне процесът в Германия: изявление ( 64 ), неподлежащо на оспорване в сферата на общностното право.

62.

Съдът обаче следва да отчете, че член 54 от Конвенцията не изисква присъдата да придобие статуса на окончателна в момента на произнасянето ѝ, тъй като е достатъчно това условие да бъде изпълнено при започването на втория процес ( 65 ), което по отношение на г-н Bourquain става през 2002 г., когато решението на военния съд вече е осъществило условието за пресъдено нещо по смисъла на самата френска правна уредба.

63.

Освен това според различни правни инструменти ( 66 ) присъствието на обвиняемия по време на процеса позволява реализирането на защитата му и на правото му на справедлив процес ( 67 ), като Рамково решение 2002/584/ПРВ на Съвета от 13 юни 2002 година ( 68 ) позволява от издаващата държава да се изисква — когато тя желае да изпълни задочно наложено наказание — ясно да указва, че осъденото лице може да иска нов процес, в който да бъдат гарантирани неговите основни права.

64.

Да се трансформира тази гаранция за обвиняемия в условие, което отменя прилагането на други права, би довело до абсурдно положение, което би било налице, ако прилагането на принципа „ne bis in idem“ се ограничеше до решенията, които възпрепятстват преразглеждане в негова полза.

65.

Поради изложените мотиви задочно постановената осъдителна присъда следва да се счита „окончателна“ за целите на прилагането на член 54 от Конвенцията.

66.

Всички в това преюдициално производство се солидаризират по въпроса, че когато процесът в Германия започва, наказанието не е можело да се изпълни във Франция, тъй като — освен че е погасено по давност — тази държава е отменила смъртното наказание, а дори още по-рано е приела Закон за амнистия във връзка със събитията в Алжир.

67.

Поставеният от Landgericht Regensburg въпрос обаче цели да се установи дали пречката пред изпълнението на наказанието трябва да бъде последваща спрямо неговото налагане — теза, поддържана от унгарското правителство, което изтъква, че член 54 от Конвенцията допуска възникването на препятствия впоследствие, но не предвижда хипотезата за наказание, което изначално не може да се приложи, както в този случай, при който изискването за нов процес, необходим за реализирането на санкцията, би си останало неосъществимо поради неявяването на г-н Bourquain.

68.

Същото правителство се позовава на буквалния изказ на посочения член 54, че наказанието „[вече] не може да се изпълни“, за да направи извода sensu contrario, че в някакъв предходен момент то е можело да бъде изпълнено.

69.

Този довод не изглежда убедителен, тъй като смисълът на думите невинаги представлява адекватна отправна точка, както Съдът понякога предупреждава ( 69 ); освен това по мое мнение краткостта на израза указва единствено, че въпросът за възможността за изпълнение на наказанието се поставя, когато има намерение за започване на нов процес, а не преди това, което запазва полезния ефект на правилото.

70.

Член 54 обаче се отнася до някои национални наказателноправни норми, които поради естеството си на ultima ratio изключват всякакво разширително тълкуване ( 70 ), противоречащо на принципа на законосъобразност ( 71 ), който се прилага в общите традиции ( 72 ) на държавите и намира позитивен израз ( 73 ) в общностното право.

71.

Без да се засяга горепосоченото, интерес поражда разсъждението на нидерландското правителство относно трудността да си представим, че окончателна присъда налага неизпълними наказания ( 74 ).

72.

Особено внимание следва да се отдели за преценка на реалния обхват на нормата, която се отнася до възможността за изпълнение на наказанието, а не на присъдата.

73.

След формулирането на тази резерва трябва да се направи разграничение между изпълнимата присъда и подлежащата на изпълнение присъда ( 75 ), тъй като макар френското законодателство да не позволява изпълнение на присъдата без последващ процес, то по никакъв начин не намалява значението на присъдата като юридически титул, който се разпростира ipso iure спрямо личността и имуществото на обвиняемия, като това проличава както от решаването на въпроса за отговорността на г-н Bourquain в ново решение във връзка с предишната присъда, ако г-н Bourquain бъде открит, така и от конфискуването на неговото имущество.

74.

Успоредно с това наказанието би станало подлежащо на изпълнение, стига веднъж да бъде преодоляна процесуалната пречка, която го лишава от практически ефект, но, от друга страна, не засяга вътрешната му валидност ( 76 ), която следва да се разграничава от простата му ефективност.

75.

Поради изложените съображения предлагам Съдът да възприеме тълкуване на член 54 от Конвенцията в смисъл, че неговата защита се прилага и спрямо наказанието, произтичащо от окончателна присъда, която поради процесуалните особености на националното право никога не би могла да се изпълни.

76.

Неизлагането на доводи относно начина, по който отмяната на смъртната присъда и погасяването на наказанието по давност възпрепятстват изпълнението на присъдата на Съда в Bône, не представлява избягване на юридически проблем: очевидността, от една страна, и зачитането на изключителната компетентност на националния съд, от друга страна, биха направили всяко обосноваване излишно и неуместно.

77.

Независимо от това предпазливостта налага да поразсъждавам, макар и накратко, относно отраженията на амнистията, като се имат предвид разнообразните форми, които този извънреден механизъм за проявление на милост приема в различните юридически системи.

78.

Вторият протокол към Женевската конвенция ( 77 ) свързва амнистията с чувство за умиротворяване и помирение след периоди на размирици, довели до ожесточени сблъсъци в рамките на дадена общност.

79.

Необходимо е да се примирят враждебни чувства с много точен произход, породени от събития с колективен характер, които са предизвикали политическо и социално разделение на населението.

80.

В широк смисъл ( 78 ) с това наименование се обозначават всякакви мерки за опрощаване или намаляване на наказанията, включително помилването ( 79 ), докато според други концепции амнистията се ограничава до решения с общ характер на Парламента, приети в съответствие с националните процедури за утвърждаване на законите.

81.

Срещащите се в Европа различия по отношение на тези мерки за милост, разглеждани от толкова различни перспективи като тяхната типология или цел, както и категорията нарушения, които могат да бъдат техен обект ( 80 ), не накърняват способността им за погасяване на ius puniendi във всички държави, нито безспорния факт, че посредством упражняването им несъдебни органи отменят последиците на присъда ( 81 ).

82.

Тази съвкупност от мерки за милост — разнопосочна поради различните идеи, които обединява, но единна поради целите, които обслужва, — засвидетелства като цяло реални жестове на политическа воля, почиващи върху принципи на целесъобразност, чиито корени се намират в суверенитета на държавите, като израз на управлението на собствените им конфликти.

83.

В областта на общностния принцип „ne bis idem“ взаимното доверие не би трябвало да обхваща случаите на неизпълнение на присъда, дължащи се на упражняването на тези излизащи от обичайните граници правомощия на националните власти, защото логиката на взаимното признаване престава да действа в сферата на правораздавателното прилагане на закона, като придобива друга посока, движена от ветрове със силен социологически и политически компонент.

84.

Неслучайно Рамковото решение относно Европейската заповед за арест откроява амнистията като едно от задължителните основания за неизпълнение на тази заповед, когато изпълняващата държава има компетентността да преследва престъплението според собственото си наказателно право (член 3, параграф 1).

85.

От гледна точка на основните права амнистията също така не може да се използва за обосноваване на неизпълнението на наказанието чрез прилагане на принципа „ne bis in idem“, тъй като — независимо че може да се превърне в инструмент, създаващ опасност за прилагането на тези права ( 82 ) — отново се констатира наличието на две различни измерения, защото амнистията почива върху основа, която не произтича от ценностите, въплъщавани от основните права, и същевременно действа в рамките на параметри, които са толкова неясни и обусловени от случайността, че излизат извън класическите параметри на юридическа рационалност, като ограничават възможността за правораздавателен контрол ( 83 ).

86.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам Съдът да отговори на преюдициалния въпрос по следния начин:

„Член 54 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген, подписана на 19 юни 1990 г., трябва да се тълкува в смисъл, че лице, осъдено с окончателна присъда в една държава, не може да бъде преследвано в друга държава за същите деяния, когато по силата на правото на държавата, в която е произнесена присъдата, наложеното на това лице наказание никога не е можело да бъде изпълнено.“