1. 

Настоящото дело има за предмет жалбата, подадена от няколко собственици на земи ( 2 ) и едно сдружение на земеделски и горски стопанства ( 3 ) (наричани по-нататък заедно „жалбоподателите“) срещу Определение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 22 юни 2006 г. по дело Sahlstedt и др./Комисия ( 4 ).

2. 

С обжалваното определение Първоинстанционният съд отхвърля жалбата за отмяна, подадена от жалбоподателите срещу Решение 2005/101/ЕО на Комисията от 13 януари 2005 година за приемане съгласно Директива 92/43/ЕИО на Съвета ( 5 ) на списъка с обекти от значение за Общността за Бореалния биогеографски регион ( 6 ). Всъщност след като разглежда допустимостта на жалбата, Първоинстанционният съд приема, че жалбоподателите не са пряко засегнати от спорното решение по смисъла на член 230, четвърта алинея ЕО, и поради това отхвърля жалбата им.

3. 

Условието физическо или юридическо лице да е пряко засегнато от общностен акт, за да бъде процесуално легитимирано в рамките на производство по отмяна, включва два елемента. На първо място, обжалваният акт трябва непосредствено да произвежда последици за правното положение на жалбоподателя. На второ място, актът не трябва да признава никакво право на преценка на националните органи, на които е възложено неговото изпълнение ( 7 ). В обжалваното определение Първоинстанционният съд приема, че двата елемента не са налице.

4. 

Следователно в рамките на настоящото дело Съдът трябва да разгледа последиците за правното положение на жалбоподателите от решение, което класира някои територии като територии от значение за Общността. Освен това Съдът трябва да прецени обхвата на правото на преценка, с което разполагат държавите членки при изпълнението на това решение.

5. 

В настоящото заключение ще предложа на Съда да уважи жалбата, да отмени обжалваното определение и да постанови окончателно решение по допустимостта на жалбата в първоинстанционното производство.

6. 

Всъщност поддържам, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото при разглеждането на допустимостта на жалбата, като е приел, че жалбоподателите не са пряко засегнати от спорното решение.

7. 

Ще изложа причините, поради които считам, че напротив, това решение, което класира като територии от значение за Общността терени, върху които собствениците на земи имат права, засяга правното им положение и оставя съвсем ограничена свобода на преценка на държавите членки, на които е възложено неговото изпълнение. След това ще посоча защо според мен собствениците на земи са и лично засегнати от спорното решение и защо на МТК трябва да се признае процесуална легитимация.

8.

Директивата цели създаването на единна европейска екологична мрежа, наречена „Натура 2000“. Мрежата трябва да благоприятства запазването и възстановяването на естествените местообитания, както и на дивата флора и фауна на територията на държавите — членки на Европейската общност ( 8 ).

9.

Посочената мрежа се състои от „специални защитени зони“. По силата на член 1, буква л) от директивата специална защитена зона означава „територия от значение за Общността, определена от държавите членки чрез законова или административна разпоредба и/или договор, в която се провеждат мероприятията, необходими за опазване или възстановяване на благоприятно състояние на запазване на естествените местообитания и/или популации на видовете, за които тя е определена“.

10.

Зоните се определят съгласно посочената в член 4 от директивата процедура, която се състои от три етапа.

11.

В рамките на първия етап държавите членки предлагат на Комисията на Европейските общности списък на територии от значение за Общността, които се намират на тяхна територия, с цел защитата на типовете естествени местообитания или на посочените в директивата растителни и животински видове. Този списък се придружава от всички полезни сведения не само с научен, екологичен ( 9 ) и географски ( 10 ) характер, но и с икономически и социален характер ( 11 ) и трябва да се изпрати на Комисията в срок от 3 години след нотифицирането на директивата.

12.

По-нататък, на втория етап, Комисията, действайки в рамките на процедура, в която се включва комитет ad hoc ( 12 ), приема списък на териториите, избрани като територии от значение за Общността. Списъкът се изготвя в срок от шест години след публикуването на директивата.

13.

Накрая, третият етап е описан в член 4, параграф 4 от директивата. Той бележи края на процедурата по определяне на специалните защитени зони.

14.

Тази разпоредба предвижда, че ако дадена територия е приета от Комисията като територия от значение за Общността, „съответната държава членка я определя за специална защитена зона“.

15.

Освен това съгласно член 4, параграф 5 от директивата след включване на дадена територия в списъка на териториите от значение за Общността тя подлежи на разпоредбите на член 6, параграфи 2—4 от директивата.

16.

Член 6 от директивата определя режима, който държавите членки трябва да приемат, за да осигурят опазването и управлението на териториите „Натура 2000“.

17.

Член 6, параграф 1 от директивата предвижда общ консервационен режим, който държавите членки трябва да въведат за специалните защитени зони. Режимът може да приеме формата на мерки от правно, административно и договорно естество, а при необходимост и на планове за управление.

18.

За разлика от тази разпоредба, член 6, параграфи 2—4 от директивата се прилага след включването на дадена територия в списъка на териториите от значение за Общността.

19.

Съгласно член 6, параграф 2 от директивата държавите членки трябва да вземат всички подходящи мерки за предотвратяване на влошаването на състоянието на местообитанията и обезпокояването на защитените видове. Следователно тази разпоредба е предимно превантивна.

20.

От своя страна, член 6, параграфи 3 и 4 от директивата определя условията, при които могат да се разрешават планове или проекти, които могат да имат отрицателно влияние върху територията.

21.

В изпълнение на директивата спорното решение определя списъка с териториите от значение за Общността за Бореалния биогеографски регион. Списъкът е приет на основание член 4, параграф 2, трета алинея от директивата.

22.

Сред териториите от значение за Общността, включени в списъка в приложение I към спорното решение, се намират следните територии:

23.

Посочените в спорното решение територии включват терените на собствениците на земи ( 13 ).

24.

На 18 април 2005 г. жалбоподателите подават жалба в Първоинстанционния съд с искане за частична или пълна отмяна на спорното решение.

25.

С молба, подадена в секретариата на Първоинстанционния съд на 5 юли 2005 г., Комисията повдига възражение за недопустимост на основание член 114, параграф 1 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд.

26.

С Определение на председателя на първи състав на Първоинстанционния съд от 27 септември 2005 г. е допуснато встъпването на Република Финландия в подкрепа на исканията на Комисията.

27.

След като разглежда допустимостта на жалбата, Първоинстанционният съд приема, че жалбоподателите не са пряко засегнати от спорното решение по смисъла на член 230, четвърта алинея ЕО, и поради това отхвърля жалбата им.

28.

Най-напред Първоинстанционният съд напомня разпоредбите на член 230, четвърта алинея ЕО, според които „[в]сяко физическо или юридическо лице може да [обжалва] решенията, които са адресирани до него, или […] решение, което въпреки формата си на регламент или решение, адресирано до друго лице, го засяга пряко и лично“.

29.

Следователно, след като констатира, че жалбоподателите не са адресати на спорното решение, Първоинстанционният съд проверява дали то ги засяга пряко и лично.

30.

След като в точки 52 и 53 от обжалваното определение напомня практиката на Съда в тази област, Първоинстанционният съд разглежда последиците от спорното решение за правното положение на собствениците на земи — физически лица ( 14 ). Той приема следното:

31.

По-нататък Първоинстанционният съд разглежда второто условие, изведено в съдебната практика, според което изпълнението на обжалвания акт трябва да има чисто автоматичен характер и да произтича от самата общностна правна уредба. В това отношение в точки 55—58 от обжалваното определение Първоинстанционният съд разглежда съдържанието на задълженията на държавите членки съгласно член 4, параграфи 4 и 5 и член 6 от директивата. Първоинстанционният съд прави следния извод:

32.

Оттук Първоинстанционният съд заключава, че собствениците на земи — физически лица, не са пряко засегнати от спорното решение по смисъла на член 230, четвърта алинея ЕО, и приема, че не е необходимо да се разглежда въпросът дали те са лично засегнати от този общностен акт.

33.

В точка 61 от обжалваното определение и с оглед на изводите, които прави относно прекия интерес на собствениците на земи — физически лица, Първоинстанционният съд приема, че членовете на MTK не могат да се считат за пряко засегнати от спорното решение. Първоинстанционният съд посочва също, че това сдружение не е доказало, че има собствен интерес от водене на делото.

34.

На посочените основания Първоинстанционният съд отхвърля жалбата като недопустима.

35.

На 4 септември 2006 г. жалбоподателите подават в секретариата на съда настоящата жалба.

36.

С определение от 16 януари 2007 г. на председателя на Съда Кралство Испания е допуснато да встъпи в производството в подкрепа на исканията на Комисията.

37.

С жалбата си жалбоподателите искат от Съда да отмени обжалваното определение и да постанови отмяната на спорното решение. Те искат също Съдът да осъди Комисията да заплати съдебните разноски по двете производства.

38.

Комисията, подкрепена от Кралство Испания, иска от Съда да отхвърли жалбата и да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.

39.

Жалбоподателите посочват три правни основания в подкрепа на жалбата си, изведени, на първо място, от липсата на мотиви на обжалваното определение, на второ място — от неправилност на преценката на Първоинстанционния съд, че те не са пряко засегнати от спорното решение по смисъла на член 230, четвърта алинея ЕО, и на трето място — от липсата на ефективна съдебна защита.

40.

В точки 57—60 от жалбата жалбоподателите поддържат, че Първоинстанционният съд не е отговорил на довода, свързан с правните последици на задължението за проверка на плановете по член 6, параграф 3 от директивата. Според тях обаче този довод ясно е бил наведен в точки 21—29 от писменото становище, представено след възражението за недопустимост, повдигнато от Комисията.

41.

Това правно основание е свързано с изричното изискване за мотивиране. То има за цел да бъде санкционирана липсата на мотиви в обжалваното определение.

42.

Относно жалбите, подадени срещу постановените от Първоинстанционния съд решения, Съдът многократно е приемал, че въпросът, дали Първоинстанционният съд е разгледал правните основания на страните и е мотивирал правилно решението си, представлява правен въпрос, който като такъв може да бъде повдигнат в производството по обжалване ( 15 ).

43.

От постоянната съдебна практика следва, че Съдът не задължава Първоинстанционния съд да излага изчерпателно и да посочва поединично всички представени от страните по спора съображения. Мотивите могат да бъдат и имплицитни, при условие че дават възможност на заинтересованите лица да се запознаят с причините, поради които са взети въпросните мерки, а на компетентната юрисдикция — да разполага с достатъчно данни, за да упражни своя контрол ( 16 ). Когато става въпрос за жалба, основана на член 230 ЕО, изискването за мотивиране предполага Първоинстанционният съд да разгледа правните доводи за отмяна, изложени от жалбоподателя, и да изложи причините, поради които правното основание е отхвърлено или обжалваният акт е отменен.

44.

Въпреки че Първоинстанционният съд не е длъжен да отговаря подробно на всеки изложен от жалбоподателя довод, особено ако той не е достатъчно ясен и точен и не се основава на обстойно изложени доказателства, Съдът счита, че Първоинстанционният съд трябва поне да разгледа всички твърдени нарушения на правото ( 17 ).

45.

След напомнянето на тези принципи следва да се прецени дали Първоинстанционният съд е пропуснал да отговори на въпросния довод на жалбоподателите и ако е необходимо, дали е бил длъжен да отговаря на този довод.

46.

В дадения случай констатирам, че жалбоподателите ясно и точно са изложили причините, поради които считат, че са пряко засегнати от спорното решение. По-специално, в раздел 2.2 от писменото си становище ( 18 ), и конкретно в точки 21—29 от него, те излагат по доста подробен начин новите задължения, които се възлагат занапред на собствениците на земи, например задължението за проверка на плановете и на проектите по член 6, параграф 3 от директивата.

47.

Този довод е представен в подкрепа на правното основание, свързано с прекия интерес на жалбоподателите. Не става въпрос за различно правно основание, както е представено в обобщението, приложено от жалбоподателите към писменото им становище, и в резюмето на посочените в подкрепа на жалбата правни основания ( 19 ).

48.

Виждането на Първоинстанционния съд, свързано с прекия интерес на собствениците на земи — физически лица, е включено в точки 54 и 59 от обжалваното определение, които гласят:

[…]

49.

По този начин в точка 61 от обжалваното определение Първоинстанционният съд прави извода, че MTK не може да е пряко засегнато.

50.

Достатъчно е само да се прочете обжалваното определение, за да се констатира, че Първоинстанционният съд се е произнесъл по правното основание, свързано с прекия интерес на жалбоподателите. Вярно е, че Първоинстанционният съд не е разгледал в подробности последиците от член 6, параграф 3 от директивата върху правното положение на собствениците на земи. Можем само да съжаляваме за лаконичността на доводите по тази точка, доколкото Първоинстанционният съд се произнася, напомням, по липсата на абсолютна процесуална предпоставка.

51.

Въпреки това мисля, че мотивите на обжалваното определение позволяват на Съда да упражни съдебен контрол и освен това позволяват на жалбоподателите да се запознаят с причините, поради които Първоинстанционният съд е приел, че те не са пряко засегнати от спорното решение. Както ясно следва от обжалваното определение, Първоинстанционният съд се основава на констатацията, че спорното решение не съдържа нито една разпоредба, свързана с режима на защита, посочен в член 6 от директивата, и освен това оставя свобода за преценка на държавите членки, натоварени с прилагането на директивата.

52.

Ето защо предлагам на Съда да обяви първото правно основание за неоснователно.

53.

Жалбоподателите поддържат, че Първоинстанционният съд неправилно е приел, че те не са пряко засегнати от спорното решение по смисъла на член 230, четвърта алинея ЕО и практиката на Съда. Според тях Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото при разглеждането на двете изисквани от съдебната практика условия, според които, от една страна, спорният акт трябва да засяга правното положение на жалбоподателя и от друга страна, изпълнението му трябва да е с чисто автоматичен характер ( 20 ).

54.

По отношение на първото условие жалбоподателите поддържат, че Първоинстанционният съд е дал неправилно тълкуване на член 6 от директивата, доколкото е приел, че спорното решение не поражда никакви преки правни последици за тях.

55.

От една страна, спорното решение щяло неизбежно да доведе до класирането на избраните територии от значение за Общността като специални защитени зони. Следователно посоченото решение окончателно щяло да реши въпроса с включването на тези територии в мрежата „Натура 2000“.

56.

От друга страна, спорното решение щяло да въведе забрана за влошаване на състоянието на териториите, класирани като територии от значение за Общността, както и задължение за проверка на плановете и на проектите, които могат да се реализират в тези територии, както е предвидено в член 6, параграф 3 от директивата. Обстоятелството, че спорното решение само по себе си не съдържа задължения или ограничения, засягащи имотите, било без значение.

57.

В подкрепа на този извод жалбподателите поддържат, че Първоинстанционният съд е разгледал правните последици на спорното решение, без да вземе предвид различните етапи на процедурата по избор на териториите.

58.

Относно второто условие жалбоподателите твърдят, че Първоинстанционният съд е дал неправилно тълкуване и на член 6 от директивата, като е приел, че за да може спорното решение да породи правни последици, е необходимо държавите членки да вземат определени мерки, по отношение на които разполагат с право на преценка.

59.

От своя страна, Комисията поддържа че обжалваното определение съответства на практиката на Съда, свързана с член 230, четвърта алинея ЕО. Според нея спорното решение не засяга пряко жалбоподателите, тъй като не съдържа нито една разпоредба относно режима на защита, който държавите членки трябва да приемат въз основа на директивата. Освен това член 6, параграф 3 от директивата, както и спорното решение по никакъв начин не възпрепятствали жалбоподателите да реализират проекти за недвижими имоти, лесовъдство или земеделие в специалните защитени зони. Съдържанието на тази разпоредба било ясно и изисквало единствено прилагането на процедурите по контрол и организирането на консултация от компетентните национални органи преди одобряването на проекта. Накрая, Комисията не счита за необходимо да отговаря на доводите на жалбоподателите, според които спорното решение ги засяга и лично.

60.

Кралство Испания, което встъпва в покрепа на исканията на Комисията, добавя, че спорното решение само констатира едно фактическо положение, по-специално обединяването на характерни условия на околната среда върху определена територия. Освен това то уточнява, че последиците от член 6, параграф 3 от директивата не следват от спорното решение, а от актовете на държавите членки за обявяване на специални защитени зони.

61.

Съгласно член 2 от спорното решение негови адресати са само държавите членки. Следователно физическите лица, в случая някои собственици на земи, или юридическите лица, в случая фондация MTK:n säätiö, които искат да подадат жалба за отмяна на това решение, трябва да отговарят на условията по член 230, четвърта алинея ЕО. В това отношение те трябва да докажат, че спорното решение ги засяга пряко и лично. Ако спорното решение не отговаря на тези условия, подадената жалба срещу него от физическо или юридическо лице е недопустима.

62.

Това е предметът на настоящия спор.

63.

Съгласно постоянната съдебна практика, както напомня и Първоинстанционният съд в точка 52 от обжалваното определение, условието физическо или юридическо лице да е пряко засегнато от решение, включва следните два елемента. На първо място, актът трябва непосредствено да произвежда последици за правното положение на частноправния субект. На второ място, посоченият акт не трябва да признава никакво право на преценка на адресатите, на които е възложено изпълнението му, което следователно трябва да е чисто автоматично и да произтича от самата общностна правна уредба, без да се прилагат други правила с опосредяващ характер ( 21 ).

64.

Следователно в рамките на настоящото дело трябва да се провери дали тези две условия са изпълнени.

65.

Както посочих, в точка 54 от обжалваното определение Първоинстанционният съд приема, че спорното решение, „с което се определят като територии от значение за Общността зони от финландската територия, в които жалбоподателите [собствениците на земи — физически лица] притежават терени[ ( 22 )], само по себе си [не] поражда последици за правното положение [на последните]“. Според Първоинстанционния съд спорното решение не съдържа нито една разпоредба относно режима на защита на териториите от значение за Общността и по този начин не засяга нито правата и задълженията на собствениците на земеделски земи, нито упражняването на тези права. Ето защо според Първоинстанционния съд включването на тези територии в списъка с териториите от значение за Общността не поражда никакви задължения за икономическите оператори или за частните лица.

66.

Не споделям този анализ.

67.

Напротив, считам, че спорното решение само по себе си поражда преки последици за правното положение на собствениците на земи, при това при отсъствие на мерки за защита, приети от съответната държава членка.

68.

Обратно на твърдението на Кралство Испания, спорното решение представлява обжалваем акт. То не е „декларативен акт“ или просто мярка с опосредяващ характер, тъй като определя окончателно становището на Комисията за териториите от значение за Общността, включени в мрежата „Натура 2000“ ( 23 ).

69.

Освен това спорното решение представлява увреждащ акт. Класирайки като територии от значение за Общността терените, върху които собствениците на земи притежават права, решението лишава тези лица от възможността да се разпореждат свободно с тях ( 24 ).

70.

Всъщност посоченото решение има за последица ново ограничаване на правата на собствениците на земи, което не е съществувало към момента на придобиването им от собствениците и което прави по-трудно тяхното упражняване. Съгласно спорното решение собствениците на земи не могат повече да използват или продават терените си, без да имат предвид класирането на собствеността им като територия от значение за Общността. Следователно последицата от спорното решение за тяхното положение може да се изрази във вреда от икономическо и социално естество под формата на намаляване на стойността на терените или пълно или частично прекратяване на земеделските и лесовъдни дейности. Вредата може да се прояви и като поредица от ограничения при упражняването на правото на собственост, защото ако терените се класират като територии от значение за Общността, те се обременяват с нови тежести.

71.

От една страна, на основание член 4, параграф 4 от директивата посочените терени са класирани като специални защитени зони.

72.

От друга страна, съгласно член 4, параграф 5 от директивата държавите членки са длъжни да въведат режим на защита на териториите, посочени в спорното решение, в съответствие с разпоредбите на член 6, параграфи 1—4 от директивата ( 25 ). Държавите членки трябва например да приемат всички необходими за опазването на териториите консервационни мерки ( 26 ). В тази връзка те могат да забранят някои дейности вътре в защитените зони като прочистване и обезлесяване или да ограничат строителните и експлоатационните работи. Освен това за всички планове и всички проекти, които могат да окажат значително влияние върху териториите от значение за Общността, каквито са проектите за водовземане, държавите членки трябва да предвидят издаване на предварително административно разрешение въз основа на проверка на въздействието им върху съответната територия ( 27 ).

73.

Тези мерки са също ограничения за упражняването на правото на собственост и са пряко свързани с класирането на терените на собствениците на земи като територии от значение за Общността.

74.

В делото, по което е постановено Решение по дело Комисия/Infront WM, посочно по-горе, което ми изглежда сходно, Съдът признава прякото засягане на жалбоподателя. Обжалваният акт е решение на Комисията, с което се констатира съответствието с общностното право на британска правна уредба, която съгласно Директива 89/552/ЕИО ( 28 ) определя изискванията за излъчване на важни събития от телевизионни оператори. Съдът признава, че дадено преприятие, в случая Infront WM AG, чиято дейност се изразява в закупуване и препродажба на права за излъчване на спортни събития, е пряко засегнато от този акт, доколкото правната уредба, приета от Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и одобрена от посочения акт, налага известни ограничения за тези оператори, когато възнамеряват да разпространяват обозначените събития, за които Infront е придобило изключителните права. Съдът приема, че „[д]околкото тези ограничения са свързани с условията, при които [посочените] оператори придобиват от Infront [WM AG] правата за […] излъчване […], приетите от Обединеното кралство и от спорния акт мерки водят до нови ограничения по отношение на правата на това дружество, които не са съществували към момента, в който то е придобило посочените права за телевизионно излъчване, и които правят упражняването на тези права по-трудно. Следователно спорният акт засяга пряко правното положение на Infront [WM AG]“ ( 29 ).

75.

Тази съдебна практика ми изглежда напълно приложима в нашия случай.

76.

При тези условия и предвид тези съображения смятам, че спорното решение наистина засяга пряко правното положение на собствениците на земи.

77.

Сега е необходимо да се разгледа дали мерките за прилагане, които изисква спорното решение, са чисто автоматични, или напротив, националните органи запазват дискреционно правомощие в това отношение.

78.

От постоянната съдебна практика следва, че в случаите, когато общностен акт е адресиран от институция до държава членка, ако действията, които трябва да предприеме държавата членка, за да изпълни акта, имат автоматичен характер или ако последиците от разглеждания акт се налагат недвусмислено, той засяга пряко всяко лице, засегнато от тези действия ( 30 ).

79.

В случай че съществува национална изпълнителна мярка, която застава между обжалвания акт и жалбоподателя, Съдът счита, че сама по себе си тя не е основание за недопустимост на жалбата, ако има чисто автоматичен характер или нейният смисъл е предвидим и може да се изведе от общностната правна уредба ( 31 ). Съдът например приема, че това е така в случая, по който е постановено Решение по дело Комисия/Infront WM, посочено по-горе. Въпреки наличието на свобода на действие при изпълнението на обжалвания акт Съдът констатира, че националните органи нямат никакво право на преценка относно целения резултат, тъй като той е определен единствено в този акт ( 32 ).

80.

В замяна на това, ако обжалваният акт оставя действителен избор на държавата членка адресат, като ѝ дава възможност да действа или да бездейства или не я задължава да действа по определен начин, Съдът счита, че частноправният субект не може да твърди, че има пряк интерес да обжалва акта ( 33 ).

81.

Както отбелязах, в точки 55—58 от обжалваното определение Първоинстанционният съд разглежда съдържанието на задълженията на държавите членки съгласно член 4, параграфи 4 и 5 и член 6 от директивата. Той стига до извода, че всички тези задължения изискват приемането на акт от страна на съответната държава членка, с който тя да уточни по какъв начин възнамерява да изпълни въпросното задължение на своя територия. По-нататък Първоинстанционният съд приема следното:

82.

Въз основа на последната констатация Първоинстанционният съд отхвърля като неоснователна жалбата за отмяна, подадена от собствениците на земи.

83.

Не споделям това виждане поради следните съображения.

84.

От една страна, напомням, че спорното решение има окончателен характер и е изцяло задължително за държавите членки, без те да могат да преразгледат класирането на терените в мрежата „Натура 2000“.

85.

От друга страна, според мен при изпълнението на това решение държавите членки разполагат с твърде органичена свобода на преценка.

86.

В настоящия случай спорният между страните въпрос следва от обстоятелството, че прилагането на спорното решение изисква приемането на мерки за изпълнение от страна на държавите членки. Както обаче посочих, наличието на национална изпълнителна мярка, която застава между обжалвания акт и жалбоподателя, само по себе си не е причина за недопустимост на жалбата. В такива случаи Съдът разглежда обхвата на свободата на преценка, с която разполагат държавите членки при изпълнението на обжалвания акт.

87.

В настоящия случай обаче тези мерки за изпълнение са определени от директивата, която по дефиниция следва да остави свобода на преценка на държавите членки. Напомням, че всъщност съгласно член 249, трета алинея ЕО държавите членки са обвързани с постигането на даден резултат, но разполагат с известна свобода при избора на формата и средствата, които да използват за постигане на този резултат ( 35 ).

88.

Следователно в случая въпросът е дали съгласно разпоредбите на директивата държавите членки разполагат с достатъчна свобода на преценка при изпълнението на спорното решение, която да им позволява да действат или да бездействат, или напротив — те са задължени да действат по определен начин.

89.

Начинът и условията за изпълнение на спорното решение са определени в член 4, параграфи 4 и 5 и член 6 от директивата.

90.

На първо място, след като Комисията приеме списъка с териториите от значение за Общността, държавите членки са длъжни да ги определят за специални защитени зони във възможно най-кратък срок, но не по-късно от шест години. Както посочват жалбоподателите, разпоредбите на член 4, параграф 4 от директивата са ясни и в това отношение държавите членки не разполагат с никаква свобода на преценка ( 36 ).

91.

На второ място, съгласно член 4, параграф 5 от директивата държавите членки са длъжни да приложат режима на защита, посочен в член 6, параграфи 2—4 от директивата, спрямо териториите, включени в списъка на териториите от значение за Общността ( 37 ). Както отбелязва Съдът в Решение по дело Dragaggi и др., посочено по-горе, включването на дадена територия в списъка на териториите от значение за Общността и прилагането на мерките за защита, посочени в споменатата разпоредба, са изрично свързани ( 38 ).

92.

Несъмнено националните органи не са лишени изцяло от свобода на преценка при изпълнението на член 6 от директивата и на спорното решение. Всъщност, за да изпълнят задълженията, които следват от тях, националните органи могат да предвидят подходящ режим на защита на териториите, който може да се различава в зависимост от икономическите, социалните и културните изисквания, както и от регионалните и местните особености на всяка държава членка ( 39 ).

93.

Въпреки това свободата на преценка, която им е призната, според мен е твърде ограничена.

94.

Всъщност националните органи трябва да направят така, че собствениците на терени, класирани като територии от значение за Общността, да не влошават състоянието на естествените местообитания, намиращи се в тяхната собственост, и да не обезпокояват видовете, живеещи в това пространство, по начин, който противоречи на изискванията на директивата. За тази цел националните органи трябва да приемат мерки за защита, които според мен са доста предвидими и чийто смисъл лесно може да се определи. Мерките трябва да позволят да се запази и възстанови „благоприятното състояние на запазване“ на естествените местообитания и видовете диви животни и растения от интерес за Общността ( 40 ). Мерките също трябва да позволят да се избегнат всички рискове от влошаване и обезпокояване на териториите. Споменатите мерки представляват пряко изпълнение на спорното решение. Именно те и съответно в случая — спорното решение, определят целения резултат. Тогава по отношение на този резултат националните власти не разполагат с никаква свобода на преценка.

95.

Следователно засягането на правното положение на собствениците на земи се дължи на изискването за постигане на този резултат.

96.

Освен това общностните институции определят все по-тесни граници за свободата за преценка на компетентните национални органи.

97.

В това отношение Комисията е издала насоки за тълкуване на член 6 от директивата, в които посочва обхвата и съдържанието на всяка негова разпоредба ( 41 ). Що се отнася например до изпълнението на член 6, параграф 2 от директивата, Комисията уточнява смисъла на понятията за обезпокояване и за влошаване на териториите, и по-специално посочва на държавите членки по какъв начин следва да се оценяват рисковете. Освен това Комисията определя условията и сроковете, в които държавите членки са длъжни да приемат мерки за опазване ( 42 ). По-нататък, що се отнася до изпълнението на член 6, параграф 4 от директивата, Комисията уточнява какво трябва да се разбира под „причини от по-важен обществен интерес“ и под „компенсаторни мерки“. Между другото тя посочва кога следва да се предвиждат тези мерки, кой трябва да поеме разходите, свързани с тях, и на кого да се нотифицират.

98.

Освен това Комисията, чрез процедурата с иска за установяване на неизпълнение на задължения, и Съдът, в рамките на своя съдебен контрол, осъществяват доста задълбочен контрол върху мерките, приемани от държавите членки съгласно член 6 от директивата. Броят на съдебните спорове, свързани с изпълнението на директивата, го доказва. В това отношение Съдът посочва, че точното транспониране на директивата е от „особена важност, [доколкото] управлението на общото наследство е поверено на държавите членки за съответната им територия“ ( 43 ). Според Съда, доколкото директивата установява „сложни и технически правила“, „държавите членки са задължени в особена степен да следят, законодателството им, предназначено да осигури транспонирането на тази директива, да бъде ясно и точно, включително относно съществените задължения за надзор и контрол“ ( 44 ).

99.

В този смисъл Съдът не се колебае да уточни особеностите на механизма за защита, посочен в член 6, параграф 3 от директивата. Според Съда „проверката“ по смисъла на тази разпоредба изисква от компетентните национални органи да идентифицират всички аспекти на плана, които могат да засегнат целите за съхранение на съответната територия. По-нататък, според Съда планът или проектът може да бъде разрешен само при условие че компетентните национални органи са се уверили, че същият няма вредоносни последици за съответната територия. Също така, както Съдът уточнява, „ако съществува несигурност относно липсата на вредоносни последици […], компетентният орган трябва да откаже разрешението“ ( 45 ). Както основателно отбелязват жалбоподателите, даденото въз основа на тези критерии разрешение оставя твърде ограничена свобода на преценка на държавите членки ( 46 ).

100.

Ето защо ми се струва, че от момента, в който Комисията приеме дадена територия като територия от значение за Общността, държавите членки нямат друг избор, освен да определят тази територия като специална защитена зона и да въведат режим на защита, позволяващ опазването на посочената територия съгласно изискванията на директивата. Обстоятелството, че е възможно държавите членки да притежават известна, макар и ограничена свобода на преценка относно консервационните мерки, които да се вземат, и относно разрешителните процедури, които да се следват, според мен не би трябвало да има влияние върху последиците от спорното решение като такова.

101.

Предвид всичко изложено по-горе считам, че в случая са изпълнени двете изисквани от съдебната практика условия за установяване на пряко засягане на дадено физическо или юридическо лице от общностен акт.

102.

Ето защо считам, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че собствениците на земи не са пряко засегнати от спорното решение, и поради това предлагам на Съда да отмени обжалваното определение.

103.

При това положение мисля, че не е необходимо да се разглежда третото правно основание, изведено от липсата на ефективна съдебна защита.

104.

Освен това считам, че на основание член 61, първа алинея от Статута на Съда ( 47 ) той може да постанови окончателно решение по допустимостта на жалбата в първоинстанционното производство.

105.

Тъй като Първоинстанционният съд не е преценил този въпрос в обжалваното определение, ще разгледам в каква степен собствениците на земи могат да бъдат лично засегнати от спорното решение. След този анализ ще разгледам допустимостта на жалбата, подадена от MTK.

106.

В своето възражение за недопустимост, повдигнато в рамките на първоинстанционното производство, Комисията поддържа, че собствениците на земи не са лично засегнати от спорното решение. Тя посочва най-напред, че това решение не ги засяга по начин, който да ги лишава от правата върху техните имоти. Посоченото решение не им давало никакви права и не им налагало никакви задължения. По-нататък Комисията подчертава, че териториите, включени в приетия със спорното решение списък, са определени изключително въз основа на биологични критерии съгласно член 1, буква к) от директивата. В това отношение Комисията счита, че е невъзможно да се идентифицират собствениците на териториите, класирани като територии от значение за Общността, въз основа на спорното решение или на данните, послужили за неговото изготвяне. Накрая Комисията отбелязва, че териториите, посочени в това решение, представляват интерес и за други лица, освен за собствениците на земи, например за строителните предприятия, неправителствените организации или „средния гражданин“.

107.

Напротив, жалбоподателите считат, че са в особено положение, което ги отличава от всички останали лица, доколкото спорното решение се отнася до земи, на които те са собственици, и засяга правното им положение.

108.

Съгласно постоянната съдебна практика субектите, които не са адресати на дадено решение, могат да твърдят, че са лично засегнати, само ако решението се отнася до тях поради някои присъщи за тях качества или поради фактическо положение, което ги разграничава от всички останали лица и така ги индивидуализира по същия начин, както адресата на решението ( 48 ).

109.

От практиката на Съда следва също, че когато дадено решение засяга група лица, които са определени или са били определими към момента на приемане на този акт в зависимост от присъщи за членовете на тази група критерии, тези лица могат да бъдат лично засегнати от посочения акт в качеството си на част от ограничен кръг икономически оператори ( 49 ). Съдът отбелязва, че това е така, когато решението изменя правата, които частноправен субект е придобил преди неговото приемане ( 50 ).

110.

В настоящия случай считам, че собствениците на земи са част от затворен кръг, чиито членове са конкретно засегнати от спорното решение поради три причини.

111.

На първо място, те се намират в особено положение, тъй като притежават право на собственост върху териториите, засегнати от спорното решение.

112.

На второ място, собствениците на земи са могли да бъдат идентифицирани от Комисията към момента на приемане на решението. Всъщност засегнатите от спорното решение територии са идентифицирани чрез географските им координати (географска ширина и географска дължина). Тези данни, които са предложени, изпратени и после одобрени от държавата членка, позволяват да се идентифицират парцелите, върху които съществува право на собственост. Същевременно по принцип правото на собственост на всеки от нас е вписано от националните органи в регистри.

113.

На трето място, както показах, спорното решение засяга правното положение на собствениците на земи, и по-специално възможността им свободно да се разпореждат със своите права.

114.

Според мен при това положение допустимостта на жалбата за отмяна, подадена от собствениците на земи, може да се впише в установената практика на Съда, според която частноправен субект може да оспорва законосъобразността на общностен акт, когато този акт изменя правата, които лицето е придобило преди приемането му.

115.

Както посочих в точки 99—102 от заключението си по делото, по което е постановено Решение по дело Комисия/Infront WM, посочено по-горе, в Решение по дело Toepfer и Getreide-Import Gesellschaft/Комисия ( 51 ) Съдът за пръв път признава, че частноправен субект може да бъде лично засегнат от решение, адресирано до държава членка. Съдът възприема това виждане и в Решение по дело Bock/Комисия, посочено по-горе, както и в Решение по дело Agricola commerciale olio и др./Комисия и Решение по дело Savma/Комисия ( 52 ). В Решение по дело CAM/Комисия ( 53 ) Съдът също приема, че частноправен субект има процесуална легитимация, когато обжалваната мярка се отнася до заварени положения към момента на приемането ѝ и застрашава упражняването за в бъдеще на придобити права. Съдът се произнася в този смисъл и в Решение по дело Комисия/Infront WM, посочено по-горе.

116.

Освен това, щом разглежданото право на собственост ( 54 ) е с ранг на основно право в общностния правен ред, според мен е очевидно, че при неговото нарушаване трябва да е налице ефективно средство за съдебна защита пред общностния съд.

117.

Струва ми се, че този анализ се подкрепя от общностната съдебна практика, и по-специално от Решение по дело Codorniu/Съвет ( 55 ). В това дело дружество, което е учредено по испанското право и от 1924 г. притежава марката „Gran Cremant de Codorniu“, иска отмяна на разпоредба от регламент на Съвета, с която му се забранява за определен срок да ползва означението „crémant“. Въпреки нормативния характер на обжалвания акт Съдът приема за допустима неговата жалба по съображение за защита на правото на собственост, което дружеството притежава върху марката съгласно испанкото законодателство.

118.

Тази съдебна практика ми изглежда напълно приложима към настоящия случай, тъй като правата на собствениците на земи са придобити преди приемането на спорното решение.

119.

Ето защо предвид всичко изложено по-горе считам, че те са лично засегнати от решението.

120.

Следователно собствениците на земи отговарят на условията по член 230, четвърта алинея ЕО за обжалване на решението. Поради това предлагам на Съда да обяви жалбата им за допустима.

121.

Сега трябва да се разгледа допустимостта на подадената от MTK жалба за отмяна на спорното решение.

122.

От доказателствата по преписката следва, че MTK представлява интересите на 163000 земеделски и горски стопанства, включително интересите на собствениците на земи ( 56 ).

123.

Допустимостта на жалба, подадена от сдружение за защита на колективни интереси пред общностния съд, също се определя по член 230, четвърта алинея ЕО. Напомням, че тази разпоредба обуславя правото на всяко физическо или юридическо лице да обжалва решение, на което не е адресат, от изпълнението на двойното условие това решение да го засяга пряко и лично.

124.

Следователно сдружение за защита на колективни интереси е процесуално легитимирано да поиска отмяната на решение, на което не е адресат, ако това решение засяга пряко и лично него или членовете му. Съгласно постоянната съдебна практика едно сдружение не е процесуално легитимирано да оспорва такъв акт по съображения за защита на общите и колективни интереси на членовете, които то представлява ( 57 ). По този начин се избягва възможността частноправните субекти да заобикалят процесуалните изисквания на член 230, четвърта алинея ЕО чрез създаването на такова сдружение ( 58 ).

125.

Както следва от практиката на Съда, сдружение като MTK е процесуално легитимирано да подаде жалба за отмяна на решение на Комисията само при две хипотези. На първо място, жалбата му е допустима, ако представляваните от него членове или някои от тях имат процесуална легитимация ( 59 ). В този случай се приема, че сдружението встъпва в правата на своите членове. На второ място, жалбата му може да бъде допустима и ако то може да докаже, че има собствен интерес от водене на делото. Съдебната практика приема, че това може да е така, когато качеството на сдружението като страна в преговори е било засегнато от акта, чиято отмяна се иска ( 60 ).

126.

В рамките на настоящия спор жалбоподателите поддържат, че жалбата на MTK е допустима, тъй като по-голямата част от членовете му лично имат процесуална легитимация.

127.

Аз също споделям това мнение.

128.

Всъщност мисля, че с настоящата жалба MTK цели да защити личните интереси на някои от членовете си, и по-специално интересите на собствениците на земи. Както обаче обясних, според мен тези членове са пряко и лично засегнати от спорното решение. Следователно, тъй като MTK ги представлява, жалбата му се явява допустима.

129.

Като се има предвид практиката на Съда, това обстоятелство ми изглежда достатъчно, за да обоснове допустимостта на жалбата на MTK.

130.

С оглед на тези съображения предлагам на Съда да отхвърли повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост на жалбата, подадена от жалбоподателите пред Първоинстанционния съд.

131.

Освен това предлагам на Съда да върне делото на Първоинстанционния съд, за да постанови решение по основателността на жалбата, и да не се произнася по съдебните разноски ( 61 ).

132.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да се произнесе по следния начин: