–

за „Sātiņi-S“ SIA, от A. Grigorjevs,

–

за латвийското правителство, първоначално от K. Pommere, V. Soņeca и V. Kalniņa, а впоследствие от K. Pommere в качеството на представители,

–

за Ирландия, от M. Browne, J. Quaney, M. Lane и A. Joyce, в качеството на представители, подпомагани от S. Kingston, SC, и G. Gilmore, BL,

–

за нидерландското правителство, от M. de Ree, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, първоначално от V. Bottka, M. Kaduczak, C. Hermes и I. Naglis, а впоследствие от V. Bottka и C. Hermes в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 17, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), членове 107 ДФЕС и 108 ДФЕС, както и член 3, параграф 2 от Регламент (ЕС) № 717/2014 на Комисията от 27 юни 2014 година относно прилагането на членове 107 [ДФЕС] и 108 [ДФЕС] към помощта de minimis в сектора на рибарството и аквакултурите (ОВ L 190, 2014 г., стр. 45).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между „Sātiņi-S“ SIA и Dabas aizsardzības pārvalde (Служба за опазване на околната среда, Латвия) по повод отказа на последната да му предостави обезщетение за вредите, причинени на стопанството му за аквакултура от диви птици в обект по „Натура 2000“, с мотива че вече е получил максималния размер на сумите, които могат да му бъдат предоставени с оглед на правилото de minimis в областта на държавните помощи.

3

Член 6, параграф 2 от Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна (ОВ L 206, 1992 г., стр. 7; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 109, наричана по-нататък „Директивата за местообитанията“) гласи:

„Държавите членки вземат подходящи мерки за предотвратяване в специалните защитени територии на влошаването на състоянието на естествените местообитания на видовете, както и обезпокояване на видовете, за които са определени териториите, доколкото това обезпокояване може да има значително въздействие с оглед на целите на настоящата директива“.

4

Текстът на член 4, параграф 4 от Директива 2009/147/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 ноември 2009 година относно опазването на дивите птици (ОВ L 20, 2010 г., стр. 7, наричана по-нататък „Директивата за птиците“) е следният:

„В защитените зони, посочени в параграфи 1 и 2, държавите членки вземат подходящи мерки за избягване на замърсяването или влошаване на условията в местообитанията, или всякакво обезпокояване на птиците, доколкото те имат съществено значение за постигане целите на настоящия член. Извън тези защитени зони държавите членки също така се стремят да избягват замърсяването и влошаването на местообитанията“.

5

Член 5 от тази директива гласи:

„Без да се засягат членове 7 и 9, държавите членки вземат необходимите мерки за създаване на обща система за защита на всички видове птици, посочени в член 1, като по-специално забраняват:

6

Съображение 15 от Регламент № 717/2014 предвижда:

„За целите на прозрачността, равнопоставеността и ефективното наблюдение настоящият регламент следва да се прилага само към помощите de minimis, за които е възможно да се изчисли точно и предварително брутният еквивалент на безвъзмездна помощ, без да се налага извършване на оценка на риска („прозрачна помощ“). Подобно точно изчисление може да се извършва например за безвъзмездни средства, лихвени субсидии, лимитирани данъчни облекчения или други инструменти, които предвиждат лимит, гарантиращ, че няма да бъде надхвърлен съответният таван. Предвиждането на лимит означава, че докато точният размер на помощта все още не е известен, се налага държавата членка да приеме, че размерът е равен на лимита, за да се гарантира, че няколко мерки за помощ, взети заедно, не надвишават тавана, определен в настоящия регламент, и за да се прилагат правилата относно кумулирането“.

7

Член 1 („Обхват“) от този регламент гласи:

„1.   Настоящият регламент се прилага за помощите, предоставяни на предприятия в сектора на рибарството и аквакултурите, с изключение на:

2.   Когато дадено предприятие извършва дейност в сектора на рибарството и аквакултурите, както и в един или повече от секторите или извършва други дейности, попадащи в приложното поле на Регламент (ЕС) № 1407/2013 [на Комисията от 18 декември 2013 година относно прилагането на членове 107 и 108 [ДФЕС] към помощта de minimis (ОВ L 352, 2013 г., стр. 1)], посоченият регламент се прилага спрямо помощите, предоставяни за последните посочени сектори или дейности, при условие че съответната държава членка гарантира чрез подходящи средства, като например разделение на дейностите или разграничаване на разходите, че дейностите в сектора на рибарството и аквакултурите не се ползват от помощта de minimis, предоставяна при условията на посочения регламент.

3.   Когато предприятие участва в сектора на рибарството и аквакултурите, както и в първичното производство на селскостопански продукти, попадащо в приложното поле на Регламент (ЕС) № 1408/2013 [на Комисията от 18 декември 2013 година относно прилагането на членове 107 и 108 [ДФЕС] към помощта de minimis в селскостопанския сектор (ОВ L 352, 2013 г., стр. 9)] на Комисията, настоящият регламент се прилага спрямо помощта, предоставена за първия посочен сектор, при условие че съответната държава членка гарантира посредством подходящи средства, като например разделение на дейностите или разграничаване на разходите, че първичното производство на селскостопански продукти не се ползва от помощ de minimis, предоставяна при условията на настоящия регламент“.

8

Член 3 („Помощ de minimis“) от посочения регламент предвижда в параграфи 1—3:

„1.   Приема се, че мерките за помощ не отговарят на всички критерии по член 107, параграф 1 [ДФЕС] и следователно са освободени от изискването за уведомяване по член 108, параграф 3 [ДФЕС], ако изпълняват условията, посочени в настоящия регламент.

2.   Общият размер на помощта de minimis, предоставяна във всяка държава членка на едно и също предприятие в сектора на рибарството и аквакултурите, не надхвърля 30000 EUR за период от три бюджетни години.

3.   Кумулираната сума на помощта de minimis, предоставяна във всяка държава членка на предприятия, участващи в сектора на рибарството и аквакултурите, за период от три бюджетни години не надхвърля националния лимит, посочен в приложението“.

9

Член 4 („Изчисляване на брутния еквивалент на безвъзмездна помощ“) от този регламент гласи:

„1.   Настоящият регламент се прилага само за помощите, при които брутният еквивалент на безвъзмездна помощ може да бъде изчислен точно и предварително, без да е необходима каквато и да било оценка на риска („прозрачна помощ“).

2.   Помощ, под формата на безвъзмездни средства или лихвени субсидии, се смята за прозрачна помощ de minimis.

[…]

7.   Помощта под формата на други инструменти се счита за прозрачна помощ de minimis, при условие че инструментът предвижда лимит, гарантиращ, че съответният таван не е превишен“.

10

Член 4 („Правомощия на Министерския съвет“) от Sugu un biotopu aizsardzības likums (Закон за опазване на видовете и местообитанията) от 16 март 2000 г. (Latvijas Vēstnesis, 2000 г., бр. 121/122), предвижда в точка 6:

„Министерският съвет установява:

[…]

6. процедурите за определяне на размера на претърпените от ползвателите на земи загуби в резултат от сериозни вреди, причинени от мигриращи видове животни и видове животни, неподлежащи на лов, които са обект на специална защита, както и минималните изисквания, на които трябва да отговарят мерките за защита с оглед недопускане настъпването на вреди;

[…]“.

11

Член 10 („Право на обезщетение на собствениците или ползвателите на земи“) от този закон гласи:

„1.   Собствениците или ползвателите на земи имат право на обезщетение от предвидените за целта средства от държавния бюджет във връзка със сериозни вреди, причинени от мигриращи видове животни и видове животни, неподлежащи на лов, които са обект на специална защита, при условие че посочените собственици или ползватели са взели необходимите мерки за защита и съобразно техните практически познания, способности и възможности са приложили природосъобразни практики за недопускане или намаляване на вредите. Собствениците или ползвателите на земи нямат право на обезщетение, ако умишлено са допринесли за настъпването на вредите или за увеличаване на техния размер с цел да получат такова обезщетение.

[…]

3.   Обезщетението за сериозни вреди, причинени от мигриращи видове животни и видове животни, неподлежащи на лов, които са обект на специална защита, не се предоставя, ако собственикът или ползвателят на земята е получил други суми от страна на държавата, общината или Европейския съюз, предвидени пряко или непряко във връзка със същите ограничения на икономическата дейност или във връзка със същите вреди, причинени от мигриращи видове животни и видове животни, неподлежащи на лов, обект на специална защита, за които законодателството предвижда обезщетение, както и ако заявителят получава помощ по силата на [Регламент № 508/2014]“.

12

Член 5 („Помощи, предоставяни от държавата и от Европейския съюз“) от Lauksaimniecības un lauku attīstības likums (Закон за селското стопанство и развитието на селските райони) от 7 април 2004 г.(Latvijas Vēstnesis, 2004 г., бр. 64) предвижда в параграф 7:

„Министерският съвет определя условията за управление и контрол на помощите за селското стопанство, предоставяни от държавата и от Европейския съюз, както и условията за управление и контрол на помощите за развитие на селските райони и на рибарството, предоставяни от държавата и от Европейския съюз“.

13

Ministru kabineta noteikumi Nr. 558 „De minimis atbalsta uzskaites un piešķiršanas kārtība zvejniecības un akvakultūras nozarē“ (Постановление № 558 на Министерския съвет относно условията за отчитане и предоставяне на помощта de minimis в сектора на рибарството и на аквакултурите) от 29 септември 2015 г. (Latvijas Vēstnesis, 2015 г., бр. 199) в редакцията му, приложима към спора по главното производство, има следния текст:

„Точка 1: настоящото постановление определя условията за отчитане и предоставяне на помощта de minimis в сектора на рибарството и аквакултурите в съответствие с [Регламент № 717/2014].

Точка 2: за да получат помощта de minimis в съответствие с предвиденото в членове 3, 4 и 5 от Регламент № 717/2014, кандидатите за такава помощ подават пред органа, който я предоставя, заявление за помощ de minimis (приложение 1) (наричано по-нататък „заявлението“). В заявлението се посочва помощта de minimis, получена от кандидата пред текущата бюджетна година и през двете предходни бюджетни години, както и планираната помощ de minimis, независимо от начина на предоставянето ѝ и от органа, който я отпуска. В случай на кумулиране на помощи de minimis, кандидатът за помощта следва да предостави информация и за другите помощи, получени за съответния проект за същите допустими разходи. При предоставяне на информация за помощите de minimis и другите планирани държавни помощи, кандидатът за помощта трябва да посочи помощите, които е заявил, но по отношение на които предоставящият ги орган все още не се е произнесъл. Ако кандидатът за помощта de minimis не е получавал помощ от този вид, той трябва да посочи това обстоятелство в заявлението“.

14

Ministru kabineta noteikumi Nr. 353 „Kārtība, kādā zemes īpašniekiem vai lietotājiem nosakāmi to zaudējumu apmēri, kas saistīti ar īpaši aizsargājamo nemedījamo sugu un migrējošo sugu dzīvnieku nodarītajiem būtiskiem postījumiem, un minimālās aizsardzības pasākumu prasības postījumu novēršanai“ (Постановление № 353 на Министерския съвет относно процедурата за определяне на размера на загубите, претърпени от собствениците и ползвателите на земи в резултат на сериозни вреди, причинени от мигриращи видове животни и видове животни, неподлежащи на лов, които са обект на специална защита, както и относно минималните условия, на които трябва да отговарят мерките за защита, за да предотвратят настъпването на вреди) от 7 юни 2016 г. (Latvijas Vēstnesis, 2016 г., бр. 111) в редакцията му, приложима към спора по главното производство, предвижда:

„Точка 1: настоящото постановление урежда:

1.1. процедурата за определяне на размера на загубите, претърпени от собствениците и ползвателите на земи, в резултат на сериозни вреди, причинени от мигриращи видове животни и видове животни, неподлежащи на лов, които са обект на специална защита (наричани по-нататък „загубите“);

[…]

Точка 39: при вземането на решение за предоставяне на обезщетение, компетентните органи спазват следните изисквания:

39.1. предоставят обезщетението, като се съобразяват с ограниченията по отношение на секторите и дейностите, посочени в член 1, параграф 1 от [Регламент № 1408/2013], или в член 1, параграф 1 от [Регламент № 717/2014];

39.2. проверяват дали размерът на обезщетението не увеличава общия размер на помощта de minimis, получена през текущата бюджетна година и през двете предходни бюджетни години до стойност, която надхвърля тавана на помощта de minimis, установен в член 3, параграф 2 от Регламент № 1408/2013 (икономически оператори, участващи в първичното производство на селскостопански продукти) или в член 3, параграф 2 от Регламент № 717/2014 (икономически оператори, участващи в сектора на рибарството и аквакултурите […]). При определяне на размера на обезщетението, получената помощ de minimis се оценява по отношение на едно и също предприятие. За „едно и също предприятие“ се счита предприятие, което отговаря на условията, предвидени в член 2, параграф 2 от Регламент № 1408/2013 и член 2, параграф 2 от Регламент № 717/2014.

Точка 40: в срок от два месеца, считано от датата на определяне на размера на загубите, [компетентният] орган приема решение за предоставяне на обезщетението, като посочва неговия размер, или решение, с което се отказва предоставянето на обезщетение“.

15

През 2002 г. Sātiņi-S купува два недвижими имота с обща площ от 687 ha, от които 600,70 ha езера в защитен природен резерват, който е включен впоследствие, през 2005 г., в мрежата „Натура 2000“ в Латвия.

16

През 2017 г. Sātiņi-S подава до Службата за опазване на околната среда искане да му бъде изплатено обезщетение за вредите, причинени на аквакултурите от птици и други защитени видове животни. Посочената служба отхвърля това искане с мотива, че на Sātiņi-S вече е била предоставена сума, общият размер на която съответства на правилото de minimis от 30000 EUR за период от три бюджетни години, предвидено в член 3, параграф 2 от Регламент № 717/2014.

17

Sātiņi-S обжалва това решение, като изтъква, че предвид компенсационния характер на обезщетението за вредите, причинени на аквакултурите от защитени животни, то не представлява държавна помощ. Тъй като неговата жалба е отхвърлена на първа и втора инстанция, Sātiņi-S подава касационна жалба пред запитващата юрисдикция Augstākā tiesa (Senāts) (Върховен съд, Латвия).

18

Тази юрисдикция иска най-напред да се установи дали правото на собственост, гарантирано от член 17 от Хартата, допуска обезщетение за загубите, причинени на аквакултурите в зона по „Натура 2000“ от птици, защитени по Директивата за птиците, да бъде значително по-малко от размера на реално понесените от заявителя загуби. По-нататък се поставял въпросът дали поисканото от Sātiņi-S обезщетение представлява „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. Ако това е така, запитващата юрисдикция иска да се установи дали е приложим предвиденият в член 3, параграф 2 от Регламент № 717/2014 таван от 30000 EUR за помощите de minimis.

19

При тези обстоятелства Augstākā tiesa (Senāts) Върховен съд, Латвия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

20

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 17 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска обезщетението, предоставено от държава членка за загуби, претърпени от икономически оператор поради мерките за защита, приложими в зона от мрежата „Натура 2000“ по силата на Директивата за птиците, да бъде значително по-малко от размера на действително претърпените от този оператор вреди.

21

Европейската комисия повдига възражение за липса на компетентност на Съда да разгледа първия въпрос. Тя посочва, че плащането на обезщетението, разглеждано в главното производство, не представлява прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, тъй като нито Директивата за птиците, нито Директивата за местообитанията предвиждат при тяхното прилагане да се обезщетяват вреди, причинени на частна собственост, и по-специално на басейни с аквакултури. Комисията счита, че в настоящия случай би трябвало да се отдаде предимство на разрешение, аналогично на възприетото от Съда в решение от 22 май 2014 г., Érsekcsanádi Mezőgazdasági (C‑56/13, EU:C:2014:352), доколкото в това решение Съдът по същество е приел, че след като задължението за заплащане на обезщетение, разглеждано по делото, по което е постановено това решение, е било основано не на правото на Съюза, а на националното законодателство, той няма компетентност да преценява такова национално законодателство с оглед на правото на ефективни правни средства за защита, правото на собственост и свободата на стопанска инициатива, гарантирани с Хартата.

22

В това отношение следва да се припомни, че приложното поле на Хартата спрямо дейността на държавите членки е определено в член 51, параграф 1 от същата, съгласно който разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза (решение от 13 юни 2017 г., Florescu и др., C‑258/14, EU:C:2017:448, т. 44 и цитираната съдебна практика).

23

Държавите членки обаче прилагат правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, когато в съответствие с изискванията на Директивата за птиците и Директивата за местообитанията вземат подходящи мерки с цел да предотвратят в специалните защитени територии влошаването на състоянието на естествените местообитания и приемат необходимите мерки, за да въведат обща система за защита на видовете птици, посочени в първата от тези директиви.

24

Всъщност, от една страна, член 5 от Директивата за птиците задължава държавите членки да вземат необходимите мерки за създаване на обща система за защита на всички видове птици, посочени в член 1 от тази директива.

25

От друга страна, член 6, параграф 2 от Директивата за местообитанията предвижда, че държавите членки вземат подходящи мерки за предотвратяване в специалните защитени територии на влошаването на състоянието на естествените местообитания на видовете, както и обезпокояване на видовете, за които са определени териториите, доколкото това обезпокояване може да има значително въздействие с оглед на целите на тази директива.

26

Освен това транспонирането и прилагането от държавите членки на тези мерки, насочени към защитата на птиците и на техните местообитания, неизбежно се отразява върху правото на собственост на лицата, на които принадлежат недвижимите имоти, намиращи се в разглежданите зони, тъй като най-малкото посочените лица понасят ограничения за ползването на тези имоти.

27

Държавите членки прилагат правото на Съюза и по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, когато въвеждат схеми за предоставяне на плащания по Директивата за птиците и Директивата за местообитанията.

28

В това отношение фактът, че тези директиви не съдържат от своя страна схема на обезщетяване или че не задължават държавите членки да предвидят такава схема, не може да се тълкува сам по себе си в смисъл, че член 17 от Хартата не е приложим (вж. по аналогия решение от 9 юни 2016 г., Pesce и др., C‑78/16 и C‑79/16, EU:C:2016:428, т. 86).

29

При тези обстоятелства Съдът е компетентен да разгледа петия въпрос.

30

Най-напред следва да се отбележи, че от текста на член 17 от Хартата е видно, че той изрично предоставя право на обезщетение само в случай на лишаване от право на собственост, например при отчуждаване, а настоящият случай очевидно не е такъв.

31

В това отношение следва по-специално да се направи разграничение между делото в главното производство и делата, по които е постановено решение от 9 юни 2016 г., Pesce и др. (C‑78/16 и C‑79/16, EU:C:2016:428), доколкото последните се отнасят до системното изсичане на дървета, а именно маслинови дървета, и следователно до лишаването от самата собственост върху тези дървета. В случая обаче нормативните задължения, които възпрепятстват свободата на собствениците на имот от мрежата „Натура 2000“ относно избора и прилагането на мерки за защита на аквакултурите по отношение на защитените диви птици, представляват не лишаване от правото на собственост върху този имот, а ограничаване на неговото ползване, което може да бъде уредено със закон до степен, необходима за общия интерес, в съответствие с предвиденото в член 17, параграф 1, трето изречение от Хартата.

32

Освен това, що се отнася до ограниченията, които могат да бъдат наложени по този начин върху упражняването на правото на собственост, следва да се припомни, че правото на собственост, гарантирано от член 17 от Хартата, не е абсолютно и че упражняването му може да се ограничава, когато това е обосновано с преследваните от Съюза цели от общ интерес (решение от 20 септември 2016 г., Ledra Advertising и др./Комисия и ЕЦБ, C‑8/15 P—C‑10/15 P, EU:C:2016:701, т. 69 и цитираната съдебна практика).

33

По този начин от член 52, параграф 1 от Хартата следва, че упражняването на правото на собственост може да бъде предмет на определени ограничения, при условие че тези ограничения действително отговарят на преследваните цели от общ интерес и не представляват с оглед на преследваната цел непропорционална и нетърпима намеса, която би могла да накърни самата същност на гарантираните права (решение от 20 септември 2016 г., Ledra Advertising и др./Комисия и ЕЦБ, C‑8/15 P—C‑10/15 P, EU:C:2016:701, т. 70 и цитираната съдебна практика).

34

Въпреки това, от една страна, от постоянната практика на Съда следва, че защитата на околната среда е една от тези цели от общ интерес (вж. в този смисъл решение от 9 март 2010 г., ERG и др., C‑379/08 и C‑380/08, EU:C:2010:127, т. 81 и цитираната съдебна практика). Следователно опазването на околната среда може да е основание да се ограничи упражняването на правото на собственост (решение от 15 януари 2013 г., Križan и др., C‑416/10, EU:C:2013:8, т. 114 и цитираната съдебна практика).

35

От друга страна, освен ако запитващата юрисдикция установи друго вследствие на проверките, които следва да извърши, видно е, че мерки като разглежданите в главното производство, приети по този начин с цел опазване на природата и на околната среда съгласно Директивата за птиците и Директивата за местообитанията, с които мерки не се възпрепятстват дейностите във връзка с аквакултурите, а само се уреждат условията за упражняване на тези дейности, за да се предотврати засягане на така защитените интереси в областта на околната среда, не биха представлявали, при липсата на обезщетение в полза на съответните собственици, непропорционална и нетърпима намеса, която би могла да накърни самата същност на правото на собственост (вж. по аналогия решение от 10 юли 2003 г., Booker Aquaculture и Hydro Seafood, C‑20/00 и C‑64/00, EU:C:2003:397, т. 70).

36

Макар наистина държавите членки да могат евентуално да приемат, доколкото действат при спазване на правото на Съюза, че собствениците на парцелите, засегнати от консервационните мерки, приети съгласно Директивата за птиците и Директивата за местообитанията, следва да се компенсират частично или изцяло, от тази констатация не може да се направи извод за наличие в правото на Съюза на задължение за предоставяне на такова обезщетение (вж. в този смисъл решение от 10 юли 2003 г., Booker Aquaculture и Hydro Seafood, C‑20/00 и C‑64/00, EU:C:2003:397, т. 70).

37

С оглед на всички изложени по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 17 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че допуска обезщетението, предоставено от държава членка за загуби, претърпени от икономически оператор поради мерките за защита, приложими в зона от мрежата „Натура 2000“ по силата на Директивата за птиците, да бъде значително по-малко от размера на действително претърпените от този оператор вреди.

38

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 107 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че обезщетението, предоставено от държава за загуби, претърпени от икономически оператор поради мерките за защита, приложими в зона от мрежата „Натура 2000“ по силата на Директивата за птиците, представлява държавна помощ по смисъла на посочената разпоредба.

39

Съгласно постоянната практика на Съда квалифицирането на мярка като „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС изисква да са изпълнени всички посочени по-долу условия. Първо, трябва да става въпрос за намеса на държавата или чрез ресурси на държавата. Второ, тази намеса трябва да е в състояние да засегне търговията между държавите членки. Трето, тя трябва да предоставя селективно предимство на своя получател. Четвърто, тя трябва да нарушава или да заплашва да наруши конкуренцията (вж. по-конкретно решение от 6 март 2018 г., Комисия/FIH Holding и FIH Erhvervsbank, C‑579/16 P, EU:C:2018:159, т. 43 и цитираната съдебна практика). Всъщност член 107, параграф 1 ДФЕС не разграничава държавните помощи според техните причини или цели, а ги определя в зависимост от техните последици (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2012 г., Комисия/EDF, C‑124/10 P, EU:C:2012:318, т. 77 и цитираната съдебна практика).

40

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че запитващата юрисдикция иска да се установи дали обезщетението, което претендира жалбоподателят в главното производство, трябва да се квалифицира като държавна помощ предвид компенсационния му характер, доколкото става въпрос за обезщетение за вредите, причинени на аквакултурите от защитени животни. Следователно целта на втория въпрос по същество е да се прецени дали обезщетение като разглежданото в главното производство, предоставено чрез ресурси на държавата, дава на своя получател предимство по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС предвид твърдения му компенсационен характер.

41

В това отношение от постоянната практика на Съда следва, че за държавна помощ се счита всяка намеса чрез държавни ресурси, която под каквато и да е форма може да постави пряко или непряко в по-благоприятно положение определени предприятия или която трябва да се счита за икономическо предимство, което предприятието получател не би получило при нормални пазарни условия (вж. решение от 4 март 2021 г., Комисия/Fútbol Club Barcelona, C‑362/19 P, EU:C:2021:169, т. 58 и цитираната съдебна практика).

42

Наред с това, предоставените предимства могат да произтичат не само от положителни престации като субсидии, заеми или участие в капитала на предприятия, но и от други видове намеса, която под различни форми облекчава разходите, които обикновено са в тежест бюджета на едно предприятие и която по този начин, без да бъде субсидия в тесния смисъл на думата, е от същото естество или със същите последици (решение от 1 юли 2008 г., Chronopost и La Poste/UFEX и др., C‑341/06 P и C‑342/06 P, EU:C:2008:375, т. 123 и цитираната съдебна практика). В това отношение понятието за „тежест, обикновено падаща се на бюджета на дадено предприятие“, включва по-специално допълнителните разходи, които предприятието трябва да поеме с оглед на приложимите спрямо дадена икономическа дейност законови, административни или договорни задължения (вж. в този смисъл решение от 30юни 2016 г., Белгия/Комисия, C‑270/15 P, EU:C:2016:489, т. 35 и 36).

43

Както отбелязва генералният адвокат в точка 40 от заключението си, от това следва, че наличието на предимство, предоставено чрез държавна мярка, не се поставя под съмнение от компенсационния характер на такава мярка, с мотива че тя има за цел да поправи загубите, понесени от икономически оператор вследствие на изпълнението на задължение, произтичащо от правна норма на Съюза, или, какъвто е случаят в главното производство, да обезщети такъв оператор за вредите, причинени на неговото предприятие вследствие на природни явления, настъпили в рамките на обичайното упражняване на неговата икономическа дейност.

44

Всъщност разходите, свързани със спазването на нормативните задължения за опазване на околната среда, и по-специално на дивата фауна, и с поемането на тежестта за вредите, които последната може да причини на предприятие от сектора на аквакултурите, като разглежданото в главното производство, спадат към обичайните разходи за дейността на такова предприятие. Следователно предоставянето на обезщетение за вреди, причинени на неговото предприятие от защитени животни, представлява икономическо предимство, за получаването на което съответното предприятие по принцип не може да претендира при нормални пазарни условия.

45

Въпреки това запитващата юрисдикция иска също да се установи дали квалифицирането като държавна помощ не трябва да бъде изключено по отношение на разглежданите в главното производство обезщетения, тъй като те имат за цел да компенсират вреда, претърпяна от съответните оператори, поради факта, че трябва да поемат задължения от обществен интерес, определени от тяхната държавата членка в рамките на прилагането на правото на Съюза в областта на опазването на околната среда, в случая от Директивата за птиците.

46

В това отношение следва да се припомни, че за да се изключи възможността предимство на предприятие, което носи задължения за обществена услуга, да представлява „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, следва да се провери дали на практика са изпълнени и четирите условия, изведени от Съда в решение от 24 юли 2003 г., Altmark Trans и Regierungspräsidium Magdeburg (C‑280/00, EU:C:2003:415).

47

Първо, предприятието получател трябва действително да носи задължения за предоставяне на обществена услуга, които да са ясно определени. Второ, параметрите, въз основа на които е изчислена компенсацията или обезщетението, трябва да бъдат предварително установени по обективен и прозрачен начин. Трето, компенсацията или обезщетението не може да надхвърля необходимото за покриване на всички или част от разходите, породени от изпълнението на задълженията за обществена услуга, като се отчитат свързаните с това приходи, както и разумна печалба във връзка с изпълнението на тези задължения. Накрая, четвърто, когато изборът на предприятието, на което да се възложи изпълнението на задължения за обществена услуга, не е направен в рамките на процедура за възлагане на обществена поръчка, равнището на необходимата компенсация или обезщетение трябва да се определи въз основа на анализ на разходите, които едно средно, добре управлявано и адекватно оборудвано предприятие би направило за изпълнение на тези задължения, за да може да удовлетвори изискванията към търсените обществени услуги, като се отчитат свързаните с това приходи, както и разумна печалба във връзка с изпълнението на тези задължения.

48

Със самия факт обаче, че икономически оператор като Sātiņi-S е длъжен да изпълни национални нормативни задължения, произтичащи от прилагането на правото на Съюза, и по-специално задължения, установени за мрежата „Натура 2000“, не може да се докаже, че на такъв оператор е било възложено изпълнението на ясно определени задължения за обществени услуги по смисъла на първото от четирите кумулативни условия, изброени в предходната точка.

49

Освен това, като се позовава на решение от 27 септември 1988 г., Asteris др. (106/87—120/87, EU:C:1988:457), Ирландия поддържа, че не може да се счита, че обезщетение като поисканото от Sātiņi-S му предоставя предимство.

50

В това отношение следва обаче да се отбележи, че делото в главното производство трябва да се разграничи от това, по което е постановено посоченото решение, доколкото то се отнася не до суми, дължими или платени на основание извъндоговорната отговорност на съответната държава членка, а до обезщетение за разходи — произтичащи от нормативни задължения или от природни явления — които обичайно се понасят от съответните предприятия в рамките на тяхната икономическа дейност. Така в случая изобщо не става въпрос за обезщетение, предназначено да компенсира вреди, причинените от националните органи.

51

Накрая, както правилно отбелязва Комисията, обезщетение като поисканото от Sātiņi-S в рамките на главното производство не може да се приравни на възстановяване на неправомерно събрани данъци, какъвто е случаят по делата, по които са постановени решения от 27 март 1980 г., Denkavit italiana (61/79, EU:C:1980:100), и от 10 юли 1980 г., Ariete (811/79, EU:C:1980:195), нито на обезщетение при отчуждаване, какъвто е случаят по делото, по което е постановено решение от 1 юли 2010 г., Chiche/Industrie (T‑64/08, EU:T:2010:270). В тези два случая, при които е направен изводът, че съответната държава членка не е предоставила „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС държавата членка е била задължена да възстанови недължимо събрани от нея суми или да заплати равностойността на имущество, което е било отнето от собственика.

52

Следователно обезщетението, предоставено от държава членка за загуби, претърпени от икономически оператор поради мерките за защита, приложими в зона от мрежата „Натура 2000“ по силата на Директивата за птиците, предоставя на заинтересованото лице „предимство“, което може да представлява „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, доколкото са изпълнени останалите условия относно тази квалификация, припомнени в точка 39 от настоящото решение, което запитващата юрисдикция следва да провери.

53

Ето защо на втория въпрос трябва да се отговори, че член 107, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че обезщетението, предоставено от държава членка за загуби, претърпени от икономически оператор поради мерките за защита, приложими в зона от мрежата „Натура 2000“ по силата на Директивата за птиците, предоставя предимство, което може да представлява „държавна помощ“ по смисъла на посочената разпоредба, при положение че са изпълнени останалите условия относно тази квалификация.

54

С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграф 2 от Регламент № 717/2014 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която обезщетение като описаното във втория въпрос отговаря на условията по член 107, параграф 1 ДФЕС, таванът от 30000 EUR за помощите de minimis, предвиден в тази разпоредба, е приложим спрямо това обезщетение.

55

Член 1, параграф 1 от Регламент № 717/2014 изброява случаите, в които са изключени от приложното поле на последния на помощите, отпуснати на предприятията от сектора на рибарството и аквакултурите.

56

Както отбелязва генералният адвокат в точка 56 от заключението си, нито едно от тези изключения не се прилага за обезщетение като разглежданото в главното производство.

57

Освен това от член 4 от Регламент № 717/2014 във връзка със съображение 15 от него, на който се позовава запитващата юрисдикция, следва, че посоченият регламент се прилага само за така наречените „прозрачни“ помощи, а именно помощите, при които брутният еквивалент на безвъзмездна помощ може да бъде изчислен точно и предварително, без да е необходима каквато и да било оценка на риска. Като се има предвид обаче, че обезщетение като поисканото от Sātiņi-S в рамките на главното производство представлява обезщетение ex post с определен таван, то би трябвало да се счита за прозрачно, тъй като позволява да се изчисли точно и предварително брутният еквивалент на безвъзмездна помощ.

58

Доколкото Регламент № 717/2014 е приложим, съответната държава членка може, ако реши, както е в случая, да предвиди лимит за разглежданата помощ до 30000 EUR, да я квалифицира като „помощ de minimis“ и вследствие на това да не уведоми Комисията за нея.

59

Ето защо на третия въпрос следва да се отговори, че член 3, параграф 2 от Регламент № 717/2014 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която обезщетение като описаното във втория въпрос отговаря на условията по член 107, параграф 1 ДФЕС, таванът от 30000 EUR за помощите de minimis, предвиден в посочения член 3, параграф 2, е приложим спрямо това обезщетение.

60

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши: