РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (втори състав)

12 септември 2007 година

Дело T‑250/04

Philippe Combescot

срещу

Комисия на Европейските общности

„Публична служба — Длъжностни лица — Заемане на длъжността ръководител на делегацията в Колумбия — Отхвърляне на кандидатура — Жалба за отмяна — Липса на правен интерес — Иск за обезщетение“

Предмет: Жалба с предмет, от една страна, установяване на неправомерността на решението, с което жалбоподателят е изключен от конкурса за заемане на длъжността ръководител на делегацията в Колумбия, отмяна на процедурата по този конкурс, отмяна на решението за заемане на съответната длъжност, и от друга страна, плащането на обезщетение за вредите, които жалбоподателят твърди, че е претърпял

Решение: Осъжда Комисията да плати на жалбоподателя г‑н Philippe Combescot обезщетение за вреди в размер на 3 000 EUR. Отхвърля жалбата в останалата ѝ част. Комисията понася, наред с направените от нея съдебни разноски, половината от тези, направени от жалбоподателя. Жалбоподателят понася половината от направените от него съдебни разноски.

Резюме

1.      Производство — Представителство на страните

2.      Длъжностни лица — Жалба — Правен интерес

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

3.      Длъжностни лица — Жалба — Искане за обезщетение, свързано с искане за отмяна

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

4.      Длъжностни лица — Свободна длъжност — Заемане въз основа на вътрешен конкурс

5.      Длъжностни лица — Свободна длъжност — Съпоставяне на заслугите на кандидатите

(член 29, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)

6.      Длъжностни лица — Извъндоговорна отговорност на институциите — Условия

1.      Приложимите процесуални норми във връзка с производствата пред Първоинстанционния съд допускат страна да изготви общо пълномощно по няколко висящи пред последния дела, в които тази страна възнамерява да участва, и следователно допускат съответният представител да представи едно и също пълномощно в контекста на няколко производства.

(вж. точка 19)

2.      За да може пенсионирано длъжностно лице да поддържа жалба за отмяна на решение на органа по назначаване, е необходимо то все още да има личен интерес от отмяната на обжалваното решение.

Това не е така, когато неговата жалба е насочена към отмяната на решение, с което то е изключено от конкурс за заемане на длъжност, за която то вече не може да има претенции поради факта, че след подаването на жалбата се е пенсионирало и получава пенсия за пълна и трайна инвалидност.

При все това в рамките на искане за поправяне на професионалните, физически и неимуществени вреди, които то счита, че е претърпяло в резултат на поведението на съответната институция, заинтересованото лице все още има интерес да поиска да се прецени правомерността на решението за изключване.

(вж. точки 28, 29 и 33)

Позоваване на: Първоинстанционен съд — 13 декември 1990 г., Moritz/Комисия, T‑20/89, Recueil, стр. II‑769, точка 18, Първоинстанционен съд — 15 февруари 1995 г., Moat/Комисия, T‑112/94, Recueil FP, стр. I‑A‑37 и II‑135, точка 26, Първоинстанционен съд — 29 май 1997 г., Contargyris/Съвет, T‑6/96, Recueil FP, стр. I‑A‑119 и II‑357, точка 32

3.      Установеното от съдебната практика правило, че недопустимостта на искане за отмяна води до недопустимост на тясно свързаното с него искане за обезщетение, има за изрична цел да се избегне положение, в което длъжностно лице, което не е обжалвало в срок увреждащо го решение на органа по назначаване, заобикаля това преклудиране, като предявява иск за реализиране на отговорност на основание евентуалната неправомерност на това решение.

Следователно това правило не следва да се прилага в случая на длъжностно лице, което е обжалвало в срок с жалба за отмяна решение за изключване от вътрешен конкурс, когато искането за отмяна е станало недопустимо едва след подаването на жалбата, при това поради причина, независеща от волята на това лице, а именно неговото пенсиониране. Всъщност обявяването на искането за обезщетение за допустимо не дава на жалбоподателя възможност да заобиколи преклудиране, дължащо се на обстоятелството, че той не е поискал в срок отмяната на акта, за който твърди, че е неправомерен.

(вж. точки 38—40)

Позоваване на: Съд — 15 декември 1966 г., Schreckenberg/Комисия, 59/65, Recueil, стр. 785, 797, Съд — 12 декември 1967 г., Collignon/Комисия, 4/67, Recueil, стр. 469, 480, Съд — 22 октомври 1975 г., Meyer-Burckhardt/Комисия, 9/75, Recueil, стр. 1171, точка 11, Съд — 7 октомври 1987 г., Schina/Комисия, 401/85, Recueil, стр. 3911, точки 10 и 13, Съд — 14 февруари 1989 г., Bossi/Комисия, 346/87, Recueil, стр. 303, точки 31 и 34, Първоинстанционен съд — 6 април 2006 г., Camós Grau/Комисия, T‑309/03, Recueil, стр. II‑1173, точка 76

4.      Институция не може да се позовава на съобщения до персонала, които не представляват задължителни вътрешни указания, които тя би била длъжна да изпълнява, а само подготвителни, консултативни документи или насоки, лишени от обвързваща сила, за да обоснове прилагането по отношение на длъжностно лице на посочено в тях изискване за участие във вътрешен конкурс.

Поради това е неправомерно решение, изключващо длъжностно лице от вътрешен конкурс за назначаване на длъжност със средни управленски функции, което се основава на неспазването на изискване, съдържащо се във вътрешен подготвителен документ, но не е предвидено в приложимата правна уредба или в обявата за свободна длъжност.

(вж. точки 59, 64 и 66)

5.      Органът по назначаването е длъжен да прецени дали даден кандидат отговаря на изискванията, посочени в обявата за свободна длъжност, и тази преценка може да се оспори единствено в случай на явна грешка. Когато в обява за свободна длъжност се изисква кандидатите да имат допълнителен професионален опит в областите, свързани с подлежащата на заемане длъжност, органът по назначаването е длъжен да прецени доколко допълнителният опит съответства на въпросната длъжност.

(вж. точка 71)

Позоваване на: Съд — 4 юли 1989 г., Kerzmann/Сметна палата, 198/87, Recueil, стр. 2083

6.      Ангажирането на извъндоговорната отговорност на Общността предполага освен неправомерност на поведението, в което са упрекнати институциите, наличието на реална вреда, претърпяна от жалбоподателя, както и на причинно-следствена връзка между поведението и твърдяното увреждане.

За да може да се приеме, че е налице подобна връзка, трябва по принцип да се представи доказателство за отношение на пряка и сигурна причинно-следствена връзка между извършеното от съответната общностна институция нарушение и твърдяното увреждане.

В особения контекст на конкурс степента на сигурност на причинно-следствената връзка е достигната, когато извършеното от общностната институция нарушение е лишило по сигурен начин заинтересованото лице не непременно от заемането на въпросната длъжност, на която същото никога не ще може да докаже, че е имало право, а от сериозна възможност да бъде назначено на тази длъжност, което за заинтересованото лице води до имуществени вреди, изразяващи се в загуба на доходи. Когато при обстоятелствата на конкретния случай изглежда до голяма степен вероятно, че зачитането на правомерността е щяло да накара общностната институция да назначи заинтересованото лице на тази длъжност, оставащата теоретична несигурност относно изхода на редовно проведена процедура не би могла да попречи на поправянето на реалните имуществени вреди, които това лице е претърпяло като отстранено от конкурса за длъжността, на която е имало значителна възможност да бъде назначено.

(вж. точки 92, 95 и 96)

Позоваване на: Първоинстанционен съд — 9 февруари 1994 г., Latham/Комисия, T‑82/91, Recueil FP стр. I‑A‑15 и II‑61, точка 72, Първоинстанционен съд — 24 април 2001 г., Pierard/Комисия, T‑172/00, Recueil FP, стр. I‑A‑91 и II‑429, точка 34 Първоинстанционен съд — 5 октомври 2004 г., Sanders и др./Комисия, T‑45/01, Recueil, стр. II‑3315, точки149 и 150, Първоинстанционен съд — 5 октомври 2004 г., Eagle и др./Комисия, T‑144/02, Recueil, стр. II‑3381, точки 148 и 149, Първоинстанционен съд — 9 ноември 2004 г., Montalto/Съвет, T‑116/03, Recueil FP, стр. I‑A‑339 и II‑1541, точка 125