1.

Задължени ли са националните съдилища да прилагат общностноправни разпоредби с непосредствено действие и в случаите, когато съгласно вътрешното право на техните държави не са им предоставени изрични правомощия за това? С този въпрос от принципно значение ирландският съд по трудовоправни спорове Labour Court Dublin сезира Съда във връзка с общностноправните разпоредби за срочна работа, съдържащи се в Рамковото споразумение относно срочната работа ( 2 ).

2.

Освен това Labour Court желае да получи отговор относно тълкуването на две основни разпоредби от това рамково споразумение, в които, от една страна, е заложен принципът за недопускане на дискриминация на работниците и служителите на срочен трудов договор, а от друга страна, се съдържат мерки за предотвратяване на злоупотреба, произтичаща от използване на последователни трудови правоотношения. Labour Court поставя въпрос и за обхвата на неговото задължение за тълкуване на националното право в съответствие с директивите.

3.

В настоящия случай — както преди по дело Adeneler, по дело Marrosu и Sardino, по дело Vassallo и по дело Del Cerro Alonso — предмет на изследване е използването на срочни трудови правоотношения от работодатели в публичния сектор. По посочените дела Съдът вече изясни, че и такива трудови правоотношения попадат в приложното поле на Рамковото споразумение относно срочната работа ( 3 ).

4.

Общностноправната уредба в този случай се съдържа в Директива 1999/70/EО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (наричана по-нататък „Директива 1999/70“) ( 4 ). С тази директива се прилага Рамковото споразумение относно срочната работа (наричано по-нататък и „Рамково споразумение“), сключено на 18 март 1999 г. между три общи междуотраслови организации (CES, UNICE и CEEP) и съставляващо приложение към директивата.

5.

Като цяло целта на Рамковото споразумение относно срочната работа е да бъдат определени „общите принципи и минималните изисквания за срочни трудови договори и трудови правоотношения“ и при това „да подобрят качеството на срочната работа чрез гарантиране прилагането на принципа за недискриминация и да създадат рамка за предотвратяване на нарушенията, произтичащи от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“ ( 5 ).

6.

При това в основата на Рамковото споразумение е залегнало съображението, „че договори с неопределена продължителност са и ще продължават да бъдат общата форма на трудово правоотношение между работодатели и работници“ ( 6 ). Същевременно обаче в Рамковото споразумение се признава, че „срочните трудови договори са характеристика на заетостта в определени сектори, занятия и дейности, които могат да бъдат подходящи и за работодателите, и за работниците“ ( 7 ). Освен това в Рамковото споразумение се отчита, че „използването на срочни трудови договори, основаващи се на обективни причини, е начин да се предотврати злоупотребата“ ( 8 ).

7.

В клауза 1 от Рамковото споразумение се определя неговият предмет:

„Целта на настоящото рамково споразумение е:

8.

В клауза 4 от Рамковото споразумение е заложен принципът на недискриминация, както следва:

9.

Клауза 5 от Рамковото споразумение се отнася до мерките за предотвратяване на злоупотреба, произтичаща от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения:

10.

И накрая, в клауза 8, точка 5 от Рамковото споразумение се посочва:

„Предотвратяването и решаването на спорове и жалби, породени от прилагането на настоящото споразумение, се извършва в съответствие с националното законодателство, колективните трудови договори и практиката.“

11.

Директива 1999/70 дава възможност на държавите-членки по отношение на термините, използвани в рамковото споразумение, които не са специално определени в него, да определят такива термини в съответствие с националното законодателство и/или практика, при условие че въпросните определения спазват съдържанието на рамковото споразумение ( 9 ). По този начин се взема предвид положението във всяка държава-членка и условията в определени сектори и занятия, включително дейностите от сезонен характер ( 10 ).

12.

В член 3 от Директива 1999/70 като дата на влизането ѝ в сила се посочва датата на нейното публикуване в Официален вестник на Европейските общности, т. е. 10 юли 1999 г.

13.

В съответствие с член 2, параграф 1 от Директива 1999/70 държавите-членки са задължени да „въвеждат в сила законови, подзаконови и административни разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива най-късно до 10 юли 2001 г. или да осигурят, най-късно до тази дата, социалните партньори да са въвели необходимите мерки чрез споразумение“. Доколкото е необходимо, при особени трудности или в случай на прилагане чрез колективен договор след консултации със социалните партньори в съответствие с член 2, параграф 2 от Директивата „държавите-членки могат да разполагат с максимум още една година.“ В случая с Ирландия тази възможност не е използвана.

14.

Наред с Директива 1999/70 и Рамковото споразумение следва да се посочат и социалните разпоредби от Договора за създаване на Европейската общност, а именно членове 137 ЕО и 139 ЕО.

15.

Част от член 137 ЕО гласи следното:

„(1)   С цел постигането на целите на член 136, Общността подкрепя и допълва дейностите на държавите-членки в следните области:

[…]

[…]

(2)   За тази цел Съветът може:

[…]

[…]

(5)   Разпоредбите на настоящия член не се прилагат спрямо заплащането на труда, правото на сдружаване, правото на стачка или правото да се обявява локаут.“

16.

Освен това в член 139 EО се посочва и следното:

„(1)   Диалогът между социалните партньори на равнище Общност може да доведе, ако те пожелаят, до договорни отношения, включително и до споразумения.

(2)   Споразуменията, сключени на равнище Общност, се изпълняват било в съответствие с процедурите и практиките, специфични за социалните партньори и за държавите-членки, било при въпроси, обхванати от член 137 — по съвместно искане на подписалите ги страни, с решение на Съвета, по предложение на Комисията.

[…]“

17.

Директива 1999/70 е транспонирана в ирландското право със Закон № 29 от 2003 г. за защита на работниците при срочна работа ( 11 ) (наричан по-нататък „закон от 2003 г.“). Този закон е влязъл в сила на 14 юли 2003 г.

18.

От член 6, параграф 1, във връзка с член 2, параграф 1 от Закона от 2003 г., следва, че по отношение на условията на наемане, включително възнаграждението и пенсионното осигуряване, работниците на срочен трудов договор не могат да бъдат третирани по-зле, отколкото работниците на трудов договор за неопределено време, които се намират в сходно положение. По отношение на пенсионното осигуряване за прослужено време и старост е в сила забраната за неравно третиране в съответствие с член 6, параграф 5 от Закона от 2003 г., но само за работници на срочен трудов договор, чието нормално седмично работно време не представлява по-малко от 20 % от нормалното работно време на работниците на трудов договор за неопределено време, които се намират в сходно положение.

19.

От член 9, параграф 1 от Закона от 2003 г. следва, че срочният трудов договор на работник, който към датата на приемането на Закона от 2003 г. или след тази дата е работил три години без прекъсване за своя работодател, може да бъде подновен само веднъж от този работодател за срок до една година. В съответствие с член 9, параграф 3 от Закона условията, които са включени в трудов договор в нарушение на параграф 1 от този член, са недействителни ( 12 ) и съответният договор се счита за сключен за неопределено време.

20.

Работодателят може да се отклони от задълженията по членове 6 и 9 от Закона от 2003 г. по обективни причини ( 13 ). Член 7 от този закон дава определение на понятието „обективни причини“.

21.

В съответствие с член 14 от Закона от 2003 г. искът срещу работодател на основание на нарушение на този закон трябва да се подаде на първа инстанция до „Rights Commissioner“ ( 14 ); жалбата може да бъде подадена от работник или — с негово съгласие — от синдикат, в който той членува. Rights Commissioner се произнася по такива искове след изслушване на страните, при което той може да разпореди мерките, предвидени в член 14, параграф 2 от Закона. Той има право също да присъди изплащане на подходящо обезщетение от работодателя, като размерът на обезщетението може да достигне до две годишни заплати на ищеца.

22.

Член 15 от Закона от 2003 г. предвижда възможност за страните да обжалват решението на Rights Commissioner пред Labour Court. Касационна жалба срещу решението на въззивната инстанция може да се подаде пред High Court. Решението на High Court е окончателно и не подлежи на обжалване.

23.

Съгласно сведенията от препращащата юрисдикция както Rights Commissioner, така и Labour Court е компетентен да постановява решения само ако компетентността му е предоставена по силата на закона. Никой от тях няма изрична компетентност да постанови решение по искане, което се основава на общностноправна разпоредба с непосредствено действие, освен ако тази разпоредба не попада в приложното поле на законите, които установяват компетентността на Rights Commissioner, съответно на Labour Court.

24.

В акта за препращане препращащата юрисдикция посочва освен това следните особености на ирландското право на публичната служба.

25.

Сътрудниците в публичната служба на Ирландия се назначават или като държавни служители, или като служители, които не са титуляри на определена длъжност.

26.

Назначаването като държавен служител се извършва въз основа на открит конкурс, при което се забранява назначаването на лица на срочни договори на длъжности за държавни служители. За разлика от това назначаването на служители, които не са титуляри на определена длъжност, се извършва или въз основа на открит конкурс, или на местно равнище, като това назначаване може да се извърши за определен срок.

27.

Релевантните правни разпоредби относно осигурителните права в публичната служба на Ирландия предвиждат различни режими за държавните служители и за служителите, които не са титуляри на определена длъжност. Значителна разлика има и в правната уредба на уволняването на държавни служители и на служители, които не са титуляри на определена длъжност. В практиката тези разлики се изразяват в това, че работното място на един държавен служител е значително по-сигурно от това на служител, който не е титуляр на определена длъжност. Междувременно обаче са премахнати други съществували в миналото различия, например по отношение на здравното осигуряване.

28.

IMPACT е синдикат, който представлява интересите на заетите в публичната служба на Ирландия. В спора по главното производство IMPACT като представител на 91 свои членове се явява страна срещу няколко ирландски министерства, където засегнатите членове на синдиката (наричани по-нататък „жалбоподатели в главното производство“) са работили или работят като служители, които не са титуляри на определени длъжности, или въз основа на последователни срочни трудови договори с различен срок на действие.

29.

Срочните трудови правоотношения на жалбоподателите в главното производство започват преди 14 юли 2003 г. и продължават след тази дата. Някои от жалбоподателите в главното производство са работили непрекъснато по-малко от три години в съответните министерства и поради това предмет на техните искания са само същите условия за наемане на работа като на служителите титуляри, намиращи се в сходно положение. Други жалбоподатели в главното производство са работили непрекъснато повече от три години; те изискват не само същите условия за наемане на работа, но и освен това безсрочни трудови правоотношения.

30.

Причина за прибягването до срочни трудови правоотношения е била или задоволяването на временни нужди, или липсата на трайно осигурено финансиране за съответните работни места. Според общата практика на засегнатите министерства срочните трудови правоотношения са удължавани съответно за периоди от 12 до 24 месеца. Непосредствено преди влизането в сила на Закона от 2003 г. Министерството на външните работи е удължило трудовите правоотношения на някои от жалбоподателите в главното производство за периоди, някои от които с времетраене до 8 години.

31.

Пред Rights Commissioner жалбоподателите в главното производство, представлявани от IMPACT, изтъкват нарушение на правото им на равно третиране, по-специално защото не получавали същото възнаграждение и не се ползвали от същите пенсионни права като държавните служители; според жалбоподателите в главното производство държавните служители са служители на трудов договор за неопределено време, намиращи се в сходно положение. Освен това жалбоподателите в главното производство се оплакват от повторното подновяване на техните срочни трудови правоотношения за определен срок от съответните министерства и го приемат за злоупотреба.

32.

За периода от 10 юли 2001 г. до 14 юли 2003 г. — това е периодът от датата на изтичане на срока за транспониране на Директива 1999/70 до датата на действителното ѝ транспониране в Ирландия — жалбоподателите в главното производство основават своите претенции на клаузи 4 и 5 от Рамковото споразумение и се позовават на тяхното непосредствено действие. За периода след 14 юли 2003 г. жалбоподателите в главното производство се позовават на член 6 от Закона от 2003 г.

33.

Засегнатите министерства оспорват дори и компетентността на Rights Commissioner да се произнася по жалбите, доколкото те се основавали на Директива 1999/70. Rights Commissioner можел да се произнася само по жалби, в които се посочва нарушение на съответната национална правна уредба. Те твърдят също че клаузи 4 и 5 от Рамковото споразумение не били безусловни и достатъчно точни по съдържание и ето защо частноправни субекти не можели да се позовават на тях пред националните юрисдикции. Освен това работник или служител на срочен трудов договор съгласно клауза 4 от Рамковото споразумение нямал право на същото възнаграждение и на същата пенсия като работника или служителя на трудов договор за неопределено време, намиращ се в сходно положение.

34.

Rights Commissioner потвърждава своята компетентност и по отношение на периода от деня на изтичане на срока за транспониране на Директива 1999/70 до деня на действителното ѝ транспониране в Ирландия. Освен това той приема, че заложеният в клауза 4 от Рамковото споразумение принцип за недискриминация по отношение на условията за наемане на работа се отнасял също и до възнаграждението и пенсионните права. Клауза 4 от Рамковото споразумение имала непосредствено действие, а клауза 5 — не.

35.

Вследствие на това Rights Commissioner приема за основателни само доводите на жалбоподателите в главното производство, които не се основават на клауза 5 от Рамковото споразумение. Министерствата били нарушили както правата на жалбоподателите в главното производство, произтичащи от националното право, така и правата им, произтичащи от Директива 1999/70, като са им предложили по-лоши условия за наемане на работа в сравнение с тези на служителите на трудов договор за неопределено време, намиращи се в сходно положение. Като служители на трудов договор за неопределено време, намиращи се в сходно положение, Rights Commissioner разглежда държавните служители.

36.

Като се позовава на член 14, параграф 2 от Закона от 2003 г., Rights Commissioner присъжда финансови обезщетения в полза на жалбоподателите в главното производство, възлизащи според конкретния случай на суми от 2000 до 40000 EUR. Освен това Rights Commissioner задължава съответните министерства да прилагат спрямо жалбоподателите в главното производство условия за наемане на работа, които съответстват на условията за наемане на служители на трудов договор за неопределено време, намиращи се в сходно положение. На някои от жалбоподателите в главното производство Rights Commissioner признава правото на безсрочно трудово правоотношение при условия, които не могат да бъдат по-лоши от действащите условия за служители на трудов договор за неопределено време, намиращи се в сходно положение.

37.

Засегнатите министерства подават въззивна жалба пред Labour Court Dublin. IMPACT подава насрещна въззивна жалба срещу това решение, доколкото с него се обявява, че клауза 5 от Рамковото споразумение няма непосредствено действие.

38.

С акт от 12 юни 2006 г., постъпил в Съда на 19 юни 2006 г., Labour Court Dublin спира висящото пред него производство и отправя към Съда следните преюдициални въпроси:

39.

В производството пред Съда писмени и устни становища представиха както IMPACT, така и ирландските министерства —ответници в главното производство, правителството на Обединеното кралство и Комисията на Европейските общности. Освен това правителството на Нидерландия представи писмени становища.

40.

По първия въпрос Labour Court иска по същeство да се установи дали дадена национална юрисдикция е задължена да прилага общностноправни разпоредби с непосредствено действие, ако изрично не ѝ е предоставена компетентност за това по силата на разпоредбите на вътрешното право, но е компетентна да прилага национален закон за транспониране на тези общностноправни разпоредби, и освен това дали частноправните субекти биха могли да се позовават пряко на тези разпоредби само пред други национални юрисдикции и само при по-малко благоприятни условия.

41.

Този въпрос на пръв поглед изглежда може би необичаен. За да бъде разбран по-добре, е необходимо да хвърлим поглед на системата за компетентност на юрисдикциите в Ирландия.

42.

Съгласно сведенията от препращащата юрисдикция в Ирландия Rights Commissioners и Labour Court са компетентни да се произнесат с решение само в случаите, в които им е предоставена компетентност по силата на закона. Никой от двамата не притежава изрична компетентност да се произнася по искания, основани на общностноправна разпоредба с непосредствено действие, освен ако тази разпоредба попада в приложното поле на правни актове, по силата на които се предоставя компетентност на Rights Commissioners, съответно на Labour Court.

43.

Като се позовават на това правно положение, министерствата в качеството им на ответници в главното производство оспорват компетентността на Rights Commissioner и на Labour Court да се произнасят по жалбите на жалбоподателите в главното производство, доколкото те се основават пряко на Директива 1999/70.

44.

Този проблем във връзка с компетентността има практическо значение за периода преди 14 юли 2003 г., в който Директива 1999/70 още не е била транспонирана в ирландското право. Именно за този период жалбоподателите в главното производство се позовават пряко на тази директива и на включеното като приложение към нея Рамково споразумение относно срочната работа.

45.

Нито Директива 1999/70, нито Рамковото споразумение относно срочната работа съдържат собствена уредба за компетентността по спорове относно искания, предявени на основание на разпоредбите в тях. По-скоро клауза 8, точка 5 от Рамковото споразумение препраща изрично към националните нормативни и колективнодоговорни разпоредби и обичайни практики.

46.

По този начин изходна точка за отговора на отправения към Съда въпрос е принципът на процесуална автономия на държавите-членки ( 15 ): според постоянната съдебна практика, при липса на съответна общностна правна уредба вътрешният правов ред на всяка държава-членка трябва да определи компетентните съдилища и да уреди процесуалните правила за гарантиране на защитата на правата, които правните субекти извеждат от общностното право ( 16 ).

47.

По смисъла на тази процесуална автономия по принцип не е задача на съда да сътрудничи при решаването на свързани с компетентността въпроси, която задача може да постави въпроса за квалификацията на определено, почиващо на общностното право правно положение в областта на националното правораздаване ( 17 ).

48.

От повелята за лоялност към Общността (член 10 EО) обаче следва, че държавите-членки — включително националните юрисдикции — са задължени в рамките на своята процесуална автономия да гарантират защитата на правата на частноправните субекти, които произтичат от общностното право ( 18 ); държавите-членки носят отговорност във всеки отделен случай за ефективната защита на тези права ( 19 ).

49.

В това се изразява принципът за ефективна съдебна правна защита, който според постоянната съдебна практика представлява общ принцип на общностното право и принадлежи към защитените в Общността основни права ( 20 ), т.е. този принцип трябва да се спазва от държавите-членки в приложното поле на общностното право ( 21 ).

50.

Все пак за да бъдат защитени ефективно във всеки отделен случай основаващите се на общностното право индивидуални права, на частноправните субекти трябва да се осигури по подходящ начин достъп до националните юрисдикции. Този достъп се определя до голяма степен както с установяването на компетентността на съдилищата, така и с процесуалните правила за използването на наличните средства за правна защита. В този аспект между правната уредба на компетентността и процесуалните правила няма съществена разлика, тъй като една неблагоприятна уредба на процесуалните правила може да затрудни достъпа на частноправните субекти до националните съдилища точно толкова, колкото и една неблагоприятна правна уредба на компетентността.

51.

Както компетентността, така и процесуалните правила относно средствата, предназначени да гарантират защитата на правата, които произтичат от общностното право за частноправните субекти, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които се отнасят за подобни правни средства за защита от вътрешно естество (принцип на равностойност, съответно на еквивалентност) и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред (принцип на ефективност) ( 22 ).

52.

Въз основа на критериите за равностойност и ефективност трябва да се проучи дали би било съвместимо с общностното право в случай като настоящия да се отрече компетентността на ирландската юрисдикция по трудови спорове (състояща се от Rights Commissioners и Labour Court) по отношение на позоваващите се непосредствено на Директива 1999/70, съответно на Рамковото споразумение искания за периода преди 14 юли 2003 г. и вместо това жалбоподателите в главното производство да бъдат насочвани към ирландските общи юрисдикции.

53.

При това препращащата юрисдикция, която единствена има непосредствени познания за процесуалните правила при жалби в областта на вътрешното право, е задължена да проучи дали в конкретния случай са спазени принципите на равностойност и ефективност. Съдът обаче може да даде на препращащата юрисдикция необходимите указания във връзка с общностноправните разпоредби по отношение на изследването, което тя трябва да извърши ( 23 ).

54.

Във връзка с принципа на ефективност първо трябва да се изследва дали за жалбоподателите в главното производство няма да е практически невъзможно или прекомерно затруднено упражняването на правата, които произтичат за тях от Директива 1999/70, съответно от Рамковото споразумение, ако за периода преди 14 юли 2003 г. им бъде отказан достъп до ирландската юрисдикция по трудови спорове и вместо това бъдат насочени към общия исков ред пред ирландските общи юрисдикции.

55.

Фактът, че в дадена държава-членка с определени искания не могат да бъдат сезирани всички национални юрисдикции, а единствено определена юрисдикция, сам по себе си още не обосновава нарушение на принципа на ефективност. По-скоро специализацията до известна степен в рамките на съдебната система може да отговори на легитимна потребност; тя служи за възможно най-ефективна организация на правораздаването и е известна в множество държави-членки под най-различни форми.

56.

Доколкото е видно, по принцип производството пред ирландските общи юрисдикции напълно допускало пряко позоваване на разпоредбите на Директива 1999/70, съответно на Рамковото споразумение. Според твърденията на препращащата юрисдикция жалбоподателите в главното производство биха могли да подадат там жалба срещу ирландската държава в качеството ѝ на техен работодател и по този начин да претендират непосредствено правна защита поради посоченото от тях в жалбата нарушение на правата им, произтичащи от Директивата ( 24 ); там те в никакъв случай нямаше да бъдат ограничени само до вторична правна защита под формата на искания за обезщетение за причинени вреди срещу ирландската държава поради неспазване на срока за транспониране на Директива 1999/70 ( 25 ).

57.

Особеното в настоящия случай е, че жалбоподателите в главното производство предявяват техните основаващи се на общностното право искания спрямо работодателя както за периода преди 14 юли 2003 г., т.е. преди транспонирането на Директива 1999/70 в ирландското право, така и за периода след това.

58.

Наистина жалбоподателите в главното производство извеждат своите искания за периода преди 14 юли 2003 г. непосредствено от Директивата, съответно от Рамковото споразумение, докато за периода след 14 юли 2003 г. се позовават на приетия за транспониране на Директивата ирландски Закон от 2003 г. Независимо от тези различни във формално отношение правни основания те претендират както за периода преди 14 юли 2003 г., така и за периода след това, същата защита като работници на срочен трудов договор, която в крайна сметка произтича винаги от Директива 1999/70.

59.

Ако за жалбоподателите в главното производство беше възможно да се позоват пряко на Директива 1999/70 за периода преди нейното транспониране само пред ирландските общи юрисдикции, но не и пред ирландските юрисдикции по трудови спорове, те фактически щяха да са принудени да заведат две паралелни дела, за да получат защитата, на която имат право съгласно правото на Общността — първото пред общите юрисдикции за периода до просроченото транспониране на Директивата в ирландското право и второто пред юрисдикцията по трудови спорове за последващия период.

60.

Ирландските министерства, които са ответници в главното производство, възразяват, че жалбоподателите са можели да избегнат подобно двойно натоварване, ако още от самото начало са завели дело само по общите ирландски юрисдикции. Те твърдят, че компетентността на ирландските юрисдикции по трудови спорове е била факултативна ( 26 ) и поради това жалбоподателите не са били задължени да сезират Right Commissioner и Labour Court през периода след 14 юли 2003 г. По скоро те можели да предявят всички свои искания пред общите ирландски юрисдикции, без значение дали те се отнасят за периода преди или след 14 юли 2003 г.

61.

В устното заседание пред Съда IMPACT изрично се противопостави на посочените по-горе твърдения. По мнение на IMPACT компетентността на ирландските юрисдикции по трудови спорове съгласно Закона от 2003 г. е от задължително естество. Във всички случаи обаче разрешаването на спорове за срочни трудови договори пред общите юрисдикции досега не било добило практическо значение .

62.

Не е задача на Съда в този спор да взема отношение по тълкуването на вътрешното право, защото в рамките на разпределението на правомощията между общностните юрисдикции и юрисдикциите на държавите-членки по отношение на фактическата и правната рамка, в която се вместват преюдициалните въпроси, Съдът трябва да вземе за отправна точка констатациите на препращащата юрисдикция ( 27 ). От акта за препращане може да се направи заключение, че компетентността на ирландските юрисдикции по трудови спорове е задължителна съгласно Закона от 2003 г. ( 28 )

63.

При тези обстоятелства трябва да се приеме, че жалбоподателите в главното производство действително би трябвало да водят две дела пред различни юрисдикции, за да могат да се ползват от пълната закрила, на която имат право като работници на срочен трудов договор съгласно Директива 1999/70, съответно съгласно Рамковото споразумение за срочната работа. Подобно двойно натоварване с два процеса и свързаните с тях съответни особености и рискове прекомерно би затруднило жалбоподателите в главното производство при ефективната реализация на тяхната гарантирана от общностното право закрила в качеството им на работници на срочен трудов договор. Това не е съвместимо с принципа за ефективност.

64.

Дори и компетентността на ирландските юрисдикции по трудови спорове да е само от факултативен характер, във всички случаи би следвало да се има предвид, че тук става дума за специализирана юрисдикция, на която при транспонирането на Директива 1999/70 ирландският законодател е възложил да решава трудовоправни спорове, свързани със срочна работа. Реализирането на закрилата, която Директивата предвижда за работници на срочен трудов договор, трябва да е възможно без ограничения пред такава специализирана юрисдикция. По същество става дума винаги за същата закрила, без значение дали тя произтича пряко от Директивата или непряко, т.е. опосредствана чрез националния закон за транспониране на Директивата ( 29 ).

65.

Несъответствието между компетентността на юрисдикциите за прилагане на Директивата, от една страна, и на националния закон за нейното транспониране, от друга страна, би затруднило значително ефективната реализация на произтичащата от общностното право закрила за засегнатите работници. Също непосредственото действие на общностното право, което в случай на пропуск от страна на националните органи служи за ефективна реализация на произтичащите от законодателството на Общността права на частноправните субекти ( 30 ), би загубило по този начин своето значение.

66.

Принципът на равностойност изисква пред съд, който е задължен да прилага националните разпоредби за транспониране на директива, да могат да се реализират и произтичащите непосредствено от тази директива права за периоди преди нейното транспониране.

67.

Принципът на равностойност е израз на общия принцип за равно третиране и недопускане на дискриминация, който изисква сходни фактически състави да не се третират различно и различни фактически състави да не се третират еднакво, освен ако подобно третиране е обективно оправдано ( 31 ).

68.

Подадените от жалбоподателите в главното производство жалби пред ирландската юрисдикция по трудови спорове служат, както вече беше посочено, за реализация на тяхната гарантирана от общностното право закрила като работници на срочни трудови договори ( 32 ). Вече беше споменато, че както за периода преди 14 юли 2003 г., така и за периода след това става дума за същата закрила, която в крайна сметка произтича от Директива 1999/70, без значение дали тя произтича от Директивата пряко или само непряко от нея, а именно опосредено чрез националния закон за транспониране.

69.

Следователно ако за реализацията на част от техните права — онези права, които се отнасят до периода преди 14 юли 2003 г. — жалбоподателите в главното производство трябва да подават иск срещу своя работодател по общия правораздавателен ред, то противно на схващането на министерствата — ответници в главното производство, точно тези искове трябва да бъдат изследвани за равностойността им с правните средства за защита, отнасящи се за по-късни периоди, които се предявяват пред юрисдикциите по трудови спорове. Това е така, защото и с двата способа за правна защита в полза на работниците на срочни трудови договори трябва да бъде реализирана еднаква защита, произтичаща от Директивата, а принципът на равностойността повелява, че условията за предявяване на иск, непосредствено основаващ се на Директивата, не могат да бъдат по-малко благоприятни, отколкото условията за предявяване на иск, основаващ се на националния закон за транспониране.

70.

При това препращащата юрисдикция трябва да изследва както предмета, така и съществените характеристики на посочените като сходни правни средства за защита, предвидени от вътрешното право; тя трябва да извърши оценка на съответните процесуални правила, разгледани в тяхната цялост, т.е. да вземе предвид значението на приложимите процесуални правила в цялото производство, а също така протичането и особеностите на производството пред различните национални органи ( 33 ).

71.

Например принципът на равностойност ще бъде нарушен, ако заинтересованото лице, което се позовава на предоставено със законодателството на Общността право, трябва да поеме в своя тежест извършването на допълнителни разходи и прилагането на по-дълги срокове, отколкото ако би предявило само претенция съгласно вътрешното право ( 34 ).

72.

В настоящия случай според твърденията в акта за препращане са налице значителни разлики между правните средства за защита, които работници на срочен трудов договор като жалбоподателите в главното производство могат да подадат срещу своя работодател пред Rights Commissioner, съответно пред Labour Court, от една страна, и пред общите ирландски юрисдикции, от друга страна.

73.

По този начин производствата пред общите ирландски юрисдикции се оказват значително по-формални, по-сложни, по-скъпи и по-продължителни. Изискват се съдебни такси, поема се риск за заплащане разноските по делото, в случай че страната загуби, и процесуалното представителство на страните не може да се възлага на синдикати, съответно на работодателски съюзи, а на адвокати ( 35 ). За разлика от това жалбите пред Rights Commissioner и пред Labour Court са в рамките на едно по-просто производство, в което страните могат да бъдат представлявани от произволно лице, по-специално от синдикат или от работодателски съюз; не се присъждат разноски и не се събират съдебни такси.

74.

Ирландските министерства — ответници в главното производство, отчасти оспорват пред Съда този начин на представяне и оценка на ирландското процесуално право. Тук е достатъчно само да се посочи, че в рамките на едно производство за постановяване на преюдициално заключение не е задача на Съда да реши дали тълкуването на национални правни разпоредби от страна на препращащата юрисдикция е правилно ( 36 ). В рамките на разпределението на компетенциите между общностните юрисдикции и юрисдикциите на държавите-членки по отношение на фактическата и на правната рамка, в която се вместват преюдициалните въпроси, Съдът по-скоро трябва да приеме твърденията на препращащата юрисдикция ( 37 ).

75.

Въз основа на сведенията от препращащата юрисдикция в настоящия случай, разгледани като цяло, възможните правни средства за защита пред ирландските общи юрисдикции се оказват по-малко благоприятни, отколкото правните средства за защита пред Rights Commissioner и пред Labour Court. По-специално за лица в положението на жалбоподателите в главното производство те са свързани с по-висок финансов риск и не им позволяват да бъдат представлявани пред съда от синдикати.

76.

По този начин при предявяването на техните искания, които се основават непосредствено на общностното право, за периода преди транспонирането на Директива 1999/70 заинтересованите лица щяха да бъдат в по-неизгодно положение, отколкото по отношение на предявяването на техните искания за периода след това, които се основават на ирландския закон за транспониране.

77.

Доколкото компетентността на юрисдикциите по трудови спорове в Ирландия за времето, считано от 14 юли 2003 г., се приема за обвързваща, може да се открие поставяне в по-неблагоприятно положение на работници като жалбоподателите в главното производство и в това, че те, както вече беше споменато по друг повод ( 38 ), фактически щяха да бъдат принудени да образуват две успоредни производства, за да получат защитата, която им гарантира общностното право: първото производство пред общите юрисдикции за периода преди транспонирането на Директива 1999/70 и второто производство пред юрисдикцията по трудови спорове за периода след транспонирането на Директивата. Ако обаче бяха основали исканията си само на Закона от 2003 г., а не допълнително и на общностното право, щеше да е достатъчно само едно съдебно производство, за което при всички положения би съществувала възможността за повдигането на спора пред ирландската юрисдикция по трудови спорове.

78.

Поставянето в по-неблагоприятно положение на жалбоподателите в главното производство не може да се оправдае например с обстоятелството, че за периода преди 14 юли 2003 г. не е имало ирландски закон за транспониране на Директива 1999/70, който би могъл да послужи като основание за компетентност на юрисдикцията по трудови спорове, защото една държава-членка не може да противопоставя на частноправни субекти неспазен от нея срок за транспониране на директива ( 39 ).

79.

Ако на жалбоподателите в главното производство не се осигурявало достъп до ирландската юрисдикция по трудови спорове за периода преди 14 юли 2003 г. и вместо това те бивали насочвани към ирландските общи юрисдикции, това означавало нарушение на принципа на равностойност.

80.

Според изложеното по-горе би представлявало нарушение както на принципа на ефективност, така и на принципа на равностойност, работниците на срочен трудов договор като жалбоподателите в главното производство за периода преди 14 юли 2003 г. да бъдат насочени към ирландските общи юрисдикции и да не им бъде осигурен достъп до ирландската юрисдикция по трудови спорове.

81.

От принципа на лоялност към Общността (член 10 EО) следва, че препращащият съд трябва да тълкува разпоредбите за собствената си компетентност, както и процесуалните правила за предявените пред него искове или жалби, доколкото е възможно по смисъла на ефективната защита на произтичащите от Директива 1999/70 и от Рамковото споразумение права на частноправните субекти ( 40 ).

82.

Както е видно от акта за препращане, в настоящия случай Labour Court предвижда и възможност за подобно тълкуване на неговата компетентност в съответствие с общностното право, което тълкуване би му позволило да приеме, че е компетентен не само за периода след 14 юли 2003 г., но и за времето преди това, и да приложи непосредствено действащите разпоредби на Директива 1999/70, съответно на Рамковото споразумение.

83.

При тези обстоятелства съгласно принципите на равностойност и на ефективност препращащата юрисдикция е задължена да приложи в главното производство разпоредбите с непосредствено действие на Директива 1999/70, съответно на Рамковото споразумение относно срочната работа, за да гарантира във всеки конкретен случай ефективна защита на произтичащите от тези разпоредби индивидуални права ( 41 ).

84.

По този начин може да се направи следното междинно заключение.

Съгласно принципите на равностойност и на ефективност дадена национална юрисдикция е задължена да прилага разпоредбите на общностното право с непосредствено действие, когато вътрешното право наистина не ѝ е предоставило изрична компетентност за това, но тя притежава компетентност за прилагане съгласно приет в по-късен момент национален закон за транспониране на тези разпоредби и освен това когато за частноправните субекти би съществувала възможност да се позовават непосредствено на тези разпоредби за периода преди приемане на националния закон за транспонирането им само пред други вътрешни юрисдикции и само при по-малко благоприятни условия.

85.

Вторият въпрос се поставя само в случай че отговорът на първия въпрос е утвърдителен, както аз предлагам ( 42 ). От отговора на втория преюдициален въпрос препращащият съд иска да установи дали клауза 4, точка 1 и клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа могат да се прилагат пряко, така че частноправните субекти да могат да се позовават на тези разпоредби пред съда.

86.

Според постоянната съдебна практика разпоредбите на директивите могат да пораждат непосредствено действие ( 43 ): при липса на приети в предвидения срок мерки за тяхното транспониране частноправният субект може да възрази срещу всички несъответстващи на дадена директива разпоредби на вътрешното право, като се позове на онези разпоредби от Директивата, които са безусловни и достатъчно точни по съдържание; той може да се позовава на тези разпоредби и когато те са от естество да обосноват права, които частноправният субект може да предяви срещу държавата ( 44 ). Разпоредбите с непосредствено действие на директивите могат да бъдат противопоставени и на държавата в качеството ѝ на работодател ( 45 ).

87.

Тази съдебна практика може изцяло да се приеме и по отношение на рамковите споразумения. Макар тяхното съдържание да е договорено между социалните партньори на общностно равнище (член 139, параграф 1 EО), те представляват съставна част от приетите за тяхното прилагане директиви на Съвета (член 139, параграф 2 EО, във връзка с член 137 EО) и имат същото правно естество.

88.

Съдът вече имаше възможност да тълкува разглежданите в случая разпоредби от Рамковото споразумение относно срочната работа ( 46 ), но не се е произнасял по непосредствената им приложимост ( 47 ).

89.

Първата част от втория преюдициален въпрос (въпрос 2, буква a) е посветена на непосредственото действие на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа. В нея е заложен принципът на недопускане на дискриминация на работниците на срочни трудови договори.

90.

Забраните за дискриминация представляват един от класическите случаи на непосредствено действие на общностното право. Това се отнася не само за съдържащите се в първичното право — по-специално в основните свободи и в разпоредби като член 141 EО — забрани за дискриминация ( 48 ), но и за такива забрани за дискриминация, които общностният законодател е приел във вторичното право, а именно в някои директиви в трудовоправната и в социалноправната област ( 49 ).

91.

Въпреки това в настоящия случай ирландските министерства в качеството си на ответници в главното производство оспорват непосредственото действие на забраната за дискриминация на работници на срочен трудов договор. На първо място, те смятат, че тази забрана за дискриминация е твърде неопределена по съдържание; това проличавало например от използването на неопределени по съдържание правни понятия и от позоваването на принципа рro rata temporis в клауза 4, точка 2 от Рамковото споразумение. На второ място, те посочват в твърденията си, като препращат към точка 3 от тази клауза, че забраната за дискриминация не била безусловна, тъй като се изисквало приемане на правила за прилагането ѝ от държавите-членки.

92.

Не приемам и двата довода като убедителни.

93.

Що се отнася първо до клауза 4, точка 3 от Рамковото споразумение, „редът и условията“ за прилагането, които трябва да определят държавите-членки, в никакъв случай не са предпоставка за прилагането на принципа на недопускане на дискриминация. Изразявам съгласие с препращащата юрисдикция, че тези условия за прилагането единствено трябва да улеснят прилагането на забраната за дискриминация и нейното действие в трудовото ежедневие ( 50 ).

94.

Такива условия по прилагането могат да бъдат от процесуално-техническо естество, но могат да съдържат и разпоредби или насоки по същество, в които се посочват практическите последици от забраната за дискриминация или се онагледява нейното действие, например с помощта на примерни разпоредби. По този начин могат да се вземат предвид положението във всяка държава-членка и условията в определени сектори и занятия ( 51 ), било чрез правни разпоредби на съответната държава или чрез колективни трудови договори.

95.

Единствено от факта, че трябва да се определят такива условия по прилагането, не може да се направи изводът, че съществува резерва по отношение на забраната за дискриминация и частноправните субекти не могат да се позовават на забраната за дискриминация, без да са определени посочените условия ( 52 ). Ако не бъдат определени условия по прилагането, от това по-скоро следва съдържащата се в самото рамково споразумение минимална закрила за работници на срочен трудов договор.

96.

Като цяло се приема, че непосредственото действие на разпоредба на дадена директива не се изключва само защото директивата предоставя на държавите-членки определена свобода по отношение на правилата за нейното транспониране ( 53 ). Подобна свобода е заложена по-скоро в естеството на дадена директива, която в съответствие с член 249, параграф 3 EО е задължителна само по отношение на целта, която трябва да се постигне с нея, но предоставя на органите на държавите-членки свобода при избора на формата и средствата. Затова от решаващо значение за непосредственото прилагане на съответната въпросна разпоредба трябва да бъде това дали нейното съдържание е определено с достатъчна точност ( 54 ) и дали може да бъде прилагана от всяка юрисдикция ( 55 ).

97.

В настоящия случай това е гарантирано. Забраната за дискриминация в съответствие с клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение е израз на общия принцип на равно третиране и недопускане на дискриминация и трябва да защитава работниците от по-лошо третиране въз основа на техния статут на работници на срочен трудов договор в сравнение с работниците трудов договор за неопределено време, намиращи се в сходно положение, по отношение на условията за наемането им на работа. Прилагането на такива принципи в конкретния случай принадлежи към класическите функции на съдилищата в приложното поле на общностното право.

98.

Единствено обстоятелството, че разпоредба на общностното право като разглежданата в настоящия случай забрана за дискриминация се обозначава като „принцип“ и в нея се използват неопределени по съдържание правни понятия като „условия на труд“ или „условия за наемане на работа“, не противоречи на определеността ѝ по съдържание и по този начин на непосредственото ѝ действие ( 56 ). Евентуалните спорни въпроси при тълкуването на такива понятия могат да бъдат изяснени по-скоро в рамките на производство за постановяване на преюдициално заключение ( 57 ).

99.

В настоящия случай посочването на „обективни причини“, с които може да се оправдае различно третиране на работници на срочен трудов договор и работници на трудов договор за неопределено време, намиращи се в сходно положение (вж. клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение), също толкова малко изключва непосредственото действие на забраната за дискриминация. По-скоро съответства на постоянната съдебна практика това, че самата възможност за отклонение от разпоредбите на директивите в изключителни случаи не се противопоставя на тяхното непосредствено действие ( 58 ).

100.

Възможността за диференциране по съществени, съответно по обективни причини, е призната в рамките на всички общностноправни забрани за дискриминация ( 59 ). Нейното изрично споменаване в текста на Рамковото споразумение не е нищо повече от една декларативна добавка, с която се изразява нещо общоприето и по никакъв начин не се накърнява яснотата на съдържанието на забраната за дискриминация.

101.

Подобна изяснителна функция изпълнява позоваването на принципа рro rata temporis с добавката „където е уместно“ в клауза 4, точка 2 от Рамковото споразумение. В крайна сметка с нея също се изразява нещо, което най-общо следва от принципа за недопускане на дискриминация: Работниците на срочен трудов договор при наемане на работа не бива да бъдат лишавани без наличие на обективни причини от предимства, които се предоставят на работниците на трудов договор за неопределено време, намиращи се в сходно положение. Ограниченият период на заетост на работниците на срочен трудов договор на длъжност при техния работодател може да бъде точно такава съществена причина определени предимства да не им бъдат предоставяни в пълен размер, а само частично (pro rata temporis) ( 60 ). Дали и кога това е така, е въпрос на преценка на конкретните обстоятелства по случая. Във всички случаи позоваването на принципа рro rata temporis не променя нищо в яснотата на съдържанието на забраната за дискриминация.

102.

По този начин закрепеният в клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение принцип за недопускане на дискриминация като цяло отговаря на всички условия за непосредственото му прилагане.

103.

При прилагането на принципа за недопускане на дискриминация препращащата юрисдикция във всички случаи е трябвало да се увери, че държавните служители, заети в публичната служба на Ирландия, действително могат да се разглеждат като работници на трудов договор за неопределено време в сходно положение в сравнение с работници на срочен трудов договор, които не са титуляри, каквито са жалбоподателите в главното производство. Това зависи от обща преценка на всички обстоятелства по конкретния случай. В тази връзка ще отбележа само между другото, че например общностните юрисдикции не приеха по отношение на европейската публична служба съпоставимост на статута на длъжностните лица и другите служители на Европейските общности ( 61 ).

104.

В допълнение ще посочим правните последици от евентуално нарушение на принципа на недопускане на дискриминация: Според постоянната съдебна практика предимствата, които получават членовете на групата в по-благоприятно положение, трябва да се прилагат и спрямо членовете на групата в по-неблагоприятно положение, докато не са приети мерки за възстановяване на равното третиране; националната юрисдикция трябва да не прилага дискриминираща национална разпоредба, без преди това да е отправила искане към законодателя за нейната отмяна или да е трябвало да изчака тази отмяна, а спрямо членовете на групата в по-неблагоприятно положение да прилага разпоредбата, която намира приложение за членовете на другата група ( 62 ).

105.

Във втората част от втория въпрос (въпрос 2, буква б) Labour Court желае да получи отговор, дали клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа поражда непосредствено действие. Тази разпоредба задължава държавите-членки да въведат една или повече от изброените в нея мерки с цел да предотвратят злоупотребите, които произтичат от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.

106.

Както IMPACT, така и Комисията застъпват становището, че клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение може да се прилага непосредствено. Докато обаче IMPACT приема без ограничения непосредственото действие на тази разпоредба, Комисията е по-въздържана: Разпоредбата пораждала непосредствено действие само доколкото за подновяването на срочни трудови договори или правоотношения се изисква наличие на обективна причина; това обаче било в сила, когато в рамките на срока за транспониране съответната държава-членка не е предприела други мерки, които да съответстват на клауза 5, точка 1.

107.

За разлика от това както ирландските министерства в качеството им на ответници в главното производство, така и препращащият съд, по общ начин отхвърлят непосредственото действие; те препращат към широката свобода на избор, която тази разпоредба предоставя на държавите-членки.

108.

Веднага ще посоча, че според мен следва да се предпочете последното схващане.

109.

Със сигурност в Рамковото споразумение се приема съображението, че наемането на постоянна работа е важен аспект от защитата на работниците, докато непрекъснатото прибягване до срочни трудови договори се приема като източник на потенциална злоупотреба в ущърб на работниците и допринася за влошаване на положението на работещите ( 63 ). Затова целта на социалните партньори е била то „да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“ ( 64 ).

110.

За тази цел в клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение на държавите-членки се вменява единствено много общото задължение да въведат във вътрешното си право, когато в него все още няма еквивалентни правни мерки, една или повече от следните мерки:

111.

Наистина по този начин държавите-членки са задължени да предвидят във вътрешното си право ефективно и със задължително действие най-малко една от изброените в клауза 5, точка 1, букви а)—в) мерки за предотвратяване на злоупотреба ( 65 ), но в Рамковото споразумение не се определя точно кои. По-скоро то предоставя на държавите-членки свобода на избор между три вида мерки, които са равнопоставени и измежду които те по свободна преценка трябва да транспонират една или повече мерки по ефективен и съответстващ на целта на Директивата начин ( 66 ). Така ще се вземат предвид положението във всяка държава-членка, както и условията в определени сектори и занятия ( 67 ).

112.

Затова не е необходимо дадена държава-членка да приема първата от трите предложени мерки. За нея няма пречка вместо да определи обективни причини, да установи само максималната обща продължителност на последователните трудови правоотношения или максимално допустимия брой на подновяванията на срочни трудови правоотношения, за да може по този начин да предотврати злоупотреба.

113.

От невъвеждането на двете други възможни мерки следва точно толкова малко, че възможностите за избор на съответната държава-членка след изтичането на срока за транспониране на Директива 1999/70 по необходимост са се ограничили до първата мярка. След изтичането на срока за транспониране се приема за установено само че съответната държава-членка не е изпълнила задължението си за транспониране. Тъй като няма степенуване по важност между трите мерки, предвидени в клауза 5, точка 1, букви а)—в), непосредствената приложимост на това предписание или на определени части от него не може да се изведе единствено и само от неспазването на срока за транспониране на Директивата от страна на държавата-членка.

114.

За разлика от схващането на Комисията, изискването за наличие на обективна причина за подновяване на срочни трудови правоотношения не представлява и нещо като най-малък общ знаменател, който в случай на недостатъчно транспониране би могъл да се изведе като минимално съдържание от предписанието на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение.

115.

Така е, защото само първата от трите предложени мерки, ако бъде транспонирана във вътрешното право, води изобщо до изискване за наличие на обективни причини за подновяване на срочни трудови договори или правоотношения. За разлика от това при двете други мерки не съществува такава императивна необходимост да са оправдани. Именно докато установените в съответствие с Директивата максимална обща продължителност, съответно максимално допустим общ брой на подновяванията, не бъдат превишени, дадено срочно трудово правоотношение може да бъде удължено дори и при липса на обективна причина, без Рамковото споразумение да противоречи на това обстоятелство.

116.

Наистина в точка 7 от общите съображения на Рамковото споразумение се подчертава специално че основаващото се на обективни причини ( 68 ) използване на срочни трудови договори е начин да се предотврати злоупотребата. Това обаче не означава, че срочни трудови договори изобщо ще са допустими само ако са налице обективни причини за срочност и че при липса на обективни причини те автоматично би трябвало да се разглеждат като водещи до злоупотреба. В противен случай мерките, предвидени в клауза 5, точка 1, букви б) и в) от Рамковото споразумение, щяха да бъдат излишни.

117.

Добавям, че и от извънредния характер на срочните трудови правоотношения ( 69 ) не следва нищо друго. Наистина в Рамковото споразумение безспорно е заложено схващането, че трудовите договори с неопределена продължителност са обичайната форма на трудови правоотношения ( 70 ) и че срочните трудови договори, както подчертава Съдът, „само при определени обстоятелства“ отговарят на потребностите на работодателите и работниците ( 71 ). Това обаче не означава, че винаги е необходимо наличие на обективна причина за сключване или подновяване на срочни трудови правоотношения. Във вътрешното си право държавите-членки могат и по друг начин да изразят извънредния характер на срочните трудови правоотношения, а именно чрез установяване на максимална обща продължителност (клауза 5, точка 1, буква б) или максимално допустим брой на подновяванията (клауза 5, точка 1, буква в).

118.

Следователно в най-общ план настоящият случай не е толкова сходен с цитираното от Комисията дело Francovich — разглежданата там директива съдържа разпоредби, които определят съдържанието на минимална закрила ( 72 ) — а се доближава по-скоро до цитираното от Labour Court Решение по дело Von Colson и Kamann, в което на държавите-членки не се предписва определена мярка и освен това им се предоставя голяма свобода на избор по отношение на вида на мерките, които трябва да се приемат ( 73 ).

119.

По този начин като цяло клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение не отговаря на условията за непосредственото ѝ прилагане.

120.

От друга страна, ако бъде потвърдена непосредствената приложимост на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение в предложения от Комисията смисъл, тогава би трябвало да се гарантира, че защитата на засегнатите работници ще бъде подобаващо осъществена. Наистина Рамковото споразумение не съдържа общо задължение на държавите-членки да регламентират превръщането на срочни трудови правоотношения в безсрочни, но би противоречало на защитната цел на Рамковото споразумение, ако засегнатите работници незабавно загубят работните си места само поради противоправно въведената срочност на трудовите им договори ( 74 ).

121.

Независимо дали частноправните субекти могат да се позовават непосредствено на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, в съответствие с Решение по дело Francovich и при предвидените там условия неспазилата сроковете държава-членка може да бъде задължена да възстанови на гражданите евентуално възникналите за тях вреди, поради това че не е транспонирала надлежно Директива 1999/70 ( 75 ).

122.

С третия си въпрос препращащата юрисдикция иска да разбере дали клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение позволява на една държава-членка, действаща в качеството на работодател, през периода от датата на изтичане на срока за транспониране на Директива 1999/70 до датата на влизане в сила на националния закон за нейното транспониране да удължава за сравнително продължителни периоди съществуващи срочни трудови договори — в настоящия случай за период до осем години.

123.

В основата на този въпрос стои опасението, че поради подновяването на трудовите им договори за подобни дълги периоди малко преди влизане в сила на ирландския закон за транспониране на Директивата на засегнатите работници е отнета закрилата по силата на Закона от 2003 г. и на Рамковото споразумение.

124.

Препращащата юрискдикция иска Съда да изясни този въпрос „като вземе предвид“ своите отговори на въпрос 1 и въпрос 2, буква б). Затова в последващото си изложение приемам, че клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, както е посочено по-горе ( 76 ), не може да се приложи пряко.

125.

Ако тази разпоредба не се приложи пряко, клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение не може да бъде противопоставена на подновяването на въпросните трудови правоотношения за срок до осем години.

126.

Нищо друго не се получава при спазване на задължението да не се лишава договорът от неговия обект и неговата цел преди влизането му в сила, посочена както от препращащия съд, така и от IMPACT.

127.

Наистина, всички национални органи са задължени да допринасят за постигането на предвидения в определена директива резултат. Това задължение произтича от член 10 EО и член 249, параграф 3 EО във връзка със самата директива ( 77 ). Затова още през срока за транспониране на определена директива държавите-членки са задължени да се въздържат от всякакви действия, които биха могли сериозно да застрашат постигането на предвидения в директивата резултат ( 78 ). Това задължение трябва да е изцяло в сила след изтичане на срока за транспониране на директивата, когато за всички органи на публична власт съществува позитивно задължение за активно насърчаване на постигането на целта на директивата, което надхвърля рамките на задължението да не се лишава договорът от неговия обект и неговата цел преди влизането му в сила, разгледано само по себе си.

128.

С Рамковото споразумение относно срочната работа обаче трябва да се създаде единствено правна уредба, с която да се предотврати злоупотребата, произтичаща от последователни срочни трудови договори или правоотношения (вж. клауза 1, буква б) и клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение).

129.

В качеството си на работодател в публичния сектор ирландското министерство на външните работи не е могло да наруши тази цел за създаване на подходящи рамкови условия единствено поради обстоятелството че още веднъж е подновило за определен период отделни срочни трудови правоотношения малко преди влизане в сила на националния закон за транспониране, било то и за сравнително по-продължителни периоди.

130.

Със сигурност мерките, които държавите-членки трябва да предприемат в съответствие с клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, в крайна сметка трябва да доведат до ефективното предотвратяване на злоупотреба и в индивидуални случаи ( 79 ). Клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение обаче няма за цел независимо от предвидените в букви а)—в) мерки да въвежда индивидуална забрана за злоупотреба. Следователно за индивидуалните случаи подобна забрана за злоупотреба не може да бъде изведена и от Рамковото споразумение при позоваване на задължението да не се лишава договорът от неговия обект и неговата цел преди влизането му в сила или задължението за сътрудничество от страна на националните власти (член 10 EО, във връзка с член 249, параграф 3 EО).

131.

Ако преди надлежното транспониране на Директива 1999/70 в националното право съществува намерение във всеки отделен случай да се провери дали подновяването на действащи срочни трудови правоотношения в публичния сектор е евентуален източник на злоупотреба, това в действителност би означавало пряко прилагане на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, за което обаче, както беше показано ( 80 ), не са изпълнени условията.

132.

Затова в обобщение се посочва следното:

Член 10 EО и член 249, параграф 3 EО, във връзка с клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа, не възпрепятстват дадена държава-членка в качеството ѝ на работодател през периода между датата на изтичане на срока за транспониране на Директива 1999/70 и датата на действителното ѝ транспониране в националното право да подновява отделни срочни трудови договори за сравнително по-дълги периоди.

133.

От отговора на четвъртия въпрос препращащата юрисдикция иска да се установи дали национална юрисдикция по силата на задължението си за тълкуване на вътрешното право в съответствие с директивите е задължена да тълкува приет след изтичане на предвидения срок национален закон за транспониране на директива така, че да му придаде обратно действие към датата на изтичане на срока за транспониране на тази директива.

134.

Този въпрос се поставя само в случай че отговорът на първия или на втория въпрос е отрицателен. Освен това от мотивите в акта за препращане може да се направи изводът, че препращащата юрисдикция иска единствено да се установи дали член 6 от Закона от 2003 г. може да има евентуално обратно действие, след като в ирландското право е транспониран принципът за недопускане на дискриминация спрямо работници на срочни трудови договори.

135.

Тъй като предлагам да се даде утвърдителен отговор не само на първия, но и на втория въпрос, доколкото се отнася до принципа за недопускане на дискриминация (въпрос 2, буква a) ( 81 ), четвъртият въпрос не е необходимо да се изяснява. Затова изложените по-долу твърдения са само със спомагателна цел.

136.

Съгласно постоянната съдебна практика при прилагане на вътрешното право националният съд е задължен да го тълкува, доколкото е възможно, в съответствие с текста и целта на дадена директива за постигане на предвидения в нея резултат и по този начин да спази член 249, параграф 3 EО ( 82 ).

137.

При това принципът за тълкуване в съответствие с директивите изисква националните съдилища, като вземат предвид цялото национално право и като прилагат неговите тълкувателни методи, да направят всичко, което попада в тяхната компетентност, за гарантиране на пълната ефикасност на съответната директива и да стигнат до резултат, който съвпада с резултата, предвиден в директивата ( 83 ). За целта те трябва да използват напълно свободата на преценка, която им предоставя националното право ( 84 ).

138.

Задължението за тълкуване в съответствие с директивата обаче се ограничава от общите правни принципи, и по-специално от принципа на правна сигурност и забраната за обратно действие; то не може да служи също и като основание за тълкуване на националното право contra legem ( 85 ).

139.

Общите правни принципи на общностното право в случай като този не ми се струва, че непременно противоречат на придаването на обратно действие на член 6 от Закона от 2003 г. по пътя на тълкуването, във всички случаи не във вертикално правоотношение, в което работник се позовава спрямо работодател в публичния сектор на принципа на недопускане на дискриминация.

140.

От гледна точка на общностното право принципът на правна сигурност наистина забранява най-общо да се приема за начало на срока на действие на даден правен акт дата преди неговото публикуване; по изключение обаче това може да се приеме, когато се изисква от целите на обществения интерес и в достатъчна степен са взети предвид оправданите правни очаквания на заинтересуваните лица ( 86 ). В случай като настоящия може да се приеме такова изключение.

141.

От една страна, именно транспонирането на дадена директива в националното право в предвидения срок без съмнение е цел, представляваща обществен интерес. От друга страна, в случай като настоящия органите на публична власт трудно биха могли да се позоват на принципа на защита на оправданите правни очаквания. Техните правни очаквания, че предишните национални правни актове продължават да действат, не може да бъде обект на защита, защото съответната държава-членка е била задължена да хармонизира вътрешното си право с общностното най-късно до изтичане на срока за транспониране на Директива 1999/70.

142.

Тъй като по този начин изменението на правното положение — тук въвеждането на принципа на недопускане на дискриминация съгласно изискванията на общностното право — е било предвидимо за работодатели в публичния сектор, то на тях не им е позволено да се позовават на принципа на защита на оправданите правни очаквания ( 87 ). Този начин на разглеждане е уместен и защото от признаването на защита на оправданите правни очаквания за работодателите в публичния сектор в крайна сметка би следвал нелогичният извод, че на неизправната държава-членка ще бъде позволено да противопоставя на частноправните субекти собственото си противоречащо на общностното право поведение ( 88 ).

143.

В настоящия случай обаче не е необходимо да се изяснява окончателно дали прилагането на националния закон за транспониране с обратна сила евентуално може да бъде съобразено с общностното право и дали това прилагане се намира в противоречие с общи правни принципи, защото принципът на тълкуване в съответствие с общностното право във всички случаи не може да наложи на национален съд да прилага националното си право contra legem с обратна сила.

144.

В настоящия случай Labour Court се позовава на една съществуваща според ирландското право „силна презумпция“ срещу обратното действие на закони. Тази презумпция може да бъде отхвърлена само чрез ясния и недвусмислен текст на съответната разпоредба или чрез ясни и убедителни аргументи в други разпоредби на съответния закон. Наистина текстът на член 6 от Закона от 2003 г. не изключва изрично тълкуването му в смисъл на прилагане с обратна сила. Липсват обаче ясни аргументи в полза на такова обратно действие. Затова според тълкувателните правила в ирландското право не е възможно да се придаде обратно действие на разпоредбата.

145.

От твърденията е видно, че в настоящия случай Labour Court би приел за contra legem прилагането на вътрешното право с обратна сила ( 89 ). Ако е така, този съд не може да бъде задължен и по силата на общностното право да придава такова обратно действие посредством тълкуването в съответствие с директивите.

146.

В допълнение следва да се припомни, че задължението на националния съд за тълкуване в съответствие с дадена директива не се ограничава до закона за транспонирането ѝ, а се разпростира върху цялото национално право и по този начин обхваща и съществуващото отпреди национално право ( 90 ).

147.

Следователно ако на ирландското право преди 14 юли 2003 г. е била известна дадена правна разпоредба или е бил известен дори само един общ правен принцип, според която или който например се забранява поведение на работодател спрямо неговите работници, което води до дискриминация, злоупотреба или накърняване на добрите нрави, препращащата юрисдикция ще бъде задължена да тълкува и прилага разпоредбата или правния принцип в съответствие с текста и целта на Директива 1999/70 ( 91 ) и при това да вземе в достатъчна степен предвид обсъждания в случая принцип за недопускане на дискриминация на работници на срочен трудов договор (клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа).

148.

Ако обаче предписаната от Директива 1999/70 цел не може да бъде постигната по тълкувателен път, общностното право задължава държавите-членки съгласно Решение по дело Francovich и при посочените в него условия да предоставят обезщетение на гражданите за евентуални вреди, причинени им от нетранспониране на тази директива ( 92 ).

149.

Следователно в обобщение може да се посочи следното.

От общностното право за дадена национална юрисдикция не произтича задължение да тълкува приетия след предвидения срок национален закон за нейното транспониране по начин, който да му придава обратно действие към датата на изтичане на срока за транспониране на тази директива, ако такова тълкуване би било contra legem според правилата на националното право.

Това не засяга задължението на националната юрисдикция да тълкува в съответствие със съответната директива останалата част от съществуващото вътрешно право към момента на изтичане на срока за нейното транспониране, както и задължението на съответната държава-членка да обезщети гражданите за евентуални вреди, възникнали за тях вследствие неизвършено транспониране на определена директива.

150.

От отговора на петия въпрос препращащият съд иска основно да разбере дали към условията за наемане на работа по смисъла на клауза 4 от Рамковото споразумение спадат и условията на трудов договор, отнасящи се до възнаграждението и пенсията.

151.

Този твърде спорен въпрос се поставя само в случай че на първия или на четвъртия въпрос се отговори утвърдително. С оглед на моето предложение за отговор на първия въпрос ( 93 ) петият въпрос се нуждае от разяснение.

152.

Не само IMPACT и Комисията, но и препращащата юрисдикция са на мнение, че условията за наемане на работа по смисъла на Рамковото споразумение включват също възнагражденията и пенсиите. За разлика от това ирландските министерства, които са ответници в главното производство, и преди всичко правителството на Обединеното кралство, изрично застъпват диаметрално противоположното становище, както впрочем направи преди една година и генералният адвокат Poiares Maduro в заключението си по дело Del Cerro Alonso ( 94 ).

153.

Спорът се концентрира основно върху две неща: от една страна, няма единно схващане как следва да се разбира понятието „условия за наемане на работа“, също и при сравнение с други директиви на Общността в трудовоправната и в социалноправната област. От друга страна, има различия в мненията относно обхвата на правното основание за Директива 1999/70 предвид обстоятелството, че член 139, параграф 2 EО позволява решения на Съвета за изпълнение на рамкови споразумения само в областите, попадащи в приложното поле на член 137 EО, към които обаче трудовото възнаграждение изрично не принадлежи (виж член 137, параграф 5 EО). По-нататък ще разгледам подробно двата аспекта.

154.

Понятието „условия за наемане на работа“, както се употребява във връзка с принципа за недопускане на дискриминация в клауза 4 от Рамковото споразумение относно срочната работа, нито включва изрично, нито изключва парични престации като разглежданите тук възнаграждения и пенсии.

155.

В някои по-нови трудовоправни и социалноправни разпоредби общностният законодател изрично е посочил, че използваното там понятие „условия за наемане на работа“включва възнаграждението ( 95 ). Липсата на такава изрична уредба в настоящия случай обаче не означава по необходимост, че възнаграждението е напълно изключено от приложното поле на клауза 4 от Рамковото споразумение.

156.

Също и по-ранната съдебна практика за равно третиране на мъжете и жените, според която понятието „условия на труд“ в Директива 76/207 — преди изменението ѝ с Директива 2002/73 — не обхващаше възнаграждението ( 96 ), не може да се приложи безпроблемно в настоящия случай, защото тази съдебна практика се обяснява до голяма степен със съществуването на Директива 75/117/EИО ( 97 ), която съдържаше специална разпоредба за равно третиране на мъжете и жените по отношение на възнаграждението ( 98 ) и чието приложно поле трябваше да се разграничава от приложното поле на Директива 76/207. За разлика от това в настоящия случай не възниква подобен проблем по отношение на разграничаването от успоредно съществуващ правен акт.

157.

Понятието „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4 от Рамковото споразумение относно срочната работа се нуждае от тълкуване. Съгласно постоянната съдебна практика трябва да се вземе предвид не само текстът на тази разпоредба, но и контекстът, в който тя се намира, както и целите на правния акт, към който тя принадлежи ( 99 ).

158.

Според клауза 1, буква a) от него Рамковото споразумение има за цел да подобри качеството на срочните трудови правоотношения чрез прилагане на принципа на недопускане на дискриминация ( 100 ). В него намират израз основополагащи цели на социалната политика на Общността, заложени по-специално в член 136, параграф 1 EО, а именно подобряване на условията на труд и на живот, както и гарантирането на подходяща социална закрила. Същите цели са записани още в преамбюла на Договора за ЕС ( 101 ) и на Договора за ЕО ( 102 ), както и в Хартата на Общността за основните социални права на работниците ( 103 ) и в Европейската социална харта ( 104 ).

159.

В светлината на тези социалнополитически цели забраната за дискриминация на работници на срочни трудови договори принадлежи към принципите на социалното право на Общността, които не могат да бъдат обект на стеснително тълкуване ( 105 ). Дори този факт не е в подкрепа на категоричното изключване на финансовите аспекти като възнагражденията и пенсиите от приложното поле на забраната за дискриминация.

160.

Практическото значение на забраната за дискриминация в трудовия живот също ще бъде значително намалено, ако тази забрана би се отнасяла само за такива условия за наемане на работа, които не са свързани с възнаграждението. За заинтересованите работници на срочни трудови договори със сигурност няма да е без значение, например по отношение на работното облекло и работните инструменти, дали са третирани по еднакъв начин с работниците на трудов договор за неопределено време, намиращи се в сходно положение. От несравнимо по-голямо значение по отношение на условията на живот и условията на труд на тези работници е обаче те да не биват поставяни от финансова гледна точка в по-неблагоприятно положение в сравнение с колегите им на трудов договор за неопределено време. Тази потребност от защита представлява аргумент против ограничаването на приложното поле на забраната за дискриминация единствено върху условия за наемане на работа, които не са свързани по никакъв начин с възнаграждението.

161.

Позоваването на принципа рro rata temporis в клауза 4, точка 2 от Рамковото споразумение впрочем показва, че приложното поле на забраната за дискриминация може да обхваща и парични престации. Този принцип може да се прилага изобщо само за делими престации, към които спадат предимно паричните престации като заплати, надбавки към заплатата и определени премии.

162.

След всичко казано дотук както смисълът и целта на клауза 4 от Рамковото споразумение, така и връзката на тази разпоредба с други разпоредби говорят в подкрепа на включването на възнагражденията и пенсиите в обхвата на понятието „условия за наемане на работа“.

163.

Що се отнася специално до пенсиите, тук се изисква още едно ограничение: финансовите условия в един трудов договор могат да се разглеждат като условия за наемане на работа по смисъла на клауза 4 от Рамковото споразумение само когато се отнасят до престации, които имат характера на предоставена от работодателя пенсия за държавни служители или допълнителна фирмена пенсия, а не до престации по законоустановените схеми на социално осигуряване.

164.

Обзорът върху съдебната практика за равно третиране на мъжете и жените показва, че само първите престации са част от трудовото правоотношение и се предоставят на това основание ( 106 ). Тази съдебна практика може да се приложи към Рамковото споразумение относно срочната работа, защото с това Рамково споразумение социалните партньори не са имали за цел да уреждат въпроси, свързани със законоустановените схеми на социално осигуряване, а по-скоро са признали, че подобни въпроси трябва да се решават от държавите-членки ( 107 ).

165.

Остава да се проучи дали на включването на възнагражденията и пенсиите в обхвата на понятието „условия за наемане на работа“ съгласно клауза 4 от Рамковото споразумение относно срочната работа се противопоставя правен акт от по-висок ранг.

166.

Приложното поле на разпоредби от вторичното право не може да излиза извън границите на приложното поле на техните правни основания ( 108 ). За да се гарантира това, вторичното право трябва да се тълкува и прилага в съответствие с първичното право, защото според постоянната съдебна практика когато една разпоредба от вторичното общностно право може да се тълкува по няколко начина, следва да се предпочете тълкуването, съгласно което разпоредбата съответства на Договора за ЕО, а не онова, което води до установяване на несъвместимостта с него ( 109 ).

167.

В съответствие с това клауза 4 от Рамковото споразумение относно срочната работа, в която се използва неопределеното понятие „условия за наемане на работа“, следва да се тълкува при спазване на ограниченията, произтичащи в дадения случай от правното основание на Директива 1999/70.

168.

Правно основание за приемане на Директива 1999/70 е член 139, параграф 2 EО, който в областите, попадащи в приложното поле на член 137 EО, предоставя на Съвета компетентност за целите на изпълнение на споразуменията между социалните партньори на общностно равнище. Към тези области в съответствие с член 137, параграф 1, буква б) EО спадат условията на труд, при което обаче член 137, параграф 5 EО отново изключва трудовото възнаграждение от приложното поле на тази разпоредба.

169.

Понятието „(трудово) възнаграждение“ само по себе си може, както е видно по-нататък от член 141, параграф 2 EО, да бъде тълкувано достатъчно разширително и наред с обичайните основни и минимални възнаграждения и заплати да включва и всички останали възнаграждения, които работодателят на основание служебното правоотношение заплаща пряко или непряко на работника в брой или в натура.

170.

От тълкуването на това понятие само по себе си все още не може да се разбере какво означава, че член 137 ЕО в съответствие с параграф 5 от него „не се отнася“ за възнагражденията. В този смисъл трябва да се вземат предвид още систематичното място на член 137, параграф 5 EО и смисълът и целта на тази разпоредба.

171.

Както Съдът постанови неотдавна в Решение по дело Del Cerro Alonso, като разпоредба, предвиждаща изключение, член 137, параграф 5 EО следва да се тълкува стеснително ( 110 ). Следователно разпоредбата не може да се разбира по начин, че изключва от приложното поле на член 137 EО всичко, което има каквато и да е връзка със заплащането; в противен случай много изброени в член 137, параграф 1 EО области на практика ще бъдат лишени от съдържание ( 111 ).

172.

По-скоро смисълът и целта на член 137, параграф 5 EО е основно насочен към това да се защити от посегателства автономията на социалните партньори при сключване на колективни трудови договори. Това е видно не на последно място и от тясната обвързаност на заплащането с останалите области, изключени от компетентността на Общността: правото на сдружаване, правото на стачка и правото да се налага локаут са от значение, особено във връзка с установяване на размера на възнаграждението; затова в член 137, параграф 5 EО те са посочени заедно със заплащането.

173.

Освен това целта на член 137, параграф 5 EО е да предотврати уеднаквяването на общностно равнище на равнищата на заплатите в държавите-членки от общностния законодател. Подобно — евентуално дори частично — премахване на разликите в равнището на заплатите в отделните държави, региони и предприятия от страна на общностния законодател би представлявало силна намеса в конкуренцията между предприятията, действащи на вътрешния пазар на Общността. То би надхвърлило далеч рамките на предвидените в член 137, параграф 1 EО подпомагащи и допълващи мерки на Общността към дейността на държавите-членки в областта на социалната политика.

174.

Ето защо член 137, параграф 5 EО не допуска например общностният законодател да влияе върху равнището на заплатите в държавите-членки чрез установяване на минимални възнаграждения. Също толкова малко общностният законодател би могъл да предвиди например компенсация за годишната инфлация, да въвежда горна граница за годишното увеличаване на заплатите или да регламентира размера на възнаграждението за извънреден труд, както и добавките за работа на смени, нощен труд или труд през почивните дни.

175.

За разлика от това член 137, параграф 5 EО не представлява пречка за общностния законодател да приема разпоредби с финансови последици, например по отношение на условията на труд (член 137, параграф 1, буква б) EО) или по отношение на подобряването на работната среда за защита на здравето и безопасността на работниците (член 137, параграф 1, буква a) EО). Така например Общността може да въвежда правила за националното трудово право, които обосновават право на работниците за получаване на платен годишен отпуск ( 112 ).

176.

В същия смисъл Съдът изясни неотдавна в Решение по дело Del Cerro Alonso и че член 137, параграф 5 EО извежда от сферата на компетентност на общностния законодател само размера на възнаграждението ( 113 ); той добави, че и в бъдеще се запазва изключителното задължение на компетентните власти в държавите-членки да определят размера на различните съставни елементи от възнаграждението на работниците ( 114 ).

177.

Дали, за разлика от това, установеното в една държава-членка възнаграждение или отделни негови съставни елементи се полага на определени работници или групи работници в рамките на предоставените им условия на труд е въпрос, който попада в приложното поле на член 137, параграф 1, буква б) EО, както и на приетите на основание на този член директиви ( 115 ).

178.

Чрез въвеждането на забрани за дискриминация като тази в клауза 4 от Рамковото споразумение за срочната работа ( 116 ) не се извършва намеса при определянето на възнагражденията на национално или регионално равнище или пък в рамките на предприятията. Само се гарантира, че определени групи работници трябва да получат закрила от по-неблагоприятно третиране по отношение на условията на труд, съответно условията за наемане на работа, също и закрила от по-неблагоприятно третиране от финансово естество. Подобни забрани за дискриминация са съществена част от подпомагащите и допълващите мерки на Общността към социалната политика на държавите-членки, чиято забрана не е цел и на член 137, параграф 5 EО.

179.

В съдебното заседание правителството на Обединеното кралство е направило възражение, че на работниците на срочни трудови договори трябва само да бъдат предоставени същите съставни елементи на възнаграждението като на работниците на трудови договори за неопределено време, които се намират в сходно положение, но все пак не в същия размер. Съгласно Решение по дело Del Cerro Alonso член 137, параграф 5 ЕО гарантирал на компетентните национални органи и страни по колективни трудови договори свободата различно да определят размера на съответните съставни елементи на възнаграждението за работници на срочни трудови договори и на работниците на трудови договори за неопределено време, които се намират в сходно положение.

180.

Аз не споделям това становище. Член 137, параграф 5 ЕО наистина предоставя на компетентните национални органи и страните по колективни трудови договори правото да определят размера на отделните съставни елементи на възнаграждението, но тази разпоредба не може от своя страна да служи като повод за дискриминация между определени групи работници. По-скоро компетентните национални органи и страните по колективните трудови договори при упражняване на предоставените им съгласно член 137, параграф 5 ЕО правомощия трябва да съблюдават общностното право ( 117 ) и не на последно място общите правни принципи, като например принципа на равното третиране и на недопускане на дискриминация. Следователно неравно третиране на работниците на срочни трудови договори спрямо работниците на трудови договори за неопределено време по отношение на размера на съответните съставни елементи на възнаграждението е предмет на разглеждане само там, където е обективно обосновано. Впрочем клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение не изразява нищо по-различно, както и препратката към принципа pro rata temporis в клауза 4, точка 2 от Рамковото споразумение.

181.

Като цяло член 137, параграф 5 EО не се противопоставя на включването на възнагражденията и пенсиите в обхвата на понятието „условия за наемане на работа“ съгласно клауза 4 от Рамковото споразумение относно срочната работа.

182.

По тази причина в заключение може да се посочи следното:

Към условията за наемане на работа по смисъла на клауза 4 от Рамковото споразумение относно срочната работа спадат и условията на трудов договор, отнасящи се до възнаграждението. Същото е в сила и за условията на трудов договор, които се отнасят до пенсиите, доколкото последните имат характера на предоставена от работодателя пенсия за държавни служители или допълнителна фирмена пенсия.

183.

С оглед на изложеното по-горе предлагам на Съда да отговори по следния начин на Labour Court Dublin: