I — Въведение

II — Правна уредба

А — Общностното право

Б — Националното право

1. Законът

2. Действащите колективни трудови договори

III — Фактите, главното производство и преюдициалните въпроси

IV — Производството пред Съда

V — Основни доводи на страните

VI — Правни съображения

А — По първия въпрос

1. Предварителни бележки

2. Правото на платен годишен отпуск като основно социално право

3. Правото на минимален платен годишен отпуск в общностното право

а) Компетентността на държавите членки за транспониране

б) Нивото на защита, гарантирано от общностното право

в) Обвързване на правото на отпуск с работоспособността

i) Прилагане по аналогия на принципите, развити от съдебната практика

ii) Несъвместимост с целта на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88

— Опасност от тълкуване, обратно на преследваната цел

— Тълкуване от гледна точка на интересите на страните по трудовия договор

iii) Съпоставка с предвидените в Конвенция № 132 на МОТ правила

Б — По втория въпрос

В — По третия въпрос

VII — Заключение

1.

С преюдициалното си запитване Landesarbeitsgericht Düsseldorf (Германия) иска от Съда на основание член 234 ЕО тълкуване на член 7, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време ( 2 ) (наричана по-нататък „Директива 2003/88“).

2.

Преюдициалните въпроси са повдигнати в рамките на спор между Gerhard Schultz-Hoff (ищец) и бившия му работодател Deutscher Rentenversicherung Bund (ответник), в който препращащата юрисдикция трябва да реши дали ищецът може да получи обезщетение за неползван отпуск от ответника след прекратяване на трудовото правоотношение.

3.

По същество препращащата юрисдикция би искала да се установи дали не е в противоречие с член 7 от Директива 2003/88 да се погаси правото на работника да получи минимален платен годишен отпуск от четири седмици в края на референтния период, но най-късно в края на периода на прехвърляне, и в случай на прекратяване на трудовото правоотношение отпускът да не може да се замени с финансово обезщетение, когато работникът впоследствие е неработоспособен поради болест преди изтичането на периода на прехвърляне.

4.

Директива 2003/88 влиза в сила на 2 август 2004 г. и замества Директива 93/104/ЕО на Съвета от относно някои аспекти на организацията на работното време ( 3 ). Както предходната директива, Директива 2003/88 има за цел да установи някои минимални правила за безопасност и защита на здравето при организацията на работното време. Член 7 от нея, възпроизведен без промяна от предходната директива, гласи следното:

„Годишен отпуск

1.   Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.

2.   Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение.“

5.

Член 17 от Директива 2003/88 предвижда, че държавите членки могат да дерогират определени разпоредби от тази директива. Не е допустимо дерогиране на член 7 от посочената директива.

6.

Федералният закон за отпуските (наричан по-нататък „BUrlG“) от 8 януари 1963 г. в редакцията си към предвижда по-конкретно следното:

„Член 1 — Право на отпуск

Всеки работник има право на платен отпуск всяка календарна година.

[…]

Член 3 — Продължителност на отпуска

(1)   Отпускът е поне 24 работни дни годишно.

[…]

Член 7 — Определяне, прехвърляне и обезщетяване на отпуска

(1)   При определяне на отпуска следва да се вземат предвид желанията на работника в това отношение, освен ако това не противоречи на жизнените интереси на предприятието или желанията на други работници, които се ползват с предимство поради социални съображения.

(3)   Отпускът се предоставя и ползва през текущата календарна година. Прехвърляне на отпуск към следващата календарна година се разрешава единствено по неотложни причини, свързани с предприятието или лично с работника. При прехвърляне отпускът може да се предостави и ползва през първите три месеца на следващата календарна година.

(4)   Ако поради прекратяване на трудовото правоотношение отпускът вече не може да се предостави изцяло или отчасти, следва да се изплати обезщетение за него.“

7.

Член 13 от BUrlG предвижда, че колективните трудови договори могат да се отклонят от някои разпоредби, сред които член 7, параграф 3 от BUrlG, при положение че това не е неблагоприятно за работниците.

8.

Колективният трудов договор за служителите на Bundesversicherungsanstalt относно служителите (наричан по-нататък „КТД“) предвижда:

„Член 47 — Годишен отпуск

(1)   За всеки референтен период служителите получават платен отпуск. Референтен период е календарната година.

[…]

(7)   Отпускът следва да се ползва преди края на референтния период. Ако не е възможно ползването на отпуск преди края на референтния период, той следва да се ползва преди 30 април на следващия референтен период. Ако отпускът не може да се ползва преди 30 април поради професионални съображения, поради съображения, свързани с неработоспособност, или защитния период след отпуска по майчинство, той следва да се ползва преди 30 юни. Ако определен в рамките на референтния период за същия референтен период отпуск е бил изместен във времето по инициатива на Bundesversicherungsanstalt für Angestellte след 31 декември на референтния период и не може да се ползва поради неработоспособност преди 30 юни в съответствие с второ изречение, той следва да се ползва преди 30 септември.

[…]

Правото на отпуск, който не се ползва в рамките на посочените по-горе срокове, се погасява по давност.

[…]

Член 51 — Обезщетение за неползван отпуск

(1)   Ако към момента на прекратяване на трудовото правоотношение правото на отпуск все още не е упражнено, доколкото това е възможно в интерес на службата или предприятието, отпускът трябва да се предостави и ползва в рамките на срока за предизвестие. Доколкото отпуск не може да се предостави или пък срокът за предизвестие е недостатъчен, за него следва да се изплати обезщетение. Същото е и в случай на прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие (член 58) или поради намаляване на работоспособността (член 59), или при спиране на трудовото правоотношение по силата на член 59, параграф 1, точка 1, пето изречение.“

9.

След прекратяване на трудовото правоотношение на 30 септември 2005 г. страните спорят дали ответникът дължи обезщетение за неползван отпуск за 2004 г. и 2005 г.

10.

Ищецът, роден на 14 януари 1949 г., е на работа при ответника, респективно неговия праводател, от Спрямо трудовото правоотношение между страните се прилага КТД. Към съответния момент от гледна точка на възнаграждението си ищецът попада в категория 11. От 1985 г. той работи като външен сътрудник в клона в Дюселдорф. Работата му се изразява в провеждането на проверки в организациите и службите за събиране, поради което се нуждае от автомобил.

11.

Ищецът с признато тежко увреждане съгласно германското законодателство (степен 60 „G“ ( 4 )) претърпява общо 16 операции след 1995 г. поради сериозен проблем с междупрешленните дискове. Оттогава се редуват периоди на работоспособност с периоди на неработоспособност поради болест. През 2004 г. ищецът е физически годен за работа до началото на септември. След 8 септември 2004 г. е официално по болест, установена с медицинско свидетелство, без прекъсване до Впоследствие непрекъснатият прием на болкоуспокояващи на морфинова основа не му позволява да управлява автомобил.

12.

С писмо от 13 май 2005 г. ищецът моли от да му бъде предоставен отпускът за 2004 г. Ответникът отхвърля молбата на , като се мотивира, че най-напред медицинската служба на предприятието трябва да констатира работоспособност на основание член 7, параграф 2 от КТД. С писмо от ищецът иска да му се изпрати предложение за изпълнение на служебните му задължения от дома в рамките на мярка за реинтеграция. В отговора си от ответникът го уведомява, че най-напред иска да изчака изхода от производството за поисканото неотдавна от ищеца пенсиониране.

13.

През септември 2005 г. ответникът, като административен орган на пенсионното осигуряване, установява с решение неработоспособността на ищеца и с обратна сила, считано от 1 март 2005 г., му отпуска пенсия за неопределен период от време предвид пълната му неработоспособност. Въз основа на тази констатация трудовото правоотношение между страните е прекратено на по силата на член 59 от КТД.

14.

През ноември 2005 г. ищецът предявява иск пред Arbeitsgericht Düsseldorf за изплащането на обезщетение за неползван отпуск за 2004 и 2005 г. С решение от 7 март 2006 г. Arbeitsgericht отхвърля иска. С въззивната си жалба от до Landesarbeitsgericht Düsseldorf ищецът оспорва това решение.

15.

Той оценява вземането си общо на 14094,78 EUR на база 35 дни отпуск годишно и брутен месечен доход от 4362,67 EUR. Твърди, че поисканият от 1 юни 2005 г. отпуск трябвало да му даде възможност за почивка преди прилагането на мярка за по-нататъшна реинтеграция. Освен това посочва, че бил в състояние да полага лек канцеларски труд при непълно работно време.

16.

От своя страна ответникът твърди, че поисканата от ищеца канцеларска дейност на непълно работно време не представлява изпълнение на произтичащите от трудовия договор задължения. Поради това ако неработоспособността на ищеца все още продължавала и към онзи момент, то до края на периода на прехвърляне правото на отпуск било неприложимо и също било погасено по давност. Поради това не му се дължало и претендираното обезщетение за неползван отпуск.

17.

Landesarbeitsgericht Düsseldorf счита, че разрешаването на спора зависи от тълкуването на Директива 2003/88. Затова той решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

18.

Актът за препращане от 2 август 2006 г. е постъпил в секретариата на Съда на

19.

В предвидения от член 23 от Статута на Съда срок писмени становища представят ответникът по главното производство, германското правителство, правителството на Обединеното кралство и италианското правителство, както и Комисията на Европейските общности.

20.

На съдебното заседание от 20 ноември 2007 г. се явяват процесуалните представители на германското правителство, на правителството на Обединеното кралство и на нидерландското правителство, както и на Комисията, за да изложат своите устни становища.

21.

Ответникът посочва, че неограниченото прехвърляне на правото на отпуск на работоспособните работници напълно противоречало на целта (защита на здравето и безопасността на работниците, като им се гарантират минимални периоди на почивка) на Директива 2003/88. При неработоспособните работници неограниченото прехвърляне можело дори да насърчи работодателите да прекратяват по-рано отношенията си с работници в отпуск по болест за продължителен период от време, за да избегнат опасността да бъдат задължени да изплащат значителни обезщетения при натрупан отпуск за няколко години в случай на прекратяване на трудовото правоотношение, което можело да засегне тежко интересите на предприятието.

22.

Според германското правителство член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 предвижда единствено че работникът има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици. Целта на посочената директива била само да определи минималната продължителност на годишния отпуск. Условията и редът за предоставянето на отпуска, в които попада и загубата на правото на отпуск, били оставени в нормотворческата компетентност на държавите членки и на съдебната практика относно тълкуването на националното право.

23.

По втория въпрос германското правителство е на мнение, че на държавите членки и техните институции е предоставена възможността да решат дали и при какви условия следва да предвидят обезщетение за неползван отпуск в случай на прекратяване на трудовото правоотношение.

24.

Според правителството на Обединеното кралство докато е в отпуск по болест, ищецът не полага труд, поради което и няма нужда „действително да ползва почивка“, преди да се върне на работа. Целта на член 7 била да защитава здравето и безопасността на действително полагащите труд, като им осигури периоди на почивка. В настоящия случай обаче предоставянето на отпуск нямало да се отрази положително на здравето и безопасността на работника. Отпуск не можел да се ползва преди прекратяването на трудовото правоотношение. Ако в настоящия случай ищецът имал право на годишен отпуск, възниквал въпросът: отпуск от какво? Следователно било неразбираемо твърдението, че ищецът взима „годишен отпуск“ през периода на „отпуск по болест“.

25.

Освен това правителството на Обединеното кралство твърди, че отговорът на втория въпрос произтича от отговора на първия. В този смисъл работник без право на платен годишен отпуск по силата на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 не можел да иска и изплащането на заместващо обезщетение на основание член 7, параграф 2 от посочената директива. В допълнение, макар по силата на член 7, параграф 2 това обезщетение да било допустимо при прекратяване на трудовото правоотношение, то все пак не било нормативно предписано. При това положение изплащането му не можело да бъде задължително в хипотезата на лице, отсъстващо от работа поради отпуск по болест за продължителен период от време.

26.

Италианското правителство се позовава на Конвенции № 52 и № 132 на Международната организация на труда (наричана по-нататък „МОТ“) и на практиката на Съда във връзка с тълкуването на член 7 от Директива 2003/88. Предвид развитите от Съда принципи според италианското правителство не е възможно да се направи извод за загуба на правото на отпуск на ищеца по преюдициалното производство, без да се поставят под въпрос различните цели на отпуска за почивка и на отпуска по болест.

27.

Предвид изложеното италианското правителство счита, че в случай на прекратяване на трудовото им правоотношение работниците във всеки случай имат право на финансово обезщетение, заместващо полагаемия, но неползван отпуск. Следователно национална разпоредба, която не дава право на обезщетение за неползван отпуск при неработоспособност през референтния период и периода на прехвърляне, би се оказала в несъответствие с общностните принципи.

28.

Според Комисията доводът, съгласно който отсъствалият по болест работник не полагал труд и поради това нямал нужда от почивка, не бил в съответствие с изразените в практиката на Съда принципи. В случай на отпуск по болест на работника не можело да се счита, че възниква право на годишен отпуск, тъй като отпускът по болест бил последица от неработоспособността на работника и имал за цел не да му даде възможност за отдих, да се оттегли и да възстанови силите си, а да оздравее и възстанови здравето и работоспособността си. Според Комисията националните органи трябва да зачитат наложените им от Директива 2003/88 граници. Ето защо държавите членки не можели да стигнат до това да задължат работника да ползва годишен отпуск през период за почивка, ограничен в рамките на следващата година, и да санкционират неспазването на тези условия чрез автоматичното погасяване на правото на отпуск. Следователно погасяване на правото без замяната му се явявало в противоречие с целта на Директивата.

29.

По втория въпрос Комисията твърди, че доводите, на които се основава практиката на Съда, а именно че възможността за замяна на правото на годишен отпуск с финансово обезщетение по принцип е несъвместима с Директива 2003/88, се прилагат a fortiori и към национална правна уредба, която предвижда, че ако годишният отпуск не се ползва, той автоматично се губи.

30.

В устното си становище нидерландското правителство оспорва приложимостта на Директива 2003/88 като цяло в случаите на отсъствие по болест на работниците, като се основава на обстоятелството, че тя не се отнася за тях. Директивата се прилагала изключително за активно заетите работници, поради което в случая се прилагало единствено националното право. Разнообразието от национални правни уредби обаче не позволявало да се направят общи изводи по отношение на правата на работниците при болест.

31.

С първия си въпрос Landesarbeitsgericht Düsseldorf повдига проблем във връзка с тълкуването на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, и по-специално на израза „в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне [на такъв отпуск], предвидени от националното законодателство и/или практика“. От правна гледна точка този тълкувателен проблем се отнася до въпроса дали и в каква степен държавите членки имат право да определят правните условия за изгубване на правото на минимален платен годишен отпуск.

32.

По въпроса за разпределянето на законодателните правомощия между Общността и държавите членки в рамките на правото на платен годишен отпуск следва най-напред да се уточни, че с приемането на Директива 2003/88 общностният законодател е използвал правен инструмент, който по силата на член 249, параграф 3 ЕО дава на националните органи известно право на преценка относно формата и средствата за транспониране, като едновременно с това обаче им налага и критерии, доколкото Директивата е обвързваща по отношение на подлежащата на постигане цел ( 5 ). При това положение в областта на транспониране на правото на платен годишен отпуск на националния правен ред се признава широко, макар и не неограничено право на преценка ( 6 ). Следователно държавите членки трябва при всяко положение да вземат предвид целите на Директива 2003/88 в рамките на правомощието за транспониране, което им е признато по силата на член 7 от нея.

33.

Според мен за да се даде подходящ отговор на националния съд, следва да се тръгне по-отдалеч и да се разгледа правото на платен годишен отпуск едновременно като проявление на вторичното право в рамките на общностния правен ред и от гледна точка на по-общия контекст на основните социални права.

34.

Що се отнася до целта на Директива 2003/88, както от член 137 ЕО, който представлява правното основание на посочената директива, така и от съображения 1, 4, 7 и 8 от нея, а и от самия текст на член 1, параграф 1, е видно, че тя има за цел да определи минималните изисквания, предназначени да подобрят условията на живот и труд на работниците чрез сближаването на националните разпоредби, по-специално относно продължителността на работното време ( 7 ). Хармонизацията на общностно равнище в областта на организацията на работното време цели да гарантира по-добра защита на безопасността и здравето на работниците, като им дава право на минимална дневна и седмична почивка, както и на достатъчни почивки в работно време и като предвижда ограничение на максималната продължителност на седмичното работно време ( 8 ).

35.

При тълкуването на член 7 от Директива 2003/88 следва да се има предвид обстоятелството, че правото на минимален платен годишен отпуск не е установено за първи път с Директива 2003/88, а всъщност от дълго време е част от основните социални права, признати от международното публично право, независимо от продължителността на предвидения отпуск ( 9 ). На международно равнище това основно право се споменава в член 24 от Всеобщата декларация за правата на човека ( 10 ), която признава на всеки човек „право на почивка и отдих, включително на разумно ограничаване на работното време и на периодичен платен отпуск“. Това основно право е признато и в член 2, параграф 3 от Европейската социална харта ( 11 ), както и в член 7, буква d) от Международния пакт за икономически, социални и културни права ( 12 ) като израз на правото на всяко лице да се ползва от справедливи и благоприятни условия на труд.

36.

В рамките на Международната организация на труда (МОТ) като специализирана институция на ООН правото на минимален платен годишен отпуск до момента е било предмет на уредба на две многостранни конвенции, а именно влязлата в сила на 30 юни 1973 г. Конвенция № 132 ( 13 ), която ревизира действащата дотогава Конвенция № 52 ( 14 ). Те съдържат задължителни за договарящите държави разпоредби с оглед на осъществяването на това основно социално право в рамките на националния им правен ред.

37.

Тези различни международни инструменти обаче се различават помежду си както по съдържание, така и по нормативния си обхват, тъй като в някои случаи става дума за договори на международното публично право, а в други — само за тържествени декларации без задължителни последици ( 15 ). Освен това приложното поле по отношение на лицата на тези инструменти е различно, поради което кръгът на правоимащите в никакъв случай не е еднакъв. В допълнение, по правило на подписалите ги държави като адресати на тези инструменти се признава широко право на преценка при прилагането, поради което правоимащите не могат пряко да се позовават на това право. Показателно е обаче, че във всички тези международни инструменти правото на годишен отпуск недвусмислено се разглежда като част от основните права на работниците.

38.

Според мен още по-важно е, че с включването на това право в Хартата на основните права на Европейския съюз ( 16 ) то получава най-високото и окончателно потвърждение на природата си на основно право ( 17 ). В член 31, параграф 2 посочената харта обявява, че „всеки работник има право на ограничаване на максималната продължителност на труда, на периоди на дневна и седмична почивка, както и на платен годишен отпуск“. Що се отнася до историята на приемането на тази разпоредба, тя е вдъхновена от член 2, параграф 3 от Европейската социална харта, както и от точка 8 от Хартата на Общността за основните социални права на работниците ( 18 ), като съгласно разясненията на секретариата на председателството по конвенцията в това отношение Директива 93/104, като предшестваща настоящата Директива 2003/88, е била взета предвид в значителна степен ( 19 ).

39.

Следователно член 31, параграф 2 от Хартата на основните права въздига правото на платен годишен отпуск в признато на всеки право на човека ( 20 ). Действително както някои от по-рано посочените международни инструменти, и Хартата не получава автентичен нормативен обхват, поради което тя представлява преди всичко политическа декларация. Според мен обаче не би било правилно да се отрече изцяло значението ѝ за тълкуването на общностното право ( 21 ). Независимо от въпроса за окончателния правен статут на Хартата в рамките на правния ред на Европейския съюз, който следва да се уреди в бъдеще, още днес тя представлява конкретен израз на общите основни европейски ценности ( 22 ).

40.

Освен това тя отразява голяма част от общите за държавите членки конституционни традиции. Доколкото мога да установя, този извод може определено да се направи по отношение на правото на минимален платен годишен отпуск, тъй като член 31, параграф 2 от Хартата на основните права се вдъхновява от конституциите на редица държави членки ( 23 ). При това положение е напълно допустимо, в рамките на правен спор за естеството и обхвата на основно право като настоящото, при тълкуването на член 7 от Директива 2003/88 да се почерпи основание в основната идея на член 31, параграф 2 от Хартата на основните права ( 24 ).

41.

Съдът определя обхвата на правото на платен годишен отпуск и постановява, че „правото на платен годишен отпуск на всеки работник трябва да бъде считано за особено важен принцип на общностното социално право, който не може да бъде дерогиран и чието прилагане от компетентните национални органи може да бъде осъществено само в рамките, изрично посочени от самата Директива 93/104“ ( 25 ). Разпоредбите на член 7 от Директива 2003/88 закрепват правилото, че по принцип работникът трябва да може действително да ползва почивка, за да се осигури ефикасна защита на безопасността и здравето му ( 26 ).

42.

За да се постигнат целите на Директивата, следва в съответствие със съдебната практика да се приеме, че приложното поле на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 до голяма степен обхваща продължителен период от време, поради което следните съображения се прилагат и за отпуска, ползван не през текущата година, а в по-късен момент. Действително Съдът приема, че положителният ефект от годишния отпуск за безопасността и здравето на работника се проявява напълно, ако отпускът се ползва през предвидената за целта година, а именно текущата година. Това време за почивка обаче не губи значение в това отношение, ако се ползва през следващ период. Като се има предвид, че когато отпускът по смисъла на Директивата се ползва през следваща година, той може все пак да допринесе за безопасността и здравето на работника, се налага констатацията, че той продължава да се урежда от Директива 2003/88 ( 27 ).

43.

Според съдебната практика при осъществяването на това право на държавите членки се признава основна роля, тъй като за да изпълнят задължението си за транспониране, предвидено в член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, те трябва да установят необходимите национални условия и ред за прилагане ( 28 ). Тук се включва установяването на условията за упражняване и осъществяване на правото на платен годишен отпуск, при което държавите членки са свободни да определят конкретните обстоятелства, при които работниците могат да упражняват това право, от което се ползват за цялото прослужено време ( 29 ).

44.

Препращането, което се прави в член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 към националните законодателства, цели да позволи на държавите членки да определят нормативна рамка, която да урежда организационните и процедурни аспекти на ползването на отпуска, например планирането на времето на отпуск, евентуалното задължение на работника да уведоми предварително работодателя кога смята да ползва отпуск, въвеждането на минимален задължителен трудов стаж преди възможността да се ползва отпуск, критериите за изчисляване на частта от правото на отпуск, когато продължителността на трудовото правоотношение е под една година, и пр. ( 30 ) Винаги обаче става дума за мерки, предназначени да определят условията за получаване и предоставяне на правото на отпуск, които като такива са разрешени от Директива 2003/88.

45.

За сметка на това от общностния принцип на задължението за лоялност по член 10 ЕО произтича, че при транспониране на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 в национално право държавите членки са длъжни да се въздържат от всякакви мерки, които могат да възпрепятстват постигането на тази цел ( 31 ). Това по-специално се отнася до приемането на мерки, които застрашават самото съществуване на правото на минимален платен годишен отпуск ( 32 ). Поради това Съдът основателно постановява в Решение по дело BECTU ( 33 ), че правната уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, която предвижда условие за възникването на правото на платен годишен отпуск, което може да възпрепятства получаването му от някои работници, не само изпразва от съдържание изрично предоставено от Директива 93/104 лично право, но и противоречи на целта ѝ.

46.

Считам, че с това решение Съдът прилага принципа на полезното действие на общностното право и основателно приема в това отношение, че държава членка, която може да вземе решение относно възникването на определено право, може и да го заобиколи, а дори и да го премахне, като въведе относно възможността за ползването му трудни за изпълнение условия. По мое мнение това право е възможно да бъде заобиколено по същия начин и когато самата държава членка може да определя условията за изгубването му, доколкото и в двата случая става дума за самото съществуване на това право.

47.

Действително за осъществяването на това право на платен годишен отпуск съществува същият риск, когато на държава членка се признава компетентността да определя обстоятелствата, при които работникът губи това право след изтичането на определен срок. В това отношение вече не става дума за решението относно начина на осъществяване на платения годишен отпуск ( 34 ), т.е. ефективното транспониране на това право, а за определянето на обхвата на общностната правна норма, а именно член 7, параграф 1 от Директива 2003/88.

48.

Тълкуването на тази разпоредба, че годишният отпуск се погасява по давност след изтичането на определен срок, независимо че работниците не са могли да се ползват от него вследствие на неработоспособност поради болест, всъщност води до изключването на някои работници от ползването на това право чрез ограничаване на приложното поле по отношение на лицата ( 35 ).

49.

Все пак след хармонизацията на тази част от социалното право на защита на труда, която се преследва по силата на член 137, параграф 2, буква б) ЕО, посочен като правно основание на Директива 2003/88, компетентността за определяне на обхвата на това право вече принадлежи на Общността ( 36 ). Действително, ако тази компетентност беше на разположение на държавите членки, би било практически невъзможно на общностно равнище да се гарантира сходна защита, а оттам и постигане на целта на хармонизацията. Поради това съображение следва да се отхвърли тезата на германското правителство, че погасяването на правото на отпуск се отнасяло към условията и реда за предоставяне на отпуска и попадало в нормотворческата компетентност на държавите членки.

50.

Освен това според мен е важно да се напомни, че свободата на държавите членки при определяне на мерките за транспониране е ограничена поради обстоятелството, че член 137, параграф 2, буква б) ЕО цели да гарантира посредством минимални изисквания определено ниво на защита, установено от общностното право, под което държавите членки не могат да слизат. Както Съдът постановява в Решение по дело Обединено кралство/Съвет ( 37 ), що се отнася до израза „минимални изисквания“ по смисъла на предходното правно основание по член 118а от Договора за ЕО (членове 117—120 от Договора за ЕО са заменени от членове 136—143 ЕО), тази разпоредба не ограничава действията на Общността до най-малкия общ знаменател, т.е. до най-ниското установено от държавите членки ниво на защита. Напротив, това понятие следва да се тълкува в смисъл, че държавите членки могат да предоставят по-висока от евентуално високата защита, която произтича от общностното право.

51.

Това тълкуване се потвърждава от текста на член 136 ЕО, който определя „подобряване[то] на условията на живот и труд“ като цел на социалната политика. Тази цел изрично трябва да се постигне чрез сближаване, „докато се осъществява подобряването“ ( 38 ). За да се постигне тази цел на първичното право, член 15 от Директива 2003/88 оправомощава държавите членки да прилагат или насърчават по-благоприятни мерки за безопасността и защитата на здравето на работниците. В този смисъл член 23 от Директива 2003/88 уточнява във връзка с нивото на защита, че без да се засяга правото на държавите членки да разработват различни мерки, при положение че предвидените в тази директива минимални изисквания са спазени, прилагането на посочената директива не представлява валидно оправдание за намаляване на общото равнище на безопасност, което е осигурено на работниците ( 39 ).

52.

Приетото от общностния законодател минимално ниво на защита в областта на правото на отпуск се определя в Директива 2003/88. В това отношение следва да се отбележи, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 изобщо не съдържа ограничение на правото на отпуск. Условието, че работникът своевременно трябва да поиска и фактически да ползва отпуска до определен момент, т.е. до края на референтния период, респeктивно на периода на прехвърляне, е също толкова малко регламентирано в Директивата, колкото и погасяването на това право. Член 7, параграф 1 не е сред разпоредбите, които член 17 от същата директива изрично позволява да се дерогират ( 40 ).

53.

По този начин общностният законодател съзнателно се стреми към по-високо минимално ниво на защита от това по Конвенция № 132 на МОТ ( 41 ). Докато член 9 от Конвенция № 132 на МОТ предвижда ограничаване във времето в смисъл, че отпускът трябва да се предостави и ползва в срок от една година, респ. 18 месеца, считано от края на годината, през която възниква правото на отпуск ( 42 ), не съществува никакво правило, аналогично на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88. Поради това може да се направи извод, че защитата, която общностното право има за цел да предостави на работниците, е с по-широк обхват от този на предвидените в областта на трудовото право норми на международното публично право ( 43 ).

54.

Ето защо тълкуването на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, според което правото на платен годишен отпуск се погасява с изтичането на определен срок, ако не се ползва своевременно, от една страна не е съвместимо с целта на общностния законодател да гарантира по-високо отколкото по Конвенция № 132 на МОТ ниво на защита, а от друга страна, не намира никакво основание в текста на тази разпоредба.

55.

Обратно на доводите на правителството на Нидерландия и на Обединеното кралство, няма и данни, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 обвързва правото на минимален платен годишен отпуск с работоспособността на работника през референтния период или периода на прехвърляне. Би могло да се твърди, че работник, отсъствал по болест, който не е полагал труд, не се нуждае от съответен период на почивка. Както обаче основателно сочи Комисията, такава теза не е съвместима с практиката на Съда в Решение по дело Merino Gómez ( 44 ) и в Решение по дело FNV ( 45 ).

56.

По дело Merino Gómez Съдът е сезиран с въпроса за съотношението в общностното право между годишния отпуск и отпуска по майчинство. По-конкретно става дума дали по силата на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, на член 11, точка 2, буква а) от Директива 92/85/ЕИО ( 46 ) и на член 5, параграф 1 от Директива 76/207/ЕИО ( 47 ) работничка има право да ползва годишен отпуск през различен от уговорения период, който не съвпада с отпуска ѝ по майчинство, когато колективните трудови договори, сключени между предприятието и представителите на работниците, определят датите на отпуск за целия персонал и те съвпадат с отпуска по майчинство на тази работничка. В това отношение Съдът постановява, че целта на правото на годишен отпуск се различава от тази на правото на отпуск по майчинство. Последният е насочен, от една страна, към защита на физическото състояние на жената през време на бременността и след нея, и от друга страна, към защита на особените отношения между жената и детето ѝ в периода след бременността и раждането ( 48 ). Затова Съдът постановява, че работничката трябва да може да се ползва от годишния си отпуск във време, различно от времето на отпуска ѝ по майчинство ( 49 ).

57.

По дело FNV Съдът потвърждава този принцип и го уточнява в смисъл, че при натрупването на периоди на няколко гарантирани от общностното право отпуски в края на годината, прехвърлянето на годишния отпуск или част от него към следващата година може да бъде неизбежно ( 50 ), тъй като гарантираният от общностното право отпуск не може да засегне правото да се ползва друг гарантиран от това право отпуск ( 51 ).

58.

Независимо че бременността със сигурност не може да се приравни на болест, има някои съображения в полза на прилагането на тази съдебна практика по аналогия към съотношението между годишния отпуск и отпуска по болест. Всъщност както при отпуска по майчинство, целта на отпуска по болест е да се запази физическата и психическа неприкосновеност на работника, в смисъл че освобождаването от задължението за полагане на труд и предоставянето на време за почивка му дават възможност да се възстанови физически, след което да се върне на работа. За разлика от годишния отпуск, чиято функция е да осигури почивка, откъсване и отдих, отпускът по болест е изключително насочен към възстановяване и оздравяване, а именно преодоляването на патологично състояние, чиито причини освен това са извън влиянието на съответния работник ( 52 ).

59.

При това положение в съответствие с доводите на италианското правителство в това отношение следва да се уточни, че предвид развитите от Съда принципи не може да се направи извод, че правото на ищеца по преюдициалното производство за ефективно предоставяне на отпуска се погасява, без това да постави под въпрос различните цели на отпуска, осигуряващ почивка, и на отпуска по болест. В съответствие с водещата идея в посочената по-горе съдебна практика би следвало да се забрани предоставянето на отпуск по болест за сметка на платения годишен отпуск, тъй като в противен случай това основно право би могло да бъде лишено от съдържание.

60.

Освен изразените съмнения относно тълкуването на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, съгласно което работникът има възможност да ползва годишен отпуск по време на отсъствието си поради болест, е възможно като допълнителен довод да се изтъкне несъвместимостта на това тълкуване с целта на Директива 2003/88, да се осигури подобряване на безопасността и защитата на здравето на работниците.

61.

Първоначалната цел на забраната по трудовото право за акумулирането на неползван отпуск, както досега се е предвиждало в някои национални правни системи, например в Германия, изглежда се дължи на обстоятелството да се гарантира ефективното ползване на отпуск през текущия период, поради което на работника се възлага отговорността да осъществи правото си на отпуск. Ако се възприеме тази идея, изглежда съвсем логично работникът да понесе последиците ( 53 ) от своето пасивно поведение или късното си решение да поиска отпуск, изразяващи се в изгубването на правото.

62.

В това отношение следва да се отбележи, че първоначалната цел за социална защита на работниците, на която се основава тази правна уредба и която сама по себе си е идентична с целта на Директива 2003/88, става противоположна именно когато работникът не може да упражнява правото си на годишен отпуск поради съображения, независещи от волята му. Сред тях се включват, от една страна, възможността за умишлено неизпълнение на задълженията на работодателя, който освен това се възнаграждава от тази правна уредба, и от друга страна, обстоятелствата на непреодолима сила от житейски характер като заболяване, намиращи се извън възможностите за влияние от страна на заинтересуваното лице.

63.

И в двата случая изгубването на правото на отпуск води не само до непостигане на преследваната цел, но в крайна сметка и до приравняването му с обективно невъзможна за обосноваване санкция, наложена на работника. Тази последица е в явно противоречие със смисъла и целта на Директива 2003/88. Следователно член 7, параграф 1 от нея не може да се тълкува в смисъл, че неработоспособността поради болест на работника води до изгубване на гарантираното от основните права право на минимален платен годишен отпуск.

64.

Обратно на твърденията на ответника по преюдициалното производство, е напълно възможно член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 да се тълкува така, че интересите на работодателя да се вземат предвид и същевременно основното право на платен годишен отпуск да се ограничи в по-малка степен, отколкото в спорната германска правна уредба. Както основателно сочи Комисията, изглежда обосновано в интерес на здравето и безопасността на работниците държава членка да установява условия за прехвърляне на отпуск, например единствено в случай че това се явява необходимо. Възможно е и приемането на мерки, насърчаващи работниците да ползват годишен отпуск в рамките на разумен период през следващата година.

65.

Конкретното транспониране на тези мерки в предприятията отново зависи от работодателите, които чрез правомощията си да организират и съгласуват ( 54 ) са в състояние да съчетаят правото на отпуск на работниците с потребностите на предприятията към даден момент.

66.

В допълнение срещу обвързването на правото на отпуск с работоспособността на работника се изтъква изричният текст на член 5, параграф 4 от Конвенция № 132 на МОТ, според който „отсъствието от работа поради причини, независещи от волята на заинтересованото лице, наето на работа, като отсъствието поради болест, злополука или отпуск по майчинство, се зачита за трудов стаж“ ( 55 ). [неофициален превод] Освен това член 6, параграф 2 от тази конвенция изрично предвижда, че „периодите на неработоспособност поради болест или злополука не може да се включват в установения минимален платен годишен отпуск“. [неофициален превод]

67.

При това положение в съответствие с целта на тези разпоредби те трябва да се тълкуват в смисъл, че поискан по-рано отпуск по болест не може да е за сметка на минималния платен годишен отпуск ( 56 ). Макар че подписалите държави, като повечето държави — членки на Европейския съюз ( 57 ), трябва да осигурят това „при условия, които да се определят от компетентния орган или съответната организация във всяка страна“, все пак компетентността на държавите членки е ограничена и в това отношение до приемането на мерки за прилагане, поради което следва да им бъде забранено да не считат тези отсъствия за прослужено време.

68.

В този смисъл нормите на Конвенция № 132 на МОТ и тези на Директива 2003/88 в своята основа съвпадат по отношение на същественото си правно съдържание ( 58 ). Следователно държавите членки са длъжни да тълкуват тези норми и да организират националния си правен ред така, че отсъствията от работа поради болест да не засягат правото на минимален платен годишен отпуск.

69.

Предмет на втория въпрос е нормативният обхват на правото на обезщетение за неползван отпуск, предвидено в член 7, параграф 2 от Директива 2003/88. Правото на обезщетение за отпуск, а именно при неползван отпуск, замества предоставянето на свободно време, когато след прекратяване на договора отпуск вече не може да се ползва. Това право е единственото изключение от принципната забрана на обезщетението, предвидена в Директива 2003/88, която въвежда общата категорична забрана за страните по трудов договор да заменят годишния отпуск с финансово обезщетение, независимо дали отпускът трябва да се ползва през текущата година или през годината на прехвърляне.

70.

В съответствие с практиката на Съда тази забрана цели да осигури, че работникът може действително да ползва почивка, за да се осигури ефикасна защита на безопасността и здравето му ( 59 ). Целта е по този начин да се избегне злоупотребата чрез „изкупуване“ с правото на отпуск от страна на работодателя и/или с отказа на работника от отпуск само поради финансови съображения ( 60 ).

71.

Член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 набляга на функцията за запазване на плащането на възнаграждението по време на отпуск, която се изразява в поставяне на работника по време на отпуск в положение, което по отношение на заплатата е сходно с периодите на полагане на труд ( 61 ). С други думи, изискването за плащането на това обезщетение за неползван отпуск цели да осигури поставянето на работника в икономически план в положение, което му позволява действително да ползва годишния си отпуск ( 62 ). Обезщетението за неползван отпуск няма друга цел. Всъщност това заместващо обезщетение по принцип има за цел да позволи на работника да ползва период на почивка и след края на трудовия договор преди сключването на нов договор ( 63 ). Следователно загубата на това обезщетение би довела до невъзможност да се постигне целта на Директива 2003/88, а именно почивката на работника.

72.

В решението по дело Robinson-Steele ( 64 ) Съдът постановява, че Директива 2003/88 третира правото на годишен отпуск и правото на обезщетение за годишен отпуск като два аспекта на едно и също право. Считам, че тази идентичност във функциите между правото на заплата и правото на обезщетение за неползван отпуск е довод в полза на това, последното също да се счита за неразделна част от правото на минимален платен годишен отпуск.

73.

При това положение отговорът на втория въпрос произтича от отговора на първия въпрос. Действително щом като автоматичната загуба на правото на платен годишен отпуск с изтичането на определен срок е в противоречие с целта на Директива 2003/88, както това вече бе изяснено, то това трябва да важи по същия начин и за правото на обезщетение за неползван отпуск, свързано с правото на отпуск като акцесорно право.

74.

От друга страна, не могат да се приемат доводите на ответника по преюдициалното производство, че перспективата при прекратяване на трудовото правоотношение да бъдат компенсирани голям брой дни евентуално натрупан през годините отпуск би могла да подтикне работодателите да прекратят трудовото правоотношение с работниците, които за продължителен период от време отсъстват от работа поради болест. Всъщност тук е възможно да се възрази, че именно липсата на задължение работодателят да компенсира неползвания отпуск може да го насърчи да уволни работниците, преди да им предостави годишен отпуск, поради това че в противен случай за него би възникнало задължение да зачете правото на работника на минимален платен годишен отпуск по член 7, параграф 1 от Директива 2003/88. За да се избегне неправомерното прилагане на правото да се прекратят трудовите правоотношения с цел заобикаляне на това гарантирано от общностното право основно право, при всички положения към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на работника трябва да бъде признато право на обезщетение, заместващо дължимия и неползван отпуск.

75.

Съпоставителният юридически преглед на относимите разпоредби от Конвенция № 132 също не дава основание за друг извод. Член 11 от Конвенцията предвижда принципното право на работника на обезщетение за неползван отпуск, съразмерно на продължителността на прослуженото време, за което той все още не е получавал такъв отпуск. Доколкото правото на обезщетение за неползван отпуск е свързано в случая и с правото на минимален платен годишен отпуск като главно право, следва да се почерпи основание в член 5, параграф 4 от посочената конвенция, според който отсъствието от работа поради причини, независещи от волята на наетото на работа лице, като отсъствието поради болест, злополука или отпуск по майчинство, се зачита за трудов стаж ( 65 ). Следователно неработоспособността поради болест не може да има отрицателно въздействие върху правото на обезщетение за неползван отпуск.

76.

Предвид изложените съображения член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че при прекратяване на трудовото правоотношение работниците във всички случаи имат право на финансово обезщетение, заместващо дължимия и неползван отпуск.

77.

Както вече беше установено, от телеологическото тълкуване на член 7 от Директива 2003/88 ( 66 ), както и от правната идея, залегнала в член 5, параграф 4 от Конвенция № 132 на МОТ ( 67 ) следва, че периодът на болест се приравнява на трудов стаж, тъй като става дума за отсъствие поради независещи от волята на работника съображения, което следователно е обосновано.

78.

По тази причина по едно и също време възникват всички права на работника, включително правото на платен годишен отпуск, който може да се ползва, когато се възстанови работоспособността, или който при прекратяване на трудовото правоотношение може да се компенсира с изплащането на обезщетение дори при настъпване на пълна неработоспособност.

79.

Възникването на правото на годишен отпуск и на финансово обезщетение за неползван отпуск само по себе си не е свързано с предварително действително полагане на труд, поради което тези права се предоставят на работника, дори и той да е отсъствал по болест през целия референтен период.

80.

Що се отнася до допълнителния подвъпрос дали тези права възникват и при необосновано отсъствие през целия референтен период, следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика въведеното с член 234 ЕО производство за отправяне на преюдициално запитване е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на общностното право, които са им необходими за разрешаване на висящия пред тях спор ( 68 ).

81.

В рамките на това сътрудничество само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени, предвид особеностите на делото както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно тъй като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на общностното право, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе ( 69 ).

82.

Съдът обаче постановява също, че при изключителни обстоятелства той може да разгледа условията, при които е сезиран от националния съд, за да провери собствената си компетентност. Отказ да се произнесе по зададен от национална юрисдикция преюдициален въпрос е възможен само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на общностното право няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси ( 70 ).

83.

Всъщност духът на сътрудничество, който трябва да ръководи развитието на производството по постановяване на преюдициално заключение, предполага, че от своя страна националният съд трябва да отчита възложените на Съда правомощия, които се състоят в подпомагане на правораздаването в държавите членки, а не във формулиране на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси ( 71 ).

84.

От акта за препращане е видно, че ищецът има установено с медицинско свидетелство заболяване от 8 септември 2004 г. до без прекъсване, т.е. до момента на прекратяване на трудовото му правоотношение. При това положение отсъствието му със сигурност е обосновано, поради което не се налага Съдът да отговаря на допълнителния подвъпрос дали правото на годишен отпуск или на финансово обезщетение за неползван годишен отпуск възниква и в случай на необосновано отсъствие, тъй като същият е неотносим за разрешаването на спора по главното производство.

85.

Предвид изложените съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на отправените от Landesarbeitsgericht Düsseldorf въпроси: