ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав)

10 септември 2007 година

Дело F-146/06

Michael Alexander Speiser

срещу

Европейски парламент

„Публична служба — Срочно наети служители — Възнаграждение — Надбавка за експатриране — Просрочена жалба — Явна недопустимост“

Предмет: Жалба, подадена на основание на член 236 EО и на член 152 ЕА, с която г‑н Speiser иска отмяна на решението на генералния секретар на Парламента от 11 септември 2006 г. за отхвърляне на подадената по административен ред жалба срещу отказа да му се предостави надбавка за експатриране

Решение: Жалбата е отхвърлена като явно недопустима. Жалбоподателят понася една трета от направените от него съдебни разноски. Парламентът понася, освен направените от него съдебни разноски, две трети от направените от жалбоподателя съдебни разноски.

Резюме

1.      Длъжностни лица — Жалба — Предварителна жалба по административен ред — Срокове

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица; член 46 от Условията за работа на другите служители)

2.      Производство — Съдебни разноски — Прихващане — Изключителни обстоятелства

(член 87, параграф 3, първа алинея от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд; член 3, параграф 4 от Решение 2004/752 на Съвета)

1.      Не е разрешено на длъжностно лице или на срочно нает служител да се отклонява от предвидените в членове 90 и 91 от Правилника срокове за подаване на жалба по административен ред и на жалба по съдебен ред, като с искане оспори по-ранно, неоспорено в сроковете решение, тъй като само наличието на нови съществени обстоятелства може да обоснове искане за преразглеждане на придобило окончателен характер решение.

Не може да се квалифицира като ново обстоятелство, позволяващо да се дерогира режимът на императивни срокове, предвидени с членове 90 и 91 от Правилника, фактът, че по искане на заинтересованото длъжностно лице или срочно нает служител административното ръководство впоследствие е възобновило разглеждането на неговия случай, за да му предостави допълнителни сведения. В това отношение писмо от административното ръководство, съгласно което по-ранно решение за отхвърляне на искането остава неизменено, е само потвърждение на по-ранното решение и следователно не може да постави началото на нов срок за обжалване.

(вж. точки 22 и 27)

Позоваване на:

Cъд — 15 май 1985 г., Esly/Комисия, 127/84, Recueil, стp. 1437, точка 10; 10 юли 1986 г., Trenti/CES, 153/85 Recueil, стp. 2427, точка 13

Първоинстанционен съд — 4 май 2005 г., Schmit/Комисия, T‑144/03, Recueil FP, стp. I‑A‑101 и II‑465, точка 147; 7 септември 2005 г., Krahl/Комисия, T‑358/03, Recueil FP, стp. I‑A‑215 и II‑993, точка 52 и цитираната съдебна практика

Съд на публичната служба — 29 юни 2006 г., Chassagne/Комисия, F‑11/05, Recueil FP, стp. I‑A‑1‑65 и II‑A‑1‑241, точка 24

2.      По силата на член 87, параграф 3, първа алинея от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд последният може да разпредели съдебните разноски поради изключителни обстоятелства.

В това отношение фактът, че в рамките на жалба по съдебен ред, отхвърлена поради просрочие на предварителната жалба по административен ред, административното ръководство поне частично е допринесло за просрочие на административната жалба, като е подтикнало заинтересованото лице да подаде административна жалба срещу потвърдителен акт, който не нарушава неговите интереси, съставлява изключително обстоятелство, което обосновава разпределянето между съответната институция и длъжностното лице жалбоподател на разходите, извършени от последния по повод на съдебното производство.

Освен това, макар да е безспорно, че една страна може да се позове на норма от публичен ред относно допустимостта на жалбата по съдебен ред във всеки момент, изглежда трудно съвместимо с принципа на добросъвестност, който трябва да важи в отношенията между общностните институции и техните длъжностни лица, институция да се позовава пред съда на потвърдителния характер на акт, след като е създала у длъжностното лице погрешното впечатление, че този акт може да бъде предмет на обжалване по административен ред.

(вж. точки 30—33)