ИЗВЕСТИЕ НА КОМИСИЯТА

Наръчник за прилагане на членове 34—36 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС)

(текст от значение за ЕИП)

(2021/C 100/03)

ПРЕДГОВОР

В основата на дългосрочния план за действие за по-добро изпълнение и ефективно прилагане на правилата на единния пазар (1), приет през март 2020 г., стоят единният пазар и неговото ефективно прилагане. За да се подобри спазването и да се избегне сегментирането на пазара, в действие 1 от плана за действие за ефективно прилагане се предвижда, че Комисията ще предостави на националните органи и заинтересованите страни по-конкретни насоки. В него също така се предвижда актуализиране на Наръчника за прилагане на членове 34—36 от ДФЕС.

Именно в този контекст Комисията актуализира настоящия наръчник. Настоящият документ има за цел да улесни прилагането на правото на ЕС в областта на свободното движение на стоки, да подобри правоприлагането и да допринесе за ползите, които вътрешният пазар на стоки може да донесе на предприятията и потребителите в ЕС. Той е предназначен да осигури по-добро разбиране по отношение на прилагането на членове 34—36 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) в контекста на най-значимата съдебна практика на Съда на Европейския съюз (Съда на ЕС) в тази област. Той също така има за цел да засили съгласуваното прилагане на принципа на свободното движение на стоки в рамките на вътрешния пазар, като спомогне за преодоляване на оставащите пречки и за предотвратяване на появата на нови пречки.

Настоящият наръчник доразвива предходното издание от 2009 г. (2) и обхваща най-съществената практика на Съда на ЕС от последните единадесет години, за да се гарантира, че той предоставя изчерпателен и актуален преглед на прилагането на членове 34—36 от ДФЕС. Той обаче не може да се счита за изчерпателен, въпреки че обобщава съответната съдебна практика и предоставя допълнителен коментар. Наръчникът няма правнообвързващ характер.

Законодателството на ЕС и съдебните решения, упоменати в настоящия наръчник, могат да бъдат намерени в Eurlex (3), като решенията на Съда са достъпни и на уеб страницата на Съда на ЕС (4).

СЪДЪРЖАНИЕ

1.

РОЛЯТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА СВОБОДНОТО ДВИЖЕНИЕ НА СТОКИ НА ВЪТРЕШНИЯ ПАЗАР

41

2.

РАЗПОРЕДБИТЕ НА ДОГОВОРА

41

3.

ОБХВАТЪТ НА ЧЛЕН 34 ОТ ДФЕС

42

3.1.

Общи условия

42

3.1.1.

Нехармонизирана област

42

3.1.2.

Значение на понятието „стоки“

42

3.1.3.

Адресати

43

3.1.4.

Активни и пасивни мерки

44

3.2.

Териториален обхват

45

3.3.

Трансгранична търговия

45

3.4.

Видове ограничения съгласно член 34 от ДФЕС

46

3.4.1.

Количествени ограничения

46

3.4.2.

Мерки, имащи равностоен ефект

46

3.4.2.1.

Ограничения по отношение на употребата

47

3.4.2.2.

Дискриминационни условия за продажба

48

3.5.

Принципът на взаимно признаване

49

4.

ВИДОВЕ МЕРКИ

51

4.1.

Национални разпоредби, свързани с дейност по внос (лицензии за внос, инспекции и проверки)

51

4.2.

Задължения за назначаване на представител или за осигуряване на съоръжения за съхранение в държавата членка на внос

51

4.3.

Национални забрани за специфични продукти/вещества

52

4.4.

Ценови мерки

53

4.5.

Процедури за издаване на разрешения

55

4.5.1.

Одобряване на типа

55

4.5.2.

Регистрация на автомобили

56

4.6.

Ограничения на рекламата

56

4.7.

Технически регламенти, съдържащи изисквания по отношение на представянето на стоките (тегло, състав, представяне, етикетиране, форма, размер, опаковане)

57

4.8.

Наименования за произход, маркировки за качество, стимулиране на закупуването на национални продукти

58

4.9.

Ограничения по отношение на продажбите от разстояние (продажби по интернет, поръчки по пощата и др.)

59

4.10.

Задължения за заплащане на депозит

59

4.11.

Възстановяване на разходи и паралелен внос

60

4.12.

Задължение за използване на националния език

62

4.13.

Ограничения по отношение на вноса на стоки за лична употреба

62

5.

СЕЛСКОСТОПАНСКИ ПРОДУКТИ

63

6.

ОГРАНИЧЕНИЯ НА ИЗНОСА (ЧЛЕН 35 ОТ ДФЕС)

64

6.1.

Определение за „износ“

64

6.2.

Количествени ограничения и мерки с равностоен ефект

64

7.

ОСНОВАНИЯ ЗА ОГРАНИЧЕНИЯ НА ТЪРГОВИЯТА

66

7.1.

Член 36 от ДФЕС

66

7.1.1.

Обществен морал, обществен ред и обществена сигурност

67

7.1.2.

Опазване на здравето и живота на хората, животните и растенията (принцип на предпазните мерки)

68

7.1.3.

Закрила на националните богатства с художествена, историческа или археологическа стойност

69

7.1.4.

Закрила на индустриалната и търговската собственост

69

7.2.

Императивни изисквания

71

7.2.1.

Опазване на околната среда

72

7.2.2.

Защита на потребителите

73

7.2.3.

Други императивни изисквания

73

7.3.

Проверка за пропорционалност

74

7.4.

Тежест на доказване

76

8.

ВРЪЗКА С ДРУГИ СВОБОДИ И ЧЛЕНОВЕ ОТ ДОГОВОРА, СВЪРЗАНИ СЪС СВОБОДНОТО ДВИЖЕНИЕ НА СТОКИ

76

8.1.

Основни свободи

76

8.1.1.

Член 45 от ДФЕС — Свободно движение на работници

76

8.1.2.

Членове 49 и 56 от ДФЕС — Свободно установяване и предоставяне на услуги

77

8.1.3.

Член 63 от ДФЕС и сл. — Свободно движение на капитали и плащания

79

8.2.

Други приложими членове от Договора

79

8.2.1.

Член 18 от ДФЕС — Недискриминация на основание гражданство

79

8.2.2.

Членове 28 и 30 от ДФЕС — Митнически съюз

80

8.2.3.

Член 37 от ДФЕС — Държавни монополи

80

8.2.4.

Член 107 от ДФЕС — Държавни помощи

82

8.2.5.

Член 110 от ДФЕС — Данъчни разпоредби

83

8.2.6.

Член 351 от ДФЕС

84

9.

ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕНОВЕ 34 И 35 ОТ ДФЕС

84

9.1.

Пряк ефект — правоприлагане от страна на частни субекти

84

9.2.

SOLVIT

84

9.3.

Производство за установяване на нарушение в съответствие с членове 258 и 260 от ДФЕС

85

9.3.1.

Производство за установяване на нарушение

85

9.3.2.

Жалби

85

10.

СВЪРЗАНИ АКТОВЕ ОТ ВТОРИЧНОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО

86

10.1.

Директива (ЕС) 2015/1535 на Европейския парламент и на Съвета от 9 септември 2015 г., установяваща процедура за предоставянето на информация в сферата на техническите регламенти и правила относно услугите на информационното общество

86

10.2.

Регламент (ЕС) 2019/515 — „Регламентът относно взаимното признаване“

87

10.3.

Регламент (ЕО) № 2679/98 — Така нареченият „ягодов“ регламент

87

1.   РОЛЯТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА СВОБОДНОТО ДВИЖЕНИЕ НА СТОКИ НА ВЪТРЕШНИЯ ПАЗАР

Вътрешният пазар е едно от най-големите достижения на ЕС. Той е в сърцевината на европейския проект, източник е на икономическия растеж през последните десетилетия и осигури конкретни ползи за европейските потребители и предприятия. Добре функциониращият единен пазар придобива още по-голямо значение по време на санитарни кризи, като пандемията от COVID-19. Той позволява на продуктите да се движат свободно, като се гарантира тяхната наличност и те достигат до най-нуждаещите се в целия ЕС.

Целостта на единния пазар също е необходим фактор за стимулиране на колективното възстановяване на икономиките на всички държави членки. В това отношение вътрешният пазар не само улеснява достъпа на гражданите на ЕС до по-голям избор от продукти, но и предоставя на икономическите оператори от ЕС голям вътрешен пазар, като стимулира търговията и конкуренцията и подобрява ефективността.

Днешният вътрешен пазар способства за лесното закупуване и продажба на продукти в 27-те държави членки с общо население от над 450 милиона души и предоставя на потребителите широк избор от продукти. Същевременно свободното движение на стоки е от полза и за бизнеса, тъй като приблизително 75 % от търговията в рамките на ЕС е със стоки. Единният европейски пазар помага на предприятията в ЕС да изградят стабилна платформа в открита, разнообразна и конкурентна среда. Тази сила насърчава растежа и създаването на работни места в ЕС и дава на предприятията в ЕС ресурсите, от които се нуждаят, за да успеят на световния пазар. По този начин правилно функциониращият вътрешен пазар на стоки се явява необходима предпоставка за настоящия и бъдещия просперитет на ЕС в условията на една глобализирана икономика (5).

От правна гледна точка, принципът на свободното движение на стоки е ключов компонент при създаването и развитието на вътрешния пазар. В членове 34—36 от ДФЕС бяха определени обхватът и съдържанието на този принцип, като разпоредбите им забраняваха необосновани ограничения на търговията в рамките на ЕС. Те обаче са приложими само в нехармонизираните области.

Законодателството за хармонизация се състои от регламенти и директиви на ЕС, които имат за цел създаването на общи правила, приложими във всички държави членки. Докато регламентите са пряко приложими и задължителни актове, които трябва да се прилагат в своята цялост в целия ЕС, директивите са актове, които само определят цел, която всички държави членки трябва да постигнат. Значението на вътрешния пазар беше определено чрез хармонизираното законодателство в много области и по този начин принципът на свободно движение на стоките беше конкретизиран с точни определения за специфични продукти. Независимо от този факт, основната функция на заложените в Договора принципи като ключов фактор за стабилизиране и предпазване на вътрешния пазар остава непроменена.

Днес свободното движение на стоки включва много политики и се вписва добре в контекста на един отговорен вътрешен пазар, който гарантира лесен достъп до висококачествени продукти, при едновременно гарантиране на висока степен на защита на други обществени интереси.

2.   РАЗПОРЕДБИТЕ НА ДОГОВОРА

Основните разпоредби на Договора относно свободното движение на стоки са:

—	член 34 от ДФЕС, който се отнася до вноса в рамките на ЕС и забранява „количествените ограничения и всички мерки, имащи равностоен ефект“, между държавите членки; текстът му гласи: „Количествените ограничения върху вноса и всички мерки, имащи равностоен ефект се забраняват между държавите членки“.

—

член 35 от ДФЕС, който се отнася до износа от една държава членка в друга и по подобен начин забранява „количествените ограничения, както и всички мерки с равностоен ефект“. Текстът му гласи: „Количествените ограничения на износа между държавите членки, както и всички мерки с равностоен ефект, се забраняват“.

—

член 36 от ДФЕС, който предвижда дерогации от предвидените в членове 34 и 35 от ДФЕС свободи на вътрешния пазар, когато тези дерогации се основават на някои специфични съображения. Текстът му гласи: „Разпоредбите на членове 34 и 35 не са пречка за налагането на забрани или ограничения върху вноса, износа или транзитното преминаване на стоки, основаващи се на съображенията за обществен морал, обществен ред или обществена сигурност; за закрила на здравето и живота на хората, животните или растенията; за закрила на националните богатства с художествена, историческа или археологическа стойност; за закрила на индустриалната и търговската собственост. При все това тези забрани или ограничения не трябва да представляват средство за произволна дискриминация или прикрито ограничение на търговията между държавите членки.“.

Главата от Договора, отнасяща се до забраната на количествените ограничения между държавите членки, освен това съдържа в член 37 от ДФЕС правила за привеждане в съответствие на държавните монополи с търговски характер. Нейната роля и връзка с членове 34—36 от ДФЕС ще бъдат описани накратко в глава 6 от настоящия наръчник, която обхваща и други членове от Договора.

3.   ОБХВАТЪТ НА ЧЛЕН 34 ОТ ДФЕС

3.1.   Общи условия

3.1.1.   Нехармонизирана област

Макар че с членове 34—36 от ДФЕС са положени основите за принципа на свободното движение на стоки, те не са единственият правен критерий за оценяване на съвместимостта на националните мерки с правилата на вътрешния пазар. Тези членове от Договора се прилагат, когато даден продукт не е обхванат от хармонизиращото законодателство на ЕС или е обхванат само частично от законодателството на ЕС за хармонизация. Такъв би бил случаят, ако техническите спецификации на даден продукт или условията на неговата продажба подлежат на хармонизиране чрез директиви или регламенти, приети от ЕС. Ето защо основното правило е, че когато дадена област е предмет на изчерпателна хармонизация на равнището на Съюза, всяка свързана с нея национална мярка трябва да се преценява с оглед на разпоредбите на тази мярка за хармонизация, а не с оглед на разпоредбите на първичното право (6). Въпреки това в случаите с неправилно транспониране на вторично законодателство, което има за цел премахване на пречките пред вътрешния пазар, частноправните субекти, които са претърпели вреди от такова неправилно транспониране, могат да се позоват на разпоредбите на Договора относно свободното движение на стоки, за да ангажират отговорността на тяхната държава членка за нарушение на правото на ЕС (7).

Следователно в случаите, в които вторичното законодателство е приложимо, всяка свързана с въпроса национална мярка трябва да се преценява в контекста на разпоредбите за хармонизиране (8). Това се дължи на факта, че законодателството за хармонизиране може да се разбира като придаване на конкретно съдържание на принципа на свободно движение на стоки чрез установяване на действителни права и задължения, които следва да се спазват по отношение на конкретни продукти.

Това може да се види в решението по дело C-292/12, Ragn-Sells, което се отнася до определени договорни документи, изготвени от общината в хода на процедура по възлагане на концесия за услуги по събиране и превозване на образуваните на нейната територия отпадъци. Съдът е посочил, че тъй като Регламент (ЕС) № 1013/2006 на Европейския парламент и на Съвета относно превози на отпадъци (9) цели да въведе хармонизирана система от процедури, посредством които може да се ограничи движението на отпадъците с цел да се гарантира опазването на околната среда, не е необходимо да се проверява дали национална мярка е съобразена с членове 34—36 от ДФЕС (10). Дори след няколко десетилетия на целенасочени усилия от страна на законодателя на ЕС във връзка с осигуряването на система от хармонизирани правила обаче, разпоредбите на Договора относно свободното движение на стоки не са станали излишни; техният обхват продължава да е забележителен. Не са единични случаите, в които определени области изобщо не са хармонизирани или са само частично хармонизирани. Когато не може да бъде установено законодателство за хармонизиране или то не е изчерпателно, се прилагат членове 34—36 от ДФЕС. В това отношение членовете от Договора действат като предпазна мрежа, за да се гарантира, че всяка пречка пред търговията в рамките на вътрешния пазар може да се проучва по отношение на нейната съвместимост с правото на ЕС.

3.1.2.   Значение на понятието „стоки“

Членове 34 и 35 от ДФЕС обхващат вноса и износа на стоки от всякакъв вид. Всяка стока може да попада в обхвата на членовете от Договора, стига да има икономическа стойност: „под стоки, по смисъла на Договора, трябва да се разбират продукти, които могат да се оценят в парична стойност и които могат като такива да бъдат предмет на търговски сделки“ (11).

В своите решения Съдът на ЕС е пояснил правилното обозначаване на даден продукт. Така например, предметите на изкуството трябва да се считат за стоки (12). Монетите, които вече не са в обращение като парично средство, също така попадат в обхвата на определението за стоки, както и банкнотите и чековете на приносител (13), макар че даренията в натура не се включват (14). Отпадъците трябва да се разглеждат като стока, независимо от възможността да бъдат рециклирани или използвани повторно (15). Електричеството (16) и природният газ (17) също се разглеждат като стоки, както и човешката кръв, плазма и производни на тях медицински продукти (18).

Важно е обаче да се прави разграничение от правна гледна точка между стоки и услуги съгласно свободите, залегнали в Договора (19). Така например, докато рибата определено е стока, правата за риболов и разрешителните за риболов не са непременно обхванати от принципа на свободно движение на стоки. Те по-скоро представляват „предоставяне на услуга“ по смисъла на разпоредбите на Договора, свързани със свободното предоставяне на услуги (20). Ако дадена държавна мярка засяга както свободното предоставяне на услуги, така и свободното движение на стоки, Съдът може да разгледа мярката във връзка с двете свободи. Например в решението си по дело C-591/17, Австрия/Германия, относно такса за ползване на инфраструктури и освобождаване от данък върху моторните превозни средства за превозни средства, регистрирани в Германия, Съдът е разгледал случая в контекста на член 34 от ДФЕС и свободата за предоставяне на услуги съгласно член 56 от ДФЕС. В допълнение Съдът е разгледа случая във връзка с принципите на недискриминация съгласно член 18 от ДФЕС и член 92 от ДФЕС, чиито разпоредби забраняват всякаква дискриминация в областта на транспорта (21).

3.1.3.   Адресати

Членове 34—36 от ДФЕС се отнасят до мерките, предприети от държавите членки. Тези разпоредби са тълкувани в широк смисъл като обвързващи не само за националните органи, но и за всички други органи в дадена държава, включително местните и регионалните органи (22), както и съдебните или административните органи на дадена държава членка (23). Това очевидно обхваща мерките, предприети от всички органи, конституирани в съответствие с публичното право като „публични органи“. В допълнение членове 34—36 от ДФЕС могат да се прилагат спрямо мерките, предприемани от недържавните участници или други органи, конституирани в съответствие с частното право, при условие че те изпълняват някои суверенни функции или техните дейности могат да бъдат вменени на държавата по друг начин. В действителност мерките на професионално-съсловна организация, на която са предоставени правно-регулаторни и дисциплинарни правомощия по силата на националното законодателство във връзка с нейната професионална област на дейност, могат да попаднат в обхвата на член 34 от ДФЕС (24).

Същото е приложимо за дейностите на организации, конституирани в съответствие с частното право, които обаче са учредени на основата на закон и се финансират основно от правителството или от задължителни вноски на предприятия от съответния стопански отрасъл и/или членове на които са назначени или под контрола на публични институции и поради това могат да бъдат вменени на държавата (25). В решението по делото Fra.bo Съдът е определил, че член 34 от ДФЕС се прилага хоризонтално по отношение на частноправна сертифицираща организация. Националните органи разглеждат сертифицираните от тази организация продукти като съответстващи на националното право. Съответно по силата на тези придобити фактически компетенции сертифициращата организация е разполагала с правомощието да регламентира достъпа на продукти, в случая медни фитинги, до германския пазар (26). Съдът е установил, че публичните изявления на държавен служител, въпреки че нямат правна сила, се приписват на държава членка и могат да представляват пречка за свободното движение на стоки. По-конкретно, такива случаи биха възникнали, ако адресатите на изявленията могат основателно да предположат, че става въпрос за позиция, която длъжностното лице изразява по силата на своята длъжност (27).

Въпреки че понятието „държава членка“ се тълкува в широк смисъл, по принцип то не се прилага за мерки с „чисто частен характер“ или мерки, предприети от частноправни субекти или дружества, тъй като те не могат да бъдат вменени на държавата. В Решение по дело Комисия/Франция (265/95) обаче Съдът разглежда като нарушение на член 34 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС факта, че Франция не е предприела всички необходими и пропорционални мерки за предотвратяване на увреждащи действия, предприети от частни лица, като в този случай това са френските земеделски производители, които са саботирали вносни селскостопански стоки (28). Въпреки че ограничението е било следствие от действията на частноправни субекти, е установено, че държавата членка е нарушила правото на ЕС, тъй като не е предприела достатъчно мерки за защита на свободното движение на тези стоки.

И накрая, член 34 от ДФЕС е бил прилаган също и по отношение на мерки, предприети от институциите на ЕС. При все това, по отношение на съдебния контрол законодателят на ЕС трябва да разполага с широка свобода на преценка. Съответно законосъобразността на дадена мярка, предприета от институция на ЕС, може да бъде поставена под въпрос само ако мярката очевидно е неподходяща по отношение на целта, към която компетентната институция се стреми (29).

3.1.4.   Активни и пасивни мерки

Прилагането на разпоредбата на член 34 от ДФЕС, която често е характеризирана като право на защита, срещу национални мерки, създаващи пречки пред трансграничната търговия, неизбежно предполага активни действия от страна на държавата. В резултат на това мерките, попадащи в обхвата на член 34 от ДФЕС, се състоят основно от задължителни разпоредби на законодателството на държавите членки. Въпреки това и незадължителни мерки могат да съставляват нарушение на член 34 от ДФЕС (30). Такъв е случаят с административни практики, които може да създадат пречки пред свободното движение на стоки, ако се отличават с несъмнена степен на трайност и обща приложимост (31).

Примерите за административни практики, които са счетени от Съда на ЕС за мерки, имащи равностоен на количествени ограничения на вноса ефект, включват: системен отказ за издаване на одобрение на типа за пощообработващи машини с устройство за сумиране, който по своя характер е протекционистки и дискриминационен (32); систематично квалифициране като лекарствени продукти по функция и изтегляне, поради липса на разрешение за пускане на пазара, на продукти на основата на лечебни растения, които са били законно произведени и търгувани в други държави членки като добавки към храни или диетични продукти (33); автоматично квалифициране като лекарствени продукти на витаминни препарати, които са били законно произведени и търгувани в другите държави членки като добавки към храни, при това съдържащи три пъти повече витамини (34); и налагане на изискване обогатени храни, законно произведени или търгувани в други държави членки, да могат да бъдат пуснати на пазара в Дания единствено ако се докаже, че такова обогатяване с хранителни вещества задоволява потребност на датското население (35).

С оглед на задълженията на държавите членки съгласно член 4, параграф 3 от ДФЕС, чиято разпоредба ги задължава да вземат всички подходящи мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите, и „effet utile“ („полезния ефект“) на правото на ЕС, Съдът е посочил, че член 34 от ДФЕС забранява не само действия на държавата, които съставляват нарушения, но и бездействие с такъв ефект. Такава ситуация може да възникне когато държава членка се въздържа от приемане на изискуемите мерки с оглед отстраняване на съществуващи пречки пред свободното движение на стоки, като конкретната пречка може дори да произтича от действие на частни субекти. По дело C-265/95 Франция е подведена под отговорност за действията на местни земеделски стопани, целящи ограничаване на вноса на селскостопански стоки от съседни държави членки посредством прихващане на камиони, пренасящи тези стоки, или унищожаване на техните товари. Ненамесата от страна на националните органи срещу тези действия е счетена за нарушение на член 34 от ДФЕС, тъй като държавите членки са длъжни да гарантират свободното движение на продукти на тяхна територия чрез предприемане на необходимите и подходящи мерки с цел избягване на каквито и да било ограничения, дължащи се на действията на частни субекти (36).

В допълнение, член 34 от ДФЕС може да създаде задължение за постигане на резултат. Това задължение е нарушено, ако дадена държава членка не постигне целите поради своето бездействие или недостатъчно действие. В решението по преюдициално запитване по дело C-309/02 например Съдът е постановил, че германските правила противоречат на член 34 от ДФЕС, защото Германия не е гарантирала, че частноправните субекти могат ефективно да участват в германската задължителна система за обратно приемане на еднократни опаковки за напитки (37).

3.2.   Териториален обхват

Задължението за спазване на разпоредбите на членове 34—36 от ДФЕС се прилага за всички държави — членки на ЕС. В допълнение разпоредбите на Договора могат да се прилагат спрямо европейските територии, за чиито външни отношения носи отговорност дадена държава членка, както и спрямо отвъдморските територии, зависещи от дадена държава членка или свързани по друг начин с нея (38).

За подробен преглед на териториите, спрямо които се прилага член 34 от ДФЕС, вижте приложението към настоящия наръчник.

По отношение на държавите от ЕАСТ, които са договорни партньори по Споразумението за ЕИП, и Турция търговията със стоки между тези държави и държавите — членки на ЕС, се урежда от разпоредбите на специфични споразумения, а не от разпоредбите на ДФЕС. Съответно продуктите, за които се отнася член 8, параграф 3 от Споразумението за ЕИП, с произход от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия, се ползват от правото на свободно движение в рамките на ЕС по силата на член 11 от Споразумението за ЕИП. Промишлените продукти с произход от Турция се ползват от правото на свободно движение на стоки в рамките на ЕС по силата на членове 5—7 от Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране ЕО — Турция от 22 декември 1995 г. за осъществяване на последната фаза на митническия съюз (39).

3.3.   Трансгранична търговия

Обхватът на член 34 от ДФЕС е ограничен до пречки пред търговията между държавите членки. Следователно, за да се оценява даден случай с оглед на тази разпоредба, е необходимо наличието на трансграничен елемент. Изцяло национални мерки, които се отнасят само до стоки местно производство, не попадат в обхвата на членове 34—36 от ДФЕС. За да отговаря дадена мярка на изискването за трансграничен елемент, е достатъчно тя да е в състояние косвено или потенциално да възпрепятства търговията в рамките на ЕС (40).

На теория необходимостта от трансграничен елемент, заложена в разпоредбите на Договора, не е пречка за държавите членки да третират своите продукти местно производство по начин, който е по-малко благоприятен от третирането на вносните продукти („обратна дискриминация“), въпреки че е малко вероятно това да се случи на практика. Макар че член 34 от ДФЕС се прилага в случаите, когато продукт местно производство се реимпортира, или напуска държавата членка и се внася обратно (41), той не се прилага в случаите, когато единствената цел на обратния внос е заобикаляне на националните правила (42).

Изискването за трансграничен елемент може също така да бъде изпълнено, ако продуктът просто преминава транзит през въпросната държава членка. В тази връзка в член 36 от ДФЕС ясно се посочва, че ограниченията относно „транзитното преминаване на стоки“ попадат в обхвата на разпоредбите на членове 34 и 35 от ДФЕС.

Принципът на свободно движение на стоки се прилага по отношение на продукти с произход от държавите членки и на такива с произход от трети държави, допуснати за свободно обращение в държавите членки. В член 29 от ДФЕС е установено, че продуктите с произход от трети държави се считат за намиращи се в свободно обращение в държава членка, при условие че формалностите по вноса са били изпълнени и съответните мита са били начислени. В решението по дело C-30/01, Комисия/Обединеното кралство, Съдът е потвърдил, че съгласно член 29, параграф 2 от ДФЕС предприетите мерки за целите на търговията в рамките на Съюза се прилагат по един и същ начин по отношение на продукти с произход от държавите членки и по отношение на онези с произход от трети държави (43).

В съответствие с установената съдебна практика, дадена национална мярка не попада извън обхвата на забраната, съдържаща се в членове 34—35 от ДФЕС, единствено поради факта, че пречката, която създава, е незначителна и защото е възможно продуктите да се предлагат на пазара по други начини (44). Дори ако мярката с относително малко икономическо значение е приложима само спрямо много ограничена географска част от националната територия (45) или засяга само ограничен брой случаи на внос/износ или ограничен брой стопански субекти, тя може да представлява забранена мярка с равностоен ефект.

Въпреки това от описаните по-горе мерки (46) могат да бъдат разграничени държавните мерки, които са твърде несигурни и косвени, за да оказват ограничаващ ефект върху търговията между държавите членки. В решението по дело C-297/05 например Съдът е приел, че наложена от Нидерландия административна формалност, свързана с идентификацията на превозни средства, внесени в държавата преди да бъдат регистрирани, „не може да има възпиращо действие върху вноса на превозно средство в тази държава членка или да направи този внос по-неизгоден“ (47). Съответно тази мярка попада извън обхвата на член 34 от ДФЕС.

3.4.   Видове ограничения съгласно член 34 от ДФЕС

3.4.1.   Количествени ограничения

Количествените ограничения са определени като мерки, които се свеждат до пълно или частично ограничаване на вноса или транзитното преминаване на стоки (48). Примерите за такива мерки включват пълна забрана на вноса или квотна система (49). С други думи, количествени ограничения се прилагат, когато са достигнати определени тавани за внос или износ. Въпреки това само нетарифните квоти попадат в обхвата на член 34 от ДФЕС, тъй като тарифните квоти са обхванати от член 30 от ДФЕС, чиято разпоредба забранява митата по вноса и износа и таксите с равностоен ефект.

Количественото ограничение може да се основава на нормативни разпоредби или просто на административна практика. По този начин дори прикрита или скрита квотна система ще попада в обхвата на член 34 от ДФЕС.

3.4.2.   Мерки, имащи равностоен ефект

Понятието „мерки, имащи равностоен ефект“, е с много по-широк обхват в сравнение с количественото ограничение. Макар да не е лесно да се направи ясно разграничение между количествените ограничения и мерките, имащи равностоен ефект, това не е от голямо практическо значение предвид факта, че правилата по принцип се прилагат по еднакъв начин спрямо количествените ограничения и мерките, имащи равностоен ефект.

В решението по делото Dassonville Съдът дава следното тълкуване на значението и обхвата на мерките, имащи равностоен ефект (50):

Това определение беше потвърдено от следващата съдебна практика на Съда с леки вариации. Понятието „правна уредба в областта на търговията“ обикновено не се използва в наши дни, тъй като формулировката по делото Dassonville в действителност не се ограничава с правните уредби в областта на търговията, а например обхваща и техническите регламенти и дори актове с необвързващ характер.

По делото Dassonville Съдът е подчертал, че най-важният елемент, определящ дали дадена национална мярка попада в обхвата на член 34 от ДФЕС, е нейният ефект (…която е в състояние пряко или непряко, реално или потенциално да възпрепятства…) (51). Съответно не е необходим дискриминационен елемент, за да попада дадена национална мярка в обхвата на член 34 от ДФЕС.

Принципното решение на Съда по делото Cassis de Dijon (52) потвърждава този подход. Като признава, че разликите между националните правила на държавите членки биха могли да представлява спънка за търговията със стоки, Съдът потвърждава, че член 34 от ДФЕС би могъл да обхване и националните мерки, които важат с еднаква сила за стоките местно производство и вносните стоки. В този случай държавите членки биха могли да използват дерогация, като се позоват не само на член 36 от ДФЕС, но и на императивните изисквания — виждане, което е застъпено за първи път в това решение.

В обобщение, член 34 от ДФЕС се прилага спрямо националните мерки, които са дискриминационни по отношение на вносните стоки (т.нар. мерки, приложими по различен начин), и спрямо националните мерки, които по закон изглежда се прилагат по еднакъв начин както спрямо стоките местно производство, така и спрямо вносните стоки, но на практика налагат допълнителна тежест върху вноса (т.нар. мерки, приложими по еднакъв начин) (53). Тази тежест произтича от факта, че вносните стоки трябва да съответстват на два набора от правила — онези, определени от държавата членка на производство, и онези, определени от държавата членка на внос.

Впоследствие мерките, имащи равностоен ефект на количествено ограничение, са започнали да включват и всички други мерки, способни да възпрепятстват достъпа до пазара (54). В тази връзка Съдът е посочил следното в решението по делото Комисия/Испания (55): „От съдебната практика е видно, че дадена мярка, дори ако няма за своя цел или резултат да третира по-малко благоприятно продуктите от други държави членки, попада в обхвата на понятието за мярка, равностойна на количествено ограничение по смисъла на член 34 от ДФЕС, ако възпрепятства достъпа до пазара на държава членка на стоките, произхождащи от други държави членки“.

Допускането в основата на т.нар. тест за достъп до пазара е, че условията за достъп по някакъв начин са затруднени за вносните продукти. Често Съдът поставя акцент върху преценката на това дали разглежданата мярка може да окаже значително въздействие върху поведението на потребителите, като направи закупуването на вносния продукт по-малко привлекателно (56).

Следователно определението за мерки, имащи равностоен ефект, е широко и постоянно търпи развитие. Така например в решението по дело C-591/17, Австрия/Германия, Съдът е определил, че таксата за ползване на инфраструктури и освобождаването от данък върху моторните превозни средства за превозни средства, регистрирани в Германия, могат да възпрепятстват достъпа до германския пазар на стоки с произход от други държави членки и съответно съставляват ограничение на свободното движение на стоки. Съдът отбелязва, че макар таксата за ползване на инфраструктурите да не се събира върху превозваните стоки в това им качество, тя все пак може да засегне стоките, доставяни с леки автомобили с тегло до 3,5 тона, които са регистрирани в държава членка, различна от Германия (57).

Друг пример за динамичния характер на понятието за мерки, имащи равностоен ефект, е дело C-573/12, Ålands Vindkraft, което се отнася за национална схема за подпомагане на зелената електроенергия. Сертификатите по схемата се издават само на шведски производители на енергия от възобновяеми източници, дори ако електроенергията, която те доставят или използват, може да е включвала вносна електроенергия. Съдът е приел, че такава схема може да възпрепятства, най-малкото непряко и потенциално, вноса на (зелена) електроенергия от други държави членки. Съдът е изтъкнал, че има вероятност фактът, че дадена държава членка не е приела подходящи мерки, за да предотврати пречките за свободното движение на стоки, които са създадени, да възпрепятства търговията в рамките на Съюза в същата степен, както положителните действия. Поради това Съдът е заявил, че разглежданата правна уредба представлява мярка с равностоен на количествено ограничение на вноса ефект (58).

3.4.2.1.   Ограничения по отношение на употребата

Наскоро в практиката на Съда беше разработена следната категория ограничения: ограниченията по отношение на употребата. Тези ограничения се определят като национални правила, които позволяват продажбата на конкретен продукт, като същевременно ограничават неговата употреба до определена степен. Ограниченията по отношение на употребата могат да включват ограничения, свързани с целта или метода на конкретната употреба, контекста или времето на употреба, степента на употреба или видовете употреба. Такива мерки могат при определени обстоятелства да представляват мерки с равностоен ефект на количествени ограничения.

В тази връзка могат да бъдат посочени три съдебни дела. Първо, делото Комисията/Португалия (59) , отнасящо се до закон в Португалия, с който се забранява поставянето на цветни покрития върху стъклата на моторни превозни средства. Според Комисията евентуалните клиенти — търговци или частни лица — няма да закупуват такива покрития, знаейки, че няма да могат да ги поставят върху стъклата на моторните превозни средства (60). Съдът изглежда е приел този довод и е посочил, че „… евентуалните заинтересовани — търговци или частни лица — практически нямат никакъв интерес да закупуват такива покрития, знаейки, че поставянето им върху предното стъкло и върху стъклата редом със седалките на пътниците в моторните превозни средства е забранено“ (61). В резултат на това той стига до заключението, че Португалия е в нарушение на задълженията си съгласно член 34 от ДФЕС.

Второ, по делото Комисията/Италия (62) се повдига въпросът дали като поддържа разпоредби, с които се забранява мотоциклети да теглят ремаркета, Италия не е в неизпълнение на задълженията си по член 34 от ДФЕС. Съдът е заявил, че доколкото става дума за ремаркета, специално проектирани да бъдат теглени от мотоциклети, възможностите за използване на същите другояче освен с мотоциклети са ограничени, и че потребителите, знаейки, че им е забранено да използват мотоциклета си с ремарке, специално проектирано за него, практически нямат никакъв интерес да купуват такова ремарке (63). По този начин въпросната забрана представлява нарушение на член 34 от ДФЕС.

И накрая, делото Mickelsson и Roos (64) се отнася за отправено преюдициално запитване, в което е повдигнат въпросът дали членове 34 и 36 от ДФЕС преклудират шведските правила относно използването на плавателни съдове за индивидуално ползване. В съответствие с шведската нормативна уредба използването на такива съдове на места, които не се смятат за общи плавателни водни пътища, и във водите, в които орган на местната администрация не е разрешил използването на индивидуални плавателни съдове, е забранено и се наказва с глоба. Съдът е посочил, че когато такива правила водят до възпрепятстване на използващите плавателни съдове за индивидуално ползване да ги използват по подходящ и присъщ на тези стоки начин или до силно ограничаване на тяхното използване, те биха довели до препятстване на достъпа на тези стоки до посочения национален пазар. Тъй като реалните възможности за използване на плавателните съдове за индивидуално ползване в Швеция са били съвсем ограничени, националните правила съставляват мерки, имащи равностоен на количествени ограничения върху вноса ефект (65). Съдът обаче е постановил, че националните правила биха могли да са обосновани от целта за опазване на околната среда, при условие че са спазени някои допълнителни условия (66). Освен това в делото Sandström Съдът е уточнил условията, при които може да бъде допусната забрана за използването на плавателни съдове за индивидуално ползване във води, различни от определените плавателни пътища (67).

Както стана видно по-горе, оценката на ограниченията по отношение на употребата се ръководи и от теста за достъп до пазара. В допълнение към оценката на пазарните последици на мярката, Съдът оценява също последиците, които тя може да окаже върху поведението на потребителите. Може да се обобщи, че мерките, с които се налага пълна забрана на употребата на определен продукт, което води до възпрепятстване на използването му по подходящ и присъщ на този продукт начин или до силно ограничаване на неговото използване, може да попадат в обхвата на член 34 от ДФЕС.

3.4.2.2.   Дискриминационни условия за продажба

Почти двадесет години след делото Dassonville Съдът е счел за необходимо да преразгледа своята практика относно обхвата на понятието „мерки, имащи равностоен ефект“, по смисъла на член 34 от ДФЕС. Поради това Съдът въвежда понятието „условия за продажба“ в принципното решение по делото Keck и Mithouard, което се отнася до френска правна уредба, забраняваща препродажбата на загуба (68). В него се посочва, че „прилагането по отношение на стоки с произход от други държави членки на национални разпоредби, които ограничават или забраняват някои начини на продажба, не може пряко или непряко, действително или потенциално да възпрепятства търговията между държавите членки по смисъла на съдебната практика по делото Dassonville, доколкото:

1.	Тези разпоредби се прилагат към всички заинтересовани оператори, които упражняват своята дейност на националната територия, и

2.	засягат по един и същи начин от правна и фактическа гледна точка търгуването на националните продукти и на продуктите от други държави членки“ (69).

Правилата, определящи изискванията, на които трябва да отговарят стоките, продължават да се третират съгласно делото Cassis de Dijon и следователно се счита, че сами по себе си попадат в обхвата на член 34 ДФЕС. За сметка на това, условията за продажба попадат в обхвата на член 34 от ДФЕС само при условие че страната, която твърди, че има нарушение, може да докаже, че с тях се въвежда, било де юре, било де факто, дискриминация въз основа на произхода на продуктите.

В решението по дело C-591/17, Австрия/Германия, Съдът е описал условията за продажба като национални разпоредби, които уреждат „условията, при които стоките могат да бъдат продавани“ (70). Съответно условията за продажба включват мерките, отнасящи се до условията и методите на предлагане на пазара (вж. раздел 4.6.) (71), мерките, отнасящи се до времето на продажба на стоките (72), мерките, отнасящи се до мястото на продажба на стоките или ограниченията по отношение на лицата, които могат да продават стоките (73), и мерките, свързани с контрола върху цените (вж. раздел 4.4.) (74). Сравнително по-лесно е да се разбере кои видове мерки се отнасят до характеристиките на продуктите, отколкото кои видове мерки представляват условия за продажба. Мерки, които се отнасят до характеристиките на продукта, биха могли например да бъдат мерките, засягащи формата, размера, теглото, състава, външния вид или идентифицирането му (вж. раздел 4.7.).

Като илюстрация на гореописаното, по делото Alfa Vita (75) Съдът е постановил, че националното законодателство, съгласно което продажбата на полуготови хлебни продукти подлежи на същите изисквания като приложимите към пълния цикъл на производство и предлагане на пазара на традиционни хлебни и тестени изделия, е в нарушение на член 34 от ДФЕС и не може да се счита за условия за продажба. Съдът е достигнал до това заключение въз основа на факта, че условието търговците на полуготови хлебни продукти да спазват всички изисквания, наложени на пекарните за традиционни хлебни и тестени изделия, не отчита специфичния характер на тези продукти и предполага допълнителни разходи, с което прави предлагането на тези продукти на пазара по-трудно (76).

Някои процедури или задължения, които нямат връзка с продукта, нито с неговото опаковане, биха могли да се счетат за условия за продажба, както е демонстрирано в решението по делото Sapod Audic/Eco-Emballages (77). Въпросната национална мярка е предвиждала задължение за всеки производител или вносител да съдейства за или да организира отстраняването на всички свои отпадъци от опаковки. Съдът е посочил, че с мярката се налага само „общо задължение за идентифициране на събраните опаковки с цел отстраняване от одобрено предприятие“ (78). Съответно Съдът е счел, че „задължението, вменено с тази разпоредба, не се отнася като такова нито към продукта, нито към неговата опаковка, и поради това само по себе си не представлява правило, определящо изисквания, на които трябва да отговарят стоките, като например изискванията по отношение на тяхното етикетиране или опаковане“ (79). Следователно мярката може да се разглежда като условия за продажба.

В обобщение, условията за продажба представляват мерки, които са свързани по-скоро с предлагането на стоката на пазара, отколкото с характеристиките на стоката (80), и които попадат извън обхвата на член 34 от ДФЕС, в случай че отговарят на двете обяснени по-горе кумулативни условия, установени в решението по делото Keck.

3.5.   Принципът на взаимно признаване

Техническите пречки пред свободното движение на стоки могат да възникнат, когато националните органи прилагат национални разпоредби за определяне на изисквания, на които трябва да отговарят стоки, законно предлагани на пазара в други държави членки. Стоки, „законно предлагани на пазара в друга държава членка“, означава, че стоките или стоки от този тип съответстват на съответните правила, прилагани в тази държава членка, или не са обхванати от такива правила в тази държава членка и се предоставят на крайните ползватели в тази държава членка. Ако националните правила не са приети в изпълнение на вторичното законодателство на ЕС, те представляват технически пречки, спрямо които се прилагат членове 34 и 36 от ДФЕС, дори ако тези правила са приложими без разлика по отношение на всички продукти.

Принципът на взаимно признаване беше установен в практиката на Съда. В решението по делото Cassis de Dijon (81) Съдът определя, че в отсъствие на хармонизирано законодателство национални правила, установяващи изисквания (като например правила относно наименованието, формата, размера, теглото, състава, външния вид, етикетирането и опаковката), на които трябва да отговарят стоки с произход от други държави членки, в които те са законно произведени или пуснати на пазара, представляват пречки за свободното движение на стоки и съставляват мерки, имащи равностоен ефект, забранени съгласно член 34 от ДФЕС.

Съгласно принципа на взаимно признаване, ако дадено предприятие законно търгува с продукт в една държава членка в съответствие с приложимите национални технически правила на тази държава членка, то следва да е в състояние да търгува с него в други държави членки, без да е необходимо да го адаптира към националните правила на държавата членка на вноса.

Следователно по принцип държавата членка на местоназначение не може да наложи ограничения или да забрани предлагането на своя пазар на стоки, които не са предмет на хармонизация от страна на ЕС и които законно се предлагат на пазара в друга държава членка, дори ако са произведени в съответствие с технически правила и правила за качество, различни от тези, които трябва да се спазват от продуктите местно производство. Същото е валидно, ако няма технически правила, приложими за тези продукти в държавата членка на произход.

Този принцип обаче не е абсолютен. Дадено ограничение може да бъде обосновано с цел от обществен интерес.

Следователно не трябва да се счита, че взаимното признаване предполага по-ниски стандарти за защита на здравето, околната среда и за безопасност, или че ограничава възможностите на националните органи да упражняват надзор на пазара, а по-скоро че чрез него се постига внимателен баланс между свободното движение на стоки и целите от обществен интерес. Държавите членки трябва да се придържат към принципа само ако законните обществени интереси, обхванати от тяхното приложимо национално техническо правило, са защитени по подходящ начин.

Изключенията от свободното движение на стоки следва да се тълкуват стеснително (82). Пречките са обосновани единствено ако националните мерки са необходими за удовлетворяването на императивните изисквания или за защитата на всеки от интересите, описани в член 36 от ДФЕС, и са пропорционални на поставената законна цел. Това е обобщено добре в неотдавнашно решение на Съда, което се отнася до отказ да се признае маркировката, а именно:

В същото дело Съдът е отбелязал и че принципът на взаимно признаване не може да се приложи за търговия в рамките на Съюза с намиращи се в свободно обращение стоки с произход от трети държави, когато преди износа им към държава членка, различна от тази, в която са в свободно обращение, те не се били законно пуснати на пазара на територията на държава членка (84).

В обобщение, възможни са изключения от принципа на взаимно признаване, който се прилага в нехармонизираната област:

1)	общото правило е, че законно предлаганите на пазара на друга държава членка продукти се ползват с правото на свободно движение;

2)

общото правило не се прилага, ако държавата членка на местоназначение може да докаже, че е от съществена важност да наложи своите собствени технически правила върху въпросните продукти на основанията, посочени в член 36 от ДФЕС или в императивните изисквания, формулирани в съдебната практика на Съда, и ако е спазен принципът на пропорционалност.

Считано от 19 април 2020 г. се прилага новият Регламент (ЕС) 2019/515 на Европейския парламент и на Съвета относно взаимното признаване на стоки, законно предлагани на пазара в друга държава членка (85). Той заменя Регламент (ЕО) № 764/2008 на Европейския парламент и на Съвета относно установяване на процедурите, свързани с прилагането на някои национални технически правила за продукти, законно предлагани на пазара в други държави членки (86).

4.   ВИДОВЕ МЕРКИ

Мерките, имащи равностоен ефект, по смисъла на член 34 от ДФЕС, приемат множество различни форми и видове. Понякога те са много праволинейни мерки, специално насочени към вноса или позволяващи преференциално третиране на местните стоки, а понякога са неочакван страничен ефект на решения от сферата на общата политика. През изминалите десетилетия в хода на съдебната практика и практическото прилагане на членове 34—36 от ДФЕС в производствата за установяване на нарушения многократно се проявяваха определени видове мерки. Някои от тях са описани по-долу.

4.1.   Национални разпоредби, свързани с дейност по внос (лицензии за внос, инспекции и проверки)

Националните мерки, които касаят директно вноса на продукти от други държави членки, могат да утежнят вноса и поради това обикновено се считат за мерки, които са с ефект, равностоен на количествените ограничения, и които противоречат на член 34 от ДФЕС. Задължението за получаване на лицензия за внос преди осъществяването на вноса на стоки е красноречив пример в това отношение. Тъй като формалните процедури от този вид могат да доведат до забавяния дори когато лицензиите се издават автоматично и въпросната държава членка не претендира да запази правото си да откаже лицензия, такова задължение може да нарушава член 34 от ДФЕС (87).

Инспекциите и проверките, като ветеринарни, санитарни, фитосанитарни и други проверки, включително митнически проверки на вноса (и износа), се считат за мерки с равностоен ефект по смисъла съответно на членове 34 и 35 (88). Има вероятност такива инспекции да направят вноса или износа по-труден или по-скъп поради забавянията, които са присъщи за процедурата за инспекция, и допълнителните транспортни разходи, евентуално понесени от търговеца в тази връзка.

Със създаването на вътрешния пазар на 1 януари 1993 г. бяха отстранени по същество системните гранични проверки при трансфера на стоки. Оттогава насам държавите членки нямат право да извършват проверки по своите граници, освен ако тези проверки не са част от обща система за контрол, която се прилага в подобна степен в рамките на националната територия, и/или освен ако те не се извършват под формата на проверки на място. Ако обаче тези проверки, независимо от това къде се извършват, представляват системно инспектиране на вносните продукти, те все пак се считат за мерки, имащи равностоен ефект (89). Те могат да бъдат оправдани само по изключение, ако са спазени строги условия (90).

4.2.   Задължения за назначаване на представител или за осигуряване на съоръжения за съхранение в държавата членка на внос

Съдът е обявил, че задължението вносителят да разполага с място на стопанска дейност в държавата членка по местоназначение на стоките е в пряк разрез с членовете относно свободното движение на стоки в рамките на вътрешния пазар. Съдът е констатирал, че принуждаването на предприятия, установени в други държави членки, да поемат разходите по установяване на представител в държавата членка на внос, затруднява и дори прави невъзможно навлизането на определени предприятия, особено малките или средните, на пазара на тази държава членка (91). Задължението за назначаване на представител или агент или за откриване на вторично място на установяване, офис или съоръжения за съхранение в държавата членка на внос по принцип също е в разрез с член 34 от ДФЕС.

Някои държави членки се опитаха да обосноват тези изисквания, като заявиха, че те са необходими за гарантиране на правилното прилагане на националните разпоредби от обществен интерес, включващи в някои случаи и наказателна отговорност. Съдът е отхвърлил този аргумент. Той е постановил, че макар всяка държава членка да има право да предприема на своята територия подходящи мерки, за да гарантира защитата на обществения ред, такива мерки са обосновани само ако са изпълнени определени условия. Трябва да се установи, че такива мерки са необходими за постигането на законни цели от общ интерес и че това не може да бъде постигнато чрез средства, които ограничават свободното движение на стоки в по-малка степен (92). Съдът е постановил, че „[м]акар наказателноправните санкции да са в състояние да окажат възпиращ ефект по отношение на поведението, което санкционират, този ефект не е гарантиран и във всеки случай не се подсилва … единствено от присъствието на националната територия на лице, което може легитимно да представлява производителя“ (93). Поради това, от гледна точка на целите на обществения интерес, изискването за установяване на представител на националната територия не осигурява достатъчни допълнителни гаранции, за да обоснове изключение от забраната, съдържаща се в член 34 от ДФЕС.

Националните изисквания, които уреждат складирането или съхранението на вносни стоки, също могат да представляват нарушение на член 34 от ДФЕС, ако тези мерки засягат вносните стоките по дискриминационен начин в сравнение с продуктите местно производство. Това би включвало всякакви правила, които забраняват, ограничават или изискват складиране само на внесените стоки. Национална мярка, с която се изисква вносният алкохол на основата на вино да бъде складиран за поне шест месеца, за да се ползва с определени наименования за качество, беше определена от Съда като мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение (94).

Подобни пречки пред търговията със стоки биха могли да се създадат от всякакви национални правила, които изцяло или отчасти ограничават използването на съоръжения за складиране само за продукти местно производство, или които обвързват складирането на внесените продукти с условия, различни от изискваните за продуктите местно производство, и които са по-трудни за изпълнение. Съответно национална мярка, която насърчава складирането на продуктите местно производство, би могла да създаде пречки пред свободното движение на стоки съгласно член 34 от ДФЕС.

4.3.   Национални забрани за специфични продукти/вещества

Забрана за предлагането на пазара на специфичен продукт или вещество е най-ограничаващата мярка, която дадена държава членка може да приеме, от гледна точка на свободното движение на стоки. Повечето стоки, обект на национални забрани, са хранителни продукти, като витамини и други хранителни добавки (95), както и химични вещества (96).

Основанията, на които държавите членки се позовават най-често за тези строги мерки, са опазването на здравето и живота на хората, животните и растенията в съответствие с член 36 от ДФЕС и задължителните изисквания, наложили се в хода на съдебната практика на Съда, като например опазване на околната среда. Често се изтъкват няколко основания едновременно. Държавата членка, която налага национална забрана върху продукт/вещество, трябва да докаже, че мярката е необходима и, ако това е целесъобразно, че предлагането на въпросните продукти на пазара води до сериозен риск например за общественото здраве, както и че въпросните правила са в съответствие с принципа на пропорционалност (97). Това включва осигуряване на всички относими доказателства, например технически, научни, статистически и хранителни данни (98). Въпреки че целта на ограничението в случая по делото Humanplasma е да се гарантират качеството и безопасността на кръвта и на кръвните съставки, и съответно и на общественото здраве, беше счетено, че тази мярка надхвърля необходимото (99).

Освен това държавата членка поема тежестта на доказване, че декларираната цел не може да бъде постигната чрез никакви други средства, които оказват по-малко ограничаващо въздействие върху търговията в рамките на ЕС (100). Например, във връзка с френска забрана за добавяне на кофеин в напитки над определена граница, Съдът е заявил, че „подходящото етикетиране, с което потребителите се уведомяват относно естеството, съставките и характеристиките на обогатените продукти, може да позволи на потребителите, които рискуват прекомерна консумация на хранителна съставка, добавена към тези продукти, сами да решат дали да ги употребяват“ (101). Поради това Съдът е счел, че забраната за добавяне на кофеин над определена граница не e възможно най-неограничителната мярка и съответно не е необходима за постигане на целта за защита на потребителите.

Делото във връзка с „датските витамини“ (102) касаеше датската административна практика за забрана на обогатяването на хранителни продукти с витамини и минерали, ако не може да се докаже, че такова обогатяване е в отговор на определена нужда на датското население. Съдът първоначално е приел, че Дания сама следва да определи желаното от нея равнище на опазване на здравето и живота на хората, като вземе предвид приложимостта на принципа на пропорционалност. Съдът обаче е отбелязал, че на датските органи се пада тежестта „да докажат във всеки отделен случай, предвид националните хранителни навици и в контекста на резултатите от международните научни изследвания, че техните правила са необходими за осигуряване на ефективна защита на съответните интереси“, и „че предлагането на въпросните продукти на пазара води до действителен риск за общественото здраве“ (103). Накрая, Съдът е заключил, че мярката не може да бъде обоснована въз основа на критерия за наличие на „действителен риск за общественото здраве“, което би изисквало подробна оценка за всеки случай поотделно на ефектите от добавянето на минерали и витамини в хранителните продукти (104).

По принцип Съдът е предприел ограничителен подход по отношение на мерки от този вид. В области, в които липсва научна сигурност, що се отнася до въздействието на специфичен продукт или вещество например върху общественото здраве или околната среда, за Съда обаче се оказа по-трудно да отхвърли такива забрани (105). В такива случаи така нареченият принцип на предпазните мерки също играе важна роля в цялостната оценка на делото от страна на Съда (106).

При случаи, свързани с опазване на общественото здраве, могат да възникнат и ситуации, при които държавите членки не забраняват изрично добавянето на даден продукт или вещество, разрешени в друга държава членка, а просто изискват предварително разрешение за неговото добавяне. В тези случаи държавите членки ще спазват своите задължения съгласно правото на ЕС единствено ако тези процедури са достъпни и могат да се извършват в рамките на разумен период от време и ако забраната на даден продукт може да се оспори пред националните съдилища. Тази процедура трябва да бъде изрично предвидена в мярка с обща приложимост, която е задължителна за националните органи на държавата членка. Характеристиките на тази „опростена процедура“ бяха установени от Съда в решението му по дело C-344/90 (107).

4.4.   Ценови мерки

Въпреки че Договорът не съдържа специфични разпоредби по отношение на националната нормативна уредба на контрола върху цените, в своята съдебна практика Съдът неколкократно е приложил член 34 от ДФЕС по отношение на националната нормативна уредба на контрола на цените.

Такава нормативна уредба обхваща редица мерки: минимални и максимални цени, замразяване на цените, минимални и максимални маржове на печалба и запазване на цените при препродажба.

Минимални цени: Минимална цена, фиксирана в определен размер, която, макар и приложима еднакво спрямо продуктите местно производство и вносните продукти, може да ограничи вноса, като не позволява по-ниската себестойност на тези продукти да бъде отразена в цената за продажба на дребно. Тя пречи на вносителите да използват своето конкурентно предимство и съответно е мярка с равностоен ефект по смисъла член 34 от ДФЕС, тъй като потребителят не може да се възползва от тази цена (108). Минималните цени могат обаче да бъдат регулирани и на равнището на ЕС, например с национална правна уредба за определяне на минимални цени на тютюна, която следва да бъде разглеждана в контекста на Директива 2011/64/ЕС на Съвета от 21 юни 2011 г. относно структурата и ставките на акциза върху обработен тютюн (109).

В решението си по дело C-221/15, Colruyt, което касаеше определянето на цените на тютюневите изделия в Белгия, Съдът е постановил, че национална правна уредба, която забранява на търговците на дребно да продават тютюневи изделия на единична цена, по-ниска от посочената от производителя или вносителя цена върху продукта, доколкото тази цена е била свободно определена от производителя или вносителя, се допуска съгласно член 34 от ДФЕС (110). В случая Съдът приема, че минималните цени на тютюневите изделия представляват определен режим на продажба, който се прилага за всички съответни търговци, действащи в рамките на националната територия, и който не възпрепятства в по-голяма степен достъпа до белгийския пазар на тютюневи изделия от друга държава членка, отколкото достъпа на местните тютюневи изделия.

В хода на делото Scotch Whiskey Association Съдът е разгледал дали правителството на Шотландия е нарушило член 34 от ДФЕС, като е наложило минимални цени за алкохолна единица. Целта на мерките е била премахване на алкохол с много ниски цени от пазара и като основание за тях са били изтъкнати съображения, свързани с общественото здраве. Съдът е заключил, че националната правна уредба представлява мярка с равностоен ефект, тъй като „не допуска по-ниската себестойност на вносните продукти да оказва влияние върху продажната цена за потребителите“ (111).

Максимални цени: Преди решението по дело Keck Съдът беше приел, че макар максимална цена, която е приложима в еднаква степен спрямо продуктите местно производство и вносните продукти, сама по себе си да не представлява мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение, тя може да има такъв ефект, ако е фиксирана на ниво, което прави продажбата на вносния продукт невъзможна или по-трудна от продажбата на продукта местно производство. Тя може да премахне всяко конкурентно предимство на вносните стоки и/или, ако максималната цена е определена на много ниско ниво, в нея да не са включени транспортните разходи на вносителя (112).

Замразяване на цени: По подобен начин, в по-ранната си съдебна практика, преди решението си по делото Keck (вж. раздел 3.4.2.2), Съдът е бил на мнение, че замразяването на цените, приложимо еднакво спрямо националните продукти и внесените продукти, само по себе си не представлява мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение. Замразяването обаче може да доведе до такъв ефект de facto, ако цените са определени на такова ниво, че предлагането на внесените продукти на пазара става невъзможно или по-трудно от предлагането на местните продукти (113). Такъв ще бъде случаят, ако вносителите могат да продават вносните продукти единствено на загуба.

Минимални и максимални маржове на печалба: Това са маржове, които са фиксирани в определен размер, а не като процент от себестойността. Според съдебната практика на Съда на ЕС преди решението му по делото Keck те не представляват непременно мярка с равностоен ефект по смисъла на член 34 от ДФЕС. Същото ще важи за фиксиран марж на печалбата от търговия на дребно, който е процентна част от продажната цена на дребно, определена свободно от производителя, най-малкото когато представлява адекватно възнаграждение за търговеца на дребно. Максимален марж на печалбата, който е фиксиран в единен размер, приложим както спрямо продуктите местно производство, така и спрямо вносните продукти, и при който не са отчетени разходите за вноса, попада обаче в обхвата на член 34 от ДФЕС (114).

След решението си по делото Keck изглежда, че Съдът често е определял националната нормативна уредба за контрол върху цените като попадаща в обхвата на понятието „условия за продажба“ (115). В това отношение тя може да попада извън обхвата на член 34 от ДФЕС. Фактът, че „контролът върху цените“ може да представлява „условие за продажба“, е потвърден в решението на Съда по делото Belgapom, в хода на което беше обявено, че белгийското законодателство, забраняващо продажби на загуба и продажби, носещи само много малък марж на печалба, попада извън обхвата на член 34 от ДФЕС (116).

В по-скорошното дело LIBRO обаче Съдът първоначално е класифицирал правило, с което се забранява на вносителите на немскоезични книги да определят по-ниска цена от крайната продажна цена, определена или препоръчана от издателя, като условие за продажба по смисъла на решението по делото Keck. Той обаче е стигнал до извода, че правилото в действителност е мярка с равностоен ефект, доколкото то създава отделна правна уредба, която третира по-неблагоприятно стоки с произход от други държави членки (117).

В решение по дело Deutsche Parkinson Vereinigung Съдът е приложил подхода за достъп до пазара при анализа си на режима на определяне на единни продажни цени в аптеките на лекарствени продукти за хуманна употреба, отпускани по лекарско предписание, без да се позовава пряко на Keck в решението си. След като e сравнил въздействието на режима на определяне на цените върху аптеките, установени в Германия и в други държави членки, Съдът в крайна сметка е приел, че този режим представлява мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение върху вноса (118). Той е установил, че аптеките за поръчка по пощата имат ограничена възможност да се конкурират с традиционните аптеки по отношение на услугите и поради това са се конкурирали предимно въз основа на цените и в резултат на това са били засегнати в по-голяма степен от режима на определяне на цените. В своята оценка Съдът се е позовал на решението си по делото DocMorris, касаещо немско законодателство за забрана на продажбата на лекарствени продукти извън аптеки и съответно по интернет, където като съображение той е приложил решението си по делото Keck (119).

Както бе посочено по-горе, в решение по дело Scotch Whiskey Association Съдът е заключил въз основа на теста за достъп до пазара, че определянето на минимална цена представлява мярка с равностоен ефект, без изрично да се позовава на Keck. Според него „само поради това че не допуска по-ниската себестойност на вносните продукти да оказва влияние върху продажната цена за потребителите, разглежданата [...] правна уредба може да възпрепятства достъпа“ (120).

4.5.   Процедури за издаване на разрешения

Националните системи, при които предлагането на стоки на пазара подлежи на предварително разрешение, ограничават достъпа до пазара на държавата членка на внос и поради това се считат за мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение върху вноса, по смисъла на член 34 от ДФЕС (121). Съдът на ЕС е определил няколко условия, при които може да се оправдае изискването за такова предварително разрешение (122):

—	то трябва да е основано на обективни, недискриминационни критерии, които са предварително известни на съответните предприятия, по начин, който ограничава упражняването на свободата на преценка на националните органи, за да не се използва тя произволно;

—	то следва да не повтаря по същество проверки, които вече са били извършени в контекста на други процедури в същата държава или в друга държава членка;

—	процедура за издаване на предварително разрешение ще е необходима само когато последващият контрол трябва да се счита за твърде закъснял, за да е действително ефективен и да дава възможност за постигане на преследваната цел;

—	процедурата не следва, поради своята продължителност или свързаните с нея непропорционални разходи, да възпира съответните оператори от осъществяване на техния бизнес план;

—	процедурата не трябва да изисква технически анализи, когато същите анализи вече са извършени в друга държава членка и техните резултати са на разположение (123).

4.5.1.   Одобряване на типа

Изискванията за одобряване на типа предопределят регулаторните и техническите условия и условията за безопасност, на които трябва да отговаря даден продукт. Съответно одобряването на типа не е ограничено до конкретен отрасъл, тъй като такива изисквания съществуват за най-разнообразни продукти, като морско оборудване, мобилни телефони, леки автомобили и медицинско оборудване.

По принцип одобряване на типа се изисква, преди даден продукт да се пусне на пазара. Спазването на изискванията за одобряване на типа често се обозначава с маркировка върху продукта. Маркировката „CE“ например потвърждава спазването на такива изисквания или чрез лична декларация от производителя, или чрез сертификат от трета страна.

Въпреки че обичайните изисквания за одобряване на типа, приложими за целия ЕС, обикновено улесняват предлагането на продукти на вътрешния пазар, националното одобряване на типа в нехармонизираните области може да създаде пречки пред търговията със стоки. В допълнение различаващите се национални продуктови стандарти затрудняват производителите при предлагането на един и същи продукт на пазара в различни държави членки и могат да доведат до по-високи разходи за привеждане в съответствие. Поради това задълженията, които изискват национално одобряване на типа преди пускането на продуктите на пазара, се считат за мерки с равностоен ефект (124).

Дадена държава членка може да има право, от здравни съображения или от съображения за безопасност, да изисква продукт, който вече е получил одобрение на типа в друга държава членка, да бъде подложен на нова процедура на изпитване и одобряване. В такива случаи обаче държавата членка на внос трябва да вземе под внимание тестовете или проверките, които са извършени в държавата членка (държавите членки) на износ и които предоставят равностойни гаранции или защита (125).

По делото Комисия/Португалия (126) надзорният орган е отказал исканото от едно предприятие разрешение за монтиране на вносни тръби от полиетилен с аргумента, че тези тръби не са били одобрени от националния орган за изпитване. Сертификатите на предприятието, които не са били признати, са били издадени от италиански институт за изпитване. Съдът е счел, че органите — в този случай органите на Португалия — са длъжни да вземат под внимание сертификатите, издадени от сертифициращите органи на друга държава членка, особено ако тези органи са оправомощени от държавата членка за тази цел. Въпреки че португалските органи не са разполагали с достатъчна информация, за да проверят достоверността на въпросните сертификати, те са били в състояние да получат тази информация от органите на държавата членка на износ. Изисква се възприемане на проактивен подход от страна на националния орган, до който има подадено заявление за одобряване на продукт или за неговото признаване.

4.5.2.   Регистрация на автомобили

По принцип съгласно законодателството на ЕС има три отделни стъпки при процеса на регистрация на моторно превозно средство. Първо, трябва да се одобрят техническите характеристики на моторното превозно средство, което в повечето случаи ще бъде чрез ЕО одобряване на типа. Някои типове моторни превозни средства обаче все още подлежат на национални процедури за одобряване. Второ, извършва се проверка на техническата изправност на употребявани превозни средства с цел да се удостовери, че конкретното моторно превозно средство е в добро състояние към момента на регистрацията. И накрая, моторното превозно средство се регистрира, с което се разрешава неговото въвеждане в експлоатация по пътищата, идентифицира се съответното моторното превозно средство и му се издава регистрационен номер.

Съдът се е произнесъл и по отказа за регистриране на превозно средство с разположени отдясно кормилна уредба и волан. В решенията си по дела C-61/12 и C-639/11 той е постановил, че такава правна уредба представлява мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение върху вноса, доколкото има за последица препятстването на достъпа до пазара на превозните средства с разположена отдясно кормилна уредба, които се произвеждат и регистрират законно в друга държава членка. Съдът е заявил, че такова изискване не е необходимо за постигане на поставената цел за осигуряване на безопасност по пътищата (127).

4.6.   Ограничения на рекламата

Рекламата играе първостепенна роля при навлизането на пазара, особено за продукти, които се предлагат законно на пазара в друга държава членка. Важната роля на рекламата за осигуряване на възможност продукт от една държава членка да проникне на нов пазар в друга държава членка беше призната от генералните адвокати (128) и Съда на ЕС (129). Наред с другото, рекламата има за цел и ефект да се убедят потребителите да сменят търговски марки или да закупят нови продукти.

Преди решението по делото Keck (вж. раздел 3.4.2.2) Съдът често е заявявал, че национални мерки, които налагат рекламни ограничения, попадат в приложното поле на член 34 от ДФЕС. Един такъв случай беше делото Oosthoek относно забрана за предлагане или предоставяне на безплатни подаръци с цел насърчаване на продажби. Съдът е заключил, че „законодателство, което ограничава или забранява определени форми на реклама и определени средства за насърчаване на продажби, може, макар и да не се отразява пряко на вноса, да ограничава неговия обем, тъй като засяга неблагоприятно възможностите за предлагане на пазара на продуктите от внос“ (130). След решението по делото Keck в някои отношения изглежда Съдът е възприел различен подход (третирането на ограниченията на рекламата като условия за продажба). Независимо от това, мерки, свързани с рекламна дейност, които изглежда попадат в категорията на условия за продажба, се третират като правила, свързани с продуктите, когато се оказва, че те засягат условията, на които трябва да отговарят стоките (131).

Поради това изглежда, че при обичайния подход на Съда, следван понастоящем от него, ограниченията на рекламата и промоционалните кампании следва да се считат за „условия за продажба“ и, ако не са дискриминационни, биха попаднали извън обхвата на член 34 от ДФЕС (132). Ако обаче съответната мярка е дискриминационна, тя попада в обхвата на член 34 от ДФЕС. Националните ограничения на рекламата, които затрудняват продажбата на стоки от други държави членки в сравнение с продажбата на стоки местно производство, могат следователно да представляват мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение. Съдът е счел например, че „абсолютна забрана за реклама на характеристиките на определен продукт“ (133) би могла да попречи на достъпа до пазара на продукти от други държави членки в по-голяма степен, отколкото пречи на достъпа на продукти местно производство, с които потребителите са по-добре запознати (134).

Както става ясно от посоченото по-горе, Съдът изглежда свързва обхвата на ограничението с дискриминация. С други думи, ако ограничението е пълно, се приема, че то би могло да окаже по-голямо въздействие върху вносните продукти (135), а ако е частично, че би могло да засегне продуктите местно производство и вносните продукти по еднакъв начин (136). Следва да се подчертае обаче, че по делата Dior (137) и Gourmet (138) Съдът е посочил, че при някои забрани за реклама не е задължително въздействието върху вносните продукти да е по-голямо отколкото върху националните стоки.

Съдът също така е подчертал, че ограниченията на рекламата в интернет не засягат по същия начин продажбата на национални стоки — в този случай национални лекарствени продукти — така, както те засягат продажбата на лекарствени продукти с произход от други държави членки (решение от 11 декември 2003 г. по дело Deutscher Apothekerverband, C-322/01). Следователно ограниченията върху рекламата в интернет могат да представляват пречка, обхваната от член 34 от ДФЕС.

4.7.   Технически регламенти, съдържащи изисквания по отношение на представянето на стоките (тегло, състав, представяне, етикетиране, форма, размер, опаковане)

Изискванията, на които трябва да отговарят вносните продукти, по отношение на тяхната форма, размер, тегло, състав, външен вид, идентифициране или опаковка, могат да принудят производителите и вносителите да адаптират въпросните продукти към действащите правила в държавата членка, в която се предлагат, например чрез промяна на етикетирането на вносните продукти (139). В решението си по дело C-27/80, Fietje (140), Съдът е постановил, че разширяването от страна на държава членка на обхвата на разпоредба, забраняваща продажбата на определени алкохолни напитки с описание, различно от предвиденото съгласно националното законодателство, така че тази разпоредба да се прилага и за напитки, внесени от други държави членки, което налага изменението на етикета, с който вносната напитка се предлага законно в държавата членка на износ, трябва да се счита за мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение, която е забранена съгласно член 34 от ДФЕС.

Предвид факта, че изискванията по отношение на представянето на стоките са пряко свързани със самия продукт, те не се считат за условия за продажба. Те се считат по-скоро за мерки, имащи равностоен ефект, по смисъла на член 34 от ДФЕС (141).

Например следните мерки са счетени за противоречащи на член 34 от ДФЕС:

—	строго изискване за поставяне на маркировка „СЕ“ на нехармонизирани строителни продукти (142);

—	изискване маргаринът да се продава в опаковка с кубична форма, за да се различава от маслото (143);

—	забрана от държава членка за предлагане на пазара на изделия от благородни метали, без необходимите (официални национални) отличителни знаци (144);

—	забрана за предлагане на пазара на видеокасети и DVD дискове, продавани с поръчка по пощата и чрез интернет, върху които няма обозначение за минималната възраст, произтичащо от решение за класификация от по-висш регионален орган или национална организация за саморегулиране (145).

4.8.   Наименования за произход, маркировки за качество, стимулиране на закупуването на национални продукти

Националните правила, които изискват върху продукта или върху етикета му да се посочва произходът на продукта, представляват мярка с равностоен ефект, която противоречи на член 34 от ДФЕС.

Съдът е постановил, че националните правила относно задължителното посочване на произхода могат да насърчат потребителите да купуват национални продукти в ущърб на еквивалентни продукти с произход от други държави членки (146). Според Съда такива правила водят до затрудняване на пускането на пазара на дадена държава членка на сходни стоки, произведени в други държави членки, и до забавяне на взаимното икономическо проникване в Европейския съюз чрез възпрепятстване на продажбата на стоки, произведени в резултат на разделението на труда между държавите членки (147). Съдът също така е отбелязал, че икономическият оператор може да има интерес сам да посочва произхода на своите продукти, без да бъде принуден да го прави. В този случай потребителите могат да бъдат защитени от евентуални неверни или подвеждащи указания за произход, като се разчита на съществуващите правила, забраняващи подобно поведение (148).

Съдът също така е постановил, че схемите за качество, предвидени в националното право и свързани с произхода на продукта, могат да имат подобен ефект. Дори фактът, че дадена схема за качество не е задължителна, не означава, че тя престава да бъде мярка с равностоен ефект, ако използването на това наименование насърчава или може да насърчи търговията на съответния продукт в сравнение с продукти, които не се възползват от неговото използване (149).

Съдът е постановил, че държавите членки имат право да определят схеми за качество за селскостопанските продукти, предлагани на пазара на тяхната територия, и могат да използват наименования за качество при спазване на такива схеми. Такива схеми и наименования не трябва обаче да бъдат обвързвани с изискване производственият процес за въпросните продукти да се извършва в рамките на държавата, а да зависят единствено от наличието на присъщи обективни характеристики, които придават на продуктите изискваното по закон качество (150). Тези схеми трябва следователно да бъдат достъпни за всеки производител в Съюза или за всеки друг потенциален оператор от Съюза, чиито продукти отговарят на изискванията. Следва да се избягва всяко изискване, което възпрепятства достъпа до такава схема за продукти от други държави членки, тъй като то може да улесни предлагането на пазара на продукти местно производство в ущърб на вносните продукти (151).

Съдът е допуснал схеми за качество, предвидени в националното законодателство, когато те позволяват вноса на продуктите с произход от държави членки под наименованията, които носят, дори те да са подобни, сходни или идентични на наименованията, предвидени в националната правна уредба (152).

Промоционална кампания, провеждана от органите на държавите членки и включваща етикетиране на качеството и/или произхода, също представлява мярка с равностоен ефект съгласно член 34 от ДФЕС. Най-известният случай на такова стимулиране за купуване на продукти местно производство е делото Buy Irish (153) , което касаеше широкообхватна кампания за насърчаване закупуването на продукти местно производство. Съдът също така е постановил, че схема, установена от органите с цел насърчаване на разпространението на някои продукти, произведени в определена държава или регион, може също да насърчи потребителите да закупуват такива продукти до степен на изключване на вносните продукти (154).

4.9.   Ограничения по отношение на продажбите от разстояние (продажби по интернет, поръчки по пощата и др.)

С усъвършенстването на информационните и комуникационни технологии стоките се търгуват все повече по интернет в рамките на вътрешния пазар. Поради това броят на делата пред Съда, свързани със сделки по интернет, включващи прехвърляне на стоки от една държава членка в друга, се е увеличил.

Въпросите, отнесени до Съда по делото DocMorris (155), възникнаха в хода на национални процедури във връзка с продажби по интернет на лекарствени продукти за хуманна употреба в държава членка, различна от държавата на установяване на DocMorris. Германското законодателство към онзи момент забраняваше продажбата чрез поръчка по пощата на лекарствени продукти, които могат да се продават само в аптеките.

Първият въпрос, повдигнат от националния съд, беше дали има нарушение на член 34 от ДФЕС, в случай че разрешени лекарствени продукти, чиято продажба е ограничена до аптеките във въпросната държава членка, не могат да бъдат внасяни с търговска цел чрез поръчка по пощата през аптеки, одобрени в други държави членки, в отговор на индивидуална поръчка по интернет.

В началото Съдът е третирал това национално ограничение като условие за продажба, което може да бъде в нарушение на член 34, ако е дискриминационно. Първо, по аналогия на делото De Agostini (относно значението на рекламата за продажбата на въпросния продукт) (156), Съдът подчерта значението на интернет за продажбата на даден продукт. След това той е обяснил как такава пълна забрана е по-скоро пречка за аптеките извън Германия, отколкото за тези на германска територия. Поради това мярката е в нарушение на член 34 от ДФЕС.

По-конкретно, Съдът е счел, че за аптеките, които не са установени в Германия, интернет предоставя по-голяма възможност за получаване на „пряк достъп“ до германския пазар (157). Съдът е обяснил, че забрана, която оказва по-голямо въздействие върху аптеките, установени извън Германия, би могла да възпрепятства достъпа до пазара на продукти от други държави членки в по-голяма степен, отколкото тя възпрепятства достъпа на продукти местно производство.

В решението си по делото Ker-Optika (158), което се отнасяше до национална правна уредба, която разрешава продажбата на контактни лещи единствено в магазините за медицински материали, Съдът е потвърдил, че като забранява тяхната продажба по интернет, националната мярка нарушава Директива 2000/31/EO на Европейския парламент и на Съвета (159), а така също и членове 34—36 от ДФЕС по отношение на забраната за последващата доставка на контактните лещи до клиентите.

Наскоро Съдът прие решение по делото Visnapuu, което беше свързано с финландския закон за алкохола, съгласно който продавач, установен в друга държава членка, трябва да притежава разрешение за продажба на дребно, за да внася алкохолни напитки с цел продажба на дребно на потребители, пребиваващи във Финландия. Съдът е счел, че изискването за разрешение за продажба на дребно при внос на алкохолни напитки възпрепятства установените в други държави членки търговци свободно да внасят алкохолни напитки във Финландия и съответно представлява мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение върху вноса, по смисъла на член 34 от ДФЕС. Той също така е счел обаче, че членове 34 и 36 от ДФЕС допускат такава правна уредба, при условие че тя е в състояние да гарантира постигането на поставената цел по осигуряване на защита на здравето и на обществения ред (160).

4.10.   Задължения за заплащане на депозит

Системите за заплащане на депозит и връщане, особено в сектора на напитките, доведоха през последните десетилетия до дискусии в контекста на законодателството за околната среда и правилата на вътрешния пазар. За оператори, осъществяващи дейност в няколко държави членки, такива системи често затрудняват продажбата на един и същи продукт в еднаква опаковка в различни държави членки. Вместо това производителите и вносителите са длъжни да адаптират опаковката към нуждите на всяка отделна държава членка, което обикновено води до допълнителни разходи. Ефектът от тези системи, т.е. разделянето на пазарите, често противоречи на идеята за един истински вътрешен пазар. Поради това националните изисквания в този смисъл могат да се считат за пречка пред търговията в съответствие с член 34 от ДФЕС. Въпреки това схемите за плащане на депозит може да са обосновани поради причини, свързани с опазването на околната среда.

В две решения относно германската система за задължително заплащане на депозит за опаковки за еднократна употреба за напитки, в началото на 21-ви век Съдът потвърди, че в съответствие с правото на ЕС държавите членки имат право да избират между система за заплащане на депозит и връщане, от една страна, и единна система за събиране на опаковките, от друга, или комбинация от двете системи (161).

Понастоящем схемите за депозит са частично обхванати от законодателството за хармонизация, т.е. от Директива 94/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 1994 г. относно опаковките и отпадъците от опаковки (162). Но към 2020 г. в Съюза няма въведена единна схема за плащане на депозит. Когато национална правна уредба е извън обхвата на съответните директиви, се оценява нейната съвместимост с членове 34—36 от ДФЕС.

4.11.   Възстановяване на разходи и паралелен внос

Възстановяване на разходи: законодателството на ЕС не засяга правомощието на държавите членки да организират своите системи за социална сигурност (163); при отсъствие на хармонизация на равнището на ЕС, законите на всяка държава членка определят обстоятелствата, при които се предоставят социалноосигурителни обезщетения. Тези закони могат обаче да засегнат възможностите за предлагане на пазара и на свой ред да окажат въздействие върху възможността за внос. От това следва, че национално решение за възстановяване на разходи за фармацевтични продукти може да окаже отрицателно въздействие върху техния внос.

Освен това от решението по делото Duphar следва, че разпоредбите на национално законодателство, което урежда възстановяването на разходи за медицински изделия в рамките на националната система за здравно обслужване, могат да са съвместими с член 34 от ДФЕС, ако са изпълнени определени условия. При определянето на продуктите, които подлежат на възстановяване, и тези, които не подлежат, не се допуска дискриминация по отношение на произхода на продуктите, и то трябва да се извърши въз основа на обективни и позволяващи проверка критерии. Освен това следва да бъде възможно да се внасят изменения в списъка с подлежащи на възстановяване продукти, когато спазването на определените критерии налага това. „Обективните и позволяващи проверка критерии“, на които Съдът се е позовал, могат да касаят наличието на пазара на други, по-евтини продукти със същия терапевтичен ефект, факта, че въпросните изделия се предлагат свободно на пазара, без да е необходимо лекарско предписание, или факта, че по отношение на въпросните продукти не се допуска възстановяване на разходите поради причини от фармакологично и терапевтично естество, обусловени от съображения за опазване на общественото здраве.

Процедурните правила за приемане на национални решения за възстановяване на разходи бяха определени с Директива 89/105/ЕИО на Съвета относно прозрачността на мерките, регулиращи цените на лекарствени продукти за употреба от човека и включването им в обхвата на националните системи за здравно осигуряване (164).

По делото Decker (165) Съдът е счел, че националните правила, в съответствие с които за възстановяването на разходите за медицински изделия се изисква предварително разрешение от компетентната институция на държава членка при закупуване на продуктите в друга държава членка, представляват ограничение на свободното движение на стоки по смисъла на член 34 от ДФЕС. В този случай, тъй като те насърчават осигурените лица да закупуват тези продукти в тяхната собствена, а не в друга държава членка, те могат следователно да затруднят вноса на продукти в други държави членки.

Паралелен внос: Паралелната търговия с продукти е законна форма на търговия в рамките на вътрешния пазар. Тя е „паралелна“ в смисъл, че включва продукти, които отговарят на същото описание, но са от различна партида от продуктите, предлагани на пазара чрез дистрибуторските мрежи на производителите или първоначалните доставчици, но се извършва извън (често паралелно на) тези мрежи. Паралелната търговия се явява резултат от разлики в цените на фармацевтични продукти (166) или пестициди (167), например когато държави членки фиксират или по друг начин контролират цената на продаваните продукти в рамките на съответните им пазари. Паралелната търговия води по принцип до здравословна конкуренция и намаления на цените за потребителите и е пряка последица от развитието на вътрешния пазар, който гарантира свободното движение на стоки и предотвратява разделението на националните пазари (168).

Въпреки че безопасността и първоначалното предлагане на пазара на лекарствени продукти се регулират от законодателството на ЕС, принципите, върху които се гради законността на паралелната търговия с тези продукти, произтичат от решения на Съда въз основа на разпоредбите на Договора относно свободното движение на стоки (169).

Паралелните вносители не могат да бъдат задължавани да отговарят на същите изисквания като тези, приложими за стопанските субекти, които подават за първи път заявление за разрешение за търговия, при условие че не е застрашена защитата на човешкото здраве (170). Когато необходимата информация с цел опазване на общественото здраве е вече на разположение на компетентните органи на държавата членка по местоназначение вследствие на първото предлагане на определен продукт на пазара в тази държава членка, паралелно внасяният продукт подлежи на лицензия, издавана въз основа на пропорционално „опростена“ процедура (в сравнение с процедура за издаване на разрешение за търговия), при условие че:

—

вносният продукт е получил разрешение за търговия в държавата членка на произход, и независимо от изтичането на срока на действие на това разрешение за търговия, и по-специално когато референтното разрешение изтича поради причини, различни от защита на общественото здраве, т.е. единствено поради желанието на титуляря на референтното разрешение (171); и

—

вносният продукт по същество е подобен на продукт, който вече е получил разрешение за търговия в държавата членка по местоназначение, което означава, че не е задължително двата продукта да са идентични във всички отношения, но те следва да са произведени поне по една и съща формулация, чрез използване на една и съща съставка, а така също и да имат едни и същи терапевтични ефекти (172). Следователно отказ за издаване на разрешение за търговия не може да бъде обоснован със съображения за опазване на общественото здраве, ако отказът е продиктуван единствено от факта, че двата лекарствени продукта нямат един и същ произход (173).

Освен това националните органи не могат да откажат да издадат лицензия за паралелен внос единствено поради съображения, свързани с липсата на документация относно лекарствения продукт, който подлежи на паралелен внос, ако те разполагат със законодателни и административни средства, за да получат посочената документация (174). Нито пък могат да откажат да издадат лицензия за паралелен внос на ветеринарни лекарствени продукти на тези лица, които желаят да ги внасят, за да ги използват в собственото си животновъдно стопанство (175).

Освен това паралелната търговия трябва да се разграничава от обратния внос. При фармацевтичните продукти например това означава сделки, при които лекарствени продукти се внасят в държава членка, в която са разрешени, като преди това са получени от аптека в друга държава членка от търговец на едро в държавата членка на внос. В това отношение Съдът е заявил, че продукт, произведен в държава членка, който се изнася и после се внася обратно в тази държава членка, представлява вносен продукт по същия начин както продукт, произведен в друга държава членка (176). Съдът обаче е изтъкнал, че тези констатации не са приложими, ако се установи, че въпросните продукти са били изнесени единствено с цел обратен внос, за да се заобиколи законодателство като разглежданото в делото (177).

4.12.   Задължение за използване на националния език

Езиковите изисквания, налагани в нехармонизирани области, могат също да представляват пречка пред търговията в рамките на ЕС, в случай че те пораждат допълнителна тежест за продуктите с произход от други държави членки. Поради това те могат да бъдат забранени в съответствие с член 34 от ДФЕС, когато продукти, внасяни от други държави членки, трябва да бъдат снабдени с различни етикети, тъй като това води до допълнителни разходи за опаковане (178). В някои случаи обаче може да е необходимо да се използва националният език, за да се гарантира, че информацията относно въпросния продукт е лесноразбираема за потребителите (179).

В своето решение по дело Yannick Geffroy (180) Съдът постанови, че член 34 от ДФЕС „трябва да бъде тълкуван като препятстващ налагането от национално правило [...] на изискване за използването на определен език при етикетирането на хранителни продукти, без да се даде възможност да се използва друг език, който лесно се разбира от купувачите, или да се гарантира, че купувачът е уведомен чрез други средства“.

Когато става дума за определяне на това дали езикът е лесноразбираем за потребителите, Съдът е заявил в решението си по делото Piageme (181), че могат да се вземат под внимание различни фактори, например „възможното сходство на думите в различни езици, широко разпространеното сред въпросното население знание на повече от един език или наличието на особени обстоятелства, като например широкообхватна рекламна кампания или широкомащабно разпространение на продукта, при условие че може да бъде установено, че на потребителя е осигурена достатъчна информация“.

От общия принцип на пропорционалност следва, че държавите членки могат да приемат национални мерки, които изискват предоставяне на определена информация по отношение на продуктите местно производство или внесените продукти на език, който е лесноразбираем за потребителя. Въпросната национална мярка обаче не трябва да изключва възможността за използване на други средства за информиране на потребителите, като например дизайн, символи и пиктограми (182). На последно място, дадена мярка трябва да бъде ограничена до информацията, която е определена като задължителна от въпросната държава членка и за която използването на други средства, различни от превод, не би било подходящо за целите на предоставяне на подходяща информация на потребителите.

4.13.   Ограничения по отношение на вноса на стоки за лична употреба

Член 34 от ДФЕС не само предоставя на дружествата правото да внасят стоки с търговска цел, но и позволява на физически лица да внасят стоки за лична употреба, както е видно от делото Schumacher (183). Ограниченията по отношение на вноса на стоки за лична употреба се отнасят най-вече за продукти, които са свързани с потенциални рискове за здравето на човека, като например алкохол, тютюн и лекарствени продукти. В случая с делото Schumacher частно лице е поръчало за своя лична употреба лекарствен препарат от Франция. Митническите органи в Германия, където живее лицето, обаче отказали да освободят въпросния продукт.

Националният съд повдига въпроса дали законодателство, което забранява на частно лице да внася лекарствен препарат за лична употреба, който е разрешен в държавата членка на внос, достъпен е в нея без лекарско предписание и е бил закупен от аптека в друга държава членка, е в разрез с членове 34 и 36 от ДФЕС. Съдът е счел, че такова законодателство представлява нарушение на член 34 от ДФЕС и то не може да бъде обосновано със съображения за защита на общественото здраве. Той е обяснил, че закупуването на лекарствени препарати в аптека в друга държава членка предоставя гаранция за безопасност, равностойна на тази от национална аптека.

При все това, както стана ясно от делото Escalier Bonnarel (184) , частни лица, които внасят стоки за употреба в рамките на своя личен имот, също могат да бъдат обект на определени задължения, приложими и за вносителите на стоки с търговска цел. В рамките на това дело са били образувани наказателни производства срещу две лица, обвинени в притежание и намерение за използване на пестицидни продукти, предназначени за селскостопанска употреба, без те да разполагат с разрешение за търговия. Обвинените заявили, че националните изисквания за получаване на разрешение не могат да се прилагат за земеделски стопани, които внасят продукти за лични цели. Съдът е решил, че държавите членки са длъжни да подложат вноса на продукти за растителна защита на тяхна територия на процедура по преглед, която може да е под формата на „опростена“ процедура и която има за цел да се провери дали даден продукт се нуждае от разрешение за търговия, или той трябва да се счита за вече разрешен в държавата членка на внос (185). Съдът е изтъкнал, че горепосочените принципи се прилагат независимо от целта на вноса.

5.   СЕЛСКОСТОПАНСКИ ПРОДУКТИ

Следва да се обърне внимание, че селскостопанските продукти са в центъра на решенията на Съда във връзка с вътрешния пазар. В настоящия раздел са разгледани някои специфични въпроси, свързани с тези продукти. Отправната точка за това се намира в член 38, параграф 2 от ДФЕС, който гласи, че предвидените правила за създаването на вътрешния пазар се прилагат и по отношение на селскостопанските продукти, освен ако в членове 39—44 от ДФЕС е предвидено друго (определение на тези продукти е дадено в първия параграф на същата разпоредба и те са описани в приложение I към ДФЕС).

Един въпрос, който е предмет на неотдавнашни решения на Съда, се отнася до степента, в която държавите членки могат да приемат законодателство в области, обхванати от обща организация на пазара. Съдът е постановил, че в рамките на общата селскостопанска политика компетентност, която попада съгласно член 4, параграф 2, буква г) от ДФЕС в рамките на споделената компетентност между Съюза и държавите членки, последните разполагат със законодателни правомощия, които им позволяват да упражняват своята компетентност, доколкото Съюзът не е упражнил своята компетентност (186).

Освен това, съгласно установената съдебна практика, когато е налице регулация за обща организация на пазара в даден сектор, държавите членки са задължени да се въздържат да предприемат мерки, които биха могли да я подкопаят или да създадат изключения от нея. Правилата, които нарушават правилното функциониране на общата организация на пазара, също са несъвместими с такава обща организация дори ако разглежданият въпрос не е изчерпателно регулиран от нея (187).

Що се отнася до определянето на минимална цена за алкохолна единица за продажбата на дребно на вино, при липсата на механизъм за ценообразуване свободното определяне на продажните цени въз основа на лоялна конкуренция е съставен елемент на Регламент (ЕС) № 1308/2013 на Европейския парламент и на Съвета за установяване на обща организация на пазарите на селскостопански продукти (188) и представлява израз на принципа на свободното движение на стоки в условия на ефективна конкуренция (189).

Независимо от това, установяването на обща организация на пазара не възпрепятства държавите членки да прилагат национални норми, които преследват цел от общ интерес, различна от набелязаните с тази обща организация на пазара, макар посочените норми да имат евентуално отражение върху функционирането на общия пазар в съответния сектор (190).

В своето решение по делото Scotch Whiskey Съдът достига до заключението, че Регламент (ЕС) № 1308/2013 за установяване на обща организация на пазарите на селскостопански продукти трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална норма, с която се налага минимална цена за алкохолна единица за продажбата на дребно на вино, при условие че тази норма действително е подходящо средство да се гарантира постигането на целта за опазване на живота и здравето на хората и че с оглед на целите на общата селскостопанска политика и правилното функциониране на общата организация на селскостопанските пазари, тя не надхвърля необходимото за постигане на целта за закрила на здравето и живота на хората.

По дело C-2/18 Съдът изразява виждането, че с приемането на Регламент (ЕС) № 1308/2013, и по-специално член 148 от него, Съюзът не е упражнил изчерпателно своята компетентност в областта на договорните отношения между страните по договор за доставка на сурово мляко. Следователно посоченият регламент не може да се тълкува в смисъл, че по принцип забранява на държавите членки да приемат каквито и да било мерки в тази област (191).

Съдът освен това счита, че въз основа на позоваванията на някои нелоялни практики не може да се установи, че целта за борба с нелоялните практики, поставена от разглежданата правна уредба, попада в обхвата на Регламент № 1308/2013, доколкото този регламент не се отнася до тези практики като цяло, нито ги урежда, нито дори ги посочва (192). Съдът определя, че при проверката на пропорционалността трябва по-специално да се вземат предвид целите на общата селскостопанска политика, както и правилното функциониране на общата организация на пазара, а това налага да се претеглят тези цели и поставената с посочената национална правна уредба цел, която се състои в борбата срещу нелоялните търговски практики (193).

По това дело Съдът заключава, че разглежданата правна уредба не надхвърля необходимото за постигането на поставените в нея цели. Запитващата юрисдикция, единствената пряко запозната със спора, с който е сезирана, следва обаче да провери дали приетите мерки за борба с нелоялните търговски практики посредством повишаването на възможностите за договаряне на млекопроизводителите, които не членуват в призната организация на млекопроизводителите, като по този начин се допринася за жизнеспособното развитие на производството и за гарантирането на справедливи условия за млекопроизводителите посредством ограничаването на принципа на свободно договаряне на цените, не надхвърлят необходимото (194).

6.   ОГРАНИЧЕНИЯ НА ИЗНОСА (ЧЛЕН 35 ОТ ДФЕС)

Разпоредбата на член 35 от ДФЕС предвижда, че „[к]оличествените ограничения на износа между държавите членки, както и всички мерки с равностоен ефект, се забраняват“.

6.1.   Определение за „износ“

В контекста на член 35 от ДФЕС понятието „износ“ се отнася за търговията между държавите членки, т.е. износ от една държава членка в други държави членки. То не се прилага по отношение на износ за държава извън ЕС.

6.2.   Количествени ограничения и мерки с равностоен ефект

Въпреки че текстът на членове 34 и 35 от ДФЕС е много сходен, Съдът третира тези две разпоредби по различен начин. По същество член 35 от ДФЕС се прилага само за дискриминационни мерки по отношение на стоки. Този принцип беше установен в решението по делото Groenveld (195), където Съдът посочва, че член 35 от ДФЕС „се отнася до националните мерки, които имат за цел или резултат специфично ограничаване на потоците на износа и по този начин — установяване на разлика в третирането между вътрешната търговия на дадена държава членка и външната ѝ търговия“. Ако това осигурява „особено предимство на националното производство или на вътрешния пазар на заинтересованата държава членка в ущърб на производството или търговията на други държави членки“, то тогава се прилага член 35 от ДФЕС (196).

Съществуват няколко причини Съдът да тълкува член 35 от ДФЕС в тесен смисъл, за разлика от неговата съдебна практиката по член 34 от ДФЕС. В случай на внос недискриминационните мерки могат да обременят двойно вносителите, ако те трябва да се съобразяват с правилата в тяхната собствена държава и в държавата на внос. Поради това се счита, че такива мерки оправдано попадат под действието на нормите на ЕС, защитаващи вътрешния пазар. От друга страна, положението е различно за износителите, които просто трябва да следват правилата, установени за местния пазар. Второ, ако обхватът на член 35 от ДФЕС беше твърде широк, той би могъл да обхваща ограничения, които не оказват въздействие върху търговията в пределите на ЕС.

В решението по делото Rioja разликата в третирането се дължи на по-благоприятни за националните дружества условия за производство или търговия (197). В решението по делото Parma тя произтича от предоставянето на особено предимство за предприятия, които се намират в региона на производство. Използването на защитеното наименование „Prosciutto di Parma“ за бут, предлаган на пазара нарязан, е било под условието операциите по нарязване и пакетиране да се извършват в региона на производство (198). Такива предимства за местния пазар водят до неблагоприятно конкурентно положение за предприятията, установени в други държави членки, поради допълнителните разходи, които може да им се наложи да понесат, или поради затрудненото набавяне на определени продукти, необходими за влизане в конкуренция с местния пазар.

В някои от своите по-скорошни решения по член 35 от ДФЕС Съдът е въвел алтернативен подход към последното изискване от теста по делото Groenveld („в ущърб на производството или търговията на други държави членки“) (199). В решението по делото Gysbrechts (200) Съдът е разгледал белгийско законодателство, което забранява на продавача да изисква авансово плащане или плащане в рамките на 7-дневния срок за оттегляне на поръчката, в който потребителят може да се откаже от дистанционен договор. В това решение Съдът потвърждава определението, въведено в Groenveld. Той излага доводите, че макар и забраната за получаване на авансови плащания да е приложима за всички търговци, действащи на националната територия, нейният действителен ефект по принцип е по-голям по отношение на трансграничните продажби директно на потребители и съответно — по отношение на стоките, които напускат пазара на държавата членка на износ, отколкото по отношение на предлагането на стоки на местния пазар на тази държава членка. Интересно е да се отбележи, че в този случай ефектите от пречката затрудняват най-вече търговските дейности на дружествата, които са установени в държавата членка на износ, а не в държавата членка на местоназначение (201).

Подходът по делото Gysbrechts е потвърден в делото New Valmar, в което предприятия с място на установяване на територията на една държава членка са задължавани да изготвят всички фактури, свързани с трансгранични сделки, единствено на официалния език на тази държава. Ако това не е направено, съответните фактури се обявяват за нищожни служебно от националните съдилища. Тук основният критерий за Съда изглежда е това дали фактическото въздействие на дадена мярка е по-голямо върху стоките, които напускат пазара на държавата членка на износа (202). Той приема, че подобно ограничение действително попада в приложното поле на член 35 ДФЕС. Въпреки че целта на мярката за популяризиране и насърчаване на използването на един от официалните езици на дадена държава членка е легитимна цел, мярката все пак не беше счетена за пропорционална (203).

Съдът следва същия подход в решението по делото Hidroelectrica, при което националните мерки, даващи приоритет на доставките на електроенергия на националния пазар, се считат за мерки с равностоен на количествено ограничение ефект по смисъла на член 35 от ДФЕС поради по-голямото въздействие върху износа на електроенергия (204).

В неотдавнашното решение по делото VIPA, което се отнася за унгарска правна уредба, която забранява предоставянето в Унгария на лекарствени продукти, отпускани само по лекарско предписание, въз основа на поръчки от здравни специалисти в други държави членки, Съдът стига до там да приеме, че дори незначителни ограничения на търговията, стига да не са твърде несигурни или твърде непреки, са достатъчни, за да покажат наличието на мярка с равностоен на количествени ограничения ефект по смисъла на член 35 от ДФЕС (205).

7.   ОСНОВАНИЯ ЗА ОГРАНИЧЕНИЯ НА ТЪРГОВИЯТА

Според установената практика на Съда национална правна уредба, която съставлява мярка с равностоен на количествени ограничения върху вноса ефект, може да бъде оправдана на едно от основанията за защита на обществения интерес, предвидени в член 36 от ДФЕС (вж. раздел 7.1), или на основание императивни изисквания от обществен интерес (вж. раздел 7.2).

И в двата случая разпоредбите на националното право трябва да бъдат подходящи да гарантират постигането на поставената цел и да не надхвърлят необходимото за нейното постигане (вж. раздел 7.3).

7.1.   Член 36 от ДФЕС

В член 36 от ДФЕС са посочени аргументите, които държавите членки могат да използват, за да обосноват национални мерки, които възпрепятстват трансграничната търговия: „Разпоредбите на членове 34 и 35 не са пречка за налагането на забрани или ограничения върху вноса, износа или транзитното преминаване на стоки, основаващи се на съображенията за обществен морал, обществен ред или обществена сигурност; за закрила на здравето и живота на хората, животните или растенията; за закрила на националните богатства с художествена, историческа или археологическа стойност; или за закрила на индустриалната и търговската собственост.“.

Освен това, практиката на Съда предвижда така наречените „императивни изисквания“ (например за опазване на околната среда), на които държавите членки също могат да се позовават в защита на национални мерки.

Съдът тълкува списъка с дерогации в член 36 от ДФЕС в тесен смисъл, като всички те се отнасят до неикономически интереси (206). Освен това всяка мярка трябва да бъде в съответствие с принципа на пропорционалност. Тежестта на доказване при обосновката на мерките, приети съгласно член 36 от ДФЕС, се носи от държавата членка (207). Когато обаче държава членка представи убедителни доводи, Комисията е тази, която трябва да демонстрира, че предприетите мерки не са подходящи в конкретния случай (208).

Не може да се извършва позоваване на член 36 от ДФЕС с цел обосноваване на отклонения от хармонизираното законодателство на ЕС (209). Когато обаче липсва хармонизирано законодателство на ЕС, държавите членки сами определят своите равнища на защита. В случай на частична хармонизация, самото законодателство за хармонизиране твърде често изрично дава право на държавите членки да запазят или приемат по-строги мерки, стига те да са съвместими с Договора. В такива случаи Съдът ще трябва да оцени въпросните разпоредби през призмата на член 36 от ДФЕС.

Дори ако дадена мярка може да бъде оправдана по член 36 от ДФЕС, тя не трябва да „представлява средство за произволна дискриминация или прикрито ограничение на търговията между държавите членки“. Втората част на член 36 от ДФЕС има за цел да се предотвратят всякакви злоупотреби от страна на държавите членки. Както е посочил Съдът, „функцията на второто изречение от член [36] е да се предотврати възможността ограничения на търговията, основани на причините, посочени в първото изречение, да се отклоняват от тяхната собствена цел и да се използват по начин, с който се създава дискриминация по отношение на стоки с произход от други държави членки или непряко се защитават определени национални продукти“ (210) , т.е. се приемат протекционистки мерки.

Първоначално се е считало, че мерки, приложими по различен начин, могат да бъдат оправдани единствено на основание член 36 от ДФЕС, докато мерки, приложими по еднакъв начин, могат да бъдат оправдани и на основание на императивните изисквания. Днес обаче разграничаването на мерките, приложими по различен и по еднакъв начин, не е от такова значение, както преди.

7.1.1.   Обществен морал, обществен ред и обществена сигурност

Държавите членки могат да вземат решение да забранят даден продукт от морални съображения. Макар всяка държава членка да е длъжна сама да определя стандартите, които дават възможност на стоките да спазват националните разпоредби относно морала, тази свобода на преценка трябва да се упражнява в съответствие със задълженията, произтичащи от правото на ЕС. Например всяка забрана за внос на продукти, чието предлагане на пазара е ограничено, но не е забранено, ще бъде дискриминационна и в разрез с разпоредбите за „свободното движение на стоки“. Повечето от случаите, в които Съдът е допускал довода за обществения морал, са се отнасяли до порнографски и непристойни артикули (211). В повечето други случаи, в които е използван доводът за обществения морал, са намерени други взаимосвързани основания, като например обществения интерес в дела за хазарт (212) или защитата на малолетни и непълнолетни лица в делото за видео и DVD материали (213).

Общественият ред се тълкува много строго от Съда и рядко е бил приеман като основание за дерогация в съответствие с член 36 от ДФЕС. Така например, този довод няма да бъде приет, ако е предвиден като обща предпазна клауза или само за обслужване на протекционистки икономически цели. В случаите, в които би била приложима алтернативна дерогация в съответствие с член 36 от ДФЕС, Съдът е склонен да използва алтернативното съображение или съображението за обществения ред в съчетание с други възможни доводи (214). Съображението за обществения ред е било прието само в един извънреден случай, в който държава членка е ограничавала вноса и износа на колекционерски златни монети. Съдът е счел, че това е оправдано поради съображения, свързани с обществения ред, тъй като произтича от необходимостта да се защити правото на сечене на монети, за което традиционно се счита, че засяга основните интереси на държавата (215).

До довода за обществения ред е прибягвано в определена сфера, а именно енергийния пазар на ЕС, но решението следва да бъде ограничено до точните факти по конкретното дело и не е с широка приложимост. По делото Campus Oil държава членка е наредила на вносителите на петрол да закупуват до 35 % от нужния им петрол от национална петролна компания по цени, фиксирани от правителството. Съдът е заявил, че тази мярка е очевидно протекционистка и представлява нарушение на член 34 от ДФЕС. При все това, тя е счетена за обоснована поради съображения, свързани с обществения ред, т.е. с оглед запазване на капацитета на петролна рафинерия да отговори на търсенето по време на криза (216). В решението по дело Hidroelectrica (217) Съдът приема и сигурността на енергийните доставки като съображение за обществена сигурност по смисъла на член 36 от ДФЕС.

Съдът също така е приемал основанието, свързано със съображения за обществена сигурност, по дела, засягащи търговия със стратегически чувствителни стоки (218), с довода, че „…рискът от сериозни смущения във външните отношения или мирното съвместно съществуване на нациите може да засегне сигурността на дадена държава членка“. По тези дела Съдът е заявил, че в обхвата на член 36 от ДФЕС попадат както вътрешната сигурност (например разкриване и предотвратяване на престъпления и контрол на трафика), така и външната сигурност (219).

7.1.2.   Опазване на здравето и живота на хората, животните и растенията (принцип на предпазните мерки)

Съдът е определил, че „здравето и животът на хората се нареждат на първо място сред защитаваните от член [36] видове имущество или интереси и от държавите членки, в рамките на ограниченията, наложени от Договора, зависи да решат какво равнище на закрила възнамеряват да осигурят, както и по-специално колко строги ще са проверките, които ще се извършват“ (220). В същото решение Съдът е заявил, че националните правила или практики не попадат в обхвата на изключението, посочено в член 36 от ДФЕС, ако здравето и животът на хората могат също толкова ефективно да бъдат защитени чрез мерки, които не ограничават търговията в рамките на ЕС в толкова голяма степен (221).

Закрилата на здравето и живота на хората, животните и растенията е най-използваното основание, с което държавите членки се опитват да обосноват пречките пред свободното движение на стоки. Макар че на държавите членки е предоставена известна свобода на преценка (222), трябва да бъдат спазвани някои принципни правила. Трябва да се покаже, че предлагането на пазара на въпросните продукти създава сериозен и действителен риск за общественото здраве (223). Това трябва да бъде добре обосновано и държавите членки трябва да предоставят всички доказателства, данни (технически, научни, статистически, в областта на храненето и др.) и друга необходима информация (224). До довода за закрила на здравето не може да се прибягва, ако действителната цел на мярката е да се защити вътрешният пазар, дори ако при липсата на хармонизиращо законодателство държавата членка взема решение относно равнището на закрила. Приетите мерки трябва да са също така пропорционални, т.е. да са ограничени в рамките на необходимото за постигане на легитимната цел за опазване на общественото здраве (225).

Прилагане на „принципа на предпазните мерки“: Макар че може би присъства косвено в по-ранната съдебна практика, за първи път принципът на предпазните мерки е изрично признат от Съда в решението по делото National Farmers Union (226). Съдът е посочил, че „в случаите, в които е налице несигурност по отношение на съществуването или обхвата на правата във връзка със здравето на хората, институцията може да предприеме предпазни мерки, без да е нужно да изчака докато действителността и сериозността на тези рискове станат съвсем очевидни“. Принципът определя обстоятелствата, при които законодателят, независимо дали национален, на ЕС или международен, може да приема мерки за защита на потребителите срещу рискове за здравето, които, предвид неяснотите на сегашния етап от научните изследвания, евентуално се свързват с продукт или услуга.

Като цяло, когато държавите членки желаят да запазят или въведат мерки за опазване на здравето съгласно член 36 от ДФЕС, тежестта на доказване на необходимостта от такива мерки е тяхна отговорност (227). Това е така и в ситуации, когато става въпрос за принципа на предпазните мерки (228). В своите решения Съдът многократно е подчертавал, че действителните рискове трябва да бъдат демонстрирани в светлината на най-новите резултати от международните научни изследвания. Съдът последователно е заявявал, че държавите членки трябва да извършват подробна оценка на риска преди предприемане на предпазни мерки в съответствие с членове 34 и 36 от ДФЕС (229). Не е необходимо обаче държавите членки да демонстрират категорична връзка между доказателствата и риска (230). Ако при актуалното състояние на научните изследвания продължава да съществува известна несигурност по отношение на риска и това е установено, Съдът оставя на държавите членки или съответните институции значителна свобода при вземането на решение какви предпазни мерки да бъдат предприети (231). В решението по делото C-446/08, Solgar Vitamin’s, относно определянето на максималните количества витамини и минерали, използвани при производството на добавки към храни, Съдът е потвърдил, че не е необходимо държавите членки да чакат напълно да се проявят реалният характер и тежестта на тези рискове (232). При все това, мерките не могат да се основават на „напълно хипотетични съображения“ (233), както е потвърдено в решението по дело C-672/15, Noria Distribution, в което също се разглеждат по-високи максимални допустими количества за витамини и минерали, използвани при производството на добавки към храни (234).

7.1.3.   Закрила на националните богатства с художествена, историческа или археологическа стойност

Задължението на държавата членка да опазва своите национални богатства и имущество може да оправдае мерки, които създават пречки пред вноса или износа.

Държавите членки налагат различни ограничения върху износа на антики и други културни артефакти, като тези ограничения биха могли да се считат за основателни в съответствие с член 36 от ДФЕС.

В решението по дело LIBRO Съдът е счел, че всъщност закрилата на културното разнообразие като цяло не може да се счита за попадаща в „закрилата на националните богатства с художествена, историческа или архитектурна стойност“ по смисъла на член 36 от ДФЕС (235).

7.1.4.   Закрила на индустриалната и търговската собственост

Член 36 от ДФЕС посочва „закрилата на индустриалната и търговската собственост“ като основание за ограничаване на вноса, износа или транзита на стоки. „Индустриална и търговска собственост“ обикновено се отнася до правата върху интелектуалната собственост, като патенти, марки, дизайни, авторски права и географски указания (236).

В първоначалната си практика Съдът на ЕС е разработил редица принципи, които са важни за определяне на обхвата на дерогацията на национално равнище, но също така и за проправяне на пътя към хармонизиране и уеднаквяване на правата върху интелектуалната собственост на равнище ЕС (което обсъждане излиза извън обхвата на настоящата глава).

Според първия принцип Договорът не засяга съществуването на права върху интелектуалната собственост, предоставени по силата на законодателството на държавите членки. Съответно се допуска приемането на национално законодателство относно придобиването, прехвърлянето и отнемането на такива права. При все това, този принцип не се прилага, когато има елемент на дискриминация в националните правила (237).

Вторият принцип е доктрината за изчерпване на правата. Титулярят на право върху интелектуалната собственост може да ограничи използването, производството и продажбата на защитения от това право продукт в рамките на държавата членка, в която е предоставено това право. Въпреки това, след като титулярят на право върху интелектуалната собственост сам или със своето съгласие законно е продал и разпространил продукта в държавата членка, правото върху интелектуалната собственост се изчерпва на границата. Тогава титулярят на правото не може повече да се противопоставя на вноса на продукта в която и да било държава членка, където той е бил пуснат на пазара за първи път, което позволява паралелен внос от всяка точка в ЕС.

Доктрината на изчерпване на права е предназначена да постигне баланс между закрилата на правата върху индустриалната собственост и свободното движение на стоки. Дерогации се допускат само доколкото са обосновани с цел защита на конкретния предмет на тази собственост. Този принцип позволява да се определят за всяка категория право върху интелектуалната собственост условията, при които упражняването на това право ще бъде допустимо съгласно правото на Съюза, въпреки че в трансгранична ситуация подобно упражняване по дефиниция възпрепятства свободното движение. Практиката на Съда относно изчерпването се прилага по-специално за патентите, марките, дизайните (238) и авторските права (239).

По отношение на патентите например Съдът прие за предмет по-специално „възнаграждаването на творческите усилия на изобретателя, гарантирането, че патентопритежателят има изключителното право да използва изобретение с цел производство на промишлени продукти и пускането им в обращение за първи път, пряко или чрез предоставяне на лицензи на трети страни, както и правото на противопоставяне на нарушения“ (240). Притежателят на патента трябва да реши при какви обстоятелства желае да пусне на пазара своя продукт, като той разполага и с възможността да пусне продукта на пазара в държава членка, в която той не се ползва от патентна закрила. Ако патентопритежателят направи това, той трябва да приеме последиците от своя избор по отношение на свободното движение на продукта в рамките на единния пазар. Ако се позволи на изобретателя да се позове на патент, който притежава в една държава членка, за да предотврати вноса на този продукт, предлаган свободно от изобретателя в друга държава членка, където този продукт не е патентоспособен, това би довело до разделяне на националните пазари, което противоречи на целта на Договора (241).

По отношение на марките Съдът е постановил в постоянната съдебна практика, че конкретният предмет е по-специално гарантирането на притежателя на марката, че той има право да използва тази марка с цел пускане на стока в обращение за първи път. По този начин следва да се защити притежателят на марка от конкуренти, които желаят да се възползват от статута и репутацията на марката, като продават незаконно носещи тази марка продукти. За да определи точния обхват на това право, Съдът приема, че трябва да се вземе предвид основната функция на марката, която е да гарантира на потребителя или крайния ползвател идентичността на произхода на обозначената с марката стока, като му позволява, без възможност за объркване, да отличи тази стока от стоки с друг произход (242).

Тази съдебна практика е развита и прецизирана по-специално в областта на преопаковането на фармацевтични продукти (243).

Следва да се припомни, че Съдът е развил тази практика при липсата на съответстващо вторично законодателство на Съюза. Както Съдът посочва, „при наличието на общностно право и при липса на общностна стандартизация или хармонизация на законодателствата, определянето на условията и процедурите, при които се предоставя такава закрила, се урежда от националните правила“ (244). Междувременно обаче законодателят на ЕС прие важен набор от директиви и регламенти относно интелектуалната собственост. Правната уредба на марките например е хармонизирана чрез Директива (ЕС) 2015/2436 на Европейския парламент и на Съвета (245) („Директива за марките“) и Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета относно марката на Европейския съюз (246). Подобно законодателство съществува в областта на промишлените дизайни, докато хармонизирането на националните законодателства в областта на патентите все още е доста фрагментирано (247).

В областта на авторското право и сродните му права законодателят на ЕС до голяма степен e хармонизирал законодателствата на държавите членки, като е предоставил на авторите и другите носители на права висока степен на защита. Това включва, наред с другото, изключителни права за разрешаване или забрана на определени действия по използване на тяхното съдържание, с хармонизиран срок на закрила, рамка от изключения и ограничения, правна защита на технологичните мерки за защита и информация за управлението на правата, колективно управление на правата и осигуряване на прилагането на правата. В областта на свободното движение на стоки Директива 2001/29/EО на Европейския парламент и на Съвета (248) предоставя на авторите изключителното право на разпространение на техните произведения. Директива 2006/115/EО на Европейския парламент и на Съвета (249) предоставя на изпълнителите, продуцентите на звукозаписи, филмовите продуценти и излъчващите организации изключителното право на разпространение на техните защитени обекти. Директива 2009/24/EО на Европейския парламент и на Съвета (250) освен това предвижда изключително право за разпространение на компютърни програми.

Трите директиви за авторското право, посочени по-горе, предвиждат също, че първата продажба или друго прехвърляне на собственост в Съюза на копие от произведението или друг закрилян обект от носителя на правото или с негово съгласие изчерпва правото на разпространение на това копие в рамките на Съюза. Това правило гарантира свободното движение на защитени с авторско право стоки в рамките на Съюза, след като те бъдат пуснати на пазара от носителя на правото или с негово съгласие. Съдът на Европейския съюз e пояснил, че този принцип се прилага по отношение на материалните копия на произведения и други закриляни обекти. В случая на компютърните програми обаче Съдът е уточнил, че правото на разпространение на копие от компютърна програма се изчерпва и след изтеглянето на това копие от интернет със съгласието на носителя на правото при определени условия, които правят изтеглянето равносилно на продажба на копието на компютърната програма (251). Неотдавна Съдът постанови, че това разширяване на правилото за изчерпване на правата след онлайн предаването на цифрови копия не се прилага за произведения, различни от компютърните програми (например електронни книги) (252).

Освен това Съдът е предвидил специфични правила за географските указания за целите на член 36 от ДФЕС (253).

7.2.   Императивни изисквания

В своето решение по делото Cassis de Dijon, Съдът прокара концепцията за императивните изисквания като неизчерпателен списък със защитени интереси в рамките на член 34 от ДФЕС. В своето решение Съдът е заявил, че тези императивни изисквания са свързани по-специално с ефективността на фискалния контрол, опазването на общественото здраве, почтеността на търговските сделки и защитата на потребителя (254). Впоследствие терминологията, използвана от Съда, се е променила — днес той често се позовава на императивни изисквания от обществен интерес или от общ интерес, вместо на императивни изисквания.

Императивните изисквания могат да се прилагат, за да се обосноват националните мерки, които могат да възпрепятстват търговията в рамките на вътрешния пазар и не попадат в изключенията, установени в член 36 от ДФЕС. Оценката на обосновката е същата както съгласно член 36 — за да бъдат допустими, националните мерки трябва да бъдат пропорционални на преследваната цел. По принцип с императивните изисквания могат да се обосновават само национални мерки, които са еднакво приложими за местните стоки и за стоките с произход от други държави членки (255). Следователно основания, различни от обхванатите от член 36 от ДФЕС, на теория не могат да се използват за обосноваване на дискриминационни мерки. Макар че Съдът е намирал начини за преодоляване на това разграничение, без да отхвърля своята по-ранна практика (256), се твърди, че такова разграничение е изкуствено и че Съдът се е насочил към опростяване чрез третиране на императивните изисквания по същия начин като основанията по член 36 от ДФЕС.

7.2.1.   Опазване на околната среда

Макар че опазването на околната среда не е посочено изрично в член 36 от ДФЕС, Съдът е признал, че то представлява императивно изискване. Съдът е изразил становището, че „…опазването на околната среда е „една от значимите цели [на Съюза], която като такава може да оправдае определени ограничения на принципа на свободно движение на стоки“ (257). Всъщност високото равнище на опазване на околната среда е било признато като цел от общ интерес още през 80-те и 90-те години на двадесети век (258).

Съдът е признал различни мерки и цели за опазването на околната среда, в това число:

—	националните схеми за подпомагане на зелената електроенергия, тъй като те допринасят за намаляването на емисиите на парникови газове, които са сред основните причини за изменението на климата, с което Европейският съюз и неговите държави членки са се ангажирали да се справят (259);

—	установяването на национална схема за проверка на устойчивостта на течните горива от биомаса, която предвижда, че всички стопански субекти, които участват в снабдителната верига на продукта, са обвързани от определени задължения (260);

—

опазването на качеството на атмосферния въздух; Опазването на качеството на атмосферния въздух е обсъдено в две дела (C-28/09 и C-320/03), отнасящи се до национални мерки, които имат за цел намаляване на специфичните за моторните превозни средства емисии и гъстотата на пътното движение за целите на намаляването на емисиите на азотен диоксид в провинция Тирол. Такива мерки са включвали секторни забрани за движение, които са забранявали движението на камиони с маса над 7,5 тона, превозващи определени стоки, по участък от магистрала А 12 в Австрия. Въпреки че тези мерки по принцип биха могли да бъдат оправдани на основание опазване на качеството на атмосферния въздух като част от опазването на околната среда и закрилата на здравето, те не са били пропорционални на преследваните цели.

—

използването на възобновяеми енергийни източници за производството на биогаз; Решението по дело E.ON Biofor Sverige се отнася за система за проверка на устойчивостта на биогаза. Фактическото положение на въведената система в Швеция е било такова, че устойчивият биогаз, произведен в Германия и предназначен за пренос, който се внася в Швеция през германската и датската газова мрежа, не може да бъде включен в системата за проверка на устойчивостта му и поради това не може да бъде квалифициран като „устойчив“ (261). Съдът е отбелязал, че използването на възобновяеми енергийни източници за производството на биогаз по принцип е полезно за опазването на околната среда, тъй като тази разпоредба има за цел да гарантира приноса за намаляването на емисиите на парникови газове. Той е посочил, че увеличението на използването на възобновяеми енергийни източници представлява важна част от пакета от мерки, необходими за намаляване на тези емисии и за съобразяване с ангажиментите на ЕС и международните ангажименти за намаляване на емисиите на парникови газове и че такова увеличение има за цел и закрилата на здравето и живота на хората, животните и растенията (262).

—	схеми за връщане на депозит за опаковки (263);

Държавите членки все по-често се позовават на довода за опазване на околната среда, наред с другото, поради ангажиментите във връзка с изменението на климата, научния прогрес и по-голямата осведоменост на обществеността. Съдът обаче е потвърдил, че доводите, свързани с общественото здраве и околната среда, невинаги са достатъчни да оправдаят евентуална пречка за свободното движение на стоки. В няколко решения Съдът е подкрепил аргументите на Комисията, че националните мерки са били непропорционални на целта, която е трябвало да се постигне, или че липсват доказателства, за да се докаже твърдяният риск (264).

Опазването на околната среда служи като добър пример за по-гъвкавия подход, възприет от Съда по отношение на категоризацията на доводите. Съдът е признал в няколко случая, че опазването на околната среда е свързано и с целите за закрилата на здравето на хората, животните и растенията (265). В решението по дело Комисия/Австрия Съдът е посочил, че от член 174, параграф 1 от ДЕО (понастоящем член 191 от ДФЕС) следва, че защитата на здравето на хората е една от целите на политиката на Съюза в областта на околната среда. Освен това той е посочил, че тези цели са тясно свързани една с друга, по-специално в рамките на борбата срещу замърсяването на въздуха, която цели ограничаване на опасностите за здравето, свързани с влошаването на състоянието на околната среда. Поради това целта за закрилата на здравето по принцип вече е включена в целта за опазването на околната среда (266).

7.2.2.   Защита на потребителите

Защитата на потребителите е сред най-често използваните доводи. Информацията, която трябва да бъде предоставена на потребителите, се оценява въз основа на „предполагаемите очаквания на средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници е наблюдателен и съобразителен“ (267). Това е посочено например в решение по делото Juvelta, C-481/12, което се отнася за знака за благородни метали. Съдът е отбелязал, че задължението на вносителя да поставя върху изделията от благородни метали указващ пробата знак по принцип може да гарантира ефективна защита на потребителите и да осигурява условия за лоялна търговия. Съдът също е посочил, че дадена държава членка не може да изисква ново маркиране на продукти, внесени от друга държава членка, в която те са законно предлагани на пазара и маркирани, при условие че предоставената от първоначалния знак информация е еквивалентна на изискваната от държавата членка на вноса и е разбираема за потребителите в нея (268).

Основният принцип е, че потребителите, които са получили подходяща информация по ясен начин, могат да правят своите избори сами. Съдът е взел решение, според което по-широк избор с разлики в качеството е от по-голяма полза за потребителите, отколкото по-тесен избор с по-високо качество въз основа на национални стандарти (269). В случай на сериозен риск от подвеждане на потребителя стоката може да бъде забранена.

Водещият аргумент в практиката на Съда е, че когато внесените стоки са подобни на местните, адекватно етикетиране, което може да се изисква в съответствие с националното законодателство, ще бъде достатъчно за предоставяне на потребителя на необходимата информация относно естеството на стоката. Не се допуска обосновка на основание защита на потребителите за ненужно ограничителни мерки (270).

7.2.3.   Други императивни изисквания

С времето Съдът е признал други императивни изисквания, които могат да обосноват пречки пред свободното движение на стоки, като например:

—

Основни права: в решението по делото Schmidberger Съдът е признал, че в някои случаи защитата на основните права (в този случай свободата на изразяване и свободата на събранията) трябва да бъде съчетана с основните свободи, залегнали в Договора, като първата може да се използва като основание за ограничаване на вторите (271).

—	Подобряване на условията на труд: макар здравословните и безопасни условия на труд да спадат към общественото здраве в член 36 от ДФЕС, подобряването на условията на труд представлява „императивно изискване“ дори при отсъствие на каквито и да било съображения от здравен характер (272).

—

Културни цели (273): по дело, свързано с френска правна уредба, имаща за цел да поощри създаването на кинематографски творби, Съдът изглежда е признал, че опазването на културата може при специфични обстоятелства да представлява „императивно изискване“, което е в състояние да оправдае ограничения на вноса или износа. Освен това закрилата на книгата в качеството на културна стока е била призната като императивно изискване от обществен интерес (274).

—

Поддържане на разнообразие в пресата (275): след преюдициално запитване относно австрийската забрана за публикации, предлагащи на читателите шанс да участват в игри с награди, Съдът е заяви, че поддържането на разнообразие в пресата може да представлява императивно изискване от обществен интерес. Той е отбелязал, че такова разнообразие спомага за запазването на свободата на изразяване, която е защитена по силата на член 10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

—

Финансов баланс на системата за социална сигурност: цели, които са изцяло икономически, не могат да обосноват пречка пред свободното движение на стоки. Въпреки това в решението по дело Decker, C-120/95, Съдът е признал, че рискът от сериозно застрашаване на финансовото равновесие на социалноосигурителната система може да представлява императивно съображение от обществен интерес, което е в състояние да обоснове подобна пречка пред свободното движение на стоки (276).

—	Пътна безопасност: по няколко дела Съдът също така е признал пътната безопасност за императивно съображение от обществен интерес, което е в състояние да обоснове подобна пречка пред свободното движение на стоки (277).

—

Борба с престъпността: по дело относно португалска забрана за поставяне на цветно покритие върху автомобилни стъкла (278) Съдът е постановил, че борбата с престъпността може да представлява императивно съображение от обществен интерес, което е в състояние да обоснове подобна пречка пред свободното движение на стоки.

—

Осигуряване на хуманно отношение към животните: в решение по дело C-219/07 Съдът е отбелязал, че осигуряването на хуманно отношение към животните е законна цел от обществен интерес. Той също така е заявил, че важността на тази цел е намерила изражение в приемането от страна на държавите членки на Протокола относно закрилата и хуманното отношение към животните, приложен към Договора за създаване на Европейската общност (279).

—

Популяризиране и насърчаване на използването на един от официалните езици на дадена държава членка: Съдът също така е постановил, че насърчаването и поощряването на използването на официален език на дадена държава членка може да представлява легитимна цел, която по принцип може да обоснове ограничаването на задълженията, наложени от правото на ЕС (280).

Както беше посочено по-горе, списъкът със задължителните изисквания не е изчерпателен и търпи постоянно развитие в практиката на Съда.

7.3.   Проверка за пропорционалност

За да бъде обоснована от гледна точка на член 36 от ДФЕС или на едно от задължителните изисквания, установени в съдебната практика на Съда, дадена държавна мярка трябва да съответства на принципа на пропорционалност (281). Принципът на пропорционалност налага избраните от държавите членки средства да се ограничават до това, което действително е целесъобразно и необходимо за опазването на преследваната законна мярка (282). По-просто казано, критерият за целесъобразност изисква въпросната мярка да е подходяща за постигане на желаната цел, докато критерият за необходимост изисква избраните средства да не ограничават свободното движение на стоки повече от необходимото. В този контекст трябва да бъде оценено дали са налице средства, които имат по-малко ограничаващ ефект върху вътреобщностната търговия, но които независимо от това постигат същия резултат. Следователно важен елемент от анализа на обосновката, предоставена от държавите членки, е наличието на алтернативни мерки. В няколко случая Съдът е постановил, че държавните мерки не са пропорционални поради факта, че са съществували алтернативни решения (283).

В някои дела, например C-28/09 и C-320/03, Съдът е посочил, че преди приемането на една толкова крайна мярка като секторната забрана за движение по участък от магистрала, представляваща основна транспортна връзка между някои държави членки, органите би следвало да разгледат внимателно възможността да приемат по-малко ограничителни по отношение на свободното движение мерки и да отхвърлят тези мерки само ако ясно се установи, че те са неподходящи с оглед на преследваната цел (284). В решението по дело C-549/15, което се отнася до система за проверка на устойчивостта на биогаза, Съдът е счел, че не е било доказано, че изключението от принципа на свободното движение на стоки е необходимо, за да се постигнат съответните цели. Това се дължи на факта, че органите е трябвало да докажат конкретно наличието на съображение от обществен интерес, както и пропорционалността на тази мярка по отношение на преследваната цел. Поради това разглежданата мярка е била счетена за необоснована (285).

В решението по дело Scotch Whisky Association Съдът е счел, че увеличаването на цената на алкохола с оглед на целта за закрила на здравето и живота на хората посредством установяване на минимална цена за алкохолна единица за продажбата на дребно на алкохолни напитки може да не е пропорционално. Това се дължи на факта, че са били налични по-малко ограничителни средства, като например увеличаване на акциза. Съдът обаче в допълнение е посочил, че запитващата юрисдикция трябва да провери дали това действително е така, като обстойно анализира всички релевантни обстоятелства по спора, с който е сезирана. В това отношение съображенията, на които се позовава държавата членка, следва да бъдат придружени от подходящи доказателства или от анализ на годността и пропорционалността на приетата ограничителна мярка, както и от точни данни в подкрепа на доводите ѝ (286). Оценката на пропорционалността не се свежда само до проверка на наличните доказателства или информация при приемането на мярката, а до проверка на тези, които националната юрисдикция е събрала към момента, в който се произнася (287).

Държавите членки също така са задължени да преследват съгласуваното и систематичното постигане на посочените цели (288). Ако държава членка може да докаже, че приемането на алтернативната мярка би оказало отрицателно въздействие върху други законни интереси, то се взема предвид при оценката на пропорционалността (289). Поради това оценката на пропорционалността се характеризира с претегляне на конкурентните интереси в рамките на общия контекст на делото.

Следва да се отбележи, че в отсъствие на правила за хармонизиране на европейско равнище, държавите членки са свободни да избират равнището на защита, което възнамеряват да осигурят за съответния законен интерес. В определени области Съдът е позволил на държавите членки определена „свобода на преценка“ по отношение на приеманите мерки и желаното равнище на защита, които могат да се различават при отделните държави членки в съответствие с националните им условия. Свободата на преценка най-често е по-голяма в области, които се считат за по-чувствителни (290).

Независимо от тази относителна свобода да се определи желаното равнище на защита, самият факт, че дадена държава членка е избрала система за защита, която се различава от тази, приета от друга държава членка, не може да повлияе на оценката на необходимостта и пропорционалността на разпоредбите, приети за тази цел (291). Тези разпоредби трябва да бъдат оценени единствено чрез позоваване на целите, преследвани от националните органи на съответната държава членка, и равнището на защита, което те са предназначени да предоставят (292).

В светлината на все по-големия брой възможни доводи оценката на пропорционалността се е превърнала в основен инструмент и често е определящият фактор в мотивите на Съда (293).

7.4.   Тежест на доказване

Държавата членка, която заявява, че има основателна причина да ограничи свободното движение на стоки, е длъжна конкретно да докаже наличието на причина, свързана с обществения интерес, необходимостта от ограничение и пропорционалността на ограничението по отношение на преследваната цел (294). Както беше обяснено по-горе, основанието, изтъкнато от държавата членка, трябва да бъде придружено от подходящи доказателства или от анализ на целесъобразността и пропорционалността на приетата ограничаваща мярка, както и от точни доказателства в подкрепа на нейните аргументи (295). В това отношение само изявление, че мярката е обоснована въз основа на едно от приетите съображения, или липсата на анализ на възможните алтернативи няма да се считат за достатъчни (296). При все това, Съдът е отбелязал, че доказателствената тежест не би могла да стига дотам, че да се изисква от държавата членка да докаже по положителен начин, че никоя друга възможна мярка не позволява да се осъществи посочената цел при същите условия (297).

8.   ВРЪЗКА С ДРУГИ СВОБОДИ И ЧЛЕНОВЕ ОТ ДОГОВОРА, СВЪРЗАНИ СЪС СВОБОДНОТО ДВИЖЕНИЕ НА СТОКИ

8.1.   Основни свободи

8.1.1.   Член 45 от ДФЕС — Свободно движение на работници

Член 45 от ДФЕС (предишен член 39 от ДЕО) гарантира свободното движение на работници в рамките на ЕС. Тази свобода налага премахването на всякаква дискриминация, основаваща се на гражданство, между работниците мигранти от ЕС и националните работници, що се отнася до достъпа до заетост и условията на труд, както и до данъчните облекчения и социалните придобивки. Член 45 от ДФЕС забранява не само дискриминацията, основаваща се на гражданство, но и националните правила, които са приложими независимо от гражданството на съответния работник, но възпрепятстват неговото свободно движение.

Проблемите, свързани с движението на личните вещи на работниците, теоретично биха могли да се оценяват в съответствие с член 34 или член 45 от ДФЕС. Съдът е разгледал този проблем в решението по делото Weigel (298), което се отнася за прехвърлянето на моторните превозни средства на семейна двойка от тяхната собствена държава (Германия) в държавата членка, в която съпругът е започнал работа (Австрия). При регистрирането на своите моторни превозни средства в Австрия двойката е била обложена с прекомерно висок данък. Съпрузите са изтъкнали, че данъкът би им попречил да упражнят правата, които черпят от член 45 от ДФЕС.

Съдът е изразил принципното си съгласие с това твърдение, като е постановил, че „[данъкът] има вероятност да окаже отрицателно въздействие върху решението на работници мигранти да упражнят своето право на свободно движение“ (299). Поради други съображения обаче Съдът е отхвърлил аргумента на двойката, че данъкът е в нарушение на член 45 от ДФЕС. Заслужава да се отбележи, че Съдът не се е дал изричен отговор на въпроса дали ограничения от този вид следва да се разглеждат изключително от гледна точка на член 34 от ДФЕС. Освен това, все още има несигурност по отношение на ситуациите, в които би било по-удачно да се приложи член 45, вместо член 34 от ДФЕС, като се има предвид, че първата цитирана разпоредба се прилага само за граждани на държава членка, докато член 34 от ДФЕС се прилага за продукти с произход от трети държави, пуснати на пазара на Съюза.

Следва да се отбележи, че в съответствие със съдебната практика на Съда националните правила, които изискват регистрация и/или данъчно облагане на служебно превозно средство в държавата членка, в която пребивава работникът, използващ превозното средство, дори ако работодателят, осигурил на работника превозното средство, е установен в друга държава членка и дори ако превозното средство се използва основно в държавата членка на установяване на работодателя, са в разрез с член 45 от ДФЕС (300). Това се дължи на факта, че такива разпоредби могат да окажат възпиращ ефект върху работника по отношение на ползването на определени предимства, например предоставянето на превозно средство на негово разположение, и в крайна сметка могат изобщо да отнемат мотивацията му за работа в друга държава членка.

Това беше последно потвърдено в решение по дело C-420/15, което се отнася за наказателно производство, образувано от белгийските органи, срещу италиански гражданин за това, че се е движил в Белгия с моторното си превозно средство, което е регистрирано в Италия, въз основа на това, че той живее основно в Белгия. Превозното средство е предназначено основно за използване в Италия и е било използвано само от време на време за преминаване през Белгия. Съдът е потвърдил, че член 45 ДФЕС трябва да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска законодателство на държава членка, което задължава пребиваващ в тази държава членка работник да регистрира в нея превозно средство, което е регистрирано в друга държава членка и е предназначено основно за използване в последната държава (301).

8.1.2.   Членове 49 и 56 от ДФЕС — Свободно установяване и предоставяне на услуги

Свободата на установяване, определена в член 49 от ДФЕС (предишен член 43 от ДЕО), и свободата на (трансгранично) предоставяне на услуги, определена в член 56 от ДФЕС, са други основни свободи, залегнали в Договора, които са тясно свързани със свободното движение на стоки. Както свободата на установяване, така и свободата на предоставяне на услуги се отнасят до стопански дейности, извършвани от самостоятелно заети лица (302). При установяването въпросната дейност се извършва или дружеството се основава трайно и продължително и има неопределен характер (303), с действително или потенциално трансгранично измерение (304). За разлика от това при трансграничните услуги дейността се извършва временно или понякога (305) принцип и винаги има ясно изразено трансгранично измерение (306).

Извършването на стопанска дейност като самостоятелно заето лице се отнася както за свободата на установяване, така и за свободното предоставяне на услуги. Тъй като тази стопанска дейност, която представлява предоставяне на стоки (срещу икономическа престация (307)), може да включва стоки, национална мярка, засягаща тази услуга, обикновено ще окаже влияние и върху обращението на въпросните стоки. Такъв е именно случаят с разпространението на стоки, което според определението в широк смисъл обхващащо транспорта (308) на стоки, търговията на едро и търговията на дребно (309), но също така и случаят, когато дадена стока се използва при извършването на дейност като оборудване или като материал, който е неизменна част от предоставената услуга. От друга страна е ясно, че свободното обращение на стоки по смисъла на член 34 от ДФЕС включва не само ограничения върху характеристиките на стоката, но и ограничения върху нейното пускане на пазара и върху използването ѝ. Следователно въпросът дали национална мярка, оказваща въздействие върху тези стопански дейности, да се оцени съгласно свободното установяване/предоставяне на услуги или свободното движение на стоки или и двете, възниква редовно, и трябва да бъде преценяван за всеки отделен случай. Така например ограничения по отношение на рекламата (например за реклама на алкохол (310)) могат от една страна да засегнат рекламния сектор в качеството му на доставчик на услуги, а от друга страна ефектът от такива ограничения може да засегне конкретни стоки и възможностите за проникване на пазара, и по този начин може да се създадат пречки пред търговията с продукти.

Съдът е счел, че Договорите не установяват приоритетен ред по отношение на свободното предоставяне на стоки и другите основни свободи (311), нито по отношение на свободното предоставяне на услуги съгласно член 57 от ДФЕС, което означава, че свободното предоставяне на услуги има допълнително съдържание предвид съдържанието на други свободи (312). Вероятно от съображения за процесуална икономия, когато национална мярка е в състояние да засегне повече от една основна свобода, Съдът обикновено разглежда тази мярка в светлината само на една основна свобода. За тази цел той по принцип се произнася коя от основните свободи има превес (313). В няколко случая той е разгледал мярката от гледна точка на двете основни свободи.

Това може да се види например в решението по дело Австрия/Германия, C-591/17, което се отнася до такса за ползване на инфраструктури и освобождаване от данък върху моторните превозни средства, регистрирани в Германия. Съдът е постановил, че като е въвела такса за ползване на инфраструктури за леки автомобили и същевременно е предвидила освобождаване от данък върху моторните превозни средства в размер, който е най-малкото равен на размера на платената такса, в полза на собствениците на регистрирани в Германия превозни средства, Германия не е изпълнила задълженията си по членове 18, 34, 56 и 92 от ДФЕС (314)

Мерки, които оказват въздействие върху разпространението на дадена стока: що се отнася до мерките, които оказват въздействие върху транспорта, търговията на едро или дребно с дадена стока, те могат да ограничат едновременно свободното движение на стоки и свободното предоставяне на услуги по разпространение. От друга страна, някои мерки, които оказват въздействие върху разпространението, все пак несъмнено се отнасят до областта на свободното движение на стоки, като например мерките, които са съсредоточени върху самата дейност по внос/износ (вж. раздел 4.1. по-горе).

Може да се счита prima facie, че други мерки, които оказват въздействие върху свободното предоставяне на търговски услуги, са съсредоточени по-скоро върху самата услуга по разпространение, а не върху стоката, която се разпространява. Въпреки това, след извършването на оценка на целта на мярката за всеки отделен случай и по-специално на нейното въздействие, може да се установи, че мярката е по-скоро свързана със стоките, когато се отнася до:

—	разрешителни режими за търговци (които не са специално насочени към вносители/износители) — вж. раздел 4.5. по-горе;

—	задължения за назначаване на представител или за осигуряване на съоръжения за складиране — вж. раздел 4.2. по-горе;

—	контрол върху цените и задължения за възстановяване на разходи — вж. раздел 4.4. и раздел 4.11. по-горе;

—	ограничения на рекламата — вж. раздел 4.6. по-горе.

Има и случаи, когато основното значение на мярката по отношение на целта и въздействието не може да се отнесе лесно нито към самите стоки, нито към въпросната услуга. Например национални разпоредби, с които се забранява продажбата на търг на стоки при определени условия, могат от една страна да бъдат счетени за възпрепятстващи услугите на провеждащия търга (който е установен в тази държава или предоставя трансгранични услуги), а от друга страна могат да създадат пречки пред продажбата на стоки (315).

Полезен критерий изглежда е установяването на значително въздействие върху предоставянето на продукта на пазара. Що се отнася до услугите по разпространение, съдебната практика на Съда в тази област е станала по-ясна с времето, като се има предвид, че много, ако не и всички мерки, насочени към или оказващи въздействие върху разпространението на дадена стока, могат потенциално да се считат за „условия за продажба“ съгласно съдебната практика по делото Keck (вж. раздел 3.4.2.2. по-горе).

Мерки, които оказват въздействие върху използването на дадена стока: и накрая, мерките, които са насочени към и/или оказват въздействие върху стоките, по-специално във връзка с тяхното използване, често са тясно свързани с дейност по предоставянето на услуга. Следователно свободата на установяване и свободата на предоставяне на услуги като цяло играят важна роля при оценяването на допустимостта на мярката.

Първият аспект, който трябва да се вземе предвид, е дали дейността, която включва използването на дадена стока, представлява стопанска дейност като самостоятелно заето лице, т.е. дали се състои от извършване на услуги и пускане на стоки на пазара срещу икономическа престация. Ако това не е така, може да се счита, че мярката е свързана със свободното движение на въпросната стока или оказва особено въздействие върху него, но тази мярка няма да се отнася за свободата на установяване и свободното предоставяне на услуги.

Ако обаче дейността по предоставяне на услуга, която включва използването на дадена стока (в широк смисъл, включително рециклирането, повторното използване или обезвреждането на стоката), представлява стопанска дейност като самостоятелно заето лице, то тогава мярката, оказваща въздействие върху използването на стоката, ще бъде от значение за свободата на установяване и свободното предоставяне на услуги.

В някои случаи въздействието върху свободното обращение на въпросната стока не е от второстепенно значение. В този случай отново полезен критерий изглежда установяването на значително (макар и непряко) въздействие върху предоставянето на продукта на пазара (316).

8.1.3.   Член 63 от ДФЕС и сл. — Свободно движение на капитали и плащания

Член 63 от ДФЕС и сл. (предишен член 56 от ДЕО и сл.) урежда свободното движение на капитали и плащания. По-специално член 63 от ДФЕС забранява ограниченията върху движението на капитали и плащанията между държавите членки и между държавите членки и трети държави.

Свободното движение на определени видове капитал на практика е предпоставка за ефективното упражняване на други свободи, гарантирани от ДФЕС (317).

Въпреки ограничените допирни точки със свободното движение на стоки, Съдът на ЕС отдавна е изяснил, че средствата за плащане не се считат за стоки (318). Освен това Съдът на ЕС е установил, че материалното прехвърляне на активи трябва да се счита за движение на капитали по смисъла на член 63, параграф 1 от ДФЕС или — когато това прехвърляне представлява плащане, свързано с търговията със стоки или услуги — за плащане по смисъла на член 63, параграф 2 от ДФЕС (319).

Макар че трансграничните движения на капитали може редовно да включват инвестиране на средства (320), не може да се изключи възможността при определени обстоятелства те да се отнасят до трансфери в натура. Съдът на ЕС е постановил, че когато данъчнозадължено лице на държава членка иска възможност за данъчно приспадане на сума, съответстваща на стойността на дарения, направени на трети лица, които са местни лица на друга държава членка, въпросът дали дарението е извършено в пари или в натура е без значение. Тези дарения попадат в приложното поле на член 63 от ДФЕС дори когато са извършени в натура под формата на вещи за всекидневна употреба (321).

Освен това Съдът е разгледал и въпроси, свързани с регистрацията на автомобили, от гледна точка на член 63 от ДФЕС (322). Въпреки че тази процедура обикновено се третира като пречка пред свободното движение на стоки, ако ограничава обращението на определени превозни средства между държавите членки, Съдът е извършил оценка по отношение на свободното движение на капитали, когато превозно средство е предоставено безвъзмездно в заем при трансгранична сделка между граждани в различни държави членки (323).

8.2.   Други приложими членове от Договора

8.2.1.   Член 18 от ДФЕС — Недискриминация на основание гражданство

Член 18 от ДФЕС (предишен член 12 от ДЕО) забранява дискриминацията на основание гражданство. Установена съдебна практика е, че разпоредбата е предназначена да се прилага самостоятелно само в случаите, уредени от правото на Съюза, за които не са предвидени специални правила за недопускане на дискриминация (324).

Принципът за недопускане на дискриминация на основание гражданство, залегнал в член 18 от ДФЕС, намира конкретен израз в разпоредбите на Договора относно свободното движение на хора, сред които свободното движение на работници, предвидено в член 45 от ДФЕС, и свободното предоставяне на услуги съгласно член 56 от ДФЕС. В делото Австрия/Германия обаче Съдът е разгледал схема за финансиране на автомагистрали в светлината на член 18, както и на членове 34, 56 и 92 от ДФЕС. В крайна сметка е установено, че германската национална данъчна мярка е в нарушение на всички тези задължения по Договора, тъй като финансовата тежест на нова такса съгласно схемата ще се поеме единствено от собствениците на чуждестранни превозни средства (325).

8.2.2.   Членове 28 и 30 от ДФЕС — Митнически съюз

Докато член 34 от ДФЕС обхваща нетарифните пречки пред търговията, член 28 и член 30 от ДФЕС (предишен член 25 от ДЕО) забраняват всички мита и такси с равностоен на мито ефект. Забраната има общ и абсолютен характер. Тя се прилага за всички мита и такси с равностоен на мито ефект в държавите членки, независимо от техния размер, наименование и начин на събиране или предназначението на приходите, които осигуряват (326).

За разлика от член 34 от ДФЕС, членове 28 и 30 от ДФЕС не предвиждат дерогации (327). Въпреки това, за таксите, наложени поради извършени проверки с цел изпълнение на задължения, възложени от правото на Съюза, и за таксите, които представляват пропорционално плащане за действително извършена услуга, няма да се прилага член 30 от ДФЕС (328).

Членове 28 и 30 от ДФЕС следва да бъдат разграничени от забраната за дискриминационен вътрешен данък, съдържаща се в член 110 от ДФЕС, която може да подлежи на обосновка. Винаги следва да се има предвид, че членове 30 и 110 от ДФЕС са взаимно изключващи се (329).

Таксите с равностоен на мито ефект съгласно член 30 от ДФЕС се налагат едностранно върху стоките поради факта, че преминават граница (330). Националните мерки, въвеждащи един и същ налог върху местните стоки и изнасяните стоки на един и същи търговски етап, когато данъчното събитие, от което възниква задължение за плащането на този налог, е еднакво, ще бъдат обхванати от член 110 от ДФЕС (331). По изключение, когато тежестта, наложена на националния продукт, е напълно компенсирана от произтичащите от тази такса предимства, таксата ще попада в обхвата на членове 28 и 30 от ДФЕС (332).

И накрая, Съдът е изяснил, че данъчнозадълженото лице следва да има право да му бъде възстановена таксата, противоречаща на член 30 от ДФЕС, дори когато механизмът за плащане е уреден в националното законодателство по начин, по който таксата следва да бъде прехвърляна на потребителя (333).

8.2.3.   Член 37 от ДФЕС — Държавни монополи

Съгласно параграф 1 от член 37 от ДФЕС (предишен член 31 от ДЕО) „държавите членки привеждат в съответствие съществуващите държавни монополи с търговски характер, така че да се гарантира, че няма да съществува дискриминация между гражданите на държавите членки по отношение на условията, при които стоките се доставят и търгуват“.

Това не означава, че монополите трябва да се премахнат, а че трябва да се пригодят така, че да се елиминира техният възможен дискриминационен ефект. Най-общо казано, член 37 от ДФЕС се прилага в случаите, когато държавата: 1) предоставя изключителни права на закупуване или продажба и по този начин прави възможно контролирането на вноса или износа, и 2) предоставя права на държавно предприятие, държавна институция или, чрез делегиране, на частна организация.

Член 37 от ДФЕС има пряк ефект и се прилага само по отношение на стоки (следователно не обхваща свободното движение на услуги или капитали (334)). Освен това разпоредбата на Договора касае дейности, които са неразривно свързани със специфичната търговска дейност на монопола, и поради това не касае национални разпоредби, които нямат тази връзка. Този подход предполага, че член 37 от ДФЕС представлява lex specialis по отношение на общата разпоредба в член 34 от ДФЕС. По делото Franzén относно шведския монопол върху продажбата на дребно на алкохол Съдът е заявил, че „правилата, свързани със съществуването и функционирането на посочения монопол“ (335), попадат в обхвата на член 37 от ДФЕС, докато „другите разпоредби на националното законодателство, които могат да се разглеждат отделно от функционирането на монопола, въпреки че имат въздействие върху същия, следва да се преценява с оглед на [член 34 от ДФЕС]“ (336).

По делото Hanner, свързано с шведския монопол върху продажбата на дребно на лекарствени продукти, Съдът е заявил, че член 37 от ДФЕС „цели елиминиране на пречките пред свободното движение на стоки, с изключение обаче на ограниченията върху търговията, които са присъщи за съществуването на въпросните монополи“ (337). Впоследствие в решението по делото Rosengren Съдът е обяснил, че „въпреки че […] разглежданата в главното производство мярка засяга свободното движение на стоки в рамките на Европейската общност, тя не урежда сама по себе си упражняването от този монопол [за продажба на дребно на алкохол в Швеция] на неговото изключително право за продажба на дребно на алкохолни напитки на шведска територия. Поради това тази мярка, която следователно не засяга изпълнението от монопола на специфичната му функция, не може да се приеме за свързана със самото съществуване на последния.“ (338).

Тези мотиви се повтарят в по-скорошната съдебна практика, като например в решението по делото ANETT, което се отнася за национална разпоредба, налагаща забрани за търговците на дребно на тютюневи изделия да внасят тютюневи изделия от други държави членки. Първо, Съдът е посочил, че член 37 от ДФЕС е приложим, ако тази правна уредба се отнася до функционирането на монопол с търговски характер и води до присъщите за наличието на такъв монопол последици, изразяващи се в ограничаване на търговията. Второ, той е посочил, че нормите, свързани със съществуването и функционирането на монопол, следва да се преценяват в светлината на разпоредбите на член 37 от ДФЕС, които имат специфично приложение при упражняването от монопола на неговите изключителни права. Разпоредбите от националното законодателство, които могат да се разглеждат отделно от функционирането на монопола, въпреки че имат отражение върху него, на свой ред обаче следва да се преценяват с оглед на член 34 от ДФЕС (339).

В решението по делото ANETT Съдът е постановил, че тъй като отредената на разглеждания монопол специфична функция се е състояла в запазването за концесионерите на изключителното право за продажба на дребно на тютюневи изделия, мярката е засегнала свободното движение на стоки и не е уредила упражняването на изключителното право, което е елемент от монопола. Такава мярка е била счетена за отделена от функционирането на монопола, тъй като е била свързана не с начина на продажба на дребно на тютюневите изделия, а с пазара на тези изделия на един по-ранен етап на търговския процес. Освен това посочената мярка не е насочена към търговската мрежа на разглеждания монопол, нито към търговията или рекламата на разпространяваните от него изделия. Съдът е заключил, че националната мярка не може да се приеме за норма, свързана със съществуването или функционирането на монопола. Следователно член 37 от ДФЕС е бил ирелевантен за проверката на съвместимостта на такава мярка с правото на Съюза (340).

В решението по делото Visnapuu Съдът е преценил дали изискването за разрешение за продажба на дребно при внос на алкохолни напитки с цел продажба на дребно на потребители, пребиваващи във Финландия, трябва да се извърши с оглед на член 34 от ДФЕС, или на член 37 от ДФЕС. Според финландското правителство монополният режим е трябвало да се прецени с оглед на член 37 от ДФЕС, а разрешителните режими — с оглед на член 34 от ДФЕС. Съдът е изразил съгласието си и е посочил, че разрешителните режими не се отнасят до функционирането на монопола или до упражняването на изключителните му права, тъй като предвиждат права за лица, на които надлежно е било дадено разрешение за продажба на дребно на определени категории алкохолни напитки. Следователно тези два разрешителни режима могат да се разглеждат отделно от функционирането на монопола и трябва да се преценят с оглед на член 34 от ДФЕС (341). В съответствие с решението по дело Franzén Съдът е припомнил, че член 37 от ДФЕС изисква функционирането на монопола да е установено по такъв начин, че да се изключва всяка дискриминация между гражданите на държавите членки по отношение на условията, при които стоките се доставят и търгуват, така че търговията със стоки с произход от други държави членки да не бъде поставена в по-неблагоприятно положение, а конкуренцията между икономиките на държавите членки да не бъде нарушена (342).

В светлината на съдебната практика изглежда, че Съдът е избрал да счита членове 34 и 37 от ДФЕС за взаимно изключващи се. В случай, че разглежданата национална мярка не засяга изпълнението на специфичната функция на монопола, тя попада извън обхвата на член 37 от ДФЕС и трябва да се преценява съгласно членове 34 и 36 от ДФЕС.

От друга страна, може да се твърди и че има известно припокриване между член 37 от ДФЕС и други членове от Договора. По дела за нарушения, касаещи различни национални електрически и газови монополи (343), Съдът е заявил, че съвместното прилагане на член 37 и член 34 от ДФЕС действително е възможно. Такъв подход би означавал, че мярка, свързана с държавен монопол, първо би била разгледана от гледна точка на член 37 от ДФЕС. Ако мярката бъде счетена за дискриминационна, няма да е необходимо разглеждане от гледна точка на членове 34 и 35 от ДФЕС. В противен случай, ако се заключи, че мярката не е дискриминационна съгласно член 37 от ДФЕС, ще е необходимо тя да се разгледа от гледна точка на общите разпоредби относно свободното движение на стоки.

8.2.4.   Член 107 от ДФЕС — Държавни помощи

Член 107 от ДФЕС (предишен член 87 от ДЕО) предвижда, че всякаква държавна помощ, предоставена от държава членка или чрез държавни ресурси, под каквато и да било форма, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или производството на определени стоки, доколкото засяга търговията между държавите членки, е несъвместима с вътрешния пазар.

В това отношение правилата за държавните помощи и членове 34—36 от ДФЕС служат на една обща цел, а именно гарантиране на свободното движение на стоки между държавите членки при нормални условия на конкуренция (344). При все това, тъй като техният акцент е различен, квалифицирането на държавна мярка като държавна помощ не изключва автоматично проучването на схема за помощ във връзка с други правила на ЕС, например членове 34—36 от ДФЕС (345). В принципно решение по делото Комисия/Франция (346) например Съдът на ЕС е разгледал законосъобразността на мярка, която е предоставила данъчни облекчения на издателите на вестници, при условие че отпечатването се извърши във Франция. Докато според Комисията това е представлявало нарушение на член 34 от ДФЕС, според френското правителство тази мярка е следвало да бъде разгледана съгласно член 107 от ДФЕС, тъй като данъчните разпоредби не е можело да бъдат отделени от общата схема за помощ за целите на вестникарската индустрия. Съдът, след като е отбелязал, че Франция не е уведомила за помощта в съответствие с член 108, параграф 3 от ДФЕС, е изготвил следното принципно становище „самият факт, че е възможно дадена национална марка да бъде определена като помощ […]не е подходяща причина за освобождаването от нея“ съгласно разпоредбите относно свободното движение на стоки (347). Освен това в преюдициалното производство PreussenElektra (348) Съдът е постановил, че националната мярка, свързана с регионалното електроснабдяване, е можела, поне потенциално, да затрудни вътреобщностната търговия. Въпреки това, тъй като целта на мярката е била опазване на околната среда като допринесе за намаляването на емисиите на парникови газове, не е била счетена за противоречаща на свободното движение на стоки.

Същевременно фактът, че дадена мярка за държавна помощ като такава засяга търговията в рамките на ЕС, сам по себе си не е достатъчен за квалифициране на мярката едновременно с това и като мярка с равностоен ефект по член 34 от ДФЕС. Вместо това Съдът е направил разграничение между аспектите, които са неразривно свързани с целта на помощта, и аспектите, които могат да бъдат отделени от условия и действия, които макар да представляват част от схемата за помощ, могат да не се считат за необходими за постигане на целта на помощта или нейното правилно функциониране (349). Само последните аспекти са обхванати от членове 34—36 от ДФЕС. Както е посочил Общият съд в решението по дело Castelnou Energía, SL (350)„обстоятелството, че схема за помощи, отпуснати от държава и посредством ресурси на държавата, може, единствено поради факта, че насърчава някои национални предприятия или производства, да попречи най-малкото непряко на вноса на сходни или конкурентни продукти от другите държави членки, само по себе си не е достатъчно, за да се приравни дадена помощ на мярка с равностоен на количествено ограничение ефект по смисъла на член 34 ДФЕС“.

От съдебната практика става ясно и че националната юрисдикция има компетентност да преценява съответствието на аспектите на схема за помощи с разпоредбите на Договора с директен ефект, различни от тези относно държавните помощи (например членове 34—36 от ДФЕС; член 63 от ДФЕС (351)) само ако разпоредбите могат да бъдат оценени поотделно и когато те могат да се считат за ненужни за постигането на целта на схемата за помощ или за функционирането ѝ (352). Следователно членове 107 и 108 от ДФЕС не допускат национална юрисдикция да извършва оценка на дадена държавна мярка съгласно други разпоредби с директен ефект дотолкова, доколкото те са свързани с функционирането и целта на разглежданата мярка.

8.2.5.   Член 110 от ДФЕС — Данъчни разпоредби

Член 110 от ДФЕС (предишен член 90 от ДЕО) допълва разпоредбите относно премахването на митата и таксите с равностоен ефект. Неговата цел е да осигури свободното движение на стоки между държавите членки в нормални условия на конкуренция, като отстрани всякаква форма на закрила, която може да последва от прилагането на дискриминационни вътрешни данъци по отношение на стоки с произход от други държави членки (353). По отношение на член 34 от ДФЕС, член 110 се счита за lex specialis, което означава, че случаите, обхванати от член 110, изключват прилагането на член 34 от ДФЕС. Такъв е случаят с решението по делото Kawala (354), където Съдът е постановил, че регистрационната такса за внесени употребявани превозни средства, която е от фискално естество, попада в обхвата на член 110 и че поради тази причина член 34 от ДФЕС не е приложим. Следва да се припомни обаче, че съгласно установената съдебна практика държавите членки трябва да упражняват компетентността си в областта на прякото данъчно облагане по начин, който е съвместим с правото на ЕС и, по-специално, с основните свободи, гарантирани от Договора (355).

Член 110, първа алинея от ДФЕС забранява на всички държави членки да налагат върху стоки на другите държави членки вътрешни данъци, които надвишават наложените пряко или косвено върху подобните местни стоки. Тази разпоредба е нарушена, когато начисленият данък върху вносна стока и начисленият данък върху подобна местна стока се изчисляват по различен начин, въз основа на различни критерии, които водят, макар и само в определени случаи, до по-високо данъчно облагане на вносната стока.

Съдът е определил, че подобни стоки са онези, които имат сходни характеристики и отговарят на едни и същи нужди от гледна точка на потребителите, като се проверява не дали са строго идентични, а дали употребата им е подобна и сравнима. В решението по делото Комисия/Франция (356) Съдът е счел, че цигарите, съставени от тъмен и от светъл тютюн, биха могли да се считат за подобни продукти.

Практическите затруднения не могат да се използват като основание за прилагането на дискриминационни вътрешни данъци по отношение на стоки с произход от други държави членки (357).

Член 110, втора алинея от ДФЕС има за цел да спре всяка форма на непряка данъчна защита, засягаща стоките, които макар и да не са подобни на местните стоки, са в конкурентно отношение с някои от тях. По-високият данък върху стоки от други държави членки в сравнение с конкурентните местни стоки се забранява, когато той въздейства върху съответния пазар, като намалява потреблението на внесени стоки в полза на конкурентните местни стоки. В решението по делото Комисия/Швеция (358) Съдът е счел, че вината от средна категория (предимно вносни) имат достатъчно общи характеристики с бирата с високо съдържание на алкохол (която е предимно местна стока), за да могат да бъдат считани за конкурентни на бирата с високо съдържание на алкохол. Съдът обаче е счел, че по това дело няма доказателства, че разликата в данъчното третиране на тези две стоки може да повлияе върху поведението на потребителя в съответния сектор (липса на защитен ефект).

В случаи, когато се налага такса върху местните стоки и вносните стоки и постъпленията са предназначени за финансиране на дейности, от които се облагодетелстват само местните стоки, като по този начин отчасти (359) се компенсира данъчната тежест, понасяна от последните, въпросната такса представлява дискриминационен данък, който е забранен в съответствие с член 110 от ДФЕС (360).

8.2.6.   Член 351 от ДФЕС

Член 351 от ДФЕС (предишен член 307 от ДЕО) касае правата и задълженията, произтичащи от международноправни актове, по които държавите членки са станали страни преди 1958 г. или преди датата на тяхното присъединяване с една или повече трети държави. Правилото е, че тези права и задължения не се засягат от разпоредбите на Договора, ако са изпълнени следните кумулативни условия:

—

международното споразумение трябва да изисква, а не само да позволява на държавата членка да приеме мярка, която е несъвместима със задължение на тази държава членка съгласно правото на Съюза. Във връзка с член 34 от ДФЕС в решението по дело C-324/93 (361) Съдът е определил границите на възможностите на държавите членки да приемат мерки, които противоречат на техните задължения в съответствие с този член. В конкретния случай проблемът се е отнасял до отказ за предоставяне на лицензия за внос на диаморфин (наркотично вещество, попадащо в обхвата на Единната конвенцията по упойващите вещества от 1961 г.) в Обединеното кралство. Съдът постанови, че обстоятелството, че подобна мярка „може да е приета в съответствие с международно споразумение, което предшества Договора или присъединяването на държава членка към ЕС, и че държавата членка запазва в сила мярката в съответствие с член [351], въпреки че тя представлява пречка, не изважда тази мярка от обхвата на член [34], тъй като член [351] произвежда действие само ако споразумението налага на държава членка задължение, несъвместимо с Договора“. Изводът е, че държавите членки трябва да се въздържат от приемане на мерки, които противоречат на правото на ЕС и по-специално на правилата за свободното движение на стоки, когато международните споразумения, по които те са страни, не изискват от тях да приемат такива мерки.

—	Споразумението не засяга принципите, които са част от самите основи на правния ред на Съюза.

9.   ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕНОВЕ 34 И 35 ОТ ДФЕС

9.1.   Пряк ефект — правоприлагане от страна на частни субекти

Съдът на ЕС е признал, че забраната, заложена в член 34 от ДФЕС, е „безусловна и изрична и нейното прилагане не изисква последваща намеса от страна на държавите членки или институциите [на ЕС]“. Поради това член 34 от ДФЕС има „пряк ефект и създава индивидуални права, които националните съдилища са длъжни да защитават“ (362).

Впоследствие Съдът e постановил, че член 35 от ДФЕС също има пряк ефект и че неговите разпоредби също са „пряко приложими“ и „предоставят на физическите лица права, които съдилищата на държавите членки са длъжни да защитават“ (363).

Физическите лица могат да се позоват на принципа и правото на свободно движение на стоки като заведат дело пред национален съд. Въпросният съд може да откаже да приложи всяко национално правило, което счита за противоречащо на членове 34 и 35 от ДФЕС. Може също така да се наложи националните съдилища да оценят до каква степен дадена пречка пред вноса или износа може да бъде обоснована от гледна точка на задължителните изисквания или целите от обществен интерес, посочени в член 36 от ДФЕС.

9.2.   SOLVIT

SOLVIT е мрежа (www.europa.eu/solvit), която цели решаване на проблеми, причинени от неправилно прилагане на законодателството относно вътрешния пазар от страна на публичните органи (364). За тази цел всички държави — членки на ЕИП, създадоха свои собствени центрове на SOLVIT, които комуникират пряко чрез онлайн база данни. Центровете на SOLVIT са част от националната администрация и са призвани в рамките на период от десет седмици да предлагат решения на проблемите, срещани от гражданите и предприятията. Одобрена от Съвета препоръка на Комисията от 2001 г. (365) установява процедурните правила в рамките на SOLVIT. Европейската комисия осъществява контрол върху мрежата и при нужда съдейства за ускоряване на разрешаването на проблемите, поставени в жалбите. През 2018 г. мрежата SOLVIT е разгледала над 2 000 случая, като процентът на разрешените случаи през тази година е бил 90 %.

Освен това с Регламент (ЕС) 2019/515 относно взаимното признаване беше въведена нова процедура за разрешаване на проблеми във връзка със SOLVIT. В член 8 от регламента се определя процедура, приложима за случаите, в които националните органи са издали административно решение. Възможно е центърът на SOLVIT да участва в тази процедура, за да поиска от Комисията да оцени съвместимостта на административното решение и да издаде становище. Тази процедура включва по-дълги срокове от обикновената процедура на SOLVIT.

9.3.   Производство за установяване на нарушение в съответствие с членове 258 и 260 от ДФЕС

9.3.1.   Производство за установяване на нарушение

В роля си на „пазител на Договора“ въз основа на жалба или по своя инициатива Комисията може да открие производство за установяване на нарушение срещу държава членка, за която се счита, че не е спазила задълженията си във връзка с правото на ЕС.

Член 258 от ДФЕС (предишен член 226 от ДЕО) предвижда формалните стъпки на производството за установяване на нарушение. Първият етап се състои в изпращане на официално уведомително писмо до съответната държава членка, с което се изисква тя да представи своите съображения в определен срок, обикновено в рамките на два месеца.

В контекста на получения отговор или липсата на отговор Комисията може да вземе решение да отправи мотивирано становище до държавата членка. В него се обяснява защо Комисията счита, че държавата нарушава законодателството на ЕС и държавите членки се призовават да го спазят в определен срок, обикновено в рамките на два месеца. Ако държавата членка не спази законодателството на ЕС, Комисията може да вземе решение да отнесе случая пред Съда на ЕС, който да констатира, че е било нарушено правото на ЕС.

Официалното уведомително писмо и мотивираното становище, изготвени от Комисията, определят предмета на спора, който не може след това да бъде разширяван. Като последица от това мотивираното становище и искът на Комисията трябва да се основават на същите твърдения като тези от официалното уведомително писмо, с което започва досъдебната процедура (366).

Ако в своето окончателно решение Съдът постанови, че правото на ЕС е било нарушено, съответната държава членка е длъжна да предприеме необходимите мерки, за да изпълни решението. Ако нарушението продължи, Комисията може отново да отнесе случая до Съда и да поиска налагането на финансови санкции (еднократно платима сума и дневна имуществена санкция). Процедурата за повторно сезиране на Съда е уредена в член 260, параграф 2 от ДФЕС. Съгласно тази процедура и ако държавата членка не е изпълнила решението на Съда, Комисията 1) изпраща писмо до държавата членка със задължението, което тя трябва да изпълни; 2) след това изпраща официално уведомително писмо и накрая 3) може да отнесе въпроса до Съда (повторно сезиране). Ако Съдът констатира, че въпросната държава членка не е изпълнила първото му решение, той може да наложи финансови санкции. Целта на тези финансови санкции е да окажат възпиращ ефект и да насърчат държавите членки да изпълнят изискванията на законодателството на ЕС във възможно най-кратки срокове (367).

9.3.2.   Жалби

Всеки, който счита, че дадена мярка на държава членка е в разрез с членове 34—36 от ДФЕС, може да подаде жалба до Европейската комисия. Всъщност, голям дял от производствата за установяване на нарушение, свързани със свободното движение на стоки, се предприемат от Комисията в отговор на жалба. В последващо Съобщение на Комисията относно връзки с жалбоподателя по отношение на нарушения на законодателството на ЕС (368) се установяват правилата относно обработването на жалби.

Жалбите се подават, като се използва стандартният формуляр за жалба. Формулярът за жалба може да бъде получен от Комисията при поискване или онлайн от уебсайта Europa (369). Жалбите се изпращат по електронен път или в писмен вид с писмо до Генералния секретариат на Комисията на адрес „1049 Brussels, Belgium“, или се подават в офис на Комисията в държавите членки. Стандартният формуляр за жалби може да се изпраща по електронен път или по пощата на всички официални езици на ЕС.

На вносителя на жалбата ще бъде изпратена първоначална обратна разписка от Комисията в рамките на 15 работни дни. В рамките на един месец след изпращане на разписката, Комисията ще вземе решение дали жалбата следва да се регистрира.

Макар вносителят на жалбата формално да не е страна по производство, предприето срещу държава членка, полезно е да се отбележи, че той се ползва с някои важни административни права:

—	Комисията ще се въздържи от разкриване на неговата самоличност, освен ако той изрично не даде своето съгласие за нейното разкриване.

—	Комисията се старае да вземе решение по същество (да открие процедура за установяване на нарушение или да приключи случая) в срок от дванадесет месеца от регистрирането на жалбата.

—	Комисията ще информира вносителя на жалбата относно основните стъпки в процеса. Той ще бъде предварително уведомен от съответната служба на Комисията, ако тя възнамерява на приключи случая, което ще му даде възможност да реагира, като предостави нови факти или елементи.

—	Ако след разследване Комисията счете, че действително може да е налице нарушение на законодателството на ЕС, тя може да реши да открие производство за установяване на нарушение на основание член 258 от ДФЕС.

Като пазител на Договора, Комисията проявява особено голяма бдителност по отношение на гарантирането на цялостното спазване на законодателството на ЕС и придържането на държавите членки към правилата и задълженията, установени в Договора или вторичното законодателство. При все това, поради различни причини, правните процедури, като например процедурите за установяване на нарушение по член 258 от ДФЕС, невинаги са най-доброто средство за разрешаване на конкретен проблем. Поради това е важно да се подчертае, че макар да е напълно отдадена на своята роля по осъществяване на контрол върху спазването на законодателството на ЕС от държавите членки, Комисията се ползва с широка свобода на преценка по отношение на това дали да открие процедура за нарушение (370).

10.   СВЪРЗАНИ АКТОВЕ ОТ ВТОРИЧНОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО

10.1.   Директива (ЕС) 2015/1535 на Европейския парламент и на Съвета от 9 септември 2015 г., установяваща процедура за предоставянето на информация в сферата на техническите регламенти и правила относно услугите на информационното общество (371)

Директива 2015/1535/ЕС задължава държавите — членки на Европейския съюз, да уведомяват Комисията и другите държави членки за всеки проект на технически регламент, свързан със стоки или с услуги на информационното общество, преди неговото приемане. Държавите от ЕИП, Швейцария и Турция също нотифицират своите технически регламенти съгласно Информационната система за технически регламенти (TRIS).

Комисията и държавите членки прилагат система за превантивен контрол. По време на периодите на изчакване, държавите членки трябва да се въздържат от приемане на нотифицираните от тях проекти на регламенти, в рамките на поне три месеца, докато трае проучването им. По време на този период може да се проведе двустранен диалог с органите на държавите членки. Ако се установи, че проектът за регламент нарушава законодателството на ЕС в областта на вътрешния пазар, периодът на изчакване може да бъде удължен до шест месеца. С решение за блокиране може да бъде наложено удължаване дори до 18 месеца, ако Съветът приеме позиция по същия въпрос, обхванат от нотифицирания проект за регламент (372).

Поради това процедурата цели предотвратяване на всякакви пречки пред безпрепятственото функциониране на вътрешния пазар, още преди те да са се проявили, което позволява да бъдат избегнати корективни действия, които винаги са по-обременяващи.

В съответствие с практиката на Съда (вж. решения по дела CIA Security и Unilever (373)), всеки технически регламент, който не е бил нотифициран на етап проект или е бил приет по време на задължителния период на изчакване, не може да се прилага и следователно на него не могат да се позовават националните правораздавателни органи срещу частноправни субекти. Впоследствие това е било потвърдено от Съда (374).

10.2.   Регламент (ЕС) 2019/515 — „Регламентът относно взаимното признаване“

През 2008 г. законодателният орган на ЕС прие Регламент (ЕО) № 764/2008 относно установяване на процедурите, свързани с прилагането на някои национални технически правила за продукти, законно предлагани на пазара в други държави членки. Основната цел на този регламент бе да определи правата и задълженията на националните органи и предприятията, когато посочените органи възнамеряват да откажат достъп до пазара на продукт, законно предлаган на пазара в друга държава членка. Регламентът е възложил тежестта на доказване върху националните органи, които възнамеряват да откажат достъп до пазара, като изисква от тях да посочат техническите или научни причини за намерението им да откажат достъп на продукта до националния пазар. На стопанския субект се дава възможност да защити своята позиция и да представи състоятелни аргументи на компетентните органи.

Регламентът също така e установявал „звена за контакт относно продукти“ във всяка държава членка, които предоставят на предприятията и компетентните органи в другите държави членки информация за техническите правила по отношение на продуктите и прилагането на принципа на взаимно признаване.

Регламент (ЕС) 2019/515 относно взаимното признаване на стоки, законно предлагани на пазара в друга държава членка отменя Регламент (ЕО) № 764/2008, считано от 19 април 2020 г.

Регламент (ЕС) 2019/515 има за цел да подобри правната сигурност за предприятията и националните органи. Той въвежда декларацията за взаимно признаване (лична декларация) за стопанските субекти, за да докажат, че стоките са законно предлагани на пазара в друга държава членка, установява нова процедура за разрешаване на проблеми, която се основава на SOLVIT, и предвижда по-тясно административно сътрудничество и общ ИТ инструмент с цел улесняване на комуникацията, сътрудничеството и доверието сред националните органи.

Регламент (ЕС) 2019/515 е обяснен по-подробно в отделен документ с насоки.

10.3.   Регламент (ЕО) № 2679/98 — Така нареченият „ягодов“ регламент

Регламент (ЕО) № 2679/98 на Съвета относно функционирането на вътрешния пазар по отношение на свободното движение на стоки между държавите членки (375) предвижда специални процедури за справяне със сериозни пречки пред свободното движение на стоки между държавите членки, които причиняват големи загуби за засегнатите частни лица и изискват незабавни действия. Такива пречки могат например да са резултат от пасивност на националните органи, изправени пред актове на насилие от страна на частни лица или несъпроводено с насилие блокиране на граници, или от действие на държава членка, например институционализиран бойкот на внесени стоки.

Регламентът предвижда процедура за известяване, както и обмен на информация между държавите членки и Комисията. В него също се припомня на държавите членки тяхното задължение да приемат необходими и пропорционални мерки за гарантиране на свободното движение на стоки и да уведомяват Комисията за тях, а Комисията се упълномощава да изпрати уведомление до съответната държава членка с искане тези мерки да бъдат приети в много кратък срок (376).

---

(1)  COM(2020) 94, 10.3.2020 г.

(2)  Наръчник за прилагане на разпоредбите на Договора, уреждащи свободното движение на стоки (2010 г.).

(3)  http://eur-lex.europa.eu/bg/index.htm

(4)  http://curia.europa.eu/juris/recherche.jsf?oqp=&for=&mat=or&jge=&td=%3BALL&jur=C%2CT%2CF&dates=&pcs=Oor&lg=&pro=&nat=or&cit=none%252CC%252CCJ%252CR%252C2008E%252C%252C%252C%252C%252C%252C%252C%252C%252C%252Ctrue%252Cfalse%252Cfalse&language=bg&avg=&cid=7501096. Следва да се отбележи, че в настоящия наръчник се използва номерацията на ДФЕС също и при позоваването на решения на Съда, постановени съгласно Договора за ЕО.

(5)  Съобщение на Комисията „Единният пазар в един променящ се свят — уникален актив, нуждаещ се от възобновен политически ангажимент“ (COM(2018) 772 final).

(6)  Вж. например решение от 1 юли 2014 г. по дело Ålands Vindkraft/Energimyndigheten, C-573/12, ECLI:EU:C:2003:2037, точка 57, и решение от 4 октомври 2018 г. по дело L.E.G.O./GSE, C-242/17, ECLI:EU:C:2018:804, точка 52.

(7)  Решение от 24 март 2009 г. по дело Danske Slagterier/Германия, C-445/06, ECLI:EU:C:2009:178, точка 26.

(8)  Решение от 14 декември 2004 г. по дело Radlberger Spitz, C-309/02, ECLI:EU:C:2004:799, точка 53.

(9)  Регламент (ЕС) № 1013/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2006 г. относно превози на отпадъци (OB L 190, 12.7.2006 г., стр. 1).

(10)  Решение от 12 декември 2013 г. по дело Ragn-Sells AS/Sillamäe Linnavalitsus, C-292/12., ECLI:EU:C:2013:820, точки 49—50.

(11)  Решение от 10 декември 1968 г. по дело 7/68 Комисия/Италия, ECLI:EU:C:1968:51.

(12)  Решение от 10 декември 1968 г. по дело 7/68 Комисия/Италия, ECLI:EU:C:1968:51. Решение от 23 ноември 1978 г. по дело 7/78 R./Thompson, Johnson and Woodiwiss, ECLI:EU:C:1978:209.

(13)  Решение от 23 февруари 1995 г. по дело Bordessa, C-358/93, ECLI:EU:C:1995:54.

(14)  Решение от 27 януари 2009 г. по дело Persche/Finanzamt Lüdenscheid, C-318/07, ECLI:EU:C:2009:33, точка 29.

(15)  Решение от 9 юли 1992 г. по дело Комисия/Белгия, C-2/90, ECLI:EU:C:2014:310, точки 23—28.

(16)  Решение от 27 април 1994 г. по дело Almelo/Energiebedrijf Ijsselmij, C-393/92, ECLI:EU:C:1994:171.

(17)  Решение от 23 октомври 1997 г. по дело Комисия/Франция, C-159/94, ECLI:EU:C:1997:501.

(18)  Решение от 9 декември 2010 г. по дело Humanplasma GmbH/Австрия, C-421/09, ECLI:EU:C:2010:760, точки 27—30, потвърдено от решение от 8 юни 2017 г. по дело Medisanus/Splošna Bolnišnica Murska Sobota, C-296/15, ECLI:EU:C:2017:431, точка 53.

(19)  Вж. раздел 7.1.2. за допълнителна информация относно връзката между членове 34—36 и член 56 от ДФЕС.

(20)  Решение от 21 октомври 1999 г. по дело Peter Jägerskiöld/Torolf Gustafsson, C-97/98, ECLI:EU:C:1999:515.

(21)  Решение от 18 юни 2019 г. по дело Австрия/Германия, C-591/17, ECLI:EU:C:2019:504, точки 39—40.

(22)  Решение от 25 юли 1991 г. по дело Aragonesa de Publicidad и др./Departamento de sanidad, C-1/90, ECLI:EU:C:1991:327.

(23)  Решение от 3 март 1988 г. по дело Allen & Hanburys, C-434/85, ECLI:EU:C:1988:109, точка 25; решение от 13 март 2008 г. по дело Комисия/Белгия, C-227/06, ECLI:EU:C:2008:160, точка 37.

(24)  Вж. решение от 18 май 1989 г. по съединени дела The Queen/Royal Pharmaceutical Society of Great Britain и др., C-266/87 и C-267/87, ECLI:EU:C:1989:205; решение от 15 декември 1993 г. по дело Hünermund, C-292/92, ECLI:EU:C:1993:932.

(25)  Решение от 24 ноември 1982 г. по дело Комисия/Ирландия, C-249/81, ECLI:EU:C:1982:402; решение от 13 декември 1983 г. по дело Apple and Pear Development Council, C-222/82, ECLI:EU:C:1983:370; решение от 5 ноември 2002 г. по дело Комисия/Германия, C-325/00, ECLI:EU:C:2002:633; решение от 13 март 2008 г. по дело Комисия/Белгия, C-227/06, ECLI:EU:C:2008:160.

(26)  Решение от 12 юли 2012 г. по дело Fra.bo SpA/DVGW, C-171/11, ECLI:EU:C:2012:453, точки 31—32.

(27)  Решение от 17 април 2007 г. по дело AGM-Cosmet SRl/Suomen valtio и др., C-470/03, ECLI:EU:C:2007:213.

(28)  Решение от 9 декември 1997 г. по дело Комисия/Франция, C-265/95, ECLI:EU:C:1997:595.

(29)  Решение от 12 юли 2005 г. по съединени дела Alliance for Natural Health/Secretary of State for Health и др., C-154/04 и С-155/04, ECLI:EU:C:2004:848, точки 47 и 52.

(30)  Решение от 24 ноември 1982 г. по дело Комисия/Ирландия, C-249/81, ECLI:EU:C:1982:402; решение от 13 март 2008 г. по дело Комисия/Белгия, C-227/06, ECLI:EU:C:2008:160.

(31)  Решение от 9 май 1985 г. по дело Комисия/Франция, C-21/84, ECLI:EU:C:1985:184; решение от 29 април 2004 г. по дело Комисия/Германия, C-387/99, ECLI:EU:C:2004:235, точка 42; решение от 5 март 2009 г. по дело Комисия/Испания, C-88/07, ECLI:EU:C:2009:123; решение от 23 септември 2003 г. по дело Комисия/Дания, C-192/01, ECLI:EU:C:2003:492, точка 40.

(32)  Решение от 9 май 1985 г. по дело Комисия/Франция, C-21/84, ECLI:EU:C:1985:184, точки 11—15.

(33)  Решение от 5 март 2009 г. по дело Комисия/Испания, C-88/07 ECLI:EU:C:2009:123, точки 54—66, 116.

(34)  Решение от 29 април 2004 г. по дело Комисия/Германия, C-387/99, ECLI:EU:C:2004:235, точка 83.

(35)  Решение от 23 септември 2003 г. по дело Комисия/Дания, C-192/01, ECLI:EU:C:2003:492, точка 40.

(36)  Решение от 9 декември 1997 г. по дело C-265/95, Комисия/Франция, ECLI:EU:C:1997:595, точка 31; вж. също така решение от 12 юни 2003 г. по дело Schmidberger, C-112/00, ECLI:EU:C:2003:333, точка 60 по-специално по отношение на евентуалните обосновки (свобода на изразяване и свобода на събранията).

(37)  Решение от 14 декември 2004 г. по дело Radlberger Spitz, C-309/02, ECLI:EU:C:2004:799, точка 80.

(38)  Вж. член 355 от ДФЕС.

(39)  ОВ L 35, 13.2.1996 г., стр. 1

(40)  Решение от 11 юли 1974 г. по дело Dassonville, C-8/74, ECLI:EU:C:1974:82, точка 5.

(41)  Решение от 8 юни 1971 г. по дело Deutsche Grammophon/Metro, C-78/70, ECLI:EU:C:1971:59.

(42)  Решение от 10 януари 1985 г. по дело Leclerc/Au Ble Vert, C-229/83, ECLI:EU:C:1985:1.

(43)  Решение от 23 септември 2003 г. по дело Комисия/Обединено кралство, C-30/01, ECLI:EU:C:2003:489, точка 49—54.

(44)  Решение от 5 април 1984 г. по дело Jan van de Haar и Kaveka de Meern, ECLI:EU:C:1984:144; решение от 14 март 1985 г. по дело Комисия/Франция, C-269/83, ECLI:EU:C:1985:115; решение от 5 юни 1986 г. по дело Комисия/Италия, C-103/84, ECLI:EU:C:1986:229.

(45)  Решение от 3 декември 1998 г. по дело Ditlev Blühme, C-67/97, ECLI:EU:C:1998:584.

(46)  Решение от 14 юли 1994 г. по дело Peralta, C-379/92, ECLI:EU:C:1994:296; решение от 21 септември 1999 г. по дело BASF, C-44/98, ECLI:EU:C:1999:440. решение от 26 май 2005 г. по дело Burmanjer, C-20/03, ECLI:EU:C:2005:307.

(47)  Решение от 20 септември 2007 г. по дело Комисия/Нидерландия, C-297/05, ECLI:EU:C:2007:531, точка 63.

(48)  Решение от 12 юли 1973 г. по дело Riseria Luigi Geddo/Ente Nationale Risi, ECLI:EU:C:1973:89.

(49)  Решение от 19 декември 1968 г. по дело Salgoil SpA/Италианско министерство на външната търговия, ECLI:EU:C:1968:54.

(50)  Решение от 11 юли 1974 г. по дело Dassonville, C-8/74, ECLI:EU:C:1974:82. По отношение на историческия контекст вижте също Директива 70/50/ЕИО на Комисията от 22 декември 1969 г., базирана на разпоредбите на член 33, параграф 7 за премахване на мерките, които имат ефект, равен на количествени ограничения при вноса, и не са обхванати от други разпоредби, приети в изпълнение на разпоредбите на Договора за ЕИО (OВ L 13, 19.1.1970 г., стр. 29).

(51)  Решение от 11 юли 1974 г. по дело Dassonville, C-8/74, ECLI:EU:C:1974:82, точка 5.

(52)  Решение от 20 февруари 1979 г. по дело Rewe Zentral/Bundesmonopolverwaltung für Branntwein, C-120/78, ECLI:EU:C:1979:42.

(53)  Примерите за мерки, имащи равностоен ефект, включват изискванията за състав или всички други изисквания по отношение на продукта, които ограничават каналите за разпространение и отдават предпочитания на стоките местно производство.

(54)  Вж. inter alia решение от 10 февруари 2009 г. по дело Комисия/Италия, C-110/05, ECLI:EU:C:2009:66, точка 37, решение от 26 април 2012 г. по дело ANETT/Administración del Estado, C-456/10, ECLI:EU:C:2012:241 и решение от 19 октомври 2016 г. по дело Deutsche Parkinson Vereinigung/Zentrale zur Bekämpfung unlauteren Wettbewerbs, C-148/15, ECLI:EU:C:2016:776.

(55)  Решение от 3 април 2014 г. по дело Комисия/Испания, C-428/12, ECLI:EU:C:2014:218, точка 29.

(56)  Решение от 10 февруари 2009 г. по дело Комисия/Италия, C-110/05, ECLI:EU:C:2009:66, точка 56.

(57)  Решение от 18 юни 2019 г. по дело Австрия/Германия, C-591/17, ECLI:EU:C:2019:504, точки 125—134.

(58)  Решение от 1 юли 2014 г. по дело Ålands Vindkraft/Energimyndigheten, C-573/12, ECLI:EU:C:2014:2037, точки 65—75, 82 и 119. Съдът обаче е счел, че разглежданата мярка е оправдана на основание на целта за насърчаване на използването на възобновяеми енергийни източници за производството на електроенергия.

(59)  Решение от 10 април 2008 г. по дело Комисия/Португалия, C-265/06, ECLI:EU:C:2008:210.

(60)  Пак там, точка 15.

(61)  Пак там, точка 33.

(62)  Решение от 10 февруари 2009 г. по дело Комисия/Италия, C-110/05, ECLI:EU:C:2009:66.

(63)  Решение от 10 февруари 2009 г. по дело Комисия/Италия, C-110/05, ECLI:EU:C:2009:66, точка 57.

(64)  Решение от 4 юни 2009 г. по дело Åklagaren/Mickelsson и Roos, C-142/05, ECLI:EU:C:2009:336.

(65)  Решение от 4 юни 2009 г. по дело Åklagaren/Mickelsson и Roos, C-142/05, ECLI:EU:C:2009:336, точка 28.

(66)  Решение от 4 юни 2009 г. по дело Åklagaren/Mickelsson и Roos, C-142/05, ECLI:EU:C:2009:336, точки 39—40. В тази връзка вж. също решение от 15 април 2010 г. по дело Sandström, C-433/05, ECLI:EU:C:2010:184.

(67)  Решение от 15 април 2010 г. по дело Sandström, C-433/05, ECLI:EU:C:2010:184, точка 40. Това дело също така е пример за ориентиран към процеса подход към пропорционалността, изграден върху оценката на Съда по делото Mickelsson.

(68)  Решение от 24 ноември 1993 г. по съединени дела Keck и Mithouard, C-267/91 и C-268/91, EU:C:1993:905.

(69)  Решение от 24 ноември 1993 г. по съединени дела Keck и Mithouard, C-267/91 и C-268/91, EU:C:1993:905, точка 16.

(70)  Решение от 18 юни 2019 г. по дело Австрия/Германия, C-591/17, ECLI:EU:C:2019:504, точка 129.

(71)  Вж. решение от 9 февруари 1995 г. по дело Leclerc-Siplec, C-412/93, ECLI:EU:C:1995:26, точка 22, и решение от 28 октомври 1999 г. по дело ARD, C-6/98, ECLI:EU:C:1999:532, точка 46.

(72)  Вж. например решение от 2 юни 1994 г. по съединени дела Tankstation ’t Heukske и Boermans, C-401/92 и C-402/92, ECLI:EU:C:1994:220, точка 14 и решение от 2 юни 1994 г. по съединени дела Punto Casa и др., C-69/93 и С-258/93, ECLI:EU:C:1994:226.

(73)  Вж. решение от 29 юни 1995 г. по дело Комисия/Гърция, C-391/92, ECLI:EU:C:1995:199, точка 15.

(74)  Вж. решение от 11 август 1995 г. по дело Belgapom, C-63/94, ECLI:EU:C:1995:270, и решение от 21 септември 2016 г. по дело Etablissements Fr. Colruyt NV, C-221/15, ECLI:EU:C:2016:704, точка 37.

(75)  Решение от 14 септември 2006 г. по съединени дела Alfa Vita и Carrefour Marinopoulos/Elliniko Dimosio и Nomarchiaki Aftodioikisi, C-158/04 и C-159/04, ECLI:EU:C:2006:562.

(76)  Пак там, точки 18—19.

(77)  Решение от 6 юни 2002 г. по дело Sapod Audic/Eco-Emballages, C-159/00, ECLI:EU:C:2002:343.

(78)  Пак там, точка 71. Ако това следваше да се тълкува като вменяване на задължение за прилагане на марка или етикет, то тогава мярката би представлявала технически регламент по смисъла на Директива 98/34/EО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 г. за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти и правила относно услугите на информационното общество (OВ L 204, 21.7.1998 г., стр. 37). В такъв случай лицето може да се позове на липсата на уведомление за тази национална разпоредба. Тогава националният съд е длъжен да откаже да приложи тази разпоредба.

(79)  Решение от 6 юни 2002 г. по дело Sapod Audic/Eco-Emballages, C-159/00, ECLI:EU:C:2002:343, точка 72.

(80)  Вж. решение от 25 март 2004 г. по дело Karner/Troostwijk, C-71/02, ECLI:EU:C:2004:181 (забрана за посочване на информация, че стоките са с произход от маса на несъстоятелността); решение от 23 февруари 2006 г. по дело A-Punkt/Claudia Schmidt, C-441/04, ECLI:EU:C:2006:141 (ситуация на продажби по домовете) и подобни мотиви в решение от 26 май 2005 г. по дело Burmanjer и др., C-20/03, ECLI:EU:C:2005:307.

(81)  Решение от 20 февруари 1979 г. по дело Rewe Zentral/Bundesmonopolverwaltung für Branntwein, C-120/78, ECLI:EU:C:1979:42. Макар че в началото принципът не е бил изрично посочен в практиката на Съда, днес той е напълно признат (вж. например решение от 10 февруари 2009 г. по дело Комисия/Италия, C-110/05, ECLI:EU:C:2009:66, точка 34 и решение от 18 октомври 2012 г. по дело Elenca Srl/Ministero dell’Interno, C-385/10, EU:C:2012:634, точка 23).

(82)  Решение от 2 май 1990 г. по дело Staat der Nederlanden/P. Bakker Hillegom BV, C-111/89, ECLI:EU:C:1990:177, точка 8.

(83)  Решение от 22 септември 2016 г. по дело Комисия/Чешка република, C-525/14, ECLI:EU:C:2016:714, точка 35.

(84)  Решение от 22 септември 2016 г. по дело Комисия/Чешка република, C-525/14, ECLI:EU:C:2016:714, точка 39.

(85)  Регламент (ЕС) 2019/515 на Европейския парламент и на Съвета от 19 март 2019 г. относно взаимното признаване на стоки, законно предлагани на пазара в друга държава членка и за отмяна на Регламент (ЕО) № 764/2008 (ОВ L 91, 29.3.2019, стр. 1).

(86)  Регламент (ЕО) № 764/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 9 юли 2008 г. относно установяване на процедурите, свързани с прилагането на някои национални технически правила за продукти, законно предлагани на пазара в други държави-членки (ОВ L 218, 13.8.2008 г., стр. 21). За подробности вж. точка 8.3 от настоящия наръчник.

(87)  Решение от 15 декември 1971 г. по съединени дела International Fruit Company/Produktschap voor Groenten en Fruit, C-51/71—C-54/71, ECLI:EU:C:1971:128; решение от 15 март 2007 г. по дело Комисия/Финландия, C-54/05, ECLI:EU:C:2007:168, точка 31.

(88)  Решение от 8 юли 1975 г. по дело Rewe Zentralfinanz/Landwirschaftskammer, C-4/75, ECLI:EU:C:1975:98.

(89)  Решение от 15 април 1997 г. по дело Dt. Milchkontor II, C-272/95, ECLI:EU:C:1997:191.

(90)  Решение от 21 декември 2011 г. по дело Комисия/Австрия, C-28/09, ECLI:EU:C:2011:854, точка 119.

(91)  Решение от 2 март 1983 г. по дело Комисия/Белгия, C-155/82, ECLI:EU:C:1983:53, точка 7.

(92)  Пак там, точка 12. Вж. също решение от 2 октомври 2003 г. по дело Grilli, C-12/02, ECLI:EU:C:2003:538, точки 48 и 49; решение от 29 февруари 1996 г. по дело Skanavi и Chryssanthakopoulos, C-193/94, ECLI:EU:C:1996:70, точки 36—38.

(93)  Решение от 2 март 1983 г. по дело C-155/82, Комисия/Белгия, ECLI:EU:C:1983:53, точка 15.

(94)  Решение от 12 октомври 1978 г. по дело Eggers/Freie Hansestadt, C-13/78, ECLI:EU:C:1978:182.

(95)  Решение от 14 юли 1983 г. по дело Officier van Justitie/Sandoz, C-174/82, ECLI:EU:C:1983:213; решение от 5 февруари 2004 г. по дело Комисия/Франция, C-24/00, ECLI:EU:C:2004:70; решение от 19 юни 2003 г. по дело Комисия/Италия, C-420/01, ECLI:EU:C:2003:363; решение от 23 септември 2003 г. по дело Комисия/Дания, C-192/01, ECLI:EU:C:2003:492; решение от 2 декември 2004 г. по дело Комисия/Нидерландия,, C-41/02, ECLI:EU:C:2004:762; решение от 15 ноември 2007 г. по дело Комисия/Германия, C-319/05, ECLI:EU:C:2007:678.

(96)  Решение от 11 юли 2000 г. по дело Kemikalieinspektionen/Toolex-Alpha AB, C-473/98, ECLI:EU:C:2000:379.

(97)  Решение от 9 декември 2010 г. по дело Humanplasma GmbH/Австрия, C-421/09, ECLI:EU:C:2010:760, точка 45.

(98)  Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Комисия/Италия, C-270/02, ECLI:EU:C:2004:78.

(99)  Решение от 9 декември 2010 г. по дело Humanplasma GmbH/Австрия, C-421/09, ECLI:EU:C:2010:760, точка 45.

(100)  Решение от 20 май 1976 г. по дело De Peijper, C-104/75, ECLI:EU:C:1976:67.

(101)  Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Комисия/Франция, C-24/00, ECLI:EU:C:2004:70, точка 75.

(102)  Решение от 23 септември 2003 г. по дело Комисия/Дания, C-192/01, ECLI:EU:C:2003:492.

(103)  Решение от 23 септември 2003 г. по дело Комисия/Дания, C-192/01, ECLI:EU:C:2003:492, точка 46.

(104)  Пак там, точка 56.

(105)  Решение от 11 юли 2000 г. по дело Kemikalieinspektionen/Toolex-Alpha AB,, C-473/98, ECLI:EU:C:2000:379; решение от 5 февруари 2004 г. по дело Комисия/Франция, C-24/00, ECLI:EU:C:2004:70.

(106)  Вж. по-долу точка 7.1.2.

(107)  Решение от 16 юли 1992 г. по дело Комисия/Франция, C-344/90, ECLI:EU:C:1992:328.

(108)  Решение от 29 януари 1985 г. по дело Cullet, C-231/83, ECLI:EU:C:1985:29; решение от 24 януари 1978 г. по дело Van Tiggele, C-82/77, ECLI:EU:C:1978:10.

(109)  OВ L 176, 5.7.2011 г., стр. 24.

(110)  Решение от 21 септември 2016 г. по дело Colruyt, C-221/15, ECLI:EU:C:2016:704, точка 41.

(111)  Решение от 23 декември 2015 г. по дело Scotch Whisky Association/The Lord Advocate и The Advocate General for Scotland, C-333/14, ECLI:EU:C:2015:845, точка 50.

(112)  Решение от 26 февруари 1976 г. по дело Tasca, C-65/75, ECLI:EU:C:1976:30; решение от 26 февруари 1976 г. по дело SADAM, C-88-90/75, ECLI:EU:C:1976:32; решение от 29 ноември 1983 г. по дело Roussel, C-181/82, ECLI:EU:C:1983:352; решение от 16 ноември 1977 г. по дело GB-INNO/ATAB, C-13/77, ECLI:EU:C:1977:185.

(113)  Решение от 6 ноември 1979 г. по съединени дела Danis, C-16-20/79, ECLI:EU:C:1979:248.

(114)  Решение от 5 юни 1985 г. по дело Roelstrate, C-116/84, ECLI:EU:C:1985:237; решение от 2 юли 1987 г. по дело Lefevre, C-188/86, ECLI:EU:C:1987:327.

(115)  За допълнителна информация относно условията за продажба вж. раздел 3.4.2.2.

(116)  Решение от 11 август 1995 г. по дело Belgapom/ITM и Vocarex, C-63/94, ECLI:EU:C:1995:270.

(117)  Решение от 30 април 2009 г. по дело Fachverband der Buch- und Medienwirtschaft/LIBRO, C-531/07, ECLI:EU:C:2009:276.

(118)  Решение от 19 октомври 2016 г. по дело Deutsche Parkinson Vereinigung, C-148/15, ECLI:EU:C:2016:394, точки 23—27.

(119)  Решение от 11 декември 2003 г. по дело DocMorris, C-322/01, ECLI:EU:C:2003:664, точка 6.

(120)  Решение от 23 декември 2015 г. по дело Scotch Whiskey Association, C-333/14, ECLI:EU:C:2015:845, точка 32 (удебеленият шрифт е добавен).

(121)  Вж. например решение от 7 юни 2007 г. по дело Комисия/Белгия, C-254/05, ECLI:EU:C:2007:319; решение от 10 ноември 2005 г. по дело Комисия/Португалия, C-432/03, ECLI:EU:C:2005:669, точка 41. решение от 4 декември 2008 г. по дело Комисия/Нидерландия, C-249/07, ECLI:EU:C:2008:683, точка 26.

(122)  Решение от 22 януари 2002 г. по дело Canal Satélite Digital, C-390/99, ECLI:EU:C:2002:34; решение от 28 януари 2010 г. по дело Комисия/Франция, C-333/08, ECLI:EU:C:2010:44; решение от 10 септември 2014 г. по дело Vilniaus Energija, C-423/13, ECLI:EU:C:2014:2186.

(123)  Решение от 10 септември 2014 г. по дело Vilniaus Energija, C-423/13, ECLI:EU:C:2014:2186, точка 55.

(124)  Решение от 9 май 1985 г. по дело Комисия/Франция, C-21/84, ECLI:EU:C:1985:184.

(125)  Решение от 16 октомври 2003 г. по дело Комисия/Италия, C-455/01, ECLI:EU:C:2003:551.

(126)  Решение от 10 ноември 2005 г. по дело Комисия/Португалия, C-432/03, ECLI:EU:C:2005:514.

(127)  Решение от 20 март 2014 г. по дело Комисия/Република Литва, C-61/12, ECLI:EU:C:2014:172, точки 57 и 69. Вж. също решение от 20 март 2014 г. по дело Комисия/Полша, C-639/11, ECLI:EU:C:2014:173.

(128)  Вж. например заключение на генералния адвокат Jacobs от 24 ноември 1995 г. по дело Leclerc-Siplec, C-412/93, ECLI:EU:C:1995:26 , и заключение на генералния адвокат Geelhoed от 11 декември 2003 г. по дело Douwe Egberts, C-412/93, ECLI:EU:C:2004:445.

(129)  Вж. например решение от 9 юли 1997 г. по съединени дела De Agostini, C-34/95 и C-36/95, ECLI:EU:C:1997:344.

(130)  Решение от 15 декември 1982 г. по дело Oosthoek, C-286/81, ECLI:EU:C:1982:438, точка 15. Вж. също така следните дела преди делото Keck: решение от 7 март 1990 г. по дело GB-INNO, C-362/88, ECLI:EU:C:1990:102 и решение от 25 юли 1991 г. по дело Aragonesa, C-1/90, ECLI:EU:C:1991:327.

(131)  Решение от 6 юли 1995 г. по дело Mars, C-470/93, ECLI:EU:C:1995:224, точка 13 (мярката изисква допълнителна опаковка и разходи за реклама). Вж. също решение от 26 юни 1997 г. по дело Familiapress, C-368/95, ECLI:EU:C:1997:325, точка 11.

(132)  Вж. решение от 15 декември 1993 г. по дело Hünermund, C-292/92, ECLI:EU:C:1993:932 (забрана за реклама на „парафармацевтични“ продукти извън аптеки) и решение от 9 февруари 1995 г. по дело Leclerc-Siplec, C-412/93, ECLI:EU:C:1995:26 (ограничение на телевизионна реклама); вж. решение от 9 юли 1997 г. по съединени дела De Agostini, C-34/95 и C-36/95, ECLI:EU:C:1997:344; решение от 8 март 2001 г. по дело Gourmet, C-405/98, ECLI:EU:C:2001:135.

(133)  Решение 15 юли 2004 г. по дело Douwe Egberts, C-239/02, ECLI:EU:C:2004:445, точка 53.

(134)  По отношение на дискриминацията между местните стопански субекти и стопанските субекти от други държави членки, вж. решение от 11 декември 2003 г. по дело DocMorris, C-322/01, ECLI:EU:C:2003:664, точка 74, и решение от 13 януари 2000 г. по дело Heimdienst, C-254/98, ECLI:EU:C:2000:12, точка 26. Вж. също решение от 27 май 1986 г. по съединени дела Legia and Gyselinx, С-87/85 и С-88/85, ECLI:EU:C:1986:215, точка 15, и решение от 23 октомври 1997 г. по дело Franzén, C-189/95, ECLI:EU:C:1997:504, точка 71.

(135)  В този контекст вж. решение от 8 март 2001 г. по дело Gourmet, C-405/98, ECLI:EU:C:2001:135; решение от 9 юли 1997 г. по съединени дела De Agostini, C-34/95 и C-36/95, ECLI:EU:C:1997:344 и решение от 15 юли 2004 г. по дело Douwe Egberts, C-239/02, ECLI:EU:C:2004:445 (забрана да се споменава „отслабване“ и „медицински препоръки, свидетелства, становища или изявления за одобрение“).

(136)  В този контекст вж. решение от 15 декември 1993 г. по дело Hünermund, C-292/92, ECLI:EU:C:1993:932 и решение от 25 март 2004 г. по дело Karner, C-71/02, ECLI:EU:C:2004:181 (забрана да се споменава фактът, че стоките произхождат от предприятие в несъстоятелност).

(137)  Решение от 4 ноември 1997 г. по дело Dior, C-337/95, ECLI:EU:C:1997:517.

(138)  Решение от 8 март 2001 г. по дело Gourmet, C-405/98, ECLI:EU:C:2001:135.

(139)  Вж. решение от 3 юни 1999 г. по дело Colim, C-33/97, ECLI:EU:C:1999:274, точка 37, и решение от 18 септември 2003 г. по дело Morellato, C-416/00, ECLI:EU:C:2003:475, точки 29 и 30; Решение от 16 ноември 2000 г. по дело Комисия/Белгия, C-217/99, ECLI:EU:C:2000:638, точка 17.

(140)  Решение от 16 декември 1980 г. по дело Fietje, C-27/80, ECLI:EU:C:1980:293, точка 15.

(141)  Решение от 18 октомври 2012 г. по дело Elenca Srl/Ministero dell’Interno, C-385/10, ECLI:EU:C:2012:634.

(142)  Пак там.

(143)  Решение от 18 октомври 2012 г. по дело Rau/De Smedt, C-261/81, ECLI:EU:C:1982:382.

(144)  Решение от 21 юни 2001 г. по дело Комисия/Ирландия, C-30/99, ECLI:EU:C:2001:346; решение от 22 септември 2016 г. по дело Комисия/Чешка република, C-525/14, ECLI:EU:C:2016:714; вж. също решение от 16 януари 2014 г. по дело UAB Juvelta v VĮ Lietuvos prabavimo rūmai, C-481/12, ECLI:EU:C:2014:11.

(145)  Решение от 14 февруари 2008 г. по дело Dynamic Medien Vertriebs GmbH/Avides Media AG, C-244/06, ECLI:EU:C:2008:85, в това решение пречките пред търговията обаче бяха счетени за обосновани с цел защита на малолетни и непълнолетни лица.

(146)  Вж. например решение от 25 април 1985 г. по дело Комисия/Обединеното кралство, C-207/83, ECLI:EU:C:1985:161, точка 17.

(147)  Вж. решение от 16 юли 2015 г. по дело UNIC и Uni.co.pel, C-95/14, ECLI:EU:C:2015:492, точка 44.

(148)  Вж. решение от 25 април 1985 г. по дело Комисия/Обединеното кралство, C-207/83, ECLI:EU:C:1985:161, точка 21.

(149)  Решение от 5 ноември 2002 г. по дело Комисия/Германия, C-325/00, ECLI:EU:C:2002:633, точка 24, и решение от 17 юни 2004 г. по дело Комисия/Белгия, C-255/03, ECLI:EU:C:2004:378.

(150)  Вж. решение от 12 октомври 1978 г. по дело Eggers, C-13/78, ECLI:EU:C:1978:182, точки 24—25.

(151)  Вж. решение от 7 май 1997 г. по съединени дела Pistre и други, C-321/94 — C-324/94, ECLI:EU:C:1997:229, точка 45.

(152)  Решение от 14 юни 2018 г. по дело Asociación Nacional de Productores de Ganado Porcino, C-169/17, ECLI:EU:C:2018:440, точки 24—28 и цитираната съдебна практика.

(153)  Решение от 24 ноември 1982 г. по дело Комисия/Ирландия, C-249/81, ECLI:EU:C:1982:402.

(154)  Вж. например решение от 5 ноември 2002 г. по дело Комисия/Германия, C-325/00, ECLI:EU:C:2002:633, и решение от 6 март 2003 г. по дело Комисия/Франция, C-6/02, ECLI:EU:C:2003:136. Вж. също решение от 11 септември 2014 г. по съединени дела Essent Belgium, C-204/12—C-208/12, ECLI:EU:C:2014:2192, точки 88, 90—95 и 116. Вж. също решение от 1 юли 2014 г. по дело Ålands Vindkraft, C-573/1 ECLI:EU:C:2014:2037.

(155)  Решение от 11 декември 2003 г. по дело DocMorris, C-322/01, ECLI:EU:C:2003:664.

(156)  Решение от 9 юли 1997 г. по съединени дела De Agostini, C-34/95 и C-36/95, ECLI:EU:C:1997:344; точки 43—44. Генерален адвокат Geelhoed (решение от 15 юли 2004 г. по дело Douwe Egberts, C-239/02, ECLI:EU:C:2004:445, точка 68) противопоставя това съображение на съображението на Съда в решението му от 15 декември 1993 г. по дело Hünermund, C-292/92 (ECLI:EU:C:1993:932) и решението му от 9 февруари 1995 г. по дело Leclerc-Siplec, C-412/93 (ECLI:EU:C:1995:26). Той е изтъкнал, че забраните за реклама в последните две дела са били с ограничен обхват. Той е подчертал, че в последните две дела Съдът е отчел като важен факта, че въпросните ограничения не са засегнали възможностите на други търговци да рекламират въпросните продукти чрез други средства. С други думи, „функцията, която рекламата е изпълнявала във връзка с осигуряване на достъп на въпросните продукти до пазара, се е запазила непроменена.“

(157)  Решение от 11 декември 2003 г. по дело DocMorris, C-322/01, ECLI:EU:C:2003:664, точка 74.

(158)  Решение от 2 декември 2010 г. по дело Ker-Optika, C-108/09, ECLI:EU:C:2010:725, точки 43—44.

(159)  Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 г. за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) (OB L 178, 17.7.2000 г., стр. 1).

(160)  Решение от 12 ноември 2015 г. по дело Visnapuu, C-198/14, ECLI:EU:C:2015:751, точки 99, 102, 208 и 129.

(161)  Решение от 14 декември 2004 г. по дело Комисия/Германия, C-463/01, ECLI:EU:C:2004:797; решение от 14 декември 2004 г. по дело Radlberger Spitz, C-309/02, ECLI:EU:C:2004:799.

(162)  OВ L 365, 31.12.1994 г., стр. 10.

(163)  Решение от 7 февруари 1984 г. по дело Duphar, C-238/82, ECLI:EU:C:1984:45, и решение от 17 юни 1997 г. по дело Sodemare и други, C-70/95, ECLI:EU:C:1997:301.

(164)  Директива 89/105/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 г. относно прозрачността на мерките, регулиращи цените на лекарствени продукти за употреба от човека и включването им в обхвата на националните системи за здравно осигуряване (OB L 40, 11.2.1989 г., стр. 8).

(165)  Решение от 28 април 1998 г. по дело Decker, C-120/95, ECLI:EU:C:1998:167.

(166)  Решение от 12 ноември 1996 г. по дело Smith & Nephew, C-201/94, ECLI:EU:C:1996:432.

(167)  Решение от 11 март 1999 г. по дело British Agrochemicals, C-100/96, ECLI:EU:C:1999:129; решение от 21 февруари 2008 г. по дело Комисия/Франция, C-201/06, ECLI:EU:C:2008:104, точка 33;

(168)  Решение от 8 април 2003 г. по дело Pippig Augenoptok/Hartlauer, C-44/01, ECLI:EU:C:2003:205, точка 63.

(169)  Решение от 20 май 1976 г. по дело De Peijper, C-104/75, ECLI:EU:C:1976:67.

(170)  Решение от 16 декември 1999 г. по дело Rhône-Poulenc Rorer и May & Baker, C-94/98, ECLI:EU:C:1999:614, точка 40.

(171)  Решение от 10 септември 2002 г. по дело Ferring, C-172/00, ECLI:EU:C:2002:474.

(172)  Решение от 12 ноември 1996 г. по дело Smith&Nephew, C-201/94, ECLI:EU:C:1996:432, решение от 11 август 1995 г. по дело Rhone Poulenc, C-94/98, ECLI:EU:C:1999:614.

(173)  Решение от 1 април 2004 г. по дело Kolpharma, C-112/02, ECLI:EU:C:2004:208, точки 15—18.

(174)  Решение от 20 май 1976 г. по дело De Peijper, C-104/75, ECLI:EU:C:1976:67; решение от 12 ноември 1996 г. по дело Smith&Nephew, C-201/94, ECLI:EU:C:1996:432; решение от 3 юли 2019 г. по дело Delfarma, C-387/18, ECLI:EU:C:2019:556.

(175)  Решение от 27 октомври 2016 г. по дело Audace, C-114/15, ECLI:EU:C:2016:813.

(176)  Решение от 11 декември 2003 г. по дело DocMorris, C-322/01, ECLI:EU:C:2003:664, точка 127. Вж. в тази връзка решение от 10 януари 1985 г. по дело Leclerc и други, C-229/83, ECLI:EU:C:1985:1, точка 26, и решение от 27 юни 1996 г. по дело Schmit, C-240/95, ECLI:EU:C:1996:259, точка 10.

(177)  Решение от 11 декември 2003 г. по дело DocMorris, C-322/01, ECLI:EU:C:2003:664, точка 129.

(178)  Решение от 3 юни 1999 г. по дело Colim/ Bigg’s Continent Noord, C-33/97, ECLI:EU:C:1999:274.

(179)  Във връзка с това вж. също:

—

Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно правата на потребителите (ОВ L 304, 22.11.2011 г., стр. 64),

—	Директива 93/13/ЕИО от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 21.4.1993 г., стр. 29),

—	Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 г. относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции (ОВ L 171, 7.7.1999 г., стр. 12),

—

както и Регламент (ЕС) № 1169/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. за предоставянето на информация за храните на потребителите, за изменение на регламенти (ЕО) № 1924/2006 и (ЕО) № 1925/2006 на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 87/250/ЕИО на Комисията, Директива 90/496/ЕИО на Съвета, Директива 1999/10/ЕО на Комисията, Директива 2000/13/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, директиви 2002/67/ЕО и 2008/5/ЕО на Комисията и на Регламент (ЕО) № 608/2004 на Комисията (ОВ L 304, 22.11.2011 г., стр. 18).

(180)  Решение 12 септември 2000 г. по дело Yannick Geffroy, C-366/98, ECLI:EU:C:2000:430, точка 28.

(181)  Решение 12 октомври 1995 г. по дело Piageme/Peeters, C-85/94, ECLI:EU:C:1995:312.

(182)  Решение от 3 юни 1999 г. по дело Colim/ Bigg’s Continent Noord, C-33/97, ECLI:EU:C:1999:274, точки 41—43.

(183)  Решение от 7 март 1989 г. по дело Schumacher, C-218/87, ECLI:EU:C:1989:111.

(184)  Решение от 8 ноември 2007 г. по съединени дела Escalier Bonnarel, C-260/06 и C-261/06, ECLI:EU:C:2007:659.

(185)  Пак там, точка 32.

(186)  Решение от 19 септември 2013 г. по дело Panellinios Sindesmos Viomikhanion Metapoiisis Kapnou/Ypourgos Oikonomias kai Oikonomikon и др., C-373/11, ECLI:EU:C:2013:567, точка 26.

(187)  Решение от 26 май 2005 г. по дело Kuipers/Productschap Zuivel, C-283/03, ECLI:EU:C:2005:314, точка 37 и цитираната съдебна практика.

(188)  Регламент (ЕС) № 1308/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. за установяване на обща организация на пазарите на селскостопански продукти и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 922/72, (ЕИО) № 234/79, (ЕО) № 1037/2001 и (ЕО) № 1234/2007 (ОВ L 347, 20.12.2013 г., стр. 671).

(189)  Решение от 23 декември 2015 г. по дело Scotch Whisky Association и др./Lord Advocate и Advocate General for Scotland, C-333/14, ECLI:EU:C:2015:845, точка 20.

(190)  Пак там, точка 26 и цитираната съдебна практика.

(191)  Решение от 13 ноември 2019 г. по дело Lietuvos Respublikos Seimo narių grupė, C-2/18, ECLI:EU:C:2019:962, точка 45.

(192)  Пак там, точка 49.

(193)  Пак там, точка 57.

(194)  Пак там, точка 69.

(195)  Решение от 8 ноември 1979 г. по дело P.B. Groenveld BV/Produktschap voor Vee en Vlees, C-15/79, ECLI:EU:C:1979:253.

(196)  Решение от 8 ноември 1979 г. по дело P.B. Groenveld BV/Produktschap voor Vee en Vlees, C-15/79, ECLI:EU:C:1979:253, точка 7. Вж. също решение от 2 октомври 2003 г. по дело Marco Grilli, C-12/02, ECLI:EU:C:2003:538, точка 41.

(197)  Решение от 9 юни 1992 г. по дело Delhaize frères и Compagnie Le Lion/Promalvin и AGE Bodegas Unidas, C-47/90, ECLI:EU:C:1992:250 (Съдът не е включил в своята обосновка по това дело изискването за предоставяне на особено предимство за националното производство, макар че то очевидно е присъствало във фактите). Въпреки това в свое последващо решение от 16 май 2000 г. по делото Белгия/Испания, C-388/95, ECLI:EU:C:2000:244, Съдът е постановил, че изискването, предмет на производството (на практика изискване за бутилиране в региона за вино със защитено наименование за произход), трябва да се счита за съвместимо с правото на Общността, независимо от ограничаващото си действие върху търговията, ако се докаже, че е необходимо и пропорционално и може да поддържа добрата репутация на безспорно оценяваното от клиентите питие с „Denominación de Origen Calificada Rioja“. Съдът е приел, че това действително е така, защото по същество операторите в региона разполагат с необходимото ноу-хау, за да могат да извършват сложните операции по бутилиране. Същите доводи са били приложими и за контрола, осъществяван в региона. Освен това превозът на наливно вино извън региона е предполагал рискове от влошаване на качеството поради окисляване.

(198)  Решение от 20 май 2003 г. по дело Consorzio del Prosciutto di Parma и Salumificio/Asda Stores и Hygrade Foods, C-108/01, ECLI:EU:C:2003:296. В решението по това дело обаче Съдът е приел, че условие като разглежданото в основното производство (нарязването и пакетирането да се извършват в региона) трябва да се счита за съвместимо с правото на Съюза, независимо от ограничаващото си действие върху търговията, ако се докаже, че то представлява необходимо и пропорционално средство, чрез което може да се запази качеството на въпросния продукт, да се гарантира неговият произход или да се осигури контролът на спецификацията за това ЗГУ (вж. точка 66 от решението). Съдът е бил на мнение, че такъв е по-специално случаят, когато процедурата, определена в спецификациите, вменява извършването на систематичен и щателен контрол на експерти, които имат специализирани познания за характеристиките на разглежданите продукти и поради това трудно може да се предположи, че подобни проверки могат да бъдат ефективно въведени в други държави членки (вж. точка 75). В този смисъл вж. също решение от 20 май 2003 г. по дело Ravil/Bellon import и Biraghi, C-469/00, ECLI:EU:C:2003:295. Този подход е потвърден в решение от 19 декември 2018 г. по дело EA и други, C-367/17, ECLI:EU:C:2018:1025, както и в решение от 17 октомври 2019 г. по дело Caseificio Cirigliana, C-569/18, ECLI:EU:C:2019:873 (вж. точка 39).

(199)  Решение от 14 юли 1981 г. по дело Oebel, C-155/80, ECLI:EU:C:1981:177; решение от 16 май 2000 г. по дело Белгия/Испания, C-388/95, ECLI:EU:C:2000:244, точка 41.

(200)  Решение от 16 декември 2008 г. по дело Gysbrechts и Santurel Inter, ECLI:EU:C:2008:730.

(201)  Пак там, точки 40—43; решение от 14 юни 2018 г. по дело Asociación Nacional de Productores de Ganado Porcino, C-169/17, ECLI:EU:C:2018:440, точка 29.

(202)  Решение от 21 юни 2016 г. по дело New Valmar/ Global Pharmacies Partner Health, C-15/15, ECLI:EU:C:2016:464, точка 36. Вж. също решение от 14 юни 2018 г. по дело Asociación Nacional de Productores de Ganado Porcino, C-169/17, ECLI:EU:C:2018:440, точка 29.

(203)  Решение от 21 юни 2016 г. по дело New Valmar/Global Pharmacies Partner Health, C-15/15, ECLI:EU:C:2016:464, точки 47, 50—56.

(204)  Решение от 17 септември 2020 г. по дело Hidroelectrica, C- 648/18, ECLI:EU:C:2020:723, точка 33.

(205)  Решение от 18 септември 2019 г. по дело VIPA/Országos Gyógyszerészeti és Élelmezés-egészségügyi Intézet, C-222/18, ECLI:EU:C:2019:751, точка 62.

(206)  Решение от 28 април 1998 г. по дело Decker, C-120/95, ECLI:EU:C:1998:167; решение от 10 юли 1984 г. по дело Campus Oil, C-72/83, ECLI:EU:C:1984:256.

(207)  Решение от 8 ноември 1979 г. по дело Denkavit Futtermittel/Министър на земеделието, C-251/78, ECLI:EU:C:1979:252.

(208)  Решение от 23 октомври 1997 г. по дело Комисия/Френска република, C-55/99, ECLI:EU:C:2000:693.

(209)  Решение от 11 юли 2000 г. по дело Kemikalieinspektionen/Toolex-Alpha AB,, C-473/98, ECLI:EU:C:2000:379; решение от 5 октомври 1977 г. по дело Tedeschi/Denkavit, C-5/77, ECLI:EU:C:1977:144.

(210)  Решение от 14 декември 1979 г. по дело Regina/Henn и Darby, C-34/79, ECLI:EU:C:1979:295, точка 21, както и решение от 25 юли 1991 г. по съединени дела Aragonesa de Publicidad Exterior и Publivía SAE/Departamento de Sanidad y Seguridad Social de la Generalitat de Cataluña, C-1/90 и C-176/90, ECLI:EU:C:1991:327, точка 20.

(211)  Решение от 11 март 1986 г. по дело Conegate Limited/HM Customs & Excise, C-121/85, ECLI:EU:C:1986:114; решение от 14 декември 1979 г. по дело Regina/Henn и Darby, C-34/79, ECLI:EU:C:1979:295.

(212)  Решение от 24 март 1994 г. по дело Schindler, C-275/92, ECLI:EU:C:1994:119, точка 58; решение от 21 септември 1999 г. по дело Läärä и др./Kihlakunnansyyttäjä и Suomen valtio, C-124/97, ECLI:EU:C:1999:435, точка 33; решение от 11 юни 2015 г. по дело Berlington Hungary и др./Magyar Állam, C-98/14, ECLI:EU:C:2015:386, точка 58.

(213)  Решение от 14 февруари 2008 г. по дело Dynamic Medien Vertriebs/Avides Media, C-244/06, ECLI:EU:C:2008:85.

(214)  Съдът прие, че законодателство, „което има за цел контрол над потреблението на алкохол, за да се избегнат вредните ефекти, причинявани на здравето и обществото от алкохолните субстанции, и което съответно се стреми да противодейства на злоупотребата с алкохол, отразява загрижеността във връзка със здравето и обществената политика, намерила място в член 36 от ДФЕС“ — дело Ahokainen и Leppik, C-434/04, ECLI:EU:C:2006:609, точка 28. Вж. също решение от 5 юни 2007 г. по дело Rosengren и др./Riksåklagaren, C-170/04, ECLI:EU:C:2007:313, точка 40; решение от 12 ноември 2015 г. по дело Visnapuu/Kihlakunnansyyttäjä и др., C-198/14, ECLI:EU:C:2015:751, точка 116.

(215)  Решение от 23 ноември 1978 г. по дело Regina/Thompson, Johnson и Woodiwiss, C-7/78, ECLI:EU:C:1978:209.

(216)  Решение от 10 юли 1984 г. по дело Campus Oil, C-72/83, ECLI:EU:C:1984:256.

(217)  Решение от 17 септември 2020 г. по дело Hidroelectrica, C- 648/18, ECLI:EU:C:2020:723 точка 36.

(218)  Решение от 4 октомври 1991 г. по наказателно производство срещу Aimé Richardt и Les Accessoires Scientifiques SNC, C-367/89, ECLI:EU:C:1991:376.

(219)  Пак там.

(220)  Решение от 20 май 1976 г. по дело De Peijper, C-104/75, ECLI:EU:C:1976:67.

(221)  Вж. също решение от 23 декември 2015 г. по дело Scotch Whiskey Association, C-333/14, ECLI:EU:C:2015:845, точка 59.

(222)  Решение от 12 ноември 2015 г. по дело Visnapuu/Kihlakunnansyyttäjä и др., C-198/14, ECLI:EU:C:2015:751, точка 118; решение от 2 декември 2010 г. по дело Ker-Optika, C-108/09, ECLI:EU:C:2010:725, точка 58.

(223)  Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Комисия/Италия, C-270/02, ECLI:EU:C:2004:78, точка 22; решение от 15 ноември 2007 г. по дело Комисия/Германия, C-319/05, ECLI:EU:C:2007:678, точка 88; решение от 9 декември 2010 г. по дело Humanplasma GmbH/Австрия, C-421/09, ECLI:EU:C:2010:760, точка 34.

(224)  Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Комисия/Италия, C-270/02, ECLI:EU:C:2004:78; решение от 15 ноември 2007 г. по дело Комисия/Германия, C-319/05, ECLI:EU:C:2007:678; решение от 19 октомври 2016 г. по дело Deutsche Parkinson Vereinigung, C-148/15, ECLI:EU:C:2016:776, точки 36, 40.

(225)  Решение от 2 декември 2010 г. по дело Ker-Optika, C-108/09, ECLI:EU:C:2010:725, точка 35.

(226)  Решение от 5 май 1998 г. по дело The Queen/Ministry of Agriculture, Fisheries and Food и Commissioners of Customs & Excise, ex parte National Farmers' Union и др., C-157/96, ECLI:EU:C:1998:191, точка 63.

(227)  Вж. например решение от 30 ноември 1983 г. по наказателно производство срещу Leendert van Bennekom, C-227/82, ECLI:EU:C:1983:354, точка 40 и решение от 12 март 1987 г. по дело Комисия/Германия, С-178/84, ECLI:EU:C:1987:126, точка 46.

(228)  Решение от 2 декември 2004 г. по дело Комисия/Нидерландия C-41/02, ECLI:EU:C:2004:762, точка 47; решение от 23 септември 2003 г. по дело Комисия/Дания, C-192/01, ECLI:EU:C:2003:492, точка 46; решение от 5 февруари 2004 г. по дело Комисия/Франция, C-24/00, ECLI:EU:C:2004:70, точка 53.

(229)  Решение от 4 декември 2008 г. по дело Комисия/Нидерландия C-249/07, ECLI:EU:C:2008:683, точки 50—51; решение от 2 декември 2004 г. по дело Комисия/Нидерландия, C-41/02, ECLI:EU:C:2004:762; решение от 23 септември 2003 г. по дело Комисия/Дания, C-192/01, ECLI:EU:C:2003:492; решение от 5 февруари 2004 г. по дело Комисия/Франция, C-24/00, ECLI:EU:C:2004:70.

(230)  Комисията е приела съобщение относно принципа на предпазните мерки, COM (2000)1 final.

(231)  Вж. решение от 26 май 2005 г. по дело Codacons и Federconsumatori, C-132/03, ECLI:EU:C:2005:310, точка 61, и решение от 9 септември 2003 г. по дело Monsanto Agricoltura Italia и др./Presidenza del Consiglio dei Ministri и др., C-236/01, ECLI:EU:C:2003:431, точка 111.

(232)  Решение от 29 април 2010 г. по дело Solgar Vitamin's France и др./Ministre de l'Économie, des Finances et de l'Emploi и др., C-446/08, ECLI:EU:C:2010:233, точка 67.

(233)  Решение от 9 септември 2003 г. по дело Monsanto Agricoltura Italia и др./Presidenza del Consiglio dei Ministri и др., C-236/01, ECLI:EU:C:2003:431, точка 106; решение от 2 декември 2004 г. по дело Комисия/Нидерландия C-41/02, ECLI:EU:C:2004:762, точка 52; решение от 23 септември 2003 г. по дело Комисия/Дания, C-192/01, ECLI:EU:C:2003:492, точка 49; решение от 5 февруари 2004 г. по дело Комисия/Франция, C-24/00, ECLI:EU:C:2004:70, точка 56; решение от 29 април 2010 г. по дело Solgar Vitamin's France и др./Ministre de l'Économie, des Finances et de l'Emploi и др., C-446/08, ECLI:EU:C:2010:233, точка 67.

(234)  Решение от 27 април 2017 г. по наказателно производство срещу Noria Distribution, C-672/15, ECLI:EU:C:2017:310, точка 33.

(235)  Решение от 30 април 2009 г. по дело Fachverband der Buch- und Medienwirtschaft/LIBRO, C-531/07, ECLI:EU:C:2009:276, точка 32.

(236)  За списък на конкретни права върху интелектуалната собственост вж. Изявлението на Комисията относно член 2 от Директива 2004/48/EО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно упражняването на права върху интелектуалната собственост (2005/295/EО) (OВ L 94, 13.4.2005 г., стр. 37).

(237)  Решение от 18 февруари 1992 г. по дело Комисия на Европейските общности/Италианска република, C-235/89, стр. I-777.

(238)  Вж. например решение от 5 октомври 1988 г. по дело Circa и др./Renault, С-53/87, ECLI:EU:С:1988:472.

(239)  Вж. например решение от 21 юни 2012 г. по дело Donner, C-5/11, ECLI:EU:C:2012:370, точки 31—37, с позоваване на предишна съдебна практика.

(240)  Решение от 5 декември 1996 г. по съединени дела Merck/Primecrown, C-267/95 и 268/95, ECLI:EU:C:1996:468, точка 30, с позоваване на предишна съдебна практика.

(241)  Вж. решение от 5 декември 1996 г. по съединени дела Merck/Primecrown, C-267/95 и 268/95, ECLI:EU:C:1996:468, точка 32, с позоваване на предишна съдебна практика.

(242)  Вж. решение от 17 октомври 1990 г. по дело SA CNL-SUCAL NV/HAG GF AG, ECLI:EU:C:1990:359, C-10/89, точка 14, с позоваване на предишна съдебна практика.

(243)  Вж. за преглед на съдебната практика на Съда решение от 23 април 2002 г. по дело Boehringer Ingelheim, C-143/00, ECLI:EU:C:2002:246.

(244)  Решение от 5 октомври 1988 г. по дело Circa и др./Renault, С-53/87, ECLI:EU:С:1988:472, точка 10.

(245)  Член 5, параграф 1 от Директива (ЕС) 2015/2436 на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2015 г. за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките (OB L 336, 23.12.2015г., стр. 1).

(246)  Регламент (EC) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 г. относно марката на Европейския съюз (OВ L 154, 16.6.2017 г., стр. 1).

(247)  За преглед на това законодателство в областта на интелектуалната собственост вж.https://ec.europa.eu/growth/industry/policy/intellectual-property_en

(248)  Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 г. относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество (ОВ L 167, 22.6.2001 г., стp. 10).

(249)  Директива 2006/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 г. за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, свързани с авторското право в областта на интелектуалната собственост (ОВ L 376, 27.12.2006 г., стр. 28).

(250)  Директива 2009/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 г. относно правната закрила на компютърните програми (ОВ L 111, 5.5.2009 г., стр. 16).

(251)  Решение на Съда от 3 юли 2012 г. по дело UsedSoft C-128/11, ECLI:EU:C:2012:407.

(252)  Решение на Съда от 19 декември 2019 г. по дело Tom Kabinet, C-263/18, ECLI:EU:C:2019:1111.

(253)  Решение от 10 ноември 1992 г. по дело Exportur/LOR, C-3/91, ECLI:EU:C:1992:420, точка 37; решение от 18 ноември 2003 г. по дело Budéjovický Budvar/Rudolf Ammersin, C-216/01, ECLI:EU:C:2003:618, точка 99.

(254)  Решение от 20 февруари 1979 г. по дело Rewe-Zentral AG/Bundesmonopolverwaltung für Branntwein, C-120/78, ECLI:EU:C:1979:42, точка 8.

(255)  Вж. например решение от 25 юли 1991 г. по съединени дела Aragonesa de Publicidad Exterior SA и Publivía/Departamento de Sanidad y Seguridad Social de la Generalitat de Cataluña, C-1/90 и C-176/90, ECLI:EU:C:1991:327, точка 13.

(256)  Вж. например решение от 9 юли 1992 г. по дело Комисия/Белгия, C-2/90, ECLI:EU:C:1992:310, в което Съдът е решил, че мярката, която би могла да се разглежда като дискриминационна, не е дискриминационна поради специалното естество на предмета на делото и поради това е зачел съображението за околната среда. В решение от 15 ноември 2005 г. по дело Комисия/Австрия, C-320/03, ECLI:EU:C:2005:684, Съдът е избрал да счете мярката за еднакво приложима, вместо за косвено дискриминационна.

(257)  Решение от 20 септември 1988 г. по дело Комисия/Дания, C-302/86, ECLI:EU:C:1988:421, точка 8.

(258)  Решение от 7 февруари 1985 г. по дело Procureur de la République/ADBHU, C-240/83, ECLI:EU:C:1985:59, точки 12—13 и 15; решение от 20 септември 1988 г. по дело Комисия/Дания, C-302/86, ECLI:EU:C:1988:421, точки 8—9; решение от 22 декември 2008 г. по дело British Aggregates /Комисия, C-487/06, ECLI:EU:C:2008:757, точка 91.

(259)  Решение от 1 юли 2014 г. по дело Ålands vindkraft AB/Energimyndigheten, C-573/12, ECLI:EU:C:2014:2037, точка 78.

(260)  Решение от 4 октомври 2018 г. по дело L.E.G.O/GSE и др., C-242/17, ECLI:EU:C:2018:804, точка 72.

(261)  Решение от 22 юни 2017 г. по дело E.ON Biofor Sverige AB/Statens energimyndighet, C-549/15, ECLI:EU:C:2017:490, точки 74, 80 и 84.

(262)  Пак там, точки 88—89.

(263)  Решение от 20 септември 1988 г. по дело Комисия/Дания, C-302/86, ECLI:EU:C:1988:421. Както беше посочено по-горе обаче, схемите за връщане на депозит отчасти са обхванати от Директива 94/62/ЕО от 20 декември 1994 г. относно опаковките и отпадъците от опаковки и от Директива (ЕС) 2018/852 на Европейският парламент и на Съвета от 30 май 2018 г. за изменение на Директива 94/62/ЕО относно опаковките и отпадъците от опаковки (OВ L 150, 14.6.2018 г., стр. 141).

(264)  Вж. например: решение от 15 ноември 2007 г. по дело Комисия/Германия, C-319/05, ECLI:EU:C:2007:678; решение от 4 октомври 2007 г. по дело Комисия/Швеция, C-186/05, ECLI:EU:C:2007:571; решение от 20 септември 2007 г. по дело Комисия/Нидерландия, C-297/05, ECLI:EU:C:2007:531; решение от 7 юни 2007 г. по дело Комисия/Белгия, C-254/05, ECLI:EU:C:2007:319; решение от 10 ноември 2005 г. по дело Комисия/Португалия, C-432/03, ECLI:EU:C:2005:669.

(265)  Решение от 4 октомври 2018 г. по дело L.E.G.O/GSE и др., C-242/17, ECLI:EU:C:2018:804, точка 65; решение от 1 юли 2014 г. по дело Ålands vindkraft AB/Energimyndigheten, C-573/12, ECLI:EU:C:2014:2037, точки 79 и 93.

(266)  Решение от 21 декември 2011 г. по дело Комисия/Австрия, C-28/09, ECLI:EU:C:2011:854, точки 121—122; решение от 3 декември 1998 г. по дело Bluhme, C-67/97, ECLI:EU:C:1998:584.

(267)  Решение от 16 януари 2014 г. по дело Juvelta/Lietuvos prabavimo rūmai, C-481/12, ECLI:EU:C:2014:11, точка 23.

(268)  Решение от 16 януари 2014 г. по дело Juvelta/Lietuvos prabavimo rūmai, C-481/12, ECLI:EU:C:2014:11, точки 21—22; решение от 22 юни 1982 г. по дело Robertson и др., C-220/81, ECLI:EU:C:1982:239, точки 11—12.

(269)  Решение от 26 април 2012 г. по дело ANETT/Administración del Estado, C-456/10, ECLI:EU:C:2012:241, точка 54.

(270)  Решение от 5 декември 2000 г. по дело Guimont, C-448/98, ECLI:EU:C:2000:663 относно френското законодателство, с което се запазва наименованието Emmenthal за определена категория сирене с външен пласт, решение по дело Rau/De Schmedt, C-261/81, ECLI:EU:C:1982:382 относно белгийското изискване маргаринът да се продава в опаковки с кубична форма.

(271)  Решение от 12 юни 2003 г. по дело Schmidberger/Österreich, C-112/00, ECLI:EU:C:2003:333, точка 77.

(272)  В решението по дело Oebel, C-155/80, ECLI:EU:C:1981:177, Съдът e заявил, че забраната за печене на хляб през нощта е легитимно икономическо и свързано със социалната политика решение в един доказано чувствителен сектор.

(273)  Решение от 11 юли 1985 г. по съединени дела Cinéthèque SA и др./Fédération nationale des cinémas français, C-60/84 и С-61/84, ECLI:EU:C:1985:329.

(274)  Решение от 30 април 2009 г. по дело Fachverband der Buch- und Medienwirtschaft/LIBRO, C-531/07, ECLI:EU:C:2009:276, точка 34.

(275)  Решение от 26 юни 1997 г. по дело Familiapress, C-368/95, ECLI:EU:C:1997:325.

(276)  Решение от 28 април 1998 г. по дело Decker, C-120/95, ECLI:EU:C:1998:167, точки 39—40 и заключение на генералния адвокат от 19 октомври 2016 г. по дело Deutsche Parkinson Vereinigung, C-148/15, ECLI:EU:C:2016:394, точка 42.

(277)  Вж. например решение от 15 март 2007 г. по дело Комисия/Финландия, C-54/05, ECLI:EU:C:2007:168, точка 40 и цитираната съдебна практика, както и решение от 20 март 2014 г. по дело Комисия/Литва, C-61/12, ECLI:EU:C:2014:172, точка 59.

(278)  Решение от 10 април 2008 г. по дело Комисия/Португалия, C-265/06, ECLI:EU:C:2008:210, точка 38.

(279)  Решение от 19 юни 2008 г. по дело Nationale Raad van Dierenkwekers en Liefhebbers и Andibel, C-219/07, ECLI:EU:C:2008:353, точка 27.

(280)  Решение от 21 юни 2016 г. по дело New Valmar/ Global Pharmacies Partner Health, C-15/15, ECLI:EU:C:2016:464, точка 50. Вж. за тази цел решение от 28 ноември 1989 г. по дело Groener/Minister for Education и City of Dublin Vocational Educational Committee, C-379/87, ECLI:EU:C:1989:599, точка 19; решение от 12 май 2011 г. по дело Malgožata Runevič-Vardyn и Łukasz Paweł Wardyn/Vilniaus miesto savivaldybės administracija и др., C-391/09, ECLI:EU:C:2011:291, точка 85, и решение от 16 април 2013 г. по дело Anton Las/PSA Antwerp NV, C-202/11, ECLI:ЕU:C:2013:239, точки 25—27.

(281)  Решение от 22 януари 2002 г. по дело Canal Satélite Digital, C-390/99, ECLI:EU:C:2002:34, точка 33; решение от 7 юни 2007 г. по дело Комисия/Белгия, C-254/05, ECLI:EU:C:2007:319, точка 33 и цитираната съдебна практика; решение от 24 април 2008 г. по дело Комисия/Люксембург, C-286/07, ECLI:EU:C:2008:251, точка 36.

(282)  Вж. например решение от 15 ноември 2005 г. по дело Комисия/Австрия, C-320/03, ECLI:EU:C:2005:684, точка 85 и решение от 15 ноември 2007 г. по дело Комисия/Германия, C-319/05, ECLI:EU:C:2007:678, точка 87 и цитираната съдебна практика.

(283)  Вж. решение от 20 май 1976 г. по дело De Peijper, C-104/75, ECLI:EU:C:1976:67; решение по дело Комисия/Финландия, C-54/05, ECLI:EU:C:2007:168, точка 46 и решение по дело Комисия/Нидерландия, C-297/05, ECLI:EU:C:2007:5, точка 79, където Съдът описва подробно наличните алтернативи на оспорваните мерки.

(284)  Решение от 21 декември 2011 г. по дело Комисия/Австрия, C-28/09, ECLI:EU:C:2011:854, точки 116—117, 140, 150—151, и решение от 15 ноември 2005 г. по дело Комисия/Австрия, C-320/03, ECLI:EU:C:2005:684, точки 87, 91.

(285)  Решение от 22 юни 2017 г. по дело E.ON Biofor Sverige AB/Statens energimyndighet, C-549/15, ECLI:EU:C:2017:490, точки 85, 88—99.

(286)  Решение от 23 декември 2015 г. по дело Scotch Whisky Association и др./The Lord Advocate и The Advocate General for Scotland, C-333/14, ECLI:EU:C:2015:845, точки 50 и 54.

(287)  Решение от 23 декември 2015 г. по дело Scotch Whiskey Association, C-333/14, ECLI:EU:C:2015:845, точка 65

(288)  Вж. например решение от 10 март 2009 г. по дело Hartlauer Handelsgesellschaft mbH/Wiener Landesregierung и Oberösterreichische Landesregierung, C-169/07, ECLI:EU:C:2009:141, точка 55 и решение от 23 декември 2015 г. по дело Scotch Whisky Association и др./The Lord Advocate и The Advocate General for Scotland, C-333/14, ECLI:EU:C:2015:845, точка 37.

(289)  Вж. заключението на генерален адвокат Maduro по дело Ahokainen и Leppik, C-434/04, ECLI:EU:C:2006:609, точка 25.

(290)  Такъв е по-специално случаят с целта за закрила на здравето и живота на хората, която се нарежда на първо място сред ресурсите или интересите, защитавани от член 36 от ДФЕС. Тази „свобода на преценка“ беше призната и за мерки, мотивирани от необходимостта да се гарантират общественият ред, общественият морал и обществената сигурност. За примери, свързани със съображението за обществено здраве, вж. решение от 11 декември 2003 г. по дело DocMorris, C-322/01, ECLI:EU:C:2003:664, точка 103 и цитираната съдебна практика. По отношение на съображението за обществен морал вж. решение от 14 декември 1979 г. по дело Regina/Henn и Darby, C-34/79, ECLI:EU:C:1979:295 и решение от 14 февруари 2008 г. по дело Dynamic Medien/Avides Media, C-244/06, ECLI:EU:C:2008:85. По отношение на мерките във връзка с алкохола и доводите на основание обществено здраве и обществен ред вж. например решение от 28 септември 2006 г. по дело Ahokainen и Leppik, C-434/04, ECLI:EU:C:2006:609. По отношение на мерките срещу хазарта и доводът на основание обществен морал, обществен ред и обществена сигурност вж. решение от 26 октомври 2006 г. по дело Комисия/Гърция, C-65/05, ECLI:EU:C:2006:673; по отношение на мерките във връзка със закрилата на животните вж. решение от 19 юни 2008 г. по дело Nationale Raad van Dierenkwekers en Liefhebbers и Andibel, C-219/07, ECLI:EU:C:2008:353.

(291)  Вж. например решение от 19 юни 2008 г. по дело Nationale Raad van Dierenkwekers en Liefhebbers и Andibel, C-219/07, ECLI:EU:C:2008:353, точка 31.

(292)  Решение от 21 септември 1999 г. по дело Läärä и др./Kihlakunnansyyttäjä и Suomen valtio, C-124/97, ECLI:EU:C:1999:435, точка 36;

(293)  Вж. например решение от 11 септември 2014 г. по дело Essent Belgium/Vlaamse Reguleringsinstantie voor de Elektriciteits- en Gasmarkt, C-204/12, ECLI:EU:C:2014:2192, точки 96—116.

(294)  Решение от 8 май 2003 г. по дело ATRAL, C-14/02, ECLI:EU:C:2003:265, точка 69.

(295)  Пак там, точка 69, решение от 7 юни 2007 г. по дело Комисия/Белгия, C-254/05, ECLI:EU:C:2007:319, точка 36.

(296)  Решение от 10 април 2008 г. по дело Комисия/Португалия, C-265/06, ECLI:EU:C:2008:210, точки 40—47.

(297)  Решение от 10 февруари 2009 г. по дело Комисия/Италия, C-110/05, ECLI:EU:C:2009:66, точка 66; решение от 23 декември 2015 г. по дело Scotch Whisky Association и др./The Lord Advocate и The Advocate General for Scotland, C-333/14, ECLI:EU:C:2015:845, точка 55.

(298)  Решение от 29 април 2004 г. по дело Weigel, C-387/01, ECLI:EU:C:2004:256.

(299)  Пак там, точка 54.

(300)  Решение от 2 октомври 2003 т. по дело Van Lent, C-232/01, ECLI:EU:C:2003:535 и решение от 15 септември 2005 г. по дело Комисия/Дания, C-464/02, ECLI:EU:C:2005:546.

(301)  Решение от 31 май 2017 г. по дело U, C-420/15, ECLI:EU:C:2017:408, точки 21—22.

(302)  За разлика от дейността, извършвана от работник, нает по трудов договор, която се урежда от свободното движение на работниците — вж. раздел 7.1 по-горе — вж. решение от 8 юни 1999 г. по дело C.P.M. Meeusen/ Hoofddirectie van de Informatie Beheer Groep, C-337/97, ECLI:EU:C:1999:284, точка 17 и решение от 4 декември 2014 г. по дело FNV Kunsten Informatie en Media/Staat der Nederlanden, C-413/13, ECLI:EU:C:2014:241, точка 37.

(303)  Решение от 21 юли 1991 г. по дело Factortame, C-221/89, ECLI:EU:C:1991:320, точка 20.

(304)  Решение от 11 март 2010 г. по дело Attanasio Group, C-384/08, ECLI:EU:C:2010:133, точка 39.

(305)  Вж. член 57 от ДФЕС, втора алинея и решение от 30 ноември 1995 г. по дело Gebhard, C-55/94, ECLI:EU:C:1995:411, точка 39.

(306)  Вж. член 56 от ДФЕС, първа алинея и решение от 21 октомври 1999 г. по дело Peter Jägerskiöld/Torolf Gustafsson, C-97/98, ECLI:EU:C:1999:515, точки 43 и 44.

(307)  Което обикновено означава възнаграждение, покриващо значителна част от разходите по дейността — вж. решение от 27 септември 1988 г. по дело Белгия/René Humbel и Marie-Thérèse Edel, C-263/86, ECLI:EU:C:1988:451, точка 17.

(308)  Транспортните услуги не са обхванати от член 56 от ДФЕС по смисъла на член 58, параграф 1 от ДФЕС.

(309)  В решение от 30 януари 2018 г. по съединени дела College van Burgemeester en Wethouders van de gemeente Amersfoort/X BV и Visser Vastgoed Beleggingen BV/Raad van de gemeente Appingedam, C-360/15 и C-31/16, ECLI:EU:C:2018:44 Съдът изрично е посочил, че търговската дейност за продажба на дребно на стоки представлява „услуга“.

(310)  Решение от 8 март 2001 г. по дело Gourmet, C-405/98, ECLI:EU:C:2001:135.

(311)  Решение от 3 октомври 2006 г. по дело Fidium Finanz, C-452/04, ECLI:EU:C:2006:631, точка 32.

(312)  Пак там.

(313)  Решение от 26 май 2005 г. по дело Burmanjer и др., C-20/03, ECLI:EU:C:2005:307, точка 34.

(314)  Решение от 18 юни 2019 г. по дело Австрия/Германия, C-591/17, ECLI:EU:C:2019:504, точка 164. В светлината на решението по делото Visser (дело C-31/16) приложното поле на Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 г. относно услугите на вътрешния пазар („Директивата за услугите“) (OB L 376, 27.12.2006 г., стр. 36) не е засегнато от финото разделение на свободите съгласно ДФЕС. Когато заключава, че търговията на дребно следва да се счита за услуга съгласно член 4, параграф 1 от Директивата за услугите и че главата от тази директива относно установяването на доставчиците (глава III) се прилага за вътрешни положения, Съдът не приема, че първичното право само по себе си би ограничило тълкуването на Директивата за услугите (вж. т. 92—94 и 107 от решението).

.

(315)  Решение от 30 април 1991 г. по дело SCP Boscher, C-239/90, ECLI:EU:C:1991:180.

(316)  (Прякото) въздействие на мярката върху използването може да бъде такова, че да доведе до драстично ограничаване или дори прекратяване на търсенето на стоки, които не могат да съответстват на това специално използване, макар и да се продават законно на пазара.

(317)  Решение от 11 ноември 1981 г. по дело Casati, C-203/80, ECLI:EU:C:1981:261, точка 8.

(318)  Решение от 23 ноември 1978 г. по дело Regina/Thompson, Johnson и Woodiwiss, C-7/78, ECLI:EU:C:1978:209, точка 25.

(319)  Решение от 23 февруари 1995 г. по дело Bordessa и др., C-358/93, ECLI:EU:C:1995:54, точки 13—14.

(320)  Въпреки че в Договора не са дадени определения на понятията „движение на капитали“ и „движение на плащания“, установена съдебна практика е, че Директива 88/361/ЕИО от 24 юни 1988 г. за прилагане на член 67 от Договора (OВ L 178, 8.7.1988 г., стр. 5), заедно с приложената към нея номенклатура, може да се използва при определянето на това кое представлява движение на капитали (решение от 16 март 1999 г. по дело Trummer и Mayer, C-222/97, ECLI:EU:C:1999:143, точки 20 и 21).

(321)  Решение от 27 януари 2009 г. по дело Persche/Finanzamt Lüdenscheid, C-318/07, ECLI:EU:C:2009:33, точки 25 и 30.

(322)  Вж. раздел 4.2.

(323)  Решение от 29 октомври 2015 г. по дело Nagy/Vas Megyei Rendőr-főkapitányság, C-583/14, ECLI:EU:C:2015:737, точка 23.

(324)  Решение от 18 юни 2019 г. по дело C-591/17, Австрия/Германия, ECLI:EU:C:2019:504, точка 39; решение от 8 юни 2017 г. по дело C-296/15, Medisanus d.o.o./Splošna Bolnišnica Murska Sobota, EU:C:2017:431.

(325)  Решение от 18 юни 2019 г. по дело C-591/17, Австрия/Германия, ECLI:EU:C:2019:504, точки 162—164.

(326)  Решение от 1 юли 1969 г. по дело Комисия/Италия, C-24/68, ECLI:EU:C:1969:29, точка 7; Решение от 21 септември 2000 г. по дело Michailidis, C-441/98, ECLI:EU:C:2000:479, точка 15; решение от 18 януари 2007 г. по дело C-313/05, Maciej Brzeziński/Dyrektor Izby Celnej w Warszawie, ECLI:EU:C:2007:33, точка 22, решение от 2 октомври 2014 г. по дело C-254/13, Orgacom BVBA, ECLI:EU:C:2014:2251, точка 23; решение от 19 октомври 2017 г.по дело C-65/16, Istanbul Lojistik Ltd/Nemzeti Adó- és Vámhivatal Fellebbviteli Igazgatóság, ECLI:EU:C:2017:770, точка 39.

(327)  Решение от 21 юни 2007 г. по дело Комисия/Италия, C-173/05, ECLI:EU:C:2007:362, точка 42, решение от 19 октомври 2017 г. по дело Istanbul Lojistik, C-65/16, ECLI:EU:C:2017:770, точка 40, решение от 6 декември 2018 г. по дело FENS , C-305/17, ECLI:EU:C:2018:986, точка 53.

(328)  Решение от 11 юни 1992 г. по съединени дела Sanders Adour SNC и Guyomarc'h Orthez Nutrition Animale SA/Directeur des services fiscaux des Pyrenées-Atlantiques, C-149/91 и C-150/91, точка 17; решение от 9 септември 2004 г. по дело Carbonati Apuani Srl/Comune di Carrara, C-72/03, EU:C:2004:506, точка 31; решение от 14 юни 2018 г. по дело Lubrizol France SAS/Caisse nationale du Régime social des indépendants (RSI) participations extérieures, C-39/17, ECLI:EU:C:2018:438, точка 26.

(329)  Решение от 14 юни 2018 г. по дело Lubrizol France SAS/Caisse nationale du Régime social des indépendants (RSI) participations extérieures, C-39/17, ECLI:EU:C:2018:438, точка 25.

(330)  Решение от 1 юли 1969 г. по дело Комисия/Италия, C-24/68, ECLI:EU:C:1969:29, точка 14; решение от 21 септември 2000 г. по дело Kapniki Michaïlidis AE срещу Idryma Koinonikon Asfaliseon (IKA), C-441/98, ECLI:EU:C:2000:479, точка 15; решение от 18 януари 2007 г. по дело Maciej Brzeziński/Dyrektor Izby Celnej w Warszawie, C-313/05, ECLI:EU:C:2007:33, точка 22; решение от 2 октомври 2014 г. по дело Orgacom BVBA/Vlaamse Landmaatschappij, C-254/13, ECLI:EU:C:2014:2251, точка 23; решение от 19 октомври 2017 г. по дело Istanbul Lojistik Ltd/Nemzeti Adó- és Vámhivatal Fellebbviteli Igazgatóság, C-65/16, ECLI:EU:C:2017:770, точка 39.

(331)  Решение от 2 октомври 2014 г. по дело Orgacom BVBA/Vlaamse Landmaatschappij, C-254/13, ECLI:EU:C:2014:2251, точка 29.

(332)  Решение от 17 септември 1997 г. по дело Fazenda Pública/Fricarnes SA, C-28/96, ECLI:EU:C:1997:412, точки 24 и 25. Решение от 1 март 2018 г. по дело Petrotel-Lukoil и Georgescu, C-76/17, ECLI:EU:C:2018:139, точка 24.

(333)  Решение от 1 март 2018 г. по дело Petrotel-Lukoil и Georgescu, C-76/17, ECLI:EU:C:2018:139, точка 39.

(334)  Решение от 30 април 1974 г. по дело Sacchi, C-155/73, ECLI:EU:C:1974:40.

(335)  Решение от 23 октомври 1997 г. по дело C-189/95, Harry Franzén, ECLI:EU:C:1997:504, точка 35.

(336)  Решение от 23 октомври 1997 г. по дело C-189/95, Harry Franzén, ECLI:EU:C:1997:504, точка 36.

(337)  Решение от 31 май 2005 г. по дело C-438/02, Krister Hanner, ECLI:EU:C:2005:332, точка 35.

(338)  Решение от 5 юни 2007 г. по дело C-170/04, Klas Rosengren и други/Riksåklagaren, ECLI:EU:C:2007:313, точки 21—22; вж. също решение от 4 октомври 2007 г. по дело C-186/05, Комисия /Швеция, ECLI:EU:C:2007:571.

(339)  Решение от 26 април 2012 г. по дело C-456/10, Asociación Nacional de Expendedores de Tabaco y Timbre (ANETT)/Administración del Estado, ECLI:EU:C:2012:241, точки 21—23.

(340)  Решение от 26 април 2012 г. по дело C-456/10, Asociación Nacional de Expendedores de Tabaco y Timbre (ANETT)/Administración del Estado, ECLI:EU:C:2012:241, точки 25—31.

(341)  Решение от 12 ноември 2015 г. по дело C-198/14, Valev Visnapuu/Kihlakunnansyyttäjä (Helsinki) и Suomen valtio — Tullihallitus, ECLI:EU:C:2015:751, точки 90—91.

(342)  Решение от 12 ноември 2015 г. по дело C-198/14, Valev Visnapuu/Kihlakunnansyyttäjä (Helsinki) и Suomen valtio — Tullihallitus, ECLI:EU:C:2015:751, точка 95.

(343)  Решение от 23 октомври 1997 г. по дело C-159/94, Комисия/Франция, ECLI:EU:C:1997:501, точка 41; решение от 23 октомври 1997 г. по дело C-158/94, Комисия/Италия, ECLI:EU:C:1997:500, точка 33; решение от 23 октомври 1997 г. по дело Комисия/Нидерландия, C-157/94, ECLI:EU:C:1997:499, точка 24.

(344)  Решение от 5 юни 1986 г. по дело Комисия/Италия, C-103/84, ECLI:EU:C:1986:229, точка 19.

(345)  Решение от 23 април 2002 г. по дело Niels Nygård/Svineafgiftsfonden, C-234/99, EU:C:2002:244, точка 56; решение от 11 юли 1991 г. по дело Laboratori Bruneau, C-351/88, ECLI:EU:C:1991:304, точка 7.

(346)  Решение от 7 май 1985 г. по дело Комисия/Франция, C-18/84, ECLI:EU:C:1985:175.

(347)  Решение от 20 март 1990 г. по дело Du Pont de Nemours Italiana SPA/Unità Sanitaria locale no 2 di Carrara, C-21/88, ECLI:EU:C:1990:121; решение от 11 юли 1991 г. по дело Laboratori Bruneau Srl/Unità sanitaria locale RM/24 di Monterotondo, C-351/88, ECLI:EU:C:1991:304; решение от 19 септември 2000 г. по дело Германия/Комисия, C-156/98, ECLI:EU:C:2000:467, точка 78 и решение от 19 септември 2002 г. по дело Испания/Комисия, C-114/00, ECLI:EU:C:2002:508, точка 104.

(348)  Решение от 13 март 2001 г. по дело PreussenElektra, C-379/98, ECLI:EU:C:2001:160.

(349)  Решение от 22 март 1977 г. по дело Ianelli, C-74/76, ECLI:EU:C:1977:51, точка 17.

(350)  Решение от 3 декември 2014 г. по дело Castelnou Energía/Комисия, T-57/11, ECLI: EU: T:2014:1021, точка 196.

(351)  Решение от 2 май 2019 г. по дело C-598/17, A-Fonds/Inspecteur van de Belastingdienst, ECLI:EU:C:2019:352.

(352)  Пак там, точка 47. За тази цел вж. също решение от 23 април 2002 г. по дело C-234/99, Niels Nygård/Svineafgiftsfonden, EU:C:2002:244, точка 57.

(353)  Решение от 11 юли 2019 г. по дело Комисия/Гърция, C-91/18, ECLI:EU:C:2019:600, точка 52.

(354)  Решение по дело Piotr Kawala/Gmina Miasta Jaworzna, C-134/07, ECLI:EU:C:2007:770.

(355)  Вж. например решение от 18 юни 2019 г. по дело C-591/17, Австрия/Германия, ECLI:EU:C:2019:504, точка 56 и цитираната съдебна практика.

(356)  Решение от 27 февруари 2002 г. по дело Комисия/Франция, C-302/00, ECLI:EU:C:2002:123.

(357)  Определение от 23 март 2007 г. по дело C-221/06, Stadtgemeinde Frohnleiten и Gemeindebetriebe Frohnleiten GmbH/Bundesminister für Land- und Forstwirtschaft, Umwelt und Wasserwirtschaft, ECLI:EU:C2007:185, точка 70.

(358)  Решение от 8 април 2008 г. по дело Комисия/Швеция, C-167/05, ECLI:EU:C:2008:202.

(359)  В случай на пълна компенсация тази такса представлява такса с равностоен на мито ефект, противоречаща на членове 28 и 30 от ДФЕС.

(360)  Решение от 1 март 2018 г. по дело SC Petrotel-Lukoil SA и Maria Magdalena Georgescu/Ministerul Economiei и др., C-76/17, ECLI:EU:C:2018:139, точки 22—25.

(361)  Решение от 28 март 1995 г. по дело C-324/93, The Queen/Secretary of State for Home Department, ex parte Evans Medical Ltd и Macfarlan Smith Ltd., ECLI:EU:C:1995:84.

(362)  Решение 22 март 1977 г. по дело Iannelli & Volpi SpA/Ditta Paolo Meroni, C-74/76, ECLI:EU:C:1977:51.

(363)  Решение от 29 ноември 1978 г. по дело Pigs Marketing Board/Raymond Redmond, C-83/78, ECLI:EU:C:1978:214.

(364)  Допълнителна информация в Съобщението на Комисията: План за действие относно укрепването на SOLVIT (COM (2017) 255) и Препоръка на Комисията относно принципите, приложими за SOLVIT (C(2013) 5869).

(365)  Препоръка на Комисията от 7 декември 2001 г. относно принципите за използване на „SOLVIT“ — мрежа за решаване на проблеми в рамките на вътрешния пазар (C(2001)3901) (ОВ L 331, 15.12.2001 г., стр. 79).

(366)  Решение от 10 септември 2009 г. по дело Комисия на Европейските общности/Португалска република, C-457/07, ECLI:EU:C:2009:531, точка 55.

(367)  За повече информация относно производството за установяване на нарушение и метода на изчисляване на финансовите санкции посетете:https://ec.europa.eu/info/law/law-making-process/applying-eu-law/infringement-procedure_bg.

(368)  Съобщение на Комисията до Европейския парламент и до Европейския омбудсман относно връзки с жалбоподателя по отношение на нарушения на законодателството на Общността (COM(2002) 141 final). Съобщение на Комисията до Съвета и до Европейския парламент „Осъвременяване на начина, по който се осъществяват контактите с жалбоподателя във връзка с прилагането на законодателството на Съюза“ (СOM(2012) 154 final). Съобщение на Комисията — Право на ЕС: по-добри резултати чрез по-добро прилагане (C(2016) 8600) (OB C 18, 19.1.2017 г., стр. 10).

(369)  https://ec.europa.eu/assets/sg/report-a-breach/complaints_bg/index.html;https://ec.europa.eu/info/about-european-commission/contact/problems-and-complaints/complaints-about-breaches-eu-law/how-make-complaint-eu-level_en#submitting-a-complaint-online

(370)  Заключение от 9 октомври 1990 г. по дело Комисия/Гърция, C-200/88, ECLI:EU:C:1990:346; определение на Съда по дело SDDDA/Комисия, T-47/96, ECLI:EU:T:1996:164, точка 42; вж. също определение от 9 януари 2006 г. по дело Република Финландия/Комисия на Европейските общности, T-177/05, точки 37—40.

(371)  OВ L 241, 17.9.2015 г., стр. 1.

(372)  Вж. членове 5 и 6 от директивата.

(373)  Решение от 30 април 1996 г. по дело CIA Security International SA/Signalson SA и Securitel SPRL, C-194/94, ECLI:EU:C:1996:172; решение от 26 септември 2000 г. по дело Unilever, C-443/98, ECLI:EU:C:2000:496.

(374)  Решение 8 ноември 2007 г. по дело Karl Josef Wilhelm Schwibbert, C-20/05, ECLI:EU:C:2007:652; решение от 19 декември 2019 г. по дело Airbnb Ireland, C-390/18, ECLI:EU:C:2019:1112.

(375)  Регламент (ЕО) № 2679/98 на Съвета от 7 декември 1998 г. относно функционирането на вътрешния пазар по отношение на свободното движение на стоки между държавите членки (ОВ L 337, 12.12.1998 г., стр. 8).

(376)  За повече информация вж.https://ec.europa.eu/growth/single-market/barriers-to-trade/physical_en и Работен документ на Службите на Комисията SWD(2019) 371.